Джон Донахю
Сенсей (11)

9.
Местен талант

В сърцето както на звука, така и на движението е трептенето, вибрацията. Ямашита иска от нас да сме чувствителни към звука: той казва, че в него се съдържа послание. Различните видове активност, различните места имат отличаващи се почерци, настоява той. И тези специфични звукови характеристики разкриват същността на онова, което става и поражда звука. Трябва да оставаш открит за посланието, което звукът ти носи, защото това помага на воина. Или поне така твърди моят сенсей.

Краят на семестъра в университета е белязан от приглушеното, напрегнато шумолене на размествана хартия, наподобяващо хитиновия шум от търкането в обвивките на трескаво движещи се насекоми. Възприемах този шум вече цяла седмица, макар вниманието ми да бе все по-силно привличано от убийството. Затворех ли очи, за да си почина от безкрайното оценяване на тестовете, виждах вкочанената реалност на Райли — рухналото му изстинало тяло на местопрестъплението. Както, разбира се, и посланието върху стената, че вече е тук. Ронин. Името говореше за човек без корен. Или може би свободен човек. Но ако бе второто, тогава свободен от какво?

Въпросите, които тревожеха брат ми, естествено, бяха много по-земни. Той чакаше за резултата от ДНК експертизата, но това не го забавяше. Докато аз продължавах да разсъждавам за убийци и екзотични бойни техники, той се занимаваше с лишената от всякаква романтика реалност на полицейската работа. „Не е като във филмите — казваше ми той. — Който и да е този човек, той трябва да яде. И има нужда от място, където да спи.“ Мики вярваше, че дори най-простите техники за издирване ще ни доведат до убиеца. Но дори това имаше своята специфична вибрация: усещането за тиктакащ часовник, за отлитащо време. Защото Ронин бе някъде там.

Бързо бях проучил каквото можех от моя ъгъл, опитвайки се да събера повече информация за двете жертви. Интересуваше ме всичко, което можеше да ни подскаже нещо за самоличността на Ронин. И критерият му за избор на жертвите.

Светът на бойните изкуства е като този на всяка друга група със специални интереси, Първоначално ти се струва, че не е особено голям, но разровиш ли се в него, откриваш маса организации, каузи, публикации. Всъщност класическите, добили популярност бойни изкуства се отразяват доста подробно в периодични издания като „Черен колан“ и „Илюстрирани карате/кунгфу“, но покрай тях има много други, които се появяват изневиделица и също така бързо изчезват от небосклона. Открих библиотека, която съхраняваше копия на повечето реномирани издания, и ги използвах като отправна точка.

Предполагам, няма нужда да уточнявам, че архивът на библиотеката не беше пълен — четящата публика сред любителите на бойни изкуства не е богата, но ентусиазирана и без никакви задръжки при редовното крадене на стари броеве. Бях в състояние да се справя с някои от пробойните, като използвах списъците на наличните стари броеве, публикувани във всеки следващ брой. Използвах една позната в библиотеката на „Дориан“, за да поръчам липсващите броеве, които ми се стори, че могат да ми бъдат полезни. Също като на брат ми, налагаше ми се да чакам, но това не можеше да ме спре.

В крайна сметка процесът се оказа доста муден. Прекарвах свободното си време, седейки на очукани маси и прелиствайки стара периодика с влажни и особено миришещи страници. Използвах дявол знае колко на брой компютърни справочни системи, прегледах и аз не знам колко уебсайтове и използвах всичките си парични резерви, за да разпечатам интересуващите ме материали. Малко по малко картината започна да се оформя.

Икаги се оказа доста изявен сенсей по карате. Трябва да призная, че името му ми беше познато още в самото начало. Имаше си обяснение — за него беше доста писано в списанията, които открих. Беше се появил в заглавията за пръв път, когато бе дошъл в страната през 80-те години. Професионалната му характеристика бе възможно най-престижната: надарен боец и прекрасен учител — качества, благодарение на които му бе оказана честта да участва в обучението на императорската охрана. За съвсем кратко време бе станал доста известен инструктор в Ел Ей. Беше голям радетел на въвеждането на обучение с оръжие — известно като кобудо? — в по-класическите разновидности на японските карате стилове. Разбира се, ние знаехме това от използваното при убийството му счупено парче дървен прът. През седмиците преди убийството Икаги бе попаднал в новините заради участието му като консултант в разработването на бойната хореография на нов филм. Ставаше дума за третото или може би вече четвърто продължение на екшън, по време на който главният герой — естествено, голям зевзек — в крайна сметка се оказва по потник и участва в бойни сцени, достатъчни за да вкарат в инвалидни колички цяла рота командоси. Когато стигнеше до екраните, зрителите щяха да видят за кратко призрака на Икаги в една от баталните масовки.

Само че нещата не се изчерпваха с това. Въпреки съпровождащия го шумен успех Икаги бе сенсей, който никога не забравяше истинската цел на обучението в бойни изкуства. Едно от интервютата го цитираше да заявява, че крайната цел на карате не е овладяването на бойната техника, а духовното развитие, което Икаги наричаше „огледално усъвършенстване“. Фразата издаваше здрави връзки с шинто и дзенбудизма и Икаги бе използвал същия термин по отношение на заниманията си с калиграфия. След различните материали, които в крайна сметка изчетох, изградих за себе си образа на човек, невероятно умел и необичайно балансиран в подхода си към бойните изкуства.

Що се отнася до Кубата, жертвата от Финикс, той вече ми беше известен заради славата му. Беше прекарал в страната само няколко месеца, преди да бъде убит. Добре дошъл в Слънчевата долина. Беше станал част от съгласувано в национален мащаб усилие за популяризиране на кендо и бе подхванал серия амбициозни семинари, привлекли вниманието на широката публика. Причината бе не само в екзотичната тематика, но и в неотразимия чар на този човек — не без основание го бяха наричали Перлата на Будокан. След десетки години на тренировки и личен опит, аз предполагах, че съществуваха хиляди любители на джудо и карате, чиито стави настойчиво изискваха смяна на дисциплината с нещо по-човешко. По-малко от седмица преди смъртта му ликът му се бе появил на корицата на едно от националните списания с надпис отдолу: „Майстор Кубата представя Изкуството на меча“. Познавам голям брой учители, които биха дали мило и драго за подобна популярност и които се бяха трудили години наред, за да се доберат до нея, но скромността не беше сред недостатъците на Кубата.

Общо взето, и двамата бяха известни и много добри майстори. И двамата бяха японци. Но с изключение на тези два факта, нищо повече не ги свързваше. А къде попадаше тук и Райли, бе съвсем непонятно.

Което можеше да се резюмира с две думи: задънена улица. Затова реших да се опитам да тръгна от другия край: Ронин. Мики се занимаваше с основните неща. Аз опитах да погледна на случая от моята гледна точка. Сетих се, че такъв като Ронин има нужда не само от място, където да живее, но също и от място, където да тренира. За умения като неговите не е достатъчно да отидеш в магазина и да си купиш подходящ екип. За тези умения е необходима висока степен на тренираност, постигана само с цената на голямо постоянство, което обяснява защо толкова много хора ентусиазирано се захващат с бойни изкуства и толкова малко от тях издържат достатъчно дълго, за да научат нещо. В едно потребителско общество, където всичко се представя за бързо и леснопостижимо, изучаването на бойни изкуства не се вписва в картината. А най-лошото е, че тези умения предполагат тренировки. Редовни тренировки с цел, ако не развитието, поне поддържането на формата. А след тренировките… още тренировки.

Обясних на Мики и Арт, че подобна необходимост ще заема голяма част от времето на Ронин и ще му струва скъпо. Това донякъде стесняваше кръга: голям бе шансът да го намерим, ако съсредоточим търсенията си в местата, където той можеше да тренира.

На това ниво част от тренировката може да се провежда индивидуално: тичане, стречинг, вдигане на тежести и още ред неща. Но ако си сериозен боец, в крайна сметка трябва да се изправиш срещу жив противник. Трябва ти човешко тяло, с което да работиш, трябват ти мускули, които да се съпротивляват, и кости, срещу които да действаш.

Ронин обаче със сигурност имаше нужда от по-специално място за трениране. Място, където не ходят лигльовци. Място, където не се проявява милост. Такива места из града имаше колкото искаш. Не толкова много обаче бяха сред тях онези с отношение към японските бойни изкуства. Можехме да го търсим там, но не из модните школи, които бяха наполовина детска градина, наполовина център за отреагиране фантазиите на юпита. Мястото, което ни трябваше, бе такова, където отиваха много опитни бойци — изискване, което елиминираше поне половината от възможностите. Според мен обаче имаше още една особеност — предвид дисциплините, в които той явно бе отличен професионалист, това трябваше да бъде школа, обучението в която изисква високо ниво на поносимост към болката и травмите. Там, където този човек тренираше, бойците най-вероятно си тръгваха превити на две. А това вече стесняваше списъка значително.

Имах някои идеи в тази връзка, но не знаех всичко. Така стигнах до онова, което исках да избегна — разговора с Ямашита.

Използвах претекста, че се налагаше да науча за вероятните места, където бе възможно да се подвизава Ронин. По някаква тяхна си причина японските сенсеи обичат да се преструват, че игнорират всички останали, освен равните на тях. А понеже вярват, че нямат равни, това пък им дава извинението да са напълно безразлични към човешките страсти у съществата, боричкащи се да овладеят това-онова от бойните изкуства. Не се заблуждавайте. Сенсеите наблюдават всичко, като се започне от турнирите по кеч и уличните боеве. И не само наблюдават, но очите им не мигват, докато попиват и най-малката подробност. Гледат и помнят. И се измъчват.

Ямашита не ми даде много информация. Говорих с него по време на почивката след тренировката, така че той може би бе концентриран върху други неща, но поведението му изглеждаше доста странно. Промъкнах се с рамото напред през вратата, поклоних се и си събух обувките. Изчаках урока да свърши и се приближих към него.

Общо взето, моят учител провежда тренировката си в изолация. Дори когато не преподава, хората тайно го наблюдават. Начинът, по който се придвижва, дори начинът, по който диша, могат да ви кажат нещо. Крайно необичайно е някой да се приближи до него и още по-необичайно е да го направи не в екип. Аз бях в обикновеното си облекло. Отново се поклоних, извиних се за безпокойството, обясних му проблема, който ме водеше при него, и изразих надеждата си, че ще може да ми помогне по някакъв начин.

Не ме погледна, докато отговаряше на въпроса ми. А и отговорът му бе доста неопределен. Информацията почти с нищо не ми помагаше. Още преди време се бях отказал да предвиждам настроенията му и отдавах това му поведение на изпадането в някакво дзен-състояние, като си представях, че в мислите си той стои в празнотата и гледа през нищото. Но бях леко изненадан от факта, че когато настоях за малко повече информация, той започна почти видимо да се вълнува от цялата история. Това беше доста необичайно за човек, възпитан от малък в убеждението, че всички емоции трябва да остават скрити от света. Не че Ямашита не изпитваше емоции. Просто той вярваше, че да позволи на потенциалните противници да ги видят, означава да им се даде предимство.

В резултат безизразното му лице не означаваше потискане на емоциите — просто си беше хейхо.

Споменах името на Икаги, но погледът в тъмните му очи не се промени. Призна все пак, че бил чувал за смъртта на този човек. Съвсем нормално според него. И не знаеше нищо за възможна връзка между този инцидент и убийството на Кубата. Когато му разказах за теорията, върху която работеше Мики, той я отхвърли с отсечено движение на ръката:

— Тази страна, професоре, е царство на насилието. Може ли да се очаква нещо друго при всички тези каубойски филми? Убийството на Кубата-сенсей… Надявам се брат ти да престане да си губи времето в преследване на илюзии. Няма никаква мистерия. Само трагедия…

Аз обаче настоях, че смъртта на Райли е доказателство, че Ронин вече е в Ню Йорк. И че е експерт по източни бойни изкуства. Както и че ако е така, то аз бих желал да помогна за залавянето му. И Ямашита би могъл да ми помогне с нещо. В крайна сметка, въпреки всичките си хитрувания, не съумях да изтръгна него никаква информация. Само едно предупреждение.

— Човекът, когото търсиш, Бърк… — той изгледа стената за миг, след което обърна тежкия си поглед към мен и започна отново: — Човешките същества са проводници на сила. Тренировката фокусира тази сила. Насочва я. Хората, които издирваш… са като… — нова къса пауза — … като електрически кабел. Нали разбираш? Кабел с напукана изолация. През пролуките изтича гняв. Това е голяма сила. И опасна. Но тя е резултат от дефект и не е доказателство за истинска сила. — Той направи тегатана, изпъвайки ръка в свободна дъга, което имаше за цел да максимизира потока на енергията ки. — От тях изтича сила, Бърк, поради несъвършенства в тях самите. Поради дефекти в тренировките им. Тази сила впечатлява. Някои хора могат да се съблазнят от нея. Но това е погрешно. Това не е истинският Път. — И след това каза, противоречейки на себе си — нещо, което бях свикнал да очаквам от него: — Подобно обучение е дълбоко погрешно. Но тези хора са много опасни и бих искал да стоиш далеч от тях.

— Аз не търся двубой, сенсей. Просто се опитваме да открием убиеца.

Ямашита леко се помръдна върху краката си и като че ли се намести по-здраво върху пода. Сякаш подобно нещо бе възможно за него.

— Няма никакво значение какво е твоето желание. Поставяш се в опасна ситуация.

Това събуди любопитството ми:

— Сенсей, да не би да ми казваш, че не бих могъл да се противопоставя на този човек?

Ямашита присви очи:

— Не ставай идиот, Бърк. Това е детински въпрос: кой ще победи, кой ще загуби! Този човек — който и да е той — е убиец. — Когато се ядоса, учителят ми започва да говори по-тихо, по-настойчиво и по-изразително. — Злото има своя енергия, Бърк. Приближаването до нея й позволява да изсмуква духа ти. А това е крайно неразумно.

И повече не каза нито дума.

 

 

Мики и Арт възнамеряваха да посетят разни зали от набелязания тип. Научиха адресите им от свои познати, които обичат този тип физическо усилие. Можех да си представя какво ги очаква. Щяха да тръгнат по опушени гимнастически зали и да навлязат в една вселена на пропити с мазна пот рогозки, в която от таваните висят разпрани и набързо закърпени с лента боксови чували. Щяха да слизат в мазета и сутерени, щяха да се промъкват из тъмни странични улички и да влизат през невзрачни врати без надпис, за да се озоват в помещения, където стените са били белосани с рядка боя за последен път, когато е бил президент Айзенхауер. Ударите в боксовите чували щяха да се преплитат с дрънченето на щанги, пуснати отвисоко на пода, и с по-глухите удари на юмруци и крака в човешки тела, скрити някъде в полумрака на голямото помещение.

Трениращите по тези места щяха да бъдат предимно млади мъже с набито телосложение, което се получава, когато хората се занимават с телата си, за да печелят от тях по някакъв начин. Те едва ли щяха да са облечени в екипи от ликра. По-вероятно ръцете и краката им щяха да бъдат защитени с бинтове. Някои от обитателите на този подземен свят щяха да хвърлят един поглед на Мики и Арт и щяха да побързат да наведат глави и да подновят тренировката си с двойно усърдие. Мики сигурно щеше да погледне Арт многозначително.

В тези места акустичният почерк щеше да говори за усилие, неудовлетвореност и жажда за доминация. Както и за гняв. Въздухът щеше да бъде зареден с психично излъчване, накъсано от пикове и спадове, а визуалното поле щеше да е размито от слабата светлина и човешкото усилие.

Мики и Арт щяха да се поинтересуват появявал ли се е да тренира някой нов. Отговор на този прост въпрос щяха да бъдат празни погледи и несръчни опити за симулация на замисляне. После те щяха да оставят картичките си и щяха да помолят всеки, който си спомни нещо или види нещо, да им се обади по телефона.

Но най-екзотичните места бяха оставени на мен. Детективите смятаха, че аз бих имал по-голям шанс да се ориентирам правилно в обстановката. Истината бе, че познавах някои момчета из местата, където се изисква корав характер, за да издържиш. Не че ми бяха точно приятели, но с течение на годините човек създава контакти, та макар и само защото, ако удариш някой и той ти го върне по същия начин, това е предпоставка да го запомниш за по-дълго.

С Били Уотсън се познавахме още от колежа. Той беше бивш борец, харесал по свои причини джудото, което го бе отвело в школи, в които на татамито се появяваха и хора от други клубове за бойни изкуства. Беше останал верен на джудото за дълго, но в един момент бе започнал да тренира и Йошинкан-айкидо. Това е вариант, който добавя техники за ключ на ставите към хвърлянията и промените в равновесието, характерни за джудото. Айкидото като цяло е красив спорт и в ръцете на добре трениран експерт може да бъде доста ефективно бойно изкуство. Йошинкан все пак набляга върху по-твърдата страна — при него се използва повече сила, отколкото в другите спортове.

Това със сигурност допадаше на Били. При Шотокан-карате съществува ритуална клетва, която се изрича в края на тренировката. Покрай останалите неща, обучаващите се заклеват да се въздържат от прилагане на насилие. По-точният превод от японски е: „Да се пазя от прибързана проява на смелост“. Японските сенсеи обичат да държат учениците си на здрава каишка — те нямат нищо против боя, просто държат биещият се да може да упражнява контрол къде и кога това да се случва. Потенциалът на Били за „прибързани прояви на смелост“ беше предостатъчен да създаде главоболие на цяла стая учители. Онова, което знаех за него и за типа хора, гравитиращи около неговото доджо по Йошинкан-айкидо, ми даваше основания да се надявам, че той ще може да ме насочи към поне няколко добри места.

Подобно на много други нюйоркски доджо, и това на Били бе принудено да дава уроци практически денонощно, за да оцелее, така че се предлагаха утринни тренировки за стресирани бизнесмени от Уолстрийт (от онези, дето отиват на работа, тръскайки китки, за да преодолеят парализирането на нервните си окончания). Имаше, естествено, и типични вечерни тренировки, а в неделя дори и ранна следобедна. Точно по време на нея успях да намеря Били, ангажиран да занимава учениците си с предвидените по график упражнения.

Беше среден на ръст и с не особено внушително телосложение, но корав. Всеки, който някога бе дръзвал да има вземане-даване с него, бързо бе научавал, че Били е топка от мускули. Имаше голяма квадратна глава с къса остра и тъмна коса. Това помагаше да се откроят дебелите въжета, които свързваха главата към тялото му. В скалпа му личаха белезникави белези от стари схватки — места, където никога вече нямаше да порасне коса. Били гледаше на тренировките абсолютно сериозно. Очите му бяха хладно сини, а погледът му се отличаваше с онази втренченост, която може да се види само у наистина най-яростните почитатели на бойните изкуства. Погледът имаше за цел да те сплаши. Знаех това. В началото на кариерата ми се бяхме срещали няколко пъти на татамито. Лицето му бе изпито и лесно се забелязваше, че правата линия на носа му е нарушена в мястото, където беше счупван. Нямах представа дали още ми е сърдит за това. Предполагам обаче, че бяхме квит: аз пък не можех да спя на дясната си страна заради нещо, което беше направил с рамото ми.

Доджото му беше доста просторно и се помещаваше в стар склад. Стените и тръбите бяха боядисани поне няколко пъти в онзи бял цвят, който трябва да те накара да повярваш, че нещата са чисти и нови. Макар да са опушени и стари.

Татамито обаче беше в добра форма. Повърхността бе износена, но кърпена редовно. Присъстваха към двайсетина мъже, всички на ниво черен колан, който отработваха някаква атакуваща техника. В Йошинкан-доджото практиката е да се носи ги, а не по-особената плисирана хакама. Това излъчва определено послание: този стил е само за сериозно практикуващите и тук никакви лигавщини не се толерират.

Били обучаваше трениращите на нещо, което ми изглеждаше като тенши-наге. Става дума за стандартно хвърляне: отклоняваш нападението с оръжието, събаряш атакуващия по лице, като го изваждаш от равновесие, и го довършваш, докато е паднал. Били долови влизането ми с периферното си зрение. Погледът му за миг се срещна с моя, но той не показа, че ме е познал.

При повечето стилове тенши-наге е доста елегантна техника. Някои школи прекаляват в стилизирането й — трениращите направо се хвърлят по пода, за да изпълнят елементите на упражнението. Не и тук. Били явно разработваше някаква вариация, изхождаща от идеята, че атакуващият ще откаже да падне. Упражнението всъщност беше доста полезно: какво ще се случи, ако направиш каквото зависи от теб, но противникът ти откаже да се сгърчи? Рано или късно всеки от нас се озовава в подобна ситуация.

Проблемът има няколко възможни решения. Били демонстрира няколко, при това доста убедително: противниците му не само падаха, ами направо се забиваха в татамито. След това дойде ред на учениците да опитат. Той се отдръпна да ги наблюдава, докато опитват вариантите му един с друг.

Аз пък наблюдавах него. И се вслушвах. Звуковата сигнатура тук беше богата, но в нея преобладаваха ритмичните удряния на тела в татамито. На този фон можеха да се доловят по-глухите сблъсъци на тяло с тяло, издишвания със сила въздух, епизодичното изохкване. Долавях и по-високия звук на някакво пляскане.

Били се приближи към мен.

— Бърк… Дошъл си да потренираш ли? — Не ми прозвуча много приятелски. Били и момчетата му обичаха да пипат грубо, срещу което аз нямах нищо против. Но те освен това смятаха, че техният подход е единственият. Поклатих глава… ако бяхме кучета, в този момент козината на вратовете ни щеше да е настръхнала.

— Не, просто търся някой, който да ми помогне с нещо. — Пляскането продължаваше и отклоняваше вниманието ми. Били видя, че търся източника с поглед, и ми го посочи с брадичка.

— Опитай онзи там. Той е твърд орех.

Мъжът беше облечен в чисто бяла ги, която изглеждаше омекнала от много пране. Съсредоточил бе вниманието си върху своя партньор и неуморно повтаряше движенията, току-що демонстрирани от Били. Пляскането се разнасяше от съприкосновението на събраната му в шепа ръка, която той със сила стоварваше в челюстта на партньора си, преди да направи хвърлянето. Пляс! В краткия момент на явно силна болка неговият противник заставаше в позиция и се навеждаше за хвърлянето. Жертвата се стоварваше на пода, после ставаше с почервеняло от удара лице и се изправяше за следващия опит.

Лицето не Били не изразяваше загриженост. Той не каза нищо. Тук се постъпваше така.

Разказах му за проблема си. Той огледа учениците си за минута, сякаш търсеше подходящ заподозрян от подредени в редица кандидати.

— Хората ми са по-груби от обичайното, Бърк, но никой сред тях не ми прави впечатление на убиец. — После насочи към мен тежкия си поглед. — Слушай… това тук за мен е бизнес. Хората идват да потренират. През цялото време се появяват разни приходящи, които повече не повтарят. Как мислиш ще ми се отрази на репутацията, ако започна да насъсквам по тях полицаи? Това ще ме убие.

— Какво съвпадение, че използваш тази дума. Онзи, когото търся, убива хора.

Били поклати глава. Тя много прецизно се завъртя от ляво на дясно и после в обратна посока. Мускулите по врата му се раздвижиха.

— Аз тренирам хората да се бият. Не ме интересува какво правят, след като излязат през вратата.

Беше повече от ясно, че е ядосан. Били винаги си е бил кибритлия. Смених темата и кимнах в посока на неговия ученик:

— Не се ли престарава малко? Винаги ли влага толкова чувство? — Част от мен разсъждаваше като полицай. Опитвах се да преценя дали този човек подхождаше на профила на онзи, когото издирвахме.

Били скръсти ръце и се обърна към класа си.

— Би могло да се каже. — После ме погледна за секунда. — Слушай, даже не си го мисли, той идва при мен от години. — Това ме обезсърчи. Явно не ми беше писано да разкрия убиеца. Били проследи как партньорът му пада за пореден път, но малко по-тежко, отколкото досега. Направих гримаса, но Били беше стоик: — Просто трябва да внимавам да го държа по-далеч от новаците. Иначе ще ги изгони. Но когато тренира с напредналите, мисля, че им дава онова, за което са си платили. Почакай секунда така.

Той се плъзна до края на татамито и им извика да спрат. Винаги ме изненадваше, когато видех някой да се движи по този начин: макар да бе корав мъж, Били сякаш се носеше над пода. Нареди им да си починат и доведе мъжа, за да ми го представи.

Коравия пич бе предпазливо вежлив по начина, характерен за много професионалисти в бойните изкуства. Те предпочитат да съхраняват емоциите си за тренировките. Подобно поведение кара някои външни хора да смятат, че сме комплексирани и можем да се изявим само в доджото. Те не разбират. Ние просто си почиваме между схватките.

— Сенсей Уотсън ни е разказвал интересни неща за вашето доджо — проговори той. — И за вашия учител. Предполагам, да се работи с него, е голяма чест.

— Да — прекъсна го Били, — но не се надявай да я имаш. Аз самият от години се опитвам да вляза там. — Темата беше достатъчна, за да съживи лошото му настроение. — Нямам представа какво е видял в теб, Бърк.

Свих рамене. И аз понякога се чудех. Но бях уверен, че Били няма скоро да се изправи очи в очи с моя учител. Ямашита ми бе споменавал в миналото за Били. Сенсей искаше той да понатрупа още малко опит. Явно имаше предвид „прибързаните му прояви на смелост“.

Били ми се усмихна криво.

— Окей, след като така и така си тук, защо не дадеш един урок на класа? Покажи ни някои от екзотичните техники, над които се трудите. — И двамата ме изгледаха очаквателно. Ако не се оформяше да видят в близко бъдеще Ямашита, може би тогава трябваше да се задоволят с някой от неговите ученици. Но това не бе единствената причина. Дълбоко в очите и на двамата аз виждах хищническия блясък на съперничеството. Те искаха да ме накарат да се поизпотя.

Били извика на класа да внимава и ме представи. Изух си обувките и им се поклоних.

Направих знак да ми посочат партньор. Напред пристъпи един от учениците. Половината му лице още беше червено от изтърпените плесници. Едно поне не можеше да му се отрече — куражът.

Огледах групата пред себе си:

— Всяка техника трябва да бъде подчинена на ефективността — започнах аз. — Онези сред вас, които са учили джудо, помнят принципа за максимална ефективност с минимално усилие. — Няколко глави в кръга пред мен кимнаха.

— В ситуация като тази, която вашият сенсей ви предложи — опитвате техника, но тя не постига целта си, — възниква силното изкушение да компенсирате чрез надвиване със сила. — Обърнах се към партньора си и му наредих: — Значи повтаряме същото, но не на пълна скорост. — Той се нахвърли срещу мен с напад. Получи се добър удар. — Когато противникът ви е така целеустремен — продължих аз, докато демонстрирах, — силен и трениран като нашия младеж — усмихнах се, — е малко трудно да бъде обезкуражен. — Оставих го да се забие в мен. Позволих на силата му да ме повали назад и върху пода. Минах през задно кълбо и се изправих на крака.

— Прекалено многото сила и твърде малкото време за реакция може да провали техниката ви. — Кимнах му и се приготвихме за повторение. — Смятам себе си за добър изпълнител на тенши-наге. Опитваме… — Той отново се нахвърли срещу мен, този път с повече сила и по-бързо. — Отбягваме удара, но той не пада… — бавно изпълних движенията и му позволих да ми се противопостави. — Ето, тук е изкушението да използвате прекомерна сила. Реакцията е напълно естествена… като да усилиш звука до максимум. — Натиснах. Той не помръдваше. Видях в очите му нарастващото убеждение, че съм от онези, които могат само да говорят. И не беше единственият. В кръга пред мен се виждаха насмешливи усмивки. — Мога да правя това цял ден и ако противникът ми е силен, той няма да падне — продължих аз. — Така че сега се налага да бъдем по-концентрирани и най-вече по-ефективни. Сега на пълна скорост, моля…

Видях в очите на съперника ми да блясва огънче. Тези момчета само това и чакаха: на пълна скорост и с всичка сила. Отново застанахме в позиция и той светкавично скочи върху мен. Влязох в техниката и стигнахме до момента, в който той отказваше да падне.

Лявата ми ръка беше парирала удара му и сега го държах за китката, насочвайки инерцията му надолу. Теоретично дясната ми ръка би следвало да го натисне, да го наклони и в крайна сметка извади от равновесие. Но той отказваше да сътрудничи. Което беше и смисълът на урока.

Затова аз свих дясната си ръка в юмрук с изпънат палец. Бавно натиснах палеца в меката зона под челюстта, където е основата на езика. Чувството е неприятно и естественият импулс е да отметнеш глава назад, за да намалиш натиска. Точно така постъпи и той.

И тогава го хвърлих.

— Необходимо е да накарате противника да помръдне глава, за да го извадите от равновесие — обясних аз на учениците. Партньорът ми изглеждаше изненадан, но с готовност се изправи. Когато отново влязохме в контакт, натиснах показалец в точката на окачване на челюстта под ухото. Много хубава точка за натиск. Отново главата му се отмести и аз отново го хвърлих. Този път той падна звучно върху татамито. — Идеята — обясних аз — е да работите по-умно, а не по-усилено. Никога не използвайте повече сила, отколкото се налага. — Поклоних се на партньора си, комуто днес се бе насъбрало предостатъчно, после на Били, накрая и на класа.

На излизане усетих енергията на нечий поглед в гърба ми. Обърнах се и видях Коравия пич изправен в края на татамито. Просто физически си представих въртящите се в мозъка му зъбни колелца на мисълта му. Той явно осмисляше видяното и оценяваше изпълнението ми. Предполагам, смяташе, че би могъл да се справи с мен. Поклоних се и в негова посока.

— Приятно ми беше да се запознаем, приятелю — казах аз. После излязох, преди да бе пожелал да провери теорията си.