Джон Донахю
Сенсей (5)

3.
Мирисът на парите

Живея в Бруклин, защото там се намира доджото на Ямашита, а и наемите са по-ниски, но работя в Блумингтън — грижливо застроено предградие на Лонг Айлънд, където — като част от многото други места, за които няма какво да се каже — се намира един абсолютно незабележителен университет, в който преподавам.

Разбира се, пресилено е да се твърди, че аз наистина работя там. „Дориан“, подобно на толкова много други колежи, плаща на тълпа от учители на непълен работен ден да вършат мръсната работа на съвременното образование. Като помощник-асистент аз се трудя в забвение, за да могат няколкото щатни професори да мислят усилено, водейки своя тих, премерен и лишен от стрес живот, който — или поне така си мисля, когато ме налегне горчивината — сигурно прилича на началните симптоми на ранен алцхаймер.

Помощник-асистент на непълен работен ден в „Дориан“ обикновено заработва около една осма от заплатата на истински професор, без правото на добавки, медицинска осигуровка и никакви гаранции за запазване на работното място. Всички ни обичат понеже сме евтини, хрисими и наистина преподаваме, за да преживяваме. От своя страна, ние се трудим със сляпата надежда, че някой ден по някакъв начин ще изплуваме от анонимността и ще получим пълноправен статут на щатни служители с правото да работим девет месеца в годината.

Така че бродех без посока онзи ден, чантата ми беше натъпкана с непрегледани студентски тестове и няколко оръфани книжки. Вървях с обречеността на гладиатор, съзнаващ, че мечът му е от олово. Писмата с назначенията за следващия семестър вече пътуваха към щастливците, но аз не бях изпълнен с оптимизъм. Занемарената обща стая, в която имах едно запазено за мен грозно, метално, очукано бюро и килнат стол на колелца, беше полупразна и тиха. Пощенската ми кутия — на практика надписана с името ми дупка в обща стена — беше пълна с обичайните листовки, които никой не чете. Имаше обява за предстоящо общо събрание на факултета — кой знае защо държат да информират и помощник-асистентите за това, макар да нямаме право на присъствие, — красива гланцирана брошура, канеща интересуващите се на семинар върху изкуството да пишем професионалните си биографии и докосваща други въжделени теми; листовка на синя хартия, убеждаваща ни в ползата от посещението на семинар по проблемите на горните степени на висшето образование; реклама на тема „Продаване на недвижима собственост с фън шуй^[1]“ и… писмо, че трябва да се явя в кабинета на декана.

 

 

„Дориан“ може да е малко и невзрачно място, но дори в малките езерца обитават едри риби. Отправих се по коридора към крилото с административните офиси. Тухлените корпуси на университета са вече стари и пропити с натрупаната с годините специфична миризма: неизбежния прах и мазилка, може би азбест и стара хартия. Зали и коридори миришат на старост и дългогодишна употреба и това е навсякъде, освен ако не се приближавате към кабинета на декана. Тук и боята е по-светла, и всичко мирише на полирол и нов мокет.

Веднъж чух един от щатните професори да казва, че деканът имал образование на философ, сърце на счетоводител и душа на хитрец. Джозеф Сепалия беше строен, сив и завършен академичен хитрец от най-висша проба. Имаше посребрен перчем, който несъзнателно оправяше винаги когато бе дълбоко замислен, мустаци в стил „Дъглас Феърбанкс“ и през месец се опитваше да откаже пушенето, използвайки всевъзможни безполезни похвати. Както казах, беше строен, притежаваше дар слово, но едновременно с това бе лукав и предоволен от себе си.

Той не се надигна от стола си зад писалището, просто се завъртя, за да ме разгледа по-добре.

— Хей, Бърк. С какво се занимаваш напоследък? — Тогава още не го знаех, но този въпрос щях да чувам доста често впоследствие. Деканът ожесточено дъвчеше никотинова дъвка и машинално огъваше и изправяше един кламер с пръсти.

И имаше план. Което обяснява защо на следващия ден се озовах в приемната за среща с президента.

Това не е нещо, което простосмъртните в университета очакваме с нетърпение. Президентът Питър Доманова е аристократ от старата гвардия. Беше известен с това, че е уволнявал хора само с щракване на пръсти, че с удоволствие отхвърляше предложения за назначаване на щатна длъжност и че късаше нервите на редовите служители без изключение. Но имаше и своите добри страни: понякога изхвърляше хора, които си го заслужаваха, и — а това бе много по-важно за университета — беше неуморим интригант, способен от всяка ситуация да изкрънка няколко долара за делото.

Понякога можеше да бъде видян да пресича кампуса, съпровождан в килватера си от тълпа слагачи, но по правило повечето му контакти с редниците се осъществяваха под формата на паметни бележки с войнствено съдържание, които всички без изключение намирахме в пощенските си кутии. Президентът гледаше на себе си като на интелектуалец. Беше завършил Оксфорд, така че може би някога тази самозаблуда бе имала известни основания. Но вече гонеше седемдесетте и макар да можеше да бъде сладкодумен чаровник, в повечето случаи го възприемаха като изкукуригал сноб.

Сепалия ме бе предупредил да се облека „прилично“, а това означаваше, че се налага да сложа единствения свестен син костюм, с който разполагах. Мъжете в моя род наричат тези дрехи „комплект за сватби и погребения“. Деканът се оказа извор на безплатна информация по въпроса какво точно да облека и какво точно да говоря. Но макар да се бе опитал да играе ролята на мой спасител, той ме бе изпратил до вратите на президентския апартамент, беше ми пожелал късмет и бе побързал да запраши в обратна посока, преди да съм успял да изрека нещо, заради което да изхвърлят от университета и двама ни.

Седях в тишината на приемната, а превзети и ефикасни секретарки безшумно сновяха напред-назад. Чуваше се приглушеният звън на телефони. Мебелировката бе от черешово дърво, фурнирът бе освежен наскоро, без следа от прах. Намирах се сякаш в защитен мехур, изолиран от околния свят.

В един момент се разтвори порталът към президентския кабинет. Тишината бе разсечена от вежлив смях и сопнати инструкции и от кабинета се изсипа тълпа от хора в костюми, притеснени и забързани да се махнат колкото може по-скоро, сякаш невярващи, че отново им се е разминало след поредния досег със смъртта.

Станах. Планът ми за разговора се състоеше в това да кажа колкото може по-малко, да оставя у президента впечатлението, че съм достатъчно компетентен, и ако е възможно, да се измъкна от тук жив.

Президент Доманова ме повика властно иззад писалището си, което бе с размера на маса за билярд, покани ме да вляза и стигна в благоразположението си дотам, че се надигна и ми подаде ръка.

— Д-р Бърк. Добре… добре… — Говореше с подчертан средиземноморски акцент с неопределим произход, гълташе р-тата и формулираше изреченията си прецизно. Речта му изглеждаше изпълнена със задоволство от начина, по който думите напускат устата му. — Деканът ми каза, че вие сте завършен ориенталист^[2]. Седнете.

Президентът имаше навика да ти говори, а не да говори с теб. Изреченията излизаха произнесени отсечено, на стегнати къси групи. Те по-скоро имаха отношение към някакъв странен вътрешен диалог, който той водеше със себе си, отколкото с нещо, ставащо в околния за него свят.

Здрависах се, кимнах на подмятането за квалификацията ми и седнах.

Доманова взе някакви документи от купа пред себе си и бързо ги прегледа.

— Диплома от свестен университет — замислено констатира той, — няколко публикации в незначителни научни списания, две книги и трета под печат. — Той вдигна поглед към мен, сякаш наистина размишляваше: — И от колко време преподавате при нас?

Знаеше, разбира се, отговора толкова добре, колкото и аз:

— Три години, сър.

— Три години… — Той се подсмихна: — В компанията на нашите достойни историци?

— Да.

Отговорът ми го оживи, той сложи дланите на двете си ръце върху плота пред себе си и ме погледна съсредоточено:

— Но те са толкова задръстени, Бърк. Удивлявам се, че можете да ги понасяте.

Какво бих могъл да кажа на това? Помощник-асистентите са на дъното на университетската йерархия, а когато поживееш там, научаваш се да съществуваш в непрогледен мрак. Така че не отговорих нищо.

Той рязко се облегна на стола си. Ако аз си позволях подобно движение в моята стая, щях да се прекатуря и да се озова на пода. Столът на президента обаче имаше по-здрава конструкция. Беше тапициран с кожа, обкована по ръбовете с блестящи красиви кабари.

— Значи така… — каза той след кратка пауза, давайки да се разбере, че това е краят на остроумията. — Предполагам, декан Сепалия ви е запознал с естеството на задачата?

— Имате нужда от някой с опит в бойните изкуства и познания по японска култура, за да изготви описание на експонат, предмет на изкуството, представен от потенциален спонсор. Не виждам проблем, сър.

— Да — в очите на Доманова се мярна нещо подобно на светкавица на фотоапарат. — Разбирате, предполагам, че възнаграждението ви ще дойде от страна на клиента, а не от университета? — Кимнах, но бях сигурен, че реакцията ми изобщо не го интересуваше. Беше дошло време за президентския финал. — Прекрасно. Моята секретарка ще ви даде името на лицето. Приятен ден.

Това беше краят. Той отново рязко се отметна назад в стола си и се извърна, зареял през прозореца поглед в синевата. Поза, достойна за портрет: „Замислен интелектуалец оглежда своите владения“. Следобедното слънце озаряваше лицето му и падаше красиво върху раменете на скъпия му костюм. За университетски президент той имаше ужасно много пърхот.

 

 

Името в папката, дадена ми от президентската канцелария, беше Робърт Акейдиън. Вселената на бойните изкуства не е чак толкова необятна, така че аз бях чувал за него. Акейдиън или Боби Кей, както бе известен на улицата, бе един от първите организатори на турнири по карате в Ню Йорк. Той бе видял бизнес потенциала в бойните изкуства. През последните поне двайсет години постепенно бе намазал от всичко, свързано по някакъв начин с бойните изкуства. И вече бе оправил материалното си положение веднъж и завинаги. Бях изненадан обаче, че има нещо общо с Доманова, предвид нечистоплътния характер на повечето му начинания.

Но от друга страна, както казват китайците, парите не миришат.

Акейдиън се бе замогнал и сега разполагаше с офис в Манхатън, който бе част от неговата художествена галерия „Домът на самурая“. Минах през стъклената входна врата и влязох във фоайето. Основната забележителност в него бе два и половина метра висок водопад, плискащ водите си по черна скала. Водната атракция разделяше фоайето на две части — едната половина бе за самата галерия, а другата за офисите. Завих надясно, където бе административната част. Стените бяха в сдържани цветове — пастелнозелено и бежово, тук-там ламперия от изкуствено избеляло дърво и безобидни репродукции от типа, който западняците са склонни да възприемат като азиатско изкуство. Момичето на рецепцията беше блондинка с онова сияйно и чупливо изражение на лицето, което се получава, когато прекарваш значителна част от времето си в безпокойство как изглеждат скулите ти. Тя все пак ми се усмихна и ме въведе в офиса на Акейдиън.

Боби имаше грубо лице и дълга коса, бухнала като грива, която изглеждаше боядисана в цвят, подбран да съответства на скъпото сако от камилска вълна, в което се бе облякъл. Основната мебелировка в офиса му бе голямото U-образно бюро, в единия ъгъл на което стърчеше циклопът на настолен компютър. Общото впечатление бе за малък електронен храм, в който свещенодейства съвременният бизнесмен.

Бюрото бе подредено. Няколко документа бяха оставени ветрилообразно пред стола му по начина, по който фокусник-манипулатор разтваря колода карти, преди да започне номера си. Не бих се изненадал, ако се окажеха прецизно залепени един за друг, за да създадат очакваното впечатление за подреденост и ангажираност. Всъщност офисът като цяло не оставяше впечатление, че е работно място на зает човек. Той по-скоро изглеждаше като експонат от изложба на тема „Важен администратор“.

Важният администратор заобиколи писалището си, за да ме посрещне:

— Здравейте, професоре, радвам се, че наминахте. — Той ми раздруса ръката, а аз забелязах, че се вглежда в нея. Истината е, че външният ми вид е малко разочароващ. Не съм едър и не създавам впечатление на особено опасен. Акейдиън търсеше по ръката ми признаците, които човек е свикнал да вижда при каратистите: уголемени кокалчета на ставите, мазоли и т.н. Моите пръсти са малко дебели. В частта на ръцете ми под лактите има развити някои по-особени мускули, но единственият видим признак за степента на моята подготовка е загрубялата кожа между палеца и показалеца, която дължа на работата с меча в школата на Ямашита.

Той ме покани да седнем в къта за гости и ние се разположихме на ниските столчета. После Боби и аз поведохме приятен разговор основно за времето, когато бе тренирал, и за дълбоката му любов към бойните изкуства. Той знаеше нещо за миналото ми и аз бях принуден да кажа няколко думи за Ямашита.

— Знаете ли — усмихна се той, — противно на онова, което човек е склонен да предположи, светът на бойните изкуства в Манхатън се оказва доста малък.

— Понякога наистина изглежда така — кимнах аз.

— Въпреки това не мога да кажа, че съм слушал много за Ямашита-сенсей — отбеляза той. Което си беше истината. Учителят ми е колкото потаен, толкова и внимателен в контактите си. — Би било фантастично да посетя неговото доджо. Защото той е човек, който внушава уважение.

Темата за посетителите обаче не беше сред нещата, които бих желал да дискутирам с моя учител точно сега. Затова се усмихнах многозначително и отново кимнах. Бях започнал да се улавям, че го правя често напоследък. След малко казах:

— Надявам се, че мога с нещо да ви помогна. Доколкото разбрах, имате нужда от материал за представянето на музеен експонат.

Думите ми го върнаха на темата.

— Да. Нека ви покажа какво замисляме — и той ме покани с жест да се върнем при писалището. То изглеждаше като изваяно от мрамор. Приближихме се и той избута ветрилообразно подредените документи встрани. За моя голяма изненада те не бяха залепени един за друг. Това, разбира се, унищожи елемента на подреденост, но създанието отвън вероятно щеше да дойде тук по-късно и да възстанови реда. — Успях да осигуря за тази изложба няколко страхотни меча. Не можете да си представите какви проблеми имах с японците, докато ги уговоря да допуснат изнасянето от страната им на някои от образците. А застраховката едва не ме срина финансово. — Той разтвори една невзрачна папка и извади от нея няколко документа: — Онова, което съм си поставил за цел, професор Бърк, е да направя изложба на възможно най-редките японски оръжия, за които има документално доказана връзка с някои от най-известните воини в историята на бойните изкуства.

Погледнах един от документите, които ми показваше. В него се изброяваха оръжията по тип, с описания на всяко едно от тях и цитирана приблизителна стойност. Ставаше дума за катана — дългия меч на самурая, — но също къси мечове и ножове, пиките, известни като яри, и нагината — дълги прътове със зловещо извити остриета, закрепени на края им, използвани, за да изхвърлят с тях ездачите от седлата им. Те несъмнено щяха да заинтригуват всеки фен на бойните изкуства, но онова, което привличаше вниманието, бяха имената на някогашните собственици на тези оръжия.

— Охо… — проточих аз, четейки списъка.

Възклицанието ми несъмнено достави удоволствие на Акейдиън.

— Именно. Някои от тях напускат Япония за пръв път. И част от колекцията вече е при нас. Както можете да се убедите, всички без остатък са принадлежали на знаменити воини. — И той зачете на глас от списъка: — Ягю Муненори, Ямаока Тешу… — тук последва многозначителна пауза и след нея бомбата: — … Миямото Мусаши.

Усещах погледа му върху себе си, който очакваше моята реакция. Беше известен, няма спор в това, но Мусаши не бе един от любимците ми. Беше известен като „светеца с меча“, но това бе странна област, в която да те канонизират. Беше дребен самурай от седемнайсети век, чиято всеотдайност в преследване на първенството във владеенето на меча го бе поддържала по време на безчислените му дуели. Мусаши станал пионер в едновременното използване на двата меча, но често бе излизал срещу противниците си въоръжен единствено с дървено оръжие. Веднъж дори използвал в боя гребло от лодка. Без значение какво държал в ръцете си, резултатите от всеки двубой неизменно били едни и същи: сгърчено в праха тяло и Мусаши, винаги незадоволен, тръгнал да търси следващия си противник. За мен той си оставаше човек, който вечно е имал нужда да доказва нещо.

Мусаши бе останал запомнен с книгата „Ръкопис на петте пръстена“ — трактат върху стратегията във фехтовалното майсторство. Произведението бе рекламирано най-настойчиво като полезен за съвременните бизнесмени основополагащ труд по стратегията, четено с упоение от студентите по бизнес администрация, вярващи, че заплетените преговори по сливане на две компании са днешният еквивалент на средновековен дуел. Обложката на книгата твърди, че това е тайното ръководство, използвано от днешните японски администратори, но разходите ли се до Япония, ще установите, че тя е трудно откриваема и за нея са чували само в антикварните магазини.

Но трябваше да призная, че идеята бе гениална — изложените оръжия несъмнено щяха да привлекат екзалтирана тълпа.

Такава беше идеята на Боби и замисълът на моето участие. Боби несъмнено беше самовлюбен, но достатъчно умен, за да знае, че има неща, от които няма представа. Замисленото от него шоу щеше да привлече както експерти по бойните изкуства, така и учени. И в двете групи щеше да има смахнати, но по-голямата част се очакваше да бъдат добре информирани. Поради това Боби държеше да си гарантира коректността на историческата фактология. Най-добре за него щеше бъде да си осигури помощта на истински специалист, но Боби нямаше връзки из тези среди.

Доманова, като подушила кръв акула, бе усетил, че Боби се развива като преуспяващ — и богат — предприемач, който отчаяно се нуждае от обществено уважение. Ако успеех да помогна на Боби, без това да му струва много пари, връзката му с Доманова щеше да укрепне и всички замесени щяха да бъдат щастливи. Президентът щеше да му осигури жадуваната респектабилност. Боби щеше да бъде бавно ухажван, а егото му внимателно галено — човек направо си представяше гръбните перки на кръжащата наблизо акула — и в крайна сметка щеше да бъде приласкан да спонсорира университета със значителна сума.

Така че в момента се развиваше внимателно хореографиран танц, при който нужда, его, пари и илюзии се носеха вплетени в едно. В образованието има термин за това — институционална разработка.

Не се преструвам, че разбирам всичко това, но и ролята ми в разгръщащия се процес беше пределно ясна. Боби извика сияйната си секретарка да направи копия на документите в папката и ме инструктира да напиша каквото мога за различните исторически личности и тяхната роля във формирането на японската бойна култура.

— Нищо засукано, професоре — предупреди ме той. — Малко кръв, малко кураж, малко будо^[3]… — той ми се усмихна с издълженото си конско лице и аз почувствах настойчивата нужда да му се усмихна в отговор. Боби не бе от моята кръвна група, но беше невъзможно да не реагираш по някакъв начин на човек, който така откровено се забавлява с онова, което прави. — Идвал ли сте по-рано в „Домът на самурая“, професор Бърк? — Аз поклатих глава отрицателно и той ме поведе към вратата, правейки ми знак с глава да го последвам. — Работя над това място от години. В началото беше нещо като център за азиатски антики. Нали се сещате — вази, лакирани паравани, неща от този род… Постепенно обаче започнах да се убеждавам, че на бизнеса с бойните изкуства е отредено голямо бъдеще. Така че с течение на времето започнах да разширявам дейността си: фирма за доставки по пощата, видеокасети, галерия…

— Разнообразие — вметнах.

— Прекрасно нещо — усмихна ми се той. — Последната ми идея е зала за тренировка и демонстративни изпълнения. Нека ви я покажа. — Офисът му се намираше в дъното на административното крило. От другата страна на водопада във фоайето се простираше достъпната за посещения зона, в която се влизаше през висок дървен портал, в тон с гарнитурата в офисите. От тази страна вместо рецепция имаше каменна градина. Пътят минаваше покрай градината и извеждаше направо в залата за тренировки и демонстративни изпълнения. — Тук има специална охрана. — Минахме през плъзгащите се хартиени панели, които японците наричат шоджи. Доджото бе светло и просторно, подовото покритие — от скъпо дърво, украсата — подбрана с вкус. Разбира се, в истинското доджо няма място за никаква украса, но това все пак си беше Америка. Бях виждал и по-лоши изпълнения — много хора пълнеха школите си с всякакви азиатски боклуци и в крайна сметка те заприличваха на евтини китайски ресторанти. Той ме наблюдаваше, докато аз разглеждах: — Добре е, нали?

Трябваше да призная, че Боби (или неговият дизайнер на интериора) се беше справил добре. Гледката бе впечатляваща.

— Изглежда сякаш сте взели предвид всичко възможно — измърморих.

Той пак се усмихна доволно:

— Абсолютно. Но най съм доволен, че мога да тренирам тук.

— Още тренирате? — вежливо се поинтересувах. — С цялото това многообразие…

— Опитвам се да си поддържам формата — призна той с фалшивата скромност, която хората, практикуващи бойни изкуства, използват, за да ви намекнат, че са доста добри. — Сега тренирам с един човек… той е направо невероятен. — Боби погледна часовника си. Лъжеха ли ме очите, или каишката наистина беше от кожа на алигатор? — Всъщност… наближава време за тренировката ми. Бихте ли желали да наблюдавате?

И сякаш по знак в доджото се появи Мич Райли.

Във всекидневно облекло той изглеждаше почти нормален, макар опънатата по торса му фланелка да не оставяше никакви съмнения, че е човек, който прекарва много време във вдигане на тежести и не по-малко в съзерцаване на себе си в огледалото. Предполагам, това беше мъжът в мечтите на секретарката на Боби. Райли спря като закован, когато ме видя, и ме изгледа гневно в продължение на близо минута.

— Мич — обадих се аз, за да го ядосам.

Той обаче погледна към Акейдиън:

— Какво става тук, Боби?

Боби Кей не беше станал онова, което представляваше, защото бе несъобразителен. Погледна ме, после изгледа Мич и веднага схвана, че са налице два нестабилни елемента в опасна близост. Затова веднага се вмъкна между нас.

— Професор Бърк е нает да извърши известна консултантска работа за галерията. Не знаех, че сте се виждали.

— Съвсем за кратко — отбелязах аз.

Мич измърмори нещо под носа си. Стори ми се, че дочувам „задник“.

Боби обаче не чу нищо.

— Поканих го да наблюдава тренировката ми.

Райли избухна:

— Не обичам външни лица да ме зяпат, докато тренирам, Боби.

Акейдиън се чудеше как да постъпи. Притекох му се на помощ:

— Няма нищо, господин Акейдиън. Може би друг път — и вдигнах папката, която ми беше дал: — Веднага се залавям за работа. — На езика ми беше да го посъветвам да си намери друг учител. Но… какво толкова, по дяволите, човекът ме бе наел да му напиша нещо, а не да го съветвам в бизнес делата му.

Докато излизах, не пропуснах да забележа, че Боби Кей е малко разочарован. Но, предполагам, щеше да бъде двойно по-разочарован, ако му бях съобщил, че при последната ни среща с Мич Райли, когато Ямашита се бе справил с него толкова елегантно, Мич се беше напикал в панталоните си.