Дийн Кунц
Ускорение (59)

Глава 59

От заведението излязоха мъж и жена, и двамата шофьори на камиони. Носеха дънки, тениски и бейзболни шапки (на неговата пишеше КАМИОНИ „ПИТЪРБИЛТ“, на нейната — „БОГИНЯ НА ПЪТИЩАТА“). Мъжът чоплеше зъбите си с клечка, а жената се прозя, разкърши рамене и протегна ръце.

Седнал зад кормилото на форда, Били се бе вторачил в ръцете на жената и си мислеше колко са малки и колко лесно бе да се скрие една от тях. На тавана. Под някоя от дъските на пода. Зад фурната. В някой килер. В тясното пространство под някоя от верандите. Или може би в гаража, в някое от чекмеджетата в работилницата. Във формалдехид или не.

Ако ръката на една жертва бе скрита в дома му, защо не и част от друга жертва? Какво ли бе взел психопатът от червенокосото момиче и къде ли го беше сложил?

Били изпита желание веднага да се върне вкъщи и да претърси цялата къща. Можеше да му отнеме цяла нощ и цяла сутрин да открие ужасяващите улики. А ако не ги намереше, да ги търси и цял следобед ли? Какво друго му оставаше? Започнеше ли веднъж, трябваше да търси до полуда, докато не намереше страховития Граал.

Часовникът му показваше 1:36 четвъртък сутринта. До полунощ оставаха малко повече от двайсет и два часа.

Последното ми убийство — в четвъртък, в полунощ.

Тялото на Били и без това вече разчиташе на кофеина, шоколада, антибиотика и викодина. Ако прекараше деня в трескаво търсене на телесни части, ако до свечеряване не установеше кой е убиецът и не успееше да си почине, щеше да бъде физически, умствено и емоционално изтощен. В такова състояние той не би могъл да брани Барбара.

Не биваше да губи време в търсене на ръката. Още повече че докато препрочиташе статията във вестника, той си спомни и нещо друго. Манекенът с шестте ръце. В стиснатите си юмруци той държеше касапски ножове, чиито остриета бяха забити в гърлото му. Вместо ходила, манекенът имаше още един чифт ръце, за да стиска по-добре заострения като копие прът, с който се самозадоволяваше. Третият чифт ръце бяха отрязани от друг манекен. Те излизаха от гърдите на шесторъкия екземпляр, който приличаше на осквернен образ на индуската богиня Кали.

Макар че другите три манекена в стаята имаха нормален брой ръце, по шесторъкия можеше да се съди, че Зилис има фетиш към ръцете. На кутиите на порнографските видеокасети ръцете на жените често бяха обездвижени. С белезници. С въжета. Със здраво стегнати кожени каишки. Фактът, че от Жизел Уинслоу бе отрязана ръка, изглеждаше показателен, ако не обвинителен.

Били се опитваше да навърже нещата. Не му стигаше въже, за да завърже примката около шията на Стийв Зилис.

Не ти ли протегнах ръка? Протегнах ти.

Мръснишки, пубертетски хумор. Били виждаше самодоволната ухилена физиономия на Зилис, чуваше го да казва тия думи със своя нахакан, майтапчийски глас на барман-циркаджия.

Изведнъж се сети, че при повечето си изпълнения в бара Зилис използва ръцете си. Беше необичайно сръчен. Жонглираше с маслини и други предмети. Правеше фокуси с карти и всичките демонстрираха ловка ръка. Можеше да накара монета да се изтърколи по кокалчетата на ръката му и да изчезне.

Нищо от това обаче не помагаше на Били да затегне примката.

Скоро щеше да стане два часа. Ако ще атакува Зилис, по-добре да го направи по тъмно.

Течният бинт от двете страни на дланта му бе подложен на тежко изпитание. Беше се напукал и раздърпал по краищата. Били отвори шишето и намаза нов слой, чудейки се дали това, че обещаната му втора рана бе пирон в ръката му, има някакво специално значение.

Ако отидеше при Зилис, първо щяха да разговарят. Нищо повече. Нищо по-лошо. Само един сериозен разговор. В случай че психопатът беше Зилис, Били трябваше да го разпитва под дулото на пистолета.

Естествено, ако Зилис се окажеше просто изрод, но не и убиец, той нямаше да прояви разбиране, щеше да се ядоса. Можеше дори да го обвини във влизане с взлом или нещо такова.

Единственият начин да го накара да си мълчи беше да го сплаши. А за това трябваше да го нарани достатъчно сериозно и да го накара да повярва, че ако повика полицията, ще стане още по-лошо.

Преди да потегли към дома на Зилис, Били трябваше да се увери, че е способен да нападне невинен човек и да го малтретира, за да го накара да мълчи. Той сгъна и разгъна пръстите на леко скованата си ръка. Сгъна и разгъна.

Ето че сега не беше докрай заставен да избира. Можеше да се постави в положение, в което да се наложи да нарани и сплаши невинен човек. Или можеше да отлага, да размишлява и изчака развитието на събитията и по този начин вероятно да постави Барбара в още по-голяма опасност.

Изборът е твой.

Да, винаги е бил. И винаги ще бъде. Да действа или да не действа. Да чака или да тръгва. Да затвори врата или да я отвори. Да се отдръпне от живота или да участва в него.

Не разполагаше с часове и дни за анализ. Но и да разполагаше, само щеше да се загуби време в главоблъсканици. Той потърси отговор в мъдростта, идваща от суровия опит, но не намери поука, която да използва в случая. Единствената мъдрост е мъдростта на смирението.

В крайна сметка той нямаше на какво друго да базира решението си, освен на чистотата на мотивите си. А цялата истина за мотивите му дори не беше ясна.

Запали мотора и потегли. Не можа да види Луната, тънкия сребърен сърп на новата луна. Сигурно е била откъм гърба му.