Серия
Сага за Империята (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Servant of the Empire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 24 гласа)
Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2014)

Издание:

Реймънд Фийст, Джани Вурц. Слуга на Империята

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2011

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-301-0


На покойния Рон Фост, приятел завинаги.

1.
Роб

Вятърът утихна.

Завихрилата се прах започна да се сляга. Въпреки капризните течения въздухът беше горещ и душен, вмирисан на струпани нагъсто немити човешки тела, нечистотии от реката и гниещ боклук от бунището зад пазара.

Скрита зад завеските на ярката си лакирана носилка, лейди Мара вееше пред лицето си с благоуханно ветрило. Дори вонята на пазара на роби да я притесняваше, не го показваше с нищо. Даде знак на свитата си да спре. Войниците в боядисани в зелено брони се заковаха на място, а потните носачи свалиха носилката на земята.

Офицер с шлем с пера на Ударен водач подаде ръка на Мара и тя се показа от носилката. Бузите й бяха пламнали. Люджан не можеше да прецени дали е зачервена от горещината, или все още е ядосана от спора, преди да напуснат имението. Джикан, хадонрата на имението, бе прекарал по-голямата част от сутринта в разгорещен протест срещу решението й да купи „негодни“, както твърдеше, роби. Спорът бе приключил едва когато тя му заповяда да замълчи.

Мара се обърна към Ударния водач.

— Люджан, придружи ме. Останалите да чакат тук.

Язвителният й тон накара Люджан да се въздържи от шегите, с които понякога почти прекрачваше границите на уважението. Освен това неговото първо задължение беше да я пази — а пазарите за роби бяха твърде пренаселени за вкуса му, — така че бързо насочи вниманието си от остроумията към сигурността.

Докато следеше за възможна неприятност, си помисли, че щом се улиса в най-новия си план, Мара ще забрави за препирнята с Джикан. Дотогава обаче нямаше да търпи никакви възражения.

Люджан разбираше, че всичко, което предприема господарката му, цели да затвърди позициите й в Играта на Съвета, борбата за власт, която бе сърцевината на политиката на цураните. Неотменната й цел бе оцеляването и засилването на дома Акома. И съперници, и приятели бяха разбрали, че доскоро неопитното младо момиче се е превърнало в способен играч в смъртоносната игра. Мара се беше спасила от капана, който й бе заложил старият враг на баща й, Джингу от Минванаби, и беше осъществила собствения си замисъл — да принуди Джингу да сложи край на живота си, опозорен.

Но макар триумфите на Мара да бяха тема на дискусии сред благородниците на империята, самата тя почти не бе успяла да изпита задоволство от въздигането си. След смъртта на баща й и брат й родът Акома бе на ръба на унищожението. Мара бе съсредоточила усилията си върху това да предвижда бъдещи проблеми, докато маневрираше в опасната игра, за да оцелее. Стореното бе зад гърба й, а да задълбава в миналото означаваше да рискува да я хванат неподготвена.

Мъжът, наредил убийството на баща й и брат й, бе най-сетне мъртъв, но вниманието й си оставаше насочено към кръвната вражда между дома Акома и дома Минванаби. Мара помнеше неподправената омраза, изписала се на лицето на Десио, докато тя и останалите гости минаваха в процесия на погребението на баща му. Макар и не толкова умен като баща си, Десио щеше да е не по-малко опасен. Сега скръбта и омразата бяха превърнали мотивите му в лични: Мара беше унищожила баща му, когато бе на върха на могъществото си, в собствения му дом, докато правеше празненството по случай рождения Ден на Върховния военачалник. После се беше насладила на победата в присъствието на най-влиятелните и могъщи благородници на империята като домакин на преместилото се в нейните владения тържество.

А щом Военачалникът и гостите му си тръгнаха, Мара се впусна в нов план как да затвърди дома Акома. Затвори се насаме с Джикан, за да обсъди нуждата от нови роби, които да разчистят нови ливади от дивите лесове на север от имението.

Пасища, кошари и навеси трябваше да бъдат подготвени много преди пролетта, когато добитъкът се телеше, за да израсте хубаво тревата и да могат малките нийдра и майките им да пасат.

Като втори по власт в Акома, Люджан беше разбрал, че силата на дома не се дължи на верността и храбростта на неговите войници, нито на стабилните търговски договори и вложения, а на най-обикновените глупави шестокраки нийдра. Те бяха основата, върху която се крепеше цялото богатство на Акома. Ако искаше силата на Акома да расте, Мара трябваше преди всичко да увеличи стадата.

Вниманието на Люджан отново се насочи към господарката му, която повдигаше краищата на халата си, за да го предпази от прахта. Дрехата беше кремавозелена, извезана по полите и ръкавите с птицата шатра — фамилния герб на дома Акома. Господарката носеше сандали с високи подметки, който да пазят краката й от мръсотията. Стъпките й отекваха рязко и глухо, докато се изкачваше по дървените стълби към галериите, опасали дължината на палисадата. Избледняло ленено платнище служеше за навес, който да предпазва цуранските благородници и посредниците им от безмилостното слънце. Докато оглеждаха изложените за продан роби, те можеха да се отпуснат, скрити от праха и мръсотията и освежени от вятъра, който от време на време подухваше откъм реката.

За Люджан галерията, с нейните дълбоки сенки и редици дървени пейки, бе не толкова убежище, колкото място на потаен мрак. Той докосна леко господарката си по рамото, щом тя стигна до първата площадка, и Мара се обърна. На лицето й бе изписано примесено с досада недоумение.

— Господарке, — заговори тактично Люджан, — ако ни дебне враг, по-добре да види моя меч преди красивото ти лице.

Устните на Мара се извиха в почти усмивка.

— Ласкател такъв! Прав си, разбира се. — И добави с въздишка: — Макар че според Джикан вероятността да пострадам от варварите роби е по-голяма, отколкото от някой благородник.

Говореше за евтините военнопленници от Мидкемия. Мара нямаше необходимите средства, за да купи достатъчно обикновени роби, които да разчистят пасища. И като не виждаше друга възможност, реши да купи варвари. Славеха се като непокорни, склонни към бунтове и без никакво смирение пред господарите си.

Люджан погледна господарката си. Едва стигаше до рамото му, но характерът й можеше да изпепели всеки — господар, роб или слуга, — който дръзнеше да се противопостави на несломимата й воля.

— Обзалагам се, че в твое лице варварите ще си намерят майстора, господарке.

— Ако ли не, всички ще страдат под бича — заяви решително Мара. — Иначе не само че няма да използваме земите, които ни трябват почистени до пролетта, но и ще загубим цената, платена за робите. Ще съм свършила работата на Десио вместо него.

Люджан остави това изказано колебание, твърде нетипично за нея без коментар.

Поведе господарката си в галерията, като провери оръжията си. Минванаби може и да ближеха рани, но сега Мара имаше още врагове — лордове, изпълнени със завист от нейния внезапен възход, мъже, които знаеха, че запазването на името Акома лежи на раменете на тази крехка жена и нейния невръстен син. Още няма и двайсет и една, сигурно им шепнеха техните съветници. Беше победила Джингу от Минванаби с хитрост, но най-вече с късмет. Рано или късно младостта и неопитността й щяха да я принудят да сбърка. Тогава съперничещите домове щяха да скочат като глутница джагуна, готови да разкъсат богатствата и властта на дома й и да заровят натамито — камъка с изрязания върху него семеен герб, който въплъщаваше душата и честта на Акома — в прахта, завинаги далеч от слънчевата светлина.

Вдигнала халата почти до коленете си, Мара последва Люджан на първата площадка. Подминаха входа към по-ниския ред галерии, който по неписан, но ненарушим обичай бе запазен за търговците и представителите на домовете, и се качиха на горното ниво, използвано само от благородниците.

Но тъй като беше търг за мидкемийци, обичайните тълпи липсваха. Мара видя само няколко търговци с отегчени изражения: изглеждаха по-заинтересовани от най-пикантните клюки, отколкото от робите. Следващият ред сигурно щеше да е съвсем празен. Повечето цурански благородници бяха твърде улисани с войната на света отвъд разлома или с това да подкопават все по-увеличаващата се власт в Съвета на Военачалника Алмечо, за да се интересуват от купуване на непокорни роби. Първите няколко групи мидкемийски пленници бяха продадени на баснословни цени, като нещо ново и непознато. С увеличаването на броя им обаче престанаха да будят интерес. Сега зрелите мидкемийски мъже се продаваха най-евтино. Само жените с необикновена златисто огнена коса или несравнима хубост все още струваха по хиляда центурии. Но цураните най-често пленяваха воини и варварски жени се доставяха рядко.

Внезапен порив откъм реката развя перата по шлема на Люджан и разлюля малките перца по краищата на ветрилото на Мара и мънистените й обици. Донесе и гласовете на моряците, плаващи с баржите си по река Гагаджин. Доста по-близо, иззад дъсчените стени на прашните заграждения долу, долитаха виковете на търговци на роби, и от време на време звукът от удар на камшик от кожа на нийдра, докато надзирателите подкарваха подопечните си в търсене на заинтересовани клиенти в галериите.

Кошарата за мидкемийците побираше двайсетина. Май нямаше заинтригувани купувачи, защото ги пазеше само един надзирател, при това отегчен. С него стоеше търговски агент, който явно отговаряше за снабдяването на робите с облекло, и писар с табличка. Мара огледа робите с любопитство. Всичките бяха много високи, стърчаха с по цяла глава над най-високите цурани. Един от тях особено се извисяваше над пълничкия търговец, а златисто огнената му коса блестеше на следобедното слънце на Келеуан. Говореше нещо на варварския си език. Тя не успя да доогледа пленниците, защото Люджан пред нея изведнъж спря и ръката му докосна предупредително китката й.

— Има някой — прошепна Люджан и се наведе уж да извади попаднало в сандала му камъче, за да прикрие внезапното си спиране. Ръката му стисна дръжката на меча и над мускулестото му тяло Мара зърна фигура, седнала в сянката в дъното на галерията. Можеше да е шпионин и дори по-лошо — наемен убиец. Понеже бе търг за мидкемийци, някой дързък господар можеше да рискува, залагайки на това, че горните нива ще са празни. Но за да знае съперничещ дом, че Мара е решила да дойде лично на пазара за роби, трябваше да има осведомител с много високо положение в Акома. Дъхът й спря и стомахът й изстина при мисълта, че ако я убият тук, едногодишният й син Аяки ще се окаже последната пречка пред унищожението на името Акома.

А после фигурата в сенките се раздвижи и лъч светлина, проникнал през една дупка в платнището, освети красиво младо лице, на което се бе изписала изненадана радостна усмивка.

Мара потупа леко Люджан по китката, за да пусне меча си.

— Всичко е наред — каза му тихо. — Познавам този благородник.

Младият мъж стана от пейката. Тръгна към тях с походката на човек, който владее меча. Облеклото му беше елегантно, от сандалите от боядисана в синьо кожа до извезаната копринена туника. Косата му беше подстригана като на воин, а единственото украшение, което носеше, беше висулката от полиран обсидиан на врата му.

— Хокану — каза Мара и при това име телохранителят й се отпусна. Люджан не беше присъствал на политическата кървава баня в земите на Минванаби, но от разговорите в казармите знаеше, че Хокану и баща му, лорд Камацу от Шинцаваи, били почти единствените, които подкрепяли дома Акома. И то по време, когато повечето господари бяха приемали смъртта на Мара като логичен завършек.

Люджан почтително се отдръпна настрана, но продължи да гледа изпитателно изпод ръба на шлема си приближаващия се благородник. Откакто съпругът й бе починал, Мара бе получила много предложения за брак, но никой от кандидатите не беше толкова красив и заможен, колкото втория син на Камацу от Шинцаваи. Люджан спазваше строго общоприетия етикет за поведение, но и той, като всеки друг от дома Акома, проявяваше личен интерес към Хокану. Както впрочем и Мара, ако можеше да се съди по руменината на бузите й.

След цялото превзето ласкателство на ухажорите й чистосърдечният стремеж на Хокану да спечели благоволението й беше за Мара като глътка чист въздух.

— Лейди, каква прекрасна изненада! Изобщо не очаквах да намеря цвете тъй красиво в толкова неприятна обстановка.

Хокану се поклони и се усмихна.

— Макар че напоследък всички видяхме как това нежно цвете показва бодли. Твоята победа над Джингу от Минванаби все още е главната тема за разговори в Силмани. — Силмани бе най-близкият град до владенията на баща му.

Мара отвърна на поклона му.

— Не видях цветовете на Шинцаваи сред слугите на улицата. Иначе щях да извикам слуга да донесе леден джомач и студен билков чай. Или може би не желаеш интересът ти към тези роби да бъде забелязан?

Остави въпроса да увисне между тях за миг, след което попита мило:

— Как е баща ти?

Хокану кимна любезно и й помогна да седне на една от скамейките. Ръцете му бяха силни, но нежни. Нямаха нищо общо с грубата хватка на съпруга й, която бе търпяла две години. Мара погледна сина на Шинцаваи и видя в очите му спокойна интелигентност, примесена с веселие от преднамерената невинност на въпроса й.

— Много си схватлива. — Младежът се засмя весело. — Да, интересувам се от мидкемийци и по крайно здравословната молба на баща ми се старая да не го изтъквам. — Изражението му стана сериозно. — Бих искал да бъда откровен с теб, Мара, въпреки че баща ми беше с лорд Сезу — бащите ни са служили заедно в младостта си и си вярваха един на друг.

Макар и заинтригувана от чара на младежа, Мара се стараеше да не издаде прекалено много. Вярваше на Хокану. Но името на фамилията й беше измъкнато от забравата твърде отскоро, за да разкрива намеренията си. Слугите на Шинцаваи можеше да развържат езиците си, а младите мъже далече от дома си често отпразнуваха първата си свобода и отговорност с пиене. Хокану изглеждаше предпазлив като баща си, но тя не го познаваше достатъчно добре, за да е сигурна.

— Боя се, че интересът на Акома към варварите е чисто финансов. — Мара махна примирено с ветрилото си. — Кошерът чо-джа, който убедихме да дойде при нас преди три години, остави стадата нийдра без паша. Робите, които прочистват гората във влажния сезон, падат покосени от болест, както твърди моят хадонра. Ако искаме да имаме достатъчно паша, за да поддържаме стадата в разплодния сезон, трябва да сме готови да понесем загуби. — Погледна Хокану унило. — Не очаквах конкуренция на този търг. Радвам се, че те виждам, но ме дразни мисълта, че може да се наложи да наддавам срещу толкова скъп приятел.

Хокану се загледа за миг в ръцете си. Лицето му беше ведро, лека усмивка бе извила устните му.

— Ако облекча милейди от затруднението й, то тя ще дължи услуга на Шинцаваи. Да речем, като скоро покани един беден втори син на вечеря?

Мара се засмя.

— Голям ласкател си, Хокану. Е, добре. Знаеш, че не са нужни подкупи, за да ти позволя да посетиш именията ми. Компанията ти е… винаги добре дошла.

Хокану погледна към Люджан с насмешливо страдание.

— Казва го много мило като за дама, която ми отказа последния път, когато бях в Сулан-Ку.

— Не е честно — възрази Мара и веднага се изчерви, осъзнала колко припряно е заговорила в свое оправдание. Добави с малко повече благоприличие: — Молбата ти дойде в неудобен момент, Хокану. — Лицето й помръкна при спомена за един шпионин на Минванаби и за едно хубаво упорито момче, пострадало заради интригите и амбициите, диктуващи всеки аспект на живота в империята Цурануани.

Хокану забеляза помрачилото лицето й напрежение. Сърцето му бе на страната на тази млада жена, която беше толкова сериозна като дете и която въпреки всички рискове бе намерила кураж и ум да опази дома си от унищожението.

— Ще ти отстъпя мидкемийците — заяви той твърдо, — за каквото цена успееш да се спазариш с търговеца.

— Но аз не желая да те ощетя — възрази Мара. Ветрилото трепна между пръстите й. Беше напрегната. Хокану не биваше да забележи това и за да го разсее, тя си замаха с ветрилото все едно я притеснява горещината. — Шинцаваи са проявявали към Акома много добрина и заради честта е време да докажем, че сме достойни за това. Позволи ми аз да отстъпя от наддаването.

Хокану я изгледа: толкова дребничка и много по-привлекателна, отколкото си даваше сметка. Имаше усмивка, от която цялата засияваше, но в момента лицето й под пудрата тиза беше почти сковано от напрежение. Притеснението й отиваше по-далече от простите прояви на чест, осъзна младият мъж.

Прозрението го стъписа: тя бе напуснала храма малко преди да положи клетвите към богинята Лашима, за да приеме ролята си на Управляваща господарка. Най-вероятно не беше знаела почти нищо за мъжете преди брачната си нощ. А Бунтокапи от дома Анасати, зъл и груб самохвалко, най-меко казано, беше син на враг на Акома, преди да стане неин съпруг и Управляващ господар. Беше се отнасял грубо с нея, осъзна с внезапна увереност Хокану, поради което тази Управляваща господарка и майка в някои ситуации се държеше като малко момиче. Последва възхищение. Това привидно крехко момиче бе проявило храброст несъразмерна с ръста и опита й. Никой извън кръга на най-близките й домашни слуги не би могъл да знае какво е изтърпяла в грубата хватка на Бунтокапи. Някой близо до Мара можеше да каже много, ако Хокану успееше да го привлече да споделят пиене в някоя винарна. Но беглият поглед към Люджан убеди сина на лорд Камацу, че Ударният водач ще е лош избор. Воинът отвърна твърдо на погледа му. Разбираше интереса му, но верността към господарката му бе непоклатима. Хокану знаеше, че Мара е проницателен съдник на хорските характери — беше го доказала с това, че бе останала жива сред толкова врагове.

В опит да повдигне настроението й, без да я обиди, Хокану заговори:

— Казах го от искрено разочарование, че не можах да те видя при предишното си посещение. — Прикри нерешителността си зад обезоръжаваща усмивка. — Акома не дължат никакви услуги на Шинцаваи. Тук си имаме работа с обикновена практичност. Повечето роби мидкемийци отиват на тържищата в Равнинния град и Джамар, а аз съм се запътил за Джамар. Да те принудя да чакаш следващия товар с пленници да пристигне нагоре по реката, докато аз водя два синджира роби в жегата и търся къде да ги настаня, докато си свърша работата, и след това да ги подкарам обратно нагоре? Не мисля. Смятам, че вашите пасища за нийдра са по-неотложни. Моля приеми отказа ми да наддавам срещу теб като малка проява на учтивост от моя страна и нищо повече.

Мара спря да си вее с ветрилото и отвърна с едва прикрито облекчение.

— Малка учтивост? Твоята доброта е несравнима, Хокану. Когато приключиш работата си в Джамар, ще съм изключително радостна, ако приемеш поканата ми да отпочинеш като гост на Акома, преди да тръгнеш обратно към бащините си имения.

— В такъв случай въпросът с робите е уреден. — Хокану хвана ръката й. — Ще приема поканата ти с удоволствие. — Поклони се, за да затвърди споразумението. Когато се изправи, видя, че две кафяви очи го гледат напрегнато. Господарката на Акома винаги го беше привличала, от мига, в който я беше видял за първи път. Щом се върнеше от Джамар, може би щеше да има възможността да я опознае по-добре, да проучи възможностите, да види дали интересът му е взаимен. Но сега интуитивно усещаше, че близостта му я смущава. Робският пазар не беше мястото, където да разнищва причината за това, и вместо да я притесни дотам, че удоволствието, че го вижда, да се смени със съжаление, той се надигна и каза: — Е, добре. Колкото по-скоро тръгна за Джамар, толкова по-скоро ще се върна. Очаквам с нетърпение да се видим отново.

Мара изпърха с ветрилото пред лицето си. Изпитваше едновременно съжаление и облекчение, че Хокану си тръгва. Кимна с привидно спокойствие.

— Аз също очаквам с нетърпение този момент. Желая ти всичко добро и лек път.

— Всичко хубаво и на теб, лейди Мара.

По-младият от двамата синове Шинцаваи мина между скамейките и напусна горната галерия. Когато излезе на слънчевата светлина на стълбището, профилът му се очерта — прав нос, високо чело и волева брадичка, които бяха пленявали погледите на много дъщери на благородници в родната му провинция Сцетак. Дори за свръхкритичното око на Люджан мъжът беше облагодетелстван с чаровна външност също толкова, колкото и с положението си в обществото.

Откъм заграждението с робите доехтяха викове, вниманието на Мара се отклони от тръгващия си Хокану и тя пристъпи към перилото на галерията, за да види повода за вълнението. Тъй като между голите роби не можеше да се крият стрелци, Люджан не я подкани да се отдръпне в сенките, но продължи да наблюдава нащрек околните покриви.

Викаше търговският агент, който надзираваше варварите. Нисък, пълен и увит в скъпа жълта коприна, той размахваше юмрук под брадичката на един другоземец, червенокосия висок мидкемиец, чието голо тяло бе лъснало на следобедната светлина. Мъжът като че ли отчаяно се мъчеше да потисне смеха си, докато търпеше тирадата на надзирателя. Мара бе принудена да признае, че гледката наистина е комична: търговският представител беше нисък дори за цуранин и варварите се извисяваха над него. В напразно усилие да изглежда застрашително надзирателят дори се повдигаше на пръсти.

Мара огледа другоземеца по-внимателно. Въпреки че всеки момент можеха да го изпердашат жестоко с камшик, той стоеше скръстил ръце, самият образец на самоувереност. Беше с цяла глава по-висок и от надзирателя, и от двамата му помощници, които му се притекоха на помощ. Изгледа ги отвисоко като благороден младеж, отегчен от шутовете си.

Мара усети внезапна тръпка, докато го оглеждаше — тялото му бе станало мършаво като каишка на бич от оскъдната храна и тежкия труд. Зачуди се дали срещата с Хокану не й е въздействала по-дълбоко, отколкото си мислеше. Интересът й към мъжете в робската кошара би трябвало да е чисто финансов.

Така че спря да се възхищава на външността на роба и се съсредоточи върху това какво всъщност става.

Тирадата на търговеца се извиси до кресчендо. След това той остана без дъх и размаха юмрука си за последен път на височината на ключицата на варварина. За голямо забавление на Мара робът не показа и намек за покорство. Вместо да се просне по очи, да зарови лице в пръстта пред краката на търговеца и да изчака мълчаливо наказанието си, той почеса четината по брадичката си и с кънтящ глас започна да говори на завален цурански, с жестове като на доверен приятел, нежели на покорна собственост.

— В името на боговете! — възкликна Люджан изумено. — Държи се все едно, че робите са родени с правото да спорят. Ако всички са толкова нагли като този тип, не е чудно, че човек трябва да им скъса кожите от бой, за да изтръгне половин ден работа от тях.

— Тихо. — Мара махна с ръка. — Искам да чуя какво казва. — Напрегна слух, за да разбере завалените думи на варварина.

Изведнъж другоземецът спря да говори и тръсна глава, сякаш за да покаже, че държи на думите си. Търговският агент пък махна на помощника си с табличката и каза раздразнено:

— Подредете се! Всички! Веднага!

Робите бавно се развърнаха в редица. От балкона Мара забеляза, че варварите се тътрят така, че да прикрият действията на двама души, които се бяха присвили до дървената ограда откъм реката.

— Какво правят? — попита тя.

Люджан сви рамене по цурански, съвсем леко помръдване.

— Някаква хитрина. Виждал съм нийдра с повече мозък от този търговски агент.

Надзирателят и помощникът с писарската табличка започнаха усърдно да броят робите. Двамата до оградата се вляха в редицата със закъснение, като след едно нагласено „препъване“ единият разблъска другарите си и писарят обърка бройката. Започна отново, като поглеждаше табличката, за да драсне рабош за всеки роб, покрай който минеше, а търговецът кълнеше и бършеше потното си чело, раздразнен от бавенето.

Всеки път щом писарят погледнеше табличката си, непокорните варвари се местеха и разбъркваха редицата. Мъжът с камшика изпердаши няколко гърбове в усилие да наложи ред. Един от робите извика на родната си реч нещо, което подозрително прозвуча като мръсна ругатня, и отскочи, за да избегне бича, а другите се разсмяха. Бичът изплющя, за да усмири най-близкия до надзирателя, при което редицата зад него се разпадна и робите се разместиха и преподредиха зад гърба му. Писарят вдигна глава и отчаяно въздъхна. Бройките отново се бяха объркали безнадеждно.

В срамна проява на нетърпение търговският агент изрева:

— Всички ще сме умрели и станали на пепел, докато приключим с това!

Плесна с ръце и след малко притича слуга с кош с панталони и ризи от груб плат и започна да ги раздава на робите.

В този момент червенокосият варварин взе да крещи обиди. Цуранският му можеше да е завален и произнасян с груб акцент, но явно в някой момент след пленяването му някое безименно просяче го беше учило доста усърдно и добре. Надзирателят зяпна невярващо, докато премисляше биологичните последици от това, което другоземецът току-що бе изтърсил за майка му. След това лицето му почервеня и той замахна с камшика, но варваринът ловко го избегна. Последва игра на гоненица между едрия мидкемиец и дребния дебел цуранин.

Люджан се засмя.

— Жалко, че този варварин трябва да бъде научен на покорство. Такава комедия не съм виждал и от най-добрата пътуваща трупа. Явно се забавлява добре. — Някакво раздвижване привлече погледа на Люджан към другия ъгъл на заграждението и той възкликна: — Аха! И то с определена цел, както изглежда.

Мара също беше забелязала, че един от робите се е присвил отново до оградата. След миг като че ли започна да пъха нещо през нея.

— Мъдростта на Лашима! — промълви тя изумено. — Крадат ризите!

Галерията предлагаше хубава гледка към ставащото долу. Червенокосият великан тичаше из заграждението. Въпреки ръста си се движеше с пъргавината на саркат — бързия и безшумен шестокрак хищник от степите. След това, странно, започна да влачи крака мудно като бременна нийдра. Надзирателят се приближи и пак замахна, но варваринът избегна камшика, заора на място, подхлъзна се, зарита и вдигна облак прах. Освен това непрекъснато се буташе в другарите си, които вече бяха получили раздаваните им панталони и ризи. Те също изведнъж станаха подозрително тромави, падаха, търкаляха се и под прикритието на прахта и бъркотията дрехите чудодейно изчезваха. Увиваха някои на вързоп и ги тикаха в ръцете на други роби. От време на време риза се разгъваше и падаше, за да я грабне друг мъж. Така дрехите минаваха от ръка на ръка, докато не стигнеха до мъжа при оградата. В удобен момент той пъхаше дрехата през една дупка, прибираше раковините, служещи за разменна монета в империята, които някой друг му подаваше отвън, избърсваше ги в косматите си гърди, след което ги лапаше и ги гълташе.

— От другата страна сигурно има просячета. — Люджан поклати глава. — Или може би детето на някой лодкар. Макар че за какво са му са на един роб пари си е загадка.

— Определено показват голяма находчивост… и хладнокръвие — отбеляза Мара и Люджан я изгледа сепнато. Това, че погрешно бе признала доблестни качества на хора, които според ненакърнимите закони на обществото бяха смятани за по-низши и от най-низшите крастави просяци, го стъписа. Вярно, отчаянието бе научило Мара да преоценява традициите на своя народ критично, но макар самият Люджан да й се беше заклел във вярна служба благодарение на също такъв не особено праволинеен обрат, дори и той не можеше да проумее какво толкова би могла да види тя в една сган от варварски роби. Докато се чудеше каква е причината за възхищението й, отново се загледа към ставащото долу.

Надзирателят беше повикал подкрепления: няколко плещести пазачи, снаряжени с извити куки от грапава кожа на нийдра, нахлуха в заграждението и затичаха към буйния червенокос. Робите, опитали се да им попречат, бяха изблъскани с лакти или изритани с островърхите сандали. Един варварин падна с окървавен пищял. Щом видяха това, другите бързо отвориха път на войниците. Червенокосият подстрекател пък се остави да го заклещят в ъгъла, за да не понесе по-тежко нараняване. Пазачите го хванаха с куките си и го довлякоха пред търговския агент, чийто халат беше целият в прах и пот и направо плачеше за пране. Задържаха грамадния пленник на колене, а надзирателят зарева да донесат пранги от кожа на нийдра, за да озаптят необузданата му диващина.

Но варваринът все още не се беше примирил. Сякаш без да си дава сметка, че може да му вземат живота само след един жест на надзирателя, отметна разрошената си коса назад и изгледа надзирателя с големите си сини очи. По време на свадата беше получил рана през едната си скула и по лицето му се стичаше кръв и мокреше червения храсталак на брадата му. Не можеше да е повече от двайсет и няколко годишен. Каза нещо и Мара и Люджан видяха как лицето на търговеца замръзна, а един от пазачите едва прикри не съвсем цуранския си пристъп на смях зад лъскавата си ръкавица. Надзирателят изпердаши варварина с бича, след което го изрита в лицето.

Мара не трепна от гледката на насилието. В имението й биеха непокорни роби по много по-дребни поводи от безобразното поведение на този непокорен варварин. Все пак това, че действията на червенокосия бяха немислими според обществените нрави, не я изуми чак толкова. Беше се запознала с обичаите на чо-джа и бе започнала да уважава техните порядки и мъдрост, колкото и чужди да изглеждаха. Сега, докато наблюдаваше робите в заграждението, й хрумна, че тези мъже са също толкова човешки същества, колкото и тя, но че светът им е много по-различен от Келеуан. Като другоземци, те навярно не разбираха напълно участта, която ги бе сполетяла, защото на Келеуан човек напускаше робството само през дверите на смъртта. Робът нямаше чест, нито душа, незначителен беше като насекомо. Можеше да живее в удобство или да бъде стъпкан в мизерия само от небрежната приумица, с която човек би могъл да се отнесе към червенокрила пчела, която му събира мед.

Цурански воин щеше сам да посегне на живота си, вместо да се остави в плен на врага — пленниците обикновено бяха ранени, изпаднали в безсъзнание или страхливци. Тези мидкемийци уж бяха имали същия избор и с това, че бяха оцелели, губейки своята чест, бяха избрали участта си сами.

Но червенокосият изобщо не изглеждаше примирен. Превъртя се, за да избегне камшика, и се блъсна в краката на търговския агент. Дебелият мъж изпищя и залитна, спасен от падането от писаря, който бързо пусна табличката си и сграбчи с две ръце оцапаната жълта коприна на халата му. Табличката с тебеширените резки тупна в прахта, а варваринът със завидна хитрост се претърколи върху нея. Резките бяха заличени от потта и прахта, а Мара в галерията усети странна тръпка, като видя, че кошът с дрехите е празен. Само една трета от мъжете долу бяха облечени; някои бяха без панталони, други без ризи. Въпреки че червенокосият си беше спечелил бой, а може би дори смърт чрез обесване, беше спечелил малка победа над поробителите си.

Мъжете с куките се хвърлиха към него. Горещината и умората бяха изчерпали търпението им и този път ударите им целяха да го осакатят.

Мара викна:

— Спрете!

Властният й глас принуди пазачите да се подчинят. Беше Управляваща господарка, а те бяха прости слуги. Свикнали да изпълняват заповеди, всички отпуснаха куките. Агентът заоправя халата си и погледна изненадано нагоре. Робът варварин се превъртя неловко на лакът и също погледна към Мара.

Това, че бе извикала някаква дребничка чернокоса жена, като че ли го стъписа. Въпреки това той дръзко продължи да се взира в нея, докато писарят не го удари в лицето, за да го принуди да извърне очи.

Мара присви гневно вежди.

— Казах, спрете! Ако това продължи, ще настоя да ви задължат да платите за повреждане на стока, докато тук стои купувач и чака да предложи цена.

Търговският агент замръзна сащисан, моментално забравил за оцапаните си жълти коприни. Забърса потната си коса от слепоочията си, сякаш си мислеше, че като оправи външността си, липсата на благоприличие от негова страна ще бъде забравена, и се поклони ниско. Знаеше, че след проявеното от червенокосия злонравие ще има късмет, ако продаде тази пасмина мидкемийци на цена, предложена от някоя дребна риба. Фактът, че тази Господарка беше видяла всичко и въпреки това искаше да купува, беше чудо, което никой разумен човек нямаше да оспори.

Мара, давайки си сметка, че мъжът долу не е в положение да се пазари, махна с ветрилото си с приучено показно безразличие.

— Бих могла да ви дам трийсет центурии за тези варвари — каза бавно. — Ако обаче този големият е ранен лошо, може и да не ви ги дам.

При тези думи дори Люджан повдигна вежди. Съмняваше се в благоразумието на господарката си да купува непокорни роби, но не беше уместно да дава съвети. Замълча си, докато агентът долу се обърна към писаря и го прати на бегом да донесе парцали и вода. Щом писарят се върна, веднага му възложиха унизителната задача да измие раните на червенокосия.

Но варваринът подстрекател не беше склонен да изтърпи тази неочаквана проява на загриженост. Протегна огромната си ръка и въпреки прангите и връзките, които го стягаха, спипа писаря за китката. Това, което му каза, не можа да се чуе от галерията, но слугата пусна парцала и легена все едно си беше опарил пръстите.

Търговецът замаза тази нова проява на непокорство с импровизирана нервна усмивка. Нямаше никакво желание да изпитва търпението на Мара, като заповяда да накажат роба. Дори опита да се държи все едно всичко върви по план, когато един от приятелите на варварина пристъпи напред и започна да почиства раните му от бича.

— Господарке, документите за покупка може да се напишат веднага, в удобството на кабинета ми. Ще поръчам плодове с лед да утолят жаждата ви, докато чакате да подпишете. Ако сте така добра да дойдете с мен в кабинета…

— Няма да е необходимо — отвърна отривисто Мара. — Пратете ми писаря си отвън, защото искам тези роби веднага да бъдат заведени в именията ми. Щом получа разписката за продажба, воините ми ще ги вземат под охрана. — Огледа за последен път робската кошара и добави: — Тоест, ще подпиша покупката, след като тези роби получат прилично облекло.

— Но… — заломоти отчаяно търговският агент. Писарят му изглеждаше кисел. Макар кошът, който бяха донесли от складовете, да побираше достатъчно панталони и ризи, много от робите все още бяха голи или полуоблечени. Трябваше да има най-строго разследване за това и много бой, несъмнено, но нетърпението на господарката беше приключило въпроса. Тя искаше да подпише и да купи веднага. С ядосано махване на ръка агентът подкани писаря си да си затвори очите и да се свърши. На трийсет центурии тези роби нямаше да донесат голяма печалба, но още по-голям беше рискът да се задържат непродадени, да киснат тук и да ядат тиза, която с по-голям успех можеше да се използва за угояването на по-кротки роби — всеки от които щеше да струва от пет до десет центурии.

Търговският агент възвърна донякъде самообладанието си и нареди:

— Калиграфът веднага да напише документа за господарката!

Мара гледаше червенокосия варварин, когото бе купила по импулс и от интуиция. Той на свой ред също се взря в нея и нещо в напрегнатите му сини очи я накара да се изчерви повече, отколкото от погледа на Хокану от Шинцаваи.

Мара се обърна рязко и без да каже нито дума на Ударен водач Люджан, забърза надолу по стъпалата. Той бързо я настигна и зае мястото си на личен телохранител. Зачуди се дали припряното й тръгване е продиктувано от нетърпение да се върне у дома, или от нещо друго.

Докато помагаше на Мара да се качи в носилката, каза:

— Джикан ще изпадне в потрес.

Мара се вгледа в лицето на офицера си, но не видя и капка от обичайната му веселост. Вместо обичайния насмешлив хумор видя само загриженост — и може би нещо повече.

След малко писарят се появи с документите за приключване на продажбата и Мара подписа, нетърпелива час по-скоро да си тръгне.

Изкараха робите през портата. Люджан кимна съвсем леко и отрядът стражи на Мара се разбърза да подготви двайсетината мидкемийци за пътуването до именията на Акома. Задачата бе затруднена от лошото разбиране на езика, както и от невероятната склонност на варварите да спорят. Никой роб цуранин нямаше и да си помисли да настоява за сандали, преди да му се заповяда да тръгне на поход. Затруднени от това неразумно непокорство, войниците отначало прибягнаха до заплахи, а след това — до употреба на сила. Нервите им се изопваха с всяка минута. Войниците не бяха надзиратели и боят на роби беше под достойнството им. Да ги видят, че пердашат собственост на обществена улица, ги позореше, а и не носеше чест на господарката им, която вече беше готова за тръгване.

Прекалено изправеният гръб на Мара, седнала неподвижно на възглавничките, издаваше неудобството й от тази грозна гледка. Тя даде знак на носачите си да вдигнат прътовете на носилката на раменете си. Бързината, с която тръгнаха, поне гарантираше, че преминаването през улиците на Сулан-Ку ще е кратко.

Мара махна на Люджан и след кратко обсъждане решиха да преведат робите мидкемийци по най-малко биещия на очи маршрут. Това означаваше да минат през бедняшките квартали край реката, по улици, затрупани със смет и залети от мръсна канална вода. Воините извадиха мечовете си и подкараха мудно крачещите роби с плоското на остриетата. Скитниците и уличните крадци не бяха голяма заплаха за военен отряд с тяхната бдителност и опит, но Мара искаше да побързат по други причини.

Враговете й винаги проявяваха интерес към ходовете й, колкото и маловажни да бяха, и скоро щяха да се появят клюки за посещението й на робското тържище. Търговският агент и помощниците му сигурно вече се бяха запътили към най-близката винарна, а само един продавач или търговец да чуеше разсъжденията им за мотивите на Мара да купи чуждоземни роби, мълвата щеше да се разпространи бързо. А след като се разчуеше за присъствието й в града, вражеските агенти щяха да се разтичат, за да я следят и да предугадят ходовете й. Мидкемийците бяха предназначени за разчистване на нови ливади за нийдра, но Мара искаше това да остане в тайна колкото може по-дълго. Колкото и дребна да беше, всяка информация, придобита от враговете й, отслабваше дома Акома. А най-върховната грижа на Мара, от деня, в който бе станала Управляваща господарка, бе да опази дома на своите предци.

Вече вървяха през крайречния квартал. Улицата се стесни между паянтовите сгради и съборетини, имаше място едва колкото да мине носилката. Над тях надвисваха балкони с навеси от кожа, поглъщаха слънчевата светлина. Поколения собственици бяха добавяли още етажи, всяко ново ниво по-широко от предишното, тъй че погледнеше ли човек нагоре, виждаше само тясна ивица зелено небе, ярко на фона на потискащия сумрак. Войниците на Мара крачеха нащрек, както винаги бдителни за заплахи, грозящи господарката им. Този лабиринт от сгради и тесни улички предлагаше десетки възможности за засада.

Речният ветрец не можеше да проникне в гъстото гъмжило от жилища. Въздухът бе неподвижен и влажен, вмирисан на смет, изпражнения и гниещо дърво. Много основи бяха проядени, много стени се бяха пропукали.

Въпреки отблъскващата среда улиците бяха пълни с народ. Обитателите бързо се отдръпваха от пътя на свитата на Мара, простолюдието се свиваше в бордеите без врати при гледката на офицерските пера — воините щяха мигновено да пребият всеки нещастник, забавил се да се отдръпне от пътя им. Само бандите шумни и мръсни хлапета се изкушаваха да си навлекат тази беда, като сочеха пищната носилка на господарката и ловко пробягваха покрай войниците, щом започнеха да мушкат към тях с дръжките на копията си, за да ги прогонят.

За голямо облекчение на Люджан мидкемийците бяха спрели да бърборят. В момента воините му си имаха достатъчно други грижи и без да ги дразнят допълнително. Колкото и често да заповядваха на варварите да мълчат, както подобаваше на роби, те не се подчиняваха. Въздухът тежеше от миризмата на упойващата камота. Тези, които ядяха нектара, извличан от цветовете й, преживяваха живота си в сънища и халюцинации, а лудостта ги връхлиташе на пристъпи. Воините държаха копията си в готовност, а Мара седеше зад спуснатите перденца, притиснала до ноздрите си ароматизираното ветрило.

На един ъгъл носилката забави и докато завиваха, един от прътите закачи мръсната завеса, провиснала на някакъв вход, и я смъкна. Вътре се бяха струпали няколко семейства. Дрехите им бяха мръсни, а кожите им — покрити с ужасни рани. Ядяха от котле смрадлива тиза, друго котле, празно, бе захвърлено в ъгъла. Вонята беше задушаваща. На едно опърпано одеяло майка кърмеше уродливо бебе, други три дечица лазеха в краката й. Всичките бяха мършави и очевидно болни. Приучена от раждането си, че бедност или богатство се дават по волята на боговете — като въздаяние заради делата в предишни животи — Мара изобщо не се замисли за окаяното им състояние.

Докато носачите издърпваха носилката от входа и завиваха, Мара зърна за миг новите роби, които вървяха след тях. Високият с червената коса промърмори нещо на друг роб, плешив мъж с яки мишци, който го слушаше почтително като човек, изпълнен с уважение към водача си. На лицата и на двамата се беше изписал гняв или може би стъписване, макар че какво можеше да събуди такива чувства на обществена улица пред индивиди, почти толкова лишени от чест, колкото и самите роби, си остана загадка за Господарката на Акома.

Бедняшкият квартал на Сулан-Ку не беше голям, но все пак преминаването по тесните улички се оказа болезнено досадно. Най-сетне обаче бедняшките постройки останаха назад и пътят зави покрай река Гагаджин. Тук на мястото на плесенясалите коптори се появиха складове и работилници.

Дюкяни за боядисване и щавене, месарски сергии и кланици се трупаха от двете страни, а миризмите на мърша, бъчви за боядисване на платно и пара от топилните на мас се смесваха в неописуема воня. Димът от огньовете на смоларите се къдреше на облаци от комините, а край реката, вързани за прогнилите пилони на кейовете, се редяха търговски баржи и лодки и салове с колиби за живеене по тях. Продавачи си съперничеха за всяко кътче.

Предните воини на Люджан разбутваха хората настрани с викове „Акома! Акома!“, за да разбере простолюдието, че минава Велика господарка. Другите се стегнаха плътно от двете страни на носилката, за да бранят с телата си господарката си от възможна опасност. Последните струпаха робите наедно като добитък. Тълпата стана толкова гъста, че никой не можеше да погледне в краката си да види къде стъпва. Войниците носеха корави кожени сандали, но робите, в това число и носачите, нямаха друг избор, освен да газят по счупени чирепи, във вади мръсна вода и купчини смет.

Мара лежеше на изящно извезаните възглавнички, притиснала ветрилото до лицето си. Притвори очи и си представи с копнеж откритите ливади на имението си, ухаещи на лятна трева и прелестни цветя.

След малко занаятчийският квартал се промени, стана не толкова вмирисан и претъпкан. Тук се трудеха тъкачи, шивачи, плетачи на шнурове, предачи на коприна и грънчари. Тук-там имаше по някой бижутерски щанд, охраняван от въоръжен наемник, или дюкянче на продавач на парфюми, навестявано в тази не толкова знатна част на града от изрисувани жени от Тръстиковия живот, се гушеше между сергиите с по-малко луксозна стока.

Слънцето се бе изкатерило до пладне. Мара бавно си вееше, благодарна, че най-сетне оставя бъркотията на Сулан-Ку зад себе си. Но когато излязоха на засенчения от вечнозелени дървета път, един от носачите започна да куца. На всяка стъпка Мара се друсваше неудобно на възглавничките, тъй че вместо да причинява ненужна болка на нещастника заповяда да спрат.

Да, един от носачите беше порязал стъпалото си в бедняшките квартали. Но като цуранин, който си знае мястото, стискаше зъби и мълчеше.

Все още бяха на почти час път от имението, а и мидкемийците влудяващо бяха започнали отново да говорят помежду си на грубия носов магарешки рев, който минаваше за техен роден език. Раздразнена колкото от забавянето, толкова и от бъбренето им, Мара махна на Люджан и нареди:

— Докарай тук онзи червенокос варварин да замести окуцелия носач. — Можеше и да е роб, но се държеше като подстрекател на бунтовници, а след като вонята на бедняшкия квартал й бе докарала главоболие, Мара бе готова да използва почти всяка възможност да направи варварите по-малко непокорни.

Воините тутакси доведоха червенокосия роб. Плешивият се развика възмутено и се наложи да го издърпат настрана. Събориха го на колене, но той продължи да крещи, докато червенокосият не му заповяда да млъкне. След това, впил с любопитство сините си очи в изящната дама на носилката, високият роб тръгна да заеме освободеното място на единия прът отпред.

— Не — отсече Люджан.

Махна на задния роб да мине отпред, а червенокосия постави отзад. Така войник с изваден меч можеше да върви зад гърба на роба — осигуровка против неприятност или заплаха за господарката им.

— Към къщи — заповяда тя и носачите се наведоха и вдигнаха носилката.

Първите стъпки се оказаха пълен хаос. Мидкемиецът беше с цяла глава по-висок от другите носачи и когато се изправи и закрачи, носилката се наклони и Мара се пързулна напред по копринените възглавнички. Бързите рефлекси на Люджан й спестиха безцеремонното тупване на земята, а плесването му с ръка предупреди варварина да държи пръта равно. Огромният мъж можеше да направи това само като превие гърба и раменете си, което постави къдравата му глава на половин педя от завеските на господарката му.

— Така изобщо няма да стане — сопна се Мара.

— Голям триумф ще е за Десио от Минванаби, ако пострадаш заради непохватността на един роб, господарке — каза Люджан и добави с усмивка: — Дали пък да не облечем тези мидкемийци като домашни роби и да ги подарим на Минванаби? Поне биха могли да изпочупят достатъчно ценности, преди Първият съветник на Десио да заповяда да ги обесят.

Но Мара не беше в настроение за шеги. Оправи халата си и извади иглите от косата си, за да я оправи. През цялото време очите на варварина я гледаха със смущаваща прямота. Накрая той с обезоръжаваща усмивка й заговори на завален цурански.

Люджан го заглуши с гневен вик:

— Куче! Роб! На колене, нещастнико! — Обърна се рязко към воините си. Един притича мигновено, за да поеме пръта на носилката, други сграбчиха червенокосия и го събориха на земята. Здрави ръце натиснаха раменете му, но той все още се опитваше да говори — докато сандалът с шипове на един войник не натисна наглото му лице в прахта.

— Как смееш да проговаряш на Господарката на Акома, робе! — извика Люджан.

— Какво се опитваше да каже? — попита Мара, обзета по-скоро от внезапно любопитство, отколкото обидена.

Люджан я погледна изненадано.

— Може ли да има значение? Той е варварин и това не ти носи никаква чест, господарке. Все пак предложението му не беше лишено от разум.

Мара спря озадачена, с ръка пълна с игли от черупки на костенурка. Слънчевата светлина заигра по главичките им от скъпоценни камъни и по украшенията от раковини, пришити на яката й.

— Какво е?

Люджан избърса потното си чело с ръка.

— Каза, че ако повикаш трима от неговите приятели да сменят другите носачи, ще могат да те носят по-лесно, тъй като са почти еднакви на ръст.

Мара забрави за иглите и разпуснатата си коса и попита:

— Той каза това?

След това погледна мъжа, който лежеше по очи в прахта, с врат, затиснат от крака на войника.

— Пуснете го да стане.

— Господарке? — каза тихо Люджан, Питащият му тон бе най-близкото до открито възражение на дадена от нея заповед, което можеше да си позволи.

— Пуснете варварина да стане — повтори рязко Мара. — Мисля, че предложението му е разумно. Или искаш да вървим целия следобед забавени заради един окуцял носач?

Люджан отвърна със свиване на рамене, сякаш за да каже, че господарката е права. Всъщност тя можеше да е не по-малко опърничава от варварските роби и вместо да изпитва още повече търпението й, Ударният водач на Акома се подчини и избра трима от по-високите мидкемийци да заемат местата на носачите.

Свитата тръгна отново и Мара се намръщи. Мидкемийците може и да се стараеха, но нямаха опит в носенето. Не вървяха в крак и носилката друсаше. Мара въздъхна. Робите, купени в Сулан-Ку, май се оказваха голямо безразсъдство. Отбеляза си да го спомене на Джикан. Може би на мидкемийците трябваше да се възложи работа близо до къщата, та по-опитните надзиратели да ги научат на правилно поведение, тоест да се държат така, както им е отредила съдбата.

Раздразнена, че нещо толкова дребно като купуването на нови роби е предизвикало толкова неудобство и объркване, Мара се замисли за проблемите, които й създаваха враговете й. Затвори очи, за да надвие усилващото се главоболие, и си помисли: „Какво коварство щях да замисля аз, ако бях на мястото на Десио от Минванаби?“