Матю Райли
Петимата велики воини (9)

Трета битка
Битката за третия връх

Хокайдо, Япония

9 март 2008

2 дни преди третия краен срок

Северозападен бряг на Хокайдо, Япония

9 март 2008, 07:30

2 дни преди третия краен срок

Свирепата океанска буря, която се стовари върху североизточния бряг на Хокайдо на 9 март 2008 г., изглежда, щеше да счупи всички рекорди. Нито веднъж за 1300 години прецизно водене на записи от японците не беше засвидетелствана стихия с подобна сила.

Огромни петнайсетметрови вълни се разбиваха в крайбрежните скали. От сивите облаци валеше киша. Ледени вихрушки се виеха от планините на границата с разкъсваното от бурята море.

И всичко това бе преди да бъдат забелязани четирите гигантски цунами, които приближаваха брега от запад, всяко с големината на унищожителната вълна от 26 декември 2004 г.

Местните рибари много добре знаеха опасностите по тази част от бреговата линия и затова я избягваха дори при хубаво време. Районът бе прочут с коварството си. Подводни скали разкъсваха корпусите с лекота. Мощни течения завличаха дори и най-големите кораби към скалистия бряг.

И именно тук, във вече опасния канал, по време на рекордната буря, Вълка смяташе да предприеме десанта си.

 

 

И докато бушуващото море бъхтеше бреговете на Хокайдо — тряс! тряс! тряс! — същите гърмежи ехтяха в небето над него.

Двадесет и три съда на Японските военноморски сили бяха събрани в полукръгла формация, обърнати с кърмите към покрития със сняг бряг, и водеха свирепа битка с приближаващите американски самолети.

Имаше всякакви бойни кораби, с изключение на самолетоносачи — разрушители, фрегати, крайцери — всички твърдо решени да защитават Хокайдо докрай.

Американските безпилотни самолети — или „търтеи“ — бяха първата вълна от щурмуващата сила на Вълка.

Въпреки че нямаха пилоти, търтеите бяха тежковъоръжени и пикираха от небето под същия ъгъл като валящата киша, право към плътната стена преграден огън.

Десетина бяха свалени с внезапни ярки експлозии, но други десетина си пробиха път през защитата, в това число три много важни машини, въоръжени с тактически заглушителни и противолазерни системи ALQ-9 и LDS.

Те бяха важни, тъй като осигуриха безопасен въздушен коридор за втората вълна машини, идваща след тях — капсули с формата на куршум, с по четирима души във всяка.

Въздушното нападение бе изчислено така, че да съвпадне с приближаващите цунами — или по-скоро с един особен феномен, свързан с цунами.

Ударът на гигантската вълна винаги се предхожда от „всмукване“ на крайбрежни води. Океанът буквално се отдръпва от брега, когато приближаващата вълна се озове в по-плитки води и рифове, за да набере височина и сила и да се стовари върху сушата.

По време на прочутото Лисабонско цунами от 1755 г. океанът се отдръпнал и разкрил много потопени кораби и сандъци с товари по дъното на пристанището. Любопитни и алчни свидетели се втурнали да грабят — и след двадесет минути гигантското цунами връхлетяло и ги издавило до един.

Размерите и продължителността на това отдръпване зависят единствено от размерите и мощността на приближаващата вълна. Колкото по-голяма е тя, толкова по-дълго е и отдръпването.

Командващите японските военни кораби, защитаващи Хокайдо, много добре знаеха особеностите на тези явления и затова бяха установили периметъра си на цели два километра от брега.

Това щеше да се окаже единствената им слаба точка.

 

 

Докато се спускаше от небето в една от бронираните капсули, високо над Хокайдо и защитаващия го японски флот, Вълка гледаше на монитора как океанът се отдръпва от североизточния бряг на острова.

От този ъгъл гледката беше зашеметяваща.

Огромен полукръг вода отстъпваше от сушата в гигантска дъга и оголваше равното морско дъно, което приличаше на огромен плаж. Вълка различи няколко покрити с ръжда потънали кораба — рибарски траулери, две стари китайски джонки и огромен съвременен супертанкер, полегнал на една страна недалеч от брега.

Различаваше също и серия островърхи черни обекти на новопоявилия се „плаж“, но от тази височина не можеше да каже какво представляват.

По-важното обаче бе, че видя полузамръзнал водопад, падащ в морето от една триъгълна цепнатина в крайбрежната скала, който идеално пасваше на изображението, което бе фотографирал от драконовото яйце. По-навътре в сушата зад водопада се издигаше изгаснал вулкан.

А директно под водопада, точно както беше изобразено върху яйцето, при сега оголената основа на скалата, видя огромен правоъгълен вход с размерите на самолетен хангар.

Входът към Третия връх.

 

 

Прикривани от ескадрилата безпилотни самолети, бронираните капсули на Вълка — бяха десантен модел PA-27, използван изключително от ГЕСГ — се понесоха с пълна скорост към входа на Върха.

Залпове противовъздушен огън от японските кораби, както и от десетина сухопътни позиции по скалите, се насочиха към приближаващите капсули. Обикновените куршуми просто отскачаха от волфрамовата им броня, а заглушителните и противолазерните системи отклоняваха изстрелваните ракети.

Щом алтиметрите показаха, че се намират на шейсет метра над оголеното морско дъно, от двете страни на всяка капсула изскочиха ротори и се завъртяха в противоположни посоки, за да забавят падането им.

Капсулата на Вълка се приземи леко като хеликоптер на дъното, само на стотина метра от входа на Върха, недалеч от потъналия супертанкер.

Бронираната врата изсъска и Вълка излезе, последван от двама щурмоваци от ГЕСГ и магьосника на неета.

Носеше малка раница с Огнения камък. От друга капсула, която кацна до тях, излезе Рапирата — носеше Философския камък в също такава раница.

Едва сега Вълка видя какво представляват черните обекти по дъното — черни скали с остри върхове, изработени и нарочно назъбени от човешка ръка.

— Направени са, за да потопят всеки кораб, който приближи прекалено много до входа… — отбеляза единият от щурмоваците.

— Именно — съгласи се Вълка.

Скалите бяха трийсетина, подредени неравномерно. Добра защита за тайно място.

Четиридесетимата щурмоваци на ГЕСГ вече изскачаха от кацналите на морското дъно десет десантни капсули.

Точно тогава японските войници, разположени върху скалите над тях, откриха огън.

— Отвърнете на огъня! — извика Вълка. — И стигнете до входа, преди да е дошла вълната!

 

 

„Халикарнас“ кръжеше в ясното небе високо над буреносните облаци и на осемдесет километра на запад. Джак слушаше комуникациите на Вълка и в същото време наблюдаваше сражението, предавано на живо от сателитна инфрачервена връзка, осигурена му от Пайн Гап.

Виждаше сблъсъка отгоре в черно-бял образ — как японските кораби стрелят с трасиращи куршуми нагоре, как американските десантни капсули се изсипват от небето. А най-странното бе, че видя как водите на Японско море се отдръпват в широк полукръг от крайбрежните скали и разкриват морското дъно, потъналите кораби и острите скали.

 

 

— Отвърнете на огъня! И стигнете до входа, преди да е дошла вълната!

Стрелба. Заповеди. Пищящи куршуми. После започнаха крясъците.

— Томпсън е улучен!

— Мамка му!

— Екип Едно е вътре! Хайде, народе! По-живо!

— Сър, докладва Рапирата! Подложен съм на тежък обстрел от шибаняците на скалите. Приковаха ни при супертанкера!

— По-добре се отковете, мамка му, защото цунамито ще дойде след девет минути! Всички екипи, прикривайте Рапирата. Трябва да влезе вътре! У него е Философският камък…

 

 

Джак скочи.

Вълка бе избрал идеално времето за проникването си — така, че да съвпадне с отдръпването на водите преди връхлитането на цунамито. Но сега приливната вълна наближаваше и един от екипите — този, който носеше незаменимия Философски камък — беше прикован върху оголеното дъно под свирепия обстрел на японските части от скалите.

После, за своя изненада, Джак чу по радиото познат глас.

 

 

— Сър, говори Астро… — Чу се характерният кух звук на зареждан гранатомет. — Целим се в онези типове на скалите с гранатомети. Рапира! Давай!

Рапирата:

— Не мога! Огънят е прекалено силен!

Астро:

— Дръжте се! Идваме при теб!

 

 

„Астро — помисли Джак. За последен път го беше видял в мината в Етиопия, застанал до Вълка. — Наистина ли е предал групата ми? Нима през цялото време е работил за Вълка?“

Още стрелба. Още експлозии на гранатомети. Звучеше като същинско бойно поле от преизподнята.

Гласът на Астро прозвуча отново:

— Сър! Огънят от скалите не спира! Не можем да стигнем до Рапирата! Ох, мамка му, вижте!…

 

 

Стиснал автомата, лейтенант Шон Милър — Астро — оглеждаше най-шантавото бойно поле, което бе виждал.

Беше приклекнал зад една висока триъгълна канара, издигаща се от оголеното морско дъно под крайбрежните скали на Хокайдо, шибан от кишата и сякаш безкрайния порой куршуми и гранати, изстрелвани от японските войници по брега.

Японците ги унищожаваха.

Астро бе кацнал с четиридесет души на ГЕСГ, от които поне петнадесет вече бяха мъртви. Абсолютен кошмар.

— Не можем да стигнем до Рапирата! — извика той по радиото, докато гледаше екипа на колегата си, прикован зад преобърнатия супертанкер на стотина метра от входа на Върха. Някои от хората на Рапирата лежаха мъртви на мокрия пясък. Самият той се бе свил под огромното ръждиво витло, а от рикошетите навсякъде около него хвърчаха искри.

Точно тогава Астро видя вълната на хоризонта.

— Ох, мамка му, вижте!

Приличаше на тънка тъмносиня линия върху сивия океан и се простираше от единия край на хоризонта до другия — огромна приближаваща вълна, която все още не бе направила гребен.

Грамадна водна стена.

И приближаваше бързо.

Оголеното морско дъно скоро щеше да престане да е оголено.

Гласът на Вълка експлодира:

— Екип Четири, направете всичко възможно да стигнете до Рапирата! Камъкът ни трябва!

— Сър — Астро видя как Вълка намира прикритие в подобния на хангар вход, изсечен в основата на скалата, — японците горе са се окопали! Имали са години да подготвят това място за отбрана!

— Казах: шибаният камък ни трябва!

Астро се огледа, питаше се как все пак би могъл да се измъкне жив от това — и отново видя вълната…

… само че сега видя и нещо във въздуха над нея — малък самолет, който летеше невероятно ниско над приближаващото се море, също право към тях.

„Какво е това, по дяволите!?“

 

 

Гладкият черен безмоторен самолет се плъзгаше над повърхността на Японско море с феноменална скорост.

Профуча между два японски военни кораба: дежурните на радарите дори не го забелязаха, докато стрелците не го видяха как се стрелна покрай палубата.

Беше проектиран от Магьосника, съвсем лек щурмови безмоторен самолет, кръстен от създателя си „Черната пчела“. Базирана на корпуса на високоманеврения боен самолет „Арес“ с двойна опашка, „Пчелата“ нямаше двигател, който да й тежи. Имаше само стелт покритие последен модел и свръхолекотена кабина от въглеродни нишки, която побираше двама души.

Без топлинната сигнатура на двигателя стелт профилът му бе малък, по-малък дори от този на чайка. А и физически „Пчелата“ бе толкова малка, че Джак отдавна я държеше разглобена в един голям куфар в трюма на „Халикарнас“.

Разбира се, да си пчела предполага да разполагаш и с гадно жило — в случая две ракети „Сайдуиндър“, прикрепени към прибраните назад криле. Ракетите всъщност тежаха повече от самия самолет.

Докато летеше към Хокайдо, „Черната пчела“ бързо задмина напредващото цунами и се понесе над оголеното морско дъно пред крайбрежните скали.

Джак управляваше, а Зоуи седеше в седалката на навигатора отзад с Лили в скута си.

— Виж я само тази вълна! — ахна Зоуи.

Джак обаче гледаше съсредоточено напред.

Където се извисяваше Хокайдо.

Беше покрит със сняг, почти съвсем бял. Безкрайните му планински вериги бяха скрити от стихията, но право пред тях, точно както бе изобразен на щита на Чингис хан, Джак видя огромен угаснал вулкан, издигащ се над замръзнал крайбрежен водопад.

И в основата на водопада — големия правоъгълен вход на Върха и разбитите кораби по дъното.

— Дръжте се — каза той, изстреля ракетите и сниши „Пчелата“ още повече, като в същото време спусна подобните на ски плъзгачи.

Двата „Сайдуиндър“-а полетяха към японските позиции на скалите, улучиха целите си едновременно и вдигнаха еднакви гейзери сняг, пръст и хора във въздуха.

Плъзгачите докоснаха морското дъно и малкият безмоторен самолет се плъзна по плътния пясък като кола по мокър път.

Спря точно до ръждивите останки на супертанкера и прикования зад него екип на Рапирата.

Джак отвори капака на кабината и изскочи навън. Зоуи ги прикриваше, а Лили тичаше между двамата.

Въпреки яростната стрелба на японците нито един куршум не успя да ги улучи.

Причината — Джак и Зоуи носеха включени „косове“ в джобовете на якетата им.

Джак не бе използвал „косове“ от премеждието в Убежището на Хамилкар в Тунис. Проектиран точно за такива фронтални атаки, „косът“ бе поредното изобретение на Магьосника — голям колкото граната дестабилизатор на затворено атмосферно поле, създаващ мощно електромагнитно поле, което нарушаваше полета на високоскоростните проектили като куршумите. „Косовете“ имаха само един недостатък — свръхсилното електромагнитно поле прекъсваше и радиосигналите.

Но пък вълната японски куршуми просто се отклоняваше наляво и надясно от тях, докато тичаха през откритото морско дъно.

Джак, Зоуи и Лили стигнаха до Рапирата, който се бе свил зад огромното витло на супертанкера, останал без муниции. Само един от екипа му бе преживял преградния огън от скалите, но и той лежеше с рани в гърдите. Навсякъде около тях се търкаляха мъртъвци.

— Ставай. Идваш с нас — грубо каза Джак, смъкна малката раница от гърба на Рапирата, преметна я през рамо и помъкна брат си към скалите, като стреляше с другата си ръка.

Зоуи ги прикриваше с добре премерени откоси. Двете изстреляни ракети бяха направили на пух и прах японските отбранителни гнезда в непосредствена близост до входа към Върха, а „косовете“ се грижеха за останалото.

След малко Джак видя входа точно пред себе си.

Беше огромен — висок и правоъгълен, с рязко оформени ъгли: хитроумно изработен и в същото време масивен каменен вход, изсечен в неравната отвесна скала.

Джак си спомни подводния вход към Втория връх недалеч от Кейптаун. Той бе толкова голям, че с лекота пропускаше цяла подводница. Този тук бе също така грамаден. Приличаше на най-големия самолетен хангар на света.

След миг Джак видя Вълка и останалите му хора — двадесет и двама с Астро и магьосника на неета — бяха се сгушили край гигантския вход и им махаха да побързат.

Джак, Зоуи, Лили и Рапирата стигнаха при Вълка, но не спряха. Вълка и всичките му хора забързаха след тях навътре в пещерата.

— Писна ми да те наглеждам — рече Джак. — Не очакваше такава съпротива от страна на японците, а?

— Подозирахме, че Братството действа с мълчаливото одобрение на японското правителство. Но не знаехме, че то е правителството — отвърна Вълка.

— Хайде просто да действаме, защото съм ти адски бесен в момента, но въпреки това предпочитам първо да спася света. Как я караш, Астро? — подхвърли Джак на изумения млад морски пехотинец. — Отдавна не сме се виждали.

Астро просто забърза да не изостане, изгубил дар слово.

Пещерата бе широка, с висок таван, с полиран под и гладки каменни стени, покрити с йероглифите на писмеността Тот; дебели колони от двете й страни поддържаха тавана.

На петстотин метра навътре Джак видя малко възвишение със стъпала, издигащи се към широк отвор в тавана.

„Също като при Кейптаун“ — помисли той.

Двамата със Зоуи хванаха Лили за ръцете и заедно с хората на Вълка започнаха да се изкачват възможно най-бързо.

Изведнъж ги застигна смразяващ полъх и пещерата се изпълни с оглушителен грохот. Джак се обърна, без да спира да се изкачва. Онова, което наближаваше входа, беше ужасно.

Цунамито ги беше настигнало.

 

 

През правоъгълната рамка на входа Джак видя как свирепото цунами се носи по оголеното морско дъно със скорост най-малко 100 км/ч.

После, в един великолепен забавен кадър, то се надигна — гребенът му се надигаше, надигаше, надигаше — и се стовари — разби се — право върху останките от супертанкера. Дългият сто и осемдесет метра кораб изчезна, погълнат от огромната вълна.

Докато се стоварваше върху морското дъно, предният фронт на цунамито предизвикваше грохот, който не само оглушаваше, но и разтърсваше до кости.

Но това съвсем не бе всичко.

Могъщата вълна се втурна към брега като висока колкото десететажна сграда стена от смъртоносна разпенена вода.

Нахлу през входа на Върха с бясна скорост, понесе се през преддверието, забушува между колоните, приближаваше стълбите, по които все още се изкачваха Джак и останалите.

Джак забърза нагоре с цялата скорост, на която бяха способни краката му.

— Не спирайте! — извика на Лили и Зоуи, като поглеждаше зловещото червено сияние над върха на стъпаловидното възвишение над него.

След няколко мига скочи на най-горното стъпало и се загледа в онова зад възвишението.

Видя огромна каверна и фантастична картина — обширно езеро разтопена лава, от която се издигаха кули, мостове и дори стъпаловидна пирамида, но първото, което се изпречи пред него, бяха трите спускащи се успоредни стълбища, водещи към серия акведукти с множество сводове, които се издигаха над лавата.

Точно до Джак, в горния край на трите спускащи се стълбища, имаше голям правоъгълен отдушник, сякаш предназначен да излива някаква течност.

От вътрешността му се чуваше злокобно клокочене… и Джак видя надигащото се от него червеникаво сияние.

— Нещо се издига по този отдушник…

Ревът на цунамито, вилнеещо в залата зад тях, беше като на десет реактивни двигателя.

Сиянието от вътрешността на отдушника стана по-ярко.

Нещата се случваха прекалено бързо.

— Трябва да изберем стълбище! — извика Зоуи.

— Но кое? — извика Астро, взираше се в трите стълбища: те се спускаха на петдесетина метра и свършваха при малък хоризонтален корниз, който разделяше всяко стълбище от съответстващ му акведукт.

— Майната му! — изкрещя един от щурмоваците на ГЕСГ и заедно с други двама от хората на Вълка се втурна към най-близкото, това най-отдясно.

— Спрете! — извика Вълка след тях, но те не го чуха.

— По дяволите! — изруга Джак. — Кое все пак?

— Лявото! — твърдо рече глас зад него.

Лили. Държеше нещо.

С крайчеца на окото си Джак видя как Вълка се споглежда с магьосника на неета. Онзи поклати глава, сякаш казваше „не зная“.

— Добре, хлапе! — извика Джак. — Тръгваме след теб! Няма време за обяснения! Бегом!

Джак, Лили и Зоуи се втурнаха към лявото стълбище и забързаха надолу по каменните стъпала. Докато тичаше напред, Джак забеляза, че по стълбището има улеи.

„Лошо. Това обикновено означава, че по тях се оттича някаква гадна течност…“

Вълка тичаше след тях, следван от магьосника.

Астро, Рапирата и останалите от ГЕСГ търчаха подир тях.

Двама от щурмоваците за момент се поколебаха и останаха на върха на стъпаловидното възвишение.

Това колебание ги уби — миг по-късно цунамито се разби над върха в свирепа експлозия от бяла пяна.

Подобно на вълна, блъснала се в крайбрежна скала, цунамито изригна над стъпалата във взрив пръски, които запратиха двамата от ГЕСГ в езерото разтопена лава.

В следващия миг огромната маса кипнала вода преля над върха, понесла супертанкера, и го запрати надолу.

Ръждивата грамада рухна с глух тътен в лавата, отдясно на трите успоредни стълбища.

Останалата част от цунамито спря на няколко стъпки под върха на възвишението, кипнала и бурна, но за момента задържана.

— Да му се не види… — ахна Лили, докато бързаше надолу по лявото стълбище, което — подобно на другите две — бе защитено от цунамито от широкия отдушник на върха.

Причината за възгласа й стана ясна само след миг.

Те изригнаха от отдушника с ужасяваща скорост — две струи дълбока до коляно лава, които потекоха по средното и дясното стълбище.

Лявото стълбище обаче остана чисто.

Разнесоха се пронизителни писъци — лавата настигна тримата от ГЕСГ, които бяха тръгнали по дясното стълбище.

Течащата лава стопи пищялите им и те рухнаха в свръхнагорещената течност. Дрехите им пламнаха; по кожата им се издуха мехури. Умряха с писъци, докато гледаха как собствените им тела се деформират по най-ужасен начин.

Всички от лявото стълбище едновременно осъзнаха едно и също — че ако бяха тръгнали по някое от другите две стълбища, лавата щеше да ги застигне. Нямаше начин да успеят да й избягат.

Неизвестно как, но Лили бе направила верния избор.

Така или иначе, вече се намираха в Третия връх — и благодарение на водите на цунамито бяха в безопасност от враговете отвън.

В долния край на стръмното, набраздено с улеи стълбище прескочиха тесния процеп до следващия хоризонтален корниз — нещо като междинна платформа между трите стълбища и следващите три акведукта.

Джак се обърна да погледне назад.

Дълги сияещи пръсти лава се протягаха надолу по другите две стълбища и се стичаха на тънки „лавопади“ в езерото.

Лили беше направила изключително важен избор, буквално между живота и смъртта.

Джак огледа разнородната тълпа около себе си. Не беше забравил, че се намира във Върха заедно с враговете си — с хора, които на няколко пъти се бяха опитвали да го убият.

Ситуацията определено беше шантава.

От едната страна бяха той, Зоуи и Лили — нещо като семейство.

От другата бяха остатъците от щурмовата група на Вълка — самият Вълк, магьосникът на неета, Рапирата, Астро и седемнайсет щурмоваци от ГЕСГ, всички покрити с пясък и кръв след кошмарната фронтална атака по оголеното морско дъно.

— Хубав избор, млада госпожице — каза Вълка на Лили. — Много ми е любопитно как успя да го направиш.

Лили го изгледа кръвнишки.

— Не ми говори! Ти уби Магьосника. Ти си отвратителен и се надявам да умреш.

Вълка се престори на засегнат.

— Е, стига де, хайде, недей така…

Рапирата извади пистолет и го насочи към Джак.

— Татко, трябва да ги убием още сега…

Главата на щурмовака от ГЕСГ, който стоеше до Вълка, експлодира. Не се чу никакъв изстрел.

Бяха го улучили в тила и лицето му се пръсна и оплиска Вълка с кръв: тялото се килна и полетя от високия акведукт към езерото разтопена лава.

Шляп! Шляп! Шляп!

Още куршуми заплющяха по акведукта навсякъде около събралата се група. Друг щурмовак също бе улучен и рухна на платформата в краката на Лили и Зоуи.

Някой стреляше по тях!

А те бяха напълно открити на тази висока площадка.

— Ето там! — извика Джак и посочи снайперистите на върха на огромната стъпаловидна пирамида в средата на пещерата.

Двама облечени в черни екипи японски стрелци.

— Имат хора вътре? — слисано промълви Астро.

— Отвърнете на огъня! — извика Джак, без да обръща внимание на Рапирата, и изстреля откос по снайперистите със своя MP-7. — Можем да се избием едни други по-късно, но в момента трябва да се махнем от тези мостове! Давайте! Давайте! Трябва да стигнем до кулата пред нас!

На стотина метра от тях, между платформата им и пирамидата, от лавата се издигаше висока колкото пететажна сграда кула. Изглеждаше построена изцяло от камък в пищния стил на японски дворец. И доколкото Джак можеше да прецени, бе единственото им възможно прикритие от японските снайперисти на пирамидата.

Друг щурмовак отлетя назад и от главата му пръсна кръв. Завъртя се от удара и изпусна дългоцевната снайперистка карабина „Берета“. Джак погледна другия мъртъв войник в краката на Зоуи… и карабината на неговия гръб.

— Свалят снайперистите ни! — извика той. — Зоуи! Вземи пушката, преди да е паднала!

Зоуи се метна на земята и грабна карабината на убития точно преди тя да падне през ръба.

— Огън! — извика Джак на останалите от ГЕСГ. Но те всички се помайваха, объркани, че получават заповеди от неприятел.

Всички, освен Астро.

Той се подчини незабавно и заедно с Джак откри огън по японските снайперисти.

Вече с осигурено прикритие, Зоуи коленичи, прицели се внимателно през оптичния мерник на карабината и…

Бум…!

Стреля и един от японските снайперисти на върха на пирамидата отлетя назад сред червено облаче.

— Пада ти се!

Вълка се разкрещя на хората си:

— Стивънс! Уитфийлд! Правете каквото ви казва! Насочете лазер към позицията им! Рапира! Гранатомет!

— Лили! — Джак се обърна. — По кой мост да продължим!

И чак сега видя какво държи тя — цифровия фотоапарат „Канон“ на Зоуи.

Беше същият апарат, с който Зоуи бе снимала Първия връх и който по-късно бе използвала в Африка, за да се справи с кръглия лабиринт на неета.

След кратък размисъл Лили — гледаше внимателно една от снимките — извика:

— По десния. После по средния, после по левия!

— Десен, среден, ляв — добре! — извика Джак и поведе, втурвайки се към десния мост — акведукт.

 

 

Също като на спускащите се стълбища, по всеки от акведуктите имаше бразди и водещи надолу стъпала, макар и не толкова стръмни.

Първото стъпало обаче криеше в себе си висок до коляното отдушник, който се отваряше към самия набразден с улеи мост; Джак реши, че и тези отдушници изливат магма също като големия в горната част на стръмните стълби.

Оказа се прав.

Беше направил само няколко стъпки по десния мост — акведукт (и вероятно в някакъв момент бе стъпил върху някакъв камък, който бе задействал механизма), когато отдушниците на другите два акведукта забълваха изпепеляващо гореща лава.

Докато тичаше по моста без парапети, Джак погледна към мостовете и стълбищата напред — винаги на групи по три, винаги успоредни — и изведнъж всичко му се изясни.

„Това място е серия от заредени с капани мостове и стълбища. Всеки път имаш три избора, от които само един е безопасен. Останалите два се пълнят с лава, когато направиш няколко стъпки по тях.“

Върхът внезапно оправда названието си — Огненият лабиринт.

 

 

Като следваха указанията на Лили, забързаха по мостовете — акведукти. Зоуи продължаваше престрелката с втория японски снайперист на върха на пирамидата.

Всеки път, когато се втурваха по някой мост, другите два се запълваха с бързо течаща, дълбока до колене лава.

Без предсказанията на Лили нямаше начин да намерят пътя през заредените с капани трасета. Джак не го бе грижа как го прави тя — по-точно коя снимка от апарата използва. Важното беше да продължава да избира правилно.

Докато тичаха по високите тесни мостове под свирепия обстрел, Джак също така се радваше, че двамата със Зоуи имат „косове“. Това обаче не се отнасяше за хората от ГЕСГ — още двама от тях бяха улучени и полетяха в огненото езеро.

В края на последния акведукт се озоваха пред още три успоредни спускащи се стълбища.

— Дясното! — извика Лили.

В същия миг щурмовакът Уитфийлд извика:

— Снайперистката позиция е осветена!

Беше насочил лазерен мерник към върха на стъпаловидната пирамида.

— Пипнах го! — отвърна Рапирата, вдигна олекотения гранатомет „Предатор“ на рамото си и стреля.

Ракетата полетя във въздуха, като влачеше след себе си тънка димна опашка. Зави с гадна скорост покрай кулата между тяхната позиция на стълбището и снайпериста на пирамидата, след което се насочи към гнездото, експлодира и прати японеца на оня свят.

Вече в безопасност от снайперистки огън, се втурнаха по стълбището и се озоваха в подножието на кулата — и първото нещо, което направиха хората на Вълка, бе да насочат оръжията си срещу Джак, Зоуи и Лили.

 

 

— Остави! — извика Вълка и пристъпи напред. — В момента те не ни заплашват. Целта ни е една и съща — да намерим Третия стълб и да го положим на мястото му.

Хората му свалиха оръжията си.

Вълка внимателно погледна Лили.

— Прочутата госпожица Лили. Досега не се бяхме срещали лично, но веднъж разговаряхме по телефона, когато беше в Африка. Откъде разбра кои мостове са безопасни?

— Късмет — тросна се Лили.

— Определено. — Вълка се усмихна унило, осъзнаваше ситуацията, в която се намираше. Нуждаеше се от Лили и познанията й, за да мине успешно през лабиринта. — Мога ли да предложа примирие — естествено, временно, поне докато не излезем от този лабиринт? Тъй като целите ни са едни и същи, врагът ни също е един и същ.

Лили се намръщи. Изобщо не изглеждаше убедена.

— Ако убия теб, на практика убивам себе си — каза Вълка. — А определено не си падам по гарантирано самоунищожение.

— Добре… — каза Лили.

Вълка погледна към Джак.

— Много временно примирие — хладно каза Джак. — Хлапе, ела за малко.

Отведе Лили настрани, и Зоуи също.

— Ще ни кажеш ли тайната?

Лили вдигна цифровия апарат и извика една фотография. Беше снимката, направена от Зоуи на златната плочка при Първия връх в Абу Симбел — същата, на която бяха изписани имената на всички Върхове:

Без да каже нито дума, Лили посочи долния ръб на рамката около плочата. Там имаше странна серия чертички, събрани на успоредни групи по три, от които само една беше непрекъсната и минаваше от единия край до другия.

Зоуи ахна.

— Умно момиче — каза Джак.

— Когато видях успоредните стълбища и мостове, всичките на групи по три, разбрах, че вече съм виждала подобна схема — обясни Лили. — Тази тук.

И изключи снимката. Вълка приближаваше към тях.

— Можеш да си пазиш тайните, малката — рече той. — Но не можем да си позволим да се бавим. Времето тече, а имаме Стълб за полагане. Води.

И тъй, заобиколени от въоръжените си неприятели, Джак, Лили и Зоуи тръгнаха през смъртоносната мрежа от мостове и пътеки, която охраняваше Третия връх на Машината.

На всяка стъпка се изправяха пред три успоредни пътя — троен избор, при който Лили никога не сгреши.

Минаха през кулата, през стъпаловидната пирамида, дори през серия ровове, които минаваха под нивото на изпепеляващото езеро.

Всеки път, когато се приближаваха до езерото лава, трябваше да прикриват лицата си — къкрещата лава излъчваше такава жега, че кожата им започваше да се бели. Ако останеха прекалено дълго в близост до нея, щеше да изгори кожата им и буквално да ги опържи в собствените им тела.

— Защо тази лава не е изстинала и не е образувала кора? — попита Зоуи и за стотен път избърса потта от челото си.

— Сигурно сме близо до някаква вулканична пукнатина — отвърна Джак. — Топлината отдолу поддържа лавата в полутечно състояние.

— А защо лавата не е разрушила мостовете? — попита Лили. — Мислех, че може да разруши всичко.

— Точно това е най-голямата загадка тук — рече Джак. — Който е построил това място, той е създал и Машината. Става въпрос за много древна цивилизация, която е била достатъчно развита, за да предвиди идването на Тъмното слънце и да измисли начин да го отблъсне. Тези мостове, кули и така нареченият „камък“, от който са построени, са дело на същите хора, а те явно са били в състояние да ги създадат устойчиви на лавата.

Лили помълча, после каза:

— Но въпреки това тази цивилизация е била унищожена. От нещо.

Джак кимна.

— Всяка империя в края на краищата загива, хлапе. Нищо не е вечно. Нищо, което създаваме, не е в състояние да надживее неуморния ход на пространството и времето. Независимо дали заради Тъмната звезда, някой заблуден астероид или промяна на земната орбита, нашата планета неизбежно ще загине. Тя си остава едно малко камъче в безкрайното пространство. А пространството и времето в крайна сметка винаги побеждават.

— Щом онези древните са били толкова умни, че да оцелеят при идването на Тъмното слънце, тогава какво ги е убило?

— Не зная. — Джак я погледна. — Знаеш ли, за мен дори идеята за това Тъмно слънце е достатъчно трудна.

 

 

Накрая стигнаха до онова, което доминираше в гигантската пещера — огромен вулканичен конус.

В склоновете му беше изсечена изумителна, подобна на замък структура на множество нива. През фортификациите й свободно се стичаха няколко потока магма.

Преминаването през тази структура отново означаваше да се избере един от три пътя или стълбища и преодоляването й им отне цял час, но накрая се озоваха на най-горното ниво, където в ръба на конуса имаше изсечена цепнатина. От двете й страни се извисяваха два контрафорса, образуващи проход към вътрешността.

Джак надникна надолу в кратера и дъхът му замря.

— Милостиви боже…

Гледаше надолу към пет великолепни кули — четири еднакви около пета, по-висока.

Четирите външни кули бяха изградени от местната светлосива скала и по стените им имаше сложна плетеница виещи се канали. Петата бе от по-тъмен камък и стените й бяха гладки и полирани. Единствената й защита бе един улей в горната част, на четири пети от височината й. И петте съоръжения се издигаха от отвратително езеро кипящ катран.

А най-горе, на пиедестал в купола на самия връх на централната кула, подобен на тухла от замъглено стъкло, беше Третият стълб.

На пръв поглед бе доста близко до него — кулата беше толкова висока, че почти се изравняваше с входа, от който беше дошъл. Но Джак виждаше, че за да стигне до Стълба, човек трябва да преодолее серия тесни мостове, които свързваха четирите външни кули в посока обратна на часовниковата стрелка, преди да стигне по последния мост, издигащ се под опасен ъгъл от четвъртата кула, до купола на централната.

Завиваше му се свят само при вида на изпитанието.

Отвъд Стълба в купола, точно на противоположната страна на ръба на кратера, Джак видя друг проход — а зад него нещо вече познато.

Основата на огромна обърната бронзова пирамида.

Третият връх.

 

 

Вълка се взираше в петте кули.

— Лабиринтът в лабиринт на шогуна. Останалата част от това място е дело на древните създатели на Машината, но тези кули са били построени от японците по времето на Чингис хан.

— По-малкият лабиринт, построен да защитава Третия стълб — каза Зоуи.

— И как действа той? — попита Рапирата.

Джак огледа кулите и мостовете.

— Прилича ми на бързо преодоляване на препятствия и капани…

— Хей — обади се Лили, която стоеше до една статуя на дракон на ръба на площадката при входа, и посочи надписа на японски, изрязан върху подиума. — Тук пише:

„Просто изпитание,

провеждано всеки ден при раждането и смъртта на Ра.

Храбрият воин се изкачва, а огнената течност се спуска.

Онзи, който победи смъртоносната течност до върха, ще получи дара на Великия хан.

Онзи, който я победи на връщане, ще запази живота си.“

Джак се загледа в криволичещите по стените на четирите външни кули канали. На върха на всяка имаше подобен на комин отвор, в който бълбукаше лава. Предположи, че някакъв задействащ механизъм кара лавата да прелее от отвора и да потече надолу по каналите. Ако искаше Стълба, човек трябваше да мине през лабиринта от разкривени на зигзаг стълбища по стените на кулата и да стигне до купола, след което трябваше да се спусне обратно, преди потеклата лава да му отреже пътя.

Погледна през седемдесетте метра въздух, който отделяше върха на централната кула от платформата, на която стояха, и каза:

— В моменти като този ми се иска Хор да е с мен.

Беше оставил птицата при Скай Монстър на „Халикарнас“.

— Разстоянието е прекалено голямо за магнитни куки — каза Зоуи.

— Раждането и смъртта на Ра… — обади се Астро. — Изгрев и залез. Значи ли това, че всеки ден по изгрев и по залез системата кули е достъпна?

Джак посочи с брадичка двете широки каменни плочи на нивото на езерото, по които се стигаше до първата кула. Разстоянието между тях беше широко и не можеше да се прескочи.

— Предполагам, че два пъти на ден, сутрин и вечер, от езерото се издига трета плоча и ти дава възможност да се добереш до първата кула. После се състезаваш с лавата, която се стича по кулите.

— Колко е часът? — попита Вълка.

— Единадесет преди обяд — отговори Рапирата.

— Кога залязва слънцето?

— Към шест без десет вечерта.

— А кога се пада Изгревът на Титан утре?

— Пет минути след полунощ — отвърна Джак.

Вълка въздъхна дълбоко, седна на платформата и се облегна на стената.

— Почти седем часа, докато ни се отвори възможност да се доберем до Стълба. След това още шест, преди да положим Стълба на мястото му. Май ще се позабавим известно време.

Усмихна се на Лили.

— Колко очарователно. Отваря ни се възможност да се опознаем по-добре.

 

 

— Доста време мина, Астро.

Астро не отговори.

— Какво ти казаха за мен? — попита Джак.

Астро продължи да мълчи един дълъг момент, след което отговори:

— Казаха, че си смятал да ме убиеш веднага щом излезем от Египет.

Джак се бе питал какво се е случило с Астро. Младият морски пехотинец бе постъпил в екипа им по време на първата среща в Дубай по искане на Пол Робъртсън от ЦРУ точно преди един самолет да се забие в небостъргача Бурж ал Араб.

След Дубай Астро бе следвал Джак през системата капани на Лао Дзъ в Китай, участва на втората среща на остров Мортимър в Бристол Чанъл, след което отиде с Джак в Абу Симбел — а тогава Джак вече бе останал с впечатлението, че Астро е станал лоялен член на екипа.

Но после, след дивото преследване по пустинната магистрала, в което взеха участие „Халикарнас“ и няколко десетки машини на египетската армия, Астро, Джак, Мечо Пух и Стреч бяха заловени. Джак бе проснат в безсъзнание и се бе събудил разпънат на кръст в мината на Вълка в Етиопия…

… и видя Астро да стои вярно до баща му.

Почувства се предаден и сподели това с Мечо Пух. Който обаче го посъветва да не прибързва с осъждането на Астро.

— Сериозно ли мислиш, че съм искал да те убия след всичко, през което минахме? Това отговаря ли на нещата, които си ме виждал да правя? — попита Джак.

Астро мълчеше.

— Спомняш ли си, че ме видя в онази мина?

Астро се намръщи, сякаш се мъчеше да си припомни.

— След Абу Симбел ми се губят доста неща и определено не си спомням никаква мина. Събудих се във военновъздушната база в Диего Гарсия, в болнично легло. Казаха, че съм паднал на пътя по време на преследване и са ме прибрали по въздуха. Бил съм в безсъзнание цели два дни.

— Значи изобщо не си спомняш етиопската мина?

— Не.

Това бе неочаквано. Съветът на Мечо Пух май се оказваше наистина мъдър.

— Не падна на пътя — обясни Джак. — Всички преживяхме онзи епизод и се отървахме живи и здрави. Явно след като ме удариха с дръжката на пистолета са те дрогирали.

— Казаха ми, че всъщност работиш против Америка. И че същото се отнася за мен, щом ти помагам. Вълка каза, че Робъртсън изобщо не е трябвало да ме включва в екипа ти. След Абу Симбел бях прехвърлен в екипа на Вълка заради опита ми с всички тези древни истории.

Едва сега Джак си даде сметка, че Астро го нямаше, когато той беше осъзнал сложната мрежа тайни международни съюзи около тази мисия — че Вълка работи не за Америка, а за богатата и могъща група „Колдуел“ с нейните агенти в Американските въоръжени сили и напълно извън полезрението на властите, както и с Китай и Саудитска Арабия.

— Астро — каза той. — Аз представлявам група загрижени малки държави, които не искат светът да бъде разрушен, това е всичко. Колкото до теб, мисля, че си пешка в нечия по-голяма игра. Мисля, че Вълка и Робъртсън работят заедно и че са те използвали, защото си честен войник, който изпълнява заповеди. Ами ако хората, които дават тези заповеди, са морални уроди? Те са те включили в екипа ми не за да може Америка да се включи в коалицията, а за да могат да следят мен.

— Лесно е да се каже, трудно е да се докаже — отвърна Астро.

— Не е чак толкова трудно. Мисля, че скоро сам ще откриеш истината.

И му обърна гръб.

— Джак — каза Астро зад гърба му. — След като Стълбът бъде открит и положен на мястото му, имам заповед да те убия. Същото се отнася и за останалите от ГЕСГ.

Джак замълча за момент, после каза:

— Заповедта си е заповед. Искрено се надявам не ти да си онзи, който ще ме довърши.

 

 

Върна се при Лили и Зоуи тъкмо когато Лили се събуждаше. Тя му се усмихна.

— Здрасти, тате.

— Здрасти, хлапе.

— Ах, семейство за пример — обади се Вълка от другия край на платформата. — Колко трогателно!

— Проблем със семействата ли имаш? — попита Лили.

Вълка завъртя дебелия си пръстен, получен при завършването на Анаполис.

— Концепцията за „семейство“ е човешко изобретение, при това доста несъвършено. За мъжкаря има само създаване на поколение — никакви представи за семейство. Винаги съм обичал потомците си повече от майките им.

— Силното семейство е нещо повече от сбора от отделните му части — каза Лили.

— Тъй ли? Значи вярваш, че твоето малко семейство е силно? — попита Вълка и се вгледа внимателно в нея.

— Да — твърдо отговори Лили.

— И вярно?

— Абсолютно.

Вълка бавно кимна.

После погледна загадъчно към Зоуи.

— Това невинаги е било така.

Лили се намръщи. Зоуи също.

Лили се обърна и погледна въпросително Джак.

— Баща ми — обясни й той — гледа на семейството по различен начин от моя. Той смята, че мъжете просто искат да създават деца, а жените са само средство, което им го осигурява. Не вярва в семейството, което се създава, когато двама души имат дете.

— А каква тогава е твоята теория? — попита Вълка. — Моля. Бъди така добър да ме осветлиш.

Джак го погледна безизразно.

— Членовете на семейството са като най-добрите приятели. Тяхната вярност винаги е по-дълговечна от спомените им.

 

 

Почти всички спяха, Вълка също.

Джак стоеше на стража и за да не задреме, отиде до края на платформата и се загледа към кулите в кратера: мъчеше се да прецени най-добрия път през плетеницата стълбища по стените им…

Гласът в ухото му го стресна.

— Ще те убия, да знаеш.

Рапирата стоеше точно зад него, почти долепил уста до лявото му ухо.

Джак не отговори. Много добре осъзнаваше колко близо е до бездната.

Рапирата кимна към спящия Вълк.

— Докато си жив, аз винаги ще съм вторият син, а в неговите очи — вторият най-добър син. Той те уважава, да знаеш. По начин, по който не уважава мен. И докато си жив, докато дишаш и носиш името му, аз винаги ще съм номер две. Но ако те убия, ще докажа, че съм по-добрият войник, по-добрият мъж, по-добрият син…

— Махни се.

Двамата рязко се обърнаха и видяха Зоуи — будна, на крака, насочила своя „Глок“ към Рапирата.

Рапирата сви небрежно рамене и отстъпи от Джак.

— По-добрият син — повтори.

Едва когато брат му се отдалечи, Джак си позволи да вдиша и да се отпусне — мускулите му се бяха вдървили.

 

 

Час преди залез обединената група слезе до дъното на кратера по изключително стръмните стъпала на една висока стена-стълба.

Озоваха се на ниска каменна пътека, която минаваше покрай едната страна на катраненото езеро. Кипящата черна субстанция миришеше отвратително, като гнили яйца, на повърхността й необичайно бавно се издуваха и се пукаха мехури. Тук долу бе още по-горещо и Джак и Зоуи свалиха якетата си.

Един от хората от ГЕСГ зяпна лявата ръка на Джак — макар той да носеше кожена ръкавица, се виждаше, че ръката му е от сребриста стомана. Това бе чудото на техниката, разработено от Магьосника специално за него преди много години.

— Какво зяпаш бе? — тросна се Лили на войника. — Не си ли виждал бионична ръка?

Джак и Зоуи гледаха най-близката кула и се опитваха да разгадаят лабиринта пресичащи се стълбища по долната й половина.

— Май трябва да слизаш, за да се изкачиш — отбеляза Зоуи. — Всички стълбища нагоре свършват малко преди моста към втората кула. Това е капан. Толкова много искаш да се добереш до моста, че се втурваш право нагоре, докато всъщност трябва да слезеш чак до нивото на езерото, да изтичаш от онази пътека там и да продължиш нагоре от другата страна.

— И през цялото време отгоре се спуска лава — каза Джак. — Така че трябва не само да се движиш бързо, но и не бива да правиш много грешки. Всяка грешка дава по-голям шанс на лавата да ти отреже пътя на връщане. А ако си прекалено бавен, попадаш в капан. И ти остава само да чакаш смъртта.

 

 

Няколко минути преди залез-слънце стояха на ниската каменна плоча и гледаха първата кула, от която ги отделяше езерото бълбукащ катран.

Петима войници от ГЕСГ, сред които Рапирата и Астро, пристъпиха напред. Носеха олекотените полимерни брони на специалните части „Делта“ и алпинистко оборудване. Бяха оставили тежките оръжия и носеха само пистолети.

— Това е екипът, който ще вземе Стълба — каза Вълка. — Най-бързите ми хора. Съгласен ли си?

Джак разпери ръце, седна и се облегна на стената.

— Нямам нищо против да оставя това на теб и звездите ти. Мразя състезания за време, при това с капани.

— Пратих двама обратно горе — каза Вълка на екипа си. — Ще наблюдават оттам и ще ви дават указания по радиото. Останалите ще чакаме тук.

— Разбрано — каза Рапирата.

Астро само кимна.

— Добре тогава, пригответе се… — каза Вълка.

Няколко минути по-късно слънцето залезе зад хоризонта, който не можеше да се види, и както всяка сутрин и вечер през последните седемстотин години, от езерото катран се издигна широка каменна плоча, за да позволи на всеки, който дръзне, да стигне до огнения лабиринт на петте кули.

 

 

Лиснаха вода върху нагорещения камък, за да го охладят. Тя засъска и се вдигна пара.

Рапирата се засили, скочи върху камъка…

… и камъкът съвсем леко потъна — и задейства сложната защитна система на лабиринта.

И системата оживя.

 

 

Първата кула избълва от подобния си на комин връх клокочеща маса нажежена лава, която незабавно започна да се стича по издълбаните на зигзаг в стените канали.

— Тръгвайте! — извика Вълка на Рапирата.

Рапирата, Астро и другите трима от ГЕСГ минаха по издигналия се от езерото камък и затичаха нагоре по тясното стълбище, по което се стигаше до първата кула.

Астро тичаше точно зад Рапирата.

— Рапира! Надясно и надолу! — извика по радиото един от наблюдателите горе.

Затичаха надясно и надолу около долната половина на кулата. Докато търчаха, Астро погледна нагоре и видя как червената лава бавно се спуска по каналите на горната половина. Дори там, където не можеше да я види, издайническото жълтеникаво сияние издаваше местоположението й.

Воден по радиото от двамата наблюдатели, петчленният екип направи пълна обиколка на кулата, като се катереше и слизаше по стълбищата — и Астро бързо разбра, че без насочване отвън много бързо щяха да се изгубят безнадеждно.

Забеляза и нещо друго — нещо, което можеше да се види едва когато се доближиш плътно до стените на кулата.

Стените не бяха от гладък камък. Повърхността им представляваше много фина мрежа от малки, насочени нагоре остри шипове. Астро ги докосна. Бяха ужасно остри. Дори най-лекият натиск бе достатъчен, за да те порежат.

И изведнъж след поредния завой се озоваха пред дългия каменен мост, който водеше до втората кула.

Втурнаха се по него. Астро продължаваше да следва плътно Рапирата. Докато тичаха, погледна нагоре и видя кипящата лава вече да се стича от върха на втората кула.

Капаните се задействаха последователно — даваха ти възможност да стигнеш до целта си, но даваха и на лавата четири възможности да те настигне на връщане.

Единият наблюдател извика:

— Добре, минавате по моста и тръгвате по стълбището към…

Гласът му секна. Астро се обърна, погледна нагоре и назад — и видя как главите на двамата наблюдатели изчезват в кървави пръски. Телата им се килнаха напред и полетяха към Катраненото езеро.

— Какво… — почна войникът от ГЕСГ зад Астро миг преди също да бъде улучен и да излети от тесния мост. Падна в катрана и клокочещата черна маса го повлече надолу.

Един куршум профуча покрай главата на Астро и той успя да различи проблясъка от дуло — или може би две? — високо горе, недалеч от портала от отсрещната страна на кратера.

Още двама японски снайперисти.

Снайперисти, които ги бяха чакали да стигнат дотук, преди да открият огън…

— Под обстрел сме! — извика Рапирата по микрофона на гърлото си. — Трябва ни прикритие! Осигурете ни прикритие, по дяволите!

 

 

Джак с ужас гледаше как екипът влиза право в капана.

Цялата ситуация му се изясни.

Японците имаха още хора!

Бяха изчакали търпеливо хората на Вълка да задействат системата капани на кулите. Бяха елиминирали наблюдателите и сега довършваха самия екип.

После осъзна нещо още по-важно.

Това бе единствената им възможност да се доберат до Стълба.

Стълбът трябваше да бъде поставен на мястото му преди зазоряване. Ако не го вземеха сега, японците щяха да излязат победители и светът беше обречен.

Сега беше единственият им шанс.

Джак рязко се върна в действителността и насочи вниманието си към кулите.

Свистяха куршуми.

Още един от хората на Вълка падна в зловонното катранено езеро.

Лавата продължаваше да се излива от върховете на първите две кули и да се стича на ручейчета по криволичещите канали.

Рапирата крещеше по радиото:

— … прикритие, по дяволите!

— Там! — викна Зоуи и посочи, и Джак видя двамата японски снайперисти — на другия проход, откъм Върха — точно когато един от тях стреля точно към него.

На крачка от Джак дясното ухо на Вълка избухна в кървави пръски, а мъжът до него рухна, улучен в окото.

— Стреляйте! — извика Вълка.

И насред всичко това, насред всички куршуми, крясъци и стичаща се лава, Джак Уест-младши се хвърли в действие.

Грабна своя MP-7 и автомата MP-5 на убития до него и извика:

— Зоуи! Взимай карабината и идвай с мен! Лили, скрий се някъде и не се показвай!

После се втурна напред — с бялата тениска, дочените панталони и пожарникарската каска. Изкуствената му лява ръка проблясваше. Зоуи хукна след него.

Проехтяха още изстрели. Двамата се носеха нагоре и надолу през лабиринта външни стълби на първата кула.

Стигнаха до един ъгъл. Следващото стълбище продължаваше около него и под тесен мост към следващата кула.

А на моста стрелците от отсрещния портал унищожаваха екипа на Астро — още двама от войниците от ГЕСГ бяха улучени. Астро и Рапирата, изправени пред превъзхождаща ги огнева мощ, се мъчеха да намерят прикритие зад мъртвите си другари и стреляха безполезно с пистолетите си към снайперистите.

— Зоуи! — извика Джак. — Един изстрел и продължаваме!

Зачака, притиснат до стената, а Зоуи коленичи зад него, насочи беретата и се прицели в стрелците при портала.

Стреля.

Единият снайперист отлетя назад.

— Страхотен изстрел! — извика Джак. — Давай сега напред!

И отново се втурнаха нагоре и надолу по стълбите на първата кула. Вече бяха мишена само за един снайперист, но изведнъж Джак осъзна, че със Зоуи са свалили якетата си — якетата, в които бяха техните „косове“. Нямаха абсолютно никаква защита.

Имаше и още една причина за тревоги — високо над тях лавата продължаваше да се стича надолу, струите й се виеха по каналите като светещи змии.

Стигнаха до последния ъгъл преди моста, на крачка от огневата линия.

— Добре — каза Джак на Зоуи. — Пак имаш един изстрел. Когато изтичам на моста, на онзи ще му трябват около две секунди, за да се прицели в мен. През това време ще го свалиш.

— Ами ако не улуча?

— Трябва, Зоуи. Или ти застрелваш него, или той застрелва мен. Готови… сега!

Джак изскочи от прикритието и се втурна по моста, като стреляше и с двата автомата едновременно.

Видя как японският снайперист се прицелва през оптичния мерник и…

Баам!

Изстрел.

Джак не можеше да каже кой е стрелял.

За свой ужас видя горе проблясък от дуло и за един ужасяващ момент си помисли, че може би Зоуи не е успяла да стреля навреме, но част от секундата по-късно видя как черната глава на снайпериста се пръска в гаден фонтан от кръв и мозък — точно когато куршумът на японеца сряза каишката на пожарникарската каска на Джак.

Зоуи бе стреляла може би една стотна от секундата по-бързо от японския снайперист.

— Благодаря, Зоуи! Продължавам!

Втурна се по тесния мост, като прескачаше труповете на войниците от ГЕСГ, профуча покрай Рапирата и Астро и продължи към втората кула — състезаваше се вече сам срещу стичащата се отгоре лава.

 

 

Щом Джак стъпи на първото стъпало на втората кула, лавата започна да се излива от върха на уретата. Вече три реки магма се стичаха от върховете на първите три кули, всяка на различен етап от спускането си.

Джак не спря нито за миг.

Напрегнал мускули, той тичаше през лабиринта от стълбища, избираше ги по памет — нагоре, надолу, като се мъчеше да не докосва стената на кулата; в един момент я забърса и острите й като бръснач зъби разкъсаха ръкава на тениската му като хартия и оставиха гаден разрез на рамото му.

Разпраният ръкав само му се пречкаше, така че Джак го откъсна и напълно оголи окървавената си ръка.

Като тичаше с все сили, Джак стигна до моста към третата кула — той се изкачваше нагоре и по него имаше стъпала.

Мина по моста и се озова на средното ниво на кулата. Сега беше по-високо и подобните на змии потоци лава се стичаха много по-наблизо. Сияеха зловещо, докато се спускаха плавно по каналите.

Бяха почти на половината разстояние между върха и моста, по който Джак бе минал току-що.

Ако не вземеше Стълба и не започнеше да се спуска, преди лавата да е стигнала въпросната половина, щеше да остане в капан, в безизходица, обречен да чака мъчителната си смърт.

„Не можеш да спреш сега!“

Затича се по пътеката, която пресичаше третата кула, след което се втурна нагоре по стълбището от противоположната страна — то водеше към друг дълъг мост, по който се стигаше до четвъртата кула. Мина по него и продължи, вече главозамайващо високо, катереше се по изсечените в стената стъпала на най-горното ниво на кулата — само на метри от кипящата лава, която започна да се спуска по нейните канали — озова се на последния изключително стръмен мост — извисила се на невъобразима височина каменна пътека, която минаваше над бездната и водеше към върха на централната кула.

И изведнъж се озова на най-високата точка над кратера, във великолепния купол, в който се пазеше Третият стълб.

 

 

Ако имаше време за губене, Джак сигурно щеше да зяпне разкрилата се пред него гледка. В залата имаше златни колони, златен пиедестал и облицовани със златни листа тухли.

Но Джак нямаше време.

Така че просто грабна мътния продълговат Стълб от пиедестала и започна отчаяното спускане обратно.

Полетя надолу по стръмния мост и стигна четвъртата кула два метра преди потока лава.

През моста към третата кула, надолу по стъпалата, после през изсечения тунел в нея — изскочи навън точно когато лавата над него се раздели на три потока и плисна само на някакъв си метър зад пламналите му от тичане пети.

Надолу по втората кула, чиято горна половина вече бе изрисувана със светещи от лавата канали, подобни на живи червени вени. Тук трябваше да преодолее три стени и лавата се стичаше от повече улеи и на повече места — и щом се озоваваше на някое стълбище, тя съскаше свирепо и те подгонваше надолу по същото стълбище; тръгнеш ли по един път, нямаш начин да се върнеш. Грешките бяха недопустими.

Втурна се към първата кула, като отчаяно се мъчеше да си спомни правилните стълбища. Прескочи един проточил се пръст лава, който беше пресякъл пътя му. Магмата вече го притискаше отвсякъде.

Рапирата вече се бе върнал на безопасно място на нивото на езерото и гледаше свирепо Джак. Зоуи и Астро се бяха задържали на последното стълбище и го очакваха с безпокойство.

Джак беше изтощен. Чуваше единствено бесните удари на собственото си сърце в главата си, примесени с накъсаното му дишане.

Опита се да се съсредоточи.

Трябваше да внимава на всяка стъпка…

Да не се препъне, да не се подхлъзне…

Лавата вече се стичаше навсякъде около него, капеше като едри капки дъжд, но на всеки завой той бе на няколко сантиметра пред нея.

И тогава се появи последното стълбище и Джак рискува да се усмихне… и се подхлъзна, и се просна тромаво по корем, сграбчил Стълба с всички сили; заплъзга се надолу по предпоследния участък, все така преследван от гладната за плътта му лава.

Опита се да се изправи, падна, погледна назад… и видя, че лавата всеки миг ще докосне стъпалата му… и изведнъж два чифта ръце внезапно го сграбчиха и го дръпнаха от нея.

Зоуи и Астро.

Понесоха го по последното стълбище миг преди лавата да потече по него, хвърлиха го на широката каменна плоча и скочиха след него точно когато цялото последно стълбище бе напълно залято от лавата.

Вече и четирите външни кули на лабиринта блестяха в червено, зрелищно осветени от стичащата се по лъкатушещите канали лава.

Джак се свлече до стената на кратера, на безопасната пътека, задъхан, пъшкащ и стиснал Третия стълб на Машината.

— Докопах я тая малка гадинка.

 

 

Десет минути по-късно, след като дойде на себе си, Джак стана, облече си якето и подхвърли Третия стълб на Вълка.

— Пречисти го. Това нещо трябва да бъде положено на мястото му пет минути след полунощ.

Без да чака отговор, отиде при Лили и Зоуи и тримата тръгнаха към отсрещната страна на кратера.

— Да видим какво ще включва полагането на този Стълб.

След като Стълбът бе пречистен във Философския камък, екипът на Вълка (сведен вече до единадесет души — седем от ГЕСГ плюс Вълка, Рапирата, Астро и магьосника) побърза да ги настигне.

Всички тръгнаха по пътеката, която заобикаляше катраненото езеро. Тя свършваше при стръмно стълбище, което водеше към тъмно, подобно на тунел съоръжение, минаващо през стената на кратера.

Джак, Лили и Зоуи стъпиха на горната площадка на стълбището и се загледаха към тунела.

През него в далечината се виждаше огромната маса на обърнатата бронзова пирамида на Върха.

Самият тунел бе тъмен и притихнал, приличаше на тунел на метро. Каменните му стени и високият таван бяха неравни, тук-там с издутини. Навсякъде имаше черни ниши и кътчета; над основния път имаше подобно на балкон ниво.

— Тази изпъкналост не е естествена — отбеляза Джак. — Тунелът нарочно е построен така…

На равни разстояния по дължината на тунела имаше каменни драконови глави. Бяха великолепно изваяни, високи около метър и половина и се издаваха от стените, сякаш замръзнали насред атака; огромните им челюсти бяха зловещо разтворени.

— Дракони? — Вълка се намръщи.

— На мен ми приличат по-скоро на змии — рече Лили. — Да, змии. Виждате ли издутините по стените? Това са телата им.

— Права си… — Рапирата изглеждаше изненадан, че Лили може да е така наблюдателна.

Наистина беше права. Тунелът бе направен така, че телата на змиите сякаш се виеха около целия проход и го стискаха, създавайки всички тъмни кътчета и ниши.

Джак спря насред крачка.

Преброи главите.

Общо осем на брой.

— Осем глави… — прошепна той. — Змия с осем глави. Орочи… Залата на Орочи в Йоми… Ох, мамка му! Лили, Зоуи, прикрийте се! Веднага!

Без изобщо да чака отговор, сграбчи Лили и забута Зоуи пред себе си, като ги прикриваше с тялото си, след което ги запрати зад една от главите миг преди целият тунел да заехти от стрелбата от поне десетина тъмни ниши на горното ниво.

Трима от единадесетчленната група на Вълка от ГЕСГ бяха покосени на място, надупчени на решето, убити моментално.

Други двама се загърчиха конвулсивно, улучени от втория порой куршуми отгоре — куршуми, изстреляни от гарнизона на японските специални части, настанен в тунела, в това тясно гърло, на идеалното място за засада.

Джак си беше спомнил прехванатото японско предаване, което бе чел преди няколко дни: „Кажете на гарнизона в Йоми да остане на позицията си в залата на Орочи“.

Този тунел с неговото масивно изображение на осмоглавата змия бе Залата на Орочи, а адският подземен пейзаж — Йоми.

„По дяволите!“

Осъзна също, че японците е трябвало страшно много да се сдържат, за да не убият двамата разузнавачи, които бе пратил тук преди. Ако го бяха направили, щяха да се издадат, а те бяха натоварени с по-важна задача — да хванат в засада групата на Джак, ако се добере дотук, и да я унищожат веднъж завинаги.

Докато куршумите свистяха и другарите им от ГЕСГ падаха около тях, Рапирата, Вълка и Астро изстреляха няколко гранати от гранатомети М-60. Експлозиите проехтяха на горното ниво на тунела.

Джак и Зоуи също се включиха в битката, застанали гръб до гръб и отново защитени от „косовете“: стреляха по тъмните кътчета, образувани от огромните извивки на змията.

Когато очите му свикнаха с тъмното, Джак различи в сумрака фигури — бойци от японските специални части, всички с очила за нощно виждане, поради което приличаха на богомолки.

Изведнъж ярка жълта светлина освети целия тунел — Рапирата пусна в ход огнехвъргачката си. Фонтанът течен огън оплиска едната страна на горното ниво, обгърна в пламъци намиращите се там бойци и заслепи останалите заради очилата им.

Горящи фигури западаха от позициите си.

В хода на битката Вълка беше прострелян в ръката, което сякаш само го вбеси още повече и той откри унищожителен огън по противника — убиваше всеки вражески войник, който попадаше в полезрението му.

Сражението беше свирепо — куршуми свистяха, мъже рухваха, огнехвъргачката на Рапирата бълваше ослепителни езици, но накрая по-мощната и точна стрелба на хората на Вълка и Джак наред със закрилата на „косовете“ отне преимуществото на изненадата на японците.

Последният неприятел падна ранен и Рапирата го довърши с голи ръце с два брутални удара — първият го просна в несвяст, а вторият в носа го уби.

Заради засадата екипът на Вълка вече бе сведен от единадесет на шестима души, като всички оцелели, с изключение на един имаха една или друга рана; единствено Рапирата като по чудо се отърва от мелето без нито една драскотина.

Откриха труповете на дванадесет японски войници, всички облечени в черно, всички с очила за нощно виждане. На горното ниво намериха водолазно оборудване, пакети храна, вода и спални чували.

По време на престрелката Джак бе улучен в дясната ръка от някакво отчупено парче скала; раната кървеше силно и заедно с разреза на рамото от миниатюрните остриета на кулата дясната му ръка изглеждаше така, сякаш я е потопил във вана с кръв.

Зоуи, която също бе защитена от куршумите от „кос“, също бе улучена от рикошет в левия прасец. Болеше ужасно, но след няколко болкоуспокояващи можеше да куцука. За щастие, Лили се бе отървала без драскотина.

Тя и Рапирата бяха единствените в групата, които не бяха изпоцапани от собствената си кръв.

 

 

Докато огньовете догаряха и димът се разсейваше, Джак се добра до отсрещния край на тунела, видя третия и последен етап от този Връх и изпъшка:

— Последното изпитание.

Стоеше на изсечена в склона на вулкана широка тераса, от която се разкриваше невероятна гледка.

Картината, която бе видял на цифровия апарат, неимоверно бе подценила Третия връх.

Обърнатата му бронзова пирамида доминираше над пространството пред него и се извисяваше над всичко като някакъв гигантски космически кораб. Както беше и при двата предишни Върха, тя започваше от тавана на пещерата и увисваше над черна бездна.

Но с една важна разлика.

Тази пирамида бе обкръжена от езеро кипяща лава, която преливаше през ръба на бездната в идеален кръгъл „лавопад“. Кръгло корито малко под ръба улавяше лавата и вероятно я връщаше по някакъв начин обратно в системата горе.

Единственият начин да се стигне до пирамидата бе дълъг, подобен на език каменен улей, който минаваше над бездната като недовършен мост. Малка река лава течеше по него като през преливник, стигаше до самия връх на пирамидата и се изливаше на тънка струя в бездънната пропаст.

За да се добере до улея и пирамидата, човек трябваше да премине висока каменна пътека и две кули, свързани с тесен мост — всичко това високо над езерото лава.

Вниманието на Джак обаче бе грабнато най-силно от онова, което бе на самия край на тази пътека, на нивото на езерото — нещо като каменен пристан.

След двадесет минути Джак стоеше на пристана, само на стъпка над сияещото езеро лава.

Горещината беше непоносима и изгаряше гърлото му. Отново се наложи да покрие устата си с влажна кърпа. Останалите направиха същото.

— А стига бе… — промълви Зоуи, загледана към улея.

— Това е самоубийство… — обади се Рапирата.

— Японците нямат същото отношение към самоубийството, каквото е нашето — рече Джак. — И никога не са го имали.

Две украсени каменни канута чакаха в отделни ниши на пристана. Всяко имаше две места и като че ли бяха изработени от същия устойчив на лавата материал, който изграждаше и самия пристан — с тази разлика, че тези канута несъмнено бяха построени така, че да плават по лавата.

Ако човек бутнеше едно от пристана, течението щеше да го отведе право при улея и по него до върха на пирамидата.

Единственият проблем бе, че нямаше начин да върнеш кануто обратно срещу течението. Идеята бе очевидна — пускаш се по улея, полагаш Стълба и после политаш в бездната.

Еднопосочно плаване.

Магьосникът на неета каза нещо на гръцки. Лили преведе:

— Казва, че най-великата смърт е тази в чест на Нефтис, Тъмното слънце. На един от нас би трябвало да се окаже честта да умре, полагайки този Стълб.

— Е, и кой ще прояви благородство и ще се принесе в жертва? — изсумтя Рапирата.

Джак се взираше в улея и тънката ивица лава, течаща по него.

— Аз — рече Вълка.

Странното бе, че не гледаше към пирамидата, когато го каза, а в посоката, от която бяха дошли.

 

 

Бяха им нужни три часа да ги намерят — час да се върнат до входа на пещерната система, час да претърсят останките и час да се върнат при пристана, но си заслужаваше.

Както се беше надявал Вълка, в останките на супертанкера — който сега лежеше в езерото лава и бавно, сантиметър по сантиметър, потъваше — откриха две лебедки с дълги стоманени въжета.

— Добра идея — каза Джак, докато завързваха въжетата към двете канута.

— Час? — попита Вълка.

Лили си погледна часовника.

— Единайсет и половина. Разполагаме с трийсет и пет минути.

 

 

Двете канута се отделиха от пристана и се понесоха в потока лава едно след друго, като размотаваха стоманените въжета.

Вълка и Джак бяха в първата лодка, а втората беше празна — бе завързана за кърмата на тяхното кану с въже и ги следваше по настояване на Джак, като резервен вариант за измъкване, ако се случи нещо непредвидено. Всяко кану теглеше отделно стоманено въже — друга предпазна мярка.

Рапирата, Астро и Зоуи стояха при едно малко, подобно на форт съоръжение в горната част на стълбището непосредствено преди пристана и оттам управляваха лебедките и развиваха въжетата, които трябваше да не позволят на лодките да пропаднат през ръба — като през цялото време внимаваха въжетата да останат над лавата. Рапирата и Астро бяха при лебедката за първото кану; Зоуи се грижеше за другата.

Лили остана на пристана и се взираше напрегнато в Джак.

Канутата бавно се понесоха към устието на улея на ръба на големия кръгъл „лавопад“.

С помощта на течението, кабелите и двете каменни плочи, които използваха като гребла, Джак и Вълка насочиха лодките към улея. Приличаха на бандити от Дивия запад с кърпите на устата и електроженистките маски, които предпазваха очите им от ужасната жега.

Канутата влязоха в улея и бордовете им застъргаха по стените — пасваха идеално на ширината му.

Докато двете свързани лодки бавно се плъзгаха напред, Джак гледаше как огромната бронзова пирамида се извисява над него. Беше неимоверно грамадна. Виждаше върха й на самия край на улея — срязан, очакващ полагането на своя Стълб.

Надникна през борда и стената на тесния улей и видя бездънната пропаст под Върха.

„Господи!“

Канутата приближаваха края на канала.

— Сега внимателно — каза Вълка по радиото. — Отпуснете още малко.

В отговор Рапирата и Астро започнаха да развиват макарата много бавно, сантиметър по сантиметър, докато първото кану не се озова на самия ръб на улея, точно над малкия „лавопад“ и директно под срязания връх на пирамидата.

По време на цялата деликатна операция, която последва, Джак не откъсна поглед от баща си.

Вълка бе буквално покрит с кръв — блестяща струйка се стичаше от раненото му ухо по врата, ръцете му бяха целите червени.

Вълка обаче сякаш не забелязваше страховития си външен вид или не го бе грижа за него — толкова силно се бе съсредоточил върху пирамидата и полагането на прозрачния диамантен Стълб — който, разбира се, бе изцапан с кървавите му пръстови отпечатъци.

Джак погледна собственото си мръсно тяло. Бе покрит с нечистотии и сажди, дясната му ръка също бе хлъзгава от кръв.

„Ама че сбъркана мисия се оказа.“

— Добре, задръжте така! — извика Вълка. — На позиция сме. Колко е часът?

— Дванайсет без четири — отвърна Лили по радиото.

— Добре. Ще поставя Стълба на мястото му…

Чу се рязко изсвистяване, Рапирата бе хвърлен на парапета и изпусна макарата. Астро изведнъж бе дръпнат напред от внезапната допълнителна тежест, но макар да изпусна около педя въже, успя да се захване здраво.

Долу при върха на пирамидата първото кану рязко подскочи напред, при което Вълка — който тъкмо слагаше Стълба — залитна към бездната, но успя да протегне ръка и да се задържи за самата пирамида в мига, в който Астро овладя лебедката.

— Какво, по…? — изръмжа той, но беше прекъснат от автоматичния откос, който улучи пирамидата, канутата и улея около него.

Вълка се метна по корем зад ниските каменни бордове на лодката.

Зад него Джак се извъртя, отпусна се на коляно и затърси стрелеца.

Откри го — отблясъци от дуло на ръба на вулканичния кратер. Последният останал японски снайперист.

Джак стреля и големият му „Дезърт Игъл“ изтрещя; но знаеше, че точната стрелба с пистолет е немислима на такова разстояние.

— Зоуи! — извика той по радиото. — Снайперист!

— Заемам се! — прозвуча отговорът.

 

 

Горе на форта двама от тримата останали щурмоваци на ГЕСГ зад Зоуи паднаха сред фонтани кръв. Зоуи приклекна, заклещи лебедката за парапета, вдигна беретата и се помъчи да открие снайпериста.

Намери го и изстреля откос, който го принуди да се скрие, което даде миг отдих на Джак и Вълка. Астро, който сам се бореше с вързаното за кануто им въже, също успя да намери така нужното му прикритие.

 

 

Часовникът на Джак показа 12:03.

— Трябва да поставим Стълба! — извика той на Вълка.

Вълка вдигна глава… точно когато един изстрелян от японеца куршум рикошира от каменното кану и профуча на сантиметри от лицето му. Наложи се отново да залегне.

Бяха приковани на място.

— Трябва да координираме това — каза Джак по радиото. — Зоуи! Нужен ни е преграден огън, за да можем да положим Стълба. На три, две, едно… Сега!

Зоуи моментално се надигна и отново изстреля откос, принуждавайки японеца да се скрие. Вълка използва момента да скочи на крака. Джак го хвана за колана и той се наведе ниско над носа на кануто, над края на улея и зейналата черна бездна, и посегна нагоре с пречистения Стълб, протегна се, протегна се, протегна се и…

… японският снайперист отново се показа и изстреля още един откос. Куршумите профучаха около пирамидата; един се заби в лявото рамо на Вълка и от него плисна фонтан кръв.

Вълка изрева от болка, но въпреки това се пресегна още по-напред и заби пречистения Стълб в гнездото на върха на пирамидата.

 

 

Секунди след като Вълка положи Стълба и Джак го дръпна назад в кануто, часовникът удари 12:05 и грамадната пирамида започна да вибрира застрашително, след което изстреля ослепителен лазерен лъч надолу в бездната. Ярката бяла светлина изпълни гигантската пещера и миг по-късно угасна.

Джак усети как го заля вълна от облекчение. Бяха оцелели при поредния Връх. Сега единственото, което искаше, бе да се разкара оттук.

Вълка обаче искаше да получи Стълба и наградата му. Джак смътно си спомни каква бе тя — зрение или нещо подобно — но точно в момента изобщо не му пукаше.

След като се беше провалил в опита си да ги спре да положат Стълба, японският снайперист вече стреляше на пълен автоматичен по тях и по форта, по-скоро от отчаяние и безсилна ярост, отколкото по друга причина.

И именно тогава улучи Астро — два пъти.

Куршумите се забиха в ръката и крака му и той изрева точно когато Зоуи пусна един брилянтно насочен куршум, който се заби в устата на японеца и пръсна тила му, слагайки край на стрелбата му.

До нея Астро рухна на земята и изпусна лебедката, която държеше първото кану.

 

 

Първото кану, и без това надвиснало застрашително над края на улея, внезапно полетя напред.

Джак усети движението под краката си и за миг видя бъдещето — лодката щеше да се преобърне през ръба и да полети в бездната!

С бързината на котка той скочи назад във второто кану, обърна се и видя как Вълка грабва заредения Стълб от върха на пирамидата.

— Скачай! — извика Джак.

Първото кану под него беше само на сантиметри от преобръщането през ръба. Вълка направи две крачки към кърмата и скочи с протегнати ръце…

… в същия момент, в който Джак се пресегна от второто кану, наведен през носа…

… и окървавените му длани хванаха не друго, а Стълба в дясната ръка на Вълка.

Озоваха се в най-необичайната позиция — Джак в осигуреното второ кану, Вълка в неосигуреното първо, стиснал с бедра кърмата му, и двамата наведени над лавата между двете лодки, сграбчили двата края на Стълба.

И точно тогава с Джак се случи нещо изключително странно.

 

 

В ума му внезапно проблесна светлина и за някаква част от секундата той се озова на друго място, в друго време.

Беше като сън, в който той падаше, падаше бавно през въздуха под обърната бронзова пирамида.

Отначало си помисли, че преживява отново падането от пирамидата на Втория връх, но това беше различно, този Връх беше различен.

И този път цял самолет падаше заедно с него — огромен черен „Боинг 747“, който приличаше на „Халикарнас“, но имаше едно, а не две крила. Грамадната машина скриваше пирамидата над Джак, пирамида, която ставаше все по-малка и по-малка, докато той пропадаше все по-дълбоко и по-дълбоко в бездната, летеше шеметно към смъртта си…

 

 

Примигна и се върна в настоящето, без да има представа какво означава това шантаво видение, и отново се озова вкопчен в същия Стълб, в който се бе вкопчил и баща му и който ги свързваше в двете канута.

— Дръж се, Джак! — извика гласът на Зоуи в ухото му. — Ще те изтеглим!

В следващия момент двете канута се задвижиха обратно по улея, дърпани от въжето на втората лодка. Зоуи и Рапирата навиваха макарата; куршумът бе улучил втория син на Вълка право в бронирания предпазител на гръбначния стълб и само го бе съборил на земята.

Двете канута се върнаха на пристана и двамата Джак Уест, Старши и Младши, се свлякоха на твърда земя, без да пускат омазания с кървави отпечатъци от пръсти диамантен Стълб с пулсираща течна сърцевина.

 

 

— Тате! Ти успя! — Лили го прегърна.

Рапирата вдигна на крака Вълка, който все още не пускаше заредения Стълб. После хладнокръвно насочи пистолета си към тила на Джак и…

— Не! — викна Вълка.

— Вече не ни е нужен! Трябва да го убием!

— Не, Рапира — каза Вълка с тон, който изненада Джак. Никога не бе чувал баща си да говори така — с тихо уважение. Вълка се обърна към него: — Ти току-що… ми спаси живота… Защо?

Джак дълго не отговори.

— Аз не съм като теб — каза накрая.

Вълка го погледна.

— Определено не си. Не съм склонен към прояви на благодарност или милост, синко, но днес ще направя едно-единствено изключение. Няма да те убия. Хайде, Рапира.

Обърна се и си тръгна. Рапирата изгледа кръвнишки Джак, преди да го последва.

Вълка, Рапирата и магьосникът на неета тръгнаха по стълбите зад пристана със заредения Стълб.

Спряха за момент на форта при ранения пребледнял Астро. Рапирата го огледа и поклати глава.

— Жив е, но ще е сериозен товар, ако го мъкнем по целия път назад. Ще ни забави.

— Остави го — каза Вълка. — Не бива да закъсняваме за подводницата.

Така, съпровождани само от магьосника на неета и един от четиридесетте бойци на ГЕСГ, които бяха тръгнали за Третия връх, Вълка и Рапирата тръгнаха към наводнения вход на пещерната система.

Вълка водеше, крачеше енергично по високия тесен мост.

Рапирата, единственият, който се беше измъкнал от това ужасно място без нито една драскотина, го следваше. Хвърли потаен поглед назад към Джак и небрежно изпусна една граната в малката наблюдателница в центъра на тесния мост.

След секунди тя се взриви и сред грамаден облак прах средната част на моста се разлетя на парчета. Мостът рухна в езерото лава, и между двете кули, от които се стигаше до пристана, зейна широка пропаст…

… и така Джак и другите останаха затворени в тъмното сърце на Третия връх на Машината.

При неочакваната експлозия Вълка се обърна и видя разрушения мост. Изгледа Рапирата, но не каза нищо.

Просто продължи напред.

 

 

Джак поклати глава и каза кисело:

— Изобщо не го очаквах.

Огромната бронзова пирамида се извисяваше над него. Джак се качи на малкия форт, за да прегледа Астро.

— Как ще се измъкнем оттук? — попита Лили.

— Ще намерим начин, хлапе. — Джак извади спринцовка от пакета си за първа помощ и заби иглата в крака на Астро. — Това ще притъпи чувствителността на крака ти, докато извадя куршума.

Астро се намръщи.

— Но въпреки това ще боли адски — добави Джак, взе пинцети и се зае да намери куршума в прасеца на Астро.

Въпреки упойката Астро пъшкаше от болка.

Джак най-сетне извади окървавеното парче олово и Астро се отпусна по гръб, задъхан. Джак започна да превързва раната.

— Защо спаси Вълка? — малко остро попита Лили. — Той уби Магьосника.

Джак не вдигна очи към нея.

— Както вече казах, аз не съм като него.

— Но той е лош. Трябваше да го оставиш да падне и да умре.

Джак спря работата си за момент и я погледна.

— Да убиеш някого е ужасно, Лили. И не е от нещата, които можеш с лека ръка да пожелаеш на когото и да било. Убивал съм доста хора през живота си, но само когато те са се опитвали да убият мен или някой, когото обичам. Но дори тогава това нито веднъж не ме е направило щастлив или удовлетворен. Повярвай, убийството е нещо, което никога не би поискала да направиш.

— Но той…

— Знам. Виж, в момента си ядосана и аз те разбирам. Но ако искаме да спечелим това, ще трябва да го направим, като сме истинските себе си, като сме такива, каквито сме.

— Какво искаш да кажеш?

Джак въздъхна.

— Баща ми не се интересува от никого, освен от самия себе си. Той взема каквото иска и не му пука кой бива наранен междувременно. Убива хората, които застават на пътя му. Аз не го правя. И ако някога го направя, с нищо няма да се различавам от него. Да, искаше ми се да го видя как си плаща за онова, което направи с Магьосника, но първият ми инстинкт винаги е да спася някого, а не да го гледам как пада. Такъв съм. Ако го бях оставил да полети в бездната, когато можех да го спася, щях да се превърна в него. А нямам никакво желание да бъда като него.

— Хмм… — Лили се намръщи. Не беше съвсем удовлетворена.

— Зоуи — каза Джак, докато продължаваше да превързва крака на Астро. — Каква беше наградата за полагането на Третия стълб? Зрение?

— Да. Но не съм сигурна, че разгадахме какво означава това.

— Е, аз определено видях нещо, когато докоснах Стълба.

Описа им мимолетната картина, която бе видял, докато бе стискал заредения Стълб с окървавените си ръце — фантастичното видение как пада под някакъв Връх с еднокрил черен самолет, падащ заедно с него.

— Веднъж разговаряхме с Магьосника — каза Джак. — Той така и не намери категоричен отговор на това какво означава зрение, но имаше една теория.

— Каква? — попита Лили.

— Каза, че наградата зрение е способността да видиш собствената си смърт.

Нито Зоуи, нито Лили знаеха как да отговорят на това.

 

 

Джак приключи с превързването на Астро, преметна едната му ръка през рамото си и му помогна да се изправи. Младият морски пехотинец заподскача на здравия си крак.

— Как е?

— Боли ужасно, но ще се справя. Хей, ти поне не ме остави да умра тук, както направи онзи задник командирът ми. Как можеш да ми помагаш след онова, което ти направих?

— Не си го направил ти. Мислел си, че изпълняваш легитимни заповеди. — Джак сви рамене и кимна към Лили. — Като се изключи това, причините са същите, които обясних на нея.

Загледа се към конуса на вулкана и взривения мост, който водеше към него.

— Така. Какво ще кажете да измислим как да се махнем от това забравено от Бога място?

 

 

Два часа след като Вълка ги изостави, в огромната подземна кухина проехтя втора експлозия.

Бе предизвикана от връзка гранати (целия запас на Джак, Зоуи и Астро), която Джак спусна с помощта на едното стоманено въже до основата на тяхната кула.

Другото въже бе вързано за халката на една граната и той рязко го дръпна и се втурна към форта над пристана.

Гранатите се взривиха в огромна експлозия в основата на кулата и секунда по-късно тя бавно се наклони, подобно на отсечено дърво, през оставената от Рапирата пропаст, стовари се с колосален трясък върху втората кула и остана да лежи под опасен наклон от трийсет градуса. Имаха мост над празнината.

— Бързо! Преди да е паднала! — извика Джак, подхвана Астро и се затича нагоре по наклонената кула… цялата структура застена застрашително.

Лили изтича отпред и малката група забърза нагоре по падналата кула, стигна до острия й връх и скочи на равния горен корниз на все още изправената втора кула.

— Не спирай! — извика Джак на Лили. — Бързо към вулкана!

Всички се затичаха по тясната издигната пътека, водеща към вулкана. Стигаха на безопасно място точно когато падналата кула събори и стоящата. С оглушителен стон на трошащи се камъни двете паднаха настрани в езерото, като вдигнаха огромни пръски лава и повлякоха със себе си половината от пътеката.

Подобно на някакъв жив хищник лавата се зае да погълне двете кули и не след дълго единственото, което остана между вулкана и пирамидата на Третия връх, бе ниският каменен пристан и част от пътеката зад него, сега превърнали се в остров насред кипящото езеро.

 

 

На Джак му трябваха няколко часа, за да се добере до входа на Върха. Напредваха бавно — Лили и куцащата Зоуи вървяха отпред, а той ги следваше, като поддържаше Астро.

По пътя преровиха позицията на японците в тунела и взеха храна и вода… както и водолазната екипировка, с чиято помощ войниците бяха влезли през потопения в океана вход.

Накрая застанаха при наводнения вход на Върха. Сияещото езеро лава беше зад гърба им, а пред тях се плискаше тъмната вода. Вълка не се виждаше никакъв.

Астро каза, че Вълка споменал нещо за подводница, но тя явно вече беше отплавала.

— Какво ще правим, когато излезем? — попита Лили. — Японските кораби са си там, както и стрелците по скалите.

Джак помогна на ранените Зоуи и Астро да си сложат водолазната екипировка.

— Надявам се, че Вълка е имал план, който би могъл да ни позволи някак да стигнем до брега и да повикаме Скай Монстър. Едно знам със сигурност — не можем да останем тук.

И така тръгнаха, надянали водолазните костюми на японците.

Джак дърпаше Астро през тъмносинята мъгла, а Лили помагаше на Зоуи. Заплуваха покрай гигантските стълбове на входната зала.

Накрая излязоха от подобния на хангар вход — усещаха ритмичното дърпане на океана, докато се издигаха нагоре.

Изплуваха на повърхността.

Джак показа главата си над водата, изплю мундщука, огледа се и каза:

— Ох, мамка му.

 

 

Свирепият дъжд шибаше лицето на Джак, докато той гледаше брега на Хокайдо.

Картината бе съвсем различна от предишната.

Корабите на японския флот бяха отстъпили и сега представляваха далечни петънца на хоризонта.

Подводницата на Вълка — малка американска машина клас „Стърджън“ — бе заобиколена от шест тежковъоръжени руски хеликоптера „МИ-48“, клонинг на „Чинук“, и пет щурмови вертолета „Хинд“.

Дванадесет изтребителя „МИГ“ прелетяха с гръм отгоре, за да държат японските кораби настрана.

— Кои са тези, по дяволите? — попита Джак. — Руснаци?

Веднага ги забелязаха и тъй като нямаше къде да избягат, ги изтеглиха на една от транспортните машини.

В мига, в който се озова на борда на хеликоптера, мокър и изтощен, Джак бе обкръжен от шестима командоси от руските специални части, въоръжени с картечни пистолети VZ-6 „Скорпион“.

— Капитан Уест? — извика командирът им през грохота на роторите. — Капитан Джак Уест-младши, да?

— Да! — отвърна Джак.

Прас.

Ударът дойде отстрани, от един от другите руснаци, и Джак рухна на стоманения под. Смътно чу писъка на Лили, преди всичко да потъне в мрак.