Виктор Левашов
Изчезнал безследно (39)

I

Фокусът с времето, който беше извъртял президентът на Народна банка Буров, се оказа банално прост: пет хиляди долара от анонимен наредител във валутната сметка на главната счетоводителка на фирмата за недвижими имоти „Проджект“, вежлива молба по телефона — и покупката на апартамента на Галина Сомова била оформена със задна дата. Бизнес дамата си призна това на Артиста без всякакво смущение, а сякаш дори с гордост от умението си да прави мангизи от нищото и с тънък намек, че на уморения наемник няма да му се наложи да мисли за житейската проза, ако…

Наистина: хората не знаят какво творят.

Бизнес дамата не е можела и да си представи какво драматично въздействие ще окаже нейният невинен гешефт върху съдбата на непознатия й Калмиков. Точно както нямаше и представа, че признанието й ще сложи точка на нейния роман с уморения наемник.

— Жената може да не е красива, но не бива да бъде пошла — резюмира общия ни извод Артиста и ме насоли персонално: — Твоят Буров е същият пошъл тип, можеше да измисли нещо по-оригинално.

— Защо да е мой? Той е толкова мой, колкото и твой — решително се разграничих от легендарния господин Буров. — Това, че е пошъл тип, е половин беда. По-лошото е, че и той е същият играч като Мамаев.

— Същият мошеник — внесе интелигентна поправка Док.

— Същото лайно — придаде й емоционална окраска Мухата.

— И като го разнищиш, същата гад — тегли чертата Боцмана.

— Да не мислите, че ще споря с някой от вас? — попита Артиста. — Никога!

 

 

Седяхме в нашето полумазе на „Неглинка“ и чакахме Тюрин. Той ми звънна в Затопино в десет часа сутринта, нареди да събера цялата команда, включително Док, в офиса на „МХ плюс“ и да го чакаме. Не обичам много да ми заповядват, но по гласа на Тюрин разбрах, че е станало нещо абсолютно необичайно. А тъй като нямахме с него никакви общи дела, освен свързаните с Калмиков и Мамаев, темата на срещата не предизвикваше съмнения.

Тюрин обеща да дойде до един часа следобед, но в един го нямаше. Нямаше го и в един и половина. Док загрижено си погледна часовника и заяви, че не може да чака повече.

Изсипалите се в сметката на рехабилитационния център четиридесет хиляди долара от Народна банка и петдесетте хиляди от „Интертръст“ бяха направили реална отдавнашната му мечта да организира филиал на центъра в някое тихо селце край Москва. Чист въздух, спокоен селски живот, земеделски труд, крави, коне. А ако стопанството успееше и да се самоиздържа, нямаше за какво повече да се мечтае. И той се занимаваше с търсенето на подходящо място, за да успее да организира филиала преди настъпването на студовете.

В неговата идея имаше нещо утопично, като четвъртия сън на Вера Павловна. Не в селце с кончета и кравички трябваше да се подготвят за връщане към сегашния руски живот пациентите му, а в клетка с вълци. Най-добре — прегладнели. Но реших да не смъквам Док от безоблачните душевни висини с мизантропските си мисли.

Док каза, ако има нужда, да го търсим на мобилния му телефон и замина, а ние останахме да чакаме Тюрин.

Настроението ни не беше най-доброто. Надявахме се, че ще успеем да разубедим Калмиков да ликвидира Мамаев, ако му докажем, че Буров не е никакъв благодетел, а същият мошеник, а картата, която ще пожертват в играта, е той — Калмиков. Но сега, след случилото се в Соколники, едва ли този аргумент щеше да му подейства. На мен поне нямаше да ми подейства.

В два, когато вече се канехме да си тръгваме, Тюрин се обади по телефона и каза, че ей сега идва. След десет минути пристигна с тъмновишневото си волво: небръснат, недоспал и от това още по-високомерен.

— Къде е Калмиков? — попита от прага.

Отговорът беше мълчание.

— Не знаете — заключи той. — Лошо, господа.

— Но и вие не знаете забелязах аз. — Което е добре.

— Какво, мамка му, хубаво виждаш в това?

— Ако го беше заловила милицията, щяхте да знаете.

— Тия ще го заловят, как пък не!

Той се тръшна на стола, поседя мълчаливо, забил брадичка върху сплетените си пръсти, и каза с такъв тон, с какъвто завършват съдържателна информация:

— Такива ми ти работи.

— Какви — попитах аз. — Вчера вече дадохте оценка на работите. Променила ли се е?

— Какво съм казал вчера?

— Лайна.

— Тогава си беше направо мармалад. Вие черпите ли си клиентите с кафе?

— Предвидено е — потвърди Мухата.

— Тогава какво чакаш? Черпи.

— А вие клиент ли сте?

— Съвсем истински. Искам да ви наема.

— Каква е задачата? — поинтересува се Мухата, докато включваше кафеварката.

— Шибана.

— А мангизите? — попита практичният Боцман.

— Мангизите са добри.

— Това внася равновесие — заключи Артиста. — Остава да кажете в какво се състои нашата задача.

— Трябва да се съхрани животът на Мамаев.

— Той вече ни предлагаше да поемем охраната му — напомних аз. — Ние отказахме. Сега ситуацията е десет пъти по-лоша, отколкото преди седмица.

— Сто пъти — поправи ме Тюрин. — До вчера шансовете му бяха петдесет на петдесет. Днес са едно към сто.

— Още повече. Откъде му е хрумнало, че ще се съгласим?

— Не той ви предлага работата. Аз ви я предлагам. И не съм казал да охранявате Мамаев. Казах да се съхрани животът му.

— Каква е разликата?

— От гледна точка на резултата: никаква. От гледна точка на метода — много голяма. Дори рота от ОМОН не може да го опази. Вариантът е само един: да бъде разубеден Калмиков.

— Как?

— Ако знаех, нямаше да дойда при вас.

— Ако ние знаехме, щяхме да го направим и без вашата поръчка.

— Мотивите ни са различни, но целта е една и съща. Добрите намерения са хубаво нещо. Знам от опит. За никакви пари човек няма да извърши такива престъпления, каквито извършва безкористно, от душа, така да се каже. Но материалният стимул никога не е излишен. И това знам от опит. Затова искам да ви наема.

— Колко? — пак се намеси Боцмана.

— Сега ще ви кажа. Ако Мамаев остане жив, се очертава един милион.

— Рубли?

— Долари. Половината на мен, половината на вас.

Мухата сложи чашката кафе пред Тюрин и предпазливо, както разговарят с болен, го посъветва:

— Пийнете си кафе, господин Тюрин. Много е хубаво. Пийнете, успокойте се. Поразмислете над това, което казахте. А после ще продължим. Само да не е за милиона. Това е областта на митологията, а ние сме нормални хора, приземени. Да се мечтае, разбира се, не е вредно. Но и в мечтите трябва да се спазва мяра. Така че, пийнете кафе.

— Я се разкарай с кафето си! — раздразнено каза Тюрин. — Нямаме време да пием кафета! Какво сте ме зяпнали?

— Не приличате на човек, който има един милион долара — формулира общото ни мнение Артиста. — Не приличате и на човек, който има дори половин милион. Ще се изразя по-откровено, макар да разбирам, че няма да ви кажа нищо приятно. Нали не възразявате?

— Изразявай се!

— Не приличате и на човек, който изобщо някога ще има такива пари.

— Да! Нямам един милион, нямам! — агресивно се съгласи Тюрин. — Но ако не ликвидират Мамаев, може да се появи. Казвам направо: няма да е никак лесно да се получи. Но поемам това върху себе си. А първата част от работата трябва да поемете вие. Как може да бъде спрян Калмиков?

— Първо трябва да се открие — подходи практически към проблема Боцмана.

— Къде? Вие го познавате по-добре от мен. Къде може да бъде открит? Мислете, мислете! Чешете си тиквите, господа! За половин милион в зелено може и да си поразмърдате мозъка!

Предложението на Тюрин изглеждаше чиста фантастика. Според мен и той самият не вярваше особено в митичния милион, а действаше като човек, който е решил да направи и невъзможното, за да не си хапе после лактите, че не е опитал абсолютно всичко. Но думите му ни върнаха към същината на проблема. И тъй като всичко вече беше мислено и премислено сто пъти, Артиста немного уверено предложи:

— Ами ако се притисне Буров? В тая работа и неговата зурла не е никак чиста.

— Буров вече няма как да го притиснеш — мрачно възрази Тюрин.

— Защо?

— Защото. Диктофон имате ли?

— Има — казах аз.

Тюрин извади от джоба си аудиокасета и я хвърли на масата.

— Включвай. Превърти я от началото.

Докато лентата се въртеше, ни информира:

— Днес в седем и тридесет сутринта Буров се срещна с Мамаев.

— В колко, в колко? — учуди се Мухата.

— В седем и тридесет сутринта — повтори Тюрин.

— Работният му ден започва в седем и тридесет — потвърдих аз.

— Приел е Мамаев в офиса на банката в своя кабинет продължи Тюрин. — Там са монтирани микрофони и видеокамери, записват се всички разговори.

— Това пък за какво е? — не разбра Артиста.

— Представа нямам. Знам само, че всичко се записва.

Аз обясних:

— За да се анализира после. Той смята, че при разговора се възприема не повече от петнадесет процента от информацията.

— Не успях да получа видеозаписа. Дадоха ми да го видя, но не ми позволиха да го презапиша. Но аудиото ми презаписаха. Така че ще коментирам, докато слушаме. Значи така. Мамаев пристигнал с Николай. Оня мъкнел куфар. Среден по размер, доста тежък. А сега пускай.

Пуснах записа.