Джеймс Хадли Чейс
А питието — от мен! (1)

Първа глава

Самолетът от Прага кацна по разписание на парижкото летище Орли. Сред пътниците, които се заспускаха по стълбичката, беше и един нисък широкоплещест мъж около четиридесетте. Кръглото му месесто лице не се отличаваше с нищо особено, стоманеносивите му очи бяха пъргави и внимателни. Беше облечен в кафяво-черно спортно сако, сиви фланелени панталони и кафява панамена шапка, тикната на тила. В ръката си държеше доста поохлузено черно куфарче, което през всичките сто минути на полета почиваше върху коленете му.

Името на този мъж беше Джонатан Кейн. Притежаваше американски паспорт и малък офис на ъгъла на Ру Пол Сезан и Фобур Сен Оноре. Занимаваше се с износ на изящни стъклени произведения за различни галерии в Ню Йорк и Вашингтон. Пътуваше до Прага веднъж на две седмици, там приемаха поръчките му с уважение и внимание. Чехите имаха остра нужда от чужда валута, а Джонатан Кейн им я предлагаше в стабилен, непресъхващ поток.

Кейн слезе от автобуса, който отведе пътниците до залата за посрещане, мина с бърза крачка през контролно-пропускателния пункт, прие поздрава на цветнокожия митничар с кратко кимване на главата и се изправи на тротоара под ярките слънчеви лъчи. Махна с ръка на едно такси и нареди на шофьора да го откара на улица Роял.

Колата потегли, а Кейн се обърна и внимателно огледа обстановката зад нея. Не ги последва друго такси, но той продължаваше да бъде напрегнат. Очите му често се обръщаха назад и след като таксито влезе в магистралата, която скоро щеше да ги отведе в задръстените от автомобили централни улици на Париж.

Кейн имаше всички основания да проявява подобна предпазливост, тъй като освен износител на стъкло, той беше един от основните куриери на парижкия клон на Централното разузнавателно управление. Задачата му беше да поддържа контакт с различни агенти отвъд Желязната завеса, да им поставя задачи, да приема събраната от тях информация и да проверява дали честно си получават парите. Това — последното, вършеше с особено усърдие, защото в света на разузнаването няма нищо по-лошо от разкрит агент.

От Прага се завръщаше с лоши новини. Рядко влизаше в пряк контакт с главния резидент на ЦРУ в Париж Джон Дори, тъй като засичането му в негова компания би се оказало фатално. Но сега трябваше да го види, това се налагаше от ситуацията. Затова искаше да бъде абсолютно сигурен, че никой не го следи.

Трафикът зад гърба му стана толкова оживен и хаотичен, че той сви рамене и се обърна напред. Ще се наложи да предприеме своите мерки за измъкване от евентуален преследвач едва след като стигне на улица Роял.

Трийсет минути по-късно таксито заобиколи Триумфалната арка и се понесе по Шанз-Елизе. След като пресече площад Конкорд, то най-сетне навлезе в улица Роял. Кейн плати на шофьора и се отправи пеш към площад Мадлен. На ъгъла на улица Роял и булевард Мадлен имаше луксозен магазин за кристални изделия и Кейн влезе в него. Прекоси широкото помещение, отрупано със стъклария, кимна на русокосата продавачка, която му отправи една бледа механична усмивка, и влезе в малката канцелария, в която Жак Фоа говореше по телефона.

Фоа беше млад хубавец с руса коса и загоряло под кварцовата лампа лице. Като видя Кейн, той го поздрави с кратко кимване на глава и продължи оживения си разговор по телефона.

Кейн затвори вратата след себе си, после свали спортното сако и шапката и ги пъхна в стенния гардероб. Оттам извади син блейзер и забързано го облече, после посегна към закачалката и свали от нея панамена шапка в кремаво и тъмнозелено. Вдигна три пръста по посока на Жак, отвори вратата в дъното и излезе на тясната алея с куфарчето в ръка. Закрачи бързо по посока на улица Дюфо, спря първото такси и нареди на шофьора да го закара до ресторанта „При Жозеф“ на улица Камбон.

Когато влезе в малкия бар, беше приветстван лично от собственика, Жозеф Февре. Стиснаха си ръцете, след което Февре — широкоплещест здравеняк с оплешивяваща глава и късо подстригана брадичка, поведе Кейн към една закътана трапезария на втория етаж. Масичката, заредена с прибори за двама, беше поставена до прозореца. Бели дантелени пердета предпазваха клиентите от любопитни погледи.

— Надявам се, че пътуването ви е минало добре, мосю Кейн — любезно се обади Февре. — Ще искате ли нещо специално за обяд?

Кейн хвърли шапката си на стола, избърса лицето си с носната кърпичка и поклати глава:

— Оставям на теб да решиш, Жозеф. Наистина ми се хапва нещо вкусно.

— Бих ви предложил говеждо, шпиковано с половин бутилка от специалното ми шабли, след което турнедо „Масена“ с още половин бутилка от „Осон“, реколта 1945-та.

Жозеф Февре знаеше, че Кейн винаги държи на най-доброто и още от сутринта беше обмислил току-що предложеното меню.

— Това звучи добре — кимна Кейн и хвърли нетърпелив поглед на ръчния си часовник. Беше един без четвърт. — Покани приятеля ми горе веднага след като се появи.

— Разбира се, мосю Кейн — поклони се Февре и излезе.

Кейн се отпусна встрани от масата и запали цигара. Едрото му лице беше мрачно и замислено. След няколко секунди на прага се появи келнер, постави пред него голяма чаша с водка-мартини и безшумно се оттегли.

Кейн изяде маслината на коктейла, хвърли бъркалката в камината и отпи първата глътка. После отново погледна часовника си. Джон Дори влезе в момента, в който дърпаше обратно ръкава си.

След трийсет и девет години служба в американското посолство в Париж той беше получил отговорния пост регионален директор на ЦРУ. Беше дребен като пиленце мъж на шейсет и шест години, носеше очила без рамки и приличаше повече на преуспяващ банкер, отколкото на твърд като стомана ръководител на една изключително ефикасна организация, поставила си нелеката задача да се бори с шпионската мрежа на руснаците.

— Здрасти, Джонатан — поздрави Дори и затвори вратата зад гърба си. — Изглеждаш великолепно!

— Така ли мислиш? — стисна ръката му Кейн. — Много би ми се искало и да се чувствам великолепно!

На вратата тихо се почука, после в стаята влезе келнер и постави пред Дори чаша горчиво чинцано със сода и лед. Кейн знаеше какво пие Дори и се беше погрижил да даде съответните инструкции. Дори пое чашата и поласкано кимна с глава. Изчака излизането на келнера и придърпа един стол.

— Случило ли се е нещо? — попита той с подкупваща невинност в гласа.

— И още как — отвърна Кейн. — Уъртингтън е разкрит!

Дори замислено попипа гърбавия си нос. После отпи глътка от питието и разклати чашата си. Кубчетата лед тихо звъннаха.

— Твоят човек в Прага, така ли?

Кейн извади пакетчето цигари от джоба си. Познаваше добре Дори и знаеше, че обича да му обяснят целия проблем отначало докрай, сякаш за пръв път го чува.

— Алек Уъртингтън — търпеливо започна той. — Англичанин, женен за чехкиня. От десет години живее в Прага, преподава английски на тамошните политически лидери. Купихме го преди три години, страшно много иска да натрупа капитал… Всъщност кой не го иска? Превеждаме му парите в банката „Креди Сюиз“, Берн. Има спестени около шейсет хиляди долара. До този момент информацията му беше полезна и честно си е изкарвал парите. Но очевидно е допуснал някаква грешка, вероятно от прекалена самоувереност. В момента е под наблюдение, но лесно би могъл да се отърве, защото срещу него няма нищо конкретно. За съжаление обаче е изпуснал нервите си. Спестените пари го привличат неудържимо, иска да избяга и да си ги харчи на воля. Не бих казал, че го обвинявам за подобно желание, но за нас то е без никаква реална полза. В момента е много объркан и трябва незабавно да го подменим. Твърдо е решен да бяга.

Дори привърши питието си, вратата се отвори и влезе един келнер с количка. Преместиха се на масата за хранене. Очите на Дори зад проблясващите стъкла на очилата бяха безизразни. Но когато пред него бе поставена чинията с шпикованото, той видимо се оживи.

— Жозеф продължава да държи най-добрия неизвестен ресторант в Париж! — одобрително поклати глава той.

— Така е — рече Кейн и започна да се храни. Беше убеден, че Дори няма да направи нищо за решаване на проблема му, преди да приключи с обяда.

Когато поднесоха турнедото „Масена“ и гарафата с „Шато Осон“, Дори се усмихна и поклати глава:

— Ти наистина ме глезиш!

— Какво от това? — отвърна Кейн и наля вино в чашите. — Аз глезя и себе си.

Приключвайки обяда, двамата размениха още няколко незначителни изречения. Дори прояви интерес към бизнеса на Кейн, той му отвърна, че върви добре и толкоз.

Чак след като поднесоха кафето и келнерът се оттегли, Дори премина върху същността на въпроса.

— Никога не съм ценял Уъртингтън особено високо — рече той. — Добре… Ще му намеря заместник.

— Не му завиждам на твоя заместник — мрачно каза Кейн. — В Прага е дадена тревога и положението е лошо. Пристигнал е човек от руското разузнаване за затягане на дисциплината. Казва се Малик.

— Малик ли? — вдигна глава Дори и очите му се присвиха. — Той наистина е един от най-добрите и най-опасните им хора!

— Уъртингтън е в паника именно от неговото пристигане и иска да изчезва.

— А ти как мислиш, ще успее ли?

— Няма кой знае какви шансове — сви рамене Кейн. — Но аз съм сигурен, че ще се опита. По време на последната ни среща направо не беше на себе си.

— Кога ще се опита според теб?

— Не знам. В момента набира кураж. Готов съм да се обзаложа, че ще го пипнат при първото подозрително движение.

— Нямаме ли и някаква жена там?

— Мейла Рейд.

— Точно така. Тя е добра, нали?

— Досега беше полезна.

— Ако бъде притиснат, Уъртингтън ще проговори!

— И още как!

— А това ще бъде опасно за теб и Мейла, нали?

— Дяволски опасно!

Дори отпи глътка кафе. Умът му усилено работеше, но лицето му продължаваше да бъде все така безизразно. Кейн мълчеше и го наблюдаваше.

— Не искам да изгубя Мейла, още по-малко ми се иска ти да изгубиш своите връзки в Прага — рече накрая Дори. — Може би ще успеем да направим нещо за Уъртингтън.

Настъпи дълго мълчание, после Кейн каза:

— Единственото, което можем да направим за спасяване на мрежата, е да го убием. Пипне ли го Малик, шансовете ни стават нула. И Мейла, и аз автоматически излизаме от играта.

— Това не бива да допускаме — рече Дори и приключи с кафето си. — Не сме му задължени с нищо. Той ни носеше полза, но ние почтено си плащахме. Трябва да го сторим бързо, нали?

— Най-късно до утре вечер — загаси цигарата си Кейн. — А може би и тогава вече ще бъде късно.

— Мисля, че разполагам с адреса му. Все още е същият, нали?

— Да.

— Живее там с жена си?

— Да.

Дори се замисли, после бавно остави чашката си. Изглеждаше хладен и разсеян.

— Ще уредя нещата — погледна той Кейн. — Междувременно ти стой по-далече от Прага. Мислиш ли, че Малик те подозира?

— Никой не ме подозира — тихо и убедено отвърна Кейн. — Аз съм белокосото момче, което носи долари.

— Не бъди толкова уверен, Малик е опасен!

— Затвориш ли устата на Уъртингтън, аз ще бъда окей.

— Ще му я затворя — кимна Дори. — А сега да помислим за заместника му… — Помълча известно време, после подхвърли: — Джак Латимър… Говори езика, през последните две години работи за „Интернешънъл Калкюлейтърс“. Лесно мога да уредя прехвърлянето му в Прага. Какво ще кажеш?

Кейн допълни чашата си с кафе.

— Бих казал „да“, ако Малик не беше там. Латимър е опитен човек, но имам чувството, че Малик ще го надуши още преди да се е настанил. Червената светлина е запалена, те знаят, че ти ще направиш опит да замениш Уъртингтън. Всеки новопристигнал ще бъде наблюдаван с микроскоп!

— Не се грижи за това. Ще можеш ли да работиш с Латимър?

— Разбира се.

— Добре — изправи се Дори. — Ще подготвя нещата. Благодаря за великолепния обяд, Джонатан. Няма да правиш нищо, преди да ти дам зелена светлина. Ако имаме късмет, след две седмици ще можеш да се върнеш в Прага и да осъществиш контакт с Латимър. Сигурен съм, че той ще ни бъде далеч по-полезен от Уъртингтън.

Кейн мълчаливо стисна протегнатата му ръка. Познаваше Дори достатъчно добре, за да задава излишни въпроси. Каже ли, че ще уреди нещо, той наистина го прави.

Изчака го да излезе, допи кафето си и позвъни за сметката.

 

 

Алек Уъртингтън затвори капака на куфара и щракна ключалките. Погледна ръчния си часовник и се доближи до прозореца. Дръпна леко дантеленото перде и погледна към улицата. Широкоплещестият мъж в къс черен шлифер и шапка с широка периферия продължаваше да стои облегнат до отсрещната стена с ръце в джобовете. Не беше мръднал оттам вече четири часа.

Уъртингтън се дръпна навътре и избърса с кърпичка потното си слепоочие. После отново погледна часовника си. Беше десет без пет. Сук всеки момент щеше да пристигне за поредния си урок по английски. А съгледвачът долу щеше да се оттегли. Сук беше заместник-директор на чешката тайна служба. Докато се намираше в квартирата на Уъртингтън, наблюдението й ставаше излишно. То щеше да бъде възобновено след приключването на урока. Уъртингтън отлично знаеше всичко това, вече четвърти ден поред наблюдаваше с безпокойство цялата процедура. Но днес беше денят, в който трябва да тръгне. Времето му изтичаше, напрежението видимо се покачваше. Може би вече беше късно, той инстинктивно чувстваше, че могат да го арестуват всеки миг.

Не успя да се подготви. Ако разполагаше с достатъчно време, сигурно щеше да следва първоначалния си план. Но сега усещаше, че всеки миг ще го арестуват и трябва да бяга.

Натика куфара под леглото и премина в малкия хол. Беше висок и слаб мъж, наближаващ петдесетте. Посивялата му коса беше започнала да оредява. Беше типичен англичанин с гърбав нос и късо подрязани военни мустачки.

Жена му Емили беше отишла на пазар, нямаше да я има поне два часа. В магазините имаше опашки, осигуряването на хранителните продукти в Прага беше сериозна работа. Не се вълнуваше от мисълта, че я напуска. Когато преди петнайсет години се запозна с нея, беше убеден, че тя е най-прекрасната жена на този свят. Но с течение на времето красавицата постепенно се превърна в досадна дебелана без капка мозък в главата, любовта изчезна. Вече не помнеше кога за последен път е правил любов с нея, самата мисъл го накара да се намръщи. Тя мислеше единствено за начините, по които може да осигури достатъчно продукти за домакинството, нямаше никаква представа, че мъжът й работи за ЦРУ и в Швейцария го очаква малко състояние. А доколкото му беше известно, тя изобщо не подозираше и за другата жена в неговия живот… А пък тази друга жена едва ли подозираше, че Алек Уъртингтън е влюбен в нея.

Пристъпи към бюрото си — старо и издраскано, с многобройни следи от загасени цигари върху неравния плот. Издърпа едно от чекмеджетата и извади от него малко, но тежко платнено чувалче. Беше пълно с пясък и късчета олово от водосточната тръба до прозореца, парчетата беше събирал в продължение на седмици, докато Емили безгрижно спеше. Поклати оръжието в ръка, сърцето му усили ритъма си. Той не беше човек на насилието, мразеше грубостта, но сега ставаше въпрос за живота му. Нямаше друг избор и трябваше да прибегне до насилие.

Натика чувалчето в джоба си и седна зад бюрото. С изненада откри, че е напълно спокоен, в душата му се бе настанила някаква фаталистична обреченост. Спомни си, че днес трябваше да четат откъс от „Сага за Форсайтови“ на Голзуърди.

Мразеше Сук и се страхуваше от него. Но в същото време беше принуден да признае, че този чех напредва с английския изключително бързо, произношението му вече беше съвсем приемливо. Беше му много странно, че човек с ужасна репутация като него може да намира неподправено удоволствие при изучаване на типично английските нрави на Форсайтови.

Уъртингтън отвори охлузеното томче и намери страницата, до която бяха стигнали предния ден. Със задоволство отбеляза, че ръцете му са стабилни. Миг по-късно дървените стълби, които водеха до малкото му апартаментче на четвъртия етаж, заскърцаха под тежки стъпки. Отново избърса ръце с носната си кърпа и се приближи до прозореца.

Наблюдателят беше изчезнал.

Звънецът издрънча. Уъртингтън прибра кърпичката и отиде да отвори.

Сук го поздрави с кратко кимване на глава и пристъпи в хола. Беше дебел мъж с тънки устни и малки подозрителни очички.

— Днес времето е хубаво — автоматически отбеляза Уъртингтън. — Слънцето предразполага към разходка. Моля седнете, господин Сук.

— Времето е хубаво и приятно за разходка — отвърна Сук и пъхна червената си омазнена шапка под стола. Проследи с поглед Уъртингтън, който отиде да вземе томчето на Голзуърди от бюрото и добави: — Надявам се, че съпругата ви е добре.

— Много е добре, благодаря — отвърна Уъртингтън с ясното съзнание, че Сук изобщо не се интересува от жена му, а само упражнява своя английски. — Надявам се, че и вашата съпруга е добре — допълни той.

— Добре е — кимна Сук и кръстоса дебелите си крака. После пое книгата, помисли малко и добави: — Благодаря.

— А сега да се залавяме за работа — рече Уъртингтън и направи видимо усилие да стабилизира гласа си. — Ще продължим четенето, нали? Вчера се справихте отлично… Отбелязал съм докъде бяхме стигнали.

Сук му хвърли още един продължителен поглед, после се настани удобно в стола, отдалечи книгата от очите си и започна да чете. Уъртингтън се заразхожда напред-назад из стаята с ръце зад гърба. Имаше чувството, че Сук ще чуе бесните удари на сърцето му. Мускулите на краката му потръпваха, много му се прииска да седне. Но работата трябваше да бъде свършена бързо и чисто, това положително беше последният му шанс за измъкване.

— Момент — рече той. Учителският инстинкт неволно взе връх над това, което беше намислил да стори. — Схващате ли смисъла на това изречение? Прочетете го още веднъж, ако обичате…

— Пресъхвай! — започна Сук с дебелия си дрезгав глас. — Нали ти казах, че вече е чукнат? — Втренчи се в печатните редове, намръщи се и неохотно поклати плешивата си глава: — Не, това не го разбирам…

— „Пресъхвай“ означава „стига си дрънкал“ — поясни Уъртингтън и попипа чувалчето в джоба си. — А „чукнат“ — че е преживял някакво неприятно събитие. Разбирате ли?

— Да — кимна Сук.

— Продължавайте, моля — рече Уъртингтън и възобнови разходката си из стаята. След малко се озова точно зад Сук, потната му ръка издърпа чувалчето. Очите му се спряха на голямата плешива глава. Какви ли мисли се въртят под този масивен череп, запита се той. Дали Сук наистина ще го арестува, за да го предаде в ръцете на Малик?

Сук четеше пасаж, в който се описваше външността на Соумс Форсайт при появата му в съда. Изведнъж, сякаш почувствал какво ще се случи, той прекъсна четенето и започна да вдига глава. Уъртингтън изпусна с остро свистене въздуха от дробовете си и нанесе удара.

Брезентовото чувалче се стовари върху главата на Сук и се разкъса. По килима се пръснаха пясък и дребни оловни късчета. Сук остана неподвижен, голямата му глава се сведе към гърдите. На върха й се задържа малка купчинка пясък, която бавно започна да се стича надолу край прилепналите му уши и по покритата с пърхут яка. Стиснал остатъка от чувалчето в ръката си, Уъртингтън ужасено го наблюдаваше. Най-сетне късото и дебело тяло на стола започна да се свлича надолу, сякаш изведнъж останало без кости. Сук се просна на килима — една безформена маса от тлъстини и одърпани дрехи.

Уъртингтън захвърли остатъка от чувалчето и се втурна в спалнята. Измъкна куфара изпод леглото, грабна черния си шлифер, напоследък станал нещо като униформа за половин Прага, после се върна обратно в хола. Сук продължаваше да лежи на килима. Дали не го убих, изпадна в паника Уъртингтън, но после бързо си даде сметка, че няма време за губене с подобни въпроси. Затръшна вратата на апартамента и се заспуска по стълбите.

Когато стигна до първия етаж, отдолу се разнесоха стъпки. Той се закова на място и колебливо се огледа. Нямаше къде да се скрие, моментално си даде сметка, че куфарът в ръката му ще събуди любопитството на някой от съседите. Продължаваше да се колебае, когато иззад извивката на стълбите, се появи внушителната фигура на съпругата му.

На четиридесет и четири години Емили се беше превърнала в огромно женище с изрусена и разрошена коса, бледосините й очи бяха потънали в пластове тлъстина, а овехтялата й лятна рокля не можеше да прикрие почти нищо от натежалата й фигура.

Двамата се гледаха втренчено в продължение на цяла минута. После очите на Емили бавно се плъзнаха към куфара в ръката на Уъртингтън, а той, с напрегната и малко безсмислена усмивка на устните си, се питаше дали да убие и нея.

— Отиваш си, а? — попита тя. Винаги му говореше на чешки. — Недей да трепериш толкова. Да не мислиш, че много ми пука?

От устата му се изтръгна дълбока въздишка на облекчение, даде си ясна сметка, че наистина би я убил в отчаянието си.

— Отивам си, Емили — потвърди с разтреперан глас той. — Сбогом, надявам се да се справиш… Не се прибирай горе, иди да купиш още нещо…

Тя премести в другата си ръка тежката пазарска чанта.

— Значи най-сетне реши да се събереш с твоята курва, а? — процеди тя. — Много се радвам, отдавна чакам този миг!

— Съжалявам… — притеснено се размърда Уъртингтън. — Ти ще се оправиш, баща ти…

— Не ми казвай какво да правя! Върви си при курвата! — След тези думи Емили се раздвижи и започна да изкачва с усилие стъпалата към горния етаж.

— Не отивай горе, Емили! — панически изкрещя Уъртингтън. — Аз… аз го ударих и той лежи там… Иди да купиш нещо!

— Глупак! — ледено просъска тя и му хвърли изпълнен с презрение поглед. — Нима си въобразяваш, че ще стигнеш далеч?

Уъртингтън си даде сметка, че губи време и й хвърли един последен поглед. Очите му се плъзнаха по червеното зеле, което надничаше от пазарската й чанта. Винаги купуваше това зеле.

— Сбогом, Емили.

В съзнанието му се запечата гротескната й фигура с пазарска чанта в ръце, съвсем на място на фона на порутеното стълбище. Когато стигна тротоара, чу, че тя е започнала да слиза обратно надолу. Ще иде на пазара и ще се върне натоварена с още плюскане. Не я обвиняваше. Всичко в Прага се въртеше около запасяването с храна.

Тръгна по тясната уличка с бърза крачка, очите му внимателно опипваха всеки вход. Нямаше никой. Бяха прекалено уверени, че няма да направи опит за бягство, докато Сук чете откъси от Голзуърди в хола му.

На ъгъла се присъедини към опашката, която с търпение на стадо чакаше появата на трамвая. Колко ли време ще мине, преди Сук да се свести и да организира безмилостното му преследване, питаше се той. Няма да е дълго, ако се вземе предвид дебелината на черепа му. Спомни си за жестокия удар с пясъчното чувалче и неволно се намръщи.

Трамваят най-сетне се появи и с дрънчене спря на спирката. Тълпата се втурна напред. Беше немислимо да си намери място за сядане и Уъртингтън се оказа плътно притиснат до някакъв старец, който подозрително го огледа и отмести очи. Прекалено английският му вид винаги предизвикваше подозрение у местните жители, но той отдавна беше свикнал с това. Оглеждаха го с любопитство навсякъде — по улиците, в хотелите и ресторантите. Знаеха, че с тези безлични дрехи не може да бъде турист, и именно това предизвикваше недоумението им. Откакто се беше заселил в Прага, Уъртингтън беше обект на постоянно и непресъхващо подозрение.

Слезе на площада пред общината. Мина с бърза крачка край прочутата часовникова кула, построена през XV век. Пред нея вече се събираха туристи, за да наблюдават появата на дванайсетте апостола, които се въртяха в кръг на всеки кръгъл час. Вдигна глава и хвърли кратък поглед на Смъртта с коса в ръце, която след миг щеше да удари гонга. Това го подсети, че няма време, и отново забърза напред. Сви по една тясна уличка, от двете страни на която се издигаха реставрирани, но въпреки това мрачни барокови сгради. Хлътна в малко дворче и се обърна да огледа тротоара зад себе си. Към него бавно се приближаваше някаква старица, която здраво стискаше дръжката на бастунчето си. Други минувачи нямаше. Той се насочи навътре в дворчето, заобикаляйки покрит с мъх и отдавна престанал да действа шадраван. Хвърли още един поглед зад гърба си и хлътна в тесен, неосветен вход. Пое нагоре по паянтовото дървено стълбище, стигна таванския етаж и, леко задъхан, прекоси дълъг и тъмен коридор. Ослуша се още веднъж, после натисна звънеца до една охлузена врата.

Отвътре долетя шум на стъпки, пъхна се ключ в ключалката и вратата се отвори.

При вида на Мейла Рейд винаги изпитваше вълнение. Влюби се в нея още след първата им среща, но така и не посмя да й разкрие чувствата си. От поведението й разбираше, че тя го приема просто като човек, който й предава определена информация, нещо като пощальон и толкоз. Това негово убеждение се потвърди и сега, когато срещна хладния й поглед под учудено повдигнатите вежди.

— О, здравейте — рече тя. — Какво търсите тук?

Уъртингтън пристъпи в просторната мансарда, остави куфара на пода, после свали шапката и шлифера си. Очите му не изпускаха лицето на момичето, което затвори вратата и се облегна притеснено на нея.

Мейла Рейд беше на двайсет и осем години, родена в Прага от баща чех и майка американка. Баща й бил екзекутиран по време на революцията, а майка й починала преди около три години от рак. Останало само, момичето се издържаше, при това доста добре, като певица в нощния клуб „Алхамбра“. Гласът й не беше кой знае какво, но с помощта на микрофона доставяше съвсем задоволително забавление на непретенциозните туристи. Към скромния си талант съумяваше да добави необходимата доза чувственост и американските туристи я харесваха. Нейните умения се подкрепяха от властите, тъй като носеха допълнителна печалба в долари. Вече две години пееше в този клуб, без да пропуска нито една нощ.

С ръст малко над средния и гарвановочерна коса, тя беше привлекателна, без да е красива. Скулите й бяха високи, очите — теменужени, устата й — пълна и добре очертана. Издълженият тънък нос беше игриво извит и това й придаваше закачлив вид. Най-голяма придобивка обаче беше тялото й: едри гърди над тънък и гъвкав кръст, приятно закръглен ханш и дълги чувствени бедра. Именно него гледаха туристите по време на изпълненията й в бара и може би точно заради него не обръщаха внимание на скромния й талант.

Преди две години беше вербувана от едни от агентите на Дори. Макар и средно интелигентна, тя очевидно не успя да си даде сметка на какви опасности се подлага, приемайки да работи за ЦРУ. Агентът беше забелязал това и съвестно го отрази в рапорта си. Момичето беше яростен противник на ограниченията, налагани от комунизма, и за нея беше съвсем естествено да приеме предложението. Работата й не беше нищо особено — просто приемаше информацията на Уъртингтън и я предаваше нататък по веригата, без да има представа нито кой е той, нито в каква обстановка работи. На три пъти през последните две години тя беше предоставила жизненоважна информация на ЦРУ, но, естествено, нямаше никаква представа за нея. В централата отбелязаха тези нейни постижения, макар да продължаваха да я третират като обикновена пощенска кутия. Дори отдавна я считаше за най-добрата си агентка в Чехословакия — факт, който би предизвикал дълбокото й смайване, ако можеше да го научи отнякъде.

Поради факта, че цял живот не беше мърдала от Прага, печелеше хубави пари за държавата и се държеше прилично, тя нямаше никакви проблеми с властите. Никой не я подозираше и това я правеше особено ценна в очите на Дори.

Внезапната поява на Уъртингтън я изплаши. Беше единайсет и десет сутринта, тя току-що беше станала и още не беше допила кафето си. Носеше избелял пеньоар, на краката й имаше розови пантофки. Погледът й се премести от лицето на Уъртингтън към очукания куфар в краката му.

— Заминавате ли?

Уъртингтън извади носна кърпичка и избърса слепоочията си.

— Да, Мейла — рече той. — Седнете, моля, искам да си поговорим…

— Нещо не е наред ли?

В съзнанието на Уъртингтън изплува сгърченото тяло на Сук и разтворената „Сага за Форсайтови“ на килима до него. Когато погледна Мейла, в очите му се четеше болка и страх. Дори на четиридесет и седем годишна възраст, въпреки продължаващото вече осем години сексуално въздържание, той все още беше в състояние да си представи каква наслада би получил от момиче с толкова пищно тяло. Неволно я сравни с тлъстата си жена и потръпна от погнуса.

— Налага се да остана при вас за няколко дни — каза той, след като Мейла се отпусна насреща му. — Съжалявам, но наистина се налага… Имам да свърша някои неотложни неща, вие също… — Приведе се напред и напрегнато повтори: — Трябва да остана тук!

— Невъзможно! — зяпна насреща му Мейла. — Нямам достатъчно място за двама!

— Налага се! Обещавам да не ви досаждам. След няколко дни ще напусна Прага, но за това ще ми е необходима вашата помощ.

— Но аз имам само едно легло! — прошепна Мейла и махна по посока на малкия диван в нишата под полегато спускащия се покрив. — Просто е невъзможно!

Колко по-просто би било, ако ми предложи да сподели леглото си с мен, горчиво си помисли Уъртингтън. Но защо би трябвало да го стори? Тя не ме обича, аз съм й напълно чужд…

— Не се безпокойте, мога да спя на пода — рече той. — Просто ми се доверете, защото нямам друг изход!

Мейла го гледаше с широко разтворени очи. Добре забеляза пребледнялото му лице и паническия страх в погледа му.

— Търсят ли ви? — прошепна тя.

— Да — кимна Уъртингтън.

 

 

Капитан Тим О’Халоран се облегна назад в стола си. Висок и широкоплещест, с хладни сини очи, твърда уста и червендалесто лице, той отговаряше за всички агенти на ЦРУ в Европа и беше дясната ръка на Дори.

Самият Дори седеше зад бюрото и си играеше с ножа за отваряне на писма. Току-що бе разказал на капитана за срещата си с Кейн. О’Халоран слушаше, без да задава въпроси, грубите черти на лицето му останаха безизразни. Беше сигурен, че Дори ще измисли нещо, вярата му в шефа беше огромна.

— Такива работи — проточи Дори и остави ножа на масата. — Ако Малик пипне Уъртингтън, това ще означава сигурен провал за Мейла Рейд и Кейн. Затова Уъртингтън трябва да бъде ликвидиран. Кой може да свърши тази работа?

— Майк О’Брайън — отвърна без нито секунда колебание О’Халоран. — Още довечера може да вземе самолета, има дипломатически паспорт. Късно през нощта или рано сутринта работата ще е приключена.

Дори се намръщи, помисли малко, после сви рамене.

— Добре, Тим — махна той по посока на телефона. — Заемай се за работа.

Докато О’Халоран набираше някакъв номер, той извади дебела папка и я постави на бюрото пред себе си. Не беше я прелистил и до половината, когато О’Халоран привърши разговора си и затвори.

— Можеш да считаш, че въпросът е уреден — тихо рече капитанът.

Дори кимна, без да прекъсва четенето. О’Халоран седна обратно в стола си и зачака. Докато по-възрастният мъж преглеждаше документите с мрачно и бледо лице, капитанът се замисли за годините, които беше изкарал под негово командване. Макар и малко ексцентричен, този дребничък и вече немлад човек беше изключително умен и комбинативен, а когато картите се сваляха на масата — и напълно безпощаден. В кратката секунда, в която Дори слагаше подписа си под някакъв документ в папката, О’Халоран стигна до заключението, че никой друг във висшите среди на ЦРУ не би бил по-добър началник от него.

Дори премести папката и впи хладните си очи в лицето на О’Халоран.

— Трябва да помислим и за заместник на Уъртингтън — каза той. — Според мен Джак Латимър ще свърши работа, но Кейн има известни резерви. Има чувството, че ще го разкрият още преди да е започнал.

— Латимър е добра кандидатура — кимна О’Халоран. — Да поговоря ли с Кейн?

— Аз вече свърших тази работа — отвърна Дори и събра в снопче тънките си пръсти. — Възражението му не е лишено от логика, тъй като в Прага е пристигнал Малик. Помниш ли го?

— Как да не го помия! — изправи се в стола си капитанът.

— Да, най-добрият агент на руснаците… Поне знаем, че е там… — Впил поглед в ноктите си, Дори замислено добави: — Значи трябва да заблудим Малик и да внедрим Латимър в Прага.

О’Халоран знаеше, че Дори вече е решил какво трябва да се прави и търпеливо чакаше.

— Ще пуснем димна завеса — продължи Дори. — Ще изпратим в Прага някой, който прекалено бие на очи. Малик ще се залови да го проучва и това ще даде възможност на Латимър.

О’Халоран потърка масивната си челюст.

— Звучи добре, но агентът, който ще бие на очи, вероятно доста ще си изпати.

— Разбира се — бледо се усмихна Дори. — Ще бъде един от хората, за които няма да ни е особено мъчно… — Погледна по-младия си помощник и подхвърли: — Знаеш ли, че Гърланд се е прибрал? Тази сутрин е пристигнал със самолета от Хонконг.

— Гърланд е тук? — изправи се в стола си О’Халоран.

— Да, тук е — кимна Дори. — Знаеш, че ми дължи куп пари и аз внимателно следя ходовете му. Дойде време да си върне дълговете. — Взе в ръка ножа за писма и внимателно започна да го разглежда: — Ще го използвам за димната завеса, която ти споменах. Когато Малик разбере, че Гърланд е в Прага, той несъмнено ще го вземе за заместника на Уъртингтън и ще започне обработката му. Това ще даде възможност на Латимър да се настани на спокойствие. Какво ще кажеш за тази идея?

О’Халоран сведе поглед към обсипаните си с лунички ръце и се замисли. Изпитваше дълбоко уважение към Гърланд, който дълго време беше най-добрият агент на Дори.

— А защо мислиш, че Гърланд ще пожелае да замине за Прага? — попита той. — Той вече не работи за нас и не е глупак. Не виждам какво би го накарало да замине оттатък завесата.

— Гърланд има два порока — жени и пари — отвърна Дори. — Мога да ти гарантирам, че ще приеме!

— Но това означава да го загубим завинаги — възрази О’Халоран. — Ти искаш ли да го загубим?

Устните на Дори се превърнаха в тънка черта.

— Гърланд мисли единствено за себе си. Работеше за нас просто защото печелеше добре. Успя да измъкне от мен доста голяма сумичка и сега му е времето да му върнем номера! Няма да плача за него в случай, че го загубим!

О’Халоран сви рамене.

— След като мислиш, че ще го прелъжеш да замине за Прага, на мен ми е все едно. Все пак трябва да ти напомня, че е умно копеле и не мога да си представя, че ще приеме да се прехвърли оттатък просто ей така, за идеята…

— Когато стръвта е достатъчно съблазнителна, рибата винаги я налапва — отвърна Дори. — А на Гърланд съм му приготвил една наистина прекрасна стръв! Ще замине за Прага, бъди сигурен в това!

 

 

Уъртингтън излезе от малката баня, попивайки с хавлия влагата от лицето си. Беше си обръснал мустачките и лицето му изглеждаше някак отслабнало и издължено.

— Разликата е доста осезаема — рече той. — Двайсет и пет години съм носил мустаци и сега се чувствам съвсем необичайно. — Извади от джоба на сакото си чифт очила с рогови рамки и ги окачи на носа си. — С тези очила и без мустаци едва ли ще ме познаят, не мислите ли?

Мейла го гледаше с отчаяние. Оголената горна устна и очилата действително променяха лицето му. Но все още не можеше да приеме начина, по който този човек нахлу в жилището й в очакване на помощ от нея.

— Май ще трябва да боядисам и косата си — продължи Уъртингтън и пристъпи към огледалото над камината. — Имам шишенце кислородна вода в куфара, но не зная как да го използвам… — Обърна се към нея и я погледна: — Вие не можете ли да ми помогнете?

Мейла изпусна една дълбока въздишка и се изправи:

— Не и нямам подобни намерения! — отвърна тя, като с усилие контролираше гласа си. Ясно съзнаваше, че Уъртингтън ще я предаде в момента, в който го хванат. Издълженото слабовато лице на мъжа срещу нея съвсем определено бе лишено от твърдост. Такива като него пропяват още на първия разпит. А после агентите ще дойдат да я приберат. Прилоша й при мисълта, че ще попадне в ръцете на тайните служби. — Моля ви, вървете си! Много ви моля!

Уъртингтън озадачено я погледна и поклати глава:

— Не, вие просто сте прекалено развълнувана. Ще ви направя чай… Той действа много по-добре от алкохола… — Огледа се разсеяно и попита: — Къде си държите чая?

Мейла се вкопчи в облегалките на стола.

— Моля ви най-настоятелно да си вървите! — извика тя. — Не ви искам тук и нямам намерение да ви помагам! Вървете си!

— Не ставайте глупава! — повиши глас и Уъртингтън. Свали очилата си, внимателно ги пъхна в джобчето на сакото си, после добави: — Ако хванат мен, ще хванат и вас! По-добре да изпием по един чай!

Отиде в малката кухничка и Мейла го чу да поставя чайника на печката. Очите й отчаяно пробягаха по вътрешността на мансардата, сякаш търсеха начин да избягат. Много й се искаше да изтича надолу по стълбите, но къде можеше да отиде? За пръв път изпита съжаление, че се беше хванала на умните приказки на онзи агент, който дрънкаше за патриотизъм, дълг и тем подобни глупости. Едва сега си даде сметка с какво се беше заловила и къде може да я отведе то. В главата й се появиха всички ужасни истории за заловени шпиони, които беше чувала в разни компании. Ами ако сама позвъни в полицията? Дали ще проявят снизходителност, ако им предаде Уъртингтън? Едва ли. Почти усети горещите им груби лапи върху тялото си, ясно си представи какво ще й сторят, за да я принудят да говори. Дори и да им каже всичко, което знае, а то не беше много, те ще продължавах да я измъчват с надеждата да измъкнат още нещо от нея.

На прага се появи Уъртингтън с чайник в ръце.

— Искам да ми направите няколко снимки, след като си изсветля косата — каза той. — Нося фотоапарат… — Скри се за миг в кухничката и се появи с чаши и лъжички: — Ще ми трябват за паспорта… След това ще идете на един адрес, който ще ви дам и човекът ще смени снимката. Той е майстор на тези неща. След това тръгвам. Никой не знае, че още си пазя английския паспорт. С променен външен вид спокойно мога да мина за турист. — Вдигна капачето на чайника и погледна тъмната течност вътре: — Страшно ми липсва китайският чай! С мляко ли го пиете?

Мейла го наблюдаваше, без да помръдва от стола си. Наложи й се да захапе пръстите си, за да не изкрещи.

 

 

Майк О’Брайън пристигна в Прага с кола в девет часа вечерта. Беше прелетял с въздушно такси до Бурнберг, а оттам бе взел кола под наем и с пълна скорост се понесе към Прага.

Младият О’Брайън, с пясъчноруса коса, плоско луничаво лице и ледени сиви очи, беше екзекуторът на О’Халоран. Изпълняваше тази длъжност вече три години и за това време беше ликвидирал четирима агенти, които се канеха да избягат. За него екзекуциите бяха просто начин да си изкарва хляба, той никак не се вълнуваше, че отнема човешки живот. Работа като всяка друга: натиска звънеца, насочва пистолета със заглушител и дръпва спусъка. Винаги стреляше в главата, така грешка не можеше да стане. Куршум 45-ти калибър и мозъкът на жертвата се залепва за стената. Толкоз.

Проучил картата на града, той с лекота откри апартамента на Уъртингтън. Паркира колата си, затръшна вратичката и с бърза крачка се отправи към входа на блока. Намести пистолета в джоба си и пое нагоре по стълбището. Ако имам късмет, още преди полунощ ще бъда обратно в Нюрнберг, помисли си той. Там ще пренощува, а утре сутринта ще се върне обратно в Париж.

Спря пред вратата на Уъртингтън и вдигна предпазителя на пистолета си. Провери дали лесно излиза от кобура и едва тогава заби пръст в бутона.

Кратка пауза, последвана от шум от провлачени стъпки. Вратата се отвори.

На прага се изправи огромен мъжага с посребрена коса, квадратно скулесто лице и безизразни зелени очи.

О’Брайън моментално го позна и потръпна. Това беше Малик! Никога не беше го виждал, но познаваше добре това лице от снимките му в досието на ЦРУ.

Зад гърба на гиганта стояха трима души с тъмни костюми и мрачни лица. Двама от тях стискаха автомати в ръце.

— Моля? — изрече любезно Малик, но зелените му очи бяха студени като лед и напълно лишени от живот.

Мислите на О’Брайън бясно препускаха. Дали са пипнали Уъртингтън? По всичко личи, че точно това е станало. Иначе какво ще правят тук?

— Търся господин Уъртингтън — каза на глас той. — Разбрах, че дава уроци по английски.

— Заповядайте — рече Малик и се дръпна встрани.

О’Брайън се поколеба за миг, но автоматите, насочени в гърдите му, бяха съвсем недвусмислени. Пристъпи в бедно обзаведения хол. Тримата продължаваха да го гледат, без да се помръдват.

— Господин Уъртингтън отсъства — съобщи му Малик и затвори вратата. — Мога ли да видя паспорта ви?

О’Брайън леко сви рамене и му подаде документа.

— Как се чувства господин Дори? — попита Малик и подхвърли паспорта на мъжа без оръжие.

— Доколкото знам, все още е жив — усмихна се леко О’Брайън и на свой ред попита: — А как се чувства Ковски?

Така се казваше прекият началник на Малик.

— И той още диша — отвърна Малик, поколеба се за миг, после добави: — Малко сте закъснял… Уъртингтън е напуснал дома си малко след десет тази сутрин. Моля ви да предадете на господин Дори, че аз ще имам грижата за него. Предайте му още, че няма да го изпусна! — Направи лек и малко вдървен поклон: — Съжалявам, че напразно сте се разкарвали. Моля ви да приемете компанията на този човек. Ще ви върне паспорта на летището.

Ниският здравеняк, който вече беше прибрал паспорта на О’Брайън в джоба си, мълчаливо се насочи към вратата. О’Брайън прие неизбежното и с нежелание го последва.

— Един момент, господин О’Брайън — спря го Малик. — Моля да не се връщате повече тук, защото сте нежелан гост в тази страна. Разбирате ли ме?

— Разбира се — кимна О’Брайън, мина пред широкоплещестия и се насочи към стълбището. — Сбогом.

Стори му се, че някъде във вътрешността на жилището се чуват приглушени женски ридания. Вероятно жената на Уъртингтън, сви рамене той. Не би желал да е на нейно място в момент като този.

Малик!

Лицето на О’Брайън се изкриви в грозна гримаса.