Джулия Куин
Приказка за две сестри (2)

Глава втора

Закуската бе точно, каквато Шарлот очакваше да бъде.

Скучна.

Не съвсем непоносима. Все пак храната бе доста прилична. Но определено беше скука.

Тя напълни чинията си с шунка и шоколад (не можеше да повярва, че майка й бе сервирала двете по едно и също време и просто се почувства длъжна да си вземе и от двете в чест на виконта) след което си намери място в ъгъла, надявайки се никой да не я безпокои.

И никой не го направи, поне не, докато Лидия не се присламчи до нея.

— Трябва да говоря с теб — каза Лидия с пронизителен шепот.

Шарлот погледна на ляво, после на дясно, опитвайки се да разбере защо Лидия чувстваше нужда да й го съобщи.

— Тогава говори — каза й.

— Не тук. Насаме.

Шарлот отхапа последната хапка от шоколада и преглътна.

— Ще се затрудниш доста, да намериш по-усамотено място от това — отбеляза тя.

Лидия и отправи изключително раздразнен поглед.

— Чакай ме в твоята спалня, след пет минути.

Шарлот погледна сред обстановката със съмнение.

— Наистина ли си мислиш, че ще бъдеш в състояние да се измъкнеш след пет минути? Майка изглежда като да се забавлява изключително добре и се съмнявам, че ще…

— Ще бъда там — увери я Лидия. — Повярвай ми. Ти тръгни сега, за да не ни види никой, че напускаме заедно.

Това беше повече, отколкото Шарлот можеше да си позволи да допусне без коментар.

— За бога Лидия — каза тя. — Ние сме сестри. Съмнявам се, че някой ще забележи, ако напуснем едновременно.

— Въпреки това — отвърна Лидия.

Шарлот реши да не пита какво точно значеше това „Въпреки това“. Лидия успяваше да добие аура на актриса от Друри Лейн, когато си наумеше, че говори за нещо важно и Шарлот отдавна бе разбрала, че е най-добре да не задава въпроси, касаещи заплетените мисли на Лидия.

— Много добре — заяви тя, поставяйки празната чиния на стола си, докато се изправяше. — Ще бъда там.

— Чудесно — заключи Лидия, оглеждайки се потайно. — И нито думичка на никой.

— Небеса, — каза Шарлот, макар че Лидия вече я нямаше, — на кой бих могла да кажа.

 

 

— О, милорд! — Шарлот по-скоро изцвърча, отколкото да каже. — Интересно е да ви срещна тук.

Нед се заоглежда бавно в залата. Не я ли бе току-що оставил тук само преди час?

— Не е толкова странно съвпадение — почувства се длъжен той да посочи.

— Е, да — каза тя, — но при положение, че доскоро пътищата ни никога не се бяха пресичали, два пъти за един ден си е забележително.

— Всъщност, май да — каза той, макар и да не го намираше изобщо забележително. — Мога ли да ви представя сестра си? Мис Тортнън, моята сестра, лейди Блекууд. Бел, мис Шарлот Тортнън. Тя е по-младата сестра на Лидия.

— Вече сме представени — каза Бел с нежна усмивка. — Макар и да не сме имали възможността да разменим повече от няколко думи.

— Ще се радвам да задълбочим познанството си, лейди Блекууд — отвърна й Шарлот.

— Моля те, наричай ме Бел. Само след няколко дни ще бъдем нещо като сестри.

— В такъв случай ме наричай Шарлот — кимна тя.

— Срещнах Шарлот по-рано тази сутрин — оповести Нед, без изобщо да знае защо.

— Никога не си срещал сестрата на Лидия? — попита Бел изненадана.

— Не, разбира се, че съм — отговори той. — Просто имах предвид, че се натъкнах на нея днес, докато бях навън.

— Изкълчих си глезена — каза Шарлот. — Той беше изключително полезен.

— Как е глезенът ти? — попита я Нед. — Наистина не би трябвало да ходиш.

— Не ходя, аз…

— Куцукаш?

Тя му отправи виновна усмивка:

— Да.

— Видях я на полето — продължи с обяснението си към сестра си Нед, но изобщо не я поглеждаше. — Опитвах се да избягам от тълпата.

— Както и аз — допълни Шарлот. — Но трябваше да ходя.

— Един от конярите дал нейният кон на някой от гостите — каза Нед. — Можеш ли да повярваш?

— Майка му била дала разрешение — каза Шарлот, извъртайки очи. — И все пак…

Бел се взираше в двама им.

— Нали осъзнавате, че завършвате изреченията един на друг?

— Не е вярно — каза Шарлот, точно когато Нед отвръщаше със значително по-неучтивото: — Не ставай абсурдна!

— Говорехме малко бързичко — заяви Шарлот.

— И те игнорирахме — добави Нед.

— Но не си довършвахме изреченията — продължи Шарлот.

— Е, току-що отново го направихте — каза Бел.

Отговорът на Шарлот бе само безизразно втренчване.

— Сигурна съм, че се бъркаш — промърмори тя.

— Сигурна съм, че не съм — каза Бел. — Но едва ли има някакво значение.

Неловко мълчание се спусна над групичката, докато Шарлот не си прочисти гърлото и каза:

— Боя се, че трябва да вървя. Трябва да се срещна с Лидия в стаята си.

— Предай й моите поздрави — помоли Нед, докато се чудеше, защо тя му намигна, след като го информира, че ще се срещне с Лидия.

— Разбира се — отговори тя, а бузите й добиха нежен розов оттенък.

Нед усети, че веждите му се смръщват в размисъл. Лъжеше ли Шарлот за срещата си с Лидия? И ако е така, защо би си помислила, че го е грижа? Каква тайна би могла да има, че да го засяга?

— Внимавай с този глезен! — каза той. — Може да го поставиш високо на възглавница, когато отидеш в стаята си.

— Чудесна идея — кимна тя. — Благодаря.

И с това тя закуцука и изчезна от полезрението им.

— Е, това беше интересно — промълви Бел веднъж, след като Шарлот не можеше да ги чуе.

— Кое беше интересно? — попита Нед.

— Това. Тя. Шарлот.

Той се взря в нея неразбиращо:

— Говоря само английски Бел.

Та разтърси глава в посоката, в която Шарлот бе завила.

— Това е тази, за която би трябвало да се ожениш.

— О, господи, Бел, не започвай!

— Знам, че казах…

— Не знам какво не си казала — изстреля той.

Тя се втренчи в него, после се огледа предпазливо:

— Не можем да говорим тук.

— Няма да говорим, където и да било.

— Напротив, ще говорим — отвърна, влачейки го към близкия салон. Веднага след като затвори вратата зад тях, тя се обърна към него с пълната мощ на сестринска загриженост.

— Нед, чуй ме! Не можеш да се омъжиш за Лидия Тортнън, тя не е за теб.

— Тя е напълно приемлива — тонът му режеше.

— Чуваш ли се какво казваш? — избухна тя. — Напълно приемлива? Ти не искаш да се ожениш за някой приемлив, Нед. Искаш да се ожениш за някоя, която кара сърцето ти да пее, някоя, която те кара да се усмихваш всеки път, когато влезе в стаята. Повярвай ми! Знам го.

Нед й вярваше. Бел и съпругът и се обичаха с такава страховита посветеност, че това би трябвало да му причинява гадене, но вместо това той го намираше за някак си мило и комфортно. Досега, когато започна да го кара да чувства… мили боже… ревност. Осъзнаването на това, разбира се му помогна да се почувства в изключително лошо настроение.

— Нед, — настояваше Бел, — ти въобще слушаш ли ме?

— Чудесно тогава — избухна той, в невъзможност да обуздае темперамента си и да си изкара всичко на сестра му. — Ти ми кажи, как да се измъкна от това. Да не очакваш да зарежа всичко три дни преди сватбата?

Бел не каза нищо, само мигаше, но не можеше да заблуди Нед. Той знаеше, че в момента мозъка на сестра му работеше толкова усилено, че за него бе изненада, че не вижда пара, която да излиза от ушите й. Ако имаше начин да развалиш годеж три дни преди сватбата, той можеше да бъде сигурен, че Бел ще го намери.

Тя мълчеше достатъчно дълго, та Нед да си помисли, че разговора им е приключил.

— Ако това е всичко, тогава… — Нед понечи да излезе.

— Чакай!

Той изръмжа от безсилие. Беше твърде много да се надява, че това бе краят.

— Осъзнаваш ли какво каза? — попита тя, полагайки ръката си на ръкава му.

— Не — каза той, смело, надявайки се, че това може да бъде краят.

— Ти ми попита как можеш да се измъкнеш от този брак. Знаеш ли какво означава това? Означава, че ти искаш да се измъкнеш — завърши тя доста самодоволна от заключението си.

— Не значи нищо подобно — сопна се Нед. — Не всички от нас имат късмета да се омъжат по любов. Аз съм почти на трийсет, ако не се е случило досега, едва ли ще се случи и занапред. И няма да ставам по-млад.

— Трудно е да се каже, че си с единия крак в гроба — подигра му се тя.

— Ще се оженя след три дни — натърти той. — Трябва да свикнеш с това.

— Дали тази земя наистина си струва цената? — попита Бел, мекият й глас бе много по-обезоръжаващ от всеки крясък. — Двадесет акра, Нед. Двадесет акра в замяна на живота ти.

— Ще се направя, че не съм чул това — тросна се той.

— Не се опитвай да се заблуждаваш, че това е нещо повече от пресметливост — заяви Бел.

— И ако е — отвърна той, — по-различно ли е от това, което се случва с повечето хора от нашата класа?

— Не, но ти си различен. Това не е правилно, Нед. Не и за теб.

Той и отправи нахален поглед:

— Сега вече мога ли да вървя. Приключи ли нашето интервю?

— Ти си по-добър от това, Нед — прошепна тя. — Ти може и да не мислиш така, но аз го знам.

Той преглътна, гърлото му изведнъж се бе стегнало и пресъхнало. Знаеше, че е права и мразеше този факт.

— Омъжвам се за Лидия Тортнън — той едва разпозна собствения си глас. — Взех това решение преди месеци и ще се придържам към него.

Тя затвори очите си за момент. Когато ги отвори отново те бяха тъжни и влажни от сълзите в тях.

— Съсипваш живота си.

— Не — каза кратко той, неспособен да продължи с разговора. — Напускам тази стая.

Но когато влезе в залата, не знаеше накъде да отиде. Беше чувство, което напоследък му беше добре познато.

 

 

— Какво те забави толкова?

Шарлот спря изненадана, когато влезе в стаята си. Лидия вече бе там, обикаляща като котка в клетка.

— Е, — започна тя — изкълчих си глезена по-рано днес и не мога да ходя особено бързо. И… — Тя се спря. По-добре да не споменава на Лидия, че се бе спряла, за да поговори с виконта и сестра му. Защото му бе споменала, за малкото рандеву със сестра си, а тя изрично й бе казала да не казва на никого.

Не че Шарлот можеше да види какво лошо има в това, но Лидия не изглеждаше в едно от добрите си настроения, така че Шарлот не виждаше защо да я безпокои повече.

— Колко е зле?

— Колко е зле, кое?

— Глезенът ти.

Шарлот погледна надолу, сякаш напълно бе забравила, че има глезен.

— Не твърде зле, предполагам. Не мисля, че ще мога да участвам в надбягване скоро, но не ми трябва бастун.

— Добре. — Лидия пристъпи напред, очите и горяха от възбуда. — Защото ще ми трябва помощта ти и не ми трябваш саката.

— За какво говориш?

Гласът на Лидия се превърна в шепот:

— Ще избягам!

— С виконта?

— Не, не с виконта, патка такава. С Рупърт.

— Рупърт? — Шарлот почти изплю думите.

— Би ли говорила по-тихо? — изсъска Шарлот.

— Лидия, ти луда ли си?

— Луда от любов.

— С Рупърт? — попита Шарлот, неспособна да скрие неверието в гласа си.

Лидия я погледна наскърбено:

— Той със сигурност е много по-достоен от виконта.

Шарлот си представи Рупърт Марчбанкс, самопровъзгласилия се учен със златна коса, който живееше близо до тях от години. Нищо му нямаше на Рупърт, предполагаше Шарлот, ако човек си пада по типа мъже-мечтатели.

Типа мечтател, който говори твърде много, ако изобщо такова нещо бе възможно, то неговото име бе Рупърт. Последния път, когато Шарлот го видя трябваше да се престори, че има главоболие, само за да избяга от неговите никога нестихващи брътвежи за неговата последна стихосбирка.

Шарлот бе опитала да прочете негови произведения. Струваше й се възпитано, все пак бяха съседи, но след съвсем кратко време тя просто се предаде. Твърде често той сравняваше любовта с гълъб (къде, чудеше се тя, човек можеше да засече чак толкова много гълъби в Дербишир) и толкова често римуваше трева с роса, че на Шарлот й се искаше да го сграбчи за раменете, да го разтърси и да му изкрещи: — Оса, пчела, беда, коса! — за бога дори ха-ха-ха би било за предпочитане. Поезията му със сигурност само би се подобрила, ако използва оса или беда.

Но изглежда, че Лидия винаги го бе харесвала. Всъщност, Шарлот я бе чувала да му се възхищава казвайки му: „Брилянтно олицетворение!“ повече от веднъж. В ретроспекция, вероятно Шарлот би трябвало да се досети какво става, но истината беше, че самата тя намираше Рупърт за толкова абсурдна личност, че й се струваше невъзможно някой да се влюби в него.

— Лидия, — каза тя, стараейки се гласът и да звучи вразумяващо, — как е възможно да предпочетеш Рупърт пред виконта?

— Ти пък какво разбираш! — възрази Лидия. — Ти дори не познаваш виконта и със сигурност — добави тя с високомерно подсмъркване, — не познаваш Рупърт.

— Знам, че пише потресаващо ужасни поеми — измърмори Шарлот.

— Какво каза? — попита Лидия.

— Нищо — бързо отговори Шарлот, желаейки да избегне подобен тип разговор на всяка цена. — Просто, днес най-накрая имах шанса да говоря с виконта и той изглежда повече от разумен.

— Той е ужасен — каза Лидия, тръшкайки се на леглото.

Шарлот извъртя очи, моля само без истерии.

— Лидия, той съвсем не е ужасен.

— Той никога не ми е рецитирал, дори една поема.

Това за Шарлот изглеждаше като точка в негова полза.

— И това е проблем?

— Шарлот, ти никога не би могла да разбереш, просто си твърде млада.

— Аз съм някакви си единайсет месеца по-млада от теб!

— На години, може би, — отвърна Лидия с драматична въздишка, — но като опит ни делят десетилетия.

— Месеци! — Шарлот почти изкрещя.

Лидия постави ръка на сърцето си.

— Шарлот, не искам да се карам с теб.

— Тогава спри да говориш като луда. Ти си сгодена и на път да се омъжиш след три дни. Три дни! — Шарлот размаха ръце от отчаяние. — Не можеш да избягаш с Рупърт Марчбанкс.

Лидия се изправи толкова рязко, не Шарлот се почувства замаяна.

— Мога — каза тя — и ще го направя със или без твоята помощ.

— Лидия…

— Ако не ми помогнеш, ще помоля Каролайн — предупреди я Лидия.

— О-о, не прави това! — изръмжа Шарлот. — За бога, Лидия, Каролайн е едва на петнайсет, не би било честно да я замесиш в това.

— Ако ти не го направиш, няма да имам избор.

— Лидия, защо прие предложението на виконта, ако не го харесваш толкова?

Лидия отвори уста, за да отговори, но остана безмълвна и лицето й придоби нехарактерно за нея замислено изражение. Поне веднъж не играеше мелодрами само заради идеята. Поне веднъж не говореше за поеми, романс и нежни чувства. И когато Шарлот я погледна, поне веднъж, това което видя бе нейната обична сестра, с която споделяше почти всичко. Цялото си детство.

— Не знам — каза Лидия, гласът й бе мек и изпълнен със съжаление. — Предполагам, защото това се очакваше от мен. Никой, никога не е предполагал, че ще получа предложение от аристократ. Майка и татко бяха толкова доволни от предложението. Той е доста добра партия, нали знаеш.

— Предполагам — отвърна Шарлот, тъй като нямаше опит от първа ръка от брачния пазар.

За разлика от Лидия, тя никога не бе имала сезон в Лондон. Парите, просто не бяха достатъчно. Но тя не възразяваше. Бе прекарала целия си живот в югоизточната част на Дербишир и очакваше, че ще прекара и останалата там. Тортнънови не бяха на път за приюта за бедни, но каквото влезеше в домакинството, това и излизаше. Скъпо е — винаги казваше мисис Торнтън — да поддържаш положение.

Шарлот намираше за истинско чудо, че никога не им се бе налагало да продадат и един парцел земя от зестрата на Лидия.

Но Шарлот не възразяваше срещу това, че не бе имала свой сезон. Единственият начин да има такъв, би бил, ако продадат всички коне от конюшните, нещо което баща й не желаеше да направи. (А истината бе, че и Шарлот не бе очарована от идеята. Тя бе твърде привързана към кобилата си, за да я замени за купчина модерни рокли.) Още повече, че двадесет и една години не се смятаха за твърде много из тази част на страната, за да не можеш да се омъжиш и тя със сигурност не се чувстваше стара мома.

Веднъж, щом като Лидия бе омъжена и далеч от къщата, Шарлот бе сигурна, че родителите й ще обърнат вниманието си към нея, макар че не беше много сигурна, че това беше нещо добро за нея.

— И предполагам той е впечатляващ — продължаваше Лидия.

„В пъти повече от Рупърт“, помисли си Шарлот, но запази мнението за себе си.

— И е богат — каза Лидия с въздишка. — Макар, че аз не съм материалистка.

Явно не, щом щеше да се омъжва за човек без пукната грош, какъвто бе Рупърт.

— Трудно е да откажеш на някого, който е готов да предложи зестра и сезони в Лондон на сестрите ти.

Очите на Шарлот се разшириха:

— Той е готов да го направи?

Лидия кимна.

— Не го е казал дословно, но парите не биха били проблем за него и е казал на татко, че Торнтънови могат да се възползват от тях, което би трябвало да включва и вас, нали? Вие сте толкова Торнтън, колкото и аз.

Шарлот потъна в стола си. Тя не знаеше, че Лидия е направила такава жертва заради нея. Разбира се и заради Каролайн и Джорджина. Четири дъщери си бяха сериозно бреме за семейния бюджет на Тортнън.

Тогава, ужасяваща мисъл й мина през главата. Кой щеше да плати всичките тези сватбени тържества? Виконта, най-вероятно, но човек трудно би очаквал това да се случи, ако Лидия го измами. Дали вече бе платил всичко в аванс, или майка й правеше всички тези тържества (доста скъпички) с уговорката, че той ще плати крайният разход?

Нещо, което повече от сигурно не би направил, след като ще бъде зарязан пред олтара. Мили боже, каква каша!

— Лидия — започна Шарлот с подновена решителност, — трябва да се омъжиш за виконта. Трябва — и каза на себе си, че не го правеше, за да спаси собствената си кожа, или за да спаси семейството си от съсипване. Тя наистина вярваше, че измежду двамата кандидати на Лидия Нед Блайдън бе по-добрият мъж. Не че Рупърт беше лош, той не би направил нещо, за да нарани Лидия, но той харчеше пари, които нямаше и непрекъснато говореше за неща като поезия, метафизика и по-възвишени чувства. Честно казано, беше й трудно да го слуша, без да се разсмее.

Нед, от друга страна бе солиден и стабилен. Мъжествен и интелигентен с остър ум, и когато говореше, бе за нещо, което действително е интересно. Той бе всичко, което една жена би искала от съпруга си, поне според мнението на Шарлот. Защо Лидия не можеше да види това, Шарлот не можеше да разбере.

— Не мога да го направя. Просто не мога. Ако не обичах Рупърт, щеше да бъде различно. Можех да приема брак с някой, когото не обичам, щом това е единственият ми избор. Но не е така. Не разбираш ли? Имам и друг избор и избирам любовта.

— Сигурна ли си, че обичаш Рупърт? — попита Шарлот, осъзнавайки, че хленчеше, задавайки въпроса. Но какво, ако това бе просто глупаво кривване от пътя? Лидия нямаше да бъде първата жена, съсипала живота си заради глупаво ученическо увлечение, но Шарлот не се интересуваше за всички други нещастни жени, те не бяха нейни сестри.

— Сигурна съм — прошепна Лидия. — С цялото си сърце.

Сърце, помисли си Шарлот безстрастно, спомни си, че Рупърт го римуваше с ръце и веднъж с небце, което беше доста странно.

— И още повече — Лидия додаде — вече е твърде късно.

Шарлот я погледна:

— Твърде късно за какво?

— За мен да се омъжа за виконта.

— Не те разбирам, сватбата е след три дни.

— Не мога да се омъжа за него.

Шарлот пребори нуждата да изръмжи:

— Това вече го каза.

— Не имам предвид, че не мога.

Думите увиснаха страховито във въздуха и Шарлот усети, че нещо в нея експлодира.

— О, не Лидия, не си…

Лидия кимна без следа от съжаление или разкаяние.

— Направих го.

— Как можа? — проплака Шарлот.

— Как бих могла да не го направя — въздъхна замечтано Лидия.

— Ами — предположи Шарлот — можеше да кажеш не.

— Не можеш да кажеш не на Рупърт — измрънка Лидия.

— Ти със сигурност не можеш.

— Никоя не би могла — усмихвайки се в екстаз заяви Лидия. — Аз съм такава щастливка, че избра мен.

— О, в името на бога! — Шарлот се изправи рязко, за да закрачи из стаята и почти не извика, когато раненият й глезен, напомни за себе си. — Какво ще правиш сега?

— Ще се омъжа за Рупърт — замечтаният поглед на Лидия бе изместен от внезапно решително изражение.

— Ти не си честна спрямо виконта — посочи й Шарлот.

— Знам — отвърна Лидия, лицето й излъчваше достатъчно разкаяние, за да си помисли Шарлот, че наистина го мисли. — Но не знам какво друга да направя. Ако кажа на майка и татко, те ще ме заключат в стаята ми със сигурност.

— В такъв случай, в името на всичко свято, ако ще бягаш, трябва да го направиш тази вечер. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Няма да е честно да държиш бедния човек в неведение до края.

— Не мога да го направя преди петък.

— Защо не, по дяволите!?

— Рупърт няма да бъде готов.

— Ами тогава, го направи готов! — Шарлот изръмжа. — Ако избягаш в петък вечерта никой няма да узнае преди събота сутринта, а това значи, че всички ще бъдат събрани в църквата, когато ти няма да се появиш.

— Не можем да тръгнем без пари — заобяснява Лидия, — а Рупърт не може да накара банката да му преведе капитал преди петък следобед.

— Не подозирах, че Рупърт има капитал — отбеляза Шарлот, неспособна да бъде мила в подобен момент.

— Той няма — потвърди Лидия, явно незасегната от забележката й. — Но получава издръжка от чичо си и няма да може да я получи до петък. Банката е непреклонна.

Шарлот изръмжа. Имаше логика, ако тя беше тази, която отговаря за месечната издръжка на Рупърт, нямаше да му я отпусне ден по-рано от договореното. Главата й потъна в ръцете, както бе подпряла лакти на коленете си. Това бе ужасно. Тя бе особено добра в това да намира нещо положително във всяка ситуация. Дори когато нещата изглеждаха безнадеждно мрачни, тя можеше да намери интересен ъгъл, от който да погледне ситуацията. Но не и днес.

Само едно нещо знаеше със сигурност. Тя щеше да помогне на Лидия в бягството, независимо колко безвкусно й се струваше то. Не би било честно от страна на Лидия да се омъжи за виконта, след като вече се бе отдала на Рупърт.

Но не бе само заради виконта. Лидия бе нейна сестра. Шарлот искаше тя да бъде щастлива. Дори това да означаваше Рупърт Марчбанкс за зет. Но не можеше да се пребори с ужасното чувство в стомаха, кога накрая вдигна глава и каза на Лидия:

— Кажи ми какво трябва да направя.