Бека Фицпатрик
Кресчендо (2)

Първа глава

Делфик Бийч, Мейн

В наши дни

Пач стоеше зад мен с ръце върху хълбоците ми и с отпуснато тяло. Беше висок повече от метър и осемдесет и имаше слабо и атлетично телосложение, което дори широките джинси и фланелка не можеха да скрият. Цветът на косата му си съперничеше със среднощния мрак, очите му също. Усмивката му беше секси и вещаеше неприятности, но аз вече си бях решила, че не всички неприятности са неприятни.

Над главите ни фойерверки осветяваха нощното небе и в Атлантика валяха потоци светлина. Тълпата ахкаше и охкаше. Беше краят на юни и Мейн се впускаше в лятото с все сила, празнуваше предстоящите два месеца слънце, пясък и туристи с дълбоки джобове. Аз пък празнувах два месеца слънце, пясък и колко си искам специални мигове с Пач. Бях се записала на летен курс по химия и бях твърдо решена да позволя на Пач да монополизира цялото ми свободно време.

Пожарната изстрелваше фойерверките от един пристан, който се намираше на не повече от двеста метра по-нататък, затова усещах как тътенът от всеки изстрел вибрира в пясъка под краката ми. Вълните се разбиваха в брега малко по-надолу по склона, гръмко звучеше карнавална музика. Във въздуха се усещаше силен мирис на захарен памук, пуканки и цвърчащо печено месо и коремът ми напомни, че от обяд не съм слагала и залък в устата си.

— Ще си взема един чийзбургер — осведомих Пач, — ти искаш ли нещо?

— Нищо от менюто.

Усмихнах му се:

— Да не би да флиртуваш с мен?

Той ме целуна по главата.

— Още не. Отивам да ти взема хамбургер. Ти се полюбувай на последните фойерверки.

Хванах го за една от гайките на колана, за да го спра.

— Благодаря, но сама ще си купя. Не мога да понеса вината.

Той изви въпросително вежди.

— Кога за последен път момичето на щанда ти позволи да платиш?

— От доста време не се е случвало.

— Никога не се е случвало. Оставаш тук. Ако тя те види, гузната ми съвест няма да ми даде мира цяла нощ.

Пач отвори портфейла си и извади двайсетачка.

— Остави й щедър бакшиш.

— Опитваш се да я възмездиш за всичките пъти, когато си получавал храна безплатно?

— Последния път, когато платих, тя ме догони и ми пъхна парите в джоба. Опитвам се да избегна поредното опипване.

Историята ми звучеше измислено, но като познавах Пач, вероятно беше истина.

Тръгнах да търся края на дългата опашка, която се извиваше около сергията за хамбургери, и я открих близо до входа на закритата въртележка. Съдейки по дължината на опашката, прецених, че ще минат най-малко петнайсет минути, преди да ми вземат поръчката. Една сергия за хамбургери на целия плаж. Стори ми се някак неамериканско.

След като почаках неспокойно няколко минути, се озърнах сигурно за десети път и забелязах Марси Милар през двама човека зад мен. С Марси учехме заедно още от детската градина и през единайсетте години оттогава я срещах адски често. Заради нея цялото училище познаваше бельото ми ненужно добре. В прогимназията тя имаше навика да отмъква сутиена ми от шкафчето и да го окачва на таблото за съобщения пред канцелариите, но понякога я озаряваше творчески проблясък и го използваше като основна атракция в кафенето — двете чашки се оказваха пълни с ванилов пудинг, увенчан със захаросани череши. Много шик, знам. Марси носеше поли с два номера по-малки и с десетина сантиметра по-къси от нормалното. Косата й беше червеникаво руса, а самата тя беше като клечка за сладолед — обърнеш ли я настрани, на практика изчезва. Ако имаше табло, което да отчита победите и загубите на всяка от нас в схватките ни, изобщо не се съмнявам, че резултатът на Марси щеше да е два пъти по-висок от моя.

— Здрасти — поздравих я, понеже неволно погледите ни се срещнаха и не виждах възможност да избегна поне поздрава.

— Здрасти — отговори тя със смътно подобие на учтивост.

Имаше нещо доста озадачаващо в присъствието на Марси на Делфик тази вечер. Баща й беше собственик на представителството на „Тойота“ в Колдуотър, семейството й живееше в богаташки квартал и всички се гордееха, че са единствените жители на Колдуотър, които членуват в престижния яхтклуб „Харасекет“. В момента родителите на Марси сигурно бяха във Фрийпорт, ветроходстваха и си поръчваха сьомга.

В сравнение с това Делфик беше като плаж на покрайнините. Нелепо беше дори да си помислиш за яхтклуб. Единственото заведение за хранене беше боядисана в бяло сергия за хамбургери, където човек можеше да избира между горчица и кетчуп. Ако имаш късмет, ще ти разнообразят живота и с пържени картофки. Забавленията клоняха към шумни игрални зали и блъскащи се колички, а след мръкнало на паркинга се продаваха повече хапчета, отколкото в аптека.

Беше долнопробно място, на което господин и госпожа Милар надали биха желали да видят дъщеря си.

— Ей, хора, можете ли да действате още по-бавно? — провикна се Марси. — Тук отзад умираме от глад.

— На сергията работи само едно момиче — осведомих я.

— Е, и? Да наемат още хора. Търсенето определя предлагането.

Предвид оценките й в училище Марси изобщо не беше човек, квалифициран да прави икономически изказвания.

След десетина минути напреднах и вече бях достатъчно близо до сергията за хамбургери, за да разчета думата „горчица“, написана с черен маркер на жълтото пластмасово шише. Зад мен Марси изнасяше пълно представление с пристъпване от крак на крак и театрални въздишки.

— Умирам от глад, ама буквално — оплакваше се тя.

Мъжът пред мен плати и си тръгна със сандвича си.

— Чийзбургер и една кола — поръчах на момичето.

Докато тя изпълняваше поръчката ми, се обърнах назад към Марси:

— Е, с кого си тук?

Пет пари не давах с кого е тук, понеже изобщо нямахме общи приятели, но доброто ми възпитание взе връх. Освен това Марси от седмици не беше предприемала нищо отявлено грубо към мен. А и през последните петнайсет минути битувахме съвместно в относителен мир. Може пък това да бе началото на примирие. На загърбване на миналото…

Тя се прозя, все едно разговорът с мен я отегчаваше повече от висенето на опашката и взирането в гърбовете на хората.

— Не се обиждай, но не съм в настроение да си бъбрим. Имам чувството, че чакам на тази опашка най-малко пет часа заради това неспособно девойче, дето не може да приготви два хамбургера едновременно.

Момичето зад щанда беше навело ниско глава и съсредоточено развиваше восъчната хартия от питките, но знаех, че я е чула. Сигурно ненавиждаше работата си и скришно плюеше върху питките, когато беше с гръб. Няма да се учудя, ако в края на смяната плачеше в колата си.

— Баща ти разрешава ли ти да се мотаеш на Делфик Бийч? — попитах Марси и съвсем леко присвих очи. — Може да навредиш на репутацията на многоуважаемото семейство Милар. Особено след като баща ти членува в яхтклуба „Харасекет“.

Марси доби ледено изражение.

— Учудена съм, че твоят баща няма нищо против да идваш тук. А, чакай малко… точно така, той е мъртъв.

Отначало просто се слисах. После се възмутих от безсърдечието й. Гърлото ми се стегна от гняв.

— Какво? — вдигна тя небрежно едното си рамо. — Мъртъв е. Факт. Да не искаш да изопачавам фактите?

— Какво съм ти направила?

— Родила си се.

Беше напълно лишена от чувствителност и това ме разтърси — дотолкова, че дори не й отговорих. Грабнах сандвича и кока-колата си и оставих двайсетачка. Отчаяно копнеех да се върна при Пач, но това си беше между мен и Марси. Ако му се появях в такова състояние, изражението ми веднага щеше да му подскаже, че нещо не е наред. Не исках да го въвличам в тази история. Исках да остана малко сама, забелязах уединено място на плажа срещу сергията за хамбургери и седнах възможно най-изискано и сдържано — не биваше да допускам Марси да ми провали вечерта. Положението щеше да се влоши още повече, ако усещах, че тя ме наблюдава доволна, задето ме е натикала в дупката на самосъжалението. Отхапах от чийзбургера си, но той остави лош вкус в устата ми. Мислех само за мъртва плът. За мъртви крави. За собствения си мъртъв баща.

Изхвърлих сандвича и тръгнах, усещайки как сълзите се стичат в гърлото ми.

Обгърнах тялото си с ръце, стиснах лактите си и забързах към бараките на тоалетните в дъното на паркинга с надеждата да успея да се шмугна вътре, преди сълзите да рукнат. Пред женската тоалетна се виеше опашка, но аз се промуших вътре и застанах пред мръсното огледало. Дори на мъждивата светлина на слабата крушка виждах, че очите ми са зачервени и изцъклени. Намокрих книжна салфетка и я притиснах към клепачите си. Какъв й беше проблемът на Марси? Какво толкова жестоко й бях направила, че да заслужа всичко това?

Поех си няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокоя, изпънах рамене и мислено си представих тухлен зид и Марси отвъд него. Какво ме интересува какви ги дрънка? Дори не я харесвах. Мнението й не значеше нищо. Беше груба, егоцентрична и нанасяше удари под пояса. Не ме познаваше и определено не познаваше баща ми. Чиста загуба на време си беше да роня сълзи дори заради една нейна думичка.

Преодолей го, наредих си.

Изчаках червенината на очите ми да избледнее и излязох от тоалетната. Огледах тълпата, търсейки Пач, и го открих с гръб към мен да играе на кегли. До него беше Риксън, който сигурно вадеше добри пари от сръчността на Пач. Риксън беше паднал ангел и отдавна се познаваше с Пач, а отношенията на двамата бяха почти братски. Пач не допускаше много хора в живота си и се доверяваше на още по-малко, но ако имаше някой, който да знае всичките му тайни, това беше Риксън.

Допреди два месеца Пач също беше паднал ангел. После спаси живота ми, заслужи си крилете обратно и се превърна в мой ангел пазител. Сега би трябвало да е в отбора на добрите, но тайничко долавях, че връзката му с Риксън и със света на падналите ангели означава за него много повече. И макар да не исках да го призная, усещах, че той съжалява за решението на архангелите да го направят мой ангел пазител. В крайна сметка не това искаше Пач.

Искаше да стане човек.

Мобилният ми звънна и ме откъсна от мислите ми. Беше мелодията, с която ми звънеше приятелката ми Ви, но оставих гласовата си поща да приеме обаждането. Бодна ме чувство за вина, понеже мимоходом отбелязах, че това е второто нейно обаждане, което отказвам днес. Успокоих вината си с мисълта, че ще се видя с нея на следващия ден сутринта. А Пач щях да видя чак вечерта. Възнамерявах да се насладя на всяка минута, прекарана с него.

Докато го гледах как хвърля топката към шест спретнато наредени кегли, коремът ми се сви от копнеж, когато фланелката му се плъзна нагоре по гърба и оголи ивица кожа. От опит знаех, че всеки сантиметър от тялото му се състои от стегнати и добре очертани мускули. Гърбът му също беше гладък и съвършен, а белезите му като паднал ангел бяха заменени от крила, невидими за мен и за който и да е човек.

— На пет долара, че няма да можеш да го направиш отново — обадих се зад гърба му.

Пач се обърна назад и се ухили.

— Не ти искам парите, ангелче.

— Деца, нека не се отклоняваме от хазарта — намеси се Риксън.

— Всичките три останали кегли — отправих предизвикателство към Пач.

— За каква награда става дума? — попита той.

— Мътните да ме вземат — възкликна Риксън. — Не можете ли да почакате, докато останете насаме?

Пач ми се усмихна тайно и пренесе тежестта на тялото си назад, притиснал топката към гърдите. Отпусна дясното си рамо, изнесе ръката си назад и хвърли топката с всичка сила. Чу се силен трясък и останалите три кегли се пръснаха по масата.

— О, сега вече загази, девойко — провикна се Риксън над гълчавата от възторжените зрители, които пляскаха с ръце и свиркаха в чест на постижението на Пач.

Пач се облегна на сергията и ме погледна с извити вежди. Жестът означаваше — плащай сега.

— Просто ти провървя — казах.

— Тепърва ще ми върви.

— Избери си награда — дрезгаво гракна старецът на сергията към Пач и се наведе да събира падналите кегли.

— Моравото мече — каза Пач и взе отвратителното лилаво плюшено мече със сплъстена козина. Подаде ми го.

— За мен ли е? — попитах и го притиснах към сърцето си.

— Ти обичаш отритнатите. В магазина винаги купуваш вдлъбнатите консерви. Наблюдавам те. — Пъхна пръст в гайката на колана ми и ме придърпа по-близо. — Да се махаме от тук.

— Какво си намислил? — Усетих как ме изпълва топлина и трепет, понеже прекрасно знаех какво е намислил.

— У вас.

Поклатих глава:

— Няма да стане. Мама е вкъщи. Ще трябва да отидем у вас — намекнах.

Бяхме заедно от два месеца, а аз още не знаех къде живее Пач. И не защото не се опитвах да узная. След двуседмична връзка вече си беше редно да ме покани, особено след като живееше сам. А два месеца бяха твърде дълъг период. Мъчех се да запазя спокойствие, но любопитството ме измъчваше. Не знаех нищичко за личните и интимни подробности от живота на Пач — например какъв цвят бяха стените му. Дали използваше електрическа или ръчна отварачка за консерви? С каква марка сапун се къпеше? Памучни или копринени бяха чаршафите му?

— Нека позная — живееш в тайна квартира някъде под земята в центъра на града.

— Ангелче!

— Струпал си чинии в мивката? На пода е разхвърляно мръсно бельо? Много по-непретенциозно е от моята къща.

— Така е, но отговорът продължава да бъде „не“.

— Риксън виждал ли е къде живееш?

— Риксън трябва да знае.

— А аз не трябва, така ли?

Устните му потръпнаха.

— Ролята ми си има и тъмна страна.

— Ако ми покажеш, ще трябва да ме убиеш, така ли? — опитах да отгатна.

Той ме прегърна и ме целуна по челото.

— Почти позна. Кога е вечерният час?

— В десет. Утре тръгвам на лятно училище. — Заради това и понеже майка ми беше взела на всеоръжие каузата да ме раздели с Пач. Ако бях с Ви, вечерният ми час щеше да е поне до десет и половина. Не можех да виня мама, задето няма доверие на Пач — по едно време самата аз се чувствах така, — но щеше да ми е адски удобно, ако от време на време не е толкова бдителна.

Например тази вечер. Пък и нищо нямаше да ми се случи. Не и на сантиметри от моя ангел пазител.

Пач погледна часовника си:

— Време е да тръгваме.

В десет и четири минути той направи обратен завой пред къщата и паркира до пощенската кутия. Угаси двигателя и фаровете и мракът на полето ни погълна. Поседяхме малко така, преди той да попита:

— Защо си толкова мълчалива, ангелче?

Тутакси се стегнах.

— Така ли? Просто съм се замислила.

Сянка от усмивка изви устните на Пач.

— Лъжеш. Какво има?

— Бива си те — отбелязах.

Усмивката му стана мъничко по-широка.

— Доста си ме бива.

— Срещнах Марси Милар на щанда за хамбургери — признах. До тук с несподелянето на проблемите. Явно продължаваха да тлеят под повърхността. От друга страна, ако не можех да споделя с Пач, с кого другиго? Преди два месеца връзката ни се изразяваше в спонтанни целувки в колата, извън колата, по пейките и върху масата в кухнята. А също и в лутащи се ръце, разчорлени коси и размазан гланц за устни. Но вече беше нещо много повече. Чувствах емоционална близост с Пач. Приятелството му означаваше за мен повече от стотици случайни познанства. Смъртта на татко остави у мен огромна празнина, която заплашваше да ме разяде отвътре. Празнината още си беше там, но болката не режеше толкова дълбоко. Не виждах смисъл да оставам заклещена в миналото, след като всичко, което исках, беше тук сега. И то благодарение на Пач. — Марси беше така любезна да ми напомни, че татко е мъртъв.

— Искаш ли да поговоря с нея?

— Прозвуча ми малко като в „Кръстника“.

— Защо изобщо започнахте да воювате помежду си?

— Там е работата. Не знам. Преди се съревновавахме кой ще отнесе последното мляко с шоколад в таблата си на обяд. После в прогимназията Марси влетя в училище и със спрей написа на шкафчето ми „уличница“. Дори не го направи тайно. Цялото училище гледаше.

— Откачила е просто така? Без причина?

— Аха. — Поне аз не знаех да има причина.

Той пъхна една къдрица зад ухото ми.

— Кой печели войната?

— Марси, но не с много.

Усмивката му се разшири:

— Дай й да се разбере, тигрице.

— Има и още нещо. Защо ще ме нарича уличница? В прогимназията дори не се бях целувала с момче. Марси трябваше да напише това на собственото си шкафче.

— Започвам да си мисля, че се вманиачаваш, ангелче. — Той пъхна пръст под презрамката на потника ми и от допира му по тялото ми пробягаха искри. — На бас, че мога да отвлека мислите ти от Марси.

Вторият етаж на къщата ни светеше, но понеже не виждах лицето на мама, притиснато към някой прозорец, реших, че разполагаме с време. Разкопчах колана си, приведох се над скоростния лост и намерих устата на Пач в тъмното. Целунах го бавно, наслаждавайки се на соления вкус на кожата му. Сутринта се беше избръснал, но вече наболата му брада одраска кожата ми. Устните му се плъзнаха по гърлото ми и аз усетих как ме близна с език, а сърцето ми задумка в гърдите.

Целувката му се пренесе върху голото ми рамо. Той свали презрамката на потника ми и спусна устни надолу по ръката ми. В този момент ми се прииска да съм възможно най-близо до него. Не исках никога да си тръгва. Нуждаех се от него в живота си сега и утре, и вдругиден. Нуждаех се от него, както от никой друг.

Прескочих скоростния лост и възседнах Пач. Плъзнах ръцете си нагоре по гърдите му, обхванах тила му и го придърпах. Ръцете му обходиха талията ми и ме закрепиха срещу него, докато се гушвах още по-плътно.

Унесено пъхнах длани под ризата му и си помислих колко ми харесва да усещам как по тях плъзва топлината на тялото му. Щом пръстите ми докоснаха онова място на гърба му, където преди бяха белезите от крилата, някъде дълбоко в съзнанието ми избухна далечна светлина. Пълен мрак, разкъсан от единствена експлозия от ослепителна светлина. Все едно наблюдавах явление някъде в космоса от милиони километри разстояние. Усетих как съзнанието на Пач засмуква моето, как навлизам в хилядите лични спомени, съхранявани там, но той хвана ръката ми и я свали по-надолу, далеч от мястото, където крилете му се събираха на гърба, и всичко отново и внезапно си стана нормално.

— Добър опит — промърмори той и устните му се отъркаха в моите, докато говореше.

Захапах долната му устна.

— Ако ти можеше да надникнеш в миналото ми, като докоснеш гърба ми, трудно щеше да устоиш на изкушението.

— И без тази екстра ми е трудно да сваля ръцете си от теб.

Засмях се, но изражението ми бързо стана сериозно. Колкото и да се мъчех, не можех да си спомня какъв е бил животът ми без Пач. Нощем, докато лежах в леглото, си спомнях съвършено ясно приглушения тембър на смеха му, усмивката, която извиваше устните му малко повече отдясно, докосването на ръцете му — топло, гладко и прелестно върху кожата ми. Налагаше се обаче да полагам сериозни усилия, за да си спомня нещо от изминалите шестнайсет години. Може би защото тези спомени бледнееха в сравнение с Пач, а може би защото там нямаше нищо хубаво.

— Никога не ме напускай — помолих го, като закачих ризата му с извит като кукичка пръст и го придърпах по-близо.

— Ти си моя, ангелче — промърмори той, плъзгайки устни по челюстта ми. Извих шията си още повече, подканяйки го да ме целува навсякъде. — Ще ме имаш винаги.

— Докажи го — отсякох сериозно.

Той се вгледа в мен за миг, после се пресегна към шията си и откопча обикновената сребърна верижка, която носеше от деня, в който го срещнах. Нямах представа откъде се е взела верижката и какво е значението й, но усещах, че е важна за него. Това беше единственото му бижу — носеше го под ризата, прилепнало до кожата. Никога не бях виждала да я сваля.

Ръцете му се плъзнаха до ямката на шията ми, където закопча верижката. Металът натежа върху кожата ми, все още топъл от него.

— Дадоха ми я, когато бях архангел — обясни той. — За да ми помага да различавам истината от измамата.

Нежно опипах верижката, благоговеейки пред нейното значение.

— Още ли върши работа?

— Не и за мен. — Преплете пръсти с моите, обърна ръката ми и целуна кокалчетата на пръстите ми. — Сега е твой ред.

Свалих тясната медна халка от средния пръст на лявата си ръка и му я подадох. От гладката вътрешна страна на пръстена беше гравирано сърце.

Пач завъртя халката между пръстите си и я огледа мълчаливо.

— Татко ми я даде седмица, преди да го убият — обясних.

— Не мога да я взема — потрепнаха клепачите на Пач.

— За мен това е най-важното нещо на света. Искам да я вземеш. — Свих пръстите му около пръстена.

— Нора — поколеба се той. — Не мога да взема халката.

— Обещай ми да я задържиш. Обещай ми, че никога нищо няма да застане помежду ни. — Приковах очите му с поглед. — Не искам да те изгубя. Не искам това никога да свърши.

Очите на Пач бяха смолисточерни, по-тъмни от милион тайни, натрупани една върху друга. Сведе поглед към пръстена в ръката си и бавно го завъртя.

— Закълни се, че никога няма да престанеш да ме обичаш — прошепнах.

Той бавно кимна.

Стиснах яката му и отново го придърпах към себе си, целунах го по-пламенно от всякога, за да запечатам обещанието помежду ни. Преплетох пръсти с неговите и острият ръб на пръстена се вряза в дланите ни. Каквото и да направех, все не се чувствах достатъчно близо до него, никога не ми стигаше. Пръстенът се заби по-дълбоко в дланта ми и ме поряза. Обещание, скрепено с кръв.

Когато ми се стори, че гърдите ми няма да издържат повече без въздух, се дръпнах и допрях глава до неговата. Очите ми бяха затворени, раменете ми се издигаха и спускаха, докато дишах.

— Обичам те — прошепнах. — Повече, отколкото е редно, струва ми се.

Изчаках да отговори, но вместо това Пач ме притисна към себе си по-силно, почти закрилнически. Завъртя глава към гората от другата страна на пътя.

— Какво има? — попитах.

— Чух нещо.

— Да, казах ти, че те обичам — усмихнах се и проследих устните му с пръст.

Очаквах да отвърне на усмивката ми, но той все така не откъсваше поглед от дърветата, които хвърляха играещи сенки с разлюлените си от вятъра клони.

— Какво има там? — попитах и проследих погледа му. — Койот?

— Нещо не е наред.

Кръвта ми се смрази и се преместих от скута му.

— Плашиш ме. Да не е мечка?

Не бяхме виждали мечки от години, но къщата ни беше извън града и се знаеше, че мечките понякога идваха тук след зимен сън, когато са гладни и си търсят храна.

— Включи фаровете и натисни клаксона — предложих. Вперих съсредоточено поглед към гората. Сърцето ми заби малко по-бързо, когато си спомних, че веднъж с мама и татко наблюдавахме от къщата как една мечка клати колата ни, подушила храната вътре.

Зад мен лампите на верандата светнаха. Не се налагаше да се обръщам, за да се уверя, че мама е на верандата, намръщена и потропваща с крак.

— Какво има? — отново попитах Пач. — Мама излезе. В безопасност ли е?

Той запали двигателя и даде джипа на скорост.

— Прибирай се. Трябва да свърша нещо.

— Да се прибирам ли? Майтапиш ли се? Какво става?

— Нора! — повика ме мама, слизайки по стълбите раздразнено. Спря на метър и половина от джипа и ми даде знак да смъкна стъклото.

— Пач? — опитах отново.

— Ще ти звънна по-късно.

Мама гневно отвори вратата:

— Пач — рязко го поздрави тя.

— Блайд — кимна разсеяно той.

— Закъсня с пет минути — обърна се към мен тя.

— Вчера се прибрах с четири минути по-рано.

— Когато имаш вечерен час, не може да прехвърляш минути от един ден в друг — оповести тя. — Веднага влизай.

Не исках да си тръгна, преди Пач да ми отговори, но явно нямах избор, затова му казах:

— Обади ми се.

Той кимна веднъж, но от съсредоточения му поглед заключих, че мислите му са другаде. Щом излязох от колата и стъпих на земята, джипът потегли с рев, ускорявайки мигновено. За където и да се бе запътил Пач, явно бързаше.

— Когато определям вечерен час, очаквам да го спазваш — заяви мама.

— Закъснях само с четири минути. — Тонът ми трябваше да й подскаже, че малко прекалява.

С което си спечелих отявлено неодобрителен поглед.

— Миналата година убиха баща ти. Преди два месеца ти самата се размина на косъм със смъртта. Мисля, че имам право на прекалена загриженост.

Мама пое към къщата отривисто, скръстила ръце пред гърдите.

Добре де, аз съм безчувствена и коравосърдечна дъщеря. Схванах.

Насочих вниманието си към редицата дървета от другата страна на пътя. Не забелязах нищо необичайно. Почаках някаква студена тръпка да ме предупреди, че там има нещо, нещо невидимо, но не го долових. Усетих полъх на топлия летен вятър, цвърченето на цикадите се носеше в нощта. Гората изглеждаше напълно спокойна на сребристата лунна светилна.

Пач не беше видял нищо в гората. Беше си тръгнал, понеже му казах две големи и глупави думи, които ми се изплъзнаха неусетно. Какво си въобразявах? Не. Какво си мислеше Пач сега? Беше отпрашил, за да не ми отговори. Не се съмнявах, че знам отговора. И точно затова стоях и се взирах подир джипа му.