Труман Капоти
Закуска в „Тифани“ (1)

Винаги съм изпитвал влечение към местата, където съм живял, сградите и техните околности. Например на Седемдесет и някоя източна улица се извисява голяма сграда от червен пясъчник, в нея наех първото си нюйоркско жилище. Там имах стая, пълна със стари мебели: диван и тантурести кресла с червена плюшена тапицерия, която създава усещането за пътуване във влак в задушен ден. Стените бяха с гипсова мазилка на цвят горе-долу като тютюнева плюнка. Навсякъде, дори и в банята, бяха окачени гравюри с римски руини, пожълтели от старост. Единственият прозорец гледаше към противопожарната стълба. Но въпреки всичко самочувствието ми се повишаваше винаги когато напипвах в джоба си ключа от апартамента; при цялата си безличност той все пак беше моят дом, първото жилище, което имах, пък и там бяха книгите ми, поставките с моливи, които да подострям — всичко необходимо, както ми се струваше, за да се осъществи мечтата ми да стана писател.

В онези дни през ум не би ми минало да пиша за Холи Голайтли, нямаше и сега да ми хрумне, ако не беше един разговор с Джо Бел, който изведнъж съживи спомените ми за нея.

Холи Голайтли живееше под наем в същата стара многоетажна къща, в апартамента под моя. А Джо Бел имаше бар зад ъгъла, на Лексингтън Авеню; все още го има. И Холи, и аз прескачахме дотам шест-седем пъти дневно не само да пием — не всеки път, — а да ползваме телефона: през войната беше трудно да си инсталираш частен телефон. Освен това Джо Бел беше много услужлив, когато се налагаше да предава телефонни съобщения, което в случая с Холи никак не беше малко, тъй като за нея винаги имаше купища съобщения.

Разбира се, това беше много отдавна и до миналата седмица не бях виждал Джо Бел от няколко години. От време на време се чувахме с него и се случваше да се отбия в заведението му, когато бях в квартала; но всъщност никога не сме били близки приятели — само дотолкова, доколкото и двамата бяхме приятели на Холи Голайтли. Джо Бел е тежък характер, сам си го признава, според него било, защото е ерген и с болен стомах. Всеки, който го познава, ще потвърди, че с него трудно се общува. Даже е невъзможно, ако не споделяте неговите мании, една от които е Холи. Някои от другите са: хокей на лед, ваймарските кучета птичари, „Нашата госпожичка Неделя“^[1] — популярно предаване, което е слушал по радиото в продължение на петнадесет години, както и оперетите на Гилбърт и Съливан^[2]. Твърди, че бил роднина на единия или другия, не си спомням на кого.

Така че, когато късно следобед миналия вторник телефонът иззвъня и чух: „Обажда се Джо Бел“, разбрах, че трябва да е за Холи. Той не го каза, а само: „Можеш ли да прескочиш насам? Важно е“ — и квакна развълнувано с жабешкия си глас.

Хванах такси в проливния октомврийски дъжд и по пътя дори си помислих, че тя може да е там, че пак ще видя Холи.

Но заварих само него. Заведението на Джо Бел е скромно в сравнение с повечето барове на Лексингтън Авеню. То не може да се похвали нито с неоново осветление, нито с телевизор. В две стари огледала се вижда какво е времето навън, а зад бара има ниша, където сред снимки на хокейни звезди винаги стои голяма ваза със свежи цветя, които Джо Бел подрежда с майчинска грижа. Точно това правеше, когато влязох.

— Естествено — рече той и нагласи във вазата една гладиола, — естествено, че не бих те разкарвал, ако не ми беше важно мнението ти. Отнася се за нещо странно. Някаква много чудновата история.

— Имаш новини от Холи?

Той заопипва едно листо, сякаш не беше наясно какво да отговори. Дребен човек с деликатна глава и твърда побеляла коса, той има костеливо и ръбесто лице, което би подхождало повече на някой много по-висок човек; кожата му изглежда вечно обгорена от слънцето; а сега почервеня още повече.

— Не точно новини от нея. Там е работата, че не знам. Именно затова искам твоето мнение. Я да ти направя коктейл. Нещо ново. Нарича се „Бял ангел“ — каза той и смеси поравно водка и джин — без вермут.

Докато пиех този еликсир, Джо Бел стоеше прав до мен и дъвчеше хапче против стомашни болки, премисляйки онова, което имаше да ми казва. Сетне рече:

— Спомняш ли си един господин Юниоши? Джентълмен от Япония?

— От Калифорния — рекох аз, спомнях си идеално господин Юниоши.

Той е фотограф в едно от илюстрованите списания и навремето имаше ателие на по-горния етаж в същата сграда.

— Не ме обърквай. Искам само да сме сигурни, че говорим за един и същ човек. Окей. Кой, мислиш, снощи влиза тук със ситни стъпки? Въпросният господин Юниоши. Не съм го виждал май повече от две години. И къде, мислиш, е бил през тези две години?

— В Африка.

Джо Бел престана да осмуква хапчето, присви очи.

— Ти откъде знаеш?

— Четох в рубриката на Уинчъл^[3] за светски новини. — Точно така си беше.

Той отвори със звън касата и извади кафеникав плик.

— Я да видим прочел ли си това в рубриката на Уинчъл.

В плика имаше три фотографии, почти еднакви, но заснети от различни ъгли: висок слаб негър с басмена поличка и със стеснителна, но и самодоволна усмивка, държеше странна дървена скулптура, издължена глава, глава на момиче с къса момчешки пригладена коса, с косо дръпнати подчертано големи очи, лицето изтъняваше към брадичката, устата беше рязко очертана, с устни като на клоун. На пръв поглед — съвсем примитивна дърворезба, но само на пръв поглед, защото всъщност представляваше точно копие на Холи Голайтли, поне доколкото можеше да й бъде копие тъмен неодушевен предмет.

— И какво ще кажеш? — попита Джо Бел, доволен от недоумението ми.

— Прилича на нея.

— Виж какво, момчето ми — той плесна с ръка по бара, — това е тя. Това е повече от сигурно. Японският господинчо я познал в мига, в който я видял.

— Видял я? В Африка?

— Абе само скулптурата. Не е ли все едно. Прочети текста — каза той и обърна една от снимките. На гърба беше написано: „Дърворезба. Племето С, Тококул, Източна Африка, Коледа, 1956 г.“ — Ето какво каза японецът. — И Джо разказа следното.

На Коледа господин Юниоши се случил с фотоапарата си в Тококул, някакво село, забутано в джунглата, нищо особено, няколко пръстени колиби с маймуни в дворовете и мишелови по покривите. Тъкмо решил да продължи пътя си, когато видял негър, клекнал пред една врата, да издълбава фигури на маймуни върху бастун. Това заинтригувало господин Юниоши и той поискал да види и други творения на човека. Тогава именно онзи му показал изрязаната от дърво глава на момичето; и както се изразил пред Джо Бел, Юниоши изпитал чувството, че сънува. Но когато предложил да я купи, негърът сложил длан върху деликатните си части (очевидно това било нежен жест от рода на ръка на сърцето) и отказал. Един фунт сол и десет долара, ръчен часовник и два фунта сол плюс двадесет долара — нищо не могло да го изкуши. Господин Юниоши решил поне на всяка цена да разбере как се е стигнало до извайването на дървената глава. Това му струвало цялото количество сол плюс часовника, пък и случката била разказана на смесица от африканско наречие, развален английски и ръкомахания. Но общо взето, смисълът бил, че през пролетта на същата година трима бели се появили от джунглата, яхнали коне. Млада жена и двама мъже. Мъжете, и двамата трескави, с възпалени очи, били принудени няколко седмици да треперят затворени в отделна колиба, докато младата жена, която проявила слабост към резбаря, споделяла с него рогозката му.

— Не повярвах на тази част от разказа — рече с погнуса Джо Бел. — Знам, че й хрумват чудновати прищевки, но надали би стигнала чак дотам.

— И после?

— После нищо — сви рамене. — След това си отишла по същия начин, яхнала кон.

— Сама или с двамата мъже?

Джо Бел попремига.

— С двамата мъже, предполагам. А пък японецът разпитал за нея навсякъде наоколо. Но никой друг не я бил виждал. — И сякаш от опасение да не го зарази моето разочарование, заяви: — Едно нещо не може да не признаеш: че това е единственото правдоподобно и конкретно известие през тези не знам колко — той преброи на пръсти, но те не му стигнаха — години. Дано е богата. Трябва да е богата. Не може да не си богат, щом си тръгнал да се развяваш из оная мръсна Африка.

— Надали някога е стъпвала в Африка — рекох уверено, обаче можех да си я представя там; това беше континент, където тя би отишла. А и главата й, издялана от дърво…

Погледнах отново снимките.

— Като знаеш толкова много, къде е Холи?

— Умряла е. Или е в лудница. Или е омъжена. Най-вероятно се е омъжила, мирясала е, може и да живее тук, в града.

Той се позамисли.

— Не — рече после и поклати глава. — Ще ти кажа защо. Ако беше в града, щях да я срещна. Ето, аз съм човек, който обича да скита, и този човек кръстосва улиците десет или дванадесет години и през всичкото това време очите му търсят да открият едно-единствено лице, но не го зърват — не означава ли това, че я няма тук? Непрекъснато виждам жени, които по нещо ми заприличват на нея… плоско малко задниче… всяко слабо момиче, което върви бързо и изправено… — той млъкна, сякаш сепнат от вперения ми поглед. — Да не мислиш, че съм се побъркал?

— Просто не знаех, че си бил влюбен в нея. Не по този начин.

Съжалих, че го казах; думите ми го смутиха. Той събра снимките и ги сложи в плика. Погледнах часовника си. Никъде не отивах, но реших, че е най-добре да си тръгна.

— Чакай — хвана ме той за китката. — Разбира се, че я обичах. Но не че съм я искал. — И додаде, без да се усмихне: — Не казвам, че не мисля за тази страна на нещата. Дори и на моята възраст — през януари ще навърша шестдесет и седем. Най-странното е, че колкото повече остарявам, толкова повече ме интересуват тези неща. Не си спомням да съм мислил толкова много за това дори когато бях младеж; а сега непрестанно. Може би когато човек остарява и все по̀ не го може, тъкмо тогава му се заклещва в мозъка и няма отърваване. Винаги когато прочета във вестника как някой старец се е опозорил, знам, че е поради това. Обаче — той си наля уиски в голяма чаша и го изпи неразредено — аз никога няма да се опозоря. И ти се заклевам, че никога не ми е минавало през ума за Холи. Можеш да обичаш някого, без да мислиш за тези неща. Гледаш на него като на чужд човек; чужд човек, който ти е близък.

В заведението влязоха двама души и това беше подходящ момент да си тръгна. Джо Бел ме придружи до вратата. Улови отново китката ми.

— Вярваш ли ми?

— Че не си я пожелавал?

— Не; това за Африка?

В онзи миг изобщо не можех да си спомня цялата история, само си представих как Холи си тръгва, яхнала кон.

— Както и да е, нали я няма.

— Да — рече той и отвори вратата. — Няма я.

Навън вече не валеше, съвсем леко пръскаше, затова свърнах и се запътих към къщата. Улицата е с дървета, които през лятото хвърлят на тротоара шарена сянка; но сега листата бяха пожълтели и повечето бяха окапали, а от дъжда шумата беше станала хлъзгава. Къщата се намира между две пресечки до черква с часовникова кула — синият часовник отброява часовете. Видях нововъведения по сградата — хубава черна врата беше заместила старата с матовите стъкла, а прозорците бяха с красиви кепенци. Никой от хората, за които си спомням, не живее вече тук освен мадам Сапфия Спанела, прегракналата колоратура, която всеки следобед ходеше в Сентръл Парк да се пързаля с ролкови кънки. Разбрах, че още е там, защото се качих по стълбите и погледнах пощенските кутии. Именно една от тези кутии стана причина да науча навремето за съществуването на Холи Голайтли.