Дийн Кунц
Ускорение (35)

Глава 35

Били излезе от града по обиколен път и не видя никой да го следи. Без навития на руло труп в колата рискуваше да превиши разрешената скорост по по-голямата част от пътя към южния край на окръга. През счупеното стъкло нахлуваше горещ вятър. В 13:52 Били влезе в Напа.

Градът е старинен, доста живописен, в по-голямата си част благодарение на природата, а не заради конспирациите на политици и корпорации да го превърнат в нещо като Дисниленд — съдбата на много селища в Калифорния.

Хари Аваркян, адвокатът на Били, имаше кантора в центъра, недалеч от сградата на съда, на улица със стари маслинови дървета. Той очакваше Били и го посрещна с мечешка прегръдка.

На около петдесет години, висок и едър, добродушен, с изразително лице и готов да се засмее, Хари приличаше на човек, който рекламира чудодеен препарат за косопад. Черната му права коса беше толкова гъста, че изглеждаше сякаш се нуждае от бръснар всеки ден. Мустаците му бяха гъсти и провиснали, а по опакото на дланите му растеше такъв гъсталак от черни косми, че човек се чудеше дали всяка зима не потъва в летаргичен сън.

Бюрото му беше антикварно, за двама души, така че когато Били седна срещу Хари, двамата приличаха не на адвокат и клиент, а на приятели, които имаха общ бизнес.

След обичайните реплики от рода на „Как си?“ и коментарите относно жегата, Хари попита:

— Та какво толкова важно има, че не можехме да го уредим по телефона?

— Не че не исках да говоря по телефона — излъга Били. Останалото обаче беше истина. — Имах да върша и други неща, та реших да се отбия, за да поговорим за това, което ме притеснява.

— Давай тогава с въпросите, да видим дали знам нещо за законите.

— Става въпрос за попечителския фонд, който се грижи за Барбара.

Хари Аваркян и Джи Мин „Джордж“ Нгуен, счетоводителят на Били, бяха другите двама членове на управата.

— Онзи ден прегледах финансовия отчет за второто тримесечие — каза Хари. — Печалбата е четиринайсет процента. Отлично за сегашните цени на пазара. Дори като се приспаднат разноските на Барбара, главницата продължава да расте.

— Парите са инвестирани удачно — съгласи се Били. — Само че сън не ме хваща от тревога да не би някой да намери начин да ги вземе.

— Какво? Парите на Барбара? Ако толкова няма за какво да се тревожиш, мисли за това, че астероид може да падне на Земята.

— Какво да правя, тревожа се.

— Били, аз оформих документите и там няма вратичка, като задника на комар са. Освен това кой може да вземе и пукната пара, когато ти си на пост пред хранилището?

— Мисълта ми беше, ако нещо стане с мен.

— Ти си само на трийсет и четири. От моята гледна точка, едва излизаш от пубертета.

— Моцарт е умрял по-млад от мен.

— Не живеем в осемнайсети век и ти дори не свириш на пиано, така че не се сравнявай с него. — Хари се намръщи. — Да не си болен от нещо?

— Не съм в най-доброто си здраве — призна Били.

— Каква е тази превръзка на челото?

Били му разказа историята за чепа в дъската.

— Не е страшно.

— Много си бял за летния сезон.

— Не съм ходил за риба. Виж, Хари, не съм хванал рак или нещо друго, но винаги може да ме блъсне камион.

— Да не са те погнали напоследък тези камиони? Да не би няколко броя да са се опитали да те сгазят? Кога мина в лоното на песимизма?

— Ами Деърдри?

Деърдри беше сестрата на Барбара. Бяха близначки, но не еднояйчни. Изобщо не си приличаха, нито физически, нито по характер.

— Съдът не само че й дръпна кабела, ами го сряза и й извади батериите — отвърна Хари.

— Знам, но…

— Тя е злата сестра, но е минало — като арабския сух таратор и моцарелата, които изядох на обяд миналата седмица.

Майката на Барбара и Деърдри, Сисили, беше наркоманка. Тя не беше казала кой е бащата и в актовете за раждане близначките бяха записани с моминското име на майка си.

Сисили бе вкарана в психиатрия, когато момичетата бяха на две години. Дадоха ги на приемни родители. Сисили почина единайсет месеца по-късно. До петгодишната им възраст сестрите бяха прехвърляни заедно от дом на дом. След това ги разделиха. На двайсет и една Барбара бе издирила сестра си, която обаче отхвърли опитите й да се сближат.

Макар да не беше такъв тежък случай като Сисили, Деърдри бе придобила вкуса на майка си към наркотиците и купоните. Сестра й, с нейния трезвен и порядъчен начин на живот, й се бе видяла скучна и задръстена.

Осем години по-късно, след като медиите отделиха огромно внимание на случая и застрахователната компания отпусна многомилионна компенсация за покриването на дългосрочните здравни разноски на Барбара, Деърдри изведнъж разви дълбока емоционална привързаност към сестра си. В качеството си на единствен кръвен роднина тя поиска съдът да я обяви за единствен попечител.

За щастие, по настояване на Хари, веднага след годежа си Били и Барбара бяха направили завещания, според които всеки от тях ставаше наследник и изпълнител на завещанието на другия.

Биографията, тактиката и неприкритата алчност на Деърдри й бяха спечелили презрението на съдията. Искът й бе отхвърлен без право за обжалване. Тя се бе опитала да накара друг съд да го възобнови. Напразно. През последните две години от нея нямаше вест.

— Но ако аз умра… — продължи Били, който не се отказваше.

— Избрал си изпълнители, които да те заместят. Ако те блъсне камион, ще те замести един от тях.

— Разбирам. И все пак…

— Ако и теб, и мен и Джордж Нгуен ни блъснат камиони — заяви Хари, — даже ако всеки един от нас го блъснат три камиона, пак има приемливи за съда кандидати да станат попечители. До назначаването им делата на тръста ще се управляват от специална фирма.

— Помислил си за всичко.

Масивните мустаци на Хари се повдигнаха в усмивка.

— От всичките ми постижения най-много се гордея с това, че никога досега не съм лишаван от адвокатски права.

— Но ако нещо стане с мен…

— Ще ме подлудиш.

— … има ли друг, освен Деърдри, който може да създаде проблеми?

— Кой например?

— Който и да е.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да.

— И никой не може да вземе парите на Барбара?

Хари облегна ръце на бюрото и се наведе напред.

— Какво те е прихванало?

Били сви рамене.

— Не знам. Напоследък… нещо ме гризе отвътре.

Хари помълча малко, а после каза:

— Може би е време да започнеш нов живот.

— Имам си живот. — Тонът на Били беше прекалено рязък, като се има предвид че Хари му беше приятел и добър човек.

— Можеш да се грижиш за Барбара, да бъдеш верен на спомените за нея, и пак да имаш свой живот.

— Тя не е просто спомен. Тя е жива. Хари, ти си последният човек, на когото бих искал да ми се наложи да фрасна един.

Хари въздъхна.

— Прав си. Никой не може каже на сърцето ти какво трябва да чувства.

— По дяволите, Хари, никога не бих те фраснал.

— На уплашен ли ти приличам?

— Ти си все същият. Приличаш на палячо — позасмя се Били.

По стъклото на прозореца и в стаята зашариха грациозните сенки на огрените от слънцето маслинови дървета.

След известно мълчание Хари Аваркян каза:

— Има случаи, когато хора, изпаднали в кома след хранително отравяне, излизат от нея без сериозни увреждания.

— Случва се, макар и рядко — съгласи се Били.

— Рядко не е същото като никога.

— Опитвам се да гледам реалистично на нещата, но хич не ми се ще.

— Навремето много обичах картофена крем-супа — заяви Хари. — Сега само да я видя на полица в супермаркета и започва да ми се повдига.

Една събота, докато Били работеше в бара, Барбара беше отворила консерва със супа за вечеря. Картофена крем-супа. Беше си препекла и сандвич с кашкавал. Когато не вдигна телефона в неделя сутринта, Били отиде до апартамента й и отключи. Намери я в безсъзнание на пода в банята.

В болницата бързо я сложиха на антитоксин и спасиха живота й. И сега тя спеше и спеше. Докато не се събудеше, ако изобщо се събудеше, степента на мозъчно увреждане не можеше да бъде точно определена.

Производителят на супата беше реномирана компания, която веднага изтегли цялата партида от магазините. Бяха над три хиляди консерви, заразени бяха само шест от тях. По никоя нямаше видими признаци на издуване, следователно страданието на Барбара беше спасило поне шестима души от подобна съдба. Били обаче така и не можа да намери утеха в този факт.

— Тя е прекрасна жена — обади се Хари.

— Макар че е бледа и слаба, аз още я намирам красива — промълви Били. — И някъде дълбоко вътре тя е жива. Говори от време на време — нали съм ти казвал. Вътре в себе си тя е жива и мисли.

Очите му бяха приковани върху сенките на маслиновите дървета, които лупата на прозореца хвърляше по бюрото.

Не поглеждаше към Хари. Не искаше да види съжалението по лицето на адвоката.

След малко адвокатът подхвана отново разговор за времето, а после Били го попита:

— Чу ли, че в Принстън или Харвард учените се опитват да създадат прасе с човешки мозък?

— Навсякъде се занимават с такива идиотщини — отвърна Хари. — Няма да се научат. Колкото по-умни стават, толкова повече затъпяват.

— Какъв ужас!

— Те не виждат ужаса. Виждат само славата и парите.

— Аз не виждам славата.

— Каква славно е имало в Освиенцим? Ама някои са я виждали.

Настъпи кратка пауза, след която Били погледна Хари в очите.

— Много ме бива да развеселявам хората, нали?

— Не съм се смял така от времената на Абот и Костело.