Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Блайдън (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Tale of Two Sisters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 122 гласа)

Информация

Корекция
mahavishnu (2014)
Форматиране
maskara (2014)

История

  1. — Добавяне

Глава шеста

Сега вече Шарлот бе абсолютно сигурна, че знае какво значи да се вкамениш.

— Какво — изрече задъхано тя, опитвайки се да говори през изстискващото усещане, което сякаш бе хванало гърлото й, — точно имате предвид?

Веждите му се вдигнаха.

— Не бях ли достатъчно ясен?

— Милорд!

— Утре сутринта — започна той с тон, нетърпящ възражение. — Ще те видя на сватбата. Изглежда, че роклята на Лидия ще ти пасне — той я дари с порочна усмивка, докато вървеше към вратата. — Не закъснявай.

Тя се втренчи безпомощно в гърба му, преди да извика:

— Не мога да се омъжа за теб!

Той бавно се обърна.

— И защо не? Само не ми казвай, че и ти имаш някой поет-идиот, чакащ за теб накрая на пътя.

— Ами, аз… — тя се бореше с думите. Тя се бореше за причини. Тя се бореше за всичко, което би й помогнало да премине през това, което се оказваше най-нелогичната и сюрреалистична нощ в живота й.

— Като за начало — започна тя, — имената ви с Лидия вече бяха трикратно обявени в църквата!

Той поклати глава в несъгласие.

— Това не е проблем.

— За мен е! Нямаме лиценз — очите и се разшириха. — Ако се оженим няма да е законно.

Това явно не го обезпокои.

— Утре ще имам лиценз.

— Откъде си мислиш, че ще вземеш специален лиценз през следващите десет часа!

Той тръгна към нея, очите му сияеха от удовлетворение.

— За мое, а и за твое щастие, както съм сигурен, че скоро ще осъзнаеш, архиепископът на Кентърбъри ще присъства на сватбата.

Шарлот остана с увиснал челюст.

— Той няма да ти издаде специален лиценз. Не и за такава необикновена ситуация.

— Забавно — промълви той, — а аз си мислех, че специалните лицензи се издават именно в случай на необикновена ситуация.

— Това е лудост! Няма начин той да позволи да се оженим, не и когато почти се ожени за сестра ми.

Нед просто вдигна рамена.

— Държи ми услуга.

Тя се подпря на ръба на масичката за писане на баща й. Що за мъж беше той, че архиепископът на Кентърбъри му дължеше услуга? Тя знаеше, че Блайдънови бяха смятани за важно семейство в Англия, но това бе отвъд всички нейни представи.

— Милорд, — започна тя, преплитайки пръстите си, докато се опитваше да формулира достатъчно убедителен и разумен аргумент срещу неговия план. През времето прекарано с него той със сигурност и се струваше разумен мъж. Това бе и причината, поради която тя го харесваше толкова много.

— Да? — попита я той, устните му леко се извиха в ъгълчетата.

— Милорд, — каза тя отново, прочиствайки гърлото си. — Изглеждате като човек, който би се вслушал в убедителни и разумни аргументи.

— Така е — той кръстоса ръце и се облегна на масичката за писане точно до нея — те бяха бедро до бедро, твърде разсейващо.

— Милорд, — повтори се тя отново.

— Предвид обстоятелствата — каза той, сега очите му блестяха от искрено забавление, — не мислиш ли, че ще е добре да свикнеш с малкото ми име?

— Точно така — каза тя. — Да, разбира се. Ако щяхме да се женим, аз разбира се…

— Ние ще се оженим.

О небеса, той определено беше непревземаема крепост.

— Възможно е — каза тя успокояващо, — но е възможно…

Той я хвана за брадичката, повдигайки я, докато очите им не се срещнаха.

— Наричай ме Нед — каза меко той.

— Не съм убедена…

— Аз съм.

— Милорд…

— Нед.

— Нед — произнесе накрая тя.

Устните му се накъдриха.

— Добре.

Той я пусна и се облегна отново до нея и Шарлот най-накрая си припомни как се дишаше.

— Нед — каза тя, макар че да го нарича по име й се струваше странно и удебеляваше езика й. — Смятам, че трябва да си поемеш дълбоко дъх и да помислиш ясно какво казваш. Не мисля, че си обмислил всичко внимателно.

— Нима — измърка той.

— Ние почти не сме си разменили и една дума преди тази седмица — очите й го заставяха да я слуша. — Не ме познаваш.

Той вдигна рамене.

— Познавам те доста по-добре, отколкото познавах сестра ти, а бях готов да се ожена за нея.

— Но искаше ли го — прошепна тя.

Той пристъпи по-близо и хвана ръката й.

— Не и наполовина, колкото искам теб — промърмори.

Устните й се разтвориха, но нито една думичка не излезе от тях, само лека струйка въздух, когато се захласна. Той я придърпваше по-близо… по-близо… и тогава ръцете му се увиха около талията й и тя можеше да го почувства срещу себе си, по цялата му тръпнеща дължина.

— Нед — някак си успя да прошепне тя, но той постави пръст на устните й с:

— Шшшшт! — последвано от: — Копнеех да направя това от дни.

Устните му намериха нейните и ако той все още чувстваше някакъв гняв към нея, той не беше там в целувката. Той беше мек и сладко нежен, устните му се допираха до нейните с меко потриване. И все пак ги усещаше чак до петите.

— Била ли си целувана преди? — прошепна той.

Тя поклати глава в отрицание. Усмивката му беше много удовлетворена и много, много мъжка.

— Добре — каза той, преди да спусне устните си отново към нея.

Освен, че това бе целувка на обсебване, на желание и нужда, устните му я белязваха гладно, докато ръцете му се притискаха към гърба й, дърпайки я към него. Шарлот потъваше в него изцяло, оставяйки се на неговото тяло, търсейки с ръце, докато те не се спряха на силните му гръбни мускули, които можеше да усети през финия лен. Това, осъзна тя, някъде в мъглявината на нейния ум, бе желание. Това беше желание и Лидия бе проклета глупачка.

Лидия!

Мили боже! Какво правеше! Шарлот се откъсна от ръцете му.

— Не можем да правим това — рязко отвърна.

Очите на Нед бяха все още замечтани, а дишането му накъсано, но все пак успя да каже овладяно:

— Защо не?

— Сгоден си за сестра ми!

Той изви една вежда при това обяснение.

— Добре де — тя се поправи, — предполагам, вече не си сгоден за нея.

— Трудничко е да си сгоден за омъжена жена.

— Така е — преглътна тя. — Разбира се, тя все още не е омъжена.

Той се втренчи в нея с една извита вежда. Това беше, помисли си нещастно Шарлот, много по-ефективно от хиляди думи.

— Разбира се — промърмори тя, — вече би могла да се счита за омъжена.

— Шарлот.

— И наистина е твърде много да се очаква…

— Шарлот — каза той отново с по-висок тон.

— Да й бъдеш верен при подобен случай…

— Шарлот!

Тя си затвори устата. Очите му я гледаха толкова настоятелно, че тя не можеше да отмести поглед, дори и петима красиви мъжаги да танцуваха голи пред прозореца.

— Има три неща, които трябва да знаеш тази вечер — каза той. — Първо, аз съм сам с теб и е посред нощ. Второ, утре сутринта ще се оженя за теб.

— Не съм сигурна…

— Аз съм.

— Аз не съм — измънка тя, в жалък опит последната дума да е нейната.

Той се облегна назад с вълча усмивка.

— И трето, прекарах последните дни преследван от чувство за вина, защото, когато отивах в леглото си нощем аз никога, никога, нито веднъж не съм мислил за Лидия.

— Не? — прошепна тя.

Той поклати глава.

— Не Лидия.

Устните й се разделиха от само себе си, а тя не можеше да свали очи от него, докато той се навеждаше по-близо, а дъхът му докосна ухото й, прошепвайки:

— Само ти.

Сърцето й беше истински предател, защото определено потъна.

— Всички мои сънища. Само ти.

— Наистина ли? — издиша тя.

Ръцете му обхванаха дупето й и тя се озова притисната към него доста интимно.

— О, да — каза той, притискайки я още повече. — И както виждаш — устните му захапаха нежно нейните, — всичко се подрежда доста добре, защото — езикът му проследи очертанията на устните й, — не се сещам за нито една причина, поради която да не мога да целуна жената, за която ще се оженя след по-малко от десет часа, особено ако съм достатъчно късметлия да се окажа насаме с нея — той вдиша страстно срещу нея, — посред нощ.

Целуна я отново, езикът му се плъзна между устните й с ясното намерение да я съблазни.

— Особено — промълви, думите му облъхваха кожата й, — когато съм мечтал за това дни наред.

Нед докосна бузите й с ръцете си, държейки лицето й с обожание, докато се отдръпваше назад, за да се взре в очите й.

— Мисля, — каза меко, — че трябва да бъдеш моя.

Устните й се разтвориха и езикът й се плъзна, за да ги навлажни, жест, който бе толкова болезнено съблазнителен и толкова непрактичен. Тя бе толкова красива, огряна от лунната светлина, красива по начин, за който Лидия не би могла и да мечтае. Очите на Шарлот светеха с интелигентност, с огън, с живост, която липсваше на повечето жени. Усмивката й бе заразителна, а смехът й — музика.

Тя щеше да бъде страхотна съпруга. До него, в сърцето му, в леглото му. Той не можеше да разбере, защо не се бе сетил за това по-скоро. По дяволите, помисли си потръпвайки от смях, вероятно ще трябва да изпрати сандък с най-скъпото контрабандно френско бренди на Рупърт Марчбанкс. Небесата знаеха, че дължи на проклетия глупак своята вечна признателност. Ако не бе избягал с Лидия, Нед щеше да се ожени за грешната сестра. И да прекара остатъка от живота си в копнеж по Шарлот. Но сега тя бе тук, в прегръдките му и щеше да бъде негова, не, тя вече бе негова. Тя може и още да не го бе осъзнала, но му принадлежеше.

Внезапно той не можеше да се сдържи да не се усмихне. Сам предполагаше, че се хили като идиот.

— Какво има? — предпазливо попита тя, сякаш се боеше, че той тотално е превъртял.

— Открих, че съм доста доволен от развоя на събитията — каза и посягайки надолу, за да преплете своите пръсти с нейните. — Ти беше права, когато по-рано ми каза, че Лидия не би ми подхождала. Но ти от друга страна…

Той вдигна ръката й към устните си и целуна кокалчетата й. Беше жест, който бе правил стотици пъти преди, обикновено, за да задоволи желанието на някоя жена за романтика. Но този път бе различно. Този път беше неговата собствена гъделичкаща нужда от романтика. Когато целуна ръката й искаше да се забави възможно повече, не защото искаше да я съблазни (макар че, искаше и това), но защото обожаваше чувството да държи ръката й в своята, устните му върху нейната кожа. Бавно той обърна ръката й и положи нова интимна целувка на дланта й.

Искаше я, о, как я искаше. Бе като нищо, което е изпитвал до този момент, желание, извиращо отвътре. Започващо от сърцето му и разпръскващо се из цялото му тяло.

Нямаше абсолютно никакъв начин да й позволи да избяга. Той хвана и другата й ръка и задържа и двете.

— Искам да ми дадеш дума — гласът му бе тих и сериозен.

— К-какво? — прошепна тя.

— Искам да ми обещаеш, че утре сутринта ще се омъжиш за мен.

— Нед, вече ти казах…

— Ако ми дадеш думата си, — продължи той, игнорирайки протеста й, — ще ти позволя да се върнеш в стаята си и да поспиш.

Тя изпусна лек нервен кикот.

— Мислиш, че съм в състояние да заспя?

Той се усмихна. Нещата се развивах, по-добре отколкото се бе надявал.

— Познавам те Шарлот.

— Така ли? — попита го със съмнение в гласа.

— По-добре, отколкото очакваш и знам, че думата ти е закон. Ако ми дадеш думата си, че няма да направиш нещо глупаво като да избягаш например, ще те пусна да си вървиш в стаята.

— А ако не го направя?

Кожата му се възпламени.

— Тогава ще останеш тук, в библиотеката с мен. Цяла нощ.

Тя преглътна.

— Давам ти думата си, че няма да избягам — покорно каза тя. — Но не мога да ти обещая, че ще се омъжа за теб.

Нед претегли възможностите. Беше напълно убеден, че ще успее да я убеди да се омъжи за него на сутринта, ако се стигнеше до убеждаване. Тя вече се чувстваше достатъчно виновна заради участието си в бягството на Лидия. Това беше нещо, което той би могъл да извърти в негова полза.

— А, и при всички случаи, трябва да говориш с баща ми — добави тя.

Той позволи пръстите им да се разплетат, след това бавно отпусна ръцете си отстрани.

Битката бе спечелена.

Ако му предлагаше да говори с баща й, тя вече бе негова.

— Ще те видя сутринта — каза той, навеждайки глава в знак на уважение.

— Пускаш ме да си отида? — прошепна тя.

— Ти ми даде думата си, че няма да избягаш. Нямам нужда от повече уверения.

Устните й се разтвориха, а очите й сякаш станаха по-големи от някакво чувство, което той не можеше да определи със сигурност. Но беше хубаво. Определено беше хубаво.

— Ще те чакам тук — каза той. — В осем сутринта. Ще уведомиш ли баща си, че искам да говоря с него?

Тя кимна. Той отстъпи назад и се поклони леко.

— В такъв случай, до утре, милейди.

Когато тя понечи да го поправи, заради употребата на подобно височайше обръщение, той вдигна ръка и каза:

— Утре ще вече ще бъдеш виконтеса. Скоро ще ти се наложи да свикнеш хората да се обръщат към теб с това обръщение.

Тя посочи към вратата.

— Мисля, че е време да се оттегля.

— Разбира се — каза той с иронично извити устни. — Не бихме искали да ни спипат заедно посред нощ. Ще има приказки.

Тя се усмихна по очарователен начин. Сякаш иначе нямаше да има приказки. Техният брак със сигурност щеше да е най-обсъжданата тема месеци наред.

— Тръгвай — каза и нежно. — Поспи малко.

Тя му отправи поглед, който казваше, че дори не би могла да се надява да задреме, след това се изниза през вратата.

Той остана втренчен в отворената врата за няколко секунди, докато тя изчезна, после прошепна:

— Сънувай ме.

 

 

За щастие на Шарлот, баща й бе ранна птица, така че когато на следващата сутрин тя влезе в малката стая за закуска петнадесет минути преди осем, той както обикновено бе там, с чиния пълна с шунка и яйца.

— Добро утро, Шарлот — избоботи той. — Чудесен ден за сватба, не мислиш ли?

— Ами, да — каза тя, опитвайки с да се усмихне без особен успех.

— Умно от твоя страна да дойдеш тук, за да закусиш. Майка ти събра всички останали в голямата стая, не че има много желаещи да станат толкова рано.

— Всъщност, чух гласове, докато минавах покрай стаята — каза тя, без изобщо да знае, защо реши да го осведоми.

— Хммммм — изсумтя той разсеяно. — Сякаш човек може да се наслади на хубавата закуска насред цялата тази суматоха.

— Татко, — каза тя стегнато, — трябва да ти кажа нещо.

Той я погледна с повдигнати вежди.

— Или, май е най-добре да ти покажа това — тя извади бележката, която Лидия бе написала за родителите им, в която обясняваше какво е сторила. След като му я подаде, Шарлот благоразумно направи няколко крачки назад, бе сигурна, че веднъж щом баща и прочете бележката викът му ще бъде смъртоносен. Но когато очите му спряха да се плъзгат по редовете, единственото, което е направи бе да прошепне тихо:

— Ти знаеше ли за това?

Повече от всичко на Шарлот й се искаше да излъже, но не можеше и кимна. Господин Тортнън не помръдна няколко секунди, единственото доказателство за гнева му бяха побелелите кокалчета на ръцете, докато се бе вкопчил в масата.

— Виконтът е в библиотеката — каза тя, преглъщайки конвулсивно. Мълчанието на баща й я плашеше много повече от виковете му. — Мисля, че би искал да говори с теб.

Той я погледна.

— Той знае ли какво е направила?

Шарлот кимна.

И тогава баща й произнесе много думи, които тя не си бе представяла, че ще излязат от устата му някога, включително няколко, за чието съществуване не бе и подозирала.

— Ние сме съсипани — просъска той, веднъж щом спря с ругатните. — Съсипани. И трябва да благодарим на теб и сестра ти за това.

— Вероятно, ако просто се срещнеш с виконта — нещастно предложи Шарлот. Тя никога не бе била близка с баща си, но как само жадуваше за одобрението му.

Мистър Тортнън стана рязко и хвърли салфетката си долу. Шарлот се отдръпна от пътя му, а след това тръгна след него, запазвайки почтително разстояние. Но когато стигнаха библиотеката, той се обърна към нея, а гневът му прозираше във всяка дума.

— Какво си мислиш, че правиш тук? Вече стори достатъчно. Прибирай се в стаята си и не я напускай, докато аз не ти разреша.

— Мисля — дойде дълбок глас, — че тя трябва да остане.

Шарлот погледна нагоре. Нед взимаше последните стъпала, изглеждайки великолепно мъжествен в сватбения си костюм.

Баща и я сръчка в ребрата и просъска:

— Мисля, че ми каза, че той вече знае?

— Знае.

— Тогава, какво, по дяволите прави облечен така?

Шарлот бе спасена от това да отговори от приближаването на Нед.

— Хю — каза той, кимвайки към господин Тортнън.

— Милорд — отвърна баща й, изненадвайки я. Тя си мислеше, че той се обръща към Нед с малкото му име, но явно нервите му го принуждаваха тази сутрин да покаже повече респект.

Нед посочи с глава към библиотеката.

— Ще влезем ли?

Господин Тортнън тръгна към библиотеката, но Нед го спря внимателно.

— Първо Шарлот.

Шарлот можеше да каже, че баща й умира от любопитство, но се сдържаше, вместо това отстъпи и й направи път. Докато минаваше покрай Нед той се наведе и промърмори:

— Интересен избор на рокля.

Шарлот почувства, че се изчервява. Тя бе облякла своя обикновена дневна рокля, не сватбената на Лидия, както той я бе инструктирал. Момент по-късно тримата бяха в библиотеката с врата здраво затворена зад тях.

— Милорд, — започна мистър Тортнън, — искам да ви уверя, че си нямах ни най-малка представа…

— Достатъчно — прекъсна го Нед, застанал в средата на стаята, със забележително самообладание. — Нямам никакво желание да обсъждам Лидия или пък бягството й с Марчбанкс.

Мистър Тортнън преглътна насила. Адамовата му ябълка скачаше нагоре-надолу из месестия му врат.

— Така ли?

— Естествено, бях ядосан от предателството на дъщеря ви.

Коя дъщеря, мислеше си Шарлот. Снощи изглеждаше доста по-ядосан на нея, отколкото на Лидия.

— Но, няма да е трудно да оправим нещата.

— Всичко, милорд, — увери го мистър Тортнън. — Всичко, което поискате. Стига да е по силите ми.

— Чудесно — меко каза Нед. — Тогава ще взема нея — той посочи Шарлот. — Вместо Лидия.

Мистър Тортнън не можеше да направи нищо друго, освен да мига.

— Шарлот? — попита накрая.

— Всъщност, не се съмнявам, че тя ще е далеч по-добра съпруга, отколкото Лидия някога би могла да бъде.

Мистър Тортнън извърна глава на няколко пъти към дъщеря си и доскорошния годеник на другата му дъщеря, след което отново попита:

— Шарлот?

— Да.

И това бе достатъчно, за да го убеди.

— Тя е ваша — каза бързо той. — Стига да я искате.

— Татко! — проплака Шарлот. Той говореше за нея, сякаш не бе нищо повече от чувал с брашно.

— Тази сутрин е добър избор — каза Нед. — Издействах специален лиценз, а всичко вече е аранжирано за сватба.

— Чудесно! Чудесно! — повтаряше мистър Тортнън. Облекчението струеше от всяко негово движение. — Нямам никакви възражения… и… а… уговорката остава същата?

Изражението на Нед се вкамени, когато погледна алчното изражение на мистър Тортнън, но всичко, което каза бе:

— Разбира се.

Този път мистър Тортнън, дори не се постара да скрие облекчението си.

— Добре, добре. Аз… — той се спря, обръщайки се към Шарлот. — Какво чакаш момиче? Трябва да се приготвиш!

— Татко аз…

— Нито дума повече от теб! — сопна й се. — Приключих с теб!

— Може би ще счетете за необходимо да говорите на бъдещата ми съпруга по-учтиво — намеси се Нед, гласът му бе смъртоносно тих.

Мистър Тортнън се обърна към него премигвайки шокирано.

— Разбира се, разбира се — побърза да каже. — Тя вече е ваша. Както кажете.

— Мисля — каза Нед, — че това, което искам, е един момент насаме.

— Разбира се — съгласи се мистър Тортнън, сграбчвайки Шарлот за китката. — Ела с мен! Виконтът иска да е сам.

— Сам с Шарлот — поясни Нед.

Мистър Тортнън погледна към Шарлот, после към Нед, после пак към Шарлот.

— Не мисля, че това е мъдра идея.

Веждата на Нед почти подскочи.

— Много не-мъдри идеи имаше напоследък, не мислите ли? Тази, смятам аз, е една от най-безобидните от много други.

— Разбира се, разбира се — избоботи мистър Тортнън и напусна стаята.

Нед бе наблюдавал бъдещата си булка, докато баща й решаваше съдбата й. Тя се чувстваше безпомощна, той можеше да види това изписано на лицето й. И също така манипулирана. Но, той отказваше да се чувства виновен за това. Знаеше в сърцето си, във всяка кост от тялото си, че да се ожени за Шарлот Тортнън бе най-правилното нещо, което някога би направил. Съжаляваше, че трябваше да бъде толкова надменен, за да постигне целта си, но и Шарлот не бе съвсем невинна при така стеклите се обстоятелства, нали?

Той пристъпи напред и докосна страните й.

— Съжалявам, ако ти се струва, че всичко става твърде бързо — каза й меко той.

Тя не отговори.

— Мога да те уверя…

— Той дори не ме попита — каза тя, гласът й се пречупи.

Нед прокара пръстите си под брадичката й и вдигна лицето и към неговото. Той зададе въпроса си с очи.

— Баща ми — отвърна му тя. — Дори веднъж не ме попита, какво искам аз. Беше все едно изобщо ме няма.

Нед я наблюдаваше, наблюдаваше я как се старае да остане силна и да не показва емоция. Той виждаше куража и силата на характера й и изведнъж желанието да направи това по правилния начин го обзе.

Шарлот Тортнън можеше и да получава прибързана сватба, която бе планирана за сестра й, но за бога, щеше да получи предложение, което си беше само нейно.

Той застана на едно коляно.

— Милорд? — изписка тя.

— Шарлот, — каза й, гласът му бе препълнен с емоция и нужда. — Смирено те моля за ръката ти.

— Смирено? — повтори тя със съмнение.

Той взе ръката и я прокара нежно покрай устните си.

— Ако не кажеш да — каза й, — аз ще трябва да изживея дните си, копнеейки за теб, за по-добър живот, за теб като съпруга, без да искам друга.

— Ти римуваш — отбеляза тя, смеейки се нервно.

— Не нарочно, уверявам те.

Тогава тя се усмихна. Истинска усмивка. Не това широко, сияещо ухилване, което бе белязало неговото пропадане, когато я видя за пръв път. Нещо по-меко, свенливо. Но не по-малко истинско.

И докато я гледаше и не можеше да откъсне очи от нея, всичко стана повече от ясно. Той я обичаше.

Той обичаше тази жена и бог да му е на помощ, не би могъл да живее без нея.

— Омъжи се за мен — каза и не можеше да скрие нетърпението и нуждата си.

Очите и, които бяха съсредоточени някъде зад него, сега го погледнаха.

— Омъжи се за мен! — повтори той.

— Да — прошепна тя. — Да.