Джеймс Хадли Чейс
А питието — от мен! (6)

Шеста глава

Уъртингтън се загърна плътно в износеното си сако и потръпна. Беше седнал на един плосък камък в подножието на огромна скала, надвиснала над далечната долина, покрита с гъста утринна мъгла. Застъпи на пост в четири часа, сега наближаваше шест и половина. Беше влажно и студено, той копнееше за топлите лъчи на слънцето, което скоро щеше да изгрее и да стопли премръзналите му кокали. Тоя тип Гърланд нарочно го сложи на пост на разсъмване, когато е най-влажно и студено! Вече мразеше този висок и нахален хубавец с цялата си душа. Завиждаше на здравите му нерви, на начина, по който впечатляваше жените. Забеляза как го гледаше Мейла — сякаш е Господ!

Извади смачканото пакетче и преброи цигарите си. Бяха останали само пет. Поколеба се, после не можа да се въздържи и запали.

Хвърли поглед към тъмната къщичка зад гърба си. Пълна тишина, всички спяха. Премести очи към просветляващото над върховете на дърветата небе, после отново ги насочи към скритата в пухкава мъгла долина. Сърцето му се сви от страх. Те положително са вдигнали армията под тревога и вече са започнали претърсването. Рано или късно ще ги открият.

Уъртингтън се сви при мисълта какво го чака. Ръката му неволно хвана ръкохватката на пистолета, после се сети, че Гърланд му беше взел патроните. Не може дори да се самоубие, ако войниците ги обкръжат!

Напълни гърдите си с дим и бавно го изпусна обратно. Понечи да се намести по-удобно върху твърдия камък, после изведнъж замръзна на място. До ушите му долетя далечно боботене, миг по-късно ясно видя хеликоптера, който летеше на малка височина и се приближаваше. Скочи на крака, сърцето му бясно заблъска в гърдите. Отляво се разнесе нов шум, той рязко извърна глава и видя още един хеликоптер.

Хукна към къщичката, в същия миг вратата рязко се отвори и на прага се показаха Гърланд и Ян.

— Скрий се, бързо! — извика американецът и Уъртингтън се стрелна в къщичката.

Гърланд и Ян се мушнаха под прикритието на разклонено дърво в близост до убежището си и отправиха очи към небето. Единият хеликоптер се насочваше точно към тях.

— Претърсват съвсем методично — отбеляза Гърланд.

— Не могат да ни видят — тихо отвърна Ян. — Дърветата скриват изцяло колибата. Трябва да стоим тук и да не мърдаме, иначе веднага ще ни засекат.

Грохотът на вертолетния мотор нарастваше. Двамата останаха неподвижни, опрели гърбове в дънера на вековното дърво. Машината прелетя над главите им и започна да се отдалечава.

Спогледаха се, после Ян подхвърли:

— Наистина ви считат за едри риби! Да вървим да изпием по едно кафе.

Придържайки се под клоните на дърветата, двамата се насочиха към къщичката. Жените бяха станали и ги чакаха с напрегнати лица. Премръзналият Уъртингтън грееше ръцете си на полузагасналия огън.

— Няма да ни открият — успокоително рече Ян. — Готово ли е кафето?

— Всеки миг ще стане — отвърна спокойно Бланка. За разлика от нея Мейла изглеждаше дълбоко разтревожена.

— Ще успеем ли да се измъкнем? — пристъпи към Гърланд тя.

— Разбира се — потупа я по ръката той. — Ще се наложи да се придвижваме само нощем и толкоз. — Взря се в сините й очи и добави: — Докато съм край теб, няма за какво да се тревожиш.

На лицето й се появи бледа усмивка.

— Зная… Но все пак наистина ли вярваш, че ще се измъкнем?

— Разбира се. Няма да е лесно, но ще успеем! — Потисна импулсивното си желание да обвие с ръка раменете й, тъй като забеляза ревнивия поглед на Уъртингтън.

Тя изпитателно огледа увереното му лице, после отиде при Бланка, която приготвяше закуската.

Гърланд намигна на Уъртингтън и се насочи към Ян, който стоеше на прага.

— Станаха три — отбеляза чехът, отправил поглед в небето.

— След като са организирали операция от подобен мащаб, те положително ще предприемат и претърсване на гората — каза Гърланд. — Май се налага да се придвижваме само през нощта.

Ян се замисли.

— Не знаят в коя посока сме поели и вероятно ще блокират цялата област — загрижено рече той.

В следващия миг чуха бързо приближаващия се грохот на мотори и замръзнаха. Този път хеликоптерът летеше толкова ниско, че почти докосваше върховете на дърветата. И двамата разбраха, че претърсването по въздуха се извършва методично и професионално, в момента се проверяваше местността, която се намираше на петдесетина километра източно от тях.

— Трябва да угасим огъня — отбеляза Гърланд. — Димът е съвсем слаб, но те летят толкова ниско, че могат да го забележат.

Прибраха се вътре. Жените бяха стоплили две кутии с кренвирши, кафето вече димеше на масата. Ян отиде до огнището и разхвърля далеч един от друг полуизгорелите пънове. Атмосферата на масата беше напрегната, всички се вслушваха в грохота на самолетните двигатели.

Този път машината прелетя точно над тях, въздушната струя от витлото й се втурна в помещението, разроши косите на Мейла и тя неволно извика.

Лицето на Уъртингтън посивя, ръката му безсилно изпусна джобното ножче, с което разрязваше кренвиршите.

Гърланд погледна Ян и Бланка и със задоволство отбеляза, че и двамата бяха запазили присъствие на духа. После хвана ръката на Мейла и успокоително я стисна.

— Дали ни забелязаха? — попита Бланка.

— Изключено, при тази скорост — отвърна Ян и хвърли поглед към димящите в огнището пънове. — Пушекът е твърде слаб. — После си отряза парче кренвирш и добави: — Изглежда прибягват до методично претърсване и едва ли ще се върнат пак.

— Това ти го казваш! — рече Уъртингтън с одрезгавял от притеснение глас и бутна чинията си настрана. — Откъде си толкова сигурен? Трябва да се махаме от този капан!

Гърланд си взе втори кренвирш и одобрително поклати глава, без да обръща внимание на Уъртингтън:

— Много са вкусни, но щяха да са още по-добри, ако имахме и малко горчица!

Уъртингтън скочи на крака и изкрещя:

— Глухи ли сте? Трябва да се махаме оттук!

— Не бих казал подобно нещо — меко отвърна Гърланд. — Хеликоптерите се използват предимно за психологически ефект. Главната им цел е да ни сплашат… — Всички напрегнато гледаха Уъртингтън, който направо се тресеше от страх. Гърланд довърши закуската си, изпи кафето в чашата и се изправи: — Ела, приятелче. Двамата с теб ще идем да се поогледаме. Спуснем ли се на долната полянка, ще получим възможност да оценим надеждността на нашето прикритие. А вие стойте тук — подхвърли към останалите той.

Уъртингтън се поколеба. Ян се надигна и започна да събира посудата, Бланка гледаше встрани. Единствено Мейла, беше втренчила в него изпълнения си с недоумение поглед. Той сви рамене и неохотно последва Гърланд.

Направиха няколко крачки под лъчите на утринното слънце и чуха шума на приближаващия се хеликоптер. Първата реакция на Уъртингтън беше да хукне обратно към хижата, но видя, че Гърланд продължава да крачи под прикритието на дърветата и неохотно го последва. Машината прелетя на три-четири километра встрани от тях и започна да се отдалечава.

— Нямаше да продължават полетите, ако са ни забелязали — каза Гърланд и започна да се спуска по стръмнината. — Дръж се зад мен!

Докато вървяха към близката полянка, от която щяха да имат добра гледка към фермата в низината, хеликоптерите продължаваха своята дейност далеч от тях. След десетина минути бяха там.

Дори Гърланд се стресна, като видя колко много военни камиони бяха струпани около фермата. Неволно приклекна под близкото дърво и махна на Уъртингтън да го последва.

— Наистина са вдигнали на крака цялата армия! — прошепна той.

Уъртингтън хвърли поглед надолу и потръпна от страх. Дори от това разстояние се виждаше, че войниците са в пълно бойно снаряжение, с каски и автомати.

— Нали ти казах, че сме в капан! — възбудено извика той. — Лудост е да останем в оная дупка! Ще ни обкръжат от всички страни!

Гърланд изпита нещо като съжаление към този слаб мъж, който очевидно умираше от страх.

— Имаш ли конкретни предложения? — тихо попита той. — Дай да запалим по цигара и да помислим…

След кратко колебание Уъртингтън пое предложената цигара. Ръцете му трепереха толкова силно, че се наложи Гърланд да му я запали.

— Трябва да се махаме! — отчаяно промълви англичанинът и напълни дробовете си с дим.

— Но онези момчета горе веднага ще ни засекат — възрази Гърланд. — Много е рисковано да се придвижваме през деня!

— Тогава трябва да тръгнем веднага след като се мръкне! Ако вече не е късно!

Чуха грохота на вертолета, който бързо нарастваше. Гърланд дръпна Уъртингтън и двамата се проснаха по очи край най-близкия дънер. Листата над главите им се разклатиха, прах и сухи съчки затанцуваха във въздуха.

— Мислиш ме за страхливец, нали? — промърмори Уъртингтън, след като изчака отдалечаването на хеликоптера. — Признавам, че наистина съм такъв, и нищо не мога да направя… Едва ли бих станал шпионин, ако си давах сметка, че всичко ще приключи по този начин! Трябваха ми пари и всичко изглеждаше толкова лесно! Учениците ми бяха бъбривци, а аз знаех как да отсявам зърното от плявата. Дори ми плащаше добре за получената информация, парите в швейцарската ми сметка стабилно нарастваха… — Въздъхна и отчаяно добави: — Само че едва ли ще успея да ги похарча! Никога няма да се измъкнем от този капан!

— Не бих се обзаложил за това! — бодро каза Гърланд. — Онези долу са просто хлапета. Ако действаме внимателно, при всички случаи ще успеем да им се изплъзнем!

— Аз имам чувството, че няма да стане — мрачно поклати глава Уъртингтън, поколеба се, после добави: — Поне що се отнася до мен лично… Ще те моля за една услуга…

— Ще се измъкнеш и още как! — отвърна Гърланд и с мъка прикри обзелото го нетърпение. Този човек беше страшна досада!

— Реших да оставя всичките си пари на Мейла — тихо рече Уъртингтън. — Нали ще й кажеш, ако с мен стане нещо? Всичко е уредено. Просто трябва да отиде в женевския клон на „Креди Сюиз“ и да се легитимира… Ще получи всичко! Шейсет хиляди долара… Не са малко пари, нали?

Гърланд стреснато го погледна.

— Защо не й го кажеш сам? — попита той.

— Не. Сигурно ще ми откаже — тъжно поклати глава Уъртингтън. — Знаеш ли, тя изобщо не ме обича… За нея съм нула и само й досаждам с присъствието си… Но когато ме няма, сигурно ще бъде доволна да има толкова пари… Още повече, че няма да й се наложи да ми благодари!

— Не бъди такъв песимист! — бодро рече Гърланд. — Ще оцелееш, сигурен съм в това!

Уъртингтън беше насочил вниманието си към това, което ставаше долу. Камионите, пълни с въоръжени войници, потегляха в различни посоки.

— Имам представа от района, в който се намираме — рече той. — Затова зная, че ни обкръжават. Трябва да тръгваме веднага, след два часа вече ще е късно.

— И докъде ще стигнем за два часа пеша? — подигравателно го изгледа Гърланд.

— Какво друго ни остава? — отчаяно отвърна Уъртингтън.

— Все ще измислим нещо — отвърна Гърланд и отправи очи към единия от хеликоптерите, който се приземяваше в равнината на двайсетина километра от тях. — Казваш, че познаваш района. Видя ли къде се приземи онзи вертолет? Знаеш ли как можем да се доберем дотам?

— Да… Прекосяваме гората, а след нея и доста просторно голо поле… Защо питаш?

— Да се връщаме — изправи се Гърланд и пое по стръмнината, без да поглежда назад.

 

 

Смирнов беше изпълнен със задоволство. Малко преди седем сутринта слънцето вече започваше да го стопля. Цяла нощ не беше мигнал, но това изобщо не му се отразяваше. Никога не спеше, когато се налагаше да ходи на лов за бегълци.

Капитан Кухлан беше изпълнил заповедта му съвсем точно и в шест нула-нула войниците му бяха на позиция. Вътре в себе си Смирнов беше искрено изненадан, че е успял да се справи с почти непосилната задача. Сега вече беше сигурен, че жертвите му са в клопката. В радиус от трийсет километра всичко беше блокирано, бегълците не биха могли да изминат пеш това разстояние, преди да е щракнал капанът. Залавянето им вече беше само въпрос на време.

Приключи закуската си, която включваше четири яйца с бекон и три големи чаши кафе, после наруга Сук и похвали Кухлан. В момента газеше росната трева по посока на хеликоптера. Пилотът беше кацнал да зареди с гориво и Смирнов реши да излети заедно с него.

Обичаше лично да обикаля територията, в която се криеше неговият дивеч, обожаваше хеликоптерите. Често заповядваше на пилота да увисне над някое подозрително място, показваше глава от прозорчето и го оглеждаше с опитен поглед. Хеликоптерът беше отлично средство за лов.

Край машината търпеливо чакаше пилотът — лейтенант на име Будовец. Беше нисък и набит младеж на около двайсет и пет години с къдрава коса и черни, нетърпеливо проблясващи очи. Изгаряше от желание да се представи добре пред важния си пътник. Когато Смирнов се появи иззад двете автоцистерни, които зареждаха вертолета, той се изпъна и застана мирно сред мократа трева.

За цистерните се беше погрижил лично Смирнов, тъй като си даваше сметка, че претърсването ще бъде трудно и продължително. Би било глупаво машините да зареждат чак в базата си край Прага — това несъмнено би нарушило ритъма на операцията.

— Нещо ново? — спря се той пред Будовец.

— Засега нищо, другарю — отвърна Будовец и вдигна картата, която държеше в ръка. — С този район приключих, сега ще се заема ето с този… — Пръстът му в тънка кожена ръкавица описа кръг върху подробната карта на местността.

— Според мен са се насочили нагоре, ето към тези хълмове — отбеляза Смирнов. — Нищо подозрително ли не открихте там?

— Не, но теренът е труден… Гъста гора, храсталаци… — Смирнов забеляза съмнението по лицето на пилота.

— Съвсем нищо, така ли? — остро повтори той.

— Тъй вярно… Но тук, в подножието на този хълм ми се стори, че виждам пушек… — Пръстът на пилота посочи точното място на картата. — Два пъти прелетях над него и накрая реших, че съм се заблудил…

— Я да отскочим дотам да видим дали наистина е така — усмихна се Смирнов. — Трябва да обръщаме внимание на всички детайли!

След тези думи се насочи към хеликоптера и се настани на седалката за пътници. Будовец побърза да го последва, а Смирнов окачи на врата си мощен бинокъл.

— Помните ли къде точно ви се стори, че виждате този пушек? — попита той.

— Помня го много добре — кимна Будовец и включи двигателите.

Миг по-късно хеликоптерът излетя сред облак прах и се насочи към близките възвишения.

 

 

— Имам една идея — рече Гърланд, настанил се срещу четиримата си другари по съдба около масата. — Хеликоптерите кацат долу в равното, на двайсетина километра оттук. Ако успеем да завладеем един от тях, аз мога да го вдигна във въздуха. С него бихме могли да се прехвърлим оттатък границата, а ако не успеем — поне да се приближим до нея… Какво ще кажете?

— Чудесно! — възкликна Ян. — Двайсет километра можем да минем за около два часа! Надолу се върви бързо. Хайде да опитаме!

— Но там е пълно с войници, видях ги с очите си! — възрази Уъртингтън. — Гората също!

Гърланд извади от джоба си шест патрона и ги търкулна по масата към Уъртингтън.

— Значи ще си пробиваме път с бой, ако се наложи! — каза той.

Уъртингтън се втренчи в него, после, усетил погледа на Мейла върху лицето си, взе патроните и започна да зарежда пистолета си.

— Но край хеликоптерите положително ще има охрана — обади се Бланка. — Наистина ли мислите, че ще успеем?

— Защо не? — отвърна Гърланд. — Разполагаме с два пистолета и си струва да опитаме.

— Слушайте! — извика Мейла.

Грохотът на самолетни двигатели отново пропъди горската тишина. Всички замръзнаха по местата си.

Въздухът в стаята се раздвижи от въртящите се витла, картите на масата отхвръкнаха и се залепиха за стената.

Имаха чувството, че машината е увиснала точно над главите им. Лицето на Уъртингтън беше посивяло от страх, Мейла едва сдържаше тръпките на тялото си, семейство Браун и Гърланд бяха окаменели на местата си. Край хижата се вдигна прах, забарабаниха дребни камъчета. Клоните на дърветата бурно се поклащаха.

Смирнов се надвеси от прозорчето и веднага зърна малката хижа.

— Спусни се още малко! — заповяда на пилота той.

— Опасно е — поклати глава Будовец. — Дърветата…

— Тогава два-три метра вдясно! — прекъсна го Смирнов и пилотът мълчаливо се подчини.

Да, грешка не можеше да има, усмихна се тържествуващо Смирнов. Пипнахме ги! Вдигна слушалката на радиотелефона и даде кратки нареждания на Сук, който беше останал във фермата. После се облегна назад и кратко кимна. Будовец набра височина и започна да се отдалечава.

— Готов съм да се закълна, че са там вътре! — промърмори Смирнов. — Моите почитания, лейтенант, имате орлов поглед!

— Откриха ни! — скочи на крака Гърланд в мига, в който разбра, че хеликоптерът се отдалечава. — Трябва да тръгваме!

— Нали ти казах, че сме в капан! — истерично изкрещя Уъртингтън.

— Възможно е — хладно му се усмихна Гърланд. — Но капанът все още не е щракнал! Хайде, тръгваме!

Бяха готови за броени минути.

— Насочваме се към площадката за кацане! — разпореди се Гърланд. — На тях също ще са им необходими поне два часа, докато се изкатерят дотук. Аз ще вървя пръв, след мен са Ян и момичетата. Накрая Уъртингтън. Хайде!

Колоната поведе Гърланд, който пое под прикритието на дърветата, без да забравя хеликоптера над главите им. Насочи се с умерена крачка към полянката под колибата, забавяйки темпото си съвсем умишлено. Не забравяше, че Мейла трябва да не изостава. Грохотът на двигателите в прозрачния въздух им напомняше да не напускат прикритието на дърветата. Стигнаха долу, но бръмченето не се отдалечаваше.

— Стойте в гората — рече Гърланд и внимателно надникна от ръба на близката скала. Околностите на мержелеещата се в далечината ферма бяха пусти, камионите с ръмжене прекосяваха ливадата. В подножието на планината спряха, от тях се изсипаха войници с автомати в ръце, пръснаха се във верига и тръгнаха насам. Гърланд се опита да ги преброи, но скоро се отказа. Бяха повече от сто.

— Идват — махна на Ян той. — Може би ще се наложи да си пробиваме път с бой, но това трябва да стане безшумно. Какво ще кажеш?

— Защо не? — кимна чехът, намръщи се и очите му възбудено проблеснаха.

— Само двамата сме — предупреди го шепнешком Гърланд. — Онзи Уъртингтън не се брои…

Ян отново кимна с глава.

— Тогава тръгваме — рече Гърланд и се обърна към останалите: — Изчакайте три минути и ни последвайте. Ако настане суматоха — спирате и чакате. Ясно ли е?

— Да — отвърна Бланка.

— Никаква стрелба! — предупреди Уъртингтън той. — Веднага ще се ориентират по изстрелите и ще ни обградят!

Болезнено блед и изпотен, Уъртингтън напразно се опита да проговори, после се задоволи само с поклащане на глава.

Гърланд докосна ръката на Ян и започна да се спуска надолу. Точно в този миг попадна в полезрението на Смирнов, който внимателно оглеждаше околността през бинокъла си.

— Ето ги! — възбудено викна той. — Снижавай! — После грабна микрофона и съобщи на Сук местонахождението на бегълците. — Насочи хората насам! Пипнахме ги, насочили са се надолу!

Хеликоптерът се снижи и дърветата се заогъваха под мощните тласъци на витлото му. Гърланд вдигна глава и видя, че пилотът и пътникът до него са забили очи в него. Не се поколеба нито секунда. Измъкна тежкия си пистолет 45-ти калибър и изстреля четири куршума нагоре. Многократно усилени от планинското ехо, изстрелите се чуха на километри.

Хеликоптерът се люшна встрани и започна да се отдалечава. Улучен в ръката, Будовец стисна зъби и насочи машината към площадката за кацане. Кръвта се стичаше по ръкава и пълнеше ръкавицата му.

Смирнов яростно изруга.

— Лошо ли ви раниха? — попита той.

— В ръката — отвърна Будовец. Искаше му се да прояви твърдост, но болката беше толкова силна, че почти го доведе до припадък. — Ще кацна!

— По-бързичко! — излая Смирнов. — И се дръж!

Будовец направи усилие да вкара машината в хоризонтален полет.

— Така ти се пада! — изръмжа Гърланд и пъхна пистолета в кобура си. — Ако не бях прогонил тая досадна муха, сигурно щеше да ни виси над главите чак до долу! Вече знаят, че сме тук и трябва да се върнем обратно. Ще се спуснем от другата страна на баира.

Започнаха да се изкачват по стръмната пътечка и скоро се сблъскаха с останалите.

— Връщаме се! — кратко им съобщи Гърланд. — Вървете след мен. — Задъхани и уплашени, двете момичета и Уъртингтън го последваха. Най-отзад остана Ян. Отминаха малката къщичка и продължиха нагоре.

После над главите им отново се разнесе бръмченето на хеликоптер. Смирнов беше наредил на Сук веднага да изпрати друга машина да смени ранения Будовец.

Хеликоптерът изскочи откъм слънцето и със свистене се понесе надолу по склона. За нещастие, тъкмо в този момент бегълците прекосяваха една открита камениста полянка, зад която отново започваше гора. Войникът до пилота незабавно откри огън с автомата си, куршумите вдигнаха прах на метри от краката на групичката. Всички се проснаха по очи. Гърланд се извъртя, вдигна пистолета и внимателно се прицели в главата на пилота. Затаи дъх и бавно натисна спусъка. Изстрелът беше точен. Тялото на пилота се люшна безжизнено напред, машината се разклати, миг по-късно се заби в склона и избухна в пламъци.

— Бързо! — скочи на крака Гърланд.

Останалите го последваха нагоре по хълма.

Над мястото на катастрофата се издигна гъст стълб дим, вятърът го отнесе встрани от тях. Гърланд рязко се спря и другите се скупчиха около него.

— Може би сме запалили гората, а? — обърна се към Ян той.

— Точно това е станало — кимна Ян. — Я чуй!

До ушите им достигна пукотът на запалени дървета, димът стана по-гъст и смени цвета си. Лъхна ги горещ въздух.

— Вятърът го насочва надолу — прецени Гърланд. — Но ако смени посоката, ще имаме неприятности… — Обърна се към Уъртингтън и подхвърли: — Дай пистолета си на Ян. Тръгваме надолу, ще се спуснем от онази страна!

Уъртингтън с нежелание се подчини.

— Ние с Ян ще водим — добави Гърланд и закрачи напред.

Скоро димът започна да ги настига. След няколко минути цялата околност ще потъне в неговото гъсто було и никакъв хеликоптер не може да ни открие, помисли си Гърланд. Ще можем да вървим бързо, без да се крием под клоните на дърветата.

Пожарът страховито се разрастваше, жегата започваше да става трудно поносима.

Ян и Гърланд започнаха да тичат по тясната пътечка между дърветата, останалите плътно ги следваха.

После Гърланд рязко спря и Ян почти се блъсна в широкия му гръб.

— Слушай!

Далечен лай на кучета проникваше сред пукота на горящите дървета. Двамата загрижено се спогледаха.

— Май се движим точно насреща им! — промълви Ян и прокара ръка по изцапаното си със сажди лице.

— Нямаме друг избор, трябва да се спуснем в равното — рече Гърланд. — Ето какво ще направим: аз тръгвам пръв, ти ще изчакаш три минути и ще ме последваш. Предупреди останалите да направят същото, преди да поемат след теб.

Ян кимна и Гърланд тръгна надолу. Пристъпваше внимателно, очите му напрегнато се взираха напред. Прикрития имаше в изобилие — големи камъни, дебели дървета, висока трева. Всичко това пречеше на преценката му. Продължи да се спуска надолу с пистолет в ръка, давайки си сметка, че кучешкият лай все повече се приближава.

Добра се до гъст храсталак и спря. Малко по-надолу се виждаше тесен планински път, отвъд него отново се простираше гора. Поколеба се, после понечи да се насочи към пътя. В същия момент отдолу се появи верижен бронетранспортьор и той бързо се залепи за близкия ствол.

В малката бронирана машина седяха четирима млади войници, в ръцете им имаше автомати. Стоманените им каски проблясваха на слънцето. Гърланд изчака да отминат нагоре, после внимателно се плъзна към банкета. На два скока прекоси пътя и потъна в гората оттатък. Спря се и зачака. В далечината се чуваше ръмженето на още един автомобилен мотор. Отсреща се появи Ян, чу боботенето и бързо се скри зад едно дърво. Изправени от двете страни на пътя, бегълците изчакаха втория бронетранспортьор, после Гърланд се изправи на банкета и размаха ръце.

— Остани при другите! — извика той — Прекарай ги отсам, но внимавай! Аз продължавам напред.

Ян кимна в отговор, а Гърланд продължи да се спуска по стръмния склон.

Ян изчака останалата част от групата.

Кучешкият лай приближаваше.

 

 

Будовец приземи хеликоптера, който тромаво подскочи, после безсилно се отпусна върху командните лостове. Смирнов отвори вратичката и скочи в тревата.

Към тях тичешком се насочиха тримата войници, които охраняваха площадката за кацане. Младите им, почти момчешки лица блестяха от вълнение.

— Извадете го! — късо излая Смирнов. — И внимавайте, защото е ранен!

После, изхвърлил Будовец от съзнанието си, той бързо закрачи към джипа, който го чакаше наблизо.

Видя Малик до вратичката и неволно забави ход. Лицето му потъмня. Малик гледаше нагоре и очевидно следеше действията на втория хеликоптер. До ушите им долетя далечна стрелба от автомат.

— Какво правят тези глупаци? — нервно извика Малик. — Нима стрелят по тях?

Смирнов ядосано вдигна глава и проследи погледа му. В същия момент откъм хълмовете долетя трясъка на самотен пистолетен изстрел, хеликоптерът се люшна и миг по-късно се заби в гората.

— Гърланд! — промълви със стиснато гърло Малик. — Какви глупаци, Господи! Нали ти казах, че трябва много да внимаваш, когато планираш залавянето на този човек?! — Очите му не се отместваха от гъстите облаци дим, които се извиха над гората. — Ето ти сега един хубав горски пожар! Вятърът го насочва встрани от тях. Защо досега не ги залови?

— Въпрос на време — отвърна Смирнов и забърса потното си лице. — Обкръжени са, не могат да се измъкнат!

— Отдавна трябваше да са в ръцете ни! — повтори Малик и го погледна с нескрито отвращение. — Как ще минат през пожара войниците?

— Гърланд и останалите също са в капана, без съмнение ще опитат да се спуснат от другата страна на хълма — отвърна Смирнов. — А там ги чакат триста души! Плюс кучетата. Не могат да се измъкнат!

— Дай една цигара! — намръщено изръмжа Малик.

— Ето… Никога ли не пушиш от своите?

Малик запали и пое дълбоко дим, после се облегна на джипа.

— Искам ги живи! — процеди той.

— Как можем да заловим жив тип като Гърланд? — погледна го с отчаяние Смирнов. — Това просто е невъзможно!

— Искам ги живи! — натъртено повтори Малик. — Отговаряш за това с главата си! Те разполагат с ценна информация!

— Защо не каза по-рано? — въздъхна притеснено Смирнов, после се затича към подвижната радиостанция, паркирана под близките дървета.

Малик отново вдигна глава и се загледа в алените пламъци, които бушуваха горе. До слуха му достигаше пропукването на горящите дървета, дори тук се усещаше нагорещеният въздух, изтласкван надалеч от побеснялата стихия.

 

 

Вятърът започна да отслабва, над гората се спусна гъст облак и остана там, оплетен във високите клони на дърветата.

Гърланд мълчаливо крачеше напред с пистолет в ръка, очите му внимателно опипваха околните храсталаци.

Кучешкият лай беше изчезнал. Далеч зад гърба му глухо ревеше огнената стихия, рязко пропукваха сухите дървета, изпречили се на пътя й.

Продължи напред, пред очите му се показа краят на гората и лъчите на слънцето, които с мъка си пробиваха път през дима.

До слуха му долетяха човешки гласове и той бързо отскочи зад близкото дърво. Някой говореше на чешки. Гърланд изчака малко, прецени откъде идват гласовете и пое отново напред, безшумен като горски дух. След няколко крачки стигна до малко възвишение, шмугна се в гъстите храсталаци по края му и предпазливо надникна.

На няколко метра от възвишението минаваше тесен горски път. На него беше спрял голям камион с чергило, край който стояха трима войници с автомати в ръце и слушаха инструкциите на ефрейтора пред тях. Лицата на всички бяха мокри от пот.

Гърланд огледа обстановката и внимателно се отдръпна. Видя отдалеч приближаващия се Ян и размаха ръце. Чехът безшумно се насочи към него.

— Долу има четирима войници и камион — прошепна в ухото му Гърланд. — Можем да го завладеем, да използваме униформите им и да се насочим към границата… Какво ще кажеш?

Ян мълчаливо кимна и извади от джоба си пистолета на Уъртингтън.

— Налага се ти да водиш, защото аз не говоря езика — добави Гърланд. — Накарай ги да се надрискат от страх! Всички са млади и неопитни. Аз ще те прикривам!

Ян отново кимна и се насочи към пътя, Гърланд вървеше на крачка зад него.

Спогледаха се за миг, после Гърланд кимна с глава.

— Никой да не мърда! — изрева с грозен глас Ян.

Четиримата униформени замръзнаха на местата си. Подофицерът бавно извъртя глава, видя пистолета в ръцете на Ян и видимо пребледня.

— Хвърлете оръжието! — заповяда Ян.

Автоматите издрънчаха на земята.

— Обърнете се! Ръцете на тила!

Мейла, Бланка и Уъртингтън задъхано се присъединиха към тях. Гърланд скочи на пътя, събра автоматите и ги хвърли в каросерията на камиона. Ян също прекрачи коловозите.

— Кажи им да се съблекат! — рече Гърланд, отстъпи крачка назад и насочи пистолета си към войниците.

Ян изрева кратка заповед, четиримата забързано се съблякоха и хвърлиха дрехите си на пътя.

Гърланд скочи в каросерията и миг по-късно се появи оттам с навито на кълбо здраво въже. Наряза го на парчета и се зае да омотава с тях ръцете и краката на пленниците. Ян през цялото време ги държеше на мушка. Когато работата бе свършена, двамата започнаха да ги товарят в камиона един по един.

— Кажи им, че който издаде някакъв звук, ще бъде застрелян — заповяда Гърланд, после махна с ръка на Уъртингтън и двете жени.

Десет минути по-късно камионът потегли. Гърланд и Ян бяха в кабината, облечени в бойни униформи на чехословашката армия, момичетата и Уъртингтън седяха отзад с оръжие в ръце.

Ян едва успя да закопчее униформата на подофицера, в скута си сложи един зареден автомат.

— Сега накъде? — попита Гърланд.

— Вляво и нагоре — отвърна Ян. — Карай бавно.

Над главите им се разнесе боботенето на хеликоптер. Стигнаха отклонението и Гърланд завъртя волана наляво. В същия миг насреща им изскочи джип и се понесе с висока скорост към тях. Зад него се стелеше пелена от прах.

— Легнете на пода! — извика Ян през прозорчето на кабината, което гледаше към каросерията. Уъртингтън и двете жени бързо приклекнаха и опънаха върху себе си и четиримата вързани войници навития в ъгъла на каросерията брезент.

В джипа имаше млад дебел офицер и двама войници. Офицерът вдигна ръка, джипът спря, Гърланд също натисна спирачката.

— Какво си въобразяваш, че вършиш? — злобно попита младият офицер и се вторачи в Гърланд.

Гърланд не разбра нито дума и хвърли безпомощен поглед към Ян. Широкоплещестият чех се приведе над него и направи опит да отдаде чест.

— Изпълняваме заповед, другарю лейтенант — бодро отвърна той. — Току-що ни наредиха да се върнем в базата, лично дивизионният командир се обади…

Лейтенантът слезе от джипа и Гърланд вдигна предпазителя на пистолета си.

— Кой ти е дивизионен командир? — подозрително попита офицерът.

— Полковник Смерж — спокойно отвърна Ян.

Лейтенантът отстъпи крачка назад и махна с ръка.

— Карайте, какво чакате? — викна той. — По-бързо!

Гърланд забеляза кимването на Ян, включи на скорост и камионът бавно потегли.

— Браво, бе! — усмихна се доволно Гърланд, когато джипът остана зад гърба им. — Какво му каза?

Ян му предаде репликите, после подхвърли:

— Реших да рискувам. От вестниците зная, че този полковник е някаква важна клечка!

— Номерът мина!

— До границата има по-малко от сто километра — продължи Ян, после извърна глава и извика на Бланка: — Можете да се изправите!

Главите на момичетата се показаха изпод тежкия брезент и Ян окуражително им се усмихна.

Гърланд леко увеличи скоростта, след около половин час стигнаха до широк асфалтиран път.

— По-добре отново се прикрийте! — извика той и Бланка с нежелание придърпа брезента.

Поеха по широкото платно. Често се разминаваха с тежко натоварени военни камиони, които фучаха с пълна скорост по посока на горския пожар. Някакъв червендалест сержант се надвеси от джина си и нещо им изкрещя, но Гърланд не му обърна внимание. Погледна в огледалцето за обратно виждане и видя, че джипът също продължи пътя си.

Над главите им се появи хеликоптер, Ян се показа през страничния прозорец и размаха ръце. Забелязал каската му, пилотът също махна с ръка и изчезна.

През следващите четиридесет километра все по-рядко срещаха военни коли. Но след един остър завой пред тях изведнъж изникна неочаквано препятствие. Два верижни бронетранспортьора бяха препречили пътното платно, а пред тях се бяха изправили четирима войници, начело с някакъв подофицер.

— Пак ти ще трябва да се оправяш — промърмори Гърланд и намали скоростта.

Двамата вдигнаха предпазителите на пистолетите си и зачакаха приближаването на подофицера — млад и здрав мъжага с мрачно лице.

Ян го засипа с бързи фрази на чешки. Гърланд не разбра нито дума, но ефектът беше очевиден. Подофицерът кимна, дръпна се крачка назад и махна с ръка към войника, който седеше зад волана на единия от бронетранспортьорите. Тежката машина бавно освободи пътя.

— Тръгвай — спокойно нареди Ян.

Гърланд включи на скорост, промъкна се между двете бронирани коли и даде газ по правата отсечка пред себе си.

— Май успяхме — подхвърли Ян. — Тоя полковник, дето го измислих, наистина ще се окаже важна клечка!

Но той не можеше да знае, че подофицерът имаше заповед да съобщава за всички превозни средства, които напускат района на блокадата, очертан върху картата на Смирнов.

Самият Смирнов седеше пред радиостанцията и слушаше пристигащите от всички страни съобщения. Малик ходеше напред-назад с каменно лице и сключени зад гърба ръце.

От репродуктора продължаваха да идват едни и същи съобщения:

— Нищо ново за отбелязване, операцията се затруднява от гъстия дим. Кучетата бягат от огъня…

Настъпи дълга пауза, после нещо пропука и в репродуктора прозвуча нов глас:

— Докладва седми пост. Току-що оттук мина камион с двама войници. Връщат се в базата по нареждане на полковник Смерж.

Смирнов замръзна на място, ръката му се стрелна към микрофона.

— Пост седми! — остро извика той. — Повторете съобщението! Полковник Смерж не участва в операцията!

Кратко, объркано мълчание. После гласът повтори:

— Камион с подофицер и войник се връща в базата по нареждане на полковник Смерж.

— Дай ми координатите си! — излая в микрофона Смирнов и придърпа картата.

— Квадрант 10–16.

Усетил, че става нещо, Малик се приближи до Смирнов и също заби поглед в картата.

Смирнов превключи радиостанцията и влезе във връзка с патрулиращия хеликоптер.

— Един камион се отдалечава от района на блокадата — каза той. — Забелязахте ли го?

— Да. Върви по посока на австрийската граница — отвърна пилотът. — Беше надлежно проверен.

Смирнов се поколеба.

— Стойте на подслушване — заповяда той и изключи апаратурата. После започна да търси последователна връзка с всички пунктове за проверка.

Не след дълго чу това, което очакваше.

— Камион с двама войници се връща в базата по заповед на полковник Смерж — съобщи някакъв глас. — Мина оттук преди десетина минути.

Смирнов изруга и се свърза с хеликоптера.

— Веднага се насочете по следите на камиона! — извика в микрофона той. — Квадрант 10–16 или 10-17! Не го изпускайте от очи, но се дръжте на почетно разстояние!

— Значи успяха да се измъкнат от хитроумния ти капан, Борис! — заплашително процеди Малик. — Много ще ми е мъчно за теб, ако успеят да се прехвърлят през границата!

— Искаш да кажеш, че ще ти е мъчно за себе си! — извика Смирнов с почервеняло от гняв лице. — Ти не си от тези, които могат да изпитват мъка за някой друг, освен за себе си!