Йън Колдуел, Дъстин Томасън
Криптата на флорентинеца (28)

26.

На дансинга е с пет-шест градуса по-топло, отколкото в останалата част на клуба. Плътно притиснати двойки кръжат в бавен танц като метеорен поток, но аз мигновено се усещам в свои води. Двамата с Кати сме слушали много музика заедно от онази първа вечер, когато се срещнахме в „Бръшляна“. През почивните дни клубовете на Проспект авеню наемат оркестри за всякакви вкусове и само за няколко месеца сме изпробвали всичко — от латиноамерикански до бални танци. Със своите девет години уроци по балет Кати има стил и изящество за трима-четирима танцьори, тъй че взети заедно не отстъпваме на другите двойки. Впрочем, трябва да се отбележи, че под нейното благосклонно ръководство и аз имам съществен напредък. Колкото по-дълго оставаме на дансинга, толкова по-дръзки ставаме; изглежда, че си казва думата и шампанското. Успявам да я прегъна назад, без да падна върху нея, тя пък успява да се завърти около здравата ми ръка, без да я изкълчи и скоро ставаме страхотни.

— Реших кой съм — казвам аз, като я придърпвам отново към себе си.

Допирът помежду ни е вълшебен, гърдите й напират да изскочат от тясното деколте.

— Кой? — пита Кати.

И двамата се задъхваме. По челото й избиват ситни капчици пот.

— Франсис Скот Фицджералд.

Кати поклаща глава и се усмихва. Връхчето на езика й се показва между зъбите.

— Не можеш. Фицджералд не е позволен.

Говорим високо, все по-близо един до друг, за да надвикаме музиката.

— Защо не? — питам аз, опирайки устни в косата й.

Шията й лъха на парфюм също както във фотолабораторията и връзката между двата момента — усещането, че всъщност сме същите, само в други дрехи — ми стига, за да изпитвам блаженство.

— Защото той е членувал в „Къщурката“ — отговаря тя, като се привежда напред. — Това е чисто богохулство.

Усмихвам се.

— И докога ще продължи всичко?

— Балът ли? До началото на църковната служба.

Трябват ми две-три секунди, за да си спомня, че утре е Великден.

— Значи до полунощ?

Тя кимва.

— Кели и другите се тревожат за посещаемостта в катедралата.

Сякаш по сигнал правим още една въртележка и насреща ни изниква Кели Данър, размахала пръст срещу някакъв второкурсник с лъскав смокинг. В този момент ми прилича на вещица, превръщаща принц в жабок. Всемогъщата Кели Данър, жената, с която дори Джил не смее да се закача.

— И ще накарат всички да отидат на службата? — питам аз. Не ми се вярва дори Кели да извърши подобен подвиг.

Кати поклаща глава.

— Затварят клуба и препоръчват на всички да отидат.

Когато говори за Кели, гласът й изтънява раздразнено, затова решавам да спра дотук. Гледам двойките около нас и неволно се сещам за Пол, който винаги изглежда самотен в „Бръшляна“.

Точно в този момент ритъмът на купона секва, защото на вратата се появява последната двойка — дошла толкова късно, че да засенчи впечатлението от всичко останали. Паркър е удържал на думата си. Косата му е боядисана в кестеняво, грижливо сресана на път от лявата страна и заедно с белия смокинг и бялата папийонка това му придава удивителна прилика с Джон Кенеди. Партньорката му, ослепителната Вероника Тери, също се е постарала. Буйната платиненоруса прическа, яркорозовото червило и плисираната рокля, която изглежда готова да се вдигне нагоре дори и без полъх от вентилацията на метрото, я превръщат в двойница на Мерилин Монро. Балът е започнал. Сред цяла зала, претъпкана с претенденти, тия двама печелят короната.

Посрещането обаче е убийствено. Залата стихва; само тук-там из ъглите се чува шушукане. От площадката на втория етаж Джил полага усилия да успокои тълпата и аз усещам, че честта да пристигне последен е трябвало да се падне на него и че Паркър е решил да се перчи пред председателя на собствения му бал.

Постепенно Джил смъква градуса на напрежението. Паркър отскача набързо до бара, после с две чаши вино в ръцете повежда Вероника Тери към дансинга. Когато се приближава, забелязвам, че леко залита; по изражението му изобщо не личи, че е станал най-омразната личност в залата. Едва отблизо разбирам защо не му пука. Вече е напълно пиян и се носи сред облак алкохолни изпарения.

С наближаването му Кати се притиска по-плътно до мен, но това не ме учудва, докато не забелязвам какви погледи си разменят. Паркър я зяпа многозначително, с похот и високомерие едновременно. Кати ме дръпва за ръкава да се махнем от дансинга.

— Какво беше това? — питам аз, когато се отдалечаваме.

Оркестърът свири мелодия на Марвин Гей. Китарите дрънкат, барабаните гърмят, сякаш изпълняват туш за пристигането на Паркър. Джон Кенеди се кълчи с Мерилин Монро в странна пародия на миналото, а всички останали двойки ги заобикалят отдалече като прокажени.

Кати изглежда разстроена. Цялата магия на танца се е изпарила напълно.

— Тоя мръсник — казва тя.

— Какво е направил?

Изведнъж се сещам: имаше нещо, което не искаше да ми разказва и го отложи за по-късно.

— На юруша Паркър се опита да ми спретне номера с третия етаж. Рече, че щял да гласува против мен, ако не му извъртя един танц в скута. А сега се прави, че е било майтап.

Не сме много далече от дансинга и аз виждам как Паркър плъзва ръце по бедрата на Вероника.

— Гадно копеле! А ти какво направи?

— Казах на Джил.

Когато изрича името му, очите й се насочват към стълбището, където Джил разговаря с две третокурснички.

— Само това ли?

Очаквам да спомене за Доналд, да ми напомни, че не съм бил до нея, но тя премълчава.

— Да — отвръща лаконично Кати. — Той изрита Паркър от юруша.

Знам, че тя би предпочела да си затрая, че не е искала да узная така. И без това напоследък не й беше лесно. Но кръвта ми кипва.

— Отивам да си побъбрим с Паркър — казвам аз.

Кати рязко вдига очи към мен.

— Не, Том. Не тази вечер.

— Той няма право да…

— Виж — прекъсва ме тя. — Забрави за Паркър. Няма да му позволим да ни съсипе вечерта.

— Аз само исках…

Тя слага пръст на устните ми.

— Знам. Да вървим някъде другаде.

Кати се озърта, но отвсякъде ни обграждат смокинги, разговори, чаши и сервитьори със сребърни подноси. Това е магията на „Бръшляна“. Никога не оставаш сам.

— Да опитаме с Председателската стая — предлагам аз.

Тя кимва.

— Ще питам Джил.

Забелязвам с каква увереност изрича името му. Джил се държи добре с нея, дори повече от добре, навярно без изобщо да забелязва. Когато ме нямаше, тя се е оплакала на него от Паркър. Сега Джил е първият, за когото се сеща. Може би за нея е важно, че от време на време закусват заедно, макар той да забравя веднага за какво са разговаряли. Възприема го като по-голям брат, както някога го възприемах и аз в подготвителния курс. Щом нещо е добро за него, значи е добро и за нас двамата.

— Няма проблеми — казва Джил. — Долу е съвсем свободно.

И аз тръгвам след Кати надолу по стъпалата, гледайки как трепкат мускулите й под роклята, как движи крака и как се обтягат бедрата й.

Когато лампата светва, виждам стаята, където сме работили с Пол толкова нощи. Нищо не е променено, няма и помен от подготовката за бала. Записки, гравюри и книги се трупат на планински вериги из стаята, достигащи на места цял човешки ръст.

— Тук не е толкова топло — подхвърлям аз, колкото да кажа нещо.

Изглежда, че са намалили отоплението из цялата сграда, за да не се прегрява залата на първия етаж.

Кати хвърля поглед наоколо. Лавицата над камината е облепена с бележки на Пол; чертежите му покриват стените. Франческо Колона ни обкръжава отвсякъде.

— Може би не трябваше да идваме — казва тя.

Не знам дали се тревожи да не нарушим покоя на Пол, или той да не наруши нашия. Колкото по-дълго стоим и оглеждаме стаята, толкова повече се разраства разстоянието помежду ни. Тази вечер тук няма място за нас.

— Чувала ли си някога за котката на Шрьодингер? — питам накрая аз, защото това е единственият начин да изразя какво чувствам.

— На лекциите по философия ли?

— Няма значение къде.

Някога учителят по физика използваше котката на Шрьодингер като пример за законите на вълновата механика, макар че повечето от нас още не бяха дораснали до v=-e²/r. Въображаема котка е сложена в херметична кутия заедно с ампула цианид, която ще се строши само ако бъде задействан гайгеров брояч. Уловката е там, че никой не може да каже дали котката е жива или мъртва, преди да отвори кутията; дотогава според законите на физиката трябва да се смята, че кутията съдържа половин жива и половин мъртва котка.

— Да — казва Кати. — Защо питаш?

— Имам чувството, че в момента котката не е нито жива, нито мъртва — отвръщам. — Просто не съществува.

Кати се мъчи да проумее накъде бия.

— Искаш да отвориш кутията — казва накрая тя и сяда на масата.

Кимвам и се настанявам до нея. Масивният дъбов плот безмълвно поема теглото ни. Не знам как да кажа останалото: че поотделно сме като учения извън кутията; заедно се превръщаме в котката.

Вместо отговор тя посяга с пръст и намества кичур коса зад лявото ми ухо, сякаш съм казал нещо очарователно. Може би вече знае как да разгадае моята гатанка. Ние сме по-големи от кутията на Шрьодингер, казва тя. Също като всяка уважаваща себе си котка имаме по девет живота.

— Има ли такива снегове в Охайо? — пита Кати, за да смени темата.

Знам, че навън снеговалежът е по-силен, отколкото преди, сякаш иска да събере цялата наша зима в една-единствена буря.

— Не и през април — отговарям.

Седим на масата, само на сантиметри един от друг.

— И в Ню Хампшър — казва тя. — Не и през април.

Разбирам какво иска да направи, накъде иска да ме отведе. Накъдето и да било, само не тук. Открай време искам да зная как е живяла у дома, за какво са разговаряли на вечеря около масата. Представям си северната част на Нова Англия като американски Алпи — на всяка крачка планини и санбернари с буренца.

— През зимата с малката ми сестра правехме щуротии — казва Кати.

— С Мери?

Тя кимва.

— Всяка година, когато замръзваше близкото езеро, ходехме да пробиваме дупки в леда.

— Защо?

Тя се усмихва.

— За да могат да дишат рибите.

Горе пред стълбището минават гости на бала — малки късчета подвижна топлина.

— Взимахме дръжки от метли — продължава тя — и правехме дупки по цялото езеро. Както се дупчи капачка на буркан.

— За да държиш вътре светулки — казвам аз.

Тя кимва и хваща ръката ми.

— Кънкьорите ни ненавиждаха.

— Моите сестри ме водеха да се пързаляме с шейни — споделям аз.

В очите на Кати трепват искрици. Сеща се, че има едно предимство: тя е голяма сестра, а аз — малко братче.

— В Кълъмбъс няма много хълмове — продължавам аз, — тъй че ходехме все на едно и също място.

— И сестрите ти те влачеха нагоре с шейната.

— Разказвал ли съм ти вече?

— Не, просто големите сестри винаги правят така.

Не мога да си я представя как влачи шейна по нагорнището. Моите сестри са яки като мулета.

— Разказвал ли съм ти за Дик Мейфийлд? — питам аз.

— За кого?

— Момчето, с което излизаше сестра ми.

— И какво?

— Когато го чакаше да се обади, Сара не ме пускаше да припаря до телефона.

Тя усеща закачката в тона ми. И това влиза в правилото — големите сестри винаги правят така.

— Не вярвам Дик Мейфийлд да е имал моя телефонен номер.

Кати се усмихва и преплита пръсти с моите. Неволно си припомням сплетените пръсти на Пол.

— Важното е, че имаше номера на сестра ми — казвам аз. — Беше я накарал да хлътне до уши, макар че караше старо червено камаро с изрисувани отстрани пламъци.

Кейт неодобрително поклаща глава.

— Дик Жребеца и неговата машина за лов на мацки — добавям аз. — Казах го една вечер, когато беше дошъл, а майка ми ме прати да си легна без вечеря.

Дик Мейфийлд изниква пред мен като по магия. Той ме наричаше Малкия Том. Веднъж ме взе да се повозя с камарото и ми разкри една тайна. Няма значение колко си дребен. Важен е размерът на пламъка в двигателя ти.

— Мери се срещаше с един, който караше мустанг, модел шейсет и четвърта — казва Кати. — Питах я дали правят нещо на задната седалка. Тя рече, че онзи прекалено се боял да не изцапа колата.

Истории за секс, сведени до истории за коли. Начин да разговаряме за всичко и за нищо.

— Първата ми приятелка караше фолксваген — подемам аз. — Беше падал във вода и от задната седалка винаги лъхаше една особена миризма, като на сурова риба. Нищо не можеше да се прави на нея.

Тя се обръща към мен.

— Първата ти приятелка е можела да кара кола?

Почвам да мънкам, защото усещам как съм се насадил. Накрая смутено признавам:

— Аз бях на девет, а тя на седемнайсет.

Кати се разсмива. Известно време мълчим, сетне ми се струва, че най-сетне е дошъл подходящият миг.

— Казах на Пол — изричам аз.

Тя вдига очи.

— Повече няма да работя по книгата.

Кати не отговаря веднага. Вдига ръце и разтрива раменете си, сякаш й е студено. След толкова много намеци чак сега осъзнавам, че не е свикнала с прохладата в стаята.

— Искаш ли сакото ми? — питам я.

Тя кимва.

— Цялата съм настръхнала.

Няма начин да не погледна. Ръцете й са покрити със ситни пъпчици. Извивките на гърдите й са млечнобели като на порцеланова статуетка.

— Ето — казвам аз и я намятам със смокинга.

Дясната ми ръка докосва рамото й само за миг, но тя посяга и я задържа. Времето спира. Както съм се извил към нея и чакам, тя привежда глава напред. Ароматът на парфюм се смесва с мириса на косата й. Ето, най-сетне получих нейния отговор.

Кати накланя глава настрани, а аз посягам в тъмното пространство между сакото и раменете й, за да я прегърна през кръста. Триенето в плата на роклята задържа пръстите ми на място и аз откривам, че я държа здраво, но без ни най-малко усилие. Пред лицето й провисва кичур коса, но тя не го отмята назад. Под долната й устна има петънце от червило — толкова мъничко, че може да бъде видяно само съвсем отблизо. Все още съм изненадан, че стигнах дотук. Сетне достигам още по-близо, където вече нищо не различавам, и нейните топли устни покриват моите.