Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La vie passionnee de Rembrandt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
Максимус (2014)

Издание:

Ян Менс. Рембранд

Холандска. Второ издание

Издателство „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1981

Редактор: Здравка Петрова

Художник: Величко Маринов, 1981

Художник-редактор: Веселин Христов

Техн. редактор: Ирина Йовчева

Коректор: Виолета Славчева

 

Дадена за набор на 10.I.1981 г.

Излязла от печат на 30.X.1981 г.

Формат 60/90/16

Издателски коли 18,50

ДП „Д. Найденов“ — В. Търново

 

Jan Mans

La vie passionnee de Rembrandt

Intercontinentale du Livre

Paris, 1956

История

  1. — Добавяне

Книга първа
Лайден

I

Единствената мелница по Пеликановата дига очертаваше неподвижния кръст на своите криле върху фона на здрачаващото се небе. Малко светлина все още се задържаше върху най-високата част на едно от крилата, докато в подножието на склона мрачните води на Рейн изливаха червени отблясъци в своето непрестанно движение. Преди да бъде погълнат от нощта, пейзажът добиваше царствен вид.

Едно момче, полулегнало в тревата, с глава, подпряна на ръката и с леко притворени клепачи, наблюдаваше около себе си. Отначало то виждаше само тъмната маса на мелницата — тази геометрична и точна форма, която сякаш отказваше да се слее със сянката; после едно неволно, почти неосъзнато движение го накара да повдигне глава дотолкова, че можа да съгледа кръстовидния знак, очертан от крилете. В същия миг някакво внезапно вълнение го завладя и то остана неподвижно в това положение.

„Да, о, да! — промълви то с едва сдържано напрежение — Това е той, кръстът! Аз съм в подножието на Голгота!“ В паметта му се заредиха думи, чути в училище, изречения, прочетени в библията… И земята се разтърси! И скалите се пропукаха! И една странна светлина се яви на хоризонта! И мракът погълна небето! И светлината блестеше сред мрака! Гласът на спасителя прозвуча силно…

Очите му не можеха да се откъснат от тържествената гледка; сякаш на всяка цена искаше да я спаси от забравата, в която тя щеше да потъне. Един кръст от крила, очертан върху кърваво небе, масивната сянка на една мелница… После, като се овладя, момчето стана, прокара пръсти през ситно къдравата си коса и заслиза по стръмната пътека. Малко по-късно грубите му подметки отекнаха по неравната настилка на улица Ге…

Седнали пред ниската врата на своята къща, родителите на младия самотник се отдаваха на неочакваната сладост на този априлски залез и всеки бе погълнат от мислите си сред обичайната тишина, на която бяха привикнали. Майката градеше прекрасни мечти за своите деца, а мъжът мислеше за мелницата, за реколтата, за все по-тежките данъци. Кога най-после щеше да свърши тази проклета война срещу Испания? „Хубаво е, ако човек успее да скъта няколко златни монети в дъното на сандъчето — си казваше той с досада, — но още по-добре е, ако може да ги запази за дълго. Не, аз не бих желал да се издигна над равнището, на което се намирам, както подметнаха някои в деня, когато бях избран в управата на квартала, но искам да прекарам края на живота си в мир и най-вече държа да осигуря бъдещето на децата си!“ Припомняйки си всяко едно по отделно, той само за миг се спря на най-възрастния; Адриан беше оженен и никаква амбиция не го измъчваше. Щеше да си остане обущар, прикован към своето столче до последния си дъх. Но след него идваше вторият син. Герит беше инвалид! Загубил възможността да си служи с дясната ръка след едно нещастие, той беше изцяло на грижите на своите родители. Без съмнение, Корнелис (с петнадесет месеца по-млад от Герит) вдъхваше добри надежди. На шестнадесет години вършеше работа за двама, но все пак беше само шестнадесетгодишен и много вода щеше да изтече, преди да може да заеме мястото на стопанина, преди да може да командува мелницата на Ван Рейн. А подир Корнелис следваха още четири деца, съвсем малки… Какво би станало с тях, ако умре баща им?

Гласът на Нели, съпругата му, го откъсна от тези мисли:

— Хармен, вече е късно. Дали да се прибираме…

— Да се прибираме? Че още е съвсем светло! Защо да хабим свещ?

Привикнала да се подчинява, Нели не отвърна нищо. Ала загръщайки по-добре раменете си с шала, тя произнесе гласно онова, което я занимаваше в момента:

— Но къде може да е Рембранд?

Мъжът вдигна рамене:

— Що за въпрос? Както винаги, мечтае край канала…

И двамата отново замълчаха, погълнати от своите мисли.

Рембранд, най-малкият син на Нели! Разбира се, тя обичаше всичките си деца еднакво, но по отношение на това волево, мълчаливо и пламенно момче изпитваше някаква трудно определима нежност. Той тъй малко приличаше на останалите си братя! Въпросите, които понякога задаваше, отправяйки любознателен поглед към своя събеседник, разкриваха интереси, изненадващи я интереси. Още повече, че не можеше да му отговори с общи приказки или с някоя шега…

Нели беше простичка жена, бе чела само Библията; за нея образът на идеалния мъж се покриваше със спомена за баща й. Тя никога не беше срещала по-интересен човек от него. Той бе хлебар, но колко пъти му се случваше да остави всичко и да хукне към полята, без да го е грижа нито колко е часът, нито дали клиентите се възмущават!

„Това е тъй хубаво!“ — казваше той на жена си, когато се завръщаше изморен и весел.

А на ония, които се учудваха на тези бягства, добрата жена отвръщаше:

— Какво искате, такъв му е характерът!

Неговият характер! Нели се усмихна. Тя отново виждаше своя баща да крачи с широки стъпки из ечемичените нивя, независимо от това дали небето е облачно или идеално синьо, през някой ранен следобед или по залез-слънце. И веднага след този образ пред нея изпъква друг, по-близък: Рембранд, тичащ по дигата или потънал в мечти край прозореца на мелницата. Щеше ли детето да прилича на своя дядо? И ако станеше така, трябваше ли да съжалява или да се радва? Наистина тежеше им войната, беднотията, различните лишения. От ден на ден оставаше все по-малко време човек да се отдава на своето въображение. Но можеше ли да се промени един темперамент? Нали смяташе, че децата трябва да се приемат такива, каквито са.

Поглеждайки скритом Хармен, тя изведнъж откри, че мъжът й е много остарял. Остарял за годините си. Кога беше станало това? Работата в мелницата изискваше големи усилия и можеше да изтощи и най-големия здравеняк. Освен това Хармен не жалеше сили, работеше като роб и вече беше станал собственик. От друга страна, колкото повече израстваха децата, толкова повече родителските грижи трябваше да намаляват. Адриан, Герит, Корнелиус, Вилхелм и Рембранд — момчетата, винаги можеха да разчитат на своите родители. „Дори и да умрем — си каза тя, — ние ще им оставим известно състояние.“ Що се отнася до дъщерите, Махтелд помагаше в домакинството на една братовчедка в Делфт, а Лизбет, русокосата Лизбет, живееше още в безгрижието на своите десет години.

По улицата отекнаха стъпки и Нели повдигна глава. Бе познала походката на Рембранд.

— Връщаш се доста късно!

— Но, мамо — отвърна той, — слънцето едва се скри зад хоризонта.

Бащата не му даде възможност да каже нещо повече.

— Рембранд — повика го той, — трябва веднага да отидеш у Ливен Хендрикс, нали знаеш къде живеят? Лизбет отиде там след обяд и аз обещах, че вечерта някой ще я доведе. Побързай, да не стане много късно.

— Да взема ли фенера?

— Не, няма нужда. Никога няма да постигнем нещо, ако сме разточителни. Хайде, отивай!

„Ето какъв е баща ми! — помисли си Рембранд, докато се отдалечаваше. — Винаги да се пести! Добре че познавам улиците и няма опасност да падна във водата. Но чакай, откъде да мина?“

Рембранд можеше да избира. Дали да върви по голямата шумна и оживена улица, по която се перчеха стотици празнично облечени младежи, или покрай Рапенбург? От моста, до който бе достигнал, той се загледа за миг към зелената вода, леко накъдрена от ветреца между каменните брегове и към алеята с млади брястове, чиито пъпки бяха започнали да се разпукват. Тогава, без да мисли повече, той тръгна оттам, покрай канала, и скоро стигна до сградата на академията — нейният закръглен купол се открояваше върху виолетовото небе.

Като всички жители на Лайден, Рембранд се гордееше с тази академия, подарена на града в знак на признателност за верността му след обсадата през 1574 година. Много пъти майка му беше разказвала за онова героично време, а ректорът на латинското училище, което посещаваше, никога не пропускаше да спомене за съпротивата на Лайден. Все пак описанието на Нели се различаваше доста от картината, рисувана от учителя. Майка му говореше само за грижи и трудности, а от устата на ректора бликаха думи за слава и за победно тържество. „Нидерландия — казваше той, — е единствената страна в Европа, където има свободен простор за ония, които са решили да сполучат.“ Да, помисли си Рембранд, хубавите думи се нижат леко над черната брада на ректора Летинг!

Момчето знаеше, че принадлежи към отрудено семейство и че голямо разстояние отделя уличката Водопойна от Рапенбург дори и в „свободната република“ Нидерландия. Онова, което се говореше в къщи, коренно се различаваше от изказванията на учителя. Бащата на Рембранд непрекъснато се оплакваше от многобройните и твърде тежки данъци, които тегнеха върху обикновените занаятчии. А освен това не беше ли истина, че пътищата са задръстени от просяци! Истински срам! И един ден, когато Рембранд възхваляваше републиката и славата на принц Мориц, брат му Адриан беше казал, че в тяхното свободно отечество за хора като тях съществува свобода да умират от глад. Наистина Адриан виждаше всичко в мрачни краски; често му се случваше да говори зле за ректора Летинг. Не беше ли казал дори, че неговият дъх разпръсва воня на алкохол на двадесет левги околовръст?

От своя страна Рембранд трябваше да признае, че последната подробност ни най-малко не го вълнува. Той беше на четиринадесет години и го занимаваха всевъзможни други грижи, присъщи на тази възраст, та не му оставаше време да се занимава с пиянските наклонности на един от своите учители. Самият вид на училищната сграда вече събуждаше у него неудоволствието, което бе изпитал при думите на баща си, че ще го изпрати в университета. Никак не можеше да се види в студентска тога! Той, който обичаше мирната гледка на някой спокоен канал, като канала, покрай който вървеше сега. Ето нещо хубаво! Искаше му се да върви така, сам със своите мисли, в продължение на часове.

Уви, Лайден беше малък град, бързо може да бъде прекосен! Юношата вече наближаваше уличката Камбанена, където се намираше дървената къщичка на Ливен Хендрикс. Рембранд вдигна чукчето, което тежко отекна върху боядисаната в зелено врата.

— Влез, момчето ми! — усмихнато се провикна жената на Ливен, която му отвори. — Идваш навреме!

Въведен в общата стая, Рембранд примигна, заслепен от светлината на лоената лампа, окачена на тавана. Многобройните гости бяха насядали около масата. До единия й край имаше група деца, между които бе и Лизбет. На почетно място беше седнал Ливен Хендрикс, образец на човек, който обича да си хапва и пийва добре — с червендалесто лице и войнствена брадичка. Без да обърне внимание на приятелското кимване на сестричката си, Рембранд церемониално се осведоми за здравето на домакините, както го бяха учили в училище.

— Много добре, благодаря — отвърна Ливен, без да отдаде голямо значение на тези прояви на любезност. — Хайде, сядай тук! Нали ще изядеш парче сладкиш с малко топло мляко?

Седнал между Лизбет и Ян, най-голямото от осемте деца на Ливен Хендрикс, Рембранд отначало се почувствува смутен. Но домакинята, добрата Махтелд, бързо го предразположи, осведомявайки се за напредъка му в учението. После, като достойна майка на многочленно семейство, тя премина към проектите на своя собствен син.

— Знаеш ли, че Ян утре взема кораба за Амстердам? Там смята да продължи да се учи за художник.

— О, да — извика сияещ Ян, — заминавам утре. Ще работя при майстор Ластман, специалист по историческите сюжети.

Рембранд го погледна с нескрито любопитство. Ян беше момче на неговата възраст, но много по-слабо. От години вече учеше живопис при майстор Йорис ван Шутен. Човек трудно можеше да си представи как този юноша без мускули ще работи над гигантските платна, върху които знаменитият амстердамски художник изписваше своите грандиозни исторически картини. Но госпожа Хендрикс не остави време за задълбочаване в този проблем. Тя вече говореше за хиляди неща, които трябваше да приготви или да купи за заминаването на Ян: дреха от син плат, здрав панталон, дванадесет чифта чорапи, два чифта обувки от истински телешки бокс, ризи, бельо…

— Всичко това ни струва сума пари — призна тя. — И работата не свършва дотук. Знаеш ли, че майстор Ластман иска по сто флорина годишно за пансиона и за уроците? Ах, ако Ян беше як като теб, Рембранд, нямаше да се тревожа! Но с неговото деликатно здраве понякога се страхувам дали няма да се наложи да изостави уроците си. Представяш ли си каква загуба би било това? — тя не успя да продължи, защото се намеси ведрият Ливен:

— Шт, шт, Махтелд! Какво означават тези смешни оплаквания? Ян ще стане велик художник, художник, който ще има успех, и то в Амстердам. И освен това, крехък или не, добре е той да напусне къщата и да се научи да живее.

После се обърна към сина си:

— Ах, ако можех да бъда на твое място, Ян! Аз който съм само обикновен майстор на бродерии. Да бъдеш художник — тогава, когато толкова други водят жалък живот като чиновници в кметството, писари при нотариуса или като занаятчии. И при това добър художник, който печели добре! Ето, виж Йорис ван Шутен, Ван Гойен, Ван дер Велде, Ян Порселис. Те печелят добре благодарение на това, че правят портрети на богатите граждани на Лайден. Разбира се, човек не може да ги сравни с Якоб ван Сваненбург. Но защо? Защото той е много талантлив ли? Ни най-малко. Понеже е син на кмета, а един кмет винаги има многобройни връзки.

Ливен Хендрикс беше в настроение да приказва. Всъщност в това нямаше нищо неочаквано. Та нали за жителите на Лайден той беше южняк? Нали беше пристигнал от южните провинции, нали беше фламандец, роден в Ганд? Цветистият му език и шумната му веселост издаваха неговия произход.

— А ти? — обърна се той към Рембранд, — какъв ще станеш, като пораснеш? Скоро ще напуснеш училище, нали?

— Татко би искал да стана учен, господин Хендрикс — отвърна момчето без голямо въодушевление.

— Учен ли? А какъв учен? От тия, които режат трупове, или от тия, които четат проповеди?

— Аз… не знам!

— Как така не знаеш! — продължи да го подкача добродушният фламандец. — Във всеки случай това, което аз знам, е, че не бих искал да ставам пастор! Такива ги има достатъчно вече. Колко жалко, че в твоята академия не изучават екстравагантността! Понякога един луд е по-полезен от петдесет уважавани проповедници.

— Мислите ли, — забеляза Рембранд, малко възмутен от тези думи, — че екстравагантността прави чест на бога?

— Ето, ти говориш като същински нидерландец! Ние, фламандците, имаме друго мнение по този въпрос. Според нас, бог е създал и смеха, тъй както е създал и сълзите, както е създал и деня и нощта. Вие си въобразявате винаги, че служенето на нашия обичан господ изисква непрестанни вайкания. Лъжете се! Бог, който обича радостта без никакви примеси, се показва твърде търпелив към вас.

— Какво искате да кажете, господин Хендрикс?

— Че ако отгоре попитат за моето мнение, аз бих пратил в чистилището всички омразни лицемери. Да, и бих накарал добре да ги опърлят на пламъците…

— Хайде, хайде! Приказваш глупости — го прекъсна Махтелд, напълвайки чашите за последен път.

Съпругът й продължи да мърмори в брадата си, но тя не му обърна никакво внимание. Наведе се към Рембранд и му напомни, че може би е време да се връща у дома.

Юношата веднага стана и кимна на Лизбет да го последва.

— Пожелавам ви да си отпочинете добре през тази нощ — заяви той тържествено, тъй като бе изучил доброто държане в училище и държеше да го спазва…

Най-близката камбана отби девет часа, когато двете деца се озоваха на неосветената уличка. Рембранд разсеяно слушаше бъбренето на сестра си. Дребна и закръглена, с дебелички ръце и крака, тя бе олицетворение на веселостта. Ненапразно майка й понякога със смях я наричаше „благополучието на Нидерландия“. Момиченцето с мъка можеше да напише своето име, но всички смятаха, че тази подробност няма значение за нея; очевидно бе, че ще стане добра домакиня и че ще направи щастлив бъдещия си съпруг. Липсата на възпитание обаче не й пречеше да се отнася много почтително към Рембранд, този брат, който знаеше много повече от останалите момчета на неговата възраст. А и той, обикновено не твърде любезен с малките момиченца, обичаше много сестра си.

Хванати за ръце, те вървяха край Рапенбург. Луната се отразяваше в канала и Лизбет оживено заприказва, след което Рембранд разбра, че тя се опитва да сравни небесното светило с голямо парче сирене, натопено в мастило. Той се усмихна. Според него тъмната вода имаше цвят на черно грозде и светлината не приличаше на сирене. Светлината живееше, светлината искреше; понякога тя беше мрачна светлина, а понякога — ясна светлина. Но как би могло да се изрази всичко това?

Малко по-късно Лизбет му разказа, че Ян й е дал една хубава рисунка. Това бил неин портрет, който според уверенията на мадам Хендрикс бил много сполучлив. Рембранд поведе момиченцето към канала Грьонхазен, слабо осветен от един фенер.

— Покажи ми тази рисунка, Лизбет!

Внимателно, за да не смачка хартията, Лизбет я измъкна от своя корсаж. Тогава, полупритваряйки очи, Рембранд се вгледа в него тъй продължително, че изненаданото момиченце го запита:

— Нали ти харесва, кажи?

Рембранд не отвърна нищо, но приближи листа до очите си, за да разчете няколкото думи надраскани в долния край: „Портрет на Лизбет Ван Рейн в навечерието на моето отпътуване за Амстердам.“ Следваше подпис: „Ян Ливенсзон, Лайден.“

Чак тогава с необичайно твърд глас Рембранд каза:

— Това не е никак трудно, Лизбет, и аз мога да го направя.

С тия думи той сякаш даваше обещание пред самия себе си.