Дийн Кунц
Ускорение (77)

Глава 77

Целогодишно в долината се въдят скални гълъби, пойни врабчета и дори още по-музикалните тъмнооки сипки. Дългокрилите и дългоопашати соколи също са тук през цялата година. Те имат ярка и весела отличителна окраска. Пискливите им ясни подвиквания не би трябвало да са приятни за ухото, но в действителност беше обратното.

Били си купи нов хладилник. И нова микровълнова фурна. Събори една стена и съедини кабинета с хола си, защото реши да използва пространството по различен начин. Пребоядиса всички стаи във весел бледожълт цвят.

Изхвърли всички килими и мебели и купи нови, защото не знаеше къде бе седяло или лежало червенокосото момиче, докато са го душили или довършвали по някакъв друг начин.

Мина му през ума да събори къщата и да построи нова, но разбра, че духовете не обитават къщи. Те обитават нас и независимо с каква архитектура се ограждаме, духовете остават с нас, докато самите ние не се превърнем в духове.

Когато не работеше по къщата или в бара, той седеше в стаята в „Шепнещите борове“ или на предната веранда вкъщи и четеше романите на Чарлз Дикенс, за да опознае по-добре мястото, което обитаваше Барбара.

С настъпването на есента лястовиците напускат долината и тяхното чуруликане не се чува до пролетта. Повечето други птици, ловящи насекоми, също мигрират, макар че някои се приспособяват и остават.

През есента Валис все още беше една от най-дискутираните теми в медиите, особено в жълтата преса и телевизионните предавания, опитващи се да пробутат жалки, евтини истории за журналистически разследвания. Както кълвачите се прехранват с ларвите в жълъдите, така и те щяха да се прехранват с него поне още година, макар че природата не им беше дала такава повеля, както на кълвачите.

Връзката между Валис и Стийв Зилис бе установена. Макар и дегизирани, двамата бяха разпознати в Южна Америка, в Азия и в някои по-зловещи територии на бившия Съветски съюз.

За Лани Олсен се смяташе, че е мъртъв, но също и че по някакъв мистериозен начин е извършил героични дела. Той не се бе издигнал до детектив и в миналото не изглеждаше да е работил мотивирано. Обажданията му до Рамзи Озгард обаче показваха, че е подозирал Зилис, а накрая и Валис.

Никой не можеше да обясни защо Лани не е докладвал за подозренията си на свой началник. Шериф Палмър заяви, че Лани винаги е бил „вълк-единак, който е постигнал най-големите си успехи по странични пътища“. Кой знае защо никой не се изсмя и не попита шерифа какво, по дяволите, иска да каже.

Според една от популярните теории, развивани в бара, Лани стрелял по Валис и го ранил, но в този момент се появил Стийв Зилис и го убил. После Стийв изхвърлил някъде трупа на Лани, а раненият артист лекувал в някакво скривалище, защото всички лекари са длъжни да уведомяват полицията за прострелни рани.

Никой не знаеше с какво е избягал Стийв, тъй като собствената му кола си стоеше в гаража, но явно бе откраднал някакво превозно средство. Не взел караваната, защото никога преди не я бил управлявал и несъмнено се страхувал, че ще привлече вниманието след изчезването на Валис.

Психолози и криминолози, които познаваха поведението на психопата, не приемаха хипотезата, че един убиец може себеотрицателно да се грижи за друг убиец, докато той оздравее. Идеята за двете чудовища, така загрижени един за друг, много допадна обаче на пресата и на читателите. Щом граф Дракула и чудовището на Франкенщайн можеха да бъдат добри приятели, както в няколко стари филма, защо Зилис да не се разчувства и да не се погрижи за тежко ранения си ментор?

Никой не забеляза изчезването на Ралф Котъл. За изчезването на червенокосото момиче се знаеше, но предположенията бяха, че тя е дошла от някой далечен край на страната и ся я отвлекли по пътя през винарския район. Дори в някой друг щат да се коментираше изчезването й, то никога не бе свързано с Валис и Били така и не научи името й.

Хора изчезват всеки ден. Националните медии не могат да отразят падането на всяко врабче.

Макар че лястовиците и много други птици си заминават с лятото, към края на есента се появява бекасината, както и червеноглавото кралче с неговата бодра, мелодична песен.

В онези изискани кръгове, където и най-простите мисли са задълбочени и дори сивото е с нюанси на сиво, се зароди движение за завършването на макета. И за изгарянето му, както бе планирано. Валис може да е бил побъркан, твърдяха те, но изкуството си е изкуство и трябва да се уважава.

Изгарянето привлече такава ентусиазирана тълпа рокери от „Ангелите от Ада“, организирани анархисти и откровени нихилисти, че Джеки О’Хара затвори заведението за въпросните събота и неделя. Не му трябваха такива клиенти в семейния бар.

Късно на есен Били напусна работа и докара Барбара вкъщи. Единият край на разширения хол служеше едновременно за нейна спалня и негов кабинет. Тихото й присъствие му помогна да се върне към писането.

Макар че Барбара нямаше нужда от животоподдържаща апаратура, а само от помпа, която да подава храна през сондата в корема й, отначало Били използваше непрекъснато помощта на медицински сестри. Той обаче се научи да се грижи за нея и след няколко седмици рядко му трябваше сестра, освен през нощта, когато спеше.

Той й изпразваше катетъра, сменяше й пелените, миеше я и я къпеше, без да изпитва погнуса. Чувстваше се по-добре, когато сам правеше тези неща, вместо да ги оставя на чужди хора. В интерес на истината той не бе очаквал, че грижейки се за нея, тя ще му се струва по-красива, но точно така стана.

Тя го бе спасила веднъж, преди да му я отнемат, и ето че отново го спасяваше. След ужасите, след жестокото насилие, след убийствата, тя му даваше възможност отново да познае състраданието и да намери в себе си нежност, която иначе можеше да е навеки загубена.

Колкото и да бе странно, отново започнаха да го посещават приятели — Джеки, Айви, готвачите Рамон и Бен, Шърли Трублъд. Хари Аваркян често идваше от Напа. Понякога те водеха членове на семействата си, както и свои приятели, които после станаха приятели и на Били. Все повече и повече хора с удоволствие ходеха на гости у Били и Барбара. На Коледа се събра цяла тълпа.

През пролетта, когато лястовиците и другите птици се завърнаха, Били вече бе разширил предния вход и бе сложил рампа, за да може да изважда леглото на Барбара на верандата. Той сложи удължител на сондата за хранене и на повдигащото се легло и тогава тя можеше да стои там полулегнала, докато топлият пролетен бриз галеше лицето й.

Когато бяха навън, той четеше, понякога на глас, и слушаше песните на птиците. И я наблюдаваше как сънува „Коледна песен“.

Пролетта беше хубава, лятото още повече, дойде чудесна есен, после и прекрасна зима. Това беше годината, когато хората започнаха да го наричат Бил, а не Били. Той го забеляза чак след като всички започнаха да се обръщат така към него.

На следващата година, в един пролетен ден, когато двамата бяха на верандата и Бил си четеше наум, Барбара рече:

— Селски лястовички.

Той бе престанал да записва нещата, които тя казваше, защото повече не се тревожеше, че тя живее в страх, че се чувства изгубена и страда. Не беше изгубена.

Вдигна очи и видя как цяло ято такива птички се движеха като една и рисуваха изящни мотиви над двора. Погледна към Барбара и видя, че очите й са отворени и сякаш наблюдават лястовичките.

— Те са по-грациозни от другите лястовички — отбеляза той.

— Харесват ми — каза тя.

Птичките имаха много елегантен вид с дългите си, тънки, заострени крилца и с дългите си, дълбоко разклонени опашки. Гърбовете им бяха тъмносини, а гърдите — оранжеви.

— Много ми харесват — повтори тя и затвори очи.

Той затаи дъх и след малко каза:

— Барбара?

Тя не отговори.

Аз казах на душата си, стой мирна и почакай, без да се надяваш, защото надеждата ще е надежда за нещо друго.^[1]

Надеждата, любовта и вярата са в очакването. Истината за живота не е във властта. Любовта към властта е любов към смъртта.

Селските лястовички отлетяха. Бил отново се зачете в книгата. Каквото има да става, ще стане. Чудеса стават, докато времето не свърши, но времето няма край.