Ян Менс
Рембранд (59)

I

Подобни на сладкиши, покритите със скреж дървета искряха под февруарското слънце по дължината на канала на Розите. Рязката светлина очертаваше върху фона на небето фасадите на малките прясно боядисани жилища и елегантните линии на Западната църква. Рембранд неведнъж бе възпроизвеждал това кътче в рисунките си. И често, докато мечтаеше в своето ателие, се вслушваше в бронзовия глас на камбаната, този глас, който докосваше водите и ниските покриви на къщите; за да се излее в трептения из широкия простор, изпълнен с дървета, от лабиринта до хълма и околните поля.

Майстор Рембранд вече не приемаше гости; понякога идваха само аптекарят Франсен и брат му Даниел, а още по-рядко — Ван Людик, както и настойникът на Титус, който живееше съвсем наблизо. Тези посетители имаха да казват малко нещо и не се бояха да остават дълго време мълчаливи. Що се отнася до Рембранд, можеше да се каже, че той вече не излизаше. Здравето му беше станало крехко. Той, който някога тъй обичаше да излиза на дълги разходки, чувствуваше бремето на старостта и ударите на живота, чиито последствия бе принуден да понася. Самотен, в малка стая, разположена на първия етаж на къщичката край канала на Розите, той размишляваше за миналото, за онова, което би могло да бъде… Което би могло да бъде… ако просторната къща на Голямата улица, художествените колекции, които тя съдържаше, не му бяха изтръгнати от алчни ръце и всичките му ценности разпродадени на публичен търг в „Короната на императора“ на Волската улица. Тъй като купувачите предварително се бяха споразумели да не повишават цените, общата сума, получена от продажбите, се бе оказала недостатъчна за задоволяване на кредиторите. Тогава му отнеха и къщата, хубавата къща, в която бе живял почти двадесет години със Саския, а после с Хендрикие…

Това бе станало по времето, когато рисуваше „Урокът по анатомия на доктор Дейман“. Деветстотинте флорина, получени за тази зашеметяваща картина, също бяха взети от господата от службата за открити наследства. Какво бедствие! Всичките съкровища, оценени десет години по-рано за четиридесет хиляди флорина, бяха продадени за пет хиляди! Великолепни картини, отстъпени за залък хляб. Да, Рембранд щеше да си спомня до смъртта си за последните месеци на очакване преди заключителната катастрофа.

През един декемврийски ден шейна с два тежки коня бе спряла пред къщата. Веднага Рембранд бе разбрал и се бе разтреперал. Отекна силен удар на вратата, после се появи Титус със зачервени очи и бледо лице.

— Ето ги — бе смутолевил той, идват да вземат мебелите!

— Да, момчето ми, зная.

Рембранд вече се беше съвзел. Бе започнал да смесва бои на палитрата, подготвяйки четката си, сякаш щеше да започва работа. Титус, със сълзи от безсилен гняв в очите, го бе загледал с възхищение.

— Трябва ли да ги оставим? — бе запитал той, стисвайки малките си юмруци.

Рембранд се бе задоволил да кимне утвърдително с глава. А синът му, с детската си интуиция, бе усетил дълбокото му вълнение в тоя миг. Импулсивно се бе хвърлил на врата му:

— Не се страхувай, татко, аз съм тук. Хендрикие и аз ще направим всичко, каквото трябва, за да можеш да работиш без грижи. Обещавал пред бога!

В дъното на паметта си Рембранд сякаш още чуваше този млад глас, трептящ от вълнение. Каква благословия, каква подкрепа беше този син — подарък от Саския!

Титус бе удържал думата си; Рембранд не бе изпитвал нито глад, нито студ; Хендрикие винаги се бе грижила като майка за него и той бе работил, колкото бе имал сили. Освен това, кой би могъл да помисли, че Хендрикие притежава такъв верен практически усет? Тя бе дала идеята да обзаведат малко магазинче, в което Титус да продава художествени предмети — предприятието бе създадено без участието на Рембранд, който оставаше под попечителството на Торквиниус и вследствие на това нямаше никакви права. Хендрикие бе предложила да образува съдружие с Титус, взимайки Рембранд за доброволен съветник. Естествено, предприятието даваше малка печалба, но изхранваше семейството и това бе достатъчно. От друга страна Хендрикие бе наследила известно имущество от своята майка, а и самият Титус не беше съвсем без средства, защото бе получил подаръци в натура при своето кръщаване. Така бе станало възможно да купят най-необходимото за семейството, както и първите скромни стоки за магазина.

Малко след продажбата на къщата на Голямата улица, Даниел Франсен им бе посочил малко жилище край канала на Розите, което се даваше под наем. Семейството на художника веднага се бе настанило там. Общо взето, Рембранд, Хендрикие, Титус и Корнелия, тогава на шест години, се бяха подредили не съвсем лошо: наемът в размер на сто двадесет и пет флорина годишно не претоварваше бюджета, а осветлението на стаята, използувана като ателие, се бе оказало великолепно. Художникът бе получил няколко поръчки за портрети: на Якоб Трип и на съпругата му Герти де Геер…

Рембранд прекара ръка по очите си. В последно време бе толкова болен, че се принуди да се откаже от гравюрите. Последната бе портретът на Ван Копенол, учител и калиграф, чиито умствени способности вече не бяха съвсем в ред. Той страдаше от манията постоянно да иска да бъде рисуван. Тъй като жена му бе богата, той играеше роля на покровител на изкуството и по този начин прославяше своето нещастно аз. „Защо пък не? — мърмореше Рембранд, спомняйки си за него. — Защо да не иска да бъде рисуван? Всяко човешко същество има свои дълбочини!“ Почувствувал се внезапно добре, той протегна крака към огъня, потри ръце и повдигна малко яката на художническата си блуза. Изпитваше удоволствие да премисля в тази поза час или два на топло.

Така го завари Корнелия. Щом влезе, тя се изкатери по коленете на баща си, за да му съобщи, че яденето е готово. Рембранд я целуна и, носейки я на ръце, обиколи с нея ателието, като запя някаква детска песен, която я разсмя. После, без да я сваля на земята, слезе по стълбата. Всекидневната стая беше твърде просто обзаведена: лавица от елхово дърво, украсена с медни свещници и калаени съдове, излъскани като огледала; маса; шест плетени стола.

Уви, и посред ден тя беше тъмна, защото се намираше между кухнята и голямата предна стая, в която беше магазинът. За да се утешава, Рембранд си припомняше, че в детинството си не бе живял по-удобно. И все пак, в продължение на седмици след настаняването, той бе чукал главата си в стълбището или в тавана, до такава степен тялото му оставаше привикнало към просторните размери на къщата от Голямата улица. Впоследствие той се беше приспособил към малките стаи, тясното стълбище и ниските врати и дори накрай бе започнал да намира по-голяма интимност в новото семейно огнище. Означаваше ли това, че нищо не му липсваше? По-добре би било да не се задълбочава много в тази тема. Във всеки случай храната беше оскъдна; Хендрикие вдигна от огъня тенджера с нахут, мазнината цвърна в тигана и тъмната меласа бе поставена отделно в глинен съд.

— Титус, ела да ядеш, моето момче!

Титус ван Рейн се бе превърнал във висок младеж, с продълговато лице, обкръжено от кафяви къдри. Край устата му имаше нервна бръчка, която изглеждаше съвсем чужда в съседство с големите мечтателни очи и високото чело. С една дума беше хубаво момче, което живееше в мечтите на много девойки от квартала.

Рембранд седна срещу Корнелия и машинално заигра с лъжицата, поставена до чинията върху карирана покривка. Хендрикие се зае да сипва храната.

— Кажи молитвата, татко!

Рембранд изговаряше думите тъй неясно, като че ли се молеше само за себе си. Титус направи гримаса към малката си сестричка и тя стисна устни. „Дано татко свърши скоро — помисли си тя, — инак ще прихна.“

— Амин — каза Рембранд.

— Амин — повтори Хендрикие.

— Амин — промърмори Титус.

— Амин — прошепна също и Корнелия.

Започнаха да се хранят мълчаливо. После Титус съобщи някои новини: Говерт Флинк е починал внезапно. Какво щяха да правят господа съветниците, които му бяха възложили една значителна задача? Слушайки, Рембранд бе оставил лъжицата си. С опакото на дланта си изтри устата.

— Говерт мъртъв! — промърмори той с вълнение.

Без да добави нито дума, старецът се качи в ателието си, защото изпитваше нужда да остане сам.

Да, Говерт Флинк бе умрял. Не само първенците го оплакваха, а и самият Фондел му бе посветил няколко разнежени стиха. Флинк трябваше да нарисува дванадесет огромни картини за украса на княжеската галерия около голямата зала на общинския съвет. Цялата поръчка, на стойност седемнадесет хиляди флорина, трябваше да бъде завършена след две години, но Говерт не бе имал време да нарисува дори и първото платно. Щяха ли да останат стените голи? Не, това беше невъзможно. Те трябваше да свидетелствуват, съобразно първоначалния замисъл, за неукротимия свободолюбив дух на батавския народ от началото на неговото съществуване до неотдавнашната борба срещу Испания. Във възможно най-кратък срок трябваше да бъдат възпроизведени историческите сцени; битката в Тевтобургерската гора, клетвата за съюз на батавите, подвизите на Клавдий Цивилис… Де Граф се бе споразумял с Флинк, че Фондел, голям познавач на народната история, ще му бъде консултант. Ще се съгласи ли друг художник на такова сътрудничество? Ще се обърнат ли към Фердинанд Бол? Да, но това не даде резултат! Майстор Бол бе престанал да работи, откакто се бе оженил за Елизабет Дел, дъщеря на богат търговец. От своя страна Бартоломеус ван дер Хелст имаше да рисува поредица портрети на високопоставени личности, тъй че не можеше да се заеме с повече от една картина. Общинските съветници не се отчаяха. Ако в Амстердам нямаше художник, който срещу порядъчно заплащане би се съгласил да задоволи властите, щяха да потърсят другаде. Общинският секретар нае кола, за да посети майстор Йордаенс в Анверс. Но и той не прие предложението. Дванадесет големи картини — това беше много за неговата възраст: наближаваше седемдесетата си година.

— Ще нарисувам една, ако желаете, господин секретар. После ще видим дали ще имам сили да продължа. Но искам хиляда и двеста флорина за парче.

Колата се отправи към Хага, където майстор Ян Ливенс се бе настанил отскоро с младата си съпруга, защото той обичаше да живее близо до Двора.

Един въоръжен бунт? Хм!… Колко плащате? Хиляда и двеста флорина? Не е лошо… Какво казвате? Трябва да се нарисуват дванадесет картини? Но аз мога да взема само една, аз съм твърде зает човек. Довиждане, господин секретар…

Общинският секретар се полюшваше по обратния път, недоволен от резултата от своята мисия.