Виктор Левашов
Изчезнал безследно (20)

III

Генералният директор на компанията „Интертръст“ Мамаев прекъсна връзката и извика секретарката:

— Запиши си: Пастухов. Повече не ме свързвай.

— Правилно, шефе — одобри тя. — Той е нахален.

— Какво, да не те е нагрубил?

— Не, но… Не е наш човек.

Мамаев се подсмихна. Тая патка беше схванала с женския си усет главното. Не е наш човек. Чужд е. От някакъв живот, където действат други закони. Той не се вписваше в схемата на живота, с която бе свикнал Мамаев. Не е тартор. Не е тарикат. Не е бачкатор. Не е шестак. Наемник? Но нито един наемник няма да се откаже от мангизите, които той предложи за охраната си. По петдесет бона в зелено на всеки, кеш и авансово. И беше готов да предложи още повече. А ако не е наемник — какъв е тогава?

Ами това тайнствено Управление за планиране на специални мероприятия? Ами програмата „Помогни на другаря си“? До Мамаев стигаха смътни слухове за търговия с човешки органи. Нещо тъмно, мръсно. Пу-пу! По-далеч от тия неща…

Мамаев инстинктивно не се доверяваше на хората, които не разбираше. Затова беше доволен, че обстоятелствата се подредиха така, че можеше да разкара Пастухов и неговата команда. Което и направи с известно отмъстително удоволствие, сякаш вземайки реванш за унизилия го разговор в селището на брега на Осетра, когато му се наложи да лъже, да извърта и да се настройва към събеседника.

Секретарката стоеше изпъната като манекенка, бляскаше с коленцата си, чакаше разрешение да излезе.

— Тюрин появи ли се? — попита Мамаев.

— Току-що.

— Да дойде. И още… Чай? Кафе? — обърна се той към посетителя, приседнал плахо на крайчеца на креслото пред писалището му, сякаш потиснат от солидността на кабинета, чиито стени бяха облицовани с парен дъб, а мебелите бяха от вишнево дърво, работа на Грасини.

— По-добре чай — скромно отговори той. — И някой сандвич. Ако може. Че не съм ял от сутринта. Боях се да не ви изпусна.

— Организирай го — нареди Мамаев. — Сервирай там — кимна той към стаята за отдих. — Викай Тюрин.

Секретарката излезе. Появи се Тюрин, благоухаейки с лосиона си „Бос“, и спря върху посетителя сънливите си очи с такъв вид, сякаш потомствен аристократ вижда неизвестно откъде появило се на килима в гостната му голямо лайно. При това го изумява не появата на лайното, а какъв ли размер задник го е свършил.

Посетителят беше около седемдесетгодишен. Малкото сбръчкано лице преминаваше веднага след рошавите сиви вежди в жълта, яйцевидна плешивинка, обрамчена с дълги мазни коси. Черното сако с подвити ревери беше обсипано с пърхот. Изпод късите крачоли на панталона се подаваха пилешки крака със свлечени върху подпетените обувки чорапи с неопределен цвят. Ако ги нямаше вързаната на голям възел вратовръзка и черната кожена папка на коленете му, спокойно можеше да бъде взет за клошар, изхранващ се със събиране на празни бутилки.

— Запознай се, Тюрин — предложи Мамаев. — Това е Иван Иванович Иванов.

— Иван Иванович Иванов? — озадачено повтори Тюрин.

— Това ми е псевдонимът — със срамежлива усмивчица поясни посетителят. — Засега не бих искал да го разкривам. Ще го направя, когато стигнем до съгласие.

— Иван Иванович е ветеран от въоръжените сили, военен юрист — обясни Мамаев, като наблюдаваше с насмешка объркания Тюрин. — По време на Афганистанската война е бил председател на военен съд.

— Временно изпълняващ длъжността председател на военния съд на една от частите — поправи го Иванов.

— Коя? — попита Тюрин.

— Ще кажа, като му дойде времето.

— Иван Иванович ми разказа много интересна история. Искам и ти да я чуеш.

— Петрович, хайде да е друг път — предложи Тюрин. — Сега имам по-важна работа.

— Не — прекъсна го Мамаев. — Сега нямаме по-важна работа. Заповядайте, Иван Иванович — покани той госта и го поведе към стаята за отдих, където масичката вече бе сервирана. — Седнете, хапвайте каквото дал господ.

— Малко ми е неудобно — смутено проговори Иванов, като оглеждаше лакомо голямото плато миниатюрни сандвичи с филе от есетра и тарталетките с черен и червен хайвер.

— Не се стеснявайте — окуражи го Мамаев. — Една чашка?

— А може ли?

— Защо не? Водка? Коняк?

— По-добре уиски. Някога обичах уиски.

Посетителят обърна чашка дванайсетгодишен скоч и започна да набива тарталетките, избирайки тези с черния хайвер. Вземаше ги с ръце от платото, без да ги прехвърля в чинията си, дъвчеше припряно, само дето не се давеше. На лицето на Тюрин се появи гримаса, сякаш ей сега ще повърне. Мамаев мълчаливо пушеше и наблюдаваше госта. Той нагълта последната тарталетка с черен хайвер и потърси с поглед дали не се е завряла сред сандвичите още една. След като не откри, въздъхна със съжаление и изтри устните си с някаква съмнителна кърпичка.

— Може ли още една чашка? Поне половинка?

— Налейте си, сипвайте — радушно разреши Мамаев.

— Значи искате да ви разкажа моята история още веднъж? — поинтересува се Иванов, като препълни чашата така, че уискито се разля по покривката.

— С всички подробности. Тюрин ще я оцени от професионална гледна точка. Служил е в Московското главно управление на вътрешните работи. Може да се каже, че сте колеги.

— Много ми е приятно, колега — срамежливо се усмихна Иванов. — Много, много ми е приятно. Ще пийнете ли с мен?

— На работа не пия — отказа Тюрин. — По принцип.

— Уважавам чуждите принципи. Аз също никога не пиех на работа. За ваше здраве!… Ще започна от началото. На младини исках да стана писател. Но така се стекоха нещата, че животът ми мина в органите на военната прокуратура. Това е тежка и отговорна работа. Не ми оставяше нито време, нито сили за литературна дейност. Но аз мечтаех някога да напиша книга „Записки на военния прокурор“. И събирах по мъничко материал за нея. Правех си извадки от делата, снемах копия от най-интересните документи. Когато ме изпратиха в ограничения контингент съветски войски, изпълняващи интернационалния си дълг в Демократична република Афганистан, разбрах, че това ще бъде най-важната част от моята книга. И затова си водех особено старателно записките. Това е, така да се каже, преамбюлът. Както ние, юристите, казваме: уводната част — съобщи Иванов и почовърка с нокътя на кутрето из зъбите си. — Извинете, залепнал беше хайвер. Съвсем не ги бива вече зъбите ми, а за нови няма пари. Знаете ли колко струва една пломба в „Мастер Дент, стоматологична верига, само се обади“? Десет условни единици! Каквото си искат, това правят! Преминавам към изложението — продължи той. — Стана така. През нощта ме извика командващият армията и ми заповяда да летя до една от частите, за да проведа там заседание на съда…

— Откъде излетяхте? — прекъсна го Тюрин.

— От Кабул.

— За къде?

— Засега няма да кажа. Иначе моята информация ще загуби всякаква стойност. А не ми се иска. На съда, председателстван от мен, беше заповядано да разгледа делото на офицер от Съветската армия, обвинен в държавно престъпление. Той беше организирал диверсия на военно летище, взривил няколко самолета и избягал.

— Фамилията на офицера? Или и нея засега няма да кажете?

— Ще кажа. Фамилията ще ви кажа. Майор Калмиков.

— Разбра ли? — попита Мамаев. — Затова седи и слушай.

— Пред съда дадоха показания командирът на авиационния полк, началникът на охраната на летището и двама часови. Те потвърдиха, че обвиняемият Калмиков проникнал на територията на летището и извършил диверсия. Той беше признат за виновен по член шестдесет и четвърти, точка „а“ от Наказателния кодекс, „Измяна на родината“, а също и по член шестдесет и осми, алинея втора, „Диверсия“. За съвкупността от престъпления задочно беше осъден на смърт.

— Разжалван и лишен от всички правителствени награди — подсказа Мамаев.

— Това, естествено, се подразбира — потвърди Иванов.

— Той на онова летище ли е служил? — попита Тюрин.

— Не. Проникнал на територията на летището с подправено удостоверение от разузнавателното управление на армията.

— И сам е взривил цяла ескадрила?

— Имал съучастници в охраната на летището, трима таджики. Единият загинал при експлозията. Двамата други и Калмиков избягали. Бяха взети всички мерки за издирването им, вдигнаха по тревога всички части, разпратиха ориентировки. Но безуспешно. Вероятно ги бяха укрили агенти на муджахидините, а после са ги прехвърлили в Пакистан. Не знам как е завършило всичко, защото скоро след това ме прехвърлиха в Сахалин. Там служих до излизането си в заслужен отдих. Заинтересува ли ви тази история, колега?

— Защо сте дошли с нея при господин Мамаев?

— Той си знае — отвърна Иванов и хитро намигна на Мамаев. — И вие знаете.

— Какво знаем, си е наша работа. Зададох ви въпрос. И искам да чуя отговор.

— Моля, господин Тюрин. Както виждате, аз не съм богат човек, нямам много развлечения. Едно от тях е, че обичам да поседя в съдебната зала. Както ние, юристите, казваме: на процеса. Някой обича телевизия, някой театър, а за мен интересният процес е по-хубав от всякакъв сериал. В театъра и по телевизията — глупости и измислици, а в съда е животът. Живея близо до Таганския съд. Десет минути пешачката, и съм на театър. И което е характерно — на първия ред и абсолютно безплатно. И веднъж, преди две години, попаднах на забележително интересен процес. Съдеха наемен убиец, подготвял покушение срещу господин Мамаев. Разбрахте ли за кой убиец говоря? Да, колега, за Калмиков. Същия Калмиков, когото аз навремето бях осъдил на смърт. Разбира се, не го знаех по физиономия, но помнех фамилията. Майор, „афганец“. Малко, бащино име. Всичко съвпадаше. Отначало исках да съобщя където трябва, но да ви кажа честно, уплаших се. Тая мафия сега е навсякъде. Кой ще ме защити? Премълчах си. Още повече че той получи шест години. Нека си лежи, помислих си, не ми е работа. Но наскоро прочетох във вестника дискусия за амнистията. И научих, че пускат всички, които имат някаква награда. В една от статиите се споменаваше наемният убиец К. Фамилията не беше изписана, но веднага се сетих за кого става дума. И си помислих, че на господин Мамаев ще му е неприятно да знае, че човекът, който е искал да го убие, се разхожда спокойно на свобода. Не беше лесно да попадна при господин Мамаев. Почти седмица дежурих край офиса. Но все пак успях да пробия, защото проявих търпение и настойчивост. Надявам се, господин Мамаев не съжалява, че ми е отделил от скъпоценното си време.

— Какво ще кажеш, Тюрин? — попита Мамаев.

— Кога е било заседанието на военния съд? Дата, месец, година?

— Както вече докладвах на господин Мамаев, това беше на шестнадесети декември осемдесет и четвърта година.

— Документи има ли?

— Да, имам копия от всички документи.

— Покажете ги.

— Непременно. Когато му дойде времето. А засега вижте това. — Иванов измъкна от папката изписан на ръка лист и го подаде на Мамаев. — Това е от присъдата. Както ние, юристите, казваме: резолютивната част.

Мамаев хвърли едно око на листа и го подаде на Тюрин.

— Менте — оцени Тюрин, след като го прочете. — Няма нито фамилии, нито регистрационни номера.

— Всичко има — увери го Иванов. — Всички документи ще бъдат представени в пълен вид.

— Копия?

— Да.

— Нотариално заверени?

— Не, разбира се.

— И какво да ги правим?

— С тях ще поискате от архива оригиналите. Ще знаете къде и какво да търсите. И ще имате с какво да отидете в милицията, за да обявят Калмиков за федерално издирване — вежливо обясни Иванов и се обърна към Мамаев: — Както разбрах от телефонния ви разговор с неизвестния ми господин, вие смятате да направите точно това. Правилно, господин Мамаев. Както ние, юристите, казваме: престъпникът трябва да лежи в затвора. Извинете, имате ли тук тоалетна?

Тюрин посочи към вратата на тоалетната, изчака, докато Иванов се скрие зад нея и въпросително погледна Мамаев:

— За какъв разговор спомена той?

— Обади се Пастухов — неохотно отвърна Мамаев. — Казах му, че прекратявам договора, защото утре ще обявят Калмиков за федерално издирване.

— Пред него ли го каза?

— Да, пред него.

— Петрович, кой те дърпаше за езика? — ядоса се Тюрин. — Тоя посерко сега ще ни издои!

— Дреболия — махна с ръка Мамаев. — Какви нужди има той!

— Аха — неопределено реагира Тюрин.

— Хайде да говорим делово, Иван Иванович — предложи Мамаев, когато гостът се върна в стаята за отдих.

— Както разбирам, искате да ми продадете вашите документи, така ли?

— Не, боже мой! — изплашено заразмахва ръце той. — Какво говорите, господин Мамаев! Да ви ги подаря, господин Мамаев. Искам да ви ги подаря. А вие ще ми подарите малко пари.

— Колко?

— Как да ви кажа — засмущава се Иванов. — Ние с вас имаме различно разбиране за парите. Което за мен е много, за вас е жълти стотинки, истинска дреболия.

— Не се пудрете! — подкани го Мамаев. — Колко?

— Ами, милион.

— Милион? Това са тридесет и пет хиляди долара.

— Не ме разбрахте — срамежливо го поправи Иванов. — Милион долара.

Тюрин се разсмя и стана от масата.

— Говорете си — подхвърли той. — Няма да ви преча. Когато свършите, ме извикай.

— Сядай! — изръмжа Мамаев. — Седи и мълчи! Значи един милион долара — повтори той. — А защо не десет?

— Толкова ми стига. Не ми остава кой знае колко да живея. Няма да успея да похарча десет милиона.

— Ще ги оставите на децата си.

— На децата? — неочаквано се вбеси гостът и показа два щръкнали средни пръста. — Това за тях! На! На!

— Ах, как ви разбирам! — кимна Мамаев. — Децата. Работиш за тях цял живот, а за отплата? Нито уважение, нито любов.

— И вашите ли? — съчувствено попита Иванов.

— Засега не. Това още ми предстои. На всички е съдено да изпият тая горчива чаша. А защо решихте, че имам милион долара?

— Че как? — искрено се учуди гостът. — Толкова сте откраднали и да нямате един милион!

— Според вас аз съм крадец значи?

— Разбира се, че сте крадец. Всичките сте крадци. Цялата Русия разграбихте. Крадци сте, я! Всички сте подкупили, всичко сте разделили, всички сте мафия, черен хайвер лапате. Един милион, уважаеми. За спокойния ви живот. Пазаренето е неуместно.

— Как ти харесва? — поинтересува се Мамаев, като погледна Тюрин.

— Продължавай, Петрович. Продължавай. Аз си мълча.

— Провери му документите.

— Нямам документи! — с тънко гласче се развика гостът. — Никакви документи нямам! Знаех къде отивам! Ако научите адреса ми, ще пратите бандити и те ще ми задигнат архива! Всичко съм предвидил, всичко! Нямам никакви документи!

— Има документи — подхвърли Мамаев. — Такъв тип без паспорт и до хлебарницата не отива. Скрил го е в наполеонките си. Претърси го.

— Нямате право! — заквича Иванов. — Ще се жалвам!

— На кого? — поинтересува се Мамаев. — Всички са крадци, всички са подкупени, всичко е мафия. На кого ще се жалваш, щурчо скапан? Вади паспорта!

— Няма нужда, Петрович. Не ни трябва паспортът му — гнусливо се намръщи Тюрин и отвори вратата към коридора. — Вън! И не се приближавай до офиса. Ако те видя — ще ти смачкам мутрата. Както ние, юристите, казваме: ще ти нанеса леки телесни повреди.

— Господа, господа! — объркано запелтечи Иванов.

— Господин Тюрин! Господин Мамаев!

— Вън! — кресна Тюрин.

— Е, добре, добре. Да не е милион. Петстотин хиляди. Господин Мамаев, нима животът ви не струва петстотин хиляди? Ами спокойствието ви? Вашата увереност в утрешния ден? Ще ви дам всички документи само за петстотин хиляди!

— Избърши си задника с твоите бумаги! — посъветва го Тюрин. — Изчезвай!

— Добре, сто. Сто хиляди. Само сто хиляди! А вие ще си откраднете още!

— Не мога повече! — каза Тюрин и се разхили.

— Какво смешно има? — мрачно се поинтересува Мамаев.

— Извинявай. Нерви. Това ми е от нервите. Сега ще пийна малко минерална водичка. Край. Мълча.

— Съгласен ли сте, господин Мамаев? — плахо попита Иванов. — Само сто хиляди.

Мамаев помисли малко и предложи:

— Десет хиляди.

— Съгласен — побърза да кимне посетителят.

— Рубли.

— Господин Мамаев!

— „Не“ ли значи това?

— Даже за зъбите няма да ми стигнат!

— Извикай охраната, Тюрин. Да го изхвърлят.

— Съгласен! Господин Мамаев, съгласен съм!

— Отивай за документите. Като ги донесеш, ще си получиш парите.

— Отивам, вече тръгнах. Не бихте ли могли да ми дадете кола? Или малко пари за такси? Тогава ще се върна по-бързо.

— Аз ще го закарам — реши Тюрин. — Хайде, тръгвай, колега. Както ние, юристите, казваме: с личните вещи.

На прага Мамаев задържа Тюрин. След като изчака гостът да излезе, заповяда:

— Ако документите си струват, дай му два бона. Долари. Да не ми се мярка повече.

— И един му стига.

— Два — повтори Мамаев. — Голяма работа, аз ще си открадна още.