Адам Робъртс
Камъкът (4)

2-ри ден

Скъпи камъко,

Сега ще ти разкажа за моята екзекуция. Какво помня ли? Помня, че бях нервен. Но това се подразбира и без да го казвам. Спомням си също, че всичко, за което трябва да ти разкажа в тези писма, започна след това. Как се случи ли? Сега ще ти разкажа как се случи.

Това е форма на умиране. Ти си камък и аз не очаквам да го разбереш, понеже след като не си раждан, няма да умреш. Или не е така? Сега аз те вдигам и усещам елипсата, която образуваш в дланта ми. То е като да държиш студена гърда. После сключвам пръсти около теб и това прилича повече на стискането на майчиния показалец, когато човек е само виненочервено бебе с кожа, намачкана като дълго носена дреха от червена коприна. Това стискане е толкова приятно. Сега, ако можех да те хвърля извън затвора в самото слънце, ти щеше да се разпаднеш — това ще бъде ли смърт от твоя гледна точка? Или ако предприема едно по-реалистично хвърляне от този бряг с кал от маджун и зелена трева в реката. Виждаш ли реката, ей там?

Но ти нямаш очи, понеже си камък.

Все пак нека си представим, че те хвърля там. В продължение на няколко хиляди години ти ще бъдеш изтъркван и излъскван. Кожи от атоми ще бъдат смъквани от теб всеки ден, докато не се превърнеш в една нищо и никаква песъчинка върху плитчината надолу по течението. А може и в нещо по-малко. Това ще бъде ли смърт за теб?

(Как може човек да обясни това на камък?)

Всъщност до моята екзекуция не се случи нищо интересно. Ето как стана това. Аз се събудих и ей ме тук, бях пренесен в затвора. Естествено, това бе затвор само за мен. Надзирателката и нейният помощник можеха да идват и да си отиват. Наномашините можеха да идват и да си отиват. Аз бях този, който не можеше да отиде никъде. За мен небето представляваше толкова съвършена бариера, колкото е вътрешната извивка на собствения ми череп. Да премина през тази бариера щеше да бъде същото, като да изляза от собствената си кожа. Не мога да не призная, че това бе просторен затвор. Меко очертан пейзаж, течаща вода, чиста като въздуха, речно русло, което се извиваше седем пъти, подобно на въже, намотано около седемте хълма. Толкова много зелено! Толкова много изкуствено синьо и звезди, които сияеха като зорници, ярко жълти на фона на небесната синева. Те пропускаха внимателно контролирани порции от светлина и топлина, така че да не замръзнем. Фотони и газове във възбудено състояние.

Моят палач беше също и мой тъмничар, едра жена с лимоненожълто лице с увиснала кожа. Тя си имаше и заместник, един нисък мъж с опъната кожа, който беше приспособил тялото си, за да стане по-добър плувец. В миналото той сигурно бе погълнал някаква адаптираща дотТек и малките роботи бяха заплували заедно с милиардите себеподобни в него и ги бяха окуражили да променят тялото му. Освен че нямаше коса, той беше накарал своята дотТек да свие носа му до едно сбръчкано зърно, подобно на доматено израстъче, което покриваше ноздрите — две цепки върху лицето му. Кожата му бе наситеночервена, гладка и жива. Повечето дни той прекарваше в плуване в реката, а понякога се гмуркаше в езерото, разположено на дъното на леко конусообразната обитаема част на затвора. Вероятно, макар че няма как да съм напълно сигурен, през определени периоди водата в тази падина беше изпомпвана, след което отново се връщаше на същото място. Заместникът говореше малко и вършеше много малко други неща, освен да седи невъзмутимо до надзирателката. По всичко личеше, че те бяха двойка. Той ходеше с нея навсякъде, слушаше я, докато говори, от време на време кимаше бавно и после изчезваше във водата, за да обмисли там думите й. Неговата дотТек филтрираше кислород от водата достатъчно, за да го поддържа жив. Дори не съм сигурен дали той беше модифицирал дробовете си, вероятно нямаше нужда от това.

Надзирателката и нейният помощник имаха задължението да ме наглеждат, за да е сигурно, че няма да избягам (ала бягството беше невъзможно!) и че няма да увредя прекалено жестоко обкръжението си, ако изпадна в ярост. През повечето време обаче, те ме оставяха сам със себе си и аз бродех из малките хълмове, гмурках се в реката и се хвърлях върху тревата, за да спя.

С радост щях да се удавя, ако имах тази възможност. Говоря сериозно. Аз бях готов да умра, непримирим с пленничеството си и изпълнен с омраза към самия себе си. Опитах се да разкъсам кожата си с нокти, но това е трудно нещо. Ти опитвал ли си се? Често лежах буден под тъмното изкуствено небе, под звездите, излъчващи газове и светлина на няколкостотин метра над главата ми и си го представях. Оставям ноктите си да израстат, изгризвам ги, за да ги заостря и после разкъсвам плътта на китките си, за да се унищожа, да се убия. Но това не е лесно. През кожата не се прониква с драскане, освен това тя скоро започва да боли и тялото само се дърпа. След това дотТек убива болката, съединява кожата и ти си отново там, откъдето си тръгнал.

Затова аз се хвърлих в реката и се опитах да се удавя, но както ставаше и с червенокожия заместник, дотТек ме опази жив. Полагах всички възможни усилия, но дори изгарящото усещане за вода в дробовете ми и мъчителното кашляне под водата не попречиха на циркулиращата кръв да вкарва въздух и да го предоставя на тялото ми. Умно нещо е тази нанотехнология, може да разреши всякакви проблеми. Нейната цел, както и причината за нейното съществуване е да ни държи живи и тя ме запази жив, мен, един толкова лош човек.

После, докато лежах на брега край реката и гледах нагоре към широките пластмасови листа на дърветата, аз си казах следното, казах си, че когато ме екзекутират и дотТек ме остави, тогава ще се самоубия. (Светлосенки, процеждащи се през балдахина от листа. Трепкащи и съвършени, ярки и топли.) Тази мисъл ми носеше утеха. Ако беше на мое място, ти също щеше да пожелаеш смъртта.

При пристигането си в затвора аз носех в себе си своята дотТек. Бях избутан като през тунел през тясната врата, която гравитационните съоръжения бяха отворили в тялото на звездата и бях хвърлен от изкуственото небе. Приземих се след едно стремително завъртане. Надзирателката, лимоненожълтата жена, ме вдигна като пакет и ме отнесе до реката, за да измие от тялото ми остатъците от обгорялата и ронеща се пяна. След това бях оставен сам със себе си.

Осъзнаването, че се намирам в затвор, беше ужасно нещо. Прекарах дни наред, неспособен да правя друго, освен да лежа на земята или да ридая сам върху тревата. Не спях добре, понеже бях свикнал с легло под покрив. Спането върху тревата под небето (макар и изкуствено) изисква известно приспособяване. Този дълъг, бавен и мрачен период беше изпъстрен с ненадейни пристъпи на ярост, когато крещях и тичах наоколо, връхлитах връз пластмасовите дървета и блъсках главата си, после се хвърлях в реката, за да се удавя, разкъсвах остатъците от дрехите си и си скубех косата. Предполагам, че заради това оставиха дотТек в тялото ми през първите седмици, за да балансира саморазрушителните ми пристъпи. Синините, които нанасях по лицето си, заздравяваха само за минути. Микроскопичните роботи в кръвта ми възстановяваха разкъсаните капиляри, разнасяха тъмната мъртва материя и правеха всичко отново гладко и чисто. Дори и косата, която изскубвах с пълни шепи от скалпа си, щеше да поникне отново, избутана навън като с магическа пръчка.

И ето че дойде утрото на моята екзекуция. Естествено, аз знаех, че съм определен за екзекуция и в самия ден усетих, че нещо ще се случи, понеже екзекуторката (каквато всъщност беше жената), приближи до мен със сериозно изражение на лицето. Нейният партньор също дойде, а изящното му малко червено тяло проблясваше на светлината. Помня, че си помислих колко е странно, че той беше решил да остане мъж, като се имаше предвид неговата мания за плуване. Защо не оставеше дотТек да промени тялото му и да го превърне в жена, за да се отърве от заплетеното кълбо органи между краката си, което само му пречеше? Но той си остана мъж. Може би това имаше нещо общо с динамиката на неговата връзка с екзекуторката.

— Готов ли си? — попита тя.

Това означаваше, че щях да бъда екзекутиран.

— Не — отговорих аз. — По никакъв начин.

Мисля че се разплаках. Страшно беше да чакаш подобно нещо. Но ако наистина съм заплакал, трябва да са били само сподавени ридания, не силен рев.

Тя обаче, простря ръка напред, като не спираше да се усмихва. Аз гледах нейното голямо жълто лице с увиснали челюсти и клюмнал нос, бялото на очите й — ярко на фона на жълтеникавата кожа, виолетовите ириси с по-тъмни линии в тях — подобни на избухнали звезди, а в самия център на тези очи — съвършено черните й зеници. Черни като камъни — толкова черни, колкото теб самия, скъпи камъко, като изключим неясната дълбинна шарка, която едва прозира под лъскавата ти повърхност. Тя се приведе към мен и аз имах дълго време да изуча лицето й, така че си го спомням особено ясно.

Единственото нещо, което направи тя, бе да допре пръст до китката ми. Със своята дясна ръка тя вдигна моята лява и притисна силно пръст към кожата ми. Тя беше палач, защото в тялото й имаше специални наномашини, които щяха да се свържат със стандартната дотТек в моето тяло. Те преминаха през нейната кожа върху моята кожа и после в моя организъм. Жената стискаше здраво китката ми и аз усещах в ноздрите си нейния слаб, подобен на хартия, почти прашен мирис. Тя си мънкаше нещо. Задължението, с което бе натоварена, беше рядка отговорност. Човешките същества могат да приемат в телата си всякакви адаптиращи дотТек, но точно тази адаптация е уникална. Та кой би искал да чисти дотТек? Сигурен съм, че надзирателката носеше своето задължение с подобаваща сериозност. Наномашините, които сега се намираха във върховете на нейните пръсти, бяха проектирани да накарат наномашините в моето тяло да ме напуснат.

Когато свърши, тя пусна ръката ми и се отдръпна, наблюдавайки ме с известна незаинтересованост. Започнах да усещам гадене. Изведнъж почувствах остра жажда и в същия миг една болка избликна от най-дълбоките ми вътрешности и се разпространи по цялата ми кожа. Очите ми се замъглиха от влага, секрет като под налягане шурна от ноздрите ми. Усетих, че мускулите ми омекват и върху торфа плисна струя урина. Болеше ме. Кръв изби по кожата ми и тя стана хлъзгава. Ушите ми бяха мокри, устата ми също се напълни с кръв. Започнах да пищя, но течността в устата ми заклокочи и загъргори и сигурно звучах комично. Аз се олюлявах и размахвах ръце от болка. Болката е рядкост за хората от т’Т, понеже наномашините ни предпазват от най-лошото от всички усещания. Да ти кажа, в онзи момент тя никак не ми хареса. Залитнах напред и паднах, като се приземих на коленете си.

Аз кашлях и плачех. Отново ме връхлетя глад за смърт, остър и силен като физически. Но останах жив. Всичко от мен изтичаше навън — бълвоч от устата, сълзи от очите, секрет от носа и урина между краката. Дори от порите ми сълзяха хиляди капчици кръв. Потокът, който произвеждах, коагулираше и се превръщаше в гъст сироп, който си проправяше път по нанадолнището към водата. Наномашините предпочитат течна среда, въпреки че при необходимост могат да съществуват на сухо и дори в пълен вакуум. Те са издръжливи, удивително издръжливи.

После конвулсиите отминаха и аз се проснах по очи. Някъде от средата на гърлото ми излизаше тежко и ритмично пъшкане, напомнящо думкане на барабан. Не знам точно колко дълго лежах там, но във всеки случай беше много дълго.

Накрая се надигнах, понеже изпитвах непоносима жажда. Бях изгубил голямо количество течности, кожата ми пареше, а гърлото си усещах прашно и изгорено. Олюлявах се и краката ми се огъваха като гумени, но успях да стигна до ръба на изкуствената река и се катурнах вътре. Хладната й прегръдка беше чудесно облекчение за кожата ми. Аз отворих уста и жадно глътнах водата. През ума ми премина една не напълно оформена мисъл да потъна на дъното и да се удавя, но за моя изненада открих, че плувам към другия край на плитчината. После легнах във водата под ярката светлина на оформените като звезди дупки в нашето пластмасовосиньо и сводесто изкуствено небе. Лежах с ръце и тил, опрени върху калния бряг, а тялото и краката ми се люшкаха във водата. Бях изцеден. Тази дума не е достатъчна да изрази колко изпразнен и слаб се чувствах.