Джон Донахю
Сенсей (15)

13.
Кокалчетата на Оракула

Шаманите пеят на тъмно, за да призоват мъртвите. В продължение на хилядолетия хората са се взирали във вътрешността на пещерите, надявайки се да надникнат в бъдещето с помощта на гласа, който се разнася от мрака. Това по правило не свършва добре: онова, което желаем да чуем, почти винаги е нещо, за което ще съжаляваме, че сме научили.

През нощта беше валяло. Когато излязох на сутрешния си крос по протежение на Нероус, разделяща Статън Айлънд и Бруклин, от асфалта на пътеката вече бе започнала да се издига пара. Въздухът беше топъл и наситен с гъстата миризма на прах, изгорели газове, морска вода и трева. Слънцето вече бе започнало да напича и във влажния въздух бе увиснала прашна пелена. Различавах масива на Статън Айлънд, но очертанията му изглеждаха размити и неясни. Тичах прилежно и се стараех да не мисля за нищо. Вместо това в главата ми се въртеше рояк от разнообразни мисли.

Не че от това поумнявах или нещо такова.

На вратата ми се почука. Отворих. На прага стоеше Ди със съпруга си.

— Трезвен ли е, Ди? — попитах я. Тя се засмя и ми го посочи.

Брат ми изглеждаше видимо нещастен. Погледна ме, примижавайки.

— Що за шибан въпрос беше това? — осведоми се Мики.

— Уместен. Е?…

— Ами… — призна си той, — леко съм на градус.

— На градус си, значи? Интересен начин на изразяване. Татко пък обичаше да казва, че се е натаралянкал.

— В известен смисъл и аз… — уклончиво каза брат ми.

— Не му обръщай внимание — обади се Ди. — Прави се на дете.

След известно клатене по стълбите двамата качиха тежък кашон. В него се съдържаха работните копия на Мики от документите по случая „Ронин“. Строго погледнато, той нямаше право да ги изнася, понеже това бе нарушение на разпоредбите на участъка. Но както повечето полицаи, Мики вярваше, че целта оправдава средствата.

Накрая брат ми седна запъхтян в едно от креслата. Ди сложи шесторка кока-кола директно пред него. Мики извади една от кутиите и опря студения й алуминиев корпус на челото си. После я отвори.

— Трябва двамата с теб да прегледаме тези материали, Конър. И да обсъдим някои неща. — Каза го многозначително, сякаш имаше някакво важно послание за мен, само че аз не го разбрах. Ди ми помогна да извадя папките. Мики седеше в креслото и пиеше кока-кола. Тенът му беше зеленикав. — Окей — започна той и предпазливо пое дълбоко дъх, — ето с какво разполагаме. Показанията на Аса потвърждават, че човекът е на средна възраст и азиатец.

— Говорил ли си с него пак?

— Не още. В отпуск съм, нали разбираш? — За момент ми се стори, че иска да обясни по-подробно, но вместо това той се отплесна по друга допирателна. — Не знам какво можеше да се случи миналата вечер, но начинът на действие изглеждаше подобен. Трябва да приема, че става дума за нашия човек.

— Така е — кимнах аз.

— ДНК пробите от другите убийства съвпадат.

— Доколкото си спомням, в „Домът на самурая“ не сте успели да снемете отпечатъци, нали така?

Той се облегна със затворени очи.

— Не — думата му отне определено усилие.

— А какво стана с… — поколебах се — … пистолета? — Имах предвид пистолета на Арт, естествено, но някак не можех да си наложа да изрека името му.

Мики отвори очи и ме погледна.

— По него има частични отпечатъци. Продължават да работят върху тях. До момента резултатът е нулев. Ако се наложи да се обърнем към Интерпол, аз специално не бих чакал със затаен дъх.

Споменаването на Арт ми припомни един негов съвет: когато стигнеш до стена, опитай друга посока.

Седнах точно срещу брат си.

— Спомняш ли си какво каза веднъж Арт, брат ми, че спъвало убийците? Повторението.

Той кимна:

— Да. И предсказуемостта.

— Да видим тогава с какво разполагаме тук — тихо предложих, понеже забелязах, че се мръщи на гласа ми. — Къде е схемата?

Той направи усилие да се стегне. Копията на документите бяха разпръснати върху масичката за кафе като костите на изгнил скелет. Мики започна внимателно да ги размества. Ди мълчаливо му предложи току-що отворена кока-кола. После се дръпна извън полезрението му и мълчаливо и изразително сложи ръка върху устните си, призовавайки ме да мълча.

Първоначално брат ми се движеше бавно. Той започна да вади листа от папките и да ги групира в ясна само нему схема, спирайки често, за да отпие от кутията кока-кола. Малко по малко темпото се покачи. Документите не само се сортираха, но биваха преглеждани и сравнявани с други. Налетите му с кръв очи скачаха от лист на лист. После той се облегна, покри лице с ръцете си и го разтърка, сякаш кожата му беше гумена.

След известно време Мики вдигна документите по случая.

— Винаги е едно и също. Този човек се занимава с бойни изкуства. Колкото и да гледам материалите, това е единственото, което свързва жертвите. И те са убити в бой.

— Което се потвърждава и от Аса — обадих се. — Другите жертви са били по някакъв начин издебнати или подмамени в своеобразен двубой. И — подчертах, — поне доколкото ни е известно, жертвите не са били свързани по никакъв начин с убиеца.

— Доколкото ни е известно — повтори думите ми Мики.

— Нито има такава връзка с Ямашита — завърших аз.

Брат ми изкриви лице:

— Глупости. Кога ще започнеш да разсъждаваш безпристрастно за тези неща, брат ми?

— Окей, окей — намеси се Ди, за да ни успокои. — Поне сме съгласни, че връзката е Япония. — И двамата я погледнахме. — Е… това поне е очевидно. Повечето от тези, които е убил или се е опитал да убие, са японци.

— Изключението е Райли — ненужно напомних аз.

— Райли е изключение и с това, че неговото убийство е свързано с единствената кражба — недоволно допълни Мики. Ясно ми беше, че не иска да изоставя темата за Ямашита.

— Значи общото е, че те всички имат отношение към японските бойни изкуства — продължи Ди. — И нашият човек… не знам… може би ги издирва. Сякаш търси нещо.

— И следата води насам — прошепна Мики. — Оставените послания се недвусмислени. Трябва да има някаква друга връзка между жертвите. Ронин просто търси следващата си жертва тук. Значи има нещо, което ни убягва. Нещо, право под носовете ни.

— Хайде стига пак за това — промърморих, усещайки накъде бие.

— Безсмислено е да се правим, че не го виждаме — с нарастващо убеждение каза брат ми. — Ти можеш да се правиш на сляп, колкото си искаш, но има нещо, което твоите приятели, сенсеите, не ни казват.

Въздъхнах дълбоко и си наложих да запазя спокойствие. Помнех отлично спора ни от миналата вечер — не бяхме стигнали много далеч.

— Добре, изложи ми отново аргументите си.

Той сви рамене:

— Ами то просто е очевидно. Ронин преследва някого в Ню Йорк. И този някой е свързан с жертвите в Ел Ей и Финикс. Да видим още веднъж как стоят нещата. — Гласът му постепенно бе укрепвал и думите бяха започнали да стават по-ясни с ускоряващия се ход на мислите му.

— Всички жертви са специалисти по бойни изкуства — помогна му Ди. Тя разглеждаше стар брой на „Нешънъл Джиографик“.

— Има голяма вероятност онзи, когото той търси, да се занимава със същото — продължи брат ми, гледайки ме в упор.

— Така е — кимнах аз. — С какви други връзки разполагаме?

— И Икаги, и Кубата са били изключителни професионалисти в своята област — отговори ми той. — Били са толкова добри, че са работили за императора.

— Били са доста известни. За широката общественост — контрирах аз. — Това също би могло да обясни техния избор.

— Така е — съгласи се с горчивина брат ми. — Но погледни на нещата от малко по-различен ъгъл. Да предположим, че имаме работа с японец, който пътува сам и който издирва някого. Спира в различни градове. При първите две жертви не е загубил много време: убива Икаги в Ел Ей и само след няколко дни се появява във Финикс, за да убие Кубата. След това влиза в „Домът на самурая“, отмъква някакъв скапан меч и пречуква Райли. Но този път се задържа тук. Защо?

Обмислих възможностите:

— Защото не му е трябвал Райли.

— Може Райли да е бил част от посланието — тихо се намеси Ди, — а може би просто се е оказал на пътя му. Но защо е откраднал меча?

— Кражбата доста разгневи местните сенсеи — напомни Мики. — Може това да е била целта й. — Той отново се облегна и отпи от колата си, зареял поглед в далечината. — Да погледнем на ситуацията от гледната точка на ловец. Сещате ли се, като в Индия, когато ловят тигри. Не са сигурни къде точно е тигърът, така че изпращат хора в джунглата, които вдигат силен шум… — той ме погледна за помощ.

— Хайка — поясних аз.

— Точно така. И те правят каквото е нужно, за да го изкарат на открито.

— Да не искаш да кажеш, че убийството на Райли е имало за цел да накара някого да реагира? Я остави… — махнах с ръка.

— Да, точно това искам да кажа — с мрачна убеденост продължи той. — Кражбата нямаше да разбуни духовете… голяма работа, някакъв си боклучав дървен меч. Но свържи я с убийство и ето на — заглавия на първа страница във всички вестници — изражението върху лицето на Мики издаваше, че нищо не е в състояние да го разубеди. — Аз не мисля, че убийството на Райли не е било планирано — продължи той. — Напротив, замислено е и е изпълнено по начин, целящ да постигне максимален ефект. Точно както е с първите две. И те не са инциденти. Дори последният път — този в метрото, — и той не е плод на случайността — той не ме изпускаше от поглед, — с тази разлика, че бележката не е попаднала в ръцете на желания сенсей.

— Има алтернативни обяснения — възразих аз. — Не може да няма.

— Глупости — изръмжа Мики.

— Не мога да повярвам, че Ямашита може да има нещо общо с всичко това.

— Глу-пос-ти! — Забелязвах ясни признаци, че брат ми започва да губи търпение. Само махмурлукът му забавяше експлозията.

Ди издаде звук, разкриващ, че й ставаме смешни:

— Вижте… — обади се тя, — колко още ще повтаряте едно и също? — Свихме рамене. — Конър, разбирам, че не искаш да го чуеш, но защо все пак не обмислиш нещата? — предложи Ди. Отворих уста, за да кажа нещо, но тя ми се усмихна и не ми даде възможност да я прекъсна: — Не, не, не! Сега е мой ред. Да подложим на проверка твоята идея, че учителят ти няма нищо общо. — Кимнах енергично. — Добре — продължи тя, — но ние вече се съгласихме, че убиецът търси някого, нали така? На първото местопрестъпление, в Ел Ей, е имало следи от търсене. Както и във Финикс, нали?

Мики погледна в докладите.

— Да — потвърди той.

— Така-а… — отново подхвана Ди. — Убиецът търси някого. Не знае къде се намира. Първите две жертви не са били случайно избрани. Те са дали на Ронин някаква идея как да продължи. Отвели са го в Ню Йорк. Но само толкова, той отново не е знаел къде точно да търси. Така че може да е дошъл тук, за да получи още информация. С източник този…

— Райли — помогнах й аз.

— Да, Райли. Доколкото разбирам, той не е бил неизвестен във вашите среди. — Кимнах утвърдително. — Може да се очаква, че е знаел това-онова. Познавал е разни хора! — отново кимнах. — Ами ето, това е: онзи, когото убиецът издирва, е като другите жертви. Специалист по бойни изкуства. Някой наистина много добър, но не и лесен за откриване. Човек, за когото убиецът е искал да научи повече от Райли. — Започвах да изпитвам странно чувство на притеснение. Ди нямаше представа какъв ефект имат думите й върху мен. Тя ми показа корицата на географското списание: — Тук има статия за императорския дворец в Токио. Казахте, че имало връзка между двамата убити японци и японския император, нали така? — Кимнах безпомощно. Ди продължаваше да гледа в списанието: — Обърнал ли си внимание на тази снимка? — Беше снимка на императорски гвардейци по време на тренировка по кендо. Не можеше да има грешка, понеже те тренират в снежнобели екипи. Потвърдих, че я бях разглеждал. — Това е… — заключи тя, — проверете тази възможност. За бога — погледна ме, отворила уста и очи в престорено глупава физиономия, — познаваш ли някой сред японските професионалисти в Ню Йорк, който е наистина добър? Труден за откриване? — Тя помаха списанието под носа ми: — И се облича като тези момчета?

Запазих мълчание, понеже не исках да изговарям името.

Брат ми разтри слепоочията си с пръсти и ме погледна. После мушна пръст в един документ от тези на масата пред него. Там бяха бележките на Шедел:

— Първо, Огледалния човек в Ел Ей — прошепна той.

— А?… — не разбра Ди.

— Първата жертва, Икаги. Неговият артистичен псевдоним в калиграфията е бил Чистача на огледала — изморено обясних аз.

— После Бижуто от Финикс — продължи Мики с малко повече енергия.

— Псевдонимът му е бил Перлата на Будокан — поясних на Ди, без да чакам подкана.

— Кой тогава е следващият? — риторично попита Мики. — Огледалото, Перлата?… — и той остави въпроса да увисне във въздуха.

И изведнъж отговорът ме осени. С всичка сила.

— Меча — прошепнах аз.

Той ме погледна и за пръв път видях в очите му някакво подобие на светлина.

— Трябва ли това да означава нещо, Конър?

— Това е императорската връзка — бавно изрекох аз с нарастващо объркване. Все още се борех със самата мисъл: — Емблемите на императорската власт са трите предмета, дадени на първия император от боговете: огледало, перла и… меч.

— Ето, това е убягващата връзка — въздъхна с облекчение Мики. — Двете жертви извън Ню Йорк са били свързани с японския император. Значи… първо огледалото, после перлата, и след това — мечът.

— Но Райли няма нищо общо с всичко това — слабо възразих аз.

— Забрави Райли — сряза ме Мики. — Той е само прах в очите.

Но Ди не беше доволна. Тя ме посочи с пръст:

— Не-е… Да помислим за него. Защо е важен? Какво е охранявал? Кое е било откраднато? Кое е ядосало местните японци толкова много?

— Мечът — прошепнах аз. После лицето ми просветна: — Аса е доста известен майстор по кендо. — Погледнах Ди: — А може би Ронин е търсил него?

— Забрави, хлапе — изразително поклати глава Мики. — Знаем, че Ронин не е очаквал в метрото да се появи именно Аса. Търсел, е друг човек.

— Кого е очаквал? Кой подхожда? — простичко попита Ди.

— Планираната жертва трябва да има връзка със замисъла — отговорих аз. Бях на крака и безцелно се разхождах. Ди и Мики мълчаха и ме наблюдаваха, докато аз събирах в мислите си парчетата от мозайката. Опитвах се да го избегна, но то бе по-силно от мен. — Ямашита — въздъхнах аз накрая и с облекчение седнах обратно на стола си. — Той подписва своята калиграфия с Кенджин — Човека на меча. — Чувствах се, сякаш ме бяха ударили. Нещо в мен продължаваше да се съпротивлява на току-що осъзнатото. Преместих поглед от Мики към Ди и обратно. — Трябва да има друго обяснение… — опитах се да започна отначало. Мики беззвучно изговори „глупости“, но Ди го сръчка. — Той не би крил нещо подобно от мен… Знаеше, че работя с полицията… — започнах уверено, но нямаше какво друго да добавя.

— Може би, Конър — тъжно каза брат ми, сякаш току-що бе съобщил някому печална вест. В известен смисъл точно това и бе направил. — А може би не.

Мики наведе поглед и безцелно размести няколко документа в рядък пристъп на акуратност. Погледът ми бе привлечен от ксерокопие на написана на ръка бележка на японски. Между редовете бе вмъкнат с молив английският превод.

— Какво е това? — бързо се осведомих.

— Бележката на Ронин за Ямашита, оставена в „Домът на самурая“. В нея се казва: „Моля, нека се видим…“ и следват указания за мястото. — Брат ми я подаде.

Поех дълбоко въздух и попитах:

— И кой направи превода, Мики? — но не бях сигурен, че искам да чувам отговора.

— Ямашита. Защо? — много внимателно ме попита Мики. Долавях в него нещо от предпазливостта на ловеца.

— Преводът е… грешен — запънах се аз. — Тук всъщност се казва: „Очаквам с нетърпение да те видя пак.“ И е подписана с име… Томита.

Мики беззвучно произнесе името и си го записа. Стоях, стиснал в ръка бележката, и усещах как лицето ми бавно почервенява.

— Не мога да го повярвам… — казах накрая. — Знаел е… през цялото време…

Брат ми и жена му седяха и мълчаха. После млъкнах и аз. Знаехме какво следва.

 

 

В доджото на Ямашита бе тихо, а входът му бе неприветлив като враждебно лице. Мики беше редом с мен. Моторът в главата му не работеше още с всички цилиндри, но усещах физически очакването в него. Натиснах звънеца, но никой не отвори. След атаката срещу Арт в училището не бяха планирани уроци. Като старши ученик разполагах с ключ, така че отключих. Подобна практика не бе необичайна. Ямашита ни окуражава да тренираме непрестанно. Не е необходимо да има планирана тренировка, за да го правим.

Гневът замъглява възприятията. Когато влязох, не обърнах внимание на притъмнялата зала, така че не долових ничие присъствие, докато в лицето ми не бе завряно дулото на пистолет. Мъжът, който го държеше, ни огледа и видимо се отпусна. Бих искал да можех да кажа същото и за себе си.

Брат ми бе застинал. Бе присвил очи и разглеждаше човека с пистолета, сякаш искаше да запечати образа му за след това. Защото бях убеден, че щеше да има след това.

Мъжът бе уличен главорез, явно член на някаква банда. Издаваше го лицето му. Младеж, азиатец, с безизразни кафяви очи. Косата му бе късо подстригана отстрани и на шипове отгоре, с изрусени кичури в нея. Пистолетът бе хромиран и изглеждаше доста застрашително.

Младежът се бе отпуснал, но ни държеше под око. И пистолетът не помръдваше.

— Гости! — извика той.

На стълбищната площадка над карето за тренировка се появиха двама мъже.

— Моля ви, Мори-сан — чух да казва Ямашита, после гласът му се понижи до шепот и престанах да разбирам.

Втори глас издаде заповед. Пистолетът беше прибран. Качихме се.

Бях набрал в себе си много гняв на идване към доджото. Но срещата с пистолета донякъде ме извади от равновесие. При други обстоятелства, ако споменех това на моя учител, той сигурно щеше да кимне и да каже, че емоциите наистина могат да обяснят подобно състояние. Но в момента не бях в настроение да търся мистичните му съвети. Исках отговори на много по-важни въпроси.

Дори някой по-слабо чувствителен от моя учител щеше да долови напрежението, което двамата братя Бърк излъчваха. Но вътре в себе си се удивлявах на самоконтрола на Мики. Е, поне един от нас бе спокоен.

Ямашита можеше да прочете и гнева, и обидата върху лицето ми. Бях работил толкова много под негово ръководство върху увереното излъчване на хейхо, но в момента усещах, че всичко това се смъква от мен на слоеве, разтопено от изгарящата ме емоция. Макар да виждаше всичко, Ямашита не казваше нищо. Лицето му бе безизразно и затворено.

— Моите извинения, господин Бърк — обърна се към мен японецът, наречен Мори, — уверявам ви, че помощникът ми не е искал да се държи непочтително към вас.

Беше по-възрастен, може би малко над шейсет, но имаше набитото, излъчващо енергия тяло на човек, който все още е във великолепна форма. Беше безупречно облечен: тъмносин костюм, бяла риза и блестящи черни обувки. Яркочервената му връзка бе като отворена рана. Цветът й ми напомняше цвета на кръвта.

Мики показа значката си:

— Не знам кой сте, но току-що направихте огромна грешка — той се наведе, извади малък револвер от кобур на глезена си и направи с него знак на Мори: — Наредете му да хвърли оръжието си. После ще поговорим.

Мори направи гримаса:

— Моля ви, мисля, че беше недоразумение.

Брат ми наблюдаваше всички внимателно, леко извърнат, така че револверът да остава скрит от младия мъж долу.

— О, уверен съм, че беше недоразумение… — продължи Мики.

— Бърк, моля те! — изсъска Ямашита.

Позволих си да не се подчиня цяла секунда. После се обадих:

— Онзи долу е уличен главорез — за по-убедително посочих с ръка надолу. — Мястото му не е тук.

— Именно — каза моят учител с тон, който ми нареждаше да прекратя разговора на тази тема. Междувременно Мори бе показал на Мики някакви документи, които изглежда го удовлетвориха. Но виждах, че полага усилия да се сдържи. Ямашита проследи с поглед как брат ми прибира револвера си. После забеляза, че се готвя да кажа нещо, и ме изпревари: — Моля ви, професоре, влезте. И двамата, след като така и така сте тук… — той ни покани с жест и се плъзна вътре, без да поглежда назад.

Старите навици не умират лесно. Подчиних се и го последвах, увлечен от властта, която този човек така естествено излъчваше. Власт, която така лесно потискаше. Опитах се да й се противопоставя. Присъствието на Мики определено ми помагаше. Когато се събрахме в дневната, Ямашита ме представи официално на своя гост. Мики се отдръпна до стената и се подпря на нея, държейки всички ни под око. Както и стълбището.

Поклоних се леко на мъжа с кървавата вратовръзка, но не ми беше до представяния.

— Извинете ме — казаха аз на Мори, — но съм дошъл да говоря с Ямашита-сенсей. — След това се обърнах към своя учител и усетих, че устните ми се свиват от противоречивите чувства, докато събирах мислите си за онова, което исках да му кажа. Ямашита ме чакаше, без да мигне. — Кой е Томита? — без предисловия запитах аз.

— Това не те засяга — отговори ми Ямашита и присви очи.

Мики презрително изсумтя:

— А според мен областният прокурор няма да се съгласи с подобна гледна точка.

— Не ме засяга ли?! — възмутих се аз и направих крачка напред. С периферното си зрение видях, че Мори помръдва в готовност да предприеме нещо, ако се наложи. Усетих, че и брат ми помръдва, за да се намеси. — Арт едва не беше убит. Брат ми също бе там — усещах коремните си мускули да се свиват спазматично от напрежение.

Учителят ми продължаваше да стои неподвижен като скала. Вместо него се обади Мори:

— Господин Бърк, моля ви… — Без да му обръщам внимание, гледах гневно Ямашита. Мори му изсъска на японски. Прозвуча като предупреждение: — Това не е работа за гайджин.

Мори вероятно смяташе, че не разбирам японски. Начинът, по който го изгледах, му показа, че е сбъркал.

Гайджин. Преводът е невинен: чужденец. Но на японски думата носи неприятни нюанси. Чужденците са варвари. Те са по-низши. Те са неспособни на изтънчеността на истинския нибонджин, японеца. С няколко думи Мори бе успял да предаде същността на ситуацията. Макар да бях работил дълги години с моя учител, аз не можех да бъда приет като негов истински последовател. Каквато и тайна да пазеше той, продължавах да бъда недостоен да я науча. В буквалния смисъл на думата гайджин се отнася до външен човек, някой, който не е обвързан с приятели, семейство, нация. Внезапно осъзнах, че всичко, което се бях опитал да постигна с Ямашита, е само илюзия. Връзката, която си мислех, че споявам между двама ни в неговото доджо, се оказваше самозалъгване.

Вечерта, когато взех участие в демонстрацията в „Домът на самурая“, бях почувствал нещо подобно от страна на останалите сенсеи там. Но вярвах, че моят сенсей е над такова тесногръдо мислене. И сега, когато осъзнавах каква е истинската ситуация, усетих ми се завива свят, поде ме някаква вихрушка от тревога, извираща от самото ми същество.

Ямашита продължаваше да стои като вкопан. И не казваше нищо. Беше като парче гранит, поставено върху скала: вълните се разбиваха в него, без да му въздействат по какъвто и да е начин. Учениците се възхищаваха на тази му способност. Само допреди ден-два и аз бях сред тях. А сега… сега ми идеше да му извия шията. Но дори след всичко това не можех.

Приближих лицето си до неговото:

— Знаел си — изсъсках аз. — Знаел си и не ми каза нищо… — Наистина бях на ръба да му посегна. От това близко разстояние емоцията направи думите ми особено тежки, по-тежки от всичко случило се досега между нас. Колко странно бе, че в това посветено изключително на битките място се полагаха усилия да се тушира емоционалният контакт.

— Ямашита — проговори Мики. Беше се отлепил от стената. — Мисля, че разполагаш с информация, имаща отношение към убийствата. — Думите му излизаха насечени от гнева. — Скри я от нас, в резултат на което партньорът ми тежко пострада. Предупреждавам те, че ще поискам и ще получа съдебно разпореждане. И ще те задържа в ареста. И когато го направя, ти също ще разбереш какво е да се страда.

— Сенсей, моля те! — обадих се на свой ред. — Каквото и да знаеш, трябва да ни кажеш. И аз бях там… долу. Видях какво направи убиецът. — Това не го развълнува. Ямашита продължаваше да бъде непроницаем като статуя. — Брат ми също бе там! — отново го призовах аз. Но учителят ми не казваше нищо. — Дължиш ми го! — умолително изрекох с цялата горчивина, на която бях способен. Дори сега продължавах да се надявам на нещо, на някаква реакция. На някакво признание. Но учителят ми оставаше ням и аз се извърнах от него: — Брат ми също бе там! — повторих шепнешком повече на себе си, отколкото на него.

Слязох на бегом по стълбището, прекосих доджото и се насочих към улицата. Мики ме настигна, но не преди да погледне двамата мъже в стаята по начин, който не оставяше съмнение, че ще се видят пак. Когато слизахме по стълбите, главорезът вдигна поглед към нас и очите ни се срещнаха. Неговите бяха като мазната повърхност на застоял кладенец, съживени за миг от краткия контакт с потенциална цел. Моят поглед бе горещ и аз усещах в гърлото си буца. Но тук нямаше място за емоции. Ямашита бе успял да ме научи поне на това. Когато гневът изгори, остава само гордостта.

Прогоних от себе си чувствата и излязохме навън.