Виктор Левашов
Изчезнал безследно (8)

II

На младини, още в Брежнево време, Владимир Петрович Мамаев излежа пет години по член 153 от НК на РСФСР за частна предприемаческа дейност, довела до „обогатяване в особено големи размери“, и оттогава оценяваше всичко според затворническите и лагерните мерки — хората, политиката, живота изобщо. Имаше тартори, командващи затворите. Имаше приближени до тарторите тарикати. Имаше копеленца-лакеи и изпедерастени боклуци, чието място беше до кофата с лайната. Имаше и безмозъчни отрицатели. И накрая — бачкатори, които безропотно опъваха каиша в работилниците.

Така беше в затвора. Така беше и на свобода. Най-важният тартор седеше в Кремъл, първо генерален секретар, после президент. По-долните баровци, членовете на Политбюро, секретарите на ЦК и областните комитети, сега се наричаха губернатори. Тарикатите им лакействаха в правителството, в армията, в МВР, в съдилищата и прокуратурата. Дисидентстващите отрицатели първо се пропиваха по кухните, подписваха протестни писма, посочвайки фамилиите и адресите си, за да не създават излишна работа на КГБ, и гордо, с чувство за изпълнен дълг гниеха по лагерите. После излязоха по площадите, за кратко се помотаха около властта, но се оказаха некадърни за каквато и да е работа и затова бързо се върнаха по кухните си. Но вече пиеха не хубава водка, а осетински ментета. А бачкаторите продължаваха да опъват каиша както и преди. И във всички времена само от теб зависи дали ще си пробиеш път към хляба и ножа, или ще си останеш при бачкаторите.

Самият Мамаев не стоя дълго при бачкаторите. Пратиха го да излежава присъдата си в Тулска област. Изправително-трудовата колония, където попадна, се ползваше с лоша слава. Началник й беше майор Копитов, звяр и гадина. Който попаднеше при него, можеше да забрави за условно предсрочно освобождаване. При Копитото нямаше условно — предсрочно. Той намираше повод да набута в карцера и най-безропотния затворник. Никой не знаеше защо майор Копитов мрази така затворниците. Но това беше една от малкото колонии, където бандитските босове нямаха власт.

Както и във всички ИТК^[1], и тук имаше промишлена зона — дърводелски цех. В него пандизчиите струговаха топчета за счетоводителски сметала, лакираха ги и ги нанизваха на метални пръчици. Всички счетоводства отдавна бяха минали на калкулатори, сметалата се трупаха в складовете, но планът трябваше да се изпълнява, затова го изпълняваха и го преизпълняваха със 102,4%. След като се огледа, Мамаев си издейства прием при началника на лагера и предложи да правят от дървените топченца не сметала, а масажиращи калъфи за седалките на колите, които тъкмо излизаха на мода. Той намекна, че навън са му останали солидни връзки в търговията и няма да има проблем с продажбите. Той не почна да обяснява какво значи това. Копитов веднага разбра всичко.

Работата потръгна. Назначиха Мамаев за началник на производството, настаниха го в отделна стая, щом помолеше, веднага му уреждаха среща със Зинаида, счетоводителката на фабриката, където беше директор, преди да изгори. Момичето беше здраво, некрасиво, весело. Но се оказа единственият човек, който не предаде Мамаев, когато започна следствието и всички, които смяташе за приятели, взеха да го клепат за било и не било. По-късно той се ожени за нея, макар че родителите му изпаднаха в ужас от неговия избор. Зинаида беше надежден човек. Чрез нея Мамаев ръководеше пласирането на продукцията. Цялата печалба влизаше в джоба на майор Копитов. Парите бяха доста. Това бе цената за условно предсрочното освобождаване на Мамаев. То беше възможно едва след ефективното излежаване на не по-малко от половината присъда.

Минаха две и половина години, нищо не се променяше. Майорът се кълнеше, че е направил всичко, каквото трябва, и псуваше съдиите. Мамаев заподозря нещо лошо. По негова заповед Зинаида стигна до нужните хора и на поредното свиждане му донесе копие от характеристиката, която бе дал за него майор Копитов по искане на съда. Характеристиката беше такава, че според нея би следвало не да пуснат предсрочно затворника, а да му дадат още една присъда. Майор Копитов се оказа не само алчна гадина, но и глупава гадина. Той много се учуди, когато след два месеца го арестуваха. Времето беше Андроповско, люто, осъдиха го на максимума: осем години с конфискуване на цялото имущество.

Но и на Мамаев не простиха. На процеса срещу Копитов той беше свидетел, но всички разбираха истинската му роля. Не можеше и дума да става за условно предсрочно освобождаване. Но Мамаев нито веднъж не съжали за това, което беше направил.

Остатъка от присъдата си той изкара в Хакасия, на сечище. Затворническата „поща“ донесе в лагера новината, че той е опандизил омразния на всички майор Копитото. Признатите бандити, които командваха абаканските лагери, му изразиха уважението си. Той можеше да не работи, но излизаше на сечището като обикновен бачкатор. Работата беше единственият начин да не деградира. Но Мамаев поддържаше връзката си с босовете, тъй като вече знаеше с какво ще се заеме, когато излезе на свобода. Хиляди лагери и затвори с безплатна, безправна и безотказна работна сила — това беше Клондайк, незаета от никого ниша. Самата съдба уреди така, че да я заеме Мамаев.

И той зае тази ниша.

 

 

Сега Мамаев вече беше в щастливата мъжка възраст, когато отдавна са забравени юношеските комплекси от осъзнаването на собствената безличност и второкачественост сред хулиганите от двора в Тишинка и в училище, където се перчеха децата на директори на магазини и чиновници от външното министерство от Смоленския площад, от унизителната бедност на неговите родители, интелигенти-шестдесетници^[2]. Майка му преподаваше литература в педагогически институт, баща му беше редактор в Профиздат. Още по-унизително беше тяхното високомерно презрение към вещоманията. Баща му понякога публикуваше в списание „Съветски профсъюзи“ статии, критикуващи западното потребителско общество, майка му ги смяташе за съвършени по форма и дълбоки по съдържание.

Вещомания. Потребителско общество. Боже господи! За какво пропиляваха хората мозъците и живота си! Смачкано, заблудено, нещастно поколение. Първият голям удар за тях стана решението на сина им да следва не във филологическия факултет на МГУ, а в икономическия институт „Плеханов“. Второто потресение стана присъдата му. Но главното, от което те така и не можаха да се съвземат, беше неочакваното, както им се струваше, богатство, стоварило се върху него — луксозните коли, офисът на компанията му в старинна, основно ремонтирана сграда на Варварка, неговата банка в Новия Арбат и особено апартаментите, които той сменяше с ужасяваща ги безгрижност. След като бяха изживели половината си живот в Тишинската комуналка и едва към четиридесетте си години бяха получили двустайна панелка в Кузминки, те така и не можаха да осъзнаят, че жилищата са предмет на покупко-продажба като всички останали вещи. Жилищата, за които се чакаше десетилетия и получаването им делеше живота на „преди“ и „след“!

Те така и не разбраха какво е станало със страната, с техния син, с тях самите. Живееха като мишки. Парите, които Мамаев им набутваше едва ли не насила, майка му внасяше в спестовна книжка за черни дни, изхранваха се с жалките си пенсии, доизносваха старите си дрехи. Те и телевизия гледаха със страх, много съчувстваха на народа, а вечерите на бардовете с китари бяха празник за тях. Те дълго бяха укор за Мамаев, докато не разбра, че не бива да им пречи да си живеят както са свикнали.

Умряха също толкова нелепо, колкото и живяха: отровиха се с рибни консерви. Майка му ги беше купила, изкушена от намалението. Острата, късаща сърцето жал, която изпита Мамаев на погребението им, се смесваше с люта, вледеняваща злоба. Той се закле: „При мен номерът им няма да мине. Няма да им позволя!“ Кои бяха тези „те“, той не знаеше. На тях. На всички. На тарторите.

На някого парите дават илюзия за власт над хората, на друг гъделичкат самолюбието. Мамаев разширяваше бизнеса си, както мъдрият владетел разширява границите на владенията си, изтласквайки все по-далеч от столицата границите, откъдето може да дойде заплахата за него. А свободата, според категоричното и изстрадано убеждение на Мамаев, се определя от количеството хора, които можеш безнаказано да пратиш на…

 

 

Набит, оплешивяващ, с грубо червендалесто лице, измръзнало на сечището край Абакан, със силни, обрасли с посивели косми ръце, в разкопчана дънкова риза, откриваща широката му космата гръд, той стоеше на балкона на жилището си на дванадесетия етаж в елитния блок на „Болшие каменшчики“, пушеше, зяпаше вечерната Москва и се опитваше да разбере откъде му е това усещане за пренапрегнатост, за тревога.

От дванадесетия етаж се откриваше панорама към Зацепа, към покривите на старите сгради, уличните лампи на „Котелническа“ и „Космодамианска крайбрежна“. По черната вода на Москва река се плъзгаха огънчетата на шлеповете. Септември се задържа ясен и топъл. Москва лениво плуваше от лятото към зимата — като пресичащ екватора огромен пътнически кораб, обсипан със светлини, музика и празнично облечени хора по палубите.

Беше спокойна, тиха и много мирна вечер. А отвътре го дълбаеше. Това беше сигнал за заплаха, който изпращаше на Мамаев някакъв вътрешен локатор, скрит във фибрите на душата му. Точно така го дълбаеше преди две и половина години, когато само по чудо избягна краха. При този спомен дори сега прескочи сърцето му, като на шофьор, който си спомня смъртно опасен момент на пътя, когато е бил на косъм от катастрофата.

Тогава, през 98-а, предпазливостта изневери на Мамаев. Той разбираше, че ДКО, държавните краткосрочни облигации, са менте — пирамида, по-фалшива и от МММ. И все пак се върза. До четиристотин процента годишна лихва — как да не се вържеш!

Изтрезня преди другите, но все пак късно. Половината от активите на банка „Евро Аз“ потъна в тези проклети ДКО. Имаше само една възможност да избегне банкрута: да прехвърли за обслужване в банката си бюджетното финансиране на ГУ на затворите и лагерите. Натам вървеше, никой нямаше възражения. И изведнъж зацикли. Против — и то много остро — се изказа министърът на правосъдието. Самият министър беше пешка. Но зад него стоеше Народна банка, чудовище в руската финансова система. И президентът на банката Буров не беше от хората, които ще изтърват такова лакомо парче.

Буров принадлежеше към ненавижданата от Мамаев порода хора, на които всичко им идва от само себе си. Неговият дядо, потомствен дипломат, при съветската власт станал най-близкият сътрудник на Чичерин, баща му бил търговски представител на СССР в САЩ, след войната го затворили, при Хрушчов го реабилитирали. Обширните връзки на семейството осигурили на Буров бърза кариера в Министерството на външноикономическите връзки, той беше свой човек в съветския партийно-стопански елит, свой стана и сред дошлите на власт демократи. Както всички безпородни парвенюта от низините, те се ласкаеха от дворянския му произход и светски блясък, а високомерно-снизходителното му равнодушие към околните неволно принуждаваше да му се подмилкват дори хора, които изобщо нямаха нужда от това.

В деловите среди прякорът на Буров беше Флибустиера, а репутацията му — на финансов бандит.

Мамаев направи опит да се споразумее с Буров. Той отиде в офиса на Народна банка и предложи компенсация. Буров погледна числото със знак $, което Мамаев беше написал в бележника си, и се подсмихна като на тънка шега. Поинтересува се с високия си тенор:

— А защо, уважаеми господине, не се опитате да спечелите поръчката в честна борба?

Седеше, облегнал се на креслото зад антикварното писалище, дълъг като телеграфен стълб, тънките му пиратски мустачки стърчаха като стрели, гледаше го с веселите си, нахално опулени очи. И тенорчето му дори беше нахално, козешко. Без да дочака отговор, съчувствено закима:

— Разбирам, непривично ви е. Някак не е по нашенски това, не е по руски. Предлагам друг вариант. Вие ще получите бюджетните пари на ГУИН, а аз получавам двадесет и шест процента от акциите на вашата компания „Интертръст“. От нея намирисва на затворническа кофа за лайна, но бизнесът е солиден, обречен на стабилност.

— Колко?! — не повярва Мамаев. — Двадесет и шест процента?! Добре ли чух?

— А вие на какво всъщност разчитахте? — поинтересува се Буров. — Че аз не умея да смятам? Умея, драги ми господине. На това, че се занимавам с благотворителност? Не се занимавам, а и вие не сте самотна майка. Да, двадесет и шест процента. Блокиращият пакет.

— Бих искал да знам какво тогава наричате пладнешки грабеж.

— Не ви устройва — заключи Буров. — Скъпо, а? Тогава имате само един изход: поръчайте ме. Килърът ще ви излезе доста по-евтино.

— Благодаря за съвета — успя да произнесе Мамаев. — Ще си помисля.

— Помислете си, драги ми господине, помислете. Само имайте предвид, че утре ще бъде по-скъпо. А сега моля да ме извините, чака ме работа. Всичко хубаво.

Мамаев излезе от Народна банка, без да вдига очи. Тресеше го от унижение, гърчеше се от омраза. И дори не толкова заради бандитските условия на сделката, които му постави Буров, колкото заради нещо съвсем друго, много по-важно. Буров разговаряше с него като с боклук. Като тартор с боклук! Мамаев се чувстваше почти изнасилен, изхвърлен до лайняната кофа.

Положението беше отчаяно. Да даде на Буров блокиращия пакет от акциите на „Интертръст“ значеше да изгуби контрола над своята компания. Той не допускаше дори мисълта за това. Наистина остава само да наеме килър. Той би го направил без колебания. Ти си тартор? Тогава и разговорът с теб ще бъде бандитски. Но какво ще му даде това? С Буров или без него, обслужваща финансова институция на ГУИН ще стане Народна банка. Вариантът беше само един: Буров сам трябва да се откаже от обслужването на сметките на ГУИН. Как да постигне това? Задачата нямаше решение.

Но Мамаев намери изход. Той накара Буров да изпие горчивата чаша. Намери решение, с което можеше да се гордее. И той се гордееше. Вътрешно. Защото не можеше да разкаже на никого. Дори на Зинаида. Дори на своя шофьор и телохранител Николай, на когото се доверяваше повече, отколкото на всеки от служителите си.

Всичко мина донемайкъде добре. „Евро Аз“ получи правото да обслужва сметките на ГУИН. Народна банка оттегли заявката си във връзка с финансови трудности, предизвикани от отказа на правителството на Кириенко да изплаща ДКО. За всеки, който що-годе разбираше от финанси, обяснението изглеждаше безумно. Кой се отказва от бюджетни пари — и то в кризисна ситуация? На предпазливите въпроси на партньорите си как е успял да реши проблема, Мамаев отговаряше:

— Кое е главното в бизнеса? Умението да намериш компромис.

Ако партньорът продължаваше да настоява за по-конкретен отговор, Мамаев се навеждаше към него и доверително питаше:

— Умеете ли да пазите търговска тайна?

— Като швейцарска банка — уверяваше го събеседникът, наострил уши.

Мамаев правеше строга физиономия и отсичаше:

— Аз също.

И гръмко, с кеф се смееше, потвърждавайки репутацията си на прям и безхитростен човек, с когото е по-добре да не се сблъскваш, ако ти е мил животът.

Така тази история си остана загадка за всички. През банката на Мамаев потече финансирането на затворите и лагерите, изградената от него система доби завършеност и заработи като огромен съвременен завод. „Евро Аз“ не просто устоя на тайфуна на августовската финансова криза, но и влезе в първата десетка на руските търговски банки, а компанията „Интертръст“ се превърна в многопрофилен холдинг с интереси в търговията с дървесина, хартиената промишленост, златодобива, промъкваше се и към нефта. А за този, който държи кранчето на нефтената тръба, не са страшни никакви финансови катаклизми и никакви, дори супермогъщи врагове.

Дори такива като Буров.

Пука му на Мамаев от него.

Да, не му пука!

 

 

Наред бяха делата му. В пълен ред. И все пак нещо го дращеше отвътре. Дълбаеше го.

Неочаквано Мамаев настръхна. Не разбра веднага какво го е накарало да застане нащрек. Един от прозорците на шестия етаж в отсрещната стара сграда светеше. Светеха много прозорци. Но този не можеше да свети. Това беше прозорецът, откъдето наемният убиец трябваше да стреля в него. Никой не би могъл да живее в неговата стая. Килърът бе осъден на шест години. Минали бяха само две и половина. Имаше да лежи още три и половина.

Мамаев знаеше това съвсем точно. Преди няколко дни, измъчван от тревожни предчувствия, той се обади по телефона на познат чиновник от Министерството на правосъдието и го помоли да изясни къде излежава присъдата си затворникът Калмиков. Оня направи справка и съобщи: в Мурманска област, изправително-трудова колония № 6. Няма забележки, администрацията на лагера го характеризира положително, не е уличен във връзка с криминални елементи. Присъдата изтича през май 2004 година.

И все пак прозорецът светеше.

Мамаев хвърли цигарата, угаси лампите в кабинета си и бързо отиде в хола, където Зинаида гледаше телевизия.

— Имаме ли бинокъл?

— Какъв бинокъл?

— Бинокъл! Обикновен бинокъл!

— Нямаме никакъв бинокъл. За какво ни е?

— Що за къща, мамка му! — освирепя Мамаев. — Даже бинокъл няма!

— Имаме театрален — сети се Зинаида.

— Давай го! Бързо, бързо!

— Какво ти става? — учуди се тя, но донесе бинокъла.

Мамаев се върна на балкона. Бинокълът беше слабичък, но по-добре, отколкото нищо.

Прозорецът светеше. Беше покрит с нещо като дантелено перде. В стаята не се забелязваше никакво движение. После на пердето се появи сянка. Човекът беше висок. Той сложи на перваза някакво куфарче и се наведе над него. Извади от там нещо късо и широко. После нещо тясно. Съедини ги и се получи нещо дълго. Още движения и дългото нарасна отгоре с още някакъв детайл.

Мамаев застина. Той разбра що за куфарче е това и какво има в ръцете на човека.

„Винторез“ — ето какво. Безшумната снайперска винтовка ВСС с оптически прицел ПСО-1 или с нощен прицел НСПУМ-3.

Светлината угасна.

 

 

Мамаев захвърли ненужния бинокъл.

Какво значи това? Какво, по дяволите, значи това?

Промъкна се в кабинета и набра номера на Николай. Той живееше в същия блок, на същата стълбищна площадка в едностаен апартамент, който Мамаев му беше купил, когато си хареса жилище на „Болшие каменшчики“.

— Ела — заповяда той.

— Има мач, Петрович. След половин час става ли?

— Веднага!

— Ясно. Идвам.

В кабинета надникна жена му.

— Защо седиш на тъмно? Ще запаля…

— Недей! — закрещя Мамаев. — Махай се! Пречиш ми!

— Ама какво ти става днес, Мамаев? По-малко трябва да се пие. Че то все презентации, коктейли!

— Моля те, излез — помоли я той и Зинаида разбра, че е по-добре да се махне.

Дойде Николай. Мамаев го заведе на ложата.

— Помниш ли оня прозорец?

— Е?

— Кой беше?

— Шестият етаж. Третият от ъгъла. Третият отдясно. А какъв е проблемът?

— Току-що светеше.

— Стига бе.

— Светеше! И някой стоеше до прозореца!

— С винторез? — подсмихна се Николай.

— Да, с винторез! Нещо повече. Сега ни гледа през нощен прицел!

— Петрович, наред ли си? — разтревожи се Николай.

— Иди да провериш.

Николай се бавеше.

— Чу ли какво казах? Иди да провериш! — повиши тон Мамаев.

След час Николай се върна.

— Няма никой. Не са виждали наемателя, откакто го прибрали. Никой не е идвал при него, не са го търсили по телефона, никакви писма не са носили за него. Петрович, сигурен ли си, че с теб всичко е наред?

— Наемателите същите ли са?

— Ами да. Две бабички и каналджия. Бабичките седят пред телевизора, каналджията се е накъркал с някакъв авер.

— Ключът от стаята?

— Имаме някъде.

— Намери го. Утре ще отидем заедно.

— Защо?

— Искам да видя. Сам!

Сутринта отидоха в квартирата. Николай се правеше на дилър от фирма за недвижими имоти, Мамаев — на клиент, който смята да купи общинското жилище и да изсели срещу компенсация наемателите. Бабичките се паникьосаха и не се сетиха да попитат откъде дилърът има ключ от стаята на отдавна отсъстващ наемател.

Огледът на стаята успокои Мамаев: на пода, по первазите, по всички вещи, разпилени и неприбрани след обиска, имаше дебел слой прах. Но за всеки случай се обади на познатия чиновник в Министерството на правосъдието и го помоли да провери дали затворникът Калмиков още излежава присъдата си. Той потвърди: излежава я.

„Сторило ми се е“ — реши Мамаев и се опита да изхвърли тая история от главата си. Когато вечер излизаше на ложата, за да попуши, първо отправяше поглед към прозореца на шестия етаж в старата сграда насреща — третият отдясно — и се вглеждаше. Но той беше мъртъв, черен. После спря да се заглежда, само плъзваше разсеяно поглед. И веднъж сякаш го блъсна в очите: прозорецът светеше.

Светеше. Същият прозорец. Затаил дъх, Мамаев очакваше да се появи сянката върху тюлените завеси.

Мина половин час. Сянката не се появи.

Светлината угасна.

След един ден се обади чиновникът от Министерството на правосъдието.

— Владимир Петрович, интересувахте се от един затворник. Калмиков. Още ли ви интересува?

— Калмиков? Какъв Калмиков? — попита Мамаев, правейки се, че си припомня. — А, да. Помолиха ме да питам за него.

— Има нова информация. Пускат го заради амнистията. Оказа се, че имал някакви награди.

— Какво общо имат наградите? — не разбра Мамаев. — Той е осъден за подготовка на убийство. Или това вече не се смята за престъпление?

— Въпросът е към депутатите — отговори чиновникът. — Проспали са го. Сега са внесли поправка и ще я приемат. Но законът няма обратна сила. Така че на петнадесети той ще излезе.

— Петнадесети какво?

— Септември. Петнадесети септември. След седмица.

— Благодаря, че се обадихте. Дреболия, но все пак. Оценявам го.

— Владимир Петрович, винаги сме на вашите услуги.

Съобщението порази Мамаев със своята неочакваност. Той знаеше, че рано или късно ще се наложи да решава този проблем. Но за трите и половина години, които оставаше да излежи килърът, въпросът би могъл да се разреши и от само себе си. Сбиване, за което да получи нова присъда. Нещастен случай. Всичко се случва в затвора. Но не се разреши. Какво пък, ще се наложи да го решава сега.

Мамаев отмени уговорените срещи и заповяда да докарат колата му. Охранителят, който дежуреше на входа на „Интертръст“, услужливо отвори пред него вратата на черния мерцедес.

— Къде? — попита Николай.

— Няма значение. В Измайлово.

— В хотела?

— В парка. Трябва да поговорим.

Николай погледна мрачното лице на шефа си и не започна да разпитва. Мамаев също мълчеше.

 

 

Николай беше единственият човек, на когото би могъл да се довери в тази ситуация. Мнозина в компанията се чудеха на странните отношения, които свързваха шефа с този слабичък като момче четиридесетгодишен мъж с нездрав тен и лош поглед. В него имаше вълча жестокост, заплаха. Дори когато се шегуваше със секретарките, очите му си оставаха лоши, вълчи.

Мамаев се запозна с него в лагера в Хакасия. Николай излежаваше там петгодишна присъда за злостно хулиганство — за сбиване с нож. Това беше третата му присъда. Първата, още на младини, беше получил за въоръжено нападение. Втората — десет години със строг режим — за убийство. В Николай имаше някаква вродена, патологична неприспособимост към живота на свобода. Така вълкът е неспособен да живее в кучешка глутница. Сигурно щеше да си загине в лагерите, ако Мамаев не беше усетил в него човек, който би могъл да му е много полезен в бъдеще.

След като излезе на свобода, Мамаев намаза ръчичките на когото трябва, и намалиха присъдата на Николай. Оттогава той не се отделяше от Мамаев. Техните отношения не биха могли да се нарекат дружба. Николай беше като куче-пазач, предан на стопанина, но без да допуска фамилиарност в отношенията. Мамаев му извади разрешително за носене на оръжие и му купи австрийски „Глок“, полицейски модел с полимерна рама. Детекторите по летищата и банките реагираха на глока като на връзка ключове. И Николай не се разделяше с пистолета.

Той беше не само шофьор и телохранител на Мамаев. Николай изпълняваше много по-важна роля, която Мамаев не би могъл да възложи на никого. Ролята на свръзка. Николай и на свобода си оставаше човек от затвора. Той осъществяваше връзката на Мамаев с бандитските босове. Всички те го познаваха и му се доверяваха. Мамаев не можеше да показва връзката си с тях, но контактите трябваше да се поддържат. Признатите бандити имаха проблеми, които Мамаев можеше да реши чрез корумпирани чиновници в правозащитните органи. Възникваха проблеми и за Мамаев, когато някой от интересуващите го хора се озовеше зад решетката и трябваше да му осигури нормални условия за живот в затвора или в лагера. Имаше и по-сериозни случаи. Както сега.

Мерцедесът проплува по главната алея на Измайловския парк и зави в някаква глуха отбивка, засипана с жълти и червени листа. Николай угаси двигателя. Мамаев отвори вратата на мерцедеса, но не слезе от колата.

— Калмиков излиза на петнадесети септември — каза той. — Заради амнистията. Не бива да се връща в Москва. Ясно ли ти е какво е нужно да се направи?

— Нужно? — усъмни се Николай.

— Да, нужно.

— Не се ли изхвърляш? От какъв зор ще ти отмъщава? Килърите не работят без поръчка.

— Предплатили са му поръчката. Седемдесет бона за апартамента на жена му.

— Нима… Аз мислех, че това са твои пари.

— Защо?

— За да го опандизиш. Гарантирано. Така и стана.

— Не — каза Мамаев. — Не. Това не бяха мои пари.

— Виж ти — проточи Николай. — А знаеш ли чии?

— Досещам се.

— Това променя нещата. Ще го уредим.

Същата вечер Николай се срещна с някой от московските бандитски босове, той се свърза с Мурманск и съобщи данните за Калмиков на тамошния тартор Гърка. Той пое поръчката.

— Гърка е конкретен мъж — докладва Николай на Мамаев. — При него няма засечки.

Вечерта на четиринадесети септември Гърка предаде, че е изпратил четири от най-добрите си момчета, те ще свършат работата. На петнадесети септември не дойде потвърждение. След още един ден Гърка съобщи, че и четиримата му човека са трупове, а къде се е дянал клиентът, не е ясно. Сега проучват ситуацията. Като се ориентират, веднага ще се обадят.

Мамаев разбра, че не може да чака какво и кога ще му съобщят мурманските бандити. Налагаше се да действа сам. И то много бързо. Той нареди да намерят и да извикат при него началника на службата за сигурност на „Интертръст“, бившия подполковник от милицията Тюрин.

 

 

Тюрин изпълняваше същата роля като Николай: беше офицер за връзка, поддържаше контактите с МВР. Служил бе в московската милиция двадесет и пет години, знаеше всички и всичко за тях. Някога беше един от най-добрите оперативници в Московското градско управление на МВР, после му стана скучно, започна да пие, да нахалства пред началството и още ненавършил петдесет години, се озова в пенсия.

Мамаев се сблъска с Тюрин в последния ден от неговата милиционерска кариера. Един от деловите партньори на Мамаев беше подследствен, заплашваше го десетгодишна присъда. С усилията на Мамаев замотаха разследването. Той пристигна на „Петровка“, за да съобщи на един от заместник–началниците на Градското управление, закрил делото, номера на сметката в австрийската банка, където беше преведен хонорарът му. Секретарката го помоли да изчака: генералът бил зает. Не се наложи да чака дълго. От кабинета първо се чуваше ясно разговор на висок тон, после вратата се отвори, излезе едър мъж в цивилен костюм с мътни, сякаш недоспали очи и сънлива физиономия и мълчаливо, без да поглежда никого, тръгна към изхода.

— Подполковник Тюрин, заповядвам ви да се върнете! — кресна изтичалият след него от кабинета си генерал.

— Абе я вървете всички на…! — изръмжа в отговор подполковник Тюрин и излезе, като тресна вратата.

— Съвсем се е разпасал, ще се наложи да го уволня — съкрушено се оплака генералът на Мамаев. — Отиват си професионалистите, отиват си. А как да ги задържиш? Във всяка охранителна фирма ще получават десет пъти повече!

— А той професионалист ли е? — поинтересува се Мамаев.

— От най-добрите — потвърди генералът. — С кого да работиш? С кого, питам ви, с кого?

И в гласа му имаше такава мъка, че Мамаев изпита искрено съчувствие към него, забравяйки за момент, че събеседникът му току–що получи подкуп от сто хиляди долара и единственото, което наистина го вълнува, е доколко добре пазят тайната на влоговете в австрийските банки.

Тюрин прие предложението на Мамаев да оглави службата за сигурност на „Интертръст“ без никакъв ентусиазъм, почти с досада, но бързо оцени прелестите на пълната самостоятелност и заплатата от пет хиляди долара месечно. След живота от аванс до заплата той усети влечение към костюмите от „Армани“, френските парфюми и колекционния коняк, към интересните жени, предимно актриси от „Таганка“. Ухажваше ги красиво, изпращаше им цветя, чакаше ги след спектаклите с тъмновишневото си „Волво-940“, купено му от „Интертръст“, водеше ги на вечеря в най-модните московски ресторанти. Но зад външността на застаряващ плейбой с високомерно и сякаш постоянно сънливо лице той си оставаше все същото печено ченге. И точно на него Мамаев заповяда спешно да лети до Мурманск.

— Искам да знам какво е станало на петнадесети септември в района на ИТК–6 — напътстваше той Тюрин. — Всичко, което са изровили ченгетата. До последната дреболия. Знаеш към кого да се обърнеш. Не жали мангизите. Ще се обадя да те посрещнат. И после веднага обратно.

Със следващия полет за Мурманск замина и Николай. Не биваше да ги изпраща заедно. Те просто не се понасяха. Николай ненавиждаше Тюрин, както всеки престъпник мрази ченгетата. Тюрин се отнасяше към Николай с нескрита гнусливост, както всяко ченге се отнася към рецидивиста. Само веднъж, проявявайки по задължение загриженост за сигурността на Мамаев, Тюрин заведе Николай в стрелбището на милиционерската школа и му даде урок по стрелба. На въпроса на Мамаев доколко Николай владее оръжието, Тюрин само презрително се подсмихна:

— Не му е нужен „Глок“. Трябва му кама.

В Мурманск Николай трябваше да проведе разследване по своите канали.

 

 

Сведенията, които донесоха Тюрин и Николай, много разтревожиха Мамаев. Всички фибри на душата му завибрираха от високо напрежение на приетия сигнал за опасност.