Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Марк Гирланд (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Have This One On Me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
hruSSi (2013)
Разпознаване и начална корекция
kipe (2014)
Допълнителна корекция
Kukumicin (2014)
Форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. А питието — от мен!

ИК „Гарант-21“, София, 1993

Английска. Първо издание

Художник: Николай Янчев

ISBN: 954-8009-12-9

История

  1. — Добавяне

Седма глава

— Според мен ни засече! — повиши глас Гърланд, опитвайки се да надвика грохота на самолетните мотори. Движеше се с голяма скорост по тесен път, плътно заобиколен с високи борове. Следвайки инструкциите на Ян, той напусна главния път малко след проверката, но сега се появи този вертолет и започна да кръжи над главите им.

— Намираме се на двайсетина километра от границата — каза Ян и хвърли поглед на часовника си. — Опит за прехвърляне можем да направим най-рано след девет часа. Затова ще е най-добре да зарежем камиона и да поемем пеш през гората.

Гърланд кимна с глава. Пилотът над тях положително засипваше шефовете на хайката с радиограми за точното им местонахождение. Мрежата започваше неприятно да се свива.

— Само кажи кога — каза на глас той.

Изминаха още четири-пет километра в мълчание, хеликоптерът продължаваше да виси над главите им.

— Наближаваме — обади се Ян. — Още малко, още малко… Сега спри!

Пътят се беше превърнал в тясна пътека, короните на дърветата се сключваха над него и скриваха камиона от очите на пилота. Гърланд натисна спирачката.

След като всички скочиха на земята, Ян се намръщи и каза:

— Налага се да се движим с максимална бързина, а теренът е труден. Но нямаме друг избор, тъй като положително са вече по петите ни. Хайде, вървете след мен!

След тези думи прескочи канавката и навлезе в гората. Всеки от тримата мъже беше натоварен с раница и автомат. Бланка получи пистолета на Гърланд и малък сак с консерви, а за Мейла останаха одеялата. Куфарът на Уъртингтън зарязаха в камиона.

Гърланд вървеше до Мейла да й дава кураж. Пред него Уъртингтън пъшкаше от усилието да равнява крачка по Ян.

За петнайсет минути изминаха доста голямо разстояние, после отпреде им се изпречи малък, но пълноводен поток.

— Точно навреме — каза Ян и нагази във водата, която покри коленете му. — Те положително ще водят и кучета! — Без да се бави, той пое надолу по течението, а другите го последваха.

Гърланд обви ръка около кръста на Мейла, за да я подкрепя. Уъртингтън започна да изостава, но Ян дори не се обърна да го погледне. Продължаваше да крачи напред с ясното съзнание, че времето работи срещу тях.

В далечината се разнесе кучешки лай. Уъртингтън ахна и направи неимоверни усилия да се изравни с Гърланд, който имаше сериозни затруднения с Мейла. Тя беше почти увиснала в ръцете му и положително би се строполила във водата, ако не беше здравата му прегръдка.

Изминаха десетина кошмарни минути и Ян най-сетне се насочи към брега. Хвана се за един надвиснал над водата клон и се изтегли на сухо, после се наведе да издърпа Бланка и омаломощената Мейла, която Гърланд почти му подаде на ръце. Изправиха се под гъстата корона на дърветата и напрегнато се ослушаха. Кучешкият лай се чуваше ясно, но все още беше далеч. Над главите им продължаваше да кръжи хеликоптерът, пилотът напразно се опитваше да ги открие сред гъстата гора.

— Още малко и ще направим почивка — каза Ян. — Хайде!

Обърна се и започна да си пробива път сред гъстите шубраци, останалите го последваха. След като изминаха около километър направо през гората, Ян им махна с ръка да спрат.

— Вентилационната шахта на онази мина, за която ви споменах, е някъде тук — каза той. — Почакайте, ще ида да я потърся.

Мейла се строполи на земята и потръпна от изтощение. Имаше чувството, че никога няма да стане. Не по-малко изтощен от нея, Уъртингтън безсилно се облегна на близкото дърво.

След пет минути Ян се върна.

— Открих я — съобщи той. — Да вървим.

Гърланд помогна на Мейла да се изправи и групата тръгна след своя водач. Ян вървеше направо през гъстите шубраци и внимателно задържаше клоните, за да минат двете жени. Най-накрая стигнаха до дълбока яма.

— Нищо особено — успокои ги Ян. — Оттук е входът на рудника. Аз тръгвам пръв. — Седна на ръба на ямата, отпусна краката си в мрака и миг преди да се спусне надолу извика: — Ще бъда на дъното и ще ви прикрепям!

Няколко минути по-късно всички вече бяха в тъмен тунел, от тавана на който капеше вода. Гърланд запали една свещ и се огледа. Мейла потръпна и неволно се вкопчи в ръката му.

Ян запали още една свещ и кратко нареди:

— Вървете след мен и пазете главите си!

После се приведе и тръгна напред.

Мейла имаше чувството, че ходят много часове. Изведнъж се озоваха в широка пещера и Ян доволно подпря автомата си на стената.

— Стигнахме — обяви той. — Ще изчакаме ден-два тук, а после ще си пробваме късмета… Ако тръгнем да пресичаме границата още тази нощ, ще бъде твърде рисковано. Какво ще кажете?

— Предполагам, че имаш право — отвърна Гърланд. — Но как ще се измъкнем оттук?

— Изходът е съвсем близо до граничната бразда — отвърна Ян и духна свещта си. — Твоята е достатъчна.

Всички с благодарност се отпуснаха на сухия песъчлив под на пещерата.

— Не е зле да похапнем — предложа Ян и Бланка започна да отваря сака си. Гърланд извади отварачка и започна да отваря консервата с кренвирши, която му подаде младата жена.

Докато бегълците се хранеха в тъмната пещера, пилотът на хеликоптера се свърза по радиотелефона със Смирнов.

Един от техниците беше прокарал малък високоговорител на тавана на палатката и двамата с Малик имаха възможност да следят всички подробности на преследването.

Пилотът докладва, че камионът е спрял в гората, точно в центъра на квадрант 15 от военнополевия планшет. Смирнов засече мястото и вдигна под тревога най-близкия патрул. После се облегна назад и запали цигара. Не беше спал цели трийсет и шест часа и започна да изпитва умора, въпреки желязната си издръжливост. Лицето му беше бледо и загрижено.

Малик пристъпи към масата и се взря в картата.

— Намират се на по-малко от десет километра от границата — процеди той.

— Така е — съгласи се Смирнов и изтръска пепелта си на земята. — Сук насочи натам допълнителни сили, освен това всички застави са в състояние на тревога. — Вдигна глава към Малик и добави: — Искаш ги живи и точно това е шансът им да се измъкнат! Запомни, че ти си дал заповед да бъдат заловени живи, приятелю! А това означава, че дори и да ги засекат, граничарите не могат да стрелят по тях. Така ли е?

— Притежават изключително ценна информация! — намръщи се Малик.

— И спокойно могат да се измъкнат заедно с нея! — подхвърли Смирнов, свивайки рамене. — Вече имат и автоматично оръжие, не забравяй това! Как очакваш да реагират нашите хора, ако по тях бъде открита стрелба? Казах ти, че напразно се опитваш да хванеш Гърланд жив. След като вече си поел този риск, би трябвало да ме прикриеш в случай, че ги изпуснем…

— Не трябва да им позволим това! — изръмжа Малик.

— Това е нещо по-друго — въздъхна Смирнов. — Да считам ли, че заповедта ти за залавянето им живи отпада?

Малик се поколеба. Даваше си ясна сметка, че изпусне ли тези хора, Ковски ще получи отдавна чакания шанс да го отстрани. Освен това знаеше, че началникът му държи много на информацията, която притежаваха Уъртингтън и момичето.

— Отпада! — кимна най-сетне той. — Те не трябва да се прехвърлят оттатък!

— Така вече можем да бъдем сигурни, че ще ги спрем — доволно въздъхна Смирнов. — Сук разполага с петдесет души отлични стрелци, всеки от тях има телескопичен мерник на пушката си. Вече са заели позиция и покриват всички възможни точки на евентуалното пресичане на полосата… Дръж, запали една цигара — на масата се появи златиста кутийка „Бенсън & Хеджис“.

Смирнов взе микрофона и се зае със съответните инструкции.

— Живи или мъртви! — повтаряше той. — Предишната заповед е анулирана! Повтарям: живи или мъртви!

Малик запали цигара и се изправи:

— Отивам там — каза той. — Ще поддържаме връзка по радиото. Сук е глупак и не мога да му се доверя…

— Както искаш — сви рамене Смирнов. — Вероятно ще ги хванат още преди да си стигнал там…

Малик втренчено го изгледа, после се обърна и излезе от палатката. Качи се в една от радиофицираните коли с висока проходимост и каза на сержанта зад волана да тръгва към квадрант 15.

Сержантът проучи картата, кимна и запали мотора.

— За колко време ще стигнем? — попита Малик.

— Два часа, другарю… Пътищата са тесни и опасни.

— Давам ти час и половина! — отсече Малик. — Закъснееш ли дори с минута, можеш да кажеш сбогом на нашивките си!

— Предпочитам да кажа сбогом на нашивките, вместо на живота си — сви рамене сержантът.

Малик се усмихна. Правеше го съвсем рядко, но тази откровеност му хареса.

— Добре тогава — рече той. — Карай бързо, но безопасно!

 

 

Лейтенант Ян Стурца излезе от гората и се насочи към Сук, който чакаше край джипа си.

Стурца беше млад и фанатично надъхан офицер, който вече беше успял да си изгради репутацията на безмилостен и дори жесток човек. Слаб, но жилав, с руси коси и тънки устни, той се радваше на пълно доверие от страна на своите началници. Сега се изправи пред Сук и стегнато отдаде чест.

— Докладвай! — рязко излая Сук.

Беше дълбоко разтревожен, тъй като си даваше сметка, че Малик не би се поколебал да го отстрани. Претърсването се проточваше прекалено дълго и той не можеше да си представи какво го чака при евентуален провал.

— Намират се някъде в тази гора, другарю Сук — стегнато започна Стурца. — Няма начин да се измъкнат, тъй като гората е плътно обкръжена от батальон войници плюс разузнавателни кучета. Всеки момент ще започнем свиването на кръга. Ще ги заловим в рамките на един час.

— Откъде си толкова сигурен, че са тук? — попита Сук.

— Изоставиха камиона преди трийсет и пет минути. Кучетата хванаха следата и я загубиха ей при тази река. Но това е достатъчно, за да бъдем сигурни, че са навлезли в гората. Отвъд реката е позицията на моите хора, така че тази посока отпада. Не са се появили обратно тук, следователно се крият някъде из гъсталаците.

— Добре, действай! — подкани го заповеднически Сук. — Иди и ги хвани!

Стурца отдаде чест и се отдалечи. Махна с ръка на един подофицер, който чакаше наблизо и онзи наду свирката си. Колегите му, заели позиция на различни места в гората, чуха сигнала и на свой ред започнаха да свирят. Веригата от войници, разделени само на крачка един от друг, започна да се придвижва напред.

Сук гледаше началото на операцията, без да помръдва. Към него се приближи един радист и мълчаливо му подаде микрофона. Смирнов съобщаваше, че Малик е тръгнал насам. Изпотен от притеснение, Сук прекъсна връзката и яростно пропсува.

— Само си губи времето — миг по-късно се включи той. — В рамките на един час операцията ще приключи, бегълците са обкръжени от всички страни.

— Вече му го казах — отвърна Смирнов. — Другарю Сук, няма да е зле да ги хванете преди неговото пристигане!

Предупреждението беше достатъчно ясно. Сук слезе от радиоколата и се насочи към гората. Изправен на малко възвишение, той гледаше как Стурца и подофицерите подканят войниците да вървят напред. След миг всички изчезнаха от погледа му.

Гората оживя от тропота на войнишките ботуши. Скоро Стурца си даде сметка, че операцията ще продължи далеч повече от час. Поддържаше постоянна радиовръзка с войниците от противоположната страна на гората и скоро се увери, че те напредват доста бавно. Там имаше доста гъсталаци, които изискваха внимателна проверка. А младите войници знаеха, че бегълците са добре въоръжени и това ги правеше още по-предпазливи.

Придвижвайки се на почетно разстояние зад веригата, старшините псуваха и проклинаха, убедени, че ако внезапно се натъкнат на бегълците, огънят ще поемат именно войниците.

След седемдесет напрегнати минути войниците на Стурца стигнаха до потока. Спряха на място и изчакаха лейтенанта, който се изправи на брега и внимателно се вгледа в насрещните шубраци. След няколко минути оттам трябваше да се появят войниците от другата страна на блокадата, прецени той. Вече чуваше пукота на съчките под краката им. Няма смисъл да се прехвърлят оттатък. Всеки момент очакваше да чуе викове и изстрели, които щяха да ознаменуват откриването на бегълците.

Неспособен да потисне дълбокото си безпокойство, Сук настигна веригата и се насочи към Стурца.

— Какво чакаш? — гневно избухна той. — Страх те е да не си намокриш краката, така ли?

— Пръстенът се затвори — отвърна лейтенантът. Лицето му беше напрегнато, по горната му устна се появиха ситни капчици пот.

— Затвори ли се? — зяпна Сук. — Къде са тогава твоите пленници?

Още докато говореше, очите му зърнаха приведените фигури на войниците, които внимателно се приближаваха към отсрещния бряг.

— Къде са?! — истерично повтори той и размаха юмрук под посърналото лице на младия лейтенант. — Идиот такъв! Ще те дам под съд!

Стурца мълчеше, тялото му беше изпънато като струна. Моментът беше особено тежък за него, тъй като беше абсолютно сигурен в успеха на операцията.

Сук продължаваше да крещи и да го залива с ругатни. Изведнъж млъкна, тъй като един ясен и деспотичен глас се обади иронично зад гърба му:

— Другарят Сук май е ядосан!

Лицето на Сук пребледня, той бавно се обърна и се озова очи в очи с Малик. Зелените очи на руснака бяха като от стъкло, лицето му — абсолютно каменно.

— Другарю Малик… — направи опит да се съвземе Сук. — Тоя глупак твърдеше, че са в гората. Петстотин души взеха участие в претърсването й… Но те очевидно не са тук!

Малик му направи знак да млъкне и пристъпи към Стурца.

— Защо мислите, че са тук, лейтенант? — спокойно попита той.

Стурца прочисти гърлото си и обясни.

— Кучетата поеха следата им още от камиона и някъде тук я изгубиха… Това доказва, че наистина са влезли в гората. Очевидно са вървели известно време по течението на потока, за да заблудят кучетата. Гората е претърсена сантиметър по сантиметър. Просто не мога да разбера как са успели да се изплъзнат!

Малик го наблюдаваше през присвитите си очи. После бавно кимна с глава. Този младеж му вдъхваше доверие.

— Биха ли могли да използват лодка? — попита той.

— Поставил съм засада и в двата края на реката — отвърна Стурца. — Не могат да минат незабелязано покрай хората ми. Реката е напълно отцепена.

— Значи остава гората, така ли? — попита Малик и запали цигара.

— Точно така, другарю Малик.

— И въпреки всичко изчезнаха. Да не би да са призраци? След като не са в гората и не са в реката, остава да са някъде под земята! Има ли в тази гора пещери, дупки?

— Не зная, другарю Малик.

Един млад подофицер наблизо пристъпи крачка напред.

— Разрешете да доложа, другарю лейтенант! — изпъна се той.

— Какво има, сержант? — попита Малик.

— Недалеч оттук има вентилационна шахта, която води към изоставен меден рудник — докладва сержантът. — Играл съм там като дете! — Очите му бяха отправени някъде над главата на Малик, от притеснение лицето му се окъпа в пот.

— Можете ли да ни заведете дотам? — попита Малик.

— Тъй вярно! Доста години не съм ходил натам, но мисля, че ще я открия.

— Съобщете на Смирнов! — извърна се Малик към Сук. — Не е необходимо да идвате с нас.

Обърна гръб на объркания дебелак, направи знак на лейтенанта и каза:

— Водете, сержант!

Сук остана да гледа подире им с ясното съзнание, че това е краят на кариерата му.

 

 

Гърланд и Ян седяха върху пясъка, облегнали гърбове в стената на пещерата. Двете момичета и Уъртингтън дълбоко спяха. Ян беше взел свещта и чертаеше с пръст върху пясъка картата на рудника.

— Не е най-доброто място, в случай че се изгубим — промърмори той. — Тунелът вдясно от теб води към вътрешността на мината и е напълно наводнен. Този вляво ще ни отведе на повърхността, но точно сред минното поле. Ако използваме него, все пак ще елиминираме полосата и първата телена ограда. Мините са заровени на десетина сантиметра от повърхността и се възпламеняват от вибрационни детонатори. Трябва им доста силна вибрация. Моят приятел започна прехвърлянето си в осем часа вечерта, малко след като се мръкна. Пълзя по корем цели четири часа, но успя. С положителност е минал над няколко мини, но го е сторил бавно и с безкрайно внимание. — Ян вдигна глава и потърка гъстата четина по брадата си. — Ние сме петима и това означава пет пъти по-голяма степен на опасност. Предлагам двама от нас да минат първата нощ, двама — втората, един да остане за третата… Аз ще тръгна с жена си, а ти сам прецени дали да останеш последен, или да оставиш Уъртингтън. Според мен ти трябва да си с момичето, тъй като можеш да го контролираш, ако изпадне в паника, а Уъртингтън не може…

Гърланд мълчаливо кимна с глава.

— Остава обаче още една ограда… — продължи Ян. — Двойна, по нея тече ток с високо напрежение… Но почвата под нея е изключително мека, благодарение на подпочвените води… Не е невъзможно човек да се промъкне отдолу, ако плътно се притисне в калта… Калта положително ще поддаде под тежестта на тялото… Разбира се, докоснеш ли жицата — все едно че си седнал на електрическия стол!

— Всичко това звучи много привлекателно! — направи гримаса Гърланд. — А наблюдателните кули?

— Най-близката е на сто метра вдясно от мястото. Онази вляво е на повече от триста… Въртящите се прожектори на двете кули почти се докосват, но все пак можем да се надяваме, че ще попаднем в сенчестата отсечка между лъчите им. — Ян сви рамене и запали цигарата си от свещта. — Вече ти казах, че можем да се прехвърлим само с късмет… При това с много късмет!

— Така е — въздъхна Гърланд, погледна още малко плана на рудника върху пясъка, после го изтри с широката си длан.

— Дори и да успеем да се прехвърлим оттатък, трябва да продължим да пълзим — добави Ян. — Ако ни засекат, граничарите на вишките ще открият огън. И дума не може да става да се изправим на крака и да хукнем! Най-малко шестстотин метра ни делят от първото прикритие и дотам трябва да стигнем пълзешком!

— Пресвета Дево! — възкликна Гърланд. — Каква операция!

— Не е невъзможно. Видях с очите си, че е осъществимо!

— Но ако някой от нас допусне грешка, всички отиваме по дяволите! Веднага ще засекат мястото на преминаването! — Гърланд отправи един замислен поглед към Ян и добави: — Аз трябва да бъда пръв, Ян. Нося в себе си свръхсекретен документ, който на всяка цена трябва да стигне до Париж! Толкова е важен, че наистина трябва да го пренеса!

— Никакъв документ не може да бъде по-важен от живота на жена ми! — твърдо отговори Ян. — Не! Доведохме ви дотук, но сега ние ще преминем първи!

— Но ако се натъкнете на мина, аз никога няма да успея да мина оттатък! — отвърна Гърланд. — Уверявам те, че този документ е далеч по-важен от живота на Бланка, пък и на всеки друг. Съжалявам, но наистина е така!

— И аз съжалявам, но ние с жена ми сме първи! — твърдо повтори Ян. — Ти не знаеш къде точно трябва да се пълзи. Ако не тръгнем първи ние, никой няма да се прехвърли оттатък!

— Да хвърлим чоп — предложи Гърланд, който никога не отказваше да опита късмета си.

— Не хвърлям чоп, когато става въпрос за живота на жена ми! — хладно рече Ян. — Или ние сме първи, или никой няма да мине!

Гърланд внимателно погледна твърдото му решително лице. Стана му ясно, че този човек няма да отстъпи. Не го осъждаше — вероятно би постъпил по същия начин, ако имаше за съпруга жена като Бланка.

— Добре, печелиш — въздъхна той. — Вие сте първи.

— Прекрасно — отвърна Ян. — А сега възнамерявам да подремна. Утре вечер тръгваме ние, вдругиден — вие двамата с момичето. Накрая ще остане Уъртингтън.

Англичанинът, който от известно време мълчаливо се вслушваше в шепота им, изведнъж скочи на крака и насочи пистолета си към двамата.

— Чух всичко! — извика той. — Нямам намерение да минавам сам оттатък! Никакво намерение!

— Господи, каква си гнида! — изгледа го отегчено Гърланд. — Махни тоя пистолет и си легни, да те вземат мътните!

— Няма да стане! — кресна Уъртингтън. — Първи ще минем ние двамата с теб! Мейла може да почака, докато тези нещастни селяци…

— Млъкни! — кресна Гърланд и Уъртингтън стреснато се сви. — Слушайте!

Застинаха неподвижно и ясно дочуха далечни гласове в дъното на тунела. Гърланд грабна един автомат и безшумно се плъзна по посока на вентилационната шахта. Не след дълго гласовете звучаха вече съвсем отчетливо.

Малик, Стурца и сержантът току-що бяха стигнали до дупката и спряха на ръба й.

— Ето я, другарю — прозвуча гласът на сержанта.

— Накъде води? — попита Малик.

— До нещо като пещера, стига се в нея през дълга галерия. От пещерата излизат още две галерии, но никога не съм влизал в тях…

— Има ли и други изходи? — попита Малик и гласът му долетя съвсем ясно до Гърланд, който беше приклекнал в мрака на няколко метра от тях. Малик говореше на немски.

— Не зная. Като бях момче…

— Не ме интересуват детските ти спомени! — рязко го прекъсна Стурца. — Ще сляза долу и ще проверя!

— Почакайте — спря го Малик. — Ако бегълците са вътре, работата може да стане напечена. Един от тях е особено опасен! Ще направим друго… Ще пуснем бомба със сълзлив газ, а след нея ще пратим войници с противогази. Така ще бъдем абсолютно сигурни.

— Не разполагаме с такива гранати — нетърпеливо отвърна Стурца. — Ще сляза долу, другарю Малик. Аз ръководя тази операция! — Лейтенантът откачи една от трите гранати на колана си и се насочи към дупката.

Гърланд се обърна и хукна обратно към пещерата.

— Бързо! — извика той. — Всеки момент ще бъдат тук! — Двете жени се бяха събудили и вече бяха готови за път. — Поемаме по тунела към границата!

Гърланд хукна обратно, а Ян събра раниците и подкара жените по посока на лявата галерия.

Уъртингтън остана сам. Откакто бе напуснал дома си, той постоянно си повтаряше, че няма бъдеще. Но сега изведнъж усети как душата му се изпълва от непреодолимото желание да докаже на себе си и останалите, че не е малодушен слабак. Пое дълбоко дъх и се втурна след Гърланд. Онзи чу стъпките му, обърна се и размаха ръце:

— Не, не! Сам ще се оправя. Ти върви с другите!

— Искам да ти помогна! — отчаяно промълви Уъртингтън, едва различаващ силуета на американеца в дъното на тунела.

— Върви по дяволите! — изръмжа Гърланд, обърна се и продължи напред.

Уъртингтън се поколеба. Беше уплашен до смърт, но в момента се чувстваше като човек, който неволно е захапал твърда ябълка с болния си зъб. Искаше да си докаже, че не е по-лош от Гърланд. Ако и сега се провали, нямаше никаква надежда да спечели сърцето на Мейла — единствената причина все още да е жив! Даде една минута аванс на американеца, после го последва нагоре в тъмния тунел. Лицето му беше плувнало в пот, а ръката му стискаше пистолета с такава сила, че на дланта му излезе мехур.

Стурца се спусна в дупката, подхлъзна се и падна. В следващия миг пъргаво скочи на крака.

Гърланд се залепи за стената на тунела и зачака. Стурца не го забеляза, но в замяна на това видя бавно приближаващата се фигура на Уъртингтън. В същия миг го видя и англичанинът, вдигна пистолета си и стреля. В ограниченото пространство на тунела изстрелът проехтя като гръмотевица. Стурца падна, но в последния момент успя да хвърли гранатата, която държеше в ръка. Тя удари Уъртингтън в гърдите и изтрака на земята. Изгубил ума и дума от страх, англичанинът се просна върху нея, търсейки неволно някакво прикритие. Гранатата експлодира, Гърланд усети как нещо влажно се залепи по лицето му, част от свода се срути, той се оказа затънал до кръста в пръст и камъни, напълно оглушал от взривната вълна. След няколко секунди се измъкна от камъните и с олюляване се насочи към проснатия в дупката Стурца. Младият лейтенант беше в безсъзнание, от тялото му течеше кръв. Гърланд опипа колана му и откачи двете останали на него гранати. После се обърна и се втурна към мястото, на което допреди малко беше стоял Уъртингтън. Щракна запалката си и се намръщи. Англичанинът се беше превърнал в кървава каша от месо и кости, единствено дрехите му показваха, че това доскоро е било жив човек.

На входа на пещерата го посрещна Ян с автомат в ръка.

— Уъртингтън е мъртъв — съобщи му Гърланд. — Връщай се!

— Ти добре ли си?

— Да! Мърдай по-живо!

Ян се подчини, в същия миг откъм вентилационната шахта се разнесе нов шум от падащи камъни. Гърланд издърпа предпазителя на една от гранатите и я търкулна в тунела.

Експлозията предизвика ново срутване. Американецът повтори действието си и с другата граната, изчака взрива и се насочи да види резултата. Тунелът беше окончателно затрупан, никой не можеше да премине през грамадата от камъни и пръст, изпълнила го до свода. Кашляйки от гъстия прах и дим, той се върна обратно, прекоси пещерата и се насочи към галерията, пред която го очакваше Ян.

— Какво стана? — попита чехът и вдигна свещта в ръката си, за да огледа по-добре покрития с прах и кръв Гърланд.

— Блокирах галерията — запъхтяно отвърна той. — Ще им трябва доста време, за да я разчистят… — Последните му думи потънаха в оглушителен трясък, земята се раздвижи като жива под краката им, облак прах се насочи към тях. Гърланд чу приглушения писък на Мейла и уморено подхвърли: — А сега се срути и пещерата… Дано си помислят, че сме затрупани! — С тези думи той мина покрай Ян и се отправи към двете млади жени, които потръпваха от страх малко по-нагоре.

Малик се дръпна по-надалеч от дупката в мига, в който експлодира първата граната. Видя облаците дим и прах, които изскочиха от шахтата и яростно скръцна със зъби.

— Какво прави тоя глупак?! — злобно просъска той.

Сержантът до него мълчеше. Малик наостри слух и зачака. Скоро се разнесоха нови две експлозии, последвани от тежко срутване.

— Извикай подкрепление! — завъртя се към сержанта той. — Бързо!

Сержантът изчезна сред дърветата, а Малик проследи новия облак прах, който изригна от шахтата. Във вътрешността на тунела продължаваха да се сриват скали и той направи гримаса. Оня глупак е предизвикал общо срутване с тъпите си гранати, въздъхна той.

Това обаче още не означаваше, че бегълците са погребани в стария рудник. Може би от него има и други изходи! Дали някой знае за тях? Изправен в близост до шахтата, Малик изведнъж си даде сметка, че губи ценно време и трябва да предупреди Смирнов.

Обърна се и хукна подир сержанта с дълги, отмерени скокове. На средата на пътя срещна сержанта, който се връщаше обратно, начело на петима войници с бледи и напрегнати лица.

— Останете на пост край шахтата! — спря да си поеме дъх той. — Никой да не се спуска вътре!

После отново хукна към радиоколата. Едва след двайсетина минути успя да получи връзка със Смирнов и накратко му описа положението.

— Открий някой, който познава този рудник! — заповяда той. — Все някъде трябва да е останала карта или план… Сигурно има и други изходи. Изпрати ми хора с противогази, искам да разбера какво е състоянието на шахтата. Изпрати и една линейка!

— Всичко това ще отнеме време — предупреди го спокойно Смирнов.

— А ти побързай! — тросна се Малик и затръшна слушалката.

 

 

Мейла изпитваше усещането, че този тунел е дълъг поне сто километра. Водеше Ян с потрепваща свещ в ръка, зад него беше Бланка, а Мейла и Гърланд завършваха колоната на крачка след тях.

Все още не можеше да повярва, че Уъртингтън е мъртъв. Ако не я подкрепяше здравата ръка на Гърланд, положително би се смъкнала на земята и би потънала в сълзи.

Ян си даваше сметка, че темпото е прекалено високо за жените и след пет минути бърз ход спря.

— Малко ще си починем — каза той. — Остават ни още около четири километра.

Момичетата моментално рухнаха на земята, а Гърланд и Ян приклекнаха до тях. Въздухът в галерията беше лош, всички дишаха със затруднение.

— Сега вече се налага да прекосим границата още тази нощ! — каза Ян и с мъка различи стрелките на часовника си в полумрака. — След два часа сме при изхода, навън ще бъде достатъчно тъмно. Първи тръгваме ние с Бланка. Граничарите ще са нащрек, но нямаме друг изход. Те скоро ще разчистят срутването и ще тръгнат след нас.

— Има ли и други изходи? — попита Гърланд.

— Не, този е единственият — отвърна Ян. — През галерията вдясно се излиза направо в Австрия, но тя е наводнена. Преди време опитахме, но е невъзможно. Трябва да се плува цели четири километра! Водата е мазна и лепкава, няма въздух.

— Каза, че дясната галерия извежда направо в Австрия, така ли? — остро попита Гърланд.

— Да, но това нищо не означава. Никой не е в състояние да преплува разстоянието. Освен че водата е гадна, над нея са се събрали отровни газове… Пълно е с водни плъхове. Не си губи времето да мислиш за бягство по този начин.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Не мисли, че не сме се опитвали. Миналата година един приятел пое по този път, защото не посмя да прекоси минното поле. След няколко дни тялото му изплува… — Намръщи се и добави: — Омазано, подуто и полуизядено от плъховете… Не, оттам не може да се мине! А сега е време да тръгваме!

Отново поеха по тясната галерия. Движеха се по-бавно, тъй като тя видимо се издигаше към повърхността. На всеки половин час Ян даваше десетминутна почивка. Ръката на Гърланд вече не напускаше кръста на Мейла. По лицето й се стичаха сълзи, краката й едва се влачеха, съзнанието й беше помътено.

 

 

Малик се върна при шахтата. Сержантът и петимата войници седяха върху едно повалено дърво с насочени към дупката автомати. Лицата им бяха напрегнати.

Дим и прах вече нямаше. Малик предпазливо надникна надолу и насочи лъча на мощно фенерче в галерията.

Въздухът очевидно се беше прочистил, но той нямаше никакво намерение да рискува живота си в тази дупка. Изправи се, подаде фенерчето на сержанта и заповяда:

— Спускай се долу!

Младежът кимна и без всякакво колебание се насочи към дупката. Провеси се на ръце и скочи.

Малик нетърпеливо чакаше. След няколко минути долу се появи лицето на сержанта и той тихо съобщи:

— Лейтенантът е мъртъв.

Малик коленичи на ръба.

— Това не ме интересува! — троснато извика той. — Какво е състоянието на галерията?

— Срутена е изцяло.

— Има ли въздух?

— Да, няма проблеми.

Малик се поколеба, после провеси крака и скочи в дупката.

— Има и още един труп, другарю Малик — добави сержантът. — Разкъсан от гранатата…

Малик се насочи навътре и освети лицето на мъртвия Уъртингтън. После го прескочи и се зае да изследва срутването. Насреща му се издигаше непробиваема стена от камъни и пръст, отвъд нея продължаваха да се ронят скални късове. Изруга под нос и се замисли. Дали бегълците са затрупани? Не можеше да поема никакви рискове и трябваше да разбере дали този рудник има и други изходи.

Трима от войниците легнаха по корем и го изтеглиха от шахтата, същото сториха и със сержанта.

— Останете тук да посрещнете линейката — нареди им Малик и закрачи обратно към радиоколата.

 

 

В палатката край фермата Смирнов ядосано крещеше в слушалката. Беше успял да открие у дома му съответния чиновник от Министерството на минната промишленост и настояваше да научи подробности за изоставения рудник. Чиновникът каза, че може би съществува план на рудника, но не може да го открие преди следващата сутрин, просто защото министерството е затворено.

— Искам го незабавно! — изрева Смирнов. — Разбирате ли? Незабавно!

— Изключено, другарю! — упорстваше чиновникът.

— Нищо не е изключено! След малко тръгвам за Прага и ако планът не ме чака, лошо ви се пише! — Смирнов беше извън себе си от гняв. — Въпросът е от международно значение и този план трябва да бъде открит! — После тресна слушалката.

 

 

Дълбоко под земята Ян отново погледна ръчния си часовник.

— Минава девет, навън вече се е мръкнало — рече той. — Още няколко метра и сме при изхода.

Бяха се скупчили в края на тунела, през полускритата сред храсталаците дупка нахлуваше хладният нощен въздух и милваше сгорещените им лица.

— За прекосяването на минното заграждение ще ни бъдат необходими най-малко четири часа — предупреди ги Ян. — Казах вече какво може да се случи, затова трябва да се придвижваме изключително бавно и внимателно! Един метър трябва да се изминава за не по-малко от пет минути и тогава всичко ще е наред!

— Ясно — кимна Гърланд.

— Добре тогава — усмихна се Ян и стисна ръката му. — Късмет!

— На теб също — въздъхна Гърланд.

Момичетата се разцелуваха. Мейла продължаващи да трепери, Бланка загрижено я погали по косата.

— Успокой се — прошепна тя. — Той ще се грижи за теб, защото прилича на мъжа ми.

Ян постави ръка на рамото й, Бланка се отдръпна и го последва към изхода на галерията.

Мейла потръпна и неволно се обърна към Гърланд. Той я притисна до себе си.

— Ще имаш какво да разказваш на внуците си — усмихна се едва забележимо американецът. — Направо ще ги просълзиш!

— Не искам никакви внуци! — простена Мейла. — Страх ме е!

— Глупости! — отвърна Гърланд. — Аз за какво съм тук! — Ръката му я притисна още по-здраво, устните му намериха нейните.

Мейла неволно отвърна на целувката му, ръцете й се обвиха около широките му рамене. След малко той нежно я отблъсна, хвана я за ръка и я повлече към изхода.

Ян и Бланка вече бяха успели да се промъкнат през храсталаците. Ниско приклекнали, те внимателно наблюдаваха невинната на вид полянка със сочна трева, която ги делеше от оградата с електрически ток.

Гърланд и Мейла се присъединиха към тях.

На всеки две минути ослепителните лъчи на прожектора от близката вишка опипваха заграждението. Те почти се засичаха с лъчите на прожектора от другата страна, но между тях все пак оставаше тясна тъмна ивица.

— Ще се насочим натам — тихо промълви Ян, остави настрана раницата и автомата и каза нещо на чешки. Бланка се извърна към него и се усмихна, после двамата нежно се целунаха.

— Сбогом — обърна се Ян. — Ще се видим в Австрия!

Двамата мъже докоснаха ръцете си, после Ян се свлече по корем и предпазливо запълзя напред. Напрегната и пребледняла, Бланка все пак съумя да отправи една прощална усмивка към Мейла, след което запълзя след мъжа си.

Гърланд откри, че се поти от напрежение. Мейла стискаше ръката му, тялото й тръпнеше от вълнение. Той я притегли към себе си.

Ян и Бланка се придвижваха напред сантиметър по сантиметър. При преминаването на лъча над главите им, те застиваха неподвижно в тревата, после продължаваха едва забележимото си придвижване.

Напрежението беше огромно, дори железните нерви на Гърланд бяха обтегнати до крайност. Мейла не издържа и зарови лице в гърдите му.

Дали ще успея да я преведа оттатък, запита се угрижено Гърланд. Напълно е възможно да изпадне в паника. Ще трябва да я държа редом с мен, иначе ще откаже да ме последва. Работата е там, че не мога и да я пусна пред себе си, защото не зная какво може да направи…

Все още виждаше двете фигури, които пълзяха с безкрайна предпазливост през смъртоносната трева. Бяха изминали едва десетина метра. Гърланд много искаше да запуши, но си даваше сметка, че огънчето би го издало.

Минутите бавно се точеха.

— Напредват успешно — прошепна Гърланд и притисна Мейла до гърдите си. — Успокой се, имат много време пред себе си…

После се случи непоправимото. Гърланд така и не разбра какво стана. Вероятно Ян е притиснал с лакът някоя мина. Експлозията беше оглушителна, тялото на Ян отхвръкна във въздуха и се стовари върху тревата с болезнен тътен. Падането му предизвика нова експлозия, Мейла изпищя.

Гърланд безпомощно я притискаше към себе си. Устата му пресъхна, усещаше сърцето си в гърлото.

Бланка скочи на крака и хукна към Ян, но в този момент от двете вишки се разнесе силна картечна стрелба.

Гърланд ясно видя как куршумите я надупчиха. Тялото й се олюля и рухна по гръб, предизвиквайки нова експлозия.

Цялата граница полудя. Тежките картечници усилиха безсърдечния си лай, куршумите бродираха земята и вдигаха малки облачета прах, разхвърча се трева.

Някъде зави сирена и нощта се превърна в кошмар.