Анри Ардел
Брачна авантюра (19)

XIX

Клод работи целия предобед, беше забравил всичко, което е извън него. Живееше само онзи живот, който сам създаваше върху хартията.

Прочете и последната сцена, която беше написал, и почувствува, че може да бъде доволен. Погледна часовника си и видя, че е единадесет и половина.

— Добре. Имам време да се поразходя малко. Ако и Ариана би могла да дойде…

Позвъни и попита камериерката за господарката й. Тя му каза, че госпожата била излязла. Със съжаление се отправи сам към Булонския лес.

В тълпата от хора той забеляза Мисини, който всеки ден се разхождаше, не пропускаше да направи своята гимнастика, както наричаше разходката си. Старият музикант се връщаше вече в Париж. Срещнаха се и Мисини се спря с удоволствие, за да поговори малко със зет си, чиято страст към театъра така обичаше. Почти на всяка крачка те срещаха познати, които ги поздравяваха.

— Добре че се сетих — попита Мисини, — какво става с младия Керданек? Как върви оздравяването? Аз се бях уговорил с него да дойде с Ариана, да ми изпълнят някоя от последните му композиции, които ми се сториха доста интересни. Този младеж има невероятен талант! И сега изведнъж, за голяма своя изненада, получих от него писмо: „Съжалявам страшно много — пише ми, — но в този момент не съм в състояние да се занимавам повече с музика“. Какво ли означава това? Да не би да се е спречкал нещо с Ариана?

Клод вдигна рамене и отговори:

— Доколкото знам, не е…

— Впрочем и да е — промълви Мисини, повече като че ли на себе си, — това не би било лошо!

Тези думи сякаш се изтръгнаха несъзнателно и изненадаха Клод.

— Защо мислите така? — попита той.

Мисини не му отговори веднага, като че ли предварително обсъждаше думите си, но знаеше много добре, че Клод няма да отмине без отговор своя въпрос. Той се усмихна и каза:

— За бога, млади човече, не се ядосвайте! И така, аз имах известно впечатление, което може би не трябваше да издавам.

— Какво впечатление? — продължаваше да настоява решително Клод.

Изведнъж за Клод всичко наоколо изчезна и той не виждаше вече многобройните минувачи.

— Щом искате да знаете, впечатлението ми е, че двамата млади, Ариана и Керданек, се разбират много хубаво и просто е приятно да ги вижда заедно човек, но съвсем не е разумно да се оставят децата да си играят с огъня. Особено с оглед на хората, които са много злобни и които никога не искат да видят онова, което е хубаво и добро в известни постъпки, колкото и невинни да са те.

В погледа на Клод можеше да се долови гняв. Благодарение на волята си обаче той можа да си придаде съвсем спокоен израз. Поздрави една хубава млада жена, която мина край тях, но въпросите, които продължаваше да поставя, бяха все така решителни:

— Какво сте чули за Гислен и Ариана? Струва ми се, че би било хубаво да знам и аз, ако е възможно!

— Нищо естествено. Вие сам знаете, че вие и аз последни ще чуем всичко онова, което добрите хора могат да наприказват за Ариана и Гислен и как те тълкуват тяхното приятелство…

— Гислен е още хлапак и за Ариана не представлява интерес, освен че й е добър приятел.

— И аз съм на същото мнение. Но щом сме заговорили на такава тема, тогава изслушайте ме добре, Клод, и повярвайте, че чрез мен говори моят опит. Не позволявайте децата да се разхождат така безгрижно из Париж, да ходят на чай, да се появяват заедно на концерти, изложби и така нататък. Ариана е прелестна жена, това го виждам и аз, както и всички останали, а и Гислен е твърде хубав младеж, който заслужава внимание. А вие знаете много добре, че в нашите среди бързо се появяват злобни слухове и бележки по адрес на хубавите жени, и то просто от ревност от страна на онези, които напразно ги ухажват. Особено тогава, когато една хубава жена е така равнодушна към света, както е Ариана, и когато младежът, с когото се движи, е така влюбен в приятелката си, както Гислен в Ариана…

Клод този път не можа да се сдържи да не направи нервно движение. До този момент той беше успял да се сдържа благодарение усилията на волята си и спокойно да слуша всичко в жестокото желание да узнае онова, което се шушука. Сега обаче той прекъсна Мисини:

— Нима и вие вярвате, че Гислен е влюбен в Ариана? Защо?

— Защото съм го виждал край нея. Изразът на неговото лице един ден ме изненада, когато дойде Ариана и му донесе цветя и сладки. Обаче нейното спокойно и свободно държане веднага ме успокои… Все пак аз останах малко учуден от тяхното приятелство. След това си тръгнахме с Ариана, която, по мое дълбоко убеждение, без каквито и да било лоши намерения изкушаваше приятеля си. Дори по този повод дръпнах една проповед на Ариана…

— Благодаря ви. Имали сте пълно право — отговори Клод, чиято гордост беше така голяма, че прикриваше гнева, който се пораждаше в душата му. — Знам наистина, че Ариана, след посещението ни при Гислен, на което отидохме заедно, по-късно е ходила още веднъж, за да се осведоми как е болният. Тя сама ми го каза. Не предполагах обаче, че се е върнала в неговата квартира. Не е трябвало да го прави. Можеше да се задоволи от сведенията, които е получила от портиера. Ще се опитам да я накарам в бъдеще да се държи по-прилично.

— Струва ми се, че имате право — отговори спокойно Мисини, който се чувствуваше доста неловко, че така непредпазливо беше предизвикал този разговор. Все пак той не съжаляваше, че по този начин е привлякъл вниманието на Клод, ако и в началото съвсем да не беше имал подобно намерение. Наистина му беше неприятна неочакваната поява на Ариана в стаята на Гислен. Безспорно е, че тя, като се съди по всичко, беше влюбена в съпруга си. Опитът обаче беше накарал Мисини да стане страшно недоверчив по отношение на жените. И той не можа да се сдържи да не се засмее сам на своя урок по морал:

— На вас вероятно ще ви се стори чудно откъде аз така неочаквано започвам да проповядвам морал… Този път обаче не се касае за мен, а за нашата Ариана. Аз ви доверих всичко онова, което отдавна ме тормозеше, а вие постъпете както сметнете за добре. Защото безспорно и двамата сме на едно и също мнение, що се касае до нейното добро име. Смятам, че не бива да позволявате приятелството между тези две деца, което в действителност е невинно, хората да тълкуват като любов…

— Не, естествено не бива — промълви Клод със сух глас. — Ариана наистина е безразлична към мнението на хората и изпитва към него същото презрение, с каквото се отнасям и аз самият, и затова не съм й правил каквито и да било забележки. Сега виждам, че е било глупаво от моя страна и ще се помъча да уверя нея, че ще трябва да държи сметка за всичко. В течение на последните няколко месеца аз се бях отдал всецяло на своята пиеса, която исках да стане колкото се може по-хубава, и вероятно съм загубил малко представа за действителността…

— Довършихте ли вече пиесата? — попита Мисини, който искаше да сложи край на този разговор.

— Да — отговори Клод разсеяно. — Още малко и съм готов!

Мисини не настоя повече. За него беше вече доста късно и той повика едно такси. Когато колата потегли, почувствува, че му олекна. Впрочем Клод изпитваше същото чувство.

Младият човек беше толкова разстроен, че по-нататъшната негова разходка не беше нищо друго, освен несъзнателно движение. Имената на Гислен и на Ариана постоянно се въртяха в главата му. В душата му настъпи смут, така че не беше в състояние правилно и ясно да мисли.

Какво е целяла Ариана със своето второ посещение при Гислен? Той не можеше да види в него никакъв смисъл. А все пак това посещение беше изплашило Мисини.

Може би не е било единственото? Това се потвърждава и от онази лекота и спокойствие, с което тя беше срещнала баща си при Гислен… И тази мисъл, която беше първата по-ясна, го засегна право в сърцето, събуждайки в него дълбоко чувство на ревност. Как по-рано не се е досетил, че между Ариана и Гислен може да се зароди любов? На какво се дължеше пълното му доверие в тези две същества?

Дали той беше така сигурен, защото познаваше силния характер и морала на Гислен? Обаче, когато бурята на страстта обхване някого, моралът е като сламка по време на ураган. Това той трябваше много добре да знае.

А Ариана, неговата горда малка Ариана, която толкова го обича! Възможно ли е тя да е почувствувала любов и към другиго, като едновременно с това остава все пак жена, която го увлича и опиянява?

Всичко е възможно! Впрочем Ариана е дъщеря на Мисини, а неговият живот е изпълнен с любовни авантюри. И тя самата много пъти му беше казвала, че не изпитва угризения и се интересува само от собственото си удоволствие.

Клод несъзнателно си повтаряше: „Ще полудея! Ще полудея! Как мога да си възвърна спокойствието — единствено като науча цялата истина!“.

Как обаче да се добере до истината? Ариана, ако има нещо, ще крие докрай тайната си, а Гислен положително никога няма да я издаде! Къде е истината? Но нима не разполага с доказателства, нали знае, че Ариана е ходила при младия човек като на среща, с цветя в ръце! Той се опита да си го обясни разумно: „Да, обаче тогава Гислен беше болен, тъжен, отпаднал…“.

Разумът му изведнъж се оказа безсилен. В душата му започнаха да се пораждат чувства, които само засилваха неговите съмнения. Той си спомни деня, когато след обяда, на който бяха имали и гости, му беше казала, че ще мине край жилището на Гислен и ще попита за него. И едновременно с този спомен се появи и друг. Същата тази вечер вечеряха в града. Той беше останал изненадан от странния израз, който имаше Ариана. По лицето й блестеше отблясъкът от някакъв сън. Беше страшно далеч, като че ли унесена. В очите й гореше необясним пламък, не говореше почти нищо, сякаш беше съвсем сама в огромната зала на ресторанта. Дали не е виждала пред очите си Гислен?

Всичко това за него си оставаше тайна.

И Клод ясно схвана, че не е в състояние дори един ден мъката му да се бори с тайната.