Серия
Сага за Империята (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mistres of the Empire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 26 гласа)
Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2014)

Издание:

Реймънд Фийст, Джани Вурц. Господарка на Империята

Американска. Първо издание

ИК Бард, София, 2011

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-324-9


1.
Трагедия

Утринното слънце грейна.

Росата заблещука като скъпоценни камъни по тревата на езерния бряг и зовът на гнездящите птици шатра се понесе сладко на вятъра. Лейди Мара се наслади на свежия въздух, който скоро щеше да отстъпи на дневната горещина. Седеше в носилката си. Съпругът й бе до нея, а двегодишният й син Джъстин бе задрямал в скута й. Тя затвори очи и въздъхна дълбоко и доволно.

Пъхна пръсти в ръката на мъжа си. Хокану се усмихна. Беше неоспоримо чаровен и доказан воин, а безгрижните времена не бяха смекчили атлетичната му външност. Ръката му стисна властно нейната, прикривайки с нежност мъжката сила.

Последните три години бяха добри. За първи път от детството си Мара се чувстваше сигурно, предпазена от убийствените несекващи политически интриги на Играта на Съвета. Врагът, който бе убил баща й и брат й, не можеше вече да я застраши. Сега той беше само прах и спомени, фамилията му бе загинала с него. Наследствените му земи и величествената къща на имението бяха поверени на Мара от императора.

Според суеверието лош късмет опетняваше земята на една паднала фамилия. В такава чудесна утрин като тази обаче нещастието сякаш бе напълно изчезнало от света. Докато носилката бавно се движеше покрай брега, двамата споделяха покоя на мига, загледани в дома, който бяха създали заедно.

Сгушена между стръмни, увенчани със скали хълмове, долината, принадлежала първоначално на лордовете Минванаби, беше не само естествено укрепена, но толкова красива, че сякаш бе докосната от боговете. Езерото отразяваше ясното небе. Водите му бяха набраздени от бързите гребла на куриерска лодка, понесла депеши за домашните търговски пълномощници в Свещения град. Баржи със зърно, тласкани от веслата на пеещи роби, докарваха тазгодишната жътва в складовете, докато пролетното пълноводие позволеше превоза надолу по реката.

Есенният ветрец галеше златистата трева, а утринното слънце огряваше стените на къщата на имението като алабастър. Отвъд нея, в една естествена падина, Бойните водачи Люджан и Ксандия упражняваха обединена част воини на Акома и Шинцаваи. Тъй като Хокану един ден щеше да наследи титлата на баща си, бракът му за Мара не беше слял двата дома. Воини в зеленото на Акома маршируваха в крак с други в синьото на Шинцаваи, редиците им бяха изпъстрени тук-там с черно от подразделения на насекомоподобни чо-джа. Наред със земите на Минванаби лейди Мара беше спечелила съюз с още два кошера и с тях — бойната сила на още три отряда воини, родени за битка от цариците си.

Достатъчно глупав враг, за да предприеме щурм, щеше да си навлече бързо унищожение. Мара и Хокану със своите верни васали и съюзници заедно командваха постоянна армия, която нямаше равна в държавата. Само Имперските бели на Небесната светлина, с наборите от други домове под неговата власт, можеха да съперничат на тези две армии. И сякаш чудесните бойци и почти несъкрушимата крепост сами по себе си не гарантираха мир, титлата Слуга на империята, дадена на Мара за службата й на Цурануани, й даваше почетното осиновяване във фамилията на самия император. Имперските бели най-вероятно щяха да тръгнат в нейна защита, защото според кодекса на честта, съществен за цуранската култура, една обида или заплаха към нея представляваше оскърбление срещу фамилията на Небесната светлина.

— Изглеждаш прелестно доволна от себе си тази сутрин, скъпа съпруго — промълви в ухото й Хокану.

Мара отпусна глава на рамото му и устните й се разтвориха за целувката му. Макар дълбоко в сърцето да й липсваше дивата страст, която бе изпитвала с червенокосия варварин роб, бащата на Джъстин, беше се примирила с тази загуба. Хокану притежаваше сходен дух, споделяше нейната политическа проницателност и склонността й към новаторство. Беше с бърз ум, добър и предан съпруг, а също и търпелив към упорития й нрав — нещо, на което малцина мъже от нейната култура бяха склонни. С него Мара споделяше като с равен. Бракът й бе дълбоко и трайно удовлетворение и макар интересът й към Великата игра на Съвета да беше намалял, тя вече не я играеше със страх. Целувката на Хокану я стопли като вино, но в същия миг рязък пронизителен вик разцепи тишината.

Мара се откъсна от прегръдката на Хокану. Тъмните очи на мъжа й отразиха усмивката й.

— Аяки — казаха двамата едновременно.

В следващия момент галопиращи копита изтътнаха по пътеката край езерото.

Хокану сложи ръка на рамото на жена си и двамата се наведоха, за да погледнат лудорията на по-големия син и наследник на Мара.

Черен като въглен кон изскочи от дърветата, с развети на вятъра грива и опашка. Червени пискюли красяха сбруята, обшит с перли нагръдник пазеше седлото да не се хлъзне назад по издълженото закръглено тяло. С крака в лакираните стремена, на него се беше присвило момче, наскоро стигнало дванайсетте, с черна коса с цвета на животното. Обърна коня с дръпване на юздата и подкара към носилката на Мара. Лицето му бе зачервено от възбудата и бързината, тънкият му обшит с пайети халат се изду като знаме зад него.

— Става доста дързък ездач — каза с възхищение Хокану. — И подаръкът за рождения ден, изглежда, много му харесва.

Мара се загледа и лицето й засия доволно, щом момчето спря коня на пътеката. Аяки беше нейната радост, съществото, което обичаше най-много в живота си.

Черният кон замята буйно глава. Беше млад и жаден да тича на воля. Мара все още се чувстваше неловко от близостта на огромните животни, внасяни от варварския свят, тъй че затаи дъх в мрачно предчувствие. Аяки бе наследил буйна жилка от баща си, а през годините след като се беше спасил на косъм от ножа на наемен убиец, понякога го обземаше неспокоен дух. Често сякаш се подиграваше със смъртта — все едно че като се опълчваше на опасността, можеше да утвърди живота, кипящ в жилите му.

Господарката гледаше момчето и коня. Аяки щеше да израсне висок, наследство от двамата му дядовци. Беше наследил обичайната за Акома тънка и стройна фигура, плюс цялата упорита храброст на баща си. Макар Хокану да не беше кръвният му баща, между двамата цареше взаимно приятелство и уважение. Аяки беше момче, с което всеки родител щеше да се гордее, и вече издаваше острия ум, който щеше да му трябва, щом стигнеше пълнолетие и влезеше в Играта на Съвета като пълноправен Господар на Акома.

— Младежко перчене — подразни го Хокану. — Носачите ни може да са единствените в империята, получили привилегията да носят сандали, но ако мислиш, че трябва да се надбягваме с теб до ливадите, определено трябва да ти откажем.

Аяки се разсмя. Тъмните му очи се впиха в майка му, изпълнени с възбудата на мига.

— Всъщност канех се да попитам Лакс’л дали може да изпробвам нашата бързина срещу един чо-джа. Ще е интересно да се разбере дали неговите воини могат да настигнат отряд варварска конница.

— Ако имаше война, каквато в момента няма, слава на боговете — каза Хокану с малко по-сериозна нотка в гласа. — Гледай да се държиш прилично и да не оскърбиш достойнството на Лакс’л, когато го попиташ.

Аяки се усмихна широко. Беше отраснал сред чо-джа и странните им порядки изобщо не го плашеха.

— Лакс’л още не ми е простил; че му дадох джомач с камък в него.

— Простил ти е — намеси се Мара. — Но след това стана по-благоразумен към хитрините ти, което е добре. Чо-джа нямат същото чувство за шегите като хората. — Погледна Хокану и добави: — Всъщност не мисля, че разбират нашия хумор.

Аяки се намръщи, а черният кон се разигра под него. Носачите се дръпнаха боязливо от затанцувалите копита, друсането събуди малкия Джъстин и той се разпищя гневно.

Черният кон се подплаши. Аяки го задържа с твърда ръка, но буйният кон се дръпна няколко стъпки назад. Хокану запази лицето си безизразно, макар да изпитваше подтик да се засмее на свирепата момчешка решимост да наложи контрол. Джъстин продължаваше да реве и Мара се наведе и го вдигна.

Нещо изсвистя покрай ухото на Хокану, някъде иззад него, и завеските на носилката изпърхаха. Малка дупка се появи в коприната, където допреди миг беше главата на Мара. Хокану се хвърли и затисна с тяло жена си и осиновеното си дете, изви глава и погледна. В сенките на храстите до пътеката пробяга нещо черно. Инстинктите, наточени в битки, го тласнаха към действие, без да мисли.

Изблъска жена си и малкия от носилката, като ги пазеше с тялото си като с щит. Внезапният скок преобърна носилката и им осигури още прикритие.

— В храстите! — извика той, докато носачите падаха по земята.

Стражите извадиха мечовете си, готови да защитят господарката, но не виждаха ясна цел и се поколебаха.

Под купчината възглавници и разкъсани завеси и над рева на Джъстин Мара възкликна:

— Какво правиш?

— Зад храстите акаси! — пак извика Хокану на стражите.

Конят затъпка нервно с копита, потръпна, изпъна уши и тръсна гъстата си грива. Аяки се мъчеше да го укроти.

Хокану погледна над носилката. Стражите вече тичаха към храстите, които им бе посочил. Обърна се, за да огледа за възможно нападение от друга посока, и видя Аяки, който отчаяно се опитваше да укроти опасно превъзбудения кон. Блеснала на слънчевата светлина лъскава резка издаде малка стрела, забита в хълбока на животното.

— Аяки! Скачай!

Конят зарита бясно. Стрелата беше свършила работата си и нервната отрова течеше в кръвта му. Очите му се подбелиха, той се изправи на задните си крака и от гърлото му се изтръгна пронизителен, почти човешки писък.

Хокану се измъкна от носилката, скочи и посегна да сграбчи юздата, но сечащите във въздуха копита го спряха. Той се наведе, опита отново да я хване, но не успя, понеже конят се извъртя. Хокану разбираше достатъчно от коне, за да си даде сметка, че животното е обезумяло, така че изкрещя на момчето, което беше обгърнало с две ръце шията на животното:

— Аяки! Скачай! Веднага!

— Не — извика детето, не от незачитане, а в изблик на храброст. — Мога да го укротя!

Хокану отново скочи да хване юздите, уплашен не на шега за собствената си безопасност. Непокорността на момчето можеше да бъде оправдана, ако конят просто се беше подплашил. Но Хокану бе виждал последиците от отровна стрела. Знаеше какво означава треперещата конска плът и внезапната липса на координация: бързо действаща змийска отрова. Ако стрелата беше улучила Мара, смъртта вече щеше да е настъпила след секунди. При животно десетократно по-голямо от нея, краят щеше да е по-бавен и много по-мъчителен. Конят изцвили от болка и спазъм разтърси туловището му. Оголи жълти зъби и задърпа юздечката, а Хокану отново не успя да го хване.

— Отрова, Аяки! — извика с всичка сила.

Хвърли се да хване стремето, за да смъкне момчето от седлото. Предните крака на коня се стегнаха, мускулите се вцепениха. След това задните се огънаха и животното рухна, като повлече момчето.

Мара изпищя. Аяки отказа да скочи в последния миг и конят го затисна.

Хокану се хвърли покрай ритащите копита и стигна с един скок до момчето — но твърде късно. Затиснато под тежестта на умиращия треперещ кон, детето изглеждаше невъзможно пребледняло. Тъмните му очи се извърнаха към Хокану и незатиснатата му ръка се пресегна да хване ръката на втория му баща миг преди смъртта.

Хокану усети как малките мръсни пръсти се отпуснаха в неговите. Стисна ги с отчаяна ярост.

— Не! — извика сякаш в предизвикателство към боговете. Виковете на Мара кънтяха в ушите му. Воините от почетната й стража вече вдигаха мъртвия кон.

На Аяки му бе отнето правото на последен протест срещу безмилостната ненавременна смърт. Тежестта на коня беше смазала гърдите му и ребрата му стърчаха от премазаната плът като счупени мечове.

Момчешкото, толкова бледо лице се взираше с широко отворени изненадани очи в равнодушното небе. Пръстите, пресегнали се към втория му баща, за да отблъснат ужаса от мрака, бяха отпуснати, с мехур на палеца, последното свидетелство за усърдни упражнения с дървения меч. Това момче никога нямаше да познае нито почестите, нито ужасите на битката, нито сладката целувка на първата си девица, нито гордостта и отговорността на господарската мантия, предопределена да бъде негова един ден.

Невъзвратимостта на този внезапен край бе като кървяща рана. Скръб и стъписващо неверие обзеха Хокану. Умът му се измъкна от потреса само благодарение на рефлекса, усвоен на бойните полета.

— Покрий детето с щита си — заповяда той на най-близкия войник. — Майка му не бива да го види така.

Но думите излязоха твърде късно от изтръпналите устни. Мара се беше втурнала след него и той усети пърхането на копринения й халат, когато тя падна на колене до сина си. Посегна да го прегърне, да го вдигне от прашната земя, сякаш с чистата сила на любовта можеше да го върне към живота. Ала ръцете й замръзнаха във въздуха над премазаната плът, която допреди малко бе Аяки. Мара отвори уста, но от нея не излезе звук. Нещо вътре в нея се прекърши. Хокану я притисна към рамото си.

— Отиде в залите на Червения бог…

Мара мълчеше. Хокану усещаше забързаните удари на сърцето й под дланта си.

В храстите покрай пътя се водеше борба — стражите на Мара бяха спипали облечения в черно убиец, Докато Хокану се съвземе и им заповяда да спрат — защото жив той можеше да бъде принуден да каже кой го е наел, — воините бяха приключили.

Мечовете им бяха яркочервени. За секунди убиецът на Аяки бе насечен като нийдра в касапница.

На Хокану дори му дожаля за мъжа. Огледа го. Беше с къса черна риза и панталони и боядисани в червено ръце. Платът около главата, скриващ всичко, освен очите, беше дръпнат и на лявата буза се виждаше синя татуировка. Този знак се носеше само от членовете на тонга Хамой, братството на убийците.

Хокану бавно си пое дъх. Нямаше значение, че войниците бяха посекли убиеца: наемникът с радост щеше сам да отнеме живота си, за да не издаде информация. Тонгът действаше под изричен кодекс за опазване на тайна и беше сигурно, че убиецът нямаше да знае кой е платил на водача му за това нападение. А единственото име, което беше важно, бе това на човека, наел услугите на хамоите.

В едно хладно кътче на ума си Хокану осъзна, че този опит за покушение срещу Мара не е излязъл евтино. Този мъж не можеше да се е надявал, че ще оцелее след мисията си, а такова самоубийствено покушение сигурно струваше цяло състояние в метал.

— Претърсете убиеца и проследете пътя му през имението — нареди той с глас, натежал от кипящи чувства. — Вижте и дали може да се разбере кой може да е наел тонга.

Командващият Ударен водач на Акома се поклони, после завика отсечени заповеди на бойците си.

— Оставете охрана до момчето — добави Хокану.

Мара бе онемяла, бореше се с ужаса и неверието. Съпругът й не я укори, че не може да запази самообладание и да покаже полагащата се цуранска хладна невъзмутимост. Аяки беше първородният й син. А и преди да го роди бе преживяла твърде много загуби и смърт.

Хокану я прегърна нежно и се опита да я отведе; но тя му се противопостави.

— Не! — заяви с приглушен от болка глас. — Няма да го оставя тук сам!

— С нищо не можем да му помогнем. Той вече е в залите на Червения бог. Въпреки годините си посрещна храбро смъртта. Ще го приемат радушно. — Погали тъмната й коса и се опита да я утеши. — По-добре се прибери вътре и дай Джъстин на дойките.

— Не — повтори Мара твърдо и той инстинктивно усети, че не бива да се противопоставя. — Няма да си тръгна.

И макар че след малко позволи да върнат Джъстин в къщата под защитата на отряд воини, остана да седи в зноя на утрото върху прашната земя, взряна в застиналото лице на първородния си син.

Хокану бе до нея. Не го прогони миризмата на смърт, нито мухите, които гъмжаха, бръмчаха и се трупаха по очите на мъртвия кон. Сдържан като на бойно поле, той стоеше търпеливо. С тих глас прати роба бегач да доведе слуги с малък копринен павилион, за да направят сянка. Мара така и не погледна настрани, докато вдигаха павилиона, все едно хората около нея не съществуваха; сипеше изровена пръст между пръстите си.

Най-сетне дванайсетима от най-добрите й воини дойдоха в церемониална броня, за да отнесат мъртвия й син. Никой не възрази на предложението на Хокану, че момчето заслужава бойни почести. Аяки беше загинал от вражеска стрела, също толкова сигурно, колкото ако отровата бе поразила собствената му плът. Беше отказал да изостави любимия си кон, а такъв кураж и отговорност у толкова млад човек заслужаваха признание.

С вцепенено и бледо като порцелан лице Мара гледаше как воините вдигнаха тялото на сина й и го положиха на носилка, украсена с вимпели в зеленото на Акома, и една лента алено, в почит към Червения бог, който сбира при себе си всеки живот.

Утринният ветрец бе затихнал и воините са потяха. Хокану помогна на Мара да стане. Полагаше усилие да запази самообладание, и то не само заради Аяки. Сърцето му кървеше и заради Мара, чието страдание трябваше да е невъобразимо. Кортежът заслиза по склона към къщата на имението, която само допреди няколко часа изглеждаше благословено с мир и щастие място.

Беше сякаш престъпление срещу самото естество това, че градините са толкова зелени, а езерният бряг толкова красив, а момчето на носилката — окървавено, застинало, мъртво.

Под сянката на огромния каменен портал стояха най-верните слуги от домакинството. Един по един се поклониха пред носилката, отдавайки своята почит на младия Аяки. Водеше ги Кейоке, Първи военен съветник, с посребрялата му от старост коса, с патерицата, която му помагаше да върви, откакто бе загубил единия си крак от бойни рани, скрита ненатрапчиво в гънка на официалната му мантия. Докато изричаше съчувствените думи, погледна Мара със скръб, каквато може да покаже единствено баща, затаена зад тъмни очи и лице като от старо дърво. След него чакаше Люджан, Бойният водач на Акома. Обичайната му хитра усмивка беше изчезнала и твърдият му поглед трепна от примигването, за да задържи сълзите. Макар да бе воин до дъното на душата си, едва успяваше да се владее. Беше учил момчето да борави с меч и дори тази сутрин го беше похвалил за бързото му напредване.

Люджан докосна ръката на Мара.

— Аяки може да беше на дванайсет години, господарке, но вече беше достоен за пример воин.

Тя само кимна и водена от Хокану мина покрай следващия в редицата, хадонрата. Дребничкият свит като мишка Джикан бе сломен. Наскоро бе успял да заинтригува буйния и непостоянен Аяки с тънкостите на домашните финанси. Игрите им с чипове от раковини, изобразяващи годните за продан стоки на Акома, нямаше повече да разбъркват кътчето за закуска до килера. Джикан едва успя да измърмори официалните думи на съчувствие към господарката си. Искрените му кафяви очи сякаш отразиха болката й, докато тя минаваше със съпруга си към следващите, младия й съветник Сарик и помощника му Инкомо. Двамата бяха по-късна добавка към домашния персонал, но Аяки беше спечелил обичта им не по-малко от тази на другите. Съболезнованията, които й поднесоха, бяха искрени, но тя не можа да отвърне. Само ръката на Хокану я задържа да не залитне, докато изкачваше стъпалата.

Хокану потръпна. За първи път красиво облицованите с плочки каменни стени и под на къщата не му предложиха усещането за сигурно убежище. Изящно изрисуваните паравани, поръчани от него и Мара, не стоплиха сърцето му. Вместо това го загложди съмнение: дали смъртта на младия Аяки не беше израз на недоволството на боговете от това, че Мара бе взела като трофей имота на падналите си врагове? Минванаби, стъпвали някога по тези коридори, се бяха заклели в кръвна вражда срещу Акома Отхвърляйки традицията, Мара не беше заровила тяхното натами, каменния талисман, гарантиращ на духовете на мъртвите нов живот на Колелото, докато стои изправено на слънчевата светлина. Възможно ли беше витаещите тук сенки на загинали врагове да носят лош късмет на нея и децата й?

Уплашен за безопасността на малкия Джъстин и ядосан на себе си, че се поддава на суеверия, Хокану съсредоточи вниманието си върху Мара. Макар смъртта и загубата винаги да я бяха втвърдявали и да й бяха вдъхвали кураж за действие, сега тя изглеждаше напълно опустошена. Влязоха в голямата зала и тя застъпва към тялото на момчето като кукла, оживяла от заклинанието на маг. Седна вцепенена до траурната носилка, докато слуги и слугини окъпят изтерзаната му плът и я облекат в коприни и скъпоценни накити, полагащи му се като наследник на Велик дом. Хокану стоеше, измъчван от чувството за безполезност. Беше наредил да донесат храна, но Мара не пожела да хапне. Беше помолил знахар да приготви сънотворно, очаквайки, надявайки се дори да провокира гнева й.

Мара вяло поклати глава и избута чашата настрани.

Слънцето обходи небесния свод и сенките по пода се издължиха. Когато писарят, пратен от Джикан, почука дискретно на входната врата за трети път, Хокану най-сетне пое нещата в ръцете си и му каза да потърси Сарик или Инкомо, за да съставят списъка на благородните домове, които трябваше да бъдат уведомени за трагедията. Явно Мара не беше в състояние да взима решения сама. От часове седеше и държеше хладните вкочанени пръсти на сина си.

Люджан пристигна на свечеряване, с прашни сандали и повече умора в очите, отколкото дори във военна кампания. Поклони се на господарката и нейния съпруг и зачака разрешение да говори.

Очите на Мара оставаха впити унило в сина й.

Хокану докосна вцепененото й рамо.

— Обич моя, Люджан има новина.

Господарката на Акома се раздвижи, пробудила се сякаш от дълбок сън, и промълви:

— Синът ми е мъртъв. По милостта на боговете трябваше да съм аз.

Разкъсван до дъното на душата си от съчувствие, Хокану приглади един измъкнал се от косата й кичур.

— Ако боговете бяха милостиви, нападението изобщо нямаше да се случи.

И когато тя отново изпадна в униние, се обърна към Люджан.

Погледите им се срещнаха, изпълнени с болка. Виждали бяха Мара ядосана, уязвена, дори изпаднала в ужас за живота си. Винаги беше реагирала бързо и изненадващо. Тази апатия не й беше присъща и те се опасяваха, че част от духа й може да е загинала със сина й.

— Какво откриха хората ти, Люджан? — попита Хокану.

Ако Бойният водач на Мара спазваше традициите, щеше да си замълчи. Хокану беше благородник, но не беше господар на Акома. Но пък Шинцаваи се бяха заклели в съюз с Акома, а Мара не беше в състояние да взима критични решения. Така че Люджан отговори, и то с облекчение — силите на наследника на Шинцаваи бяха значителни, а новината, която носеше той, не беше радостна.

— Господарю, воините ни претърсиха трупа, но не откриха нищо. Най-добрите ни следотърсачи се включиха в претърсването и в една падина, където убиецът явно е спал, намериха ето това.

Подаде му кръгъл жетон от раковина, боядисан в пурпур и жълто, с всечен в него герб — триъгълният герб на дома Анасати. Хокану го взе с отвращение. Беше знак, какъвто един Управляващ господар можеше да даде на пратеник като доказателство, че му е възложена важна задача. Неуместно беше обаче някой да повери такъв знак на наемен убиец. Но пък Господарят на Анасати не криеше омразата си към Мара. Джиро беше могъщ и открито се съюзяваше с домове, които желаеха да премахнат новата политика на императора. Беше по-скоро учен, отколкото военен, и макар да беше твърде умен, за да се въвлича в коварни убийства, Мара все пак бе уронила мъжкото му достойнство преди години, като беше избрала по-малкия му брат за свой съпруг. Оттогава Джиро открито показваше враждебността си.

Все пак жетонът беше крещяща проява на недискретност, за да е ход във Великата игра. А тонгът Хамой беше твърде коварно братство, за да се съгласят на глупостта да носят доказателство кой господар или фамилия ги е наела. Историята им датираше от столетия и действията им бяха загърнати в тайнственост. Купуването на смърт от тях бе свързано с абсолютна дискретност. Знакът можеше да е игра, предназначена вината да се хвърли върху Анасати.

Хокану погледна угрижено Люджан и попита:

— Мислиш ли, че лорд Джиро е отговорен за това нападение?

Запитването му не беше толкова въпрос, колкото намекнато съмнение. Това, че Люджан също има резерви за намерения знак, стана явно, когато си пое дъх, за да отговори.

Но името на господаря на Анасати беше пробило апатията на Мара.

— Джиро ли го е направил? — Извърна се рязко и видя червено-жълтото кръгче в ръката на Хокану. Лицето й се смръщи в ужасяваща маска на ярост. — Анасати ще бъдат прах във вятъра. Натамито им ще бъде заровено в смет и духовете им ще бъдат предадени на вечен мрак. Ще мечтаят за съдбата на Минванаби! — Стисна юмруци. — Дори това няма да изплати кръвта на сина ми. Дори това!

— Лорд Джиро може да не е отговорен — каза Люджан, твърдият му обикновено глас потреперваше от скръб. — Ти беше целта, не Аяки. Момчето беше племенник на лорд Анасати все пак. Убиецът може да е бил пратен от всеки от враговете на императора.

Но Мара сякаш не го чу.

— Джиро ще си плати! Синът ми ще бъде отмъстен!

— Мислиш ли, че е Джиро? — повтори Хокану на Бойния водач.

Това, че младият наследник на Анасати продължаваше да изпитва неприязън дори след като бе наследил мантията на баща си, издаваше упорита детинска гордост. Един зрял ум щеше отдавна да е престанал да таи ненавист. Но в суетната си арогантност Господарят на Анасати като нищо можеше да е пожелал светът да разбере чия ръка е поръчала краха на Мара.

Само че откакто Мара бе станала Слуга на империята, популярността й беше нараснала неимоверно. Джиро можеше да е глупав поради уязвеното си мъжко самолюбие, но едва ли чак толкова, че да си навлече гнева на императора.

— Това парче раковина е единственото доказателство, което имаме — отвърна Люджан. — Самата му очевидност би могла да се окаже подвеждаща с това, че като привлече вниманието ни към Анасати, ние бихме могли веднага да ги отхвърлим и да търсим виновниците другаде. — Под думите му напираше гняв. Той също искаше да удари с ярост заради извършеното безчинство. — Няма голямо значение какво мисля аз — довърши мрачно Люджан. Честта налагаше да изпълни волята на господарката си безпрекословно. Ако Мара поискаше от него да вдигне гарнизона на Акома и да тръгне самоубийствено на война, щеше да се подчини.

Вечерният сумрак затъмни таванските прозорци в голямата зала. Слуги влязоха тихо и запалиха лампите, подредени около траурното ложе на Аяки. Дим от уханни свещи се разнесе из въздуха. Играта на топлата светлина смекчи бледнината на смъртта и сянка загърна раните под копринените халати. Мара седеше сама в нощното си бдение. Гледаше овалното лице на сина си и черната коса, която за първи път, откакто помнеше, бе останала сресана за повече от час.

Аяки беше всичкото й бъдеще — до фаталния миг днес. Беше надеждите й, мечтите й, и много повече: бъдещият бранител на предците й и продължението на името Акома.

Самодоволството й го беше убило.

Стисна пръсти. Никога, никога не се беше заблуждавала с вярата, че враговете й не могат да я докоснат. Вината й за този фатален пропуск в бдителността щеше да я преследва до края на дните й. Но колко мрачен бе станал всеки размисъл за утрешния ден. До нея лежеше поднос с останки от храна. Беше хапнала насила и храната не беше имала никакъв вкус. Загрижеността на Хокану не я утешаваше. Познаваше го твърде добре и ехото на собствената й болка и гняв, което можеше да долови зад думите му, я тласкаше към още по-дълбоки самообвинения.

Само момчето й не показваше упрек заради глупостта й. Аяки беше отвъд всякакво чувство, отвъд тъга или радост.

Мара преглътна поредния пристъп на скръб. Как съжаляваше, че стрелата не бе поразила нея, че тъмнината, която слагаше край на всички стремежи, не беше за нея, вместо за сина й. Това, че имаше друго дете, не смаляваше отчаянието й. От двете й деца Аяки беше познал в по-малка степен пълнотата на живота, въпреки че беше по-големият. Беше дете на Бунтокапи от Анасати, чиято фамилия беше враг на Акома, в съюз, донесъл на Мара много болка и никакво щастие. Политическа целесъобразност я беше тласнала към коварства и интриги, които за сегашния й, по-зрял мироглед изглеждаха не по-малко убийствени. Аяки беше изкуплението й за прахосническото самоубийство на баща му, причинено от машинациите на самата Мара. Въпреки че според правилата на Играта на Съвета бе спечелила значителна победа, самата тя смяташе смъртта на Бунтокапи за свое поражение. Това, че пренебрежението на фамилията му го беше превърнало в достъпен за нея инструмент, не променяше нещата. Аяки й беше предложил възможност да отдаде истинска почит на първия си съпруг. Беше решена синът й да се издигне до величието, което бе отказано на Бунтокапи.

Но сега надеждата беше свършила. Лорд Джиро беше брат на Бунтокапи и това, че заговорът му срещу нея бе ударил в грешната посока, причинявайки смъртта на племенник, бе нарушило отново политическия баланс. Защото без Аяки Анасати бяха свободни да подновят враждебността, затихнала след смъртта на баща й.

Аяки беше отраснал с най-добрите учители, пазен бдително от войниците й. Но беше платил за привилегиите на ранга си. На девет години едва не беше загубил живота си от ножа на платен убиец и преживяното го беше оставило с кошмари. Мара устоя на подтика да погали ръката му за утеха. Плътта беше студена и очите му никога нямаше да се отворят с радост и доверие.

Не й се налагаше да надвива сълзи — гневът заради несправедливостта задавяше тъгата. Личните демони, извратили нрава на баща му до жестокост, бяха вдъхвали у Аяки меланхолия и потиснатост. Едва в последните три години, след брака на Мара с Хокану, беше започнала да се изявява по-слънчевата страна в характера на момчето й.

Крепостта на Минванаби, както често бе изтъквал Аяки, не беше дори обсаждана. Защитите тук бяха непробиваеми за враг. Нещо повече, Мара беше Слуга на империята. Титлата носеше благосклонността на боговете и достатъчно късмет, за да пази от всяко нещастие. Сега Мара се укоряваше, че си беше позволила детинската му сляпа, вяра да й повлияе. Достатъчно често бе използвала в миналото традиции и суеверия в своя изгода. Беше се оказала суетно глупава, за да не разбере, че същите неща може да се използват против нея.

Изглеждаше въпиеща несправедливост, че трябваше да плати детето, а не тя.

Малкият му брат, Джъстин, беше помагал на Аяки да се измъкне от пристъпите си на мрачно настроение. Вторият й син беше детето на варварския роб, когото тя все още обичаше. Трябваше само да затвори очи и лицето на Кевин се връщаше в ума й, почти винаги усмихнато заради някоя нелепа шега, с червеникавата му коса и брада блеснали като мед под слънцето на Келеуан. С него тя изобщо не беше споделяла хармоничното съгласие, на което се радваше сега с Хокану. Не, Кевин беше буен, импулсивен, понякога страстно нелогичен. Нямаше да крие скръбта си от нея, а щеше да е дал воля на чувствата си в изблик на взривна буря. И в напрегнатата му жизненост тя щеше да е намерила куража да се изправи срещу това безчинство. Малкият Джъстин бе наследил безгрижния нрав на баща си. Смееше се на всичко, въвличаше се в лудории и не млъкваше. Като баща му преди него, Джъстин умееше да измъква Аяки от мрачните му настроения. Ще затича на дебелите си крачета, ще се спъне, ще се затъркаля със смях или ще направи смешни физиономии, докато стане невъзможно човек да е близо до него и да остане невъзмутим.

Но за Аяки нямаше да има повече смях.

Мара потръпна, усетила присъствие до себе си. Хокану. Беше влязъл със свръхестествената безшумност, на която се бе научил от горските обитатели на варварския свят.

Взе студената й ръка в топлата си длан и промълви:

— Минава полунощ. Трябва да поспиш.

Мара се извърна към него и състраданието в погледа му я накара да се предаде на сълзите. Хокану я прегърна и тя се отпусна на рамото му. Беше силен, с пестеливата мускулатура на баща си. И макар да не разпалваше дива страст като Кевин някога, с него Мара без усилие намираше взаимно разбиране. Беше за нея съпруг така, както бащата на Аяки изобщо не беше, и присъствието му сега, когато скръбта прекършваше самообладанието й, бе единственото, което я пазеше да не обезумее. Допирът му, който целеше да облекчи тъгата й, беше на мъж, способен да командва на бойното поле. Предпочиташе мира, като нея, но наложеше ли се да заговори мечът, беше показвал куража на тигрите, обитаващи света отвъд разлома.

Сега, макар и със закъснение, Акома щяха да се нуждаят от тези умения в битка.

Щом потекоха, сълзите отприщиха и гнева й. За смъртта на сина й имаше виновник и той щеше да си плати. Джиро от Анасати беше убил сина й. Заради това тя щеше да унищожи дома му, та да не остане спомен за него у живите.

Усетил сякаш неприятния обрат на мислите й, Хокану каза тихо:

— Джъстин плака цяла вечер и питаше къде е мама. Кейоке пита за указания, а Люджан иска да знае колко отряда трябва да се отзоват от гарнизонно дежурство в именията край Сулан-Ку.

С неподражаемата си дискретност Хокану не оспори необходимостта от война. Това й донесе облекчение. Ако беше задал въпроси, ако се беше опитал да я склони да се откаже от отмъщението си срещу Джиро на основание на това, че един-единствен жетон от раковина е твърде оскъдно доказателство, щеше да му се нахвърли с гняв. В този момент който не беше с нея, беше против нея. Срещу Акома беше нанесен удар и честта налагаше действие.

Но тялото на убития й син подкопаваше волята й. Животът изглеждаше пресъхнал, лишен от всякакъв интерес.

— Мара? — настоя Хокану. — Решенията ти са необходими за дома ти. Защото сега ти си Акома.

Мара се намръщи. Думите на съпруга й бяха верни. Преди брака си се бяха съгласили, че Джъстин ще е наследникът на Шинцаваи след Хокану. Изведнъж сега тя пламенно съжали за това споразумение. Изобщо нямаше да се съгласи на такова нещо, ако си беше дала сметка за тленността на Аяки.

Кръгът отново се затвори. Беше проявила небрежност. Ако не беше станала толкова ужасно самоуверена, сега чернокосият й син нямаше да лежи изстинал в кръг от смъртни светилници. Щеше да тича, както се полага за едно момче, или да упражнява воински умения, или да язди черния си кон по-бързо от вятъра над хълмовете.

Отново видя в ума си изправящото се на задните си крака грамадно животно и ужасните биещи във въздуха копита…

— Мара — укори я кротко Хокану, внимателно разтвори вкочанените й пръсти и я погали, за да облекчи напрежението.

— Свърши се. Трябва да продължим да се борим за живите. — Ръцете му избърсаха сълзите й, но други закапаха на тяхно място от клепачите й. — Мара, боговете не бяха добри. Но любовта ми към теб продължава, а вярата на хората от твоя дом в духа ти грее като светилник в тъмното. Аяки не живя напразно. Беше храбър и силен и не бягаше от отговорностите, дори в мига на смъртта си. Трябва да сме като него, иначе стрелата, която порази коня му, ще нанесе още смъртоносни удари.

Мара затвори очи и се опита да заличи от ума си дима на благоуханните смъртни светилници. Не беше нужно да й се напомня, че животът на хиляди хора зависи от нея като Управляваща господарка на Акома. Днес беше платила за доказателството, че не заслужава доверието им. Вече не беше регент на отрастващ син. Като че ли не й беше останало сърце, а все пак трябваше да се подготви за голяма война и да получи възмездие, което да опази фамилната чест, а след това трябваше да създаде нов наследник.

Но надеждата, бъдещето, въодушевленията и мечтите, за които бе пожертвала толкова много, всички те бяха станали на прах. Чувстваше се изтръпнала, невъобразимо наказана.

— Съпруже — каза тя дрезгаво, — срещни се със съветниците ми и им нареди какво да правят. Нямам сили да взимам решения, а Акома трябва да се подготвят за битка.

Хокану я погледна. Откакто я познаваше, се възхищаваше на духа й и сега го болеше, че вижда прелестната й дързост надвита от скръб.

— Мара — тихо промълви той. — Ще ти спестя всичко, което мога. Ако решиш да тръгнеш срещу Джиро от Анасати, ще съм от дясната страна на твоя Боен водач. Но рано или късно трябва да облечеш мантията на своя дом. Името Акома е твоя отговорност. Загубата на Аяки не бива да означава край, а да създаде подновяване на рода ви.

Останала без думи, Мара притисна лице в рамото на съпруга си и сълзите й потекоха по тъмната синя коприна на робата му.