Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’imprudente Aventure, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,2 (× 5 гласа)
Сканиране
hol_back_girl (2010)
Корекция и форматиране
ganinka (2015)

Издание:

Анри Ардел. Брачна авантюра

ИК „Хермес“, Пловдив, 1993

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян


I

Когато сутринта Клод се приближи до прозореца, за да погледне небето над Дуаренския залив, в лицето го блъсна вятърът, който гонеше на хоризонта тежки облаци и изхвърляше на брега шумни вълни.

Над бездната от пяна пъстрееше развълнуваното море. И той си помисли: „Дявол да го вземе, страшен вятър! Няма да бъде така лесно да се влезе в пещерата… ако изобщо е възможно. Надявам се, че моята млада дама ще разбере това“.

Той се убеди, че се е излъгал, още щом видя Ариана на терасата на хотела, където тя беше седнала и се наслаждаваше на силния вятър.

— Добър ден, Клод. Колко приятен е вятърът тази сутрин! Може би ще се полюлеем малко по време на нашия излет до пещерата. Така ще бъде още по-интересно!

— При положение че изобщо можем да се качим на лодката, смело момиче! Аз съвсем не съм сигурен, че моторната лодка ще плава в такова бурно море.

— Вятърът е необикновено приятен! Той сам ще ни понесе. Сега си обяснявам защо с такова удоволствие виждате в мен само едно момиче. Вие сте предпазлив като някакъв стар господин.

Клод се почувствува засегнат от тази непринудена забележка. Той обаче с нищо не го показа. Все пак някакво едва видимо нетърпение можеше да се долови по неговото лице, защото тя попита:

— Изглеждате сърдит. Защо? Какво ли пак сте измислили? Внимавайте, моля ви, ако вятърът ви плаши, да не показвате това пред госпожа Салвиер. Тя веднага ще си втълпи, че ние ще се удавим и с добро или зло, ще ни задържи на брега.

Клод се усмихна на нейната загриженост.

— Обещавам, че няма да предизвиквам безпокойството на госпожа Салвиер.

— Тогава всичко е наред. Много повече ви отива, когато не играете ролята на баща на семейство. Не забравяйте това!

— Няма да го забравя — отговори Клод, малко обиден от това ново обръщение, с което тя се беше отнесла към него.

Ариана обаче го наблюдаваше малко иронично, но в същото време и мило, и в дълбините на неговото сърце се появи желанието — непобедимо като жажда — най-после да види, че от вълнение, от любов към него са станали някак по-мътни нейните светли и топли зеници.

Тя беше едва на седемнадесет години. Дъщеря на сегашния директор на „Опера Комик“. Той, вдовец, живееше като стар ерген в своята подредена с вкус къща на улица „Орфемон“ и с удоволствие поверяваше палавата си дъщеря, която му пречеше в работата, на почтени и порядъчни семейства, когато тя нямаше възможност да пребивава в някой космополитен пансион в чужбина, където да учи езици.

По такъв начин тя последователно бе живяла във Висбаден, в Англия, във Флоренция, защото търсеше удоволствие в най-различни пътешествия. Така попадна и в Моргау, под покровителството на госпожа Салвиер, съпруга на един композитор, който за великденската ваканция беше довел тук цяла свита от своите деца и гувернантки.

Клод беше на двадесет и шест години. Внук и син на моряци — неговият баща беше вицеадмирал Симор — той решително скъса с фамилната традиция, обладан от необикновено влечение към сцената, която от този бретонец с пуритански произход бе създала оригинален драматург. И то в такава степен, че би си пробил път дори ако беше по-малко своеволен, по-малко красив и по-малко богат и пак би постигнал целта си.

Подмамен от хубавото априлско време, той беше дошъл с няколко седмици по-рано в Моргау, под предлог да завърши своята нова пиеса на спокойствие край морето, което по наследство все още много обичаше. Едва пристигнал в хотел „Палас“ — единствения отворен за туристи хотел в началото на сезона, той забеляза едно съвсем младо момиче, което се наслаждаваше на морето в компанията на възрастна дама.

Това момиче беше същинско дете — с кестеняви къдрави коси със златисти отблясъци, с миловиден профил, в който можеше да се долови някакъв ироничен израз, с твърде сини очи и уста, чиято форма свидетелстваше за силата на нейната воля.

— Необикновено прелестно момиче — сподели той още на следващия ден своите впечатления с приятелката си от детинство Доминик Стивън, която голяма част от годината прекарваше в Моргау заради здравето на малката си дъщеря.

Тя му отговори с усмивка:

— Що за възторг! Доколкото знам, досега момиченцата не са ви интересували. Не предполагах, че сте остарели толкова много, за да търсите вече прелести у тях.

Той й отговори весело:

— Когато съм на море, страшно се вдетинявам.

И наистина, в Париж той обичаше развлеченията, но развлечения, с които младите момичета нямаха нищо общо.

Безспорно обаче в Моргау неговите увлечения бяха малко по-различни. Защото той остана очарован, когато по-късно срещна повторно младото момиче в компанията на едно семейство, което се появи същата сутрин — семейството на Максим Салвиер, което той посещаваше и в Париж. Госпожа Салвиер, необикновено словоохотлива жена, скоро го посвети в живота на Ариана Мисини — истинското име на която беше Мари-Андре — на която те бяха дали това митологично име в чест на първата прочута опера на баща й. И Клод, слушайки, почувствува жал към това момиче без дом, което се скиташе от държава в държава под надзора на старата англичанка, която я беше възпитала.

Той не беше вече изненадан от нейното свободно държане. Условията я бяха накарали да свикне, без да иска, сама да се справя с живота. По такъв начин със своята откровеност, с откритата си душа и самоувереност тя се бе оформила като силна личност — нещо доста необичайно за едно толкова младо момиче.

Клод остана изненадан от това още след първия си разговор с нея и започна да я наблюдава с удоволствие.

Защото тяхното съвместно пребиваване в хотела неизбежно ги сближаваше. Срещаха се на тениса. Бъбреха си терасата на хотела, докато лежаха на пясъка или пък време на многобройните си разходки. Ариана беше неочаквана: ту се появяваше замислена, ту разгорещена от дългото надбягване с вятъра, който духаше откъм морето. Използвайки свободата си, те двамата се скитаха и се разхождаха навсякъде сами.

Колкото и свободна в държането си, Ариана Мисини — Клод веднага схвана това — беше в действителност строга и не би позволила и най-малка фамилиарност. А и той беше решил да не забравя, че за нея никой не се грижи и че няма някой, който би я защитил. Тайно обаче непрестанно я наблюдаваше. Първо от любопитство, а после заинтересован и загубил търпение, че не му се удава да прозре в нея. До късно нощем мислеше за нея, несъзнателно овладян от оригиналността на това момиче, което по силата на съдбата беше станало по-различно от своите връстници.

Ариана го запита:

— Можете ли да узнаете кога точно заминава моторната лодка?

Той я послуша. Директорът на хотела веднага започна да им дава мъдри съвети, имайки предвид силата на вятъра. Клод ги отхвърли със същото пренебрежение и презрение, с каквито би се отнесла към тях и самата Ариана. Трима млади англичани и стара английска семейна двойка също бяха готови да потеглят с моторната лодка, въпреки силата на вятъра и прилива. Собственикът на моторната лодка им заяви: „Ако дамите и господата са готови да се понамокрят малко, може да потеглим“. Ето защо в определения час Ариана, блажена, слизаше тичешком по стъпалата, изплашена да не би в последния момент да я задържи предпазливата госпожа Салвиер, която тя до този миг беше забавлявала, за да й попречи да забележи какво е морето.

Клод вървеше след нея, далеч по-малко очарован, съзнавайки отговорността, която поема върху себе си. Не можеше обаче да се върне назад. Ариана не знаеше какво е това послушание и просто би отишла сама, ако той се опиташе да я задържи в последния момент.

Тя крачеше бързо по алеята до него, с ръце в джобовете на пуловера си, а вятърът прилепваше роклята към младото й тяло и я караше да се задъхва.

— Моторната лодка е тук, Клод.

Те бяха стигнали до малкото пристанище, в което вълните блъскаха лодките една в друга. Върху мокрия вълнолом чакаха старата семейна двойка и тримата англичани. Собственикът на моторната лодка повдигна малко шапката си, когато се появи Ариана.

— Значи младата дама не се страхува — каза той, като се усмихна.

— Госпожицата е много храбра — побърза да го поправи Клод.

— Е, тогава да се качваме.

Ариана остави старата англичанка да слезе в моторната лодка, а след това и самата тя седна в предната част. Клод скочи до нея. Младежите се настаниха както си искаха по средата на лодката, която веднага след това се понесе към височината Гадор, на самия изход на залива.

— Виждате ли, Клод, че ние почти не се люлеем — извика Ариана победоносно и намокри върховете на пръстите си в трептящата вода, върху която си играеха слънчевите лъчи.

Клод обаче, който в това отношение беше несравнимо по-опитен, отговори:

— Чакайте да свием зад височината Гадор.

Тя не каза нищо повече, погълната от своите наблюдения. Моторната лодка наближаваше височината, която затваряше залива, пълен със скали, в които се разбиваха непрестанно бесните вълни.

— Внимавайте! Дръжте се добре, ще обърнем! — заповяда капитанът, който спокойно управляваше мотора.

Моторната лодка смело заобиколи височината.

И изведнъж тя се превърна в играчка, в несигурна орехова черупка, която вятърът захвърляше с всичка сила. Младежите и семейната двойка наблюдаваха спокойно всичко наоколо.

Капитанът беше насочил лодката към входа на ада. През зъби обаче той мърмореше на Клод, по чието лице бе разбрал, че познава морето:

— Влизането ще бъде тежко. Надявам се, че ще успеем. Кажете на младата госпожица да се държи добре. Тя изглежда лека като перо, което вятърът лесно може да отнесе.

Клод, сред страшния вой на морето и на вятъра, които атакуваха скалите, предаде тази заповед на Ариана, която наблюдаваше наоколо с възхитен поглед. Той по-скоро долови, отколкото чу какво му отговори тя — че се държи добре. Все пак, навеждайки се, да не би вятърът да го събори, той се премести по-близо до нея.

Появи се отворът на пещерата, препречен от разпокъсани скали, между които моторната лодка трябваше да мине и носена от вълните, да влезе в пещерата. Със сигурни движения кормчията, помагайки си с една кука, поддържаше посоката, пазейки моторната лодка от скалите, в които можеше да се разбие. Над тях връхлетя гигантска вълна, издигайки се право нагоре, и в своя полет грабна моторната лодка, пълнейки я с пенлива вода.

Клод притисна здраво Ариана, сърдит на себе си, че беше отстъпил пред нейния каприз и беше тръгнал с нея на този излет. Той почувствува топлината на младото тяло, което ръката му беше обгърнала. Тя се смееше, като хапеше устните си, мокри от солената морска вода. И неспокойна, стискаше ръката на Клод, без да сваля поглед от лицето на стария капитан, който, справил се с вълната, подкара лодката право към мрачния свод на пещерата. Клод чуваше старата семейна двойка как се възхищава:

— Чудесно! Великолепно!

А тримата млади англичани поздравиха с трикратно „Ура“ умението на моряка; ура, което кънтеше в стените на пещерата. Клод разбра само едно: той чувствуваше необикновеното блаженство, че е така близо до Ариана, запазена от неговата ръка, която не се и опитваше да отстрани, съзнавайки собствената си слабост пред бурното море, което се блъскаше в гранитните скали. За пръв път в този момент той бе открил, въпреки волевия й характер, едно послушно момиченце, което се доверява на по-силния. И той се наслаждаваше безмерно на това неочаквано откритие.

Морето беше в пълния си прилив и впечатлението от височината на входа на пещерата се губеше в страшния вой на бурята. Все пак капитанът, напълно спокоен, се опитваше да разкаже интересната история на пещерата. Така се държеше той и тогава, когато морето беше спокойно. Неговите пътници, обаче, не го разбираха ясно или пък само слушаха, люлеейки се над неспокойните води, опиянени от вятъра, шума, солената водна пара, следейки непрестанните усилия на кормчията да задържи моторната лодка на разстояние от острите скали.

— А сега да излизаме. Внимавайте! — заповяда капитанът, впил поглед в тесния канал, по който трябваше да преминат.

Той чакаше вълната, която, спускайки се, трябваше да ги измъкне навън, върху безкрайната водна шир, залята в светлина.

— Ариана, облегнете се здраво на мен! — заповяда Клод.

Тя кимна и улови младежа под ръка тъкмо в момента, когато моторната лодка, подета от вълната, се изправи, като че ли искаше да се докосне до горната част на пещерата, а след това падна пак в дълбоката бездна, изплисквайки струи от морска пяна.

— Ой! — прошепна Ариана весело. — Какво падане! Ако ни беше видяла госпожа Салвиер!

Тя беше малко пребледняла от силния удар. Това продължи само секунда. Веднага руменина заля нейните страни, изпръхнали от вятъра, и този път тя се освободи от покровителствената прегръдка, като прибра кичурите си мокри коси под баретката. По дъждобрана й се стичаше вода, а Клод в това време се извиняваше:

— Аз съм луд, че ви позволих да тръгнете…

— Не се разкайвайте за нищо! Този излет е толкова интересен. Радвам се, че имаме да посетим още няколко пещери.

— Аз смятам, че ще направим по-добре да се върнем — предложи той, без да бъде много сигурен, че предложението му ще бъде прието. — Да се върнем!

Тя го изгледа гневно.

— Да се върнем? Капитане, нали ще обиколим всички пещери?

— Не, няма да обиколим всички. Има такива, в които все пак не бих могъл да ви въведа в такова време, макар да сте толкова храбра, госпожице. Ще ви заведа обаче да видите онова, което може да се види днес… Някой друг ден ще се върнем за останалите.

— Добре — съгласи се тя с онази своя усмивка, която привличаше като магнит. Набръчканото и обветрено лице на стария моряк просия и той подкара весело моторната лодка към другия бряг на залива, до който се добра, носен от бесните вълни, които се нахвърляха върху Моргау.

Когато един час след това излетниците се изкачваха по стъпалата на „Палас“, те бяха така мокри, като че ли са изскочили от самото море. Ариана весело шепнеше на Клод:

— Сега ще трябва да изтичам до стаята си, за да не ме види госпожа Салвиер така измокрена. Ще пием чай заедно, искате ли? Така ще се стоплим… Ще изпратя мис Кеней да поръча чай.

Клод се съгласи. Той, който толкова много държеше на своята свобода, сега се подчиняваше на волята на това момиченце, което, без да иска, силно го привличаше. Той съзнаваше това и вече не се мъчеше да се бори срещу очарованието й. Може би защото твърдо беше решил да замине на следващия ден.

Срещна се с нея в стъклената галерия. Цяла в бяло, с къси ръкави и открита шия, под леките кичури на косите си тя блестеше като някакво цвете. Седнаха между членовете на английската колония, които вече пиеха чай.

— Какъв приятен следобед! — каза тя с радост и добави към чая на Клод още една доза захар. — Как можахте дори за момент да се разсърдите, че се качихме на онази симпатична моторна лодка?

— Че лодката е симпатична, признавам, но не е много сигурна. Аз през цялото време се страхувах да не би да се развали моторът.

— Какво от това?

— В такъв случай биха ни останали само веслата и куката.

— Жалко, че това не се случи, когато се връщахме. Би било още едно силно преживяване.

— Ако нещата се бяха развили така зле, аз не вярвам, че щеше да ви е приятно — отговори Клод. Той се наслаждаваше, когато я слушаше колко убедено говори, но някакво ревниво безпокойство го вълнуваше пред тази безгрижност, която се сблъскваше с неговото собствено вълнение.

— Може да сте прав. Не се мръщете така, аз отдавам заслужено признание на вашите добродетели. Не можете да си представите колко съм ви признателна, че бдяхте над мен като над някакво бебе. Това ми е съвсем непознато чувство — да видя млад господин как се грижи за съдбата ми, с внимание, каквото и баща ми не ми оказва, когато пътуваме заедно.

— А аз се надявам, че не ви е било неприятно — прекъсна я Клод, който веднага се разкая за така поставения въпрос, защото долови в собствения си глас известно безпокойство.

— Ах, не беше неприятно… напротив, аз се чувствах така удобно. Благодаря ви, Клод, че бяхте толкова внимателен.

Клод се усмихна. През тясната маса, край която бяха седнали почти като брачна двойка, тя му протегна ръката си, върху която нямаше нито един пръстен, без да държи сметка за хората, които може би ги наблюдаваха. Той се наведе и целуна нейната мека и топла ръка, напълно равнодушен към всички онези, които бяха наоколо.

Тя потрепери леко и той почувствува това.

— Хъм! Хъм!… Какво ще си помисли английската колония?

— Какво ме интересува! — заяви Клод нетърпеливо и малко смутено. — Те много малко ме вълнуват. Моля ви да не си въобразявате, че трябва да ми благодарите за незначителната помощ, която ви оказах. Това беше напълно естествено след непредпазливостта и несъобразителността, които проявих, като ви оставих да се качите на моторната лодка…

Тя с нежен, тих глас отговори:

— Вие умеете отлично да се грижите. Наистина ми се струва, че сме от дълго време в Моргау като близки съседи и аз виждам във ваше лице приятел… А това е голяма глупост.

— Голяма глупост? — попита Клод и сякаш трепна. — А защо, моля ви?

— Защо? Защото аз бих свикнала в такъв случай с радостта да имам приятел. Свикнала бих, без да искам, с необходимостта от вашето присъствие и на всички ония надежди, които това присъствие би внесло в моя самотен живот. И понеже вероятно няма да се виждаме в Париж, по-добре е да останем чужди един на друг.

— Вие смятате, че ние няма да се виждаме в Париж? Защо би трябвало да бъде така?

Тя завърши мисълта си със спокоен тон:

— Вие няма да бъдете вече далеч от обществото и когато попаднете пак сред своите приятели, сред развлеченията си, сред работата си и така нататък, и така нататък… вие много бързо, което ще бъде съвсем естествено, ще забравите младата случайна позната, с която животът в хотела ви е събрал за няколко дни.

Той я гледаше почти обиден:

— Вие наистина ли вярвате, че ще ви забравя?

Тя задържа върху му зениците си с поглед на истинска жена, поглед, изпълнен с иронична искреност.

— Вие ще си спомняте за мен, както за старите англичани, с които бяхме в моторната лодка. Непознати, които сте срещнали в своя път, до които сте се движили за момент, защото случаят ви е събрал заедно. Това е всичко. Ето защо аз в никакъв случай няма да виждам във вас приятел. За мен тази дума съдържа много неща, които вие безспорно не можете да ми дадете… И ето защо аз се въздържам, твърдо решена по своя вина да не се излагам на съжаление за „изгубеното“. Така е!

— Така е! — повтори Клод, у когото кипеше някакво неясно възмущение. — Ариана, на вашата възраст такъв скептицизъм не може да съществува! Как се решавате да произнесете всички тези фалшиви думи?

— Защо не, когато мисля така? Вие винаги виждате в мое лице някакво момиченце. Забравяте, че момиченцата, оставени сами, са свикнали да живеят със собствените си мисли и са заставени да гледат действителността право в лицето, забравяте, че те са много по-стари, отколкото са годините им. Те са могли да проумеят цял низ от неща, за които нищо не знаят онези, които имат своята „мама“. А сега… — Тя отмести празната си чаша и стана. — Сега аз отивам на плажа, за да докажа на госпожа Салвиер, че не съм на дъното на Дуаренския залив. Довиждане, Клод, ще се видим довечера. Ако не се лъжа, вие заминавате утре?

— Да, утре сутринта. Имам намерение да остана няколко часа в Каменевен и на път да навестя баща си.

— Добре! В такъв случай ще се сбогуваме довечера.

Тя говореше с безгрижен тон, обаче изразът на нейните очи беше някак чудно дълбок, когато се задържа върху лицето на Клод. Тя се обърна и започна да говори с една англичанка. А той не намери нито една дума, за да я задържи, преодолявайки желанието да остане край нея, желание, което безсмислено пламтеше в него. Една трошица разум и проницателност спря неговата воля пред безумното изкушение, на което той виждаше, че ще се поддаде.