Ридли Пиърсън
Подводни течения (14)

14

Когато Лу Болд се събуди във вторник сутринта, разбра, че Шосвиц беше прав. Познаваше го достатъчно добре, за да бъде сигурен, че ще вземе всички необходими мерки за поддържане на контрола върху следствието. И ако те включваха отстраняването на Болд, той не би се поколебал да го направи. Облече си ризата, която беше оставил да съхне над радиатора, събра нещата си и напусна досадния хотел. Тръгна нагоре към офиса с чанта в ръка, съзря колата си и потегли към къщи, като знаеше много добре, че по това време Елизабет е на работа. Като пристигна, взе горещ продължителен душ, обръсна се и смени дрехите си. Прекара час и половина с класификаторите в търсене на жилища под наем по телефона и завърши с един списък на три възможни места. Като напълни три куфара с дрехи, се изненада, че не чувства никакво самосъжаление или тъга. Съзнаваше, че това е нещо, което трябва да стане. И двамата се нуждаеха от време, за да размислят. Преминаването към действие подхранваше неговата самоувереност. Изведнъж му просветна.

Взе няколко резервни чека, прибра бележника с адресите и написа на Елизабет лаконична бележка, обяснявайки, че тяхната официална раздяла е започнала. В бележката нямаше нито сантименталност, нито обвинения; той просто заявяваше, че вече всеки от тях остава със себе си, че и двамата знаеха как да се търсят, и ако и когато дойде време за разговор, той с желание ще участва. Подписа бележката и прибра писалката в джоба.

Второто жилище, което огледа, изглеждаше хубаво. То представляваше малка къща с две спални — повече от необходимото — мебелирана, малко скъпичка, но кое въобще е евтино? Собственикът се съгласи да се откаже от депозита за обезопасяването, защото Болд беше полицай, и неговото присъствие намаляваше вероятността от престъпления, които бяха често явление във всички части на града. Телефонната компания обеща до една седмица да му осигури телефонна линия. Най-напред разопакова багажа: закачи дузина ризи, подреди пет чифта обувки и други неща в един килер дрешник, а сетне посвети около час на запознаване с цялата обстановка: огледа двете спални, дневната, кухнята, отваряше и затваряше чекмеджета и врати на дрешници и килери — опознаваше новата среда. Накрая седна да си почине на стабилното двойно легло, потупвайки по него разсеяно — изпитваше по-голяма угнетеност, отколкото очакваше.

Тръгна с колата през града и загуби около четиридесет минути в пощата по уреждане на кореспонденцията, след което напазарува в местните бакалии по пътя към къщи; купи основни храни, а изразходва много повече пари, отколкото беше предвидил.

Като се върна „вкъщи“, се огледа в огледалото и констатира, че изглежда съвсем друг човек. Направи малка разходка в близката околност. „Интерлейк-север“ — неговият нов адрес — перпендикулярно на канала. Вървя покрай канала самотен и чувстваше как вече се прокрадва познатото желание за самосъжаление. Тежки буреносни облаци се надвесиха и скоро заваля студен дъжд.

Върна се вкъщи потиснат и до вечерта прекара времето си в размишления какво да прави със себе си. Към шест и половина направи единственото нещо, което имаше смисъл: позвъни на Дафи и я помоли да излязат навън.

Срещнаха се долу, близо до бреговата линия, където десетина фериботни компании прехвърляха хиляди хора към островите, предимно туристи за разглеждане на забележителности и пазаруване. Тя му се видя много хубава и той й го каза.

— Вие изглеждате също много по-добре, Лу. Шосвиц ми каза, че се безпокои за вас. — Чувстваше се все още лекият затихващ ритъм на южния акцент в нейните думи. Неговата музика го очарова. Нейната кестенява коса, развята от порива на бриза, покри лицето и закри нейния поглед; тя отметна назад кичурите коса зад порозовялото от студа ухо.

— Няма причини за безпокойство. Просто преживявам някои промени. Това е всичко.

— Като?

Той забеляза нейния опит да го подразни. И почувства някакво облекчение. Емоционално не беше подготвен за размяна на словесни удари тази вечер. Нямаше намерение да говори и за Елизабет; това би помрачило всичко.

— Имаме известен напредък в следствието. Не съм сигурен, че струва нещо, но така изглежда.

— Вие постъпихте добре с момчето.

Той кимна.

— Имахме късмет с него.

— Това не е късмет и вие знаете добре.

Продължително мълчание. Чувстваше, че истината клокочи към повърхността и той не би могъл нито да я потиска, нито да я задържи. Неговата неспособност да спре това имаше нещо общо с Дафи. Тя притежаваше обаяние и чар над него, нещо като емоционален магнит, който дърпаше всичко навън, предизвикваше към откровен разговор.

— Аз напуснах Елизабет, Дафи. От този момент ние сме разделени официално. Нуждаех се от компания и вие бяхте първата, за която си помислих. — Той я погледна. — Но не така… Искам да кажа, не просто така…

— Всичко е наред, Лу. — Тя наведе глава и повървяха в пълно мълчание. Пресякоха тълпи от хора при приближаването до пазара, но по-нататък се почувстваха сами. Слънцето беше залязло; единствено светло петно блестеше на повърхността на езерото; ставаше все по-студено. — Длъжна съм, в случая, да кажа, че съжалявам, Лу. Но това би било нечестно.

— Аз не трябваше да ви казвам.

— Щастлива съм, че го направихте.

— Не искам това да влияе на нещата. Не исках да останете с погрешно впечатление.

— И кое е погрешното впечатление?

— Не бъдете професионалистка с мен. Аз не знам как да играя тези игри. Зная много добре какво искам да кажа.

— Отговорете на въпроса.

Той я погледна в очите. Безмълвните им глъбини го привличаха като мрака на дълбок кладенец. „Ако пусна едно пени, дали ще чуя като падне долу?“

— Ние сме приятели, нали?

— Ние сме нещо повече от приятели, Лу, и вие го знаете! Бяхме някога само приятели. Но това беше много, много отдавна. Сега сме нещо много повече. Бяхме просто приятели за съвсем кратко време.

Тя го спря и го сграбчи за раменете. Потокът от пешеходци се разцепваше на две и ги заобикаляше, както речните води обливат стърчаща скала. Нейната хватка беше и решителна, и нежна. Тя го гледаше преднамерено право в очите, така че за момент той си помисли, че ще го целуне и се питаше как ли ще изглежда това. Не смяташе, че е готов да се целува.

— Аз наистина съм щастлива, че ми позвънихте. Аз съм възбудена, дори малко уплашена, защото преди малко си играехме един с друг. В момента съм всичко друго, но не и професионалист. Разберете само едно нещо в моята работа: това е да напускам офиса след вас. Ако не мога да правя това, не бих издържала дълго. Нямам предвид разговорите по следствието. Не сега. Но когато дойде време за вечеря, винаги ми се искаше да затворя вратата, ако това ви харесва. Бих искала да бъда за малко с Лу Болд — само ние двамата, знаете ли това? Детективът психолог най-добре мисли за работата само в службата. — Тя го пусна и с меката си топла ръка го погали по бузата. — Как се владеете при всичко това?

Той кимна, като не искаше тя да си махне ръката, което тя направи. Нейното докосване го промени изцяло. Бяха минали много седмици, откакто никой не го беше докосвал, и много месеци, откакто не беше изпитвал някаква форма на физическа нежност. Вълна на спокойствие премина през него. И това съвпадна с нежния плисък на водата върху стената под тях. Изведнъж се почувства свободен от всякакви тревоги. В този момент знаеше, че тя е неговата опора. Тя би могла да го въодушеви.

— Всичко е наред, мисля. Радвам се, че ви виждам извън офиса, Дафи! Разбирате ли? — Той затвори очи и пое шумно въздух през ноздрите си, а студеният влажен бриз жилеше лицето и дробовете, и си играеше с неговата коса. После издиша поетия въздух през устата на няколко интервала.

— Разбирам! — каза тя, като го хвана за рамото и го поведе напред.

Вървяха така няколко минути. Уличен музикант свиреше „Мистър Божанглес“ на разстроена хармоника.

— Позволете ми един въпрос — каза той като отминаха, — преди да отидем на вечеря. — Намигна й. — На какво може да се дължи фактът, че убиецът залепва устата на една жертва, а на другите не?

— Това би могло да е продиктувано от обстоятелствата. Предполагам, че имате предвид Кейт Дехавелин. Тя беше намерена навън, което показва, че се е опитала да избяга. Това предполага съвсем различна комбинация от условия.

— Без това.

— Без това? Бих казала невероятно. Той има система, установен ритуал, който означава нещо за него, дава му цел. Той вярва, че прави нещо за някого — вероятно за своя Бог — може би в отговор на някакви гласове, които чува. Въпреки всичко, това е един отработен ритуал. Достатъчни доказателства имаме за това, въпреки че не разбираме напълно всички елементи на неговата рационализация. Повече от вероятно е той да размишлява и когато е при своите жертви. Контролира се, но действа спонтанно, планира, но все пак импулсивно. Въпреки наличието на такава ирационалност, мисля, че е невероятно да се отклони изцяло от своя ритуал. А може би този ритуал е единственото нещо, което го крепи. Ако неговият ритуал потръгне лошо, той може да попадне на нас.

— Какво ще кажете, ако имаме работа с някакъв дубльор? И какво мислите, ако дубльор е някой от нас?

Тя спря. Отново туристите започнаха да ги обхождат. Тя го гледаше втренчено.

— Пак питате за това?

— Нали чухте?

— Някой от нас? — Тя беше потресена.

— Дикси казва, че би трябвало да е така. А той знае твърде много.

Тя притисна ръцете си плътно до тялото, като че изведнъж й стана много студено. Продължиха да се разхождат. Тя гледаше сега напред и след доста време каза:

— Сигурен ли сте?

— Три от жертвите са убити по малко по-различен начин, Дафи. Няма твърди доказателства, но аз го чувствам, Дикси също.

— Боже господи! — В тези думи прозвуча цялата тежест на истинска съпричастност. — Ако се опитвате да ме изплашите, добре го правите — добави тя.

— Съвсем не. Дискутирал съм това единствено с Дикси. И с никой друг. За нещастие — каза той след кратка пауза, — длъжен съм да предвидя всякакви възможности. Това е част от работата. — Почака около минута и продължи: — Вие сте експерт по нашите хора. Ако търсех някого в нашата служба, то по-добре би било да се махне, след като толкова неща зная за него.

— Добре. Слушам — каза тя с познатия глас на доктор Дафи Матюс.

— Какво би могло да го мотивира? Какво го кара да действа?

Тя мисли доста продължително, преди да отговори.

— Вероятно имате предвид психопатична личност, като говорите за някакъв дубльор. Той е предумишлен убиец, който убива заради предизвикателството, което го забавлява. Психопатите са сложни индивидуалности. Не можете да ги смесвате и да правите генерални, валидни за всеки от тях заключения.

— Но ако трябва да… Какво все пак може да го мотивира?

— Един дубльор би могъл да мотивира действията си с нещо от рода на личния роман — реален или въображаем — свързан с предизвикателство.

— Което означава?

— Което означава, че той просто се увлича от едно перфектно повторение на престъплението. Ако е полицай, това може да бъде и игра. Може би ви предизвиква, за да забележите разликата между отделните убийства.

— В такъв случай, това може би е насочено към мен лично? — запита Болд.

— Може би. Всичко може да бъде. А вие къде сте сега?

— Просто мисля на глас, това е всичко. Трябва да взема предвид всички възможности.

— Така казахте. — Тя го погледна с приповдигнати вежди. — Не ми харесва мисълта за такова нещо. Не бих искала да бъда на ваше място.

— Това ни изравнява! — Той се загледа в нея. Перфектен профил, слабо повдигнат нос. Точно както трябва. Чиста порода. — С една дума вие казвате, че някой ми поставя психологически звънец, дублирайки убийствата, и същевременно работи някъде близо до мен.

— Това е ужасна мисъл!

— Но е възможно, нали?

— Да! — Тя почака, преди да продължи. — Има още нещо, нали, Лу?

— Да, има.

— Искате ли да го кажете?

— Предполагам, че съм длъжен.

— Не, не сте длъжен. Само ако желаете.

Той избягваше това до сега. Беше стаено дълбоко, недосегаемо. Но непрекъснато го дразнеше. А и той нямаше голямо желание да го разплете. Беше достатъчно неприятно дори да се признае.

— Случаят Йергенсен — каза й.

Тя не каза нищо.

Той говореше тихо.

— Веднъж с Крамер говорихме за това, и от тогава все ме безпокои. Въпросът е, че аз трябваше да се справя с натиска от най-различни страни, да се занимавам с хиляди неща в тази работа… но цялата тежест на случая остана върху мен.

— Аз ви слушам — каза тя със своя загадъчен, леко южняшки глас.

— Работата е там, че… Това, което ми лази по нервите, е, че се оставихме да ни люшкат. Поддадохме се на настроенията на хората.

Те бяха изминали доста голямо разстояние, сега се обърнаха и очакваха светлините.

Тя го изучаваше с млечно шоколадовите си очи.

— Окей! — каза.

Той я изгледа учуден.

— Но това съвсем не е окей според мен!

— Защо?

— Защо ли? — попита той недоверчиво, а през това време светлините се смениха и те пресякоха. — Защо? — повтори въпроса. — Нима не разбирате? Йергенсен беше невинен!

— Наистина ли?

— Той не беше убиецът!

— Но беше ли невинен?

— Вие се хващате за семантиката.

— Да.

— Не, той може би не беше съвсем невинен.

— А можехте ли да предотвратите това, което стана? Можеше ли някой да го предотврати?

Той я хвана за рамото и я насочи към някаква конструкция, вървейки след нея. Като се изравни с нея, каза:

— Това е то, за което и аз се питам. Точно това е. Но не бях убеден. Ние нямахме сериозни доказателства. Нищо! Но аз не исках всичко да свърши, като всеки друг. А не трябваше да падат толкова ниско. Моето бездействие доведе до убийството на човека. Не можете ли да разберете?

— И така, ваша е вината за смъртта на Йергенсен? Само ваша?

— Не казвам това, по дяволите. Зная, че не е толкова просто…

— Не е — прекъсна го тя. — То е точно толкова усложнено и оплетено, колкото вие искате да го направите. Мнозина от моята професия смятат, че всичко е маскирано. Вие можете да изберете да създадете каквото си искате извън нещата. Какво мислите за това?

— Мисля, че това е твърде опростено. Има толкова неща извън нашия контрол. Ако всичко е замаскирано и гримирано, тогава защо аз не мога да реша тези убийства, въпреки че желая това? Защото и убиецът участва също. Той прави всичко така, както той иска, което прави нещата много по-комплицирани. Имате кръстосване на интереси. Съвсем не мисля, че вашата работа е лека, Лу, или че има просто решение за случая. По начина, по който подхождате, начина, по който възприемате и чувствате нещата, зависи единствено от вас. Вие можете да носите в себе си смъртта на Йергенсен, но можете и да я зарежете. Решението може да бъде само ваше.

— Вие го правите да звучи толкова леко.

— Може би това е действително лесно.

След изкачването до ъгъла завиха надолу по Трето авеню. Авенюто беше изровено, защото се намираше в процес на реконструкция, продължила години. Към центъра беше по-спокойно.

— Да — каза най-после Болд. — Може би е така.

Тя го хвана под ръка и попита:

— Имате ли нещо против?

Той поклати глава и стисна ръката й.

— Най-тежкото в този случай е, че той, убиецът, остава все още на свобода. Това ти влиза под кожата и започва да гнои. Да решиш едно единично убийство е нещо, макар и доста трудно. Но да предотвратиш следващо убийство е съвсем друго. Ние не сме подготвени за това. Всеки път, когато открием нова жертва, аз приемам, че е мой провал. Наистина никога не се бях чувствал по този начин преди този случай. Продължавам да мисля, че той засяга само мен. Аз съм този, който загива, а не жените, които той убива. Бих искал да нападне мен.

Тя потрепери.

— Не говорете така, Лу! Каква страховита мисъл!

— Как да се преборя с това чувство за провал, докторе?

— Ваша ли е вината, че той все още е на свобода?

— А не е ли?

— По едно нещо вашият случай не е единствен. Това е лошата концепция. Трябват поне двайсет или трийсет служители за този случай в щатски мащаб. Винаги съм вярвала, че ако имаше достатъчно данни, досега да сте го хванали. Никой не желае да отстъпи контрола на другиго. Една от най-великите човешки цели е да останеш в контрола, в управлението — да доминираш дадена ситуация. Досегашният неуспех ли ви яде отвътре, или липсата на контрол над положението? Не ви ли безпокои фактически това, че играта е негова, а не ваша?

Той се спря пред входа на „Брас Грил“ и я погледна. Ухили се и каза тихичко:

— Знаех си аз кого да повикам.

— Радвам се, че го направихте.

— Достатъчно за работата, нали? — попита той, като задържаше вратата отворена. — От тук нататък ние сме просто една двойка, излязла навън да прекара вечерта.

Отвътре се чуваше класическа музика. Огромни витрини гледаха към пристанището, осеяно със светлините на фериботи, товарни кораби и танкери.

Той каза:

— Не съм сигурен, че си спомням как да бъда просто като всички хора. И това е от много, много отдавна.

— О, сигурна съм, че ще си спомните — каза тя. — А каквото не си спомните, аз ще ви науча. — Тя сви устни, вдигна нос към него и се ухили.

— Това звучи окуражаващо.

— Възможно е.

Стъклените врати се завъртяха и се затвориха. Болд погледна през рамо към отражението си на витрината. За момент видя себе си не със собствените, а с нейните очи.

Тя го подръпна за рамото.

— Вътре сме вече — каза. — Няма отърваване.

— Не — каза той. — Не предполагам, че има.

— Двама ли сте? — попита оберкелнерът.

Болд кимна.