Анри Ардел
Брачна авантюра (9)

ІХ

Готова за излизане, Ариана чакаше съпруга си. Той говореше с някакъв журналист, който беше дошъл, за да му зададе няколко въпроса във връзка с неговата пиеса, чиято премиера, щеше да бъде след четири дни. В очакване на първото представление, Клод беше страшно изнервен. И за да си почине от всичко, той предложи на Ариана да направят разходка с автомобил до Версай. Версай за Клод винаги е бил привлекателен, особено в такава великолепна есен.

Клод се бавеше, а времето течеше… Още малко и вече ще бъде късно, така че разходката ще се провали. По това време, средата на октомври, рано се мръква.

Нетърпелива, тя се приближи до прозореца и повдигна малко пердето. Погледна към небето, по което се движеха леки, но доста мрачни облаци. Духаше влажен вятър.

Младата жена почувствува някаква неопределена тъга, изведнъж започна да съжалява за лятото — горещо и златисто, изпълнено с любовта на Клод, защото тогава той й принадлежеше изцяло… А сега, в Париж, той беше зает с професията си, трябваше да се грижи за успеха си, да приема приятели, да разговаря с толкова скучни хора, да се посвети изцяло на работата си. По такъв начин неговият живот се поглъщаше от неща, които за нея бяха така далечни, а тя искаше да й принадлежи всяко негово късче, толкова нейната любов жадуваше безкрайна радост и щастие.

Тя още нямаше опита на омъжена жена и влизайки при съпруга си, нетърпеливо напомни за проектираната разходка. Клод повтори:

— Във Версай?

След това чертите на лицето му се отпуснаха, усмивка грейна в очите му, които бяха впити в нея.

— Нещастното ми влюбено дете. Наистина си мислех, че ще мога да ти принадлежа няколко часа… Днес обаче нямам никаква възможност. Тъкмо идвах да ти съобщя това. Извини ме! И аз съжалявам не по-малко от теб. Да отложим разходката за утре? Искаш ли?

Нещо студено прониза пак сърцето на Ариана. Тя обаче не се поддаде на желанието да настоява да излязат и се задоволи само да попита:

— Имаш работа?

— Имам. Трябва да напиша статия до шест часа. Не бях предвидил това, когато се уговорихме с теб да отидем във Версай. Поискаха ми неочаквано статията и настояват да я напиша веднага.

Той започна да търси писмото, с което му поръчваха статията. Тя обаче го спря:

— Не търси… Няма нужда… Вярвам ти.

И той съжалява, че не могат да отидат на разходка, това е безспорно, но не толкова много, както съжалява тя! Статията го беше погълнала изцяло… У нея се породи почти детинско недоволство. Прехапа устни, за да не изтърве няколко безполезни думи, които не й се искаше да каже. В този момент силно мразеше ума на Клод и цялото негово творчество, заради което лесно я оставяше настрана.

Свила се, но стремейки се да говори спокойно, тя му каза:

— Добре, напиши си статията… Ще идем във Версай, когато ти поискаш…

Той я погледна. Личеше нетърпението, което проявяваше, че беше прекъснала работата му, която трябваше да свърши час по-скоро, но и отчаянието му, че й беше причинил пак огорчение и мъка. Той чувствуваше много добре, че всичко това е твърде болезнено за нея.

С нежно движение Клод я улови за ръка и я привлече към себе си, вдишвайки аромата, който излъчваше. Целуна пръстите й, потрепващи в ръцете му.

— Ти се сърдиш, мила… И все пак не бива да се сърдиш. Сама знаеш колко много ми се искаше да направим тази разходка. За съжаление обаче…

— За съжаление обаче, аз съм амбициозен писател…

— Амбициозен за тебе…

Тя вдигна рамене, измъкна ръцете си от неговите и го поправи с онзи тон на съвършена искреност, който той вече добре познаваше:

— Не, Клод, ти си амбициозен заради себе си, за свое лично удоволствие. Ти беше такъв и преди да ме познаваш. И такъв би останал, ако аз не бях се намесила в твоя живот, за да го усложня, като те лиша от известна част от независимостта ти. Нещата трябва да се назовават с истинските им имена… За нас двамата така е по-добре.

— Ариана, мило съкровище, ти говориш като някоя разумна стара дама и все пак звучи по детски, защото не си даваш сметка за нещата от живота, които нямат нищо общо с любовта, които нямат никаква връзка с нея. И все пак знаеш добре, че хората трябва да вършат нещо полезно.

Той стана и се опита да я прегърне с особена нежност. Тя трепереше от желание да склони главата си на неговите гърди, в които биеше сърцето, което не искаше да дели за нищо на света.

Клепачите й за момент се свиха, за да прикрият сълзите, които не искаше той да види. И почти едновременно с това цялата се стегна, без да направи никакво движение към него, и му подхвърли почти неприятелски:

— Ти смяташ, че всичко онова, което драскаш, е полезно? На кого? Защо? Има толкова хора, които вършат същото. И кой има полза от това, че и ти се месиш? Впрочем, ако толкова много държиш да пишеш, нищо не ти пречи да станеш книжовник, когато остарееш.

— Благодаря ти за позволението! За щастие, има време, докато остарея!

Едновременно се нервира и го заболя.

— Да, за щастие. Пред нас е животът… Щом е така и докато сме още млади, бъди само мой.

И в гласа й затрептя страст.

— Аз обаче мога да обожавам теб и да пиша! Едното не изключва другото — каза той с тон, с който се говори на любимо неразумно дете. — Има време за всичко, ти си умна и справедлива, за да можеш да разбереш това…

Тя направи неопределено движение с ръка. Изведнъж пак бе станала напълно спокойна. Каза с ирония:

— Да, разбирам… Разбирам, че ти си умният, аз съм само едно неразумно дете… Бъди уверен обаче, че и аз, колкото и да ти изглежда чудно, държа твърде много на своята свобода, скъпи Клод, за да не помисля да не зачитам твоята… Ето защо сега се махам и ще те оставя да си пишеш… Защото…

И нейният глас се промени и стана още по-тих:

— Защото ти вече наум ме изпращаш по дяволите, дето те задържам. Не ми казвай, че не е така.

Той поиска инстинктивно да отхвърли това твърдение.

— Знам много добре какво мислиш. Аз започвам да те опознавам, ти знаеш това…

Клод много добре го чувствуваше и не беше очарован от тази констатация. Тя обаче в този момент представляваше олицетворение на младостта.

Без да каже нито дума, той я привлече към себе си и я целуна страстно в устата. Тя не се защитаваше.

Той прошепна:

— Ти си моето безценно богатство, Ариана, не бива никога да го забравяш. Утре като влюбена двойка ще отидем във Версай. — След това се изправи и подражавайки на нейния ироничен тон, завърши: — А днес ще ме оставиш да бъда само и единствено писател.

Тя се върна в стаята си, малко успокоена, уверена, че любовта на Клод не е отслабнала. В душата си обаче все още съжаляваше, че не бяха отишли във Версай.

Предварително така много се беше радвала на този излет! А сега беше останала, както често се случваше, с чувството, че нещо е пропуснала и е самотна, както в детството си. В сърцето й нещо се беше свило.

От друга страна, благодарение на своя начин на живот, тя умееше твърде бързо да се съвзема от подобни състояния.

Напоследък тя често беше мислила да се впусне в някое малко приключение, считайки, че би съумяла инстинктивно да се справи с него, без помощта на когото и да било. Съпругът й почти се гордееше с това, че дава право на жена си да живее свободно, както живее той самият. А и баща й я глезеше, подобно на Клод. Впрочем и него самия работата го поглъщаше твърде много, а също и личните му удоволствия. И сякаш нито единият, нито другият не бяха дори и помислили, че тя е съвсем млада жена, едва на седемнадесет години, без какъвто и да е опит.

Останала в стаята в съвършена тишина и самота, тя бе обладана от почти детинско желание да почувствува приятелска топлота дори и от страна на човек, към когото иначе е равнодушна. И се опитваше да си спомни дали по това време на годината, едва в началото на зимния сезон, има вече салони, в които приемите са започнали.

Откакто се бяха върнали, Клод я беше представил на онези среди, в които той искаше тя да се движи. Всички обаче, с които се беше запознала по такъв начин, й бяха доста чужди. Сред мъжете тя имаше огромен успех и го съзнаваше. Естествено, жените я приемаха по-студено, с изключение на няколко добри и интелигентни вдовици.

Тя с удоволствие си спомни, че госпожа Салвиер, с която бяха заедно в Моргау, беше открила вече приемите си. И понеже у нея всичко беше организирано великолепно, знаеше с положителност, че ще има много посетители. И така тя има щастието да открие начин как да запълни времето си и да забрави, че Клод е започнал да я изоставя.

Окуражена от тази мисъл, тя се приготви веднага. Преди да тръгне, хвърли поглед в огледалото, за да види дали изглежда добре. Види в него млада фина дама, елегантна в своя костюм в тъмночервено — съвсем есенен цвят, който много подхождаше на нейното замислено, но все пак свежо лице, прикрито под красивата шапка, която засенчваше очите й.

Тя бе принудена да признае пред себе си, че е твърде красива, и макар да беше разстроена, това й достави голямо удоволствие. Тъгата й изчезна постепенно. Спусна се бързо по стълбите. На входната врата срещна млад и висок господин, елегантен, но с болнав вид. Той беше приятел на Клод, който се движеше в обществото заедно със своята неврастения, която се дължеше на живота му на богат младеж без работа, засилена още повече от разклатеното му здраве.

Той веднага позна младата жена и очите му светнаха от такова задоволство, че Ариана остана изненадана. Тя съвсем беше забравила какво впечатление му беше направила още при първата им среща, скоро след тяхното пристигане в Париж. Тя не отдаде на това някакво особено значение, защото той — Шазей — й правеше впечатление на треска, която се носи по вълните и всеки момент може да бъде счупена. Намираше, че е малко женствен. Едновременно обаче изпитваше към него нещо подобно на съжаление. Затова му се усмихна любезно и приятелски му протегна ръка:

— Клод ли искахте да видите или мен?

— О, госпожо, никога не бих се решил да ви отнемам времето и да ви преча. Не, исках само да видя, ако може, Клод.

— Е, тогава по-добре ще бъде да не се опитвате! Клод е така погълнат от работата си, че е затворил вратата и никого няма да приеме. Всички смъртни на света сега му пречат!… Чувствува необходимост да е сам.

Тя произнесе всичко тъй весело и почти шеговито, че върху тъжното лице на Пиер Шазей се появи едва доловима усмивка.

— Благодаря ви, че ми казахте, госпожо, че идвам в неудобен момент. Има дни, в които се чувствам отхвърлен от всички като отпадък, за който никъде няма място, и просто инстинктивно се отправям към онези, за които смятам, че могат да ми помогнат… Естествено, изобщо и не ми минава през ума какъв егоист съм.

— И днес за вас е такъв ден?

— За съжаление да, госпожо!

— Щом е тъй, може би аз по някакъв начин бих могла да поема ролята, която сте предопределили на Клод!… Какво ще кажете?

Той пак се усмихна. Може би никога в живота си не беше почувствувал някой да излъчва такава жажда за живот, каквато долови сега по лицето на Ариана.

— Струва ми се, че бихте могли да изиграете тази роля… Аз обаче не бих искал да обърквам вашите намерения. Вие тръгвате занякъде…

— Имате право. Аз изобщо не обичам някой да ми пречи и това винаги страшно ме озлобява. Ние обаче можем да се разходим — например можем да отидем на изложбата на пастели в Шарпантие.

Той остана страшно изненадан от това предложение и я изгледа учудено с поглед, в който можеше да се долови съмнение дали всичко, което тя казва, е сериозно. Обаче й беше признателен, че тя проявява към него такова прелестно състрадание.

— Мога ли наистина, госпожо, да приема вашето предложение?

— Естествено… защо не? — отговори тя с известно нетърпение.

Стана й криво, че той се колебае толкова дълго и вече беше започнала да съжалява, че така непринудено се беше отнесла към него. Той сякаш беше доловил това. Искрено й благодари за вниманието, като й призна каква радост, и то неочаквано, тя му беше доставила. Слушайки го, Ариана си мислеше, че бе имала възможност да го зарадва само защото Клод беше отказал и недооценил същата тази радост. Сега й беше едновременно приятно и смешно, че някой друг оценява онова, което Клод беше отхвърлил.

И наистина в лицето на Шазей тя откри съвършено друг човек от онзи, с когото се бе запознала. Наблюдаваше го изпод миглите си. Той беше се отдал на радостта си така, както само едно дете изживява това чувство.

Влязоха в кокетната зала, в която бяха изложени пастелите. Нямаше много посетители и всички говореха полугласно. Ариана, както винаги, разглеждаше само онова, което й харесваше, и говореше с такова познаване на изкуството, че Пиер остана изненадан. И понеже беше сигурен, че има някой, който го разбира, стана разговорлив и за да й бъде симпатичен, анализираше и правеше преценка на картините, пред които се спираше. Неврастенията му го беше напуснала и той поддържаше изтънчен и приятен разговор.

— Още ли сте тъжен? — попита тя.

— Как бих могъл да бъда тъжен? Вие ме дарихте с вашата доброта!

— Изглежда, наистина съм ви вляла желание за живот! В този момент имате същия самодоволен вид, какъвто има Клод, когато се затвори в стаята си между картините и книгите.

И без да иска, мисълта й постоянно се връщаше към онзи, който отсъствуваше.

— Вие му натяквате малко, признайте, задето изпитва удоволствие от това? — попита той, без да мисли.

Веднага обаче съжали, че й го каза, защото се изплаши да не е проявил прекалено любопитство.

Тя обаче отговори по такъв начин, че човек можеше да се съмнява сериозно ли говори или се шегува.

— На мен ми е неприятно, че отделя толкова много време на тия книги!… А той твърди, че това е необходимо, за да стане прочут!

— Вероятно така и ще стане! — отговори Шазей, който днес беше особено великодушен към Клод. — Той е много талантлив!

— Така е, така е! Той е извънредно интелигентен. Когато го слушам да говори с другите, страшно се гордея с неговия свободен и пъргав ум, с неговите мисли… Едновременно с това обаче аз съм егоистка и съжалявам, че неговото духовно надмощие го отдалечава от мен…

Шазей остана изненадан:

— Но, госпожо, как можете да кажете нещо толкова чудовищно? Как е възможно да се отдалечава от вас? Да, когато един мъж е принуден да се отдели от вас, както ще бъде с мен след малко…

Последната дума младият човек произнесе съвсем тихо.

Ариана се смееше весело.

— Безспорно! Ние обаче скоро пак ще се видим, понеже ми се струва, че моето присъствие ви действува добре… Можем дори да станем и добри приятели!

— Ах! Това не. Нито бих могъл, нито бих искал да бъда ваш приятел.

— Защо?

— Защото би трябвало да съм по-разумен, отколкото съм. Вие сте от онези жени, които предизвикват у мъжа повече желания, отколкото той сам би искал да има… И затова по-добре ще бъде да ви избягвам. Аз не бих могъл да искам от вас да ми възвърнете желанието да живея…

Тя не отговори нищо. Изпод миглите си гледаше с някакъв чудноват поглед… Същото това, което сега й беше казал Шазей, един ден й беше прошепнал и Гислен дьо Керданек.

В мисълта си Ариана пак се бе върнала към Клод, който беше напълно сигурен, че ще я запази — както нея, така и нейната любов… Може би има право… Но все пак той, който е психолог, не биваше да бъде така непредпазлив и да допусне младата му жена да е доволна, щом остане сама с някого…

Тя се замисли малко и каза:

— Ако сте изгубили желанието да живеете, трябва да си го възвърнете пак, и то сам! Това е най-разумното, което бихте могли да сторите… Не се оставяйте да ви завладява само лошото в живота, погледнете и всички прелести, които ни поднася. Аз ви уверявам, че това ще ви вдъхне сили!

Той я наблюдаваше. Изглеждаше като някакво олицетворение на веселието. И доста гордо каза:

— Прелести… Само вие, щастливата и млада жена, наистина имате възможност да ги изпитате!

За голяма негова изненада обаче тя кимна с глава и нейното засмяно лице изведнъж се преобрази в лице на замислена жена:

— Вие говорите, но не знаете нищо, господин Шазей. Аз съм млада и все пак съм имала вече доста черни моменти в живота си… Само че, за разлика от вас, аз нито за момент не съм допускала те да ме победят. Винаги съм съумявала да се изтръгна и сама да изтичам след слънцето, когато видя, че то се отдалечава. Постъпете и вие по същия начин, направете същото. Наложете волята си и се забавлявайте с различните картини, които животът всеки ден поднася пред вашия поглед само ако очите ви са отворени! По такъв начин вие ще започнете много по-малко да мислите за себе си и за неволите си… А след това…

— След това? — попита той, защото остана изненадан от това, че тя млъкна.

— След това не е възможно, ако се търси с воля и желание, да не попаднете на някого, когото ще обичате много, толкова много, че да забравите всичко друго.

Стори му се, че тя се подиграва. Пиер каза:

— Нещастието е в това, че аз не мога да обичам толкова… когото и да е.

— А аз не съм ви казала когото и да е… Ще обикнете някого, който много ви харесва, необикновено много ви харесва…

Той й отговори с тон, който не се поддава лесно на описание, едновременно дързък и изпълнен с почтителност:

— Например вас, госпожо…

— Мен?… Не бъдете смешен! Откъде ви хрумна тази мисъл? Не, не мен… Каква полза бихте имали от това?… Аз вече съм завладяна земя!

— Така е… Позволено е обаче да се възхищаваме и на завладени земи и да завиждаме на завоевателя!

Ариана почувствува, че този човек храни необикновено голямо желание по отношение на нея и това съвсем не й бе неприятно, макар че оставаше равнодушна. Тя впи погледа си в очите, които я гледаха страстно с ироничните си зеници.

— Аз си мислех, че вие смятате за по-разумно да ме избягвате.

— Струва ми се, че си изгубих ума.

— Може би това ще бъде особено полезно за вас! Вие вероятно сте страшно скромен човек. От това животът става извънредно тъжен!

Тя веднага млъкна и й се прииска да се изсмее гласно. Как? Скромен човек, този Пиер Шазей? Изведнъж си спомни, че Клод й беше разправял как този изтънчен младеж обича да се забавлява с леки жени из баровете… И веднага започна да му дава любезни съвети, като се отправи към вратата.

Той тръгна след нея мрачен, измъчван от страстното желание да я задържи.

При излизане от галерията обаче Ариана спря и му каза:

— Господин Дьо Шазей, прекарах с вас приятни минути и съм ви необикновено признателна за тях!

— О, госпожо! Аз трябва да ви благодаря, че бяхте… толкова добра! Ще си спомням винаги за тази среща с необикновена признателност.

Тя леко вдигна рамене. Тя — добра! Нейното желание беше да запълни свободното си време с нещо тогава, когато сама не знаеше какво да прави, за да докаже на Клод, че може и без него… Един миг на задоволена гордост. Никой, поне в този момент, не разчиташе на нея, освен този млад човек.

И доловила в гласа на Шазей тъга, веднага се засмя с топлота, като му каза весело:

— Понеже съм надарена със сила да укрепвам духа ви, господин Дьо Шазей, а вие не искате да ми бъдете приятел, идвайте при мене понякога поне като при лекар. Винаги, когато почувствувате нужда да се помирите с живота… Съгласен сте, нали? Приемате предложението ми?

Той за миг остана като поразен, после каза:

— Госпожо, нима можете да се съмнявате? Бъдете уверена, че единствено страхът да не ме сметнете за нахален ме спира да не се обръщам към вашето милосърдие!

Пиер се поклони дълбоко и целуна ръката, която тя му поднесе.

Излязоха един след друг. Тя обаче беше далеч. Бързаше с потайната радост да види Клод. Неговата статия сигурно вече е готова.