Ридли Пиърсън
Подводни течения (42)

42

Беше почти два часа през нощта, когато Шосвиц, Болд и Дафи Матюс се срещнаха в специалната зала „А“ за разпити. Дафи изглеждаше много бледа и се движеше бавно. Погледна мъжете с нерадостна полуусмивка и седна на един стол. Въздъхна тежко и започна да преглежда своите бележки.

Болд не можеше да се освободи от представата си за изплашения до смърт Джъстин Левит в лапите на кръвожадния престъпник.

— Що се отнася до момчето — заговори тя с безжизнен професионален глас, който напомняше на Болд за записи на телефонни обаждания, — да приемем, че той все още е жив, ако вземем предвид три подобни случая на отвличане на заложници, предоставени ни от компютърната програма на ФБР. Главния враг за убиеца е почти винаги похотливата страст на жената…

— Ами съпругът? — напомни Шосвиц.

— Да, зная — кимна тя с увереност.

Болд можа да забележи устойчивите удари на сърцето й по вените на нейното слепоочие. Тя преодоля вълнението си и преглътна незабележимо.

— Разбирам, че убийството на съпруга не се връзва. Той може да се е появил на сцената след пристигането на убиеца. Той не е могъл да атакува жената в присъствието на мъж. Така мисля аз. Неговата повишена жестокост може да е била подсилена от идването на съпруга — „неговият баща“ го хваща в самия акт, неговите собствени спомени от детството. Редом със съпруга госпожа Левит се превръща в негова майка — цел и обект на неговия гняв. Това може да ни помогне да си обясним изтърбушването. — Тя замълча и не отдели погледа си от бележките в течение на няколко дълги, тежки секунди. — Написаното върху стената е нещо ново също. Едно предупреждение — без съмнение. Вашето предположение, лейтенанте, вероятно е правилно: той сега е отчаян. Страхува се, че ще бъде хванат. Възможно е да мисли, че ако държи момчето в ръцете си, ще ни принуди да позадържим нашето издирване…

— Той не ни познава много добре — изтърва се Болд.

Тя вдигна очи към него. Притъпен замъглен поглед.

— Не, аз не исках да прекъсвате — добави той.

Тя продължи:

— Той е непредсказуем сега, очевидно. Може изведнъж да реши да убие и детето, като най-сигурен изход от положението. Убийството на мъжа — на бащата, имам предвид — може да се превърне в нова схема за него. Неговият гняв беше насочен единствено към жените до сега. Аз повече не бих разчитала на това. Изтърбушването е свидетелство за нарастваща ярост. Какво следва? — виждам този въпрос на лицата ви. — Той е близо до края си, мисля аз. Ще видим още по-големи жестокости и промени в ритуала. Той не може да не вижда, че нещата вървят все по-зле за него. Единственият признак за кураж е посланието, което ни е оставил. Опит за общуване. Нещо ново. Това е добър знак.

— Добър знак ли? — промърмори Шосвиц. — Вие не бяхте в онази дневна.

— Фил — обади се Болд.

— Добре де, тя наистина не беше, по дяволите! Добър знак? — Той се обърна към Дафи. — Някога да сте виждали вътрешности на жена, разхвърляни по цялата стая? Този младеж е вън от всякакви шибани схеми, лейди! Той е луд! Добър знак?

— Един човек, доведен до лудост и луд човек са двама различни хора според моя начин на мислене, сър! Това е човек, който е полудял, и като професионалист аз ви съветвам да не забравяте тази разлика.

— О, боже — вметна Шосвиц.

— Да не забравяме, че той е един болен човек. Мое задължение на професионалист е да подчертая това пред двама ви. Аз ненавиждам действията на този мъж не по-малко от вас, а като жена, може би и повече. Не трябва да смесваме действия и отговорни дела. Този човек не е по-отговорен за това, което прави, отколкото вие и аз.

— Не мога да го възприема! — извика Шосвиц. — Той знае дяволски добре какво прави.

— Не! Той не знае! — Тя погледна към Лу Болд за подкрепа. — Мой дълг е да изразя мнението си. — Неочаквано възмутена, тя стана от стола. — Това ли е всичко, лейтенанте? — попита, без да го поглежда.

— Дафи! — каза умоляващо Болд.

Тя напусна залата без всякакви извинения.

— Харесва ми! — каза Шосвиц съвсем невинно. — Наистина е умна.

Болд гледаше към вратата. Сега съжаляваше за тяхната интимност. Завладя го чувство за празнота от мисълта, че е допуснал грешка. Не разбра напълно Дафи. Не бе ли това неговият начин да се завърне при Елизабет?

— И така? — питаше Шосвиц. — Какво предлагате?

— Какво предлагам? — каза Болд сухо. — Да направим всичко, за да си върнем Джъстин, ето какво! Правилно? — каза съвсем твърдо. — Като отхвърляме очевидни неща, така ще става. Проклет да съм, ако чакам да одобряват разходите…

— Лу… — прекъсна го Шосвиц.

— Говоря напълно сериозно, Фил! Капитанът ще ни подхвърли типичните лайнарски разсъждения… „Ще вървим по-бавно. Да наблюдаваме. Да икономисваме разходи.“ Добре, но това не е търговия. Започваме да действаме въпреки всякакви прегради, поне доколкото се отнася до мен. Той е само на тринайсет години, Фил. На колко години е Уилям?

Шосвиц погледна към фамилната снимка. Момчето беше с бейзболна бухалка. Лейтенантът остана безмълвен.

В рапорта на криминологичната лаборатория се заявяваше, че отпечатъците от десен палец върху капачката на бензиновия резервоар на колата на Джудит Фюлър съвпадаха с отпечатъците, снети от картонената чиния в боклука на Бетси Норвак. Не съвпадаха с отпечатъците от полуизгорелите кибритени клечки, намерени под навеса за коли зад къщата на Крой. Въпреки че шофьорът на колата на Фюлър бе я почистил напълно, все пак бе пропуснал капачката, което позволяваше сравнението на отпечатъците. Посредством обувките „Рокпорт“ Дехавелин се свързваше с изчезналата Бетси Норвак, а отпечатъците от палците свързваха Норвак с Фюлър. По такъв начин Болд имаше вече връзката между трите жени и убиеца — предполагаемия дубльор. Най-после усилията на Болд и Ейбрамс да съберат всички камъчета в мозайката на доказателствения материал, бяха възнаградени. Но Болд нямаше време да се наслаждава на този успех.

Той забеляза Ла Моя с крайчеца на окото. В първия момент остана спокоен, но изведнъж се сети, че Ла Моя трябваше да охранява Боби Гейнис. Веднага отиде при наперения като петел млад детектив и го стисна за рамото изотзад.

Ла Моя се наежи от неочаквания контакт. Той, както и мнозина от офиса, беше на крак в продължение на повече от двайсет часа непрекъснато. Беше на границата.

— Хей, по дяволите! — изръмжа той и веднага се завъртя, за да види кой е зад него. — Съжалявам, сержанте! — бързо се извини. — Нерви.

— Защо не сте при Гейнис?

— Спокойно, сержанте! Върнах се за минутка. Крамер ме смени. Аз не мога да работя двайсет и четири часа, нали?

— Крамер?

— Като сержант Крамер — каза той саркастично.

Болд не бе виждал Крамер през цялата нощ. Според начина, по който отговаряше младият детектив, Крамер най-после бе намерил възможност да се включи по някакъв начин в така наречените полски работи.

— Какъв е нейният адрес? — попита Болд.

Апартаментът на Боби Гейнис се намираше в един блок в северния край на У-секцията, на изток от I-5. Той паркира колата си до предния блок и се приближи до главния вход на сградата откъм запад. Ла Моя го бе осведомил, че всички останали входове на блока били с автоматични брави и постоянно заключени — само входът на тази секция бил достъпен. Нейният блок бил оцветен в кремаво.

Някакъв самолет безшумно излезе от покрова на сивите облаци по направление на летището. Бели светлини мигаха от корема на самолета. Болд се питаше дали Джъстин Левит бе наблюдавал такива мигащи светлини върху нощното небе със своя телескоп.

Той се приближи до главния вход на сградата. Вратата беше заключена. Той се преструваше, че се шляе около входа, но с намерение да влезе с взлом. После направи пълна обиколка и пак се спря пред вратата. Натисна бутона на звънеца под името „Б. Гейнис“. Нямаше номер. След няколко минути тя отговори.

— Ало?

— Боби, тук е Лу Болд. Добре ли си?

— Отлично, сержанте! — Тя трябва да беше натиснала някакъв бутон, защото бравата на вратата забръмча.

— Няма да се качвам горе — каза той. — Някакви повиквания?

— Никакви — отговори тя. — Какво има?

— Позвъни ми утре. Аз ще дежуря утре. Извинявай за безпокойството. Връщай се в леглото.

— Лека нощ — каза тя.

Той потърси колата на Крамер и я намери бързо. Представяше си как той слуша музика. Пресече улицата. Завари го заспал зад кормилото, прислонил глава към вратата на колата.

Болд дръпна бързо вратата. Крамер успя да се задържи в последния момент, като се опря на ръката си, за да не падне върху настилката.

— Кой е това? — учуди се Крамер.

Болд го издърпа навън от колата.

— Аз бих могъл да я убия!

— Нещо да е станало? — отново попита Крамер, опитвайки се да се освободи и да се разсъни.

— Добре изпълняваш извънкабинетните задания! — Болд го блъсна към страничния панел на колата и той падна на земята. — Би трябвало да ти счупя главата! — Крамер изтръпна, когато Болд го дръпна отново и го набута върху седалката на кормилото. — Ти си канцеларско ченге, Крамер. Заради тебе един от най-добрите ни полицаи можеше да бъде убит. Какво мислеше? Какво въобще, по дяволите, има в тъпата ти глава? Ако още един път ми излезеш с този номер, ще бъда принуден да те блъсна под някоя кола. Махай се оттук. — Той затръшна вратата със сила, ритна я яростно и остана да види как се отдалечава.

Някъде пред следващия блок Крамер запали фаровете.