Бека Фицпатрик
Кресчендо (7)

Шеста глава

Заварих Скот облегнат на билярдната си щека до една маса. Когато влязох вътре, той оглеждаше разположението на топките.

— Намери ли банкомат? — попитах и метнах мокрото си яке върху един метален сгъваем стол, избутан до стената.

— Да, но преди това изпих десет литра дъжд. — Вдигна хавайската си шапка и я разклати за по-убедително внушение. Може би наистина беше намерил банкомат, обаче едва след като беше приключил с онова, което имаше да свърши в пресечката. Колкото и да ми се искаше да разбера какво е то, сигурно нямаше да узная скоро. Пропуснах шанса, когато Пач ме издърпа навън, за да ми съобщи, че нямам работа тук, в „Зи“, и че трябва да си вървя.

Разперих ръце на ръба на билярдната маса и се облегнах с надеждата да изглеждам нехайно, но истината е, че сърцето ми лудо препускаше. Не само се бях скарала с Пач, но и обстановката не ми се струваше никак приятелска. Колкото и да се мъчех, не можех да прогоня спомена, че някой е умрял в локва кръв на една от масите. Дали не е била тази? Оттласнах се от масата и изтупах длани.

— Тъкмо се канехме да започнем да играем — каза Скот. — Петдесет долара и влизаш. Вземи си щека.

Не ми се играеше и бих предпочела да гледам, но след бърз оглед на помещението забелязах, че Пач седи на една маса за покер в дъното. Тялото му не беше точно срещу мен, но знаех, че ме наблюдава. Наблюдаваше всички в стаята. Където и да отидеше, внимателно и обстойно оглеждаше обстановката.

След като узнах това, си лепнах най-ослепителната усмивка, с която разполагах в момента.

— С удоволствие. — Не исках Пач да разбира колко съм разстроена и колко ме боли. Не исках да си мисли, че не си прекарвам добре със Скот.

Само че преди да успея да стигна до рафта с щеките, нисък мъж с очила с телени рамки и пуловерче без ръкави се приближи до Скот. Нищо у него не се връзваше с мястото: беше спретнат, панталоните му бяха изгладени, мокасините — лъснати. Попита Скот едва чуто:

— Колко?

— Петдесет — отговори Скот с леко раздразнение. — Както винаги.

— В тази игра минимумът е сто.

— От кога?

— Ще повторя. За теб минимумът е сто.

Скот почервеня, пресегна се към питието си на ръба на масата и го пресуши на един дъх. Извади портфейла си и натъпка няколко смачкани банкноти в предния джоб на ризата на мъжа.

— Ето ти петдесет. Ще ти платя останалите след играта. А сега си дръпни зловонния дъх от лицето ми, за да се концентрирам.

Нисичкият мъж потупа с молив долната си устна.

— Ще трябва преди това да уредиш сметката си с Дю. Започва да губи търпение. Беше щедър с теб и сега трябва да му върнеш услугата.

— Кажи му, че ще имам парите до осем тази вечер.

— Тази реплика се изтърка преди седмица.

Скот пристъпи по-близо до мъжа и го попритисна.

— Аз не съм единственият, който дължи някакви пари на Дю.

— Обаче той се притеснява, че точно ти няма да си върнеш дълга. — Ниският мъж извади парите, които Скот му беше тикнал в джоба и остави банкнотите да се разлетят по пода.

— Както ти казах, Дю започва да губи търпение. — Изгледа многозначително Скот и се отдалечи.

— Колко пари дължиш на Дю? — попитах аз Скот.

Той ме изгледа гневно.

Добре, следващият въпрос:

— Каква е конкуренцията? — попитах приглушено и огледах другите играчи край масите. Двама от всеки трима пушеха. Трима от всеки трима имаха по ръцете татуировки с ножове, пистолети и различни други оръжия. Друга вечер може би щях да се уплаша или поне да се почувствам неудобно, но Пач още си беше в ъгъла. Знаех, че докато е тук, аз съм в безопасност.

— Тези типове са аматьори — изсумтя Скот. — Ще ги бия дори в най-лошия си ден. Истинската ми конкуренция е ето там. — Той отмести поглед към коридора, който тръгваше от главната зала. Беше тесен и тъмен и водеше към помещение, което светеше в ярко оранжево. На входа имаше мънистена завеса. Непосредствено до входа стоеше билярдна маса със сложна дърворезба.

— Там ли се разиграват големите пари? — попитах.

— Там за една игра мога да спечеля колкото за петнайсет тук.

С ъгълчето на окото си забелязах, че Пач ме стрелна с поглед. Престорих се, че не го забелязвам, бръкнах в джоба си и се приближих към Скот.

— Трябват ти общо сто долара за следващата игра, нали? Ето ти… петдесет — додадох бързо и отброих две по двайсет и една десетачка от парите, които ми беше дал Пач. Не бях голям фен на залозите, но исках да докажа на Пач, че в „Зи“ няма да ме изядат с парцалите. Щях да успея да се впиша. Или поне нямаше да позволя да ме мотаят. И ако междувременно отстрани изглежда, че флиртувам със Скот, така да бъде. Майната ти, помислих си към другия край на стаята, макар да знаех, че Пач не може да ме чуе.

Скот гледаше някъде между мен и парите в ръката ми.

— Това някаква шега ли е?

— Ако спечелиш, ще делим печалбата.

Той огледа парите с копнеж, който ме трогна. Парите явно му трябваха. Тази вечер не беше дошъл в „Зи“ за забавление. Беше пристрастен към хазарта.

Взе банкнотите и притича до ниския мъж с пуловерчето, чийто молив светкавично, но прецизно изписваше числа и сметки за другите играчи. Скришом погледнах Пач, за да проверя реакцията му към постъпката ми, но погледът му беше забоден в картите, а изражението му — неразгадаемо.

Мъжът с пуловерчето преброи парите на Скот, като сръчно ги подреди, за да са обърнати на една страна.

След като приключи, се усмихна сковано. Изглежда ни допуснаха в играта.

Скот се върна, търкайки щеката си с кредата.

— Знаеш какво казват за късмета. Трябва да ми целунеш щеката — заяви той и ми я навря в лицето.

Отстъпих назад.

— Няма да ти целувам щеката.

Скот размаха ръце и закудкудяка на шега.

Погледнах към дъното на залата с надеждата да се уверя, че Пач не наблюдава тази унизителна сцена, и в този момент видях Марси Милар да се приближава към него, да се обляга и да го прегръща през шията.

Сърцето ми се смъкна в петите.

Скот ми говореше и почукваше челото ми с върха на щеката си, но думите минаваха покрай мен. Помъчих се да овладея дъха си и се съсредоточих над бетонната стена срещу себе си, за да преодолея смайването си и усещането, че съм подло предадена. Значи това е имал предвид, когато ми каза, че отношенията му с Марси Милар са чисто делови. Поне на мен не ми изглеждаше така! И какво изобщо търсеше тя тук, след като я бяха ранили с нож в игралната зала на Бо? Чувстваше се в безопасност, понеже беше с Пач? За части от секундата се запитах дали не го прави, за да ме накара да ревнувам. Но ако беше така, би трябвало да знае, че тази вечер ще бъда в „Зи“. А нямаше откъде да го разбере, ако не ме шпионираше. Дали през последното денонощие не е бил по-близо до мен, отколкото си мислех?

Забих нокти в дланите си, мъчейки се да се съсредоточа над болката, а не над смайването и унижението, които се надигаха в гърдите ми. Постоях така вцепенена и едва сдържайки сълзите си, но нещо привлече вниманието ми към началото на коридора. На рамката се беше облегнал някакъв тип с червен потник. Нещо не беше наред с един участък от кожата му на гърлото — изглеждаше деформирана. Преди да успея да се вгледам по-добре, се парализирах от връхлетялото ме дежа вю. Нещо в него ми се стори странно познато, макар да бях сигурна, че никога не съм виждала човека. Страшно ми се прииска да избягам, обаче желанието ми да разбера откъде го познавам надделя.

Той взе бялата топка от най-близката билярдна маса и лениво го подхвърли няколко пъти във въздуха.

— Хайде — подкани ме Скот и размаха щеката си няколко пъти пред очите ми. Другите около масата се засмяха. — Направи го, Нора — нареди Скот. — Мъничка целувка за късмет.

Пъхна щеката под ризата ми и леко я повдигна.

Цапнах щеката:

— Престани.

Забелязах, че мъжът с червения потник се размърда. Всичко стана толкова бързо, че разбрах какво предстои между два удара на сърцето си. Той замахна и запрати топката през помещението. След миг огледалото на стената в дъното се пръсна и по пода се разлетяха парчета стъкло.

Залата притихна, чуваше се само класическият рок от тонколоните.

— Ти — заяви типът с червения потник. Беше насочил пистолет към онзи с пуловерчето. — Дай си ми парите. — С пистолета го подкани да се приближи. — Да ти виждам ръцете.

До мен Скот пристъпи напред.

— Няма да стане, човече. Тези пари са наши. — Разнесоха се няколко одобрителни възгласи.

Мъжът с червения потник продължаваше да държи на мушка ниския с пуловерчето, но очите му се стрелнаха странично към Скот. Той се ухили и оголи зъби.

— Вече не.

— Ако вземеш парите, ще те убия. — В гласа на Скот прозвуча овладяна ярост. Говореше сериозно. Замръзнах на мястото си и почти не смеех да дишам, ужасена от онова, което щеше да последва. Изобщо не се съмнявах, че пистолетът е зареден.

Усмивката на стрелеца стана по-широка.

— Не думай.

— Никой тук няма да ти позволи да си тръгнеш с парите ни — заяви Скот. — Направи си услуга и свали пистолета.

Нова порция одобрителни възгласи.

Макар че атмосферата в помещението осезаемо се нажежаваше, типът с пистолета лениво се почеса по врата с дулото. Изобщо не ми изглеждаше притеснен.

— Няма. — Насочи пистолета към Скот и нареди: — Качвай се върху масата.

— Разкарай се.

— Качвай се върху масата!

Мъжът с червения потник стисна пистолета с две ръце и се прицели в гърдите на Скот, който много бавно вдигна ръце на нивото на раменете си и заднишком се качи на билярдната маса.

— Няма да излезеш от тук жив. Един срещу трийсет си.

Мъжът с червения потник стигна до Скот с три крачки. Застана точно срещу него с пръст на спусъка. По лицето на Скот се търкулна капчица пот. Не можех да повярвам, че не се опитва да му отнеме пистолета. Не съзнава ли, че не може да умре? Не знаеше ли, че е нефилим? Пач обаче ми беше казал, Скот е член на кърваво нефилимско общество — откъде имаше тези сведения?

— Допускаш огромна грешка — заяви Скот все още студено, но в гласа му се долавяха първите пристъпи на паника. Чудех се защо никой не прави опит да му помогне. Както изтъкна Скот, хората в залата имаха съкрушително числено превъзходство пред мъжа с червения потник. У него обаче се долавяше нещо плашещо и зло. Нещо… от друг свят. Дали и останалите бяха толкова ужасени от него, колкото бях аз?

Освен това се питах дали лекото гадене и неприятно усещане в корема ми означават, че той е паднал ангел. Или пък нефилим.

Сред всички хора в помещението кой знае защо очите ми неочаквано срещнаха тези на Марси. Тя стоеше сред групата с изражение, което мога да определя като смаян интерес. Веднага разбрах, че няма представа какво ще се случи. Не съзнаваше, че Скот е нефилим и че притежава повече сила само в едната си ръка, отколкото има в цялото тяло на човек. Тя не беше виждала как Чонси, първият нефилим, с когото се бяха кръстосали пътищата ми, смачква телефона ми с едната си ръка. Тя не беше там през нощта, когато той ме преследваше по коридорите на училището. Ами този тип с червения потник? Независимо дали беше нефилим, или паднал ангел, той най-вероятно беше могъщ. Каквото и да предстоеше, нямаше да бъде невинен юмручен бой.

Би трябвало Марси да си е взела поука от игралната зала на Бо и да си е останала вкъщи. Аз поне така щях да направя.

Мъжът с потника бутна Скот с пистолета и той падна по гръб на масата. От изненада или от страх Скот изпусна билярдната си щека и онзи тип я взе. Светкавично скочи върху масата и насочи щеката към лицето на Скот. Забоде я в масата на сантиметри от ухото на Скот. Щеката се стовари с такава сила, че проби филцовата повърхност и трийсетина сантиметра от дървената пръчка се показаха под масата.

Преглътнах писъка си.

Адамовата ябълка на Скот потрепери.

— Ти си луд — каза той.

Изневиделица във въздуха полетя едно високо столче, което катурна мъжа с червения потник настрани. Той успя да запази равновесие, но се наложи да скочи от масата.

— Да го хванем! — кресна някой от тълпата.

Разнесе се нещо като боен вик и още хора грабнаха столчета. Аз застанах на четири крака и през гората от крака потърсих най-близкия изход. През няколко тела имаше мъж с пистолет в кобур на глезена. Той посегна към оръжието и след малко прозвуча оглушителен изстрел. Не последва тишина, а още по-голяма глъчка: ругатни, крясъци и юмручни удари. Изправих се на крака и хукнах приведена към задната врата.

Тъкмо се бях измъкнала през изхода, когато някой ме дръпна за колана и ме изправи. Пач.

— Вземи джипа — нареди ми той и пъхна ключовете в ръката ми. Задъхана пауза. — Какво чакаш?

В очите ми бликнаха сълзи, но аз гневно примигнах, за да ги прогоня.

— Престани да се държиш, все едно съм огромно бреме. Никога не съм те молила за помощ.

— Предупредих те да не идваш тук тази вечер. Нямаше да си бреме, ако ме беше послушала. Това не е твоят свят, а моят. Толкова си се заинатила да докажеш, че можеш да се справиш, че ще извършиш някоя глупост и ще те убият.

Думите му ме възмутиха и понечих да му го кажа.

— Мъжът с червената блуза е нефилим — каза Пач, без да ми даде възможност да се обадя. — Дамгата му означава, че е здраво обвързан с кървавото общество, за което ти разказах по-рано. Дал е клетва да им служи вярно.

— Дамга ли?

— Близо до ключицата.

Белег от дамгосване? Отместих поглед към прозорчето на вратата. Вътре край масите за билярд се бяха струпали тела, раздаваха се юмруци във всички посоки. Вече не виждах мъжа с червения потник, но разбирах защо го бях разпознала. Напомняше ми за Чонси, а Скот ни най-малко не ми напомняше. Запитах се дали това би могло да означава, че и той е зъл като Чонси. А Скот не е.

Оглушителен шум раздра тъпанчетата ми и Пач ме дръпна рязко към земята. Край нас се разлетяха късчета стъкло. Някой бе стрелял по прозореца на задната врата.

— Махай се от тук — избута ме Пач към улицата.

Обърнах се:

— Ти къде отиваш?

— Марси все още е вътре. Тя ще ме закара.

Дробовете ми сякаш спряха да работят, в тях нямаше въздух.

— Ами аз? Ти си моят ангел пазител.

Пач забоде поглед в моя:

— Вече не, ангелче.

И преди да успея да възразя, той се вмъкна през вратата и потъна в хаоса.

На улицата отключих джипа, дръпнах седалката напред и с бясна скорост излязох от паркинга. Значи вече не беше моят ангел пазител? Сериозно ли говореше? И то само защото му казах, че така искам? Или го каза, за да ме уплаши? Да ме принуди да съжалявам, задето заявих, че не го искам. Е, ако вече не беше моят ангел пазител, то е, понеже се старая да постъпя правилно! Опитвах се да улесня нещата и за двама ни. Опитвах се да го предпазя от архангелите. Казах му точно защо съм постъпила така, а той ми опяваше, като че ли аз съм виновна за цялата бъркотия. Като че ли го исках! Вината беше по-скоро негова. Искаше ми се да хукна обратно и да му кажа, че не съм безпомощна. Че не съм някаква пешка в големия му и пълен със злини свят. И че не съм сляпа. Прекрасно виждах, че нещо става между него и Марси. Всъщност бях напълно сигурна. Забрави. По-добре ми е без него. Той беше измет. Кретен. Неблагонадежден кретен. Не се нуждаех от него за нищо.

* * *

Спрях джипа пред къщата. Краката ми още трепереха и дъхът ми излизаше накъсано от гърлото. Осезателно усещах тишината наоколо. Джипът открай време си беше нещо като убежище, но днес ми се струваше чужд и самотен, и твърде голям за сам човек. Отпуснах глава върху волана и се разплаках. Не мислех за това, че Пач кара Марси у дома с нейната кола — просто оставих топлия въздух от парното в колата да гали кожата ми и вдишвах мириса на Пач.

Поседях така приведена и ридаеща, докато стрелката за горивото не се премести с половин деление. Изтрих очите си и въздъхнах тревожно и продължително. Тъкмо щях да изключа двигателя, когато забелязах, че Пач е на верандата и се е облегнал на подпорните греди.

За момент си помислих, че е дошъл да провери как съм, и от очите ми бликнаха сълзи на облекчение. Но всъщност бях взела джипа му. Беше дошъл за колата си. След отношението му към мен тази вечер не допусках, че има друга причина.

Той тръгна по алеята и отвори вратата.

— Добре ли си?

Кимнах сковано. Щях да му отговоря, обаче гласът ми все още беше някъде в областта на корема. Мислите ми се въртяха около нефилима със студените очи и не можех да престана да се питам какво е станало, след като си тръгнах от „Зи“. Измъкнал ли се беше Скот? А Марси?

Разбира се, тя да. Пач несъмнено се беше погрижил.

— Защо нефилимът с червената блуза искаше пари? — попитах и се преместих на другата предна седалка. Все още ръмеше и макар да знаех, че Пач не усеща хладната влага на дъжда, не мислех, че е редно да го държа навън.

След миг той се качи на шофьорското място и затвори двама ни в джипа. Преди две вечери жестът му щеше да ми се стори интимен, а сега бе просто непохватен и напрегнат.

— Събираше средства за кървавото нефилимско общество. Иска ми се да имах по-ясна представа какво планират. След като им трябват пари, най-вероятно са за оръжия. Или за това, или за да подкупват паднали ангели. Но защо, кой и как нямам представа. — Той поклати глава. — Трябва ми вътрешен човек. За пръв път фактът, че съм ангел, ме поставя в неизгодно положение. Няма да ме пуснат да припаря до операцията.

За част от секундата ми хрумна, че е възможно да ме моли за помощ, но аз не бях нефилим. Имах нищожно количество нефилимска кръв във вените, което можеше да се проследи четиристотин години назад до моя нефилимски предтеча Чонси Ланже. Но иначе си бях човек. Мен също нямаше да ме допуснат вътре, точно като Пач.

— Ти каза, че Скот и нефилимът с червения потник са членове на едно и също кърваво общество, но те явно не се познаваха. Сигурен ли си, че Скот е замесен?

— Замесен е.

— Тогава защо не се познават?

— Допускам, че засега ръководителят на обществото държи членовете на разстояние един от друг, за да бъдат в неведение. Ако не са солидарни, няма шанс вражески заговор да ги разцепи. Нещо повече, ако не знаят колко са силни, не могат да издадат сведения на врага. Падналите ангели няма как да научат нищо, ако самите членове на обществото не знаят нищо.

Докато осмислях думите му, не бях сигурна на чия страна съм. Част от мен се ужасяваше от мисълта, че падналите ангели обладават телата на нефилимите всеки месец хешван. Друга, не толкова благородна част от мен беше признателна, че те се бяха прицелили в нефилимите, а не в хората. Не в мен. Не в някой от любимите ми хора.

— Ами Марси? — попитах, мъчейки се тонът ми да остане равнодушен.

— Тя обича покер — нехайно подметна Пач. Даде на заден. — Трябва да тръгвам. Ще се справиш ли тази нощ? Майка ти замина ли?

Обърнах се с лице към него:

— Марси те беше прегърнала.

— Марси изобщо не зачита личното пространство.

— Значи вече си експерт по Марси.

Очите му потъмняха и аз разбрах, че не бива да навлизам в тази територия, но пет пари не давах.

— Какво става между вас двамата? Не ми изглежда никак делово.

— Играех, когато тя изникна зад гърба ми. Не е първото момиче, което го прави, няма да е и последното.

— Можеше да я отблъснеш.

— Тя тъкмо ме прегърна, и нефилимът хвърли топката. Не мислех за Марси. Излязох навън да огледам дали не е довел още някой.

— Но се върна за нея.

— Не можех да я зарежа там.

Останах на мястото си още малко, понеже възелът в стомаха ми беше толкова стегнат, че направо болеше. Какво да си мисля? Че се бе върнал за Марси от вежливост? От чувство за дълг? Или че става нещо съвсем различно и много по-тревожно?

— Снощи сънувах бащата на Марси. — Не бях съвсем сигурна защо го казвам. Може би исках да покажа на Пач, че болката ми е толкова силна, че нахлува в сънищата. Някъде четох, че сънищата са начин да се примирим със случващото се в живота ни, и ако е вярно, моите сънища определено ми казваха, че не съм се примирила със случващото се между Пач и Марси. След като сънувах паднали ангели и хешван. След като сънувах бащата на Марси.

— Сънувала си бащата на Марси? — Гласът на Пач беше спокоен както винаги, но нещо в сепнатия му поглед ми подсказа, че новината го изненадва. Може би дори го притеснява.

— Струва ми се, че бях в Англия. Много отдавна. Преследваха бащата на Марси в някаква гора. Но той не можеше да се измъкне, понеже наметката му се заплете в дърветата. Непрекъснато повтаряше, че падналите ангели се опитват да се вселят в тялото му.

Пач се замисли. Мълчанието му за пореден път ми подсказа, че случилото се го е заинтригувало. Само че нямах представа кое точно.

Той погледна часовника си:

— Искаш ли да огледам къщата?

Вдигнах поглед към тъмните празни прозорци на къщата. Здрачът и ръмящият дъждец правеха всичко неприветливо и мрачно. Не можех да определя кое ми се струваше по-непривлекателно: да вляза сама в къщата или да седя тук с Пач и да се страхувам, че той ще тръгне. И ще отиде при Марси Милар.

— Колебая се, понеже не искам да се измокря. Но ти явно трябва да ходиш някъде. — Отворих вратата и спуснах крака навън. — Връзката ни приключи, така че не си длъжен да ми правиш услуги.

Очите ни се срещнаха.

Казах го, за да го нараня, но всъщност аз усещах бучка в гърлото. Преди да изръся още нещо, което да се забие по-надълбоко в раната, хукнах към верандата, вдигнала ръце над главата си, за да се предпазя от дъжда.

Вътре се облегнах на вратата и чух как Пач потегля. Сълзи замъглиха зрението ми, затворих очи.

Искаше ми се Пач да се върне. Исках да бъде тук. Копнеех да ме придърпа към себе си и с целувки да прогони студеното усещане за празнота, което ме вледеняваше отвътре. Само че отвън така и не долетя свистенето от спиращи гуми.

Най-неочаквано неканените спомени за последната ни вечер заедно, преди всичко да се разпадне, нахлуха в паметта ми. Механично се опитах да ги блокирам. Проблемът беше, че искам да си спомня. Нуждаех се от начин да продължа да усещам близостта на Пач. Зарязах всички защитни бариери и си позволих да почувствам устните му върху своите. Отначало съвсем лекичко, а после по-осезаемо усетих тялото му, топло и плътно, да се притиска към моето. Ръцете му върху ямката на шията ми, закопчаващи сребърната верижка. Той обеща да ме обича вечно…

Пуснах резето и с едно щракване прогоних спомена за него. Майната му. Повторих си думите, колкото пъти успях.

В кухнята светна, когато натиснах ключа — имаше ток, както установих с облекчение. Лампичката на телефона примигваше, затова прослушах съобщенията.

— Нора — разнесе се гласът на мама, — в Бостън вали пороен дъжд, затова отложиха останалата част от търга. Тръгвам към къщи и би трябвало да се прибера към единайсет. Ако искаш, можеш да освободиш Ви. Обичам те и до скоро.

Погледнах часовника. Десет без пет. Разполагах с още един час да остана сама.