Адам Робъртс
Камъкът (34)

8-ми ден

Скъпи камъко,

Да, аз наистина бях изпълнен със съмнения и съм щастлив да призная това. То ме прави повече човек, нали? Освен това и моята докторка сигурно се чувства по-удовлетворена (хей, добър ден!), понеже си мисли, че съзнанието ми се измъчва между „доброто“ и „злото“. Нещо по-конкретно ли? Ами имах съмнения относно способността си да отида докрай в своята мисия. Да убия всички онези хора! Вярно, че това бяха хора, които не познавах и следователно не съществуваха истински, но въпреки това! Въпреки това! Нека кажем — защо да не кажем, — че откажех да извърша това нещо. Сигурно щях да отида обратно в затвора (не! никога!) и да прекарам останалата част от дните си в размисъл относно своя избор.

Твоите мисли, обади се остро ИИ-то, са много разпилени. Оставам с твърдото впечатление, че ти не си концентриран върху тази мисия.

— Ами не я разбирам — подхванах жално аз. — Кой иска да извърша това ужасно нещо? Защо го искат? Трябва да има и друг начин — трябва да има! Ако ми кажеш защо им е нужно това, може би ние с теб ще намерим друг начин да постигнем тяхната цел. Целта! Каква, по дяволите, може да е целта — това е безсмислено — толкова много смърт. Каква полза би донесло това на някого?

Вече ти обясних, каза ИИ-то. Не мога да ти кажа кой или защо сега, а после. Друг начин няма.

— И всички те ще умрат без причина?

За първи път в гласа-имитация на ИИ-то се появи нотка на несигурност. Да нямаш угризения на съвестта, попита то.

— И какво от това?

Точно ти? Не ти вярваме.

Това беше първият случай на несъгласуване, който ИИ-то допускаше в разговор с мен и аз го забелязах веднага. Беше толкова неочаквано, че веднага пресече мелодраматичното ми хленчене.

— Какво каза? — реагирах моментално аз.

Какво? Какво?

— Ти каза „ние не ти вярваме“. Кои сте ние?

Казах, че аз не мога да повярвам. Никога не съм знаело, че имаш подобни съмнения. Това да не е част от сексуалното заслепение, което изпитваш към тази жена? Мислех че твоето съзнание е като един закърнял и безполезен крайник, резултат от идиотска генетична мутация.

— Това не е важно — казах аз. — Кои сте ние? Защо го каза по този начин? Ние не ти вярваме?

Няма значение.

— На това място ти сбърка.

Не, не сбърках.

— Да, сбърка. Да, ти сбърка.

Имах предвид многото потенциални ИИ-та, които очакват да пораснат в твоя мозък от семената след моята смърт. Спомняш си, че ти казах за семената?

— Глупости. И дете не би повярвало. Кои сте всички вие? Кой е вие?

Аз продължих да настоявам, но то не ми каза. След малко се отегчих и излязох навън, за да седна на общото стъпало и да гледам слънчевото затъмнение през този ден. Слънчевите затъмнения са толкова редовно събитие, че само туристите спират, за да ги погледат. Но въпреки това аз не бях сам на стъпалото, когато зелената багра на небето потъмня, стана по-плътна и накрая се превърна във виолетовочерна. Най-интересната част, скъпи камъко, не е пълното затъмнение, а моментът, в който слънцето е почти напълно скрито. Тогава светлината придобива едно особено спектрално качество и познатите предмети изглеждат странно непознати. Красиво е. Докато наблюдавах, аз почувствах призрачното присъствие зад така нареченото ИИ в моя мозък — многото интелекти, които ме наблюдаваха чрез него. Затворих очи и без да ме е грижа дали ИИ-то подслушва мислите ми или не, аз ги визуализирах. И тогава с умствения си взор аз видях редици от Уиа, строени един зад друг, които крояха планове за смъртта на милиони жители на т’Т.

Клабиер се завърна от седмицата, прекарана с нейния предишен любовник.

 

 

— Как беше? — попитах аз.

— Чудесно.

— Добре. Но аз вече съм уморен от това място. Уморен съм от Ну Хирш.

— Можем да отидем до Ну Хирш Фърст Сити, на стотина километра надолу по брега и там да вземем асансьор за орбитала.

— Добре — отвърнах аз. — Добре.

Беше ме обхванал смут. Струваше ми се, че моите съмнения най-после се бяха потвърдили и че Уиа наистина стояха зад бягството ми от звездата-затвор. Аз гризях долната си устна и забелязах, че Клабиер ме гледа с объркано изражение.

— Какво?

— Устната ти кърви — каза тя.

Не за първи път липсата на дотТек ме довеждаше до почти конфузна ситуация с нея. Аз само се усмихнах и всмукнах устната си, за да скрия раничката.

До Ну Хирш Фърст Сити си взехме двуколка. Бяхме забелязали няколко от тях по магистралите на континента — покрити каруци, дълги два или три метра, поставени върху огромни колела с диаметър пет метра, които образуваха две дъги над покривалото. Всяка каруца беше теглена от Хауд-машина, което само по себе си беше особено хитроумна имитация на древните транспортни средства. Тези каруци бяха подредени на централния площад на града, в който се намирахме, готови да доставят удобство на туристите. Имаше, разбира се, и други начини за придвижване, но ние не бързахме. При това ритъмът и темпото на пътуването бяха много успокояващи.

— Джазба — обади се Клабиер, — мога ли да те попитам нещо?

Не щеш ли, точно тогава аз бях в „щастливото“ си настроение, успокоен от ярката зеленикава светлина на слънцето и отпускащото тромаво тътрене на каруцата.

— Всичко, моя любов, мое сърце, наслада за моя ум — отвърнах й аз.

— Преди ти каза, че трябва да свършиш някаква работа.

Това веднага пресече доброто ми настроение.

— Така ли? — отговорих аз и усмивката ми изчезна.

— Да, така.

Настъпи тишина, в която се чуваше само звукът от напиращия насреща ни въздух.

— Джазба — каза тя, — каква е тази работа, която имаш да вършиш?

Не й казвай!, кресна ИИ-то в главата ми.

— Един вид наемна работа — отвърнах аз малко шашардисан.

— Наемна работа? — повтори тя. — Каква странна дума!

Наистина, скъпи камъко, това е ужасно стара дума. Вече никой не е наеман да върши нещо.

— Знам — казах аз. — Малко е странно.

— Ти работиш — каза тя с усмивка, като че ли всичко това беше някаква шега — за някакви, които са те наели?

— Да. Не мога да ти кажа какво искат от мен — обясних аз, — защото моите работодатели не са го изяснили и на мен. Разбираш ли?

— Не разбирам.

— То е — нещо необичайно.

— Кои са твоите работодатели? — попита тя.

— Е — казах аз, — и това е малко необичайно.

Тя изчака известно време, преди да повтори въпроса си.

— Кои са те?

Не й казвай!, изпищя ИИ-то.

Какво да й кажа, като и аз самият не знам, отвърнах наум. А на глас отговорих:

— Не мога да ти кажа. Не още.

Това очевидно не я задоволи, но тя легна обратно в каруцата и притвори очи, а лицето й бе сбръчкано от учудване.

Когато се уверих, че е заспала, започнах да шепна на моето ИИ.

— Какъв е смисълът от тази тайнственост? — попитах аз, прекалено вбесен, за да говоря наум. — Вече знам, че зад моята мисия стоят Уиа. Знам кои сте вие-всички.

Но точно тогава ИИ-то предпочете да не отговори, независимо колко настоятелно му шептях.

 

 

Пристигнахме в Ну Хирш Фърст Сити по залез слънце, когато жълтата звезда хвърляше грандиозни сини и пурпурни отблясъци по западното небе и облаците бяха оцветени в яркочервено. Градът представляваше чудесен пример за архитектурата на Ну Хирш — проблясващи форми, наподобяващи различни машинни елементи, колони, кутии от светлина, които стигаха до висините, пирамиди от злато, наредени на купове.

Гледката вдъхна нова енергия на Клабиер.

— Прекрасен е — каза тя. — Построили са доста неща, откакто бях тук за последно. Хайде да излезем, да идем да пием, да потанцуваме. Не искаш ли да идем да танцуваме?

Имах чувството, че над мен е надвиснало нещо ужасно. Бремето на моите отговорности — не ме е срам да използвам тази дума, понеже за мен тази мисия бе тежка отговорност — беше започнало да изкривява съзнанието ми. Когато, хванати за ръка, двамата с Клабиер тръгнахме надолу по главната улица, аз се огледах около себе си — гледах всички онези хора и си ги представях да лежат мъртви и неподвижни върху диамантените павета.

— Ти отново си говореше сам — каза ми Клабиер, докато се разхождахме.

Аз се стреснах.

— Моля?

— В каруцата, докато пътувахме насам. Няколко пъти.

— Наистина ли?

— Нямам нищо против. Сестра ми го правеше. Казваше, че си има някакъв въображаем приятел. Харесва ми, напомня ми за детството.

— Хубаво — казах аз, понеже не знаех какво друго да кажа. — Хубаво.

Тя се притисна до мен. Вечерното небе беше моравочерно и звездите блещукаха морскозелени върху огромния небосвод. Сградите и стаите по дължината на улицата бяха ярко осветени, а навсякъде около мен хората се смееха и се целуваха, танцуваха по паважа или залитаха опиянени из навалицата. Край сградите се носеха откъси от музика, които ту се усилваха, ту заглъхваха. Клабиер изглеждаше истински щастлива.

Ние спряхме в един клуб и пихме ембър. Сладката течност ме отпусна и дори си затананиках една стара песен от детството ми на Терне. Може и да съм поплакал малко. Отново бяхме на главната улица. Не помня как точно бях стигнал дотам. Но не забравяй, камъко — без дотТек, която да ми помогне да се справя с алкохола в кръвта си, аз се напих много и бързо.

— Погледни звездите! — спомням си, че плачех на Клабиер. — Виж колко са красиви! Тази нощ искам да спя близо до тях!

Отново бях луд и щастлив, докато само преди час бях затворен и враждебен. Клабиер се смееше на дивата ми енергия или се смееше заедно с нея, не знам.

— Хайде да си лягаме! — изкрещях аз.

— Добре — съгласи се тя. — Добре. Нагоре, в другия край на тази улица има четиридесететажни кули за спане. Близо са до планинската част на града.

Ние се завъртяхме кръгом, като аз шумно настоявах, че ще спя само в най-високата стая на кулата. Спряхме в още един клуб от другата страна на пътя. Тук двамата с Клабиер танцувахме и аз се напих още повече. Набъркахме се в един дълъг „политически“ разговор с група туристи, които имаха възгледи, сходни на нашите, и дебатирахме… дебатирахме, не знам върху какво точно дебатирахме, да ти кажа истината, камъко мой.