Бека Фицпатрик
Кресчендо (11)

Десета глава

Един час по-късно бях хапнала сухари, намазани със сирене крема, почистих кухнята и погледах малко телевизия. В едно тъмно кътче на съзнанието си бях успяла да забравя за съобщението по телефона, което ме предупреждаваше да си остана у дома. По-лесно ми беше да го пренебрегна като грешка или шега, докато бях на сигурно място в колата на Ви, но сега, когато останах сама, вече изобщо не бях толкова сигурна. Реших да си пусна Шопен, за да наруша тишината, но пък ми се щеше и да чувам добре. Изобщо не ми се искаше някой да се промъкне тайно…

Стегни се, наредих си. Никой няма да се промъкне.

След малко, когато вече нямаше нищо за гледане по телевизията, се качих в спалнята си. Стаята си беше наред, затова се заех да подредя дрехите в гардероба си по цвят, та да съм заета с нещо и да не заспивам. Задремех ли, щях да съм много уязвима, а исках да отложа този момент колкото може повече. Избърсах праха от бюрото, после подредих книгите по азбучен ред. Убеждавах се, че нищо няма да се случи. Най-вероятно утре щях да се събудя и да осъзная колко параноично съм се държала.

Но пък имаше вероятност есемесът да е от човек, който иска да ми пререже гърлото, докато спя. В такава зловеща нощ нищо не беше прекалено налудничаво.

Малко по-късно се събудих в тъмното. Завесите в другия край на стаята се издуваха, когато струята на електрическия вентилатор се завъртеше към тях. Въздухът беше много топъл и аз имах чувството, че потникът и късите панталонки на пижамата ми са прилепнали за кожата, но толкова се бях увлякла да си представям най-лошия възможен сценарий, че дори не ми хрумваше да отворя прозореца. Отместих поглед настрани и примигнах, опитвайки се да видя колко е часът. Малко преди три.

В дясната половина на главата ми отекваше гневно думкане, окото ми беше подуто и почти затворено. Светнах всички лампи в къщата, отидох боса до фризера, извадих леда и взех едно пликче. Събрах смелост да се погледна в огледалото в банята и изстенах. Ярко морава синина се спускаше от веждата към скулите ми.

— Как допусна да се случи това? — попитах отражението си. — Защо позволи на Марси да те набие?

Изсипах последните две капсули тиленол от шишенцето в банята, глътнах ги и се сгуших в леглото. Ледът боцкаше кожата около окото ми и аз цялата се разтреперих. Докато чаках да усетя действието на тиленола, се борех да прогоня от съзнанието си сцената как Марси се качва в джипа на Пач. Картината обаче упорстваше, пренавиваше се до началото и се пускаше отново. Въртях се и се мятах, дори покрих главата си с възглавницата, за да задуша образа, обаче той отново изникна дразнещо.

Около час по-късно мозъкът ми се изтощи да премисля всички изобретателни начини да убия Марси и Пач и аз отново заспах.

* * *

Събудих се от шума на ключалката.

Отворих очи, но ограниченото ми зрение беше допълнително затруднено от черно–бялата картина като в съня ми за Англия отпреди стотици години. Примигнах, за да прогоня образа и да си възвърна обичайното зрение, но светът ми си остана в цветовете на пушека и на леда.

Долу входната врата се отвори с тихо скърцане.

Мама щеше да се върне чак в събота сутринта, значи беше някой друг. Някой, на когото изобщо не му беше мястото тук.

Огледах крадешком стаята, за да видя какво бих могла да използвам като оръжие. Върху нощното шкафче имаше няколко малки снимки в рамки и евтина нощна лампа.

По дъсчения под във фоайето се разнесоха тихи стъпки. След секунди стъпките поеха по стълбите. Натрапникът изобщо не спираше да се ослуша дали някой не го е чул. Прекрасно знаеше къде отива. Тихо станах от леглото и вдигнах от пода чорапогащника си. Стиснах го в ръце и долепих гръб до стената точно до вратата на спалнята си, а по кожата ми избиха капчици пот. Беше толкова тихо, че чувах дишането си.

Той влезе в стаята и аз увих единия крачол на чорапогащника около гърлото му и задърпах назад с всичка сила. Сборичкахме се, после тялото ми политна рязко напред и се озовах лице в лице с Пач.

Той отмести поглед от чорапогащника, който ми беше отнел, към мен.

— Ще ми обясниш ли?

— Какво търсиш тук? — попитах, дишайки учестено. Можех да събера две и две. — Ти ли ми изпрати съобщението да си остана вкъщи днес? От кога имаш нов номер?

— Наложи се да си открия. Трябваше ми сигурна линия.

Не исках да знам. Що за човек трябва да си да се обграждаш с цялата тази тайнственост? Кого подозираше Пач, че ще подслушва разговорите му? Архангелите ли?

— Да ти е хрумвало да почукаш? — попитах, а сърцето ми все още биеше като лудо. — Взех те за друг.

— Друг ли очакваше?

— Ами да! — Психопат, който ми изпраща анонимни есемеси и ми нарежда да стоя на разположение.

— Минава три часът — отбеляза Пач. — Когото и да чакаш, явно не е особено интересен, след като си заспала. — Той се усмихна. — Ти спиш. — Заяви го доволно. Може би дори с облекчение, сякаш нещо, което го е озадачавало, най-сетне се бе изяснило.

Примигнах. Спях ли? Какви ги дрънкаше? Чакай. Ама разбира се. Това обясняваше защо цветовете бяха изчезнали и виждах всичко в черно и бяло. Пач не беше в спалнята, а в съня ми.

Само че сънувах ли го, или той знаеше, че е тук? Един и същ сън ли сънувахме?

— За твое сведение, съм заспала, докато чаках… Скот.

— Представа нямах защо го казвам — просто устата ми не послуша разума.

— Скот — повтори той.

— Не започвай. Видях Марси да се качва джипа ти.

— Имаше нужда някой да я откара.

Вдигнах ръце на хълбоците си.

— Нужди имала значи.

— Не такива нужди — бавно поясни той.

— Да, бе, разбира се. Какъв цвят бяха бикините й? — Беше изпитание и се надявах той да се провали.

Пач не отговори, но погледът му ми показа, че не е издържал изпитанието.

Ядосано се запътих към леглото, грабнах възглавницата и го замерих с нея. Той отстъпи встрани и възглавницата се удари в стената.

— Ти ме излъга — отсякох. — Каза ми, че между теб и Марси няма нищо, но когато между двама души няма нищо, те не си разменят дрехите и не си влизат в колите посред нощ, облечени почти само с бельо! — Изведнъж си дадох сметка за собственото си облекло, по-точно за почти пълната му липса. Стоях на метри от Пач само по късо потниче и къси панталонки. Е, какво да се прави!

— Да си разменят дрехи ли?

— Беше сложила шапката ти!

— Прическата й не беше сполучлива.

Зяпнах.

— Това ли ти каза? И ти се върза?

— Не е толкова лоша, колкото я изкарваш.

Не можех да повярвам, че го казва.

— Не толкова лоша ли? — посочих окото си с пръст. — А това виждаш ли? Заради нея е! Какво изобщо търсиш тук? — попитах отново, вече направо бясна.

Пач се облегна на бюрото и скръсти ръце.

— Дойдох да проверя как си.

— Пак ще повторя, окото ми е насинено, но благодаря, че попита.

— Искаш ли лед?

— Искам да се махнеш от съня ми. — Взех още една възглавница от леглото и яростно я запокитих към него. Този път го улучих.

— Насинено око в „Девилс Хендбег“. Двете вървят ръка за ръка. — Той ми хвърли възглавницата обратно, сякаш за да подчертае думите си.

— Да не би да защитаваш Марси?

— Не се налага — поклати глава той. — Тя се справя и сама. Обаче ти…

— Вън — посочих му вратата.

Той не помръдна, затова се доближих до него и го блъснах с възглавницата.

— Казах да се махаш от съня ми, лъжлив и предателски…

Той измъкна възглавницата от ръцете ми и ме побутна заднишком, докато не се долепих до стената, а мотоциклетните му боти не застанаха точно до стъпалата ми. Поех си въздух, за да довърша изречението си и да го нарека с най-обидните думи, които знам, но Пач хвана ластика на панталонките и ме придърпа още по-наблизо. Очите му бяха течно черно, дишането — бавно и дълбоко. Останах така — между него и стената, — и сърцето ми затупка бързо, когато усетих тялото му и вдъхнах мириса му на кожа и мента. Вбесих се, понеже съпротивата ми започна да се топи.

Изведнъж, в плен единствено на желанието, стиснах ризата му с пръсти и го дръпнах към себе си. Толкова беше приятно отново да съм близо до него. Пач страшно ми липсваше, но до този момент не си давах сметка.

— Не ме карай да съжалявам — казах задъхано.

— Досега не си съжалявала. — Той ме целуна и аз откликнах толкова жадно, че сигурно устните щяха да ме болят после. Зарових пръсти в косата му и се вкопчих в него. Целувах го ненаситно, настървено. Всички объркани и сложни чувства, които изпитвах, откакто се бяхме разделили, отшумяха, когато се отдадох на безумната и непреодолима нужда да бъда с него.

Той плъзна ръце под горнището ми и умело обхвана кръста ми, за да ме придържа срещу себе си. Бях притисната в капан между тялото му и стената, борех се с копчетата на ризата му и кокалчетата на пръстите ми докосваха твърдите мускули под плата.

Смъкнах ризата от раменете му и затръшнах вратата пред здравия си разум, който ме предупреждаваше, че допускам огромна грешка. Не исках да се слушам, боях се какво ще намеря от другата страна. Знаех, че така сигурно само ще си навлека още болка, но не можех да му устоя. Мислех само, че ако Пач е в съня ми, цялата тази нощ ще си остане тайна. Архангелите не можеха да ни видят. Тук всичките им правила ставаха на пух и прах. Можехме да правим каквото искаме и те никога нямаше да узнаят. Никой нямаше да разбере.

Пач ми помогна, издърпа ръцете си от ръкавите и метна ризата настрани. Плъзнах ръце по идеално оформените му мускули, които изпратиха безумна тръпка по тялото ми. Знаех, че той не усеща физически нищо, но си повтарях, че сега го води любовта. Любовта му към мен. Не можех да си позволя да мисля за неспособността му да усеща докосването ми, нито за това колко много или колко малко означава тази среща за него в действителност. Просто го желаех. Сега.

Той ме повдигна и аз обвих крака около кръста му. Забелязах, че стрелна поглед към тоалетката, после към леглото и сърцето ми се преметна от желание. Рационалните мисли ме бяха напуснали. Знаех само, че съм готова на всичко, само и само да остана на гребена на тази страст. Всичко се случваше толкова бързо, че дивата увереност накъде сме се запътили подейства като балсам за студения и разрушителен гняв, който бълбукаше близо до повърхността миналата седмица.

Това беше последната ми мисъл, преди връхчетата на пръстите ми да докоснат мястото, където крилете на Пач се съединяваха на гърба му.

Преди да успея да спра, спомените му светкавично ме засмукаха.

* * *

Мирисът на кожа и гладкото хлъзгаво докосване до долната част на бедрата ми подсказа, че съм в джипа на Пач още преди очите ми да са напълно привикнали с мрака. Седях на задната седалка, Пач беше на волана, а Марси — на предната седалка. Беше облечена със същата копринена рокля и високи ботуши, с които я бях видяла преди по-малко от три часа.

Значи е тази вечер. Паметта на Пач ме бе върнала само няколко часа по-назад.

— Тя ми съсипа роклята — оплака се Марси, подръпвайки прилепналата към краката й материя. — Направо измръзвам и воня на чери кола.

— Искаш ли якето ми? — попита Пач, без да откъсва очи от пътя.

— Къде е?

— На задната седалка.

Марси откопча колана си, опря коляно на конзолата на скоростния лост и взе коженото яке на Пач от седалката до мен. Когато отново се извърна напред, свали роклята си и я пусна на пода до краката си. Остана само по бельо.

Задавих се от смайване.

Тя пъхна ръце в ръкавите на Пач и дръпна ципа на якето.

— Следващата наляво — нареди му тя.

— Знам пътя до къщата ти — каза той и зави надясно.

— Не искам да се прибирам. След две пресечки завий наляво.

Само че след две пресечки Пач продължи направо.

— Е, изобщо не си забавен — нацупи се Марси. — Не си ли поне малко любопитен къде исках да отидем?

— Късно е.

— Отказваш ли ми? — попита тя хладно.

— Ще те откарам, после се прибирам.

— Защо не може да дойда?

— Може би някой ден — отвърна Пач.

Нима, прииска ми се да го срежа. На мен дори така не отговаряше!

— Не е много конкретно — подсмихна се Марси, качи стъпалата си на таблото и демонстрира краката си.

Пач не каза нищо.

— Тогава утре вечер — заяви Марси. Замълча и после продължи с кадифен гласец: — Едва ли имаш друг ангажимент. Знам, че Нора е скъсала с теб!

Пач стисна по-здраво волана.

— Чух, че сега е със Скот Парнел. Нали го знаеш, онзи новия. Сладък е, обаче ти си по-висока класа.

— Не ми се говори за Нора.

— Добре, понеже и на мен. Искам да поговорим за нас.

— Нали уж си имаше гадже?

— Главното в това изречение е миналото време.

Пач направи остър десен завой и джипът се озова на алеята пред къщата на Марси. Той не изключи двигателя.

— Лека нощ, Марси.

Тя поостана на седалката си, после се засмя.

— Няма ли да ме изпратиш до вратата?

— Ти си силно и способно момиче.

— Ако татко гледа, няма да е доволен — заяви тя и се пресегна да оправи яката на Пач, но ръката й се задържа по-дълго, отколкото беше уместно.

— Не гледа.

— От къде знаеш?

— Повярвай ми.

Марси леко снижи глас и произнесе страстно и меко:

— Знаеш ли, наистина се възхищавам на волята ти. Оставяш ме да правя догадки и това ми харесва. Но нека си изясним нещо. Аз не търся връзка. Не обичам сложните и объркани работи. Не си падам по наранени чувства, объркващи сигнали и ревност — искам само да се забавлявам. Да си прекарвам добре. Помисли над това.

За пръв път Пач извърна лице към Марси.

— Ще го имам предвид — увери я той най-накрая.

Наблюдавайки профила й, видях, че Марси се усмихва. Приведе се над скоростния лост и целуна Пач бавно и страстно. Той понечи да се дръпне, после спря. Можеше да прекъсне целувката когато си поиска, но не го направи.

— Утре вечер — промърмори Марси и най-накрая се дръпна. — У вас.

— Роклята ти — посочи той мократа купчинка на пода.

— Изпери я и ми я върни утре вечер. — Тя отвори вратата на джипа, изтича до входната врата и влезе.

* * *

Ръката ми, обгърнала шията на Пач, се отпусна. Бях толкова съкрушена от видяното, че не можех да продумам. Сякаш ме беше полял с кофа ледена вода. Устните ми бяха подути от грубата целувка, сърцето ми също сякаш се бе раздуло.

Пач беше в съня ми. Споделяхме го. По някакъв начин това беше реалност. Цялата тази работа беше зловещо сюрреалистична, почти невъзможна, но явно беше истина. Ако не бяхме тук, ако той не беше влязъл в съня ми безмълвно и потайно, нямаше да мога да докосна белезите му и да попадна в спомените му.

Но беше станало точно така. Споменът беше жив, верен и напълно реален.

Съдейки по реакцията ми, Пач разбра, че каквото и да бях видяла, не е било хубаво. Ръцете му обърнаха раменете ми и той наведе глава назад, загледан към тавана.

— Какво видя? — тихо попита.

Сърцето ми туптеше оглушително помежду ни.

— Ти целуна Марси — отвърнах и силно захапах устната си, за да възпра напиращите сълзи.

Той прокара ръце по лицето си, после стисна носа си.

— Кажи ми, че това е някаква извратена игра със съзнанието ми. Кажи ми, че е номер. Кажи ми, че тя те държи с нещо и че ти нямаш избор и трябва да бъдеш с нея.

— Сложно е.

— Не — поклатих глава. — Не ми казвай, че е сложно. Вече нищо не е сложно — не и след всичко, което преживяхме. Какво изобщо се надяваш да получиш от връзката си с нея?

Очите му се стрелнаха към моите.

— Не и любов.

Отвътре ме разяждаше ревност. Всички парченца се сглобиха и аз внезапно осъзнах. Да бъде с Марси за него беше евтино удовлетворение. Самозадоволяване. Той наистина ни възприемаше като завоевания. Беше играч. Всяко момиче криеше ново предизвикателство, кратка връзка, която да разшири хоризонта му. Търсеше успех в изкуството на прелъстяването. Пет пари не даваше за средата или за края на историята — само за началото. И аз точно като останалите момичета бях допуснала огромната грешка да се влюбя в него. И в мига, в който го сторих, той избяга. Е, нямаше защо да се притеснява, че Марси ще му се обясни в любов. Тя обичаше само себе си.

— Повдига ми се от теб! — Гласът ми потрепери обвинително.

Пач коленичи, облегнал лакти на коленете си и заровил ръце в дланите си.

— Не дойдох тук, за да ти причиня болка.

— А защо дойде? За да се позабавляваш зад гърба на архангелите? — Не изчаках отговора му. Вдигнах ръка към шията си и дръпнах силно сребърната верижка, която ми беше дал преди няколко дни. Тя така се вряза в тила ми, че би трябвало да се свъся от болка, но вече страдах прекалено силно, за да забележа и тази дреболия. Трябваше да му върна верижката още когато скъсах с него, но едва сега разбирах, че явно все още не се бях отказала от надеждата. Все още вярвах в нас. Бях се вкопчила в убеждението, че има начин да се споразумея със звездите и те да ми върнат Пач. Каква загуба на време!

Хвърлих верижката към него.

— И си искам пръстена.

Тъмните му очи се впериха в мен за още един миг, после той се наведе и си вдигна ризата.

— Няма.

— Как така няма? Върни ми го!

— Ти го даде на мен — каза той тихо, но внимателно.

— Е, промених си мнението. — Лицето ми почервеня, цялото ми тяло пламна от гняв. Щеше да задържи пръстена, понеже знаеше колко много означава той за мен. Щеше да го задържи, защото макар да се беше издигнал до ангел пазител, душата му беше точно толкова черна, както и в деня, когато се запознахме. А най-голямата ми грешка беше, че заблудено вярвах в обратното.

— Дадох ти го, когато бях достатъчно глупава да си мисля, че те обичам! — Протегнах ръка. — Върни ми го.

Мисълта да изгубя пръстена на татко беше непоносима. Той не го заслужаваше. Не заслужаваше да задържи единствения ми осезаем спомен за истинската обич.

Без да изпълни молбата ми, Пач си тръгна.

* * *

Отворих очи — отново виждах многоцветно, макар и в полумрак. Изправих се в леглото и по кожата ми пробяга прилив на адреналин. Вдигнах ръка към шията си и потърсих сребърната верижка на Пач, но нея я нямаше. Плъзнах длан по измачканите чаршафи, да не би да е паднала, докато съм спяла.

Но нея я нямаше.

Сънят беше истински.

Пач беше открил начин да ме посещава насън.