Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Zig Zag, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
rain (2014)

Издание:

Хосе Карлос Сомоса

Зигзаг

 

Испанска. Първо издание

 

José Carlos Somoza

Zigzag

© José Carlos Somoza, 2006

 

© Маня Костова, превод, 2009

© Стефан Касъров, художник на корицата, 2009

ISBN 978–954–592–644–4

 

Цена 18 лв.

 

Коректор: Любов Йонева

ИК „Колибри“, 2009

Предпечатна подготовка: Десислава Димитрова

Печатница „Инвестпрес“

История

  1. — Добавяне

21

Цялото му тяло като че ли се съсредоточи в десния крак. Умът му обаче не реагира по подобен прост начин — той намери време да си зададе въпроси, да осъзнае, че Елиса извика, да призове на помощ родителите си и Бог и да приеме неизбежното: Умираме.

Металната маса, преградила шосето, летеше към предното стъкло, сякаш не тяхната кола, а самата тя се движеше. На Виктор-десен-крак му се стори, че той цял потъва в машината, възседнал педала на спирачката. В ушите му викът на Елиса и свистенето на гумите, залепнали за асфалта, се сплетоха в една-единствена нота — пронизителна като ужасен хор на обезумели старици. Слава Богу две неща бяха в тяхна полза — завоят не беше много остър и препятствието бе все пак отдалечено. Въпреки това и независимо че завъртя волана наляво, дясната предница на колата се блъсна във вратата на шофьора на спрялото превозно средство. За част от секундата почти изпита радост. Така му се пада на този тъпак, който и да е той. Сетне срещу него изскочи бордюрът на пътя и радостта на Виктор се изпари — отвъд него се виждаха само един-два дънера и склонът. Да, Виктор, стръмният склон надолу. Но целият свят рязко се закова на ръба след оглушително хлъзгане. Ударът беше много лек — въздушната възглавница не сметна за нужно да се активира; Нютоновата инерция разтърси слабо телата им и настъпи покой.

— Господи! — извика Виктор, като че ли „Господи“ беше някаква ругатня, способна да накара и докер да се изчерви. Обърна се към Елиса. — Добре ли си?

— Мисля, че да…

Краката на Виктор трепереха (след като бе изпълнил задачата си, левият му крак се бе превърнал в ненужна пихтия), но затова пък ръцете му бяха поели контрол. Разкопча колана си, мърморейки:

— Мамка му… Ще го съдя… Нещастник… — Канеше се да отвори вратата, когато нещо го спря.

Светлината, която го заслепи през прозореца, му се стори за миг като от фаровете от на друг автомобил, но всъщност тя висеше във въздуха и нямаше мотор.

— Те са — прошепна Елиса.

— Те?

— Нашите преследвачи.

Чернокож юмрук удари стъклото.

— Излизай — каза юмрукът.

— Ей, ама какво става…!

Виктор обикновено се ядосваше при силно вълнение, стига то да не беше породено от ярост. В този момент усещаше страх. Нямаше желание да напуска защитеното убежище в купето, но пък и не го привличаше идеята да не се подчини на заповедта на Черния юмрук. Страхът му казваше: „Не отваряй“ — и пак той му нашепваше: „Подчини се.“

Тъмни костюми с развети на вятъра сака минаха през светлинния конус, образуван от фаровете.

— Не излизай — каза Елиса. — Аз ще говоря с тях.

Отвори прозореца ръчно. Някакво непознато лице се показа отзад и заедно с него — късче светлина. Елиса и лицето заговориха на английски.

— Преподавателят Лопера няма нищо общо… Пуснете го да си върви…

— Той също трябва да дойде.

— Повтарям ви, че…

— Не усложнявайте нещата, моля ви.

Докато присъстваше на този вежлив спор, нощта внезапно нахлу на седалката му. По някакъв начин бяха успели да отворят вратата откъм неговата страна, въпреки че не си спомняше да е натискал бутона отвътре. Сега между него и Черния юмрук нямаше прегради.

— Излезте, господин преподавател.

Някаква ръка го сграбчи за ръката. Думите му застинаха в гърлото — никой дотогава не го беше докосвал по този начин, отношенията му винаги се бяха вписвали в рамките на учтива дистанция. Ръката го дърпаше, влачеше. Сега към страха се добави и гневът на почтен гражданин, на когото властите посягат.

— Ама слушайте…! С какво право…?

— Хайде.

Бяха двама мъже: единият — плешив, а другият — рус. Говореше плешивият. Виктор усети, че русият въобще не разбира испански.

Но, от друга страна, не беше и нужно.

Русият държеше пистолет.

Къщата, разположена на няколко километра от Сото дел Реал, беше такава, каквато тя си я спомняше. С тази разлика може би, че вътре бе по-запусната и че в околността като че ли бяха изникнали нови строежи. Но покривът си беше все същият — двускатен; стените — бели; тук си бяха и преддверието, и старият басейн. Беше нощ, както когато за пръв път бе дошла тук.

Всичко си беше същото и всичко бе променено — при първото си посещение се беше почувствала окрилена от надежди, докато сега беше потисната, без сили.

Стаята, в която я затвориха, беше малка спалня с вид на неизползвана от години. Нямаше никаква украса — само легло без покривка и нощно шкафче с лампа без абажур — единствен източник на светлина. И два гардероба: единият — дървен, с набъбнала от времето дясна врата, а другият — от плът и кръв, с черен костюм, слушалки в ушите и скръстени ръце, изправен до вратата. Елиса беше опитала да установи контакт с него, ала това се бе оказало също толкова безуспешно, колкото и с първия. Докато се разхождаше из мрачната стая, охранявана от цербера, мислите й се въртяха около едно от множеството неща, които я вълнуваха — най-спешното. Съжалявам, Виктор. Наистина съжалявам.

Не знаеше къде са го отвели. Предполагаше, че също в къщата, но мъжете, които им бяха устроили засадата, ги бяха разделили, вкарвайки Виктор в друга кола. Нея я бяха докарали с автомобила на Виктор (след като, естествено, й отнеха онзи глупав и безполезен нож). При все това, беше почти сигурна, че и двете коли са тръгнали към едно и също място и че Виктор е пристигнал пръв. Сега сигурно го разпитваха в друга стая. Клетият Виктор.

Каза си, че ще му помогне да се измъкне от тази дупка, макар и това да е последното действие в живота й. Това, че тя го въвлече в цялата история, беше проява на фатална слабост от нейна страна. Закле се пред себе си да направи всичко, да жертва живота си като разменна монета или мост, за да може той да избяга. Но преди това трябваше да разсее някои ужасни съмнения. Например, защо беше телефонното обаждане, щом мястото не беше сигурно? И как бяха узнали за срещата? Нима от самото начало им бяха готвили капан?

Двайсет или трийсет минути по-късно вратата на стаята рязко се отвори, като удари охраната по гърба. Показа се мъж по риза (не Онзи-който-представляваше-интерес, още не, въпреки че тя не се съмняваше, че ще се появи). Двамата мъже си размениха извинения на английски, но никой не й обясни нищо. Типът, който я охраняваше, й кимна с огромната си глава и Елиса го последва.

Прекосиха салона към стълбището. Ухаеше на прясно приготвено кафе и мъже със сака или по риза сновяха около кухнята, разнасяйки порцеланови и стъклени чаши. Всичко бяха планирали предварително.

На горния етаж отново я претърсиха. Вече не с детектор за метални предмети, а с ръце. Накараха я да си свали якето, да си вдигне ръцете над главата и да разтвори крака. Претърсващият я не беше задължителната жена полицай, която има право да докосва друга жена, а някакъв мъж, но на нея й бе все едно. С годините на наблюдение и разпити бе загубила себеуважение. Очевидно не можеше да очаква уважение и от тях. Какво търсеха? Какво страшно можеше да им направи? Страхуват се от нас. Много повече, отколкото ние от тях.

След щателния преглед мъжът кимна, върна й якето и отвори вратата към друга стая, нещо като библиотека.

А вътре — о, ето го Кучият син, Онзи-който-представляваше-интерес.

— Преподавател Робледо, за мен е огромно удоволствие отново да ви видя.

Мислеше, че е подготвена пак да се срещне с него.

Грешеше.

Потискайки своята ярост, се примири и седна на кресло срещу малкото писалище. Единият от мъжете напусна стаята и затвори вратата, а другият остана да седи зад гърба й, готов да действа, ако тя например решеше да се нахвърли върху беловласия дядко, за да му издере очите. Нещо напълно възможно, всъщност.

— Знам защо искахте да дойдете тук тази вечер — каза беловласият на прекрасния си английски и седна зад писалището, щом видя, че и тя вече седи. Ясно беше, че току-що е пристигнал — палтото му беше метнато на един стол и все още искрящо от нощния хлад. — Уверявам ви, че няма да ви отнема много време. Само колкото задушевно да си побъбрим. После ще можете да се срещнете с вашите приятели…

Лампа с голям абажур на масата закриваше наполовина лицето му; мъжът я отмести и тя можа да види усмивката му. Не беше най-желаната гледка, но нямаше как.

През последните години Харисън значително бе остарял, ала неговият поглед, потънал под навеса на едни почти несъществуващи вежди, и онази усмивка на голобрадото му лице (наскоро си бе обръснал мустака от времето, когато се бяха запознали) изразяваше все същата „студенина-вежливост-заплаха-сигурност“. Може би с още нещо, блещукащо на дъното. Нещо ново. Омраза? Страх?

— Къде е приятелят ми? — попита, не желаейки да го изследва повече.

— Кой от всичките? Имате няколко, и то все добри.

— Преподавател Виктор Лопера.

— О, отговаря на едни въпросчета. Щом свършим, ще може…

— Оставете го на мира. Аз съм важна за вас, Харисън. Него го пуснете да си върви.

— Госпожо преподавател…, вашето нетърпение е толкова… Всичко с времето си… Искате ли чаша кафе? Не ви предлагам друго, защото предполагам, че вече сте вечеряли… Дванайсет и половина през нощта е час, доста късен дори и за вас, испанците, нали? — Той се запъти към призрака зад гърба й. — Кажи да донесат кафе, ако обичаш.

Пиеше й се кафе, но си каза, че няма да приеме нищо, което този тип й предложи, ако ще и да агонизира на пода отровена, а той да й протяга противоотрова. Щом лакеят си тръгна, реши да пробва и да избухне, загубила търпение.

— Чуйте, Харисън. Ако не оставите Лопера да си иде вкъщи, кълна се, че ще вдигна такъв шум… Наистина ще се разкайвате — журналисти, съдилища, всичко, което трябва… Вече не съм онази покорна тъпачка.

— Вие никога не сте били покорна тъпачка.

— Оставете тези простотии. Говоря сериозно.

— А, така ли? — Изведнъж цялата сърдечност на Харисън се изпари. Надигна се на стола си и насочи дългия си показалец към нея. — Тогава ще ви кажа какво пък можем да направим ние: можем да съдим вас и вашия приятел Лопера. Можем да ви обвиним, че разкривате класифицирана информация, а Лопера да уличим в прикриване и съучастничество. Вие нарушихте всички правни клаузи, под които сложихте подписа си, така че престанете да заплашвате… Мога ли да знам защо се смеете?

Елиса отметна косата от лицето си, без да спира да се смее.

— Говори гласът на правдата! Вмъкнахте се в нашите домове и в нашия живот, шпионирате ни от години, отвличате ни, когато ви скимне. „В момента се намирате в частна собственост — във вашата и в моята страна това се нарича «нахлуване в частен дом»“… И си позволявате още да говорите за законност…!

Вратата ги прекъсна, но жестът на Харисън показа на Елиса, че е променил мнението си относно кафето, за което тя се поздрави. Прекрасно. Покажи ми зъбите си и си спести усмивката.

— Така ли окачествявате мерките, предназначени да ви пазят? — възрази Харисън.

— Имате предвид да ме пазят така, като опазихте Серджо Марини?

Харисън изви леко лице, сякаш не беше чул добре. Тя помнеше това движение: от репертоара на лицемерни жестове в него, този беше един от най-изразителните. Не се поколеба да повтори въпроса си.

— Току-що пристигам от Милано, госпожо преподавател. Уверявам ви, че няма доказателства, че случилото се с професор Марини има някаква връзка с проекта Зигзаг.

— Лъжете.

— Какъв темперамент! — Харисън се разсмя. — Испански… Не сте се променили, откакто ви познавам. Много силна, много страстна… и много недоверчива.

— На недоверието ме научихте вие.

— Моля, моля…

Елиса долавяше нещо странно у Харисън — сякаш зад усмивките и любезните думи ръмжеше изплашен и опасен звяр, нетърпелив да се хвърли и да забие лигавите си зъби в нейния врат.

Неочакваната възможност психическото състояние на Харисън да е по-лошо от нейното съживи отново паниката й. Тогава осъзна, че тя е по-спокойна с него, когато той се държи като палач, отколкото когато е жертва. Казва, че идва от Милано… Тогава сигурно е видял…

— Как е умрял Марини? — попита, внимателно наблюдавайки лицето му. Отново видя неприятния жест, който казваше: „Извинете, бихте ли повторили?“ И тя действително повтори: — Попитах ви как е умрял Серджо Марини.

— Пре… пребили са го. Вероятно крадци, въпреки че чакаме заключение…

— Видяхте ли трупа му?

— Да, естествено. Но нали ви казвам, пребили са го…

Опишете ми го.

Разтрепери се, когато видя какви усилия полага Харисън, за да избегне на всяка цена нейния поглед.

— Госпожо преподавател, отклоняваме се от…

— Опишете ми как изглеждаше тялото на Серджо Марини…

— Оставете ме да говоря — процеди Харисън през зъби.

— Лъжете ме — изстена тя. И безмълвно се помоли Харисън да отрече. Но Харисън започна да крещи. И то по удивителен начин, почти дерейки гърлото си. Премина от съвършеното спокойствие към това виене за няколко десети от секундата.

Млъкнете! — Веднага се овладя и се усмихна. — Вие сте… позволете да ви го кажа… непочтително упорита

Вече нямаше място за съмнение всичко се беше повторило.

А Харисън вече не представляваше никаква опасност, защото здравият му разум беше прояден както нейният, както този на всички останали.

Констатирането на тези факти я накара да се почувства безпомощна, нещо повече — безжизнена.

Има мигове с особена дълбочина, дупки в съзнанието, душевни турбуленции и Елиса внезапно изпадна в подобна бездна и достигна едно неподдаващо се на определение дъно: Харисън престана да я интересува, Виктор престана да я интересува, животът й престана да я интересува. Потъна в свят на вегетиране, където до нея достигаха думите на Харисън като част от скучна телевизионна програма.

— Защо не можете да разберете, че сме в една и съща лодка? Ако потънете вие, всички потъваме… Какъв характер имате… Удивлявате ме и ме привличате, признавам, всичко у вас… Не мислете, че прекрачвам границите — прекалено добре знам, че аз съм много възрастен, а вие сте толкова млада… Обаче ме привличате… казвам ви го съвсем честно… Искам да ви помогна. Но преди това трябва да си изясня характеристиките на… да го наречем „опасността“. Ако съществува изобщо някаква опасност…

Изведнъж всичко премина — беше си спомнила единственото, заради което си струваше все още да се бори.

— Освободете Виктор и ще се съглася с всичко, което поискате.

— Да го освободим? За Бога, госпожо преподавател, та вие сама го напъхахте във всичко това!

Тук не можеше да се отрече, че тази свиня имаше право.

— Колко време ще го задържите?

— Колкото е необходимо. Искаме да разберем какво знае.

— Аз мога да ви кажа. Не е необходимо да го затваряте напълно гол в стая със скрити камери, да му инжектирате лекарства и да го карате да ви разказва за личния си живот с най-малки подробности… Въпреки че това вероятно е програмата, специално разработена за момичета, нали? — Харисън не отговори. Устата му се беше свила, смалявайки се до размерите на точка. — Разказах му за нещата на острова — отстъпи тя. — Само на острова.

— Вие сте много непредпазлива. — Той я изгледа, сякаш търсейки някакво друго’, много по-грубо определение, но повтори: — Много непредпазлива.

— Имах нужда от помощ!

— Ние сме помощта…

Точно затова се нуждаех от помощ!

— Не повишавайте тон. — Харисън, който сякаш беше по-зает да оправя килналия се абажур на лампата на писалището, отколкото да я слуша, внезапно изостави заниманието си, стана, заобиколи масата и приближи лицето си на милиметри от нейното. — Не повишавайте тон — повтори, забивайки заплашително пръст в якето й. — Не на мен.

— А вие — отвърна Елиса, отблъсквайки грубо ръката на Харисън — не смейте да ме докосвате повече.

Ново прекъсване, този път откъм другата врата, я накара да въздъхне облекчено. Харисън и показалецът му изобщо не я интересуваха, но тя започваше да осъзнава, че човекът, надвесен над лицето й, въобще не беше Харисън. Или пък може би беше стопроцентово той, без оцветители и консерванти.

Веднага позна мъжа, който застана на прага. Изминалите години не бяха оставили никаква следа по неговото гранитно лице и фигурата, натъпкана с усилие в елегантен костюм. Елиса с успокоение заключи, че поне Картър си е все същият.

— Защо ми се струваше, че няма как да не се навъртате наблизо? — попита с презрение.

— Искат да я видят — каза Картър на Харисън, без да й обърне никакво внимание.

Харисън се усмихна, мигновено възвръщайки любезността си.

— Разбира се. Придружете господин Картър, госпожо. Останалите ви колеги са в онази стая. Поне пристигналите до този момент… Сигурен съм, че имате желание да ги видите отново. — И докато Елиса ставаше, добави:

— Също така сигурно ще ви е приятно да чуете, че бяхме осведомени за тази среща от един от вас… — Тя го погледна невярваща. — Изненадва ли ви това? Очевидно не всичките ви приятели мислят като вас…

 

 

Съседната стая беше тъмна, нещо подобно на малък салон с Г-образна форма. Имаше прашни етажерки, стар телевизор и лампа със сгъваемо рамо, надвесена над малката маса. Лампата хвърляше светлина подобно на тайнствен робот, търсещ нещо из някаква цепнатина в дървото. Елиса си каза, че докато мине необходимото време, сумракът ще започне да я потиска, но страхът й все пак отстъпваше пред вълнението от срещата.

Гърлото й се сви, когато ги видя.

Мъжът и жената седяха до масата, но станаха, щом тя влезе. Поздравиха се набързо — лека целувка по бузите. Въпреки това Елиса не успя да сдържи сълзите си. Мислеше си, че най-сетне е с онези, които можеха да разберат страховете й. Най-сетне беше с осъдените.

— А Райнхард? — попита с разтреперан глас.

— Сега вероятно тръгва от Берлин — каза мъжът. — Ще го чакат на летището и ще го доведат.

Така че отново ги бяха изловили всички до един — осъзна тя. Но кой ни е издал? Погледна ги отново. Кой от тях?

От години не ги беше виждала и промяната, която забеляза в тях, я изненада така, както и тази у Харисън. Жената не само че не бе загубила нищо от своята привлекателност, а даже й се стори, че е станала още по-красива, при все че вероятно бе надхвърлила вече четирийсетте и доста беше отслабнала. Въпреки това видът й шокираше. Дългите й коси бяха боядисани в червено и бяха сресани назад, наподобявайки гъста и буйна грива; лицето й бе напудрено, а веждите — изскубани. Устните бяха силно начервени. Колкото до дрехите — биеха на очи: блузка с презрамки, затворена отпред; панталони, впити в бедрата и обувки на токчета — всичко в черно. Беше наметната с обикновена жилетка, може би защото все пак (според предположението на Елиса) бе пожелала да поприкрие това тъжно и предизвикателно излъчване, струящо от цялата й личност. Той пък беше напълно оплешивял, бе наддал няколко килограма и си беше пуснал не много дълга брада, сива, в цвета на якето и кадифения панталон. При него годините личаха много повече, отколкото при нея, но отвътре тя изглеждаше по-разядена от него. Той се усмихваше, тя — не. Това бяха най-значимите разлики.

Колкото до погледите им, те можеха да се причислят към същата категория като нейния. Приличаха си, сякаш бяха от едно семейство. Семейството на осъдените.

— Отново заедно — каза.

Беше с гръб и първо чу стъпките, а после звука от отварянето на вратата. Виктор гледаше като изплашено зайче иззад очилата си. Изглеждаше здрав и читав и този факт, независимо че от самото начало тя беше сигурна, че няма да го наранят, я накара да въздъхне с облекчение.

— Елиса, добре ли си?

— Да, а ти?

— Също. Трябваше само да отговоря на няколко въпроса… — В този миг Виктор забеляза мъжа и лицето му просветна, защото го позна. — Професор… Бланес?

— Това е Виктор Лопера, помниш ли го? — обърна се Елиса към Бланес. — От курса в „Алигиери“. Той е мой добър приятел. Разказах му много неща тази вечер…

Жената изсумтя, докато Виктор и Бланес си стиснаха ръцете. Тогава Елиса я посочи.

— Представям ти Жаклин Клисо. Говорих ти вече за нея.

— Приятно ми е — каза Виктор и адамовата му ябълка също трепна, сякаш в поздрав.

Клисо се задоволи да го погледне, кимвайки с глава. Изчервеният и сковано непохватен Виктор, който се притесняваше, че е главно действащо лице в сцената, може би беше малко комичен, ала никой не се усмихна.

Откъм вратата чуха каменния глас на Картър.

— Искате ли нещо за ядене?

— Искаме да ни оставите сами, по възможност — отвърна Елиса, без да скрива неприязънта, която Картър пораждаше в нея. — Все още трябва да изчакате професор Зилберг, преди да вземете решение относно нас, нали? Освен това можете да подслушвате всичко, което си говорим, по един от стотиците микрофони в стаята, така че защо не се ометете най-сетне и не затворите вратата?

Оставете ни, Картър — помоли Бланес. — Тя е права.

Картър продължи да ги гледа така, сякаш се намираше на хиляди километри от тях и думите се бавеха, докато стигнат до него. Сетне се обърна към хората си.

Когато вратата се затвори, четиримата седнаха край масата. Елиса си каза: Ще играем с открити карти.

Жаклин й отне първия ход.

— Допуснала си голяма грешка, Елиса. — Погледна крадешком Виктор, който изглеждаше омаян от нея. Наистина видът и гласът на Жаклин Клисо бяха доста прелъстителни, но докато я наблюдаваше, Елиса не можеше да не мисли за ада, в който се пържеше тази клета жена. Може би е по-лош и от моя. — Не трябваше да забъркваш никого в… в нашите работи.

Пое удара. Възнамеряваше да отвърне, но преди това искаше да изясни някои неща.

— Виктор все още има възможност да избере. Знае само онова, което се е случило в Нуева Нелсон, и те ще го оставят на мира, ако обещае да мълчи.

— Съгласен съм — подкрепи я Бланес. — Харисън ни най-малко не би искал да усложнява нещата.

— А ти? — обърна се Елиса към Жаклин с внезапна жестокост. — Нима никога ти самата не си се опитвала да търсиш помощ, Жаклин?

Съжали за въпроса още докато го задаваше. Очите на жената се отделиха от нейните. Осъзна, че у Жаклин този жест се беше превърнал в навик: отклоняваше поглед от другите.

— От доста време понасям сама живота си — каза Клисо.

Елиса не отговори. Не желаеше да спори, още по-малко с Жаклин, но не й допадаше ролята на „Виж-ме-колко-страдам“, която си беше избрала французойката.

— Както и да е — каза Бланес — Елиса е довела Виктор и трябва да го приемем. Поне аз го приемам.

— Той е този, който трябва да приеме, Давид — възрази Клисо. — Трябва да му разкажем и останалото и да го оставим да реши дали иска да продължи с нас.

— Много добре. Съгласен съм. — Бланес търкаше слепоочията си, сякаш желаейки да намери изход за своите мисли.

Елиса долавяше и у него промяна, но тя бе по-трудна за откриване, отколкото при Жаклин. Беше станал… по-уверен? По-силен? Или на нея просто й се искаше да го вижда такъв?

— Какво ще кажеш, Елиса?

— Ще му разкажем останалото и той ще реши. — Елиса се обърна към Виктор и му протегна ръка предпазливо, но твърдо. — Не искам това да се превръща за теб в стъпка, от която няма връщане назад, Виктор. Знам, че не трябваше да те забърквам във всичко това, но се нуждаех от теб… Исках да дойдеш. Исках някой страничен наблюдател да прецени какво става с нас.

— Не, аз…

— Чуй ме. — Елиса стисна ръцете му. — Не търся извинение. Смятах, че нещата ще се развият другояче, че тази среща ще се състои под друга форма… Не се извинявам — разпалено повтори тя. — Имах нужда от теб и затова те потърсих. Бих постъпила по същия начин при подобни обстоятелства. Ужасно ме е страх, Виктор. Всички изпитваме ужасен страх. Още не можеш да разбереш. Но ако съм сигурна в нещо, то е, че ни е нужна цялата възможна помощ… а сега цялата възможна помощ си ти…

Наум си каза: Независимо от това, че някой от вас може да мисли обратното. Изгледа ги предизвикателно, питайки се кой ли ги е издал. А може би това беше хитрост, с която Харисън се опитваше да ги разедини?

Изведнъж куклата с къдрава тъмна коса и очила на интелектуалец, които обаче не бяха очилата на Джон Ленън, а на един скромен преподавател по физика, оживя.

— Почакайте. Дойдох тук по собствена воля, а не защото ти ме помоли, Елиса… Направих го, защото сам пожелах. Почакайте. Почакайте… — Жестикулираше странно, като че ли държеше обемиста кутия и се опитваше да я пъхне в друга, само с няколко милиметра по-голяма от нея, с намерението да докаже изключителна сръчност. Елиса бе изненадана от неочакваната сила в гласа му.

Всички… всички, които ме познават, повтарят все същото: „Накарах те да направиш това, Виктор, или пък онова, по дяволите, съжалявам, Виктор…“ Но не е така. Аз решавам. Може и да съм стеснителен, но решенията ги вземам сам. И тази вечер пожелах да дойда тук и да ти помогна… да ви помогна, доколкото мога. Решението беше мое. Не зная дали ще ви бъда полезен, или не, но съм един глас повече. Рисковете ме плашат. Вашият страх ме плаши. Но искам да бъда с вас и да разбера… да науча всичко.

— Благодаря — прошепна Елиса.

— Във всички случаи би трябвало да изчакаме Райнхард — настоя Жаклин Клисо. — Да разберем какво мисли той по въпроса.

Бланес поклати отрицателно глава.

— Виктор вече е тук и трябва да му разкажем останалото. — Погледна към Елиса. — Ти ли ще го сториш?

Сега настъпваше трудният момент, беше й напълно ясно. После трябваше да пристъпи и към друг, не по-лесен — да разбере кой ги е издал. Но простият разказ за онова, което бяха крили през последните години (най-ужасяващото от всичко), й се струваше непреодолимо изпитание. Но разбираше също така, че тя е най-подходяща да го направи.

Не погледна Виктор, нито когото и да било. Сведе поглед към осветеното от лампата пространство.

— Както вече ти казах, Виктор, приехме обясненията, които ни бяха дадени относно случилото се в Нуева Нелсон и се върнахме към предишния си живот, след това се заклехме да спазваме правилата, които ни наложиха: да не общуваме помежду си и да не разказваме на никого за станалото. Имаше кратко вълнение около новината за така наречената злополука в цюрихската лаборатория, но с времето всичко си тръгна постарому… поне привидно. — Спря и си пое дъх. — И тогава, преди четири години, по Коледа на 2011 година… — разтрепери се при звука на собствения си глас, когато изрече „Коледа на 2011“.

Продължи шепнешком, сякаш приспиваше дете.

Осъзна, че всъщност правеше точно това — приспиваше собствения си ужас.