Йън Колдуел, Дъстин Томасън
Криптата на флорентинеца (17)

15.

Докато напускаме „Улуърт“, почти не си говорим. Пол върви малко пред мен и дистанцията е достатъчна, за да си мислим всеки за своето. В далечината виждам камбанарията на катедралата. Край подножието й се спотайват полицейски коли като жаби, изчакващи в подножието на дъб да отмине бурята. Отслабващият вятър люшка загражденията от жълта найлонова лента. Белотата сигурно вече е погълнала окончателно снежния отпечатък на Бил Стийн.

Когато пристигаме в общежитието, Чарли е буден, но се готви пак да си ляга. Успял е да почисти общата стая, да подреди на спретнати купчинки разхвърляните листове и писма. Мъчи се с работа да прогони спомена за видяното в линейката. След като поглежда часовника си, той се навъсва неодобрително, но е твърде уморен, за да ни се кара. Стоя и слушам как Пол разказва какво видяхме в музея. Знам, че Чарли ще настои да повикаме полиция. Но щом обяснявам, че сме открили писмата сред книжата на Стийн, той явно се отказва от тази идея.

Двамата с Пол минаваме в спалнята и мълчаливо се преобличаме, после си лягаме. Докато лежа и си припомням с какво вълнение в гласа описваше Къри, внезапно ми хрумва нещо, което проумявам за пръв път. Макар и за кратко, в отношенията им е настанал миг на покой и съвършенство. Къри така и не бе успял да разбере „Хипнеротомахия“, докато в живота му не навлезе Пол, за да разгадае онова, което не схващаше Къри — и тъй двамата да го споделят. А Пол винаги бе желал толкова много неща, докато в живота му не навлезе Ричард Къри, за да му покаже какво не е имал — и тъй двамата да го споделят. Като Дела и Джеймс от стария разказ на О’Хенри — Джеймс, който продава златния си часовник, за да купи на Дела четки за коса, а Дела продава косата си, за да купи на Джеймс верижка за часовника — даровете и саможертвите им си пасват идеално. Но този път сюжетът е по-щастлив. Всеки се нуждае единствено от онова, което може да му дари другият.

Не мога да упреквам Пол за късмета. Ако някой заслужава такъв късмет, това е той. Никога не е имал семейство, не е притежавал портрет в рамка, не е чувал близък глас по телефона. Дори след смъртта на баща си аз имах всички тези неща, макар и несъвършени. Но сега залогът е далеч по-голям. Дневникът на Генуезеца може да докаже, че баща ми е бил прав за „Хипнеротомахия“ — че е виждал истината през праха и епохите, през дебрите от гравюри и мъртви езици. Аз не му вярвах, смятах за нелепа, суетна и късогледа цялата идея, че в една тъй изчерпана вехта книга може да има нещо особено. А през цялото това време, докато го упреквах в погрешна перспектива, единствената грешка е била моя.

— Не си причинявай това, Том — казва ненадейно Пол от горното легло толкова тихо, че едва го чувам.

— Кое?

— Недей да се самосъжаляваш.

— Мислех за баща си.

— Знам. Опитай се да мислиш за нещо друго.

— Какво например?

— Не знам. Например за нас.

— Не те разбирам.

— За нас четиримата. Опитай се да бъдеш благодарен и за малкото, което имаш. — Той се запъва. — Ами догодина? Накъде клониш?

— Не знам.

— Тексас?

— Може би. Но Кати още ще е тук.

Чаршафите му изшумоляват, докато се намества по-удобно.

— Ами ако ти кажа, че аз може да съм в Чикаго?

— Как така?

— За докторантура. Получих писмо един ден след теб.

Поразен съм.

— А ти къде смяташе, че ще съм догодина? — пита той.

— Мислех, че ще работиш с Пинто в Йейл. Защо точно Чикаго?

— Пинто се пенсионира тази година. А в Чикаго така или иначе имат по-добра програма. Мелоти още е там.

Мелоти. Един от малцината други изследователи на „Хипнеротомахия“, за които съм чувал да споменава баща ми.

— Освен това — добавя Пол — щом е било добро за баща ти, значи става и за мен, нали така?

Нещо подобно бе хрумнало и на мен, преди да си подам документите. Само че аз си казвах: щом е успял баща ми, значи мога и аз.

— Сигурно.

— Е, как ти се струва?

— Кое, да отидеш в Чикаго?

Той отново се колебае. Не съм го разбрал.

— Заедно да отидем в Чикаго.

Над нас пропуква паркет — движение в един друг свят.

— Защо не ми каза?

— Не знаех как ще го приемеш — признава той.

— И ще работиш по неговата програма?

— Доколкото е възможно.

Не знам дали бих издържал още пет години да се боря със сянката на баща си. Ще го виждам в лицето на Пол много по-ясно, отколкото днес.

— Това ли е първият ти избор?

Минава дълго време, преди Пол да отговори.

— Вече са останали само Тафт и Мелоти.

Има предвид изследователите на „Хипнеротомахия“.

— Е, мога да работя и с неспециалист тук, в Принстън — добавя той. — Да речем Батали или Тодеско.

Но да пишеш дисертация по „Хипнеротомахия“ за неспециалист е като да композираш музика за глухите.

— Трябва да отидеш в Чикаго — казвам аз, като се мъча думите да идват от сърцето ми. Може би наистина идват.

— Това означава ли, че ти ще отидеш в Тексас?

— Още не съм решил.

— Знаеш, нещата невинаги опират само до него.

— Не е там работата.

Пол решава да не ме притиска.

— Е, крайните срокове са еднакви и за двама ни.

Двата плика лежат там, където ги оставих — един до друг на бюрото му. Същото бюро, осъзнавам аз, където Пол започна да разгадава тайните на „Хипнеротомахия“. За секунда мислено виждам баща си, надвиснал отгоре като ангел пазител, водещ всяка вечер Пол към истината. От самото начало. И като си помисля, че почти през цялото време аз дремех само на една ръка разстояние.

— Почини си — казва Пол и го чувам как се извърта отгоре с тежка, изтощена въздишка. Станалото отново го притиска с цялата си сила.

— Какво ще правиш утре сутрин? — подхвърлям аз и веднага се питам дали му се говори за това.

— Трябва да попитам Ричард за онези писма — отговаря той.

— Искаш ли да дойда й теб?

— По-добре да отида сам.

За тази нощ разговорът приключва.

 

 

Ако се съди по дишането му, Пол скоро заспива. Иска ми се и аз да можех, но умът ми гъмжи от мисли. Питам се какво ли би казал баща ми, ако знаеше, че след толкова много години сме открили дневника на Генуезеца. Навярно това би разведрило самотата на безконечния му труд над нещо, на което тъй малко хора държат. Мисля си, че би бил щастлив да узнае, че синът му най-сетне е надделял.

— Защо закъсня? — попитах го една вечер, когато пристигна чак в полувремето на последния ми баскетболен мач.

— Извинявай — каза той. — Отне ми повече време, отколкото предполагах.

Вървеше малко пред мен към колата, за да се приберем у дома. Гледах ивицата коса на тила му, която винаги забравяше да среше, защото не я виждаше в огледалото. Беше средата на ноември, но той бе дошъл на игрището с пролетно яке. Вероятно от унесеност бе сбъркал коя дреха да вземе от закачалката в кабинета.

— Кое? — настоях аз. — Работата ли?

Използвах думата работа, за да избягвам заглавието, което се притеснявах да изрека пред приятелите си.

— Не работата — тихо отвърна той. — Движението.

На връщане той караше както винаги с четири-пет километра над разрешената скорост. Откакто бях взел шофьорска книжка, най-много ме дразнеше тъкмо това дребно неподчинение, отказът му да се подчинява на правилата, съчетан с абсолютната неспособност да ги наруши истински.

— Добре игра, струва ми се — каза той и се озърна към мен. — Отбеляза и двата наказателни удара.

— В първата половина бях пълна скръб. Казах на треньора, че повече няма да играя.

Той не трепна и това ми подсказа, че го е очаквал.

— Напускаш? Защо?

— Умните взимат от силните — казах аз, защото знаех какво ще изтърси. — Но високите взимат от ниските.

Струва ми се, че след този случай той упрекваше себе си, сякаш баскетболът беше последната капка в отношенията ни. Две седмици по-късно, когато се прибрах от училище, баскетболният кош в двора беше свален и подарен на местната благотворителна организация. Майка ми каза, че не знае защо го е направил. Защото се надявал така да е по-добре — само това можа да ми каже.

Мислейки за всичко това, аз се мъча да си представя най-големия подарък, който бих могъл да поднеса на баща си. Докато сънят ме обгръща, отговорът изниква кристално ясно: да вярвам в неговите идоли. Само това искаше той през цялото време — да усети, че ни обединява нещо трайно, да знае, че докато вярваме в едни и същи неща, никога няма да се разделим. Колко усилия хвърлих, за да осуетя точно това. „Хипнеротомахия“ не се различаваше от уроците по пиано, баскетбола и несресания му тил — беше негова грешка. А сетне, както той несъмнено е знаел, че ще стане, щом загубих вяра в онази книга, пропастта помежду ни взе да става все по-широка и по-широка, дори когато седяхме един срещу друг на вечеря. Той стори всичко възможно, за да завърже здрав възел, а аз успях да го развържа.

Веднъж Пол ми каза, че надеждата, която зашепнала от кутията на Пандора едва след като отвътре изскочили всички други беди и скърби, е най-хубавото и последното от всички неща. Без нея остава само времето. А времето ни притиска в гръб като центрофуга, тласка ни все по-напред и все по-далече, докато потънем в забрава. Това, струва ми се, е единственото обяснение за станалото с мен и баща ми, както и за станалото с Къри и Тафт, за станалото с нас четиримата, колкото и неразделни да изглеждаме. Това е закон на движението, елементарен факт от физиката, който Чарли може да цитира, не по-различен от фазите на бяло джудже и червен гигант. Както всичко друго в тази вселена, ние сме обречени още от раждането да се раздалечаваме. Времето е просто остенът на раздялата. Ако сме частици сред море от разстояния, късчета от избухналото някогашно единно цяло, то има и научен закон за нашата самота. Тя е пропорционална на възрастта ни.