Джулия Куин
Приказка за две сестри (5)

Глава пета

По-късно през нощта, докато Нед намираше утеха в чаша с бренди и просторната тишина на библиотеката на Хю Тортнън, той не можеше да се отърси от чувството, че пристъпваше към ръба на пропаст.

Разбира се, знаеше, че се впуска в брак без любов. Но си позволи да се замисли за това едва наскоро. Едва тази седмица, едва в този миг той осъзна, че ще бъде нещастен, или най-малкото изключително неудовлетворен през остатъка на живота си.

И нямаше нищо, което да можеше да направи, за да го промени.

Може би в друго време, друго място, един мъж би могъл да осуети брака си броени часове преди да се врече, но не и през 1824 и не в Англия.

Какво изобщо си бе мислил? Той не обичаше тази жена, тя не го обичаше и бе повече от убеден, че изобщо не се познават.

Той дори не предполагаше, че Лидия е така запалена по поезията, докато Шарлот не му бе казала по време на лова (който те разбира се спечелиха, какъв е смисълът на тези глупави игри иначе?).

Но не беше ли това нещо, което мъж би трябвало да знае за съпругата си? Особено, ако въпросният мъж си е поставил за цел да не допусне нито един том с поезия близо до библиотеката си? Това го накара да се замисли какво още можеше да се спотайва отвъд красивите сиви очи на Лидия. Харесваше ли животни? Дали не бе реформаторка, отдадена на благотворителността? Знаеше ли френски? Свиреше ли на пианофорте? Пееше ли си мелодийки?

Той не знаеше защо тези въпроси не го бяха занимавали до тази нощ, определено му се струваше, че е трябвало да го занимават. Определено, всеки чувствителен мъж би искал да знае за жена си повече от цвета на очите и косата й.

Докато седеше в мрака, обмисляйки какъв ще е живота му занапред, нямаше как да не признае, че точно това беше, което Бел се бе опитала да му каже през всички тези месеци.

Той въздъхна. Бел бе негова сестра и колкото и да не му се нравеше, трябваше да признае, че беше права.

Той не познаваше Лидия Торнтън. Не я познаваше и все пак щеше да се ожени за нея. Но, помисли си той с въздишка, докато очите му се спряха на купчинка подвързани с кожа книги, това не значеше непременно, че брака му ще бъде провал. Много двойки се обикваха след брака, нали? Ако не любов, то поне приятелство и разбирателство. Което си беше всичко, което можеше да си позволи и което целеше още от самото начало. И всичко, осъзна той, с което ще трябва да се научи да живее. Защото бе опознал Лидия малко по-добре през тази отминала седмица, достатъчно добре, за да знае, че никога нямаше да я обикне, не и по начина, по който мъж би трябвало да обича съпругата си.

А се бе появила и Шарлот.

Шарлот, която вероятно никога не бе погледнал втори път в Лондон. Шарлот, която го караше да се смее, с която можеше да си разказва глупави шегички и да не се чувства глупаво. И, напомни си той гневно, която щеше да бъде негова снаха след около седем часа.

Той погледна надолу към празната чаша в ръката си, чудейки се как се е изпразнила. Сериозно обмисляше възможността да я напълни отново, когато чу шум през вратата.

Интересно, помисли си той, всички би трябвало да са вече по леглата. Беше, той погледна часовника, почти два сутринта. Преди да се оттегли, чу Тортнънови да заявяват, че планират да преустановяват партито в единайсет, изявявайки желание гостите им да бъдат свежи и отпочинали за ранната съботна церемония.

Нед не бе затворил вратата напълно, така че се приближи към процепа и надникна. Нямаше изщракване на ключалки, или скърцане на врати, които да предупредят за неговото присъствие, така че той можеше да задоволи любопитството си и да разбере какво се готвеше.

— Шшшшшт!

Определено женско шъткане.

— Трябваше ли да слагаш толкова много багаж?

Той се вцепени, това звучеше като Шарлот. Бе прекарал с нея толкова време през последните няколко дни, че вероятно познаваше гласа й по-добре от този на Лидия. Какво по дяволите, правеше Шарлот посред нощ?

Нед внезапно се почувства като ударен в стомаха. Да не би да си имаше любовник? Със сигурност не би била толкова глупава.

— Не мога да тръгна със само една сутрешна рокля! — дойде още един женски глас. — Да не искаш да се обличам в дрипи?

Хммммм. Май познаваше гласа на Лидия по-добре, отколкото бе очаквал, защото това звучеше точно като нея. Ушите му се наостриха. Забрави за Шарлот — какви ги вършеше Лидия? Къде, по дяволите, си мислеше, че отива в нощта преди сватбата?

Приближи главата си по-близо до пролуката, доволен, че тази нощ имаше луна. Имаше достатъчно светлина влизаща през прозорците и той бе решил да не пали свещ, когато седна долу с питието си. Без светлина, директно идваща от библиотеката нямаше никакви индикации, че там има някой. Освен, ако Шарлот и Лидия специално не решаха да надникнат в библиотеката, те нямаше да го забележат, когато минаваха покрай нея.

Очите му бяха привикнали с тъмнината от дългото взиране и сега ги наблюдаваше как преминават, всяка носеща по една огромна чанта. Единствената светлина идваше от свещта, която Шарлот носеше в свободната си ръка. Лидия бе облечена повече от очевидно в пътнически костюм, а Шарлот носеше обикновена дневна рокля, чийто цвят не можеше да определи в тъмнината. Нито една от двете не бе облечена, така както човек би очаквал да види облечена една жена посред нощ.

— Сигурна ли си, че Рупърт ще те чака накрая на пътя? — прошепна Шарлот.

Нед не чу отговора на Лидия, не бе сигурен дали тя отговори или само кимна. Бученето в ушите му блокира всякакви звуци, всякакви мисли, освен една, която беше доста упорита.

Лидия го зарязваше. Промъкваше се посред нощ, броени часове преди, както бе планирано той да я посрещне в църквата.

Тя бягаше.

С този идиот Марчбанкс.

Той седеше там, обмисляйки брак, който дори не искаше, неговата прелестна булка е планирала да го измами през цялото време.

Искаше да крещи. Искаше да забие юмруци в стената. Искаше да…

Шарлот. Шарлот й помагаше.

Гневът му се удвои. Как може да му причинява това? По дяволите всичко, те бяха приятели! Приятели! Познаваше я от едва няколко дни, но затова време я опозна, наистина я опозна. Или поне така си мислеше. Явно не бе така лоялна и искрена, както си бе представял.

Шарлот. Тялото му се напрегна дори повече. Всеки мускул бе изпълнен с гняв. Мислеше я за по-добра от това. Би трябвало да се досеща какво му причинява като помагаше на Лидия. А, дали изобщо се бе замислила над това, през което ще премине той на следващата сутри, чакащ пред олтара булка, която никога няма да се появи.

Двете жени се придвижваха бавно, клатейки се от големите куфари. Лидия влачеше своя, явно не силна колкото Шарлот, защото тя бе успяла да вдигне своя на цели два инча от земята. Нед чакаше да приближат, челюстта му проскърца за секунда и тогава, тъкмо когато те достигнаха до прага той пристъпи напред.

— Отивате ли някъде? — попита той, удивен от презрителния и провлечен глас, който излезе от него, беше убеден, че думите му ще звучат по-скоро като ръмжене.

Лидия подскочи крачка назад, а Шарлот нададе лек писък, чийто тенор се промени, когато изпусна чантата и тя падна на крака й. Подпря се с рамо на рамката на вратата с кръстосани ръце, наясно, че трябва да държи емоциите си в много стегната хватка. Една малка искра и щеше да избухне.

— Малко е късничко да сте будни, не мислите ли? — попита, запазвайки гласа си мек. — Мисля, че минава два — промърмори. — Човек би си помислил, че досега отдавна ще сте в своите нощници.

— Не е каквото изглежда — изтърси Шарлот.

Той погледна към Лидия, за да разбере, дали вече бе в състояние да говори, но тя изглеждаше ужасена и неспособна на членоразделна реч.

Чудесно.

Той се обърна към Шарлот, която явно бе по-достойния опонент.

— Това е интересно — каза той. — Защото не съм сигурен, като какво изглежда. Може би михте могли да ме осветлите?

Шарлот преглътна и стисна ръцете си една в друга.

— Е — каза тя, очевидно печелеща време. — Ами…

— Ако бях достатъчно глупав, — промълви той — бих могъл да си помисля, че моята възлюбена булка бяга в нощта преди нашия брак. Но тогава си казах, разбира се, че не е така. Момичетата на Тортнън не биха били толкова глупави, че да предприемат подобен ход.

Направи го. Затвори им устите. Шарлот мигаше ожесточено и той почти виждаше как бързо работи умът й, за да измисли нещо, но не успяваше. Лидия просто изглеждаше, като че да бе се взирала в слънцето твърде дълго.

— Така че — продължи той, — след като очевидно ти не бягаш, а ти — обърна се към Шарлот и я порази с враждебен поглед, — не й помагаш, може би бихте могли да кажете, какво точно правите.

Лидия погледна към Шарлот, очите и щяха да изскочат. Шарлот преглътна няколко пъти, преди да каже:

— Ами, всъщност аз…

Той я наблюдаваше.

Тя вдигна поглед към него. Неговият не се отклони и за миг.

— Аз… аз…

Очите им продължаваха да са приковани един в друг.

— Тя бяга — прошепна накрая и погледа и се заби в пода.

— Шарлот! — възкликна Лидия, гласът й прониза тишината на нощта. Тя се обърна към сестра си с изражение на раздразнение и неверие. — Как можа?

— О, за бога, Лидия — отвърна Шарлот — той очевидно вече знае.

— Може би той…

— Колко глупав мислиш, че съм? — попита я Нед. — Мили боже, познаваш ли много мъже, които няма да разберат… — той размаха ръката си във въздух — … това?

— Казах ти, че няма да проработи — каза Шарлот на сестра си, гласът й бе настойчив и изпълнен с горчивина. — Казах ти, че не е правилно. Казах ти, че няма да ти се размине.

Лидия се обърна към Нед:

— Ще ме набиеш ли?

Той я погледна шокиран. Е, по дяволите. Сега тя успя да му запуши устата.

— Ще го направиш ли? — повтори тя.

— Разбира се, че не, — изстреля той, — макар че можеш да бъдеш сигурна, че ако някога бих ударил жена, ти ще си първата, за която ще се сетя.

Шарлот грабна ръката на Лидия и понечи да я издърпа обратно по стълбите.

— Връщаме се обратно — каза тя задъхано, очите й срещнаха неговите за една безкрайна секунда. — Тя съжалява. Аз съжалявам. И двете съжаляваме.

— И мислиш, че това е достатъчно? — заяви той.

Тя преглътна конвулсивно, а кожата и изглеждаше доста бледа, дори и под блещукащата свещ.

— Ще се приготвим за сватбата — каза тя, влачейки и двете пътни чанти. — Ще направя всичко, за да е в църквата на време. Може да ми вярваш.

Това беше. Може да ми вярваш. Как смееше дори да си помисли тези думи?

— Не бързайте толкова — отсече той, спирайки техния бавен прогрес.

Шарлот се огледа наоколо. Очите й светеха от отчаяние.

— Какво искаш? — проплака тя. — Казах, че ще бъде в църквата на време. Никой друг не знае какво се е случило тази вечер, така че няма да бъдете посрамен от действията на Лидия.

— Много щедро от ваша страна — каза той. — Но в светлината на скорошните събития брака с Лидия не ми се струва никак примамлив.

Устата на Лидия се отвори широко от обидата и той трябваше да погледне встрани, толкова отвратен бе от реакцията й. Какво очакваше тя? Затова погледна към Шарлот, тя изглеждаше зашеметяващо на светлината на свещта, косите й хващаха ръждивата червенина на пламъците.

— Какво искате? — прошепна тя, устните й трепереха, когато изричаше въпроса.

Изглеждаше по същия начин, по който изглеждаше на стълбищната площадка, устните й бяха леко разтворени, очите й изглеждаха сребърни на светлината на свещта. Той искаше да танцува с нея.

И сега, когато всичко се бе променило, когато Лидия бе с единия крак на прага, той най-накрая можеше да признае, че иска повече. Умът му се напълни с мисли, порочни и съблазнителни и нещо, което не можеше да определи съвсем.

Погледна направо към Шарлот, директно към тези магически сиви очи и каза:

— Искам теб.

За момент никой не продума. Никой дори не дишаше. Тогава накрая Шарлот се окопити.

— Вие сте луд.

Но виконта просто грабна двете чанти на Лидия и ги вдигна във въздуха, сякаш бяха пълни с перца.

— Къде отивате с тях — изписка Лидия (тихо, ако такова нещо бе възможно, което явно беше, защото никой не се появи тичайки надолу по стълбите, за да види какво става).

Той застана на входната врата и ги изхвърли навън.

— Изчезни от тук!

Очите на Лидия изскочиха.

— Пускаш ме да вървя?

Отговорът му бе нетърпеливо изсумтяване, обръщайки се към нея я хвана грубо за ръката и започна да я дърпа към изхода.

— Наистина ли си мислиш, че ще искам да се оженя за теб след това? — изсъска той, гласът му бавно добиваше височина. — А сега, изчезвай!

— Но трябва да вървя четвърт миля преди да стигна до Рупърт — запротестира Лидия, главата й се въртеше като откачена между сестра й и Нед. — Предполагаше се, че Шарлот ще ми помогне с чантите.

Шарлот гледаше с ужас как Нед се обръща към сестра и с най-неприязненото изражение, което бе виждала.

— Ти си голямо момиче — каза й. — Все ще измислиш нещо.

— Ама не мога…

— В името на бога, жено — избухна той, — накарай Марчбанкс да се върне за тях! Ако те иска достатъчно, ще носи проклетите ти чанти!

И докато Шарлот гледаше с отворена уста, той избута Лидия навън и тресна вратата пред лицето й.

— Лидия… — успя да изцвърчи тя, преди той да се обърне към нея.

— Ти — каза й.

Беше само една дума, но всичко, за което тя можеше да мисли бе: Благодаря ти боже, че не бяха повече! Но…

— Почакай! — проплака тя. — Трябва да кажа сбогом на сестра си.

— Ще правиш, каквото ти кажа, че можеш…

Тя мина покрай него и тръгна към вратата.

— Трябва да й кажа сбогом — повтори тя, гласът й трепереше. — Не знам кога ще мога да я видя отново.

— Моля се, да не е скоро — промърмори той.

— Моля те! — примоли се — Трябва да…

Той я хвана през талията, но почти веднага охлаби хватката.

— О, за бога… добре — промърмори. — Върви! Имаш трийсет секунди.

Шарлот не се осмели да оспорва. Той беше ощетената страна в тази ситуация и колкото и да го мразеше ядосан, тя бе убедена, че той има право да е ядосан. Но какво по дяволите имаше предвид, когато каза, че иска нея? Достатъчно. Не можеше да мисли за това сега. Не и когато сестра й бягаше сама през нощта.

Не и когато спомена за лицето му я караше да трепери. Тези толкова сини очи, толкова наситени и той каза: „Искам теб.“

— Лидия! — повика Шарлот отчаяно. Тя отвори вратата и побягна навън, сякаш обувките й горяха, а в интерес на истината не бе толкова сигурна, че не горят.

— Лидия! — повика отново — Лидия!

Лидия си седеше под едно дърво и плачеше.

— Лидия! — повтори ужасено Шарлот и се приближи бързо към нея. — Какво става?

— Не се предполагаше да стане така — каза, поглеждайки през насълзени очи.

— Ами, не — съгласи се Шарлот, отправяйки нервен поглед към вратата. Нед каза тридесет секунди и тя бе убедена, че той има предвид точно толкова. — Но това е, което се случи.

Това явно не устройваше Лидия.

— Не се предполагаше, че ще ме разкрие — протестира тя. — Предполагаше се да бъде разстроен.

— Със сигурност беше такъв — отвърна Шарлот, чудейки се какво не е наред с тази нейна сестра. Не искаше ли да се омъжва за Рупърт? Не получаваше ли точно, каквото искаше? Защо, по дяволите, се оплакваше?

— Не — заяви Лидия, бършейки сълзите си с опакото на ръката. — Но трябваше да се случи, след като си тръгна. Не се предполагаше, че ще ми се налага да мисля за това.

Шарлот стисна зъби.

— Е, това е много неприятно Лидия.

— И не очаквах, че ще бъде толкова доволен да ме пусне да си ида — след тези думи Лидия започна да хленчи наново.

— Ставай! — изръмжа Шарлот, вдигайки Лидия на крака. Това вече й дойде в повече. Вътре я чакаше разгневен виконт, готов да я разкъса парче по парче, а Лидия се оплакваше!? — Това ми беше достатъчно — просъска тя. — Като не искаш да се омъжваш за виконта, да не беше казвала „да“.

— Казах ти защо приех! Направих го за теб, Каролайн и Джорджина. Той обеща зестри за вас.

Имаше право, но колкото и да оценяваше саможертвата, която Лидия почти направи, в този момент Шарлот не бе склонна да й предлага каквито и да е комплименти.

— Е, щом искаше да избягаш, трябваше да го направиш преди седмици.

— Но от банката казаха…

— Пет пари не давам за липсата на финанси на Рупърт — прекъсна я Шарлот. — Държиш се като дете.

— Не ми говори така! — стреля обратно Лидия. — Аз съм по-голяма от теб!

— Тогава се дръж като такава!

— Ще го направя! — и след тези думи Лидия вдигна двете чанти във въздуха и тръгна. Направи около осем крачки, преди да измрънка. — О-о, по дяволите, — и ги пусна на земята. — Какво по дяволите съм сложила вътре? — попита, слагайки ръце на кръста, докато гледаше дразнещия багаж.

И внезапно Шарлот осъзна, че се усмихва.

— Не знам — каза тя, безпомощно клатейки глава.

Лидия я погледна с меко изражение.

— Вероятно имам нужда от повече от едва рокля.

— Вероятно — съгласи се Шарлот.

Лидия погледна към чантите и въздъхна.

— Рупърт ще ги вземе за теб — каза меко Шарлот.

Лидия се обърна и улови погледа на сестра си.

— Да — каза тя. — Ще го направи. По-добре да го направи.

Шарлот вдигна ръка, за да й помаха за сбогом.

— Бъди щастлива!

На което Лидия отговори с изплашен поглед, насочен към Нед, който излизаше от къщата и пристъпваше към тях:

— Бъди внимателна!

След това избяга в нощта.

Шарлот гледаше как сестра й изчезва надолу по пътеката и си пое дълбоко дъх, подготвяйки се за битката, която скоро й предстоеше. Тя можеше да чуе как Нед приближава. Стъпките му бяха отсечени и тежки в тишината на нощта. Докато се обърне, той вече бе до нея, толкова близо, че тя си задържа дъха.

— Вътре — рязко каза той, посочвайки къщата с глава.

— Не може ли това да почака до сутринта? — попита тя. Той й отпусна повече от тридесет секунди, за да се сбогува с Лидия, кой знае, може би беше в щедро настроение.

— О-о, не мисля така — каза със заплашителна нотка в гласа.

— Но…

— Сега! — изръмжа той, хващайки я за лакътя.

Но при положение, че почти я завлече в къщата, докосването му бе изненадващо нежно и Шарлот осъзна, че подскача до него, походката й бе почти бягане, за да може да се движи наравно с неговите широки крачки.

Преди да се усети, бе в библиотеката на баща си, с врати здраво затворени зад нея.

— Седни — заповяда й той, посочвайки с пръст към стола.

— Предпочитам да стоя права, ако не възразявате.

— Седни.

Тя седна. Изглеждаше глупава за водене битка, при положение, че истинската война назряваше в съвсем близкото бъдеще.

За момента той не правеше нищо друго, освен да я гледа втренчено и на нея и се прииска най-накрая да си отвори устата и да й се разкрещи. Всичко би било за предпочитане, пред тази тишина и този надменен поглед. Луната бе достатъчно силна, за да накара синевата на очите му да свети и това я караше да се чувства, сякаш я пронизва до сърцевината й.

— Милорд — каза тя накрая, умирайки от желание да разбие тишината.

Това изглежда му запали фитила.

— Имаш ли някаква представа, какво направи? — заяви той, но гласът му беше мек и това някак си бе по-страшно от всеки вик.

Шарлот не отговори веднага, не й се вярваше, че той действително очакваше отговор и се оказа права, защото три секунди по-късно той продължи с:

— Планираше ли все пак да облечеш костюма си на шаферка утре? Седяща отпред, докато аз стоя и чакам Лидия, която никога нямаше да се появи?

Тя отстъпи пред изражението на лицето му. Той изглеждаше гневен, но също… наранен. И със сигурност се опитваше усилено да го скрие.

— Щях да ви кажа — прошепна тя. — Кълна се в гроба на…

— О, спести ми мелодрамата! — прекъсна я той, обхождайки стаята с такава стаена енергия, че Шарлот очакваше стените да започнат да се отдръпват.

— Щях да ви кажа — натърти Шарлот. — Веднага след като видех, че Лидия е в безопасност, щях да ви намеря и да ви кажа.

Очите му просветнаха.

— Щеше да дойдеш в стаята ми? — попита я.

— Ами… — тя запецна. — Вие всъщност бяхте тук, в библиотеката.

— Но ти не знаеше това.

— Не — призна тя — но… — тя преглътна останалите думи.

Той съкрати разстоянието между тях за по малко от секунда и сега и двете му ръце бяха поставени на дръжките на стола й. Лицето му бе много близо.

— Щеше да дойдеш в стаята ми — повтори той. — Колко интересно щеше да бъде това.

Шарлот не каза нищо.

— Щеше ли да ме събудиш? — прошепна той. — Нежно, докосвайки веждите ми?

Той погледна към ръцете й. Те трепереха.

— Или може би — продължи той, приближавайки се още по-близо, докато тя вече можеше да почувства дъха му на устните си — щеше да ме събудиш с целувка.

— Спри! — каза тя с приглушен глас. — Вие не сте такъв.

Той рязко се отдръпна назад.

— Не сте в позицията си да съдите характерите на други хора, мис Тортнън.

— Направих, какво смятах за правилно — каза тя, седейки изправена на стола.

— Смятала си това за правилно? — попита Нед влагайки отвращение във всяка сричка.

— Може би не правилно — призна тя. — Но беше най-доброто решение.

— Най-доброто — повтори той, почти изплювайки думите. — Наричаш най-доброто това да унижиш един мъж пред стотици хора? Най-доброто ли е да се прокрадваш в нощта, вместо да посрещнеш…

— Какво искате от мен да направя — запита го.

Нед запази мълчание за доста време, опитвайки се да си възвърне самоконтрола над емоциите си, отиде до прозореца и се подпря тежко на перваза.

— Няма нищо на този свят — каза й, — което да уважавам повече от лоялността.

— Нито пък аз — каза Шарлот.

Пръстите му сграбчиха дървото, толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

— Нима? — попита я, без да може да се довери на себе си дори да се обърне, за да я погледне. — Тогава, как би обяснила това.

— Не разбирам, какво имате предвид — дойде гласът и зад него.

— Ти ме предаде.

Мълчание. И след това:

— Извинете, не разбрах.

Той прелетя толкова бързо, че тя се намери залепена за облегалката на стола.

— Ти ме предаде. Как можа да направиш такова нещо.

— Помагах на сестра си!

Думите й завибрираха в стените и за момент той не можеше дори да се помръдне. Тя помагаше на сестра си. Разбира се, помисли си той почти безстрастно. Защо бе очаквал от нея да направи нещо друго? Веднъж самия той бе яздил като дявол от Оксфорд до Лондон, за да предотврати неговата сестра да се омъжи за неподходящия човек. Той от всички хора би трябвало да разбира лоялността към най-близките.

— Съжалявам за това, което ти причинихме — продължи Шарлот, гласът й звучеше меко и почти овладяно в тъмнината. — Но Лидия ми е сестра. Искам да бъде щастлива.

Защо си бе помислил, че Шарлот трябва да е лоялна първо на него? Защо изобщо бе повярвал, че тя ще избере тяхното приятелство пред кръвната връзка със сестра си?

— Щях да ти кажа — продължаваше тя и той я чу как се изравя на краката си. — Никога нямаше да позволя да чакаш в недоумение в църквата. Но… но…

— Но какво? — попита я със суров и прегракнал глас. Обърна се към нея. Не знаеше защо изведнъж това да види лицето й бе толкова важно, беше почти като магнит, който го привличаше и тоя трябваше да види в очите й, да знае какво е в сърцето й, какво е в душата й.

— Вие не бихте си подхождали особено добре — каза тя. — Не че това извинява поведението на Лидия, или пък моето, но тя нямаше да е добра съпруга за вас.

Той кимна и тогава всяко парченце започна да си идва на мястото. Нещо в него започна да бълбука, нещо светло и вкусно, нещо зашеметяващо.

— Знам — каза, приближавайки се по-близо, само за да може да усеща дъха й. — И ето защо, вместо това ще взема теб.