Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Уест Младши (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Five Greatest Warriors, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Матю Райли. Петимата велики воини

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2010

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN 978-954-655-126-9

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Петимата велики воини от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Петимата велики воини
АвторМатю Райли
Първо издание20 октомври 2009 г.
Австралия
Оригинален езиканглийски
Видроман
ПредходнаСедемте смъртоносни чудеса“;
Шестте свещени камъка

Петимата велики воини е роман на австралийския писател Матю Райли. Той е третата част в поредицата за Джак Уест-младши след Седемте смъртоносни чудеса и Шестте свещени камъка. Книгата е издадена на 20 октомври 2009 г. в Австралия.

Седма битка
Идването на второто слънце

petimata_veliki_voini_sedma_bitka.png

Великденският остров

20 март 2008

Денят на последния краен срок

petimata_veliki_voini_velikdenski_ostrov.png
Светът

20 март 2008 (Велики четвъртък)

Денят на последния краен срок

На разсъмване на 20 март, четвъртък, времето по целия свят полудя.

Грамадни като планини вълни се носеха по Южния Атлантик и се нахвърляха върху африканското крайбрежие. В Индийския океан стихията подмяташе супертанкерите като детски играчки. В Пасифика девет страни обявиха опасност от цунами.

Торнада опустошаваха американския Среден запад. Циклони вилнееха в Азия. Активните вулкани от Етна в Италия до Серо Азул на Галапагос започнаха да изхвърлят фонтани лава, а заспалите започнаха да тътнат и да изпускат дим, давайки да се разбере, че няма да спят още дълго.

Фотографии от Международната космическа станция показаха няколко десетки страховити облачни формирования по света — огромни, подобни на водовъртежи урагани и циклони.

Светът полудяваше.

Сякаш го обземаха спазми.

В същото време астрономи от обсерватории по целия свят започнаха да съобщават, че подобни неща се наблюдават в цялата Слънчева система — атмосферите на газовите гиганти Юпитер, Нептун и Сатурн кипяха. Вулканите на геологично активния спътник на Юпитер Йо изригваха с такава сила, че изхвърляха материя извън атмосферата й.

Проблемите не са само на Земята, твърдяха астрономите. Някаква невидима и незнайна сила въздействаше на цялата Слънчева система.

Учените не разполагаха с отговори, правителствата призоваваха за спокойствие, а хората по цял свят се стичаха в църкви, джамии и синагоги. Евангелисти и последователи на Ню Ейдж обявиха идването на края на света. И този път като никога май бяха прави.

Тъмното слънце беше стигнало покрайнините на Слънчевата система.

 

 

Насред това безпрецедентно време два морски гиганта пореха водите на разкъсвания от бури Тихи океан.

Това бяха двете най-нови попълнения на китайския флот, могъщите самолетоносачи „Мао Дзедун“ и „Китай“.

При нормални условия тези сиви чудовища заедно с ескортите си от фрегати и разрушители доминираха в океана, но днес напредваха ужасно бавно, шибани от свирепия дъжд и блъскани от огромни вълни. Заради лошото време самолетите им или бяха прибрани в хангарите под палубата, или бяха вързани.

На мостика на „Китай“ стояха полковник Мао Гонли и Вълка, който предишния ден беше хвърлил само един поглед върху Шестия стълб на Мао и го бе обявил за долнопробен фалшификат.

Спектралният анализ потвърди думите му. Стълбът на Мао се оказа впечатляващо копие от селенит. Лешояда и Ятагана го бяха изиграли.

Вълка гледаше свирепо хоризонта и скърцаше със зъби.

Вече бяха закъснели с ден и половина и той се проклинаше, че се бе доверил на Мао и самолетоносачите му. След като се бе измъкнал от леговището на Месоядния, трябваше да долети направо тук, над лошото време, но вместо това бе заминал за Пекин, откъдето го прехвърлиха на китайските кораби, които вече бяха отплавали към последния Връх.

Най-сетне крайната им цел се появи на хоризонта.

 

 

Великденският остров е малко голо парче суша насред най-големия океан на планетата. Дългият само двайсетина километра и покрит със суха трева и ниски хълмове остров е прочут по цял свят с култа към гигантските статуи, създавани от обсебените му обитатели в продължение на почти хиляда години.

Загадъчните моаи на Великденския остров отдавна интригуват света. Достигащи на височина над единадесет метра, те са колосални във всяко отношение. Всичките са обърнати към сушата (с изключение на уникалните седем, които поради някаква причина се взират на югозапад), с вдигнати брадички, завинаги загледани нагоре в небето.

Размерите им, особените им продълговати лица и абсолютната затънтеност на самия остров са направили статуите източник на загадки и спекулации още от откриването им от европейците през 1722 г., точно на Великден.

Повечето специалисти смятат, че моаи изобразяват мъртви вождове, но през годините някои автори са изказвали предположението, че са всъщност изображения на извънземни посетители — твърдение, изглеждащо твърде достоверно поради факта, че главите на най-ранните статуи не са продълговати. Всъщност най-ранните моаи изобщо не приличат на хора.

Към това се добавя и обстоятелството, че макар първите островитяни да са били полинезийци, никъде в Полинезия няма традиция на издигане на гигантски статуи.

Някои учени използват тази информация, за да заявят, че най-ранните статуи вече са били издигнати, когато първите полинезийци стъпили на острова.

Това на свой ред повдига един много по-голям въпрос — кой е създателят на първите статуи?

За съжаление, пристигането на белите хора прекъснало историческата традиция. В началото на 19 век испански търговци на роби отвлекли последните островитяни и ги изпратили да работят и измрат в мините за гуано в Перу и така всички предавани от баща на син познания за статуите — и особено за най-ранните — били изгубени завинаги.

* * *

Вълка се взираше в покрития от ниски буреносни облаци и забулен в дъжд остров.

И ако през целия път беше ядосан, след трийсет минути, когато стъпи на сушата, беше направо бесен.

На летището на острова вече беше кацнал черен „Туполев-144“.

Великденският остров, Тихият океан

20 март 2008 (Велики четвъртък)

17:30 30 минути преди последния краен срок

„Мао Дзедун“ хвърли котва срещу северозападния нос, а „Китай“ се установи в южната част, недалеч от единственото летище на острова.

„Китай“ се издигаше над градчето Ханга Роа. Единственото селище на Великденския остров изглеждаше дребно и незначително в сравнение с него.

Китайските войски се изсипаха на сушата и заповядаха на трите хиляди жители да останат по домовете си. Задачата им не бе трудна — поради проливния дъжд повечето от местните така и така се бяха изпокрили.

По инструкции на Вълка „Мао Дзедун“ беше преместен на няколко километра от северозападния нос — от север към острова се движеше четворно цунами и когато пристигнеше, крайбрежните води щяха да се отдръпнат и да оголят дъното. Самолетоносачът трябваше да се намира достатъчно далеч, за да не заседне.

Четири прехващача МИГ-26 и един самолет за ранно предупреждение излетяха на патрул, за да не допускат неканени гости.

Накрая Вълка се зае с най-важната задача — поведе челния отряд и слязоха на стръмния северозападен нос. Сонарът бе установил голям подводен вход в основата на скалата, подобен на входовете за Втория и Третия връх. На възвишението над отвесната скала Вълка видя руините на самотната платформа за моаи, известна като Аху Вай Мата.

Статуята, която лежеше пред подобната на сцена платформа, бе една от четирите редки моаи, изсечени от базалт, и беше от най-древните на острова — от ранния период, когато изображенията са били по-къси и с по-плоски лица. Една от статуите, за които се подозираше, че са били създадени преди пристигането на полинезийците.

Вълка видя, че ако беше изправена, тя идеално щеше да отговаря на изображението на входа на този връх, представено върху яйцето на дракона.

 

 

— Първото цунами наближава! — извика Мао.

— На това разчитам! — отговори Вълка, като се мъчеше да надвика вятъра. — Месоядния вече е вътре. Предполагам, че е използвал водолазни костюми, за да влезе. Но сега морето е твърде бурно за това! А и няма да имаме нужда от водолазна екипировка. Когато вълната приближи, океанът ще се отдръпне и ще влезем. Кажи на хората си да са готови за спускане!

Минути по-късно, точно както беше предсказал Вълка, водите северно от Великденския остров внезапно се отдръпнаха на цели петстотин метра — отстъпиха в широка разпенена дъга и оголиха пясъчното дъно на океана.

Точно под позицията си на върха на скалата Вълка видя внушителния вход на Шестия връх. Също като в Хокайдо, той бе правоъгълен, с размерите на хангар и изсечен в основата на отвесната каменна стена.

Мао ахна.

— Добре! — извика Вълка. — Спуснете въжетата!

Без да губи нито миг, челната група — Вълка, Мао и петима китайски парашутисти — се спусна по вече оголената скала и стъпи на мокрия пясък непосредствено пред огромния каменен вход.

Вълка погледна навътре и отново видя зала с множество колони, която се губеше в мрака и завършваше със стъпала — точно както беше в Хокайдо.

— Вътре! Преди да е връхлетяла вълната! — извика той.

И тъкмо да се затича, по радиостанцията се разнесе развълнуван глас. В първия момент Вълка не повярва на ушите си.

— Сър! Засечен вражески самолет! „Боинг 747“, стелт сигнатура! Приближава с голяма скорост по права линия! Идва точно към нас!

 

 

„Халикарнас“ излезе от облачния слой и продължи да се спуска под малък ъгъл.

Не зави. Не се отклони. Летеше по абсолютно права линия.

Миг преди да изчезне от екраните им, китайските оператори на радарите на „Мао Дзедун“ и на самолета им за ранно предупреждение засякоха по-малка сигнатура, отделяща се от големия „Боинг 747“.

Вълка ги беше предупредил, че синът му има комплект десантни криле „Гълуинг“ от въглеродни нишки и понякога ги използва за тайно въздушно проникване. Както и можеше да се очаква, сега също го правеше.

„МИГ“-овете бяха изпратени със заповед да свалят „Халикарнас“, след което да открият и унищожат десантчика.

Но когато стреляха по неотклонно спускащия се самолет, той започна да излъчва същинска буря от електромагнитни смущения и ракетите им профучаха покрай него. Опитаха с картечници, но те се оказаха още по-безполезни. Пилотите нямаха представа, че в самолета има „косове“, включени на максимална мощност, така че сега „Хали“ разполагаше, макар и за кратко, със собствено устройство, способно да защити цял самолет.

Странното бе, че въпреки цялата тази стрелба самолетът изобщо не се отклони от курса си.

Така и не направи завой и не се опита да се измъкне.

Просто продължи да се спуска през свирепия дъжд.

Или пилотът му бе луд, или с оперирани емоции, или — изведнъж осъзна някой — в самолета нямаше пилот…

Докато два „МИГ“-а преследваха малката сигнатура, която се бе отделила от „Халикарнас“, другите два приближиха спускащия се черен боинг, за да получат визуална картина от кабината му.

Застанаха от двете му страни, като поддържаха неговата скорост. „Халикарнас“ не откри огън по тях. Сякаш изобщо не бе забелязал присъствието им.

— „Мао Дзедун“, тук Прехващач Едно — докладва единият пилот. — Виждам кабината на самолета. Празна е. Изглежда това нещо лети на автопилот…

— „Мао Дзедун“, тук Прехващач Три. Открихме по-малкия сигнал. Прави широк заход на юг и се опитва да приближи острова от другата страна!

— Самолетът е примамка — каза Мао Гонли по радиото. — Настигнете малкия сигнал и го унищожете!

 

 

Първото цунами се носеше към Великденския остров по оголения допреди секунди участък от морското дъно, а „Халикарнас“ продължаваше да се спуска.

Щеше да кацне тъкмо преди приближаващата вълна и точно пред древния вход на Върха. Но не направи нищо, за да се подготви за кацането — не промени ъгъла на заход, нито спусна колесниците си.

Просто грубо остърга оголеното дъно и се плъзна диво по мокрия пясък. Едно от крилата му се блъсна в древния отвор в основата на скалата и се откъсна, а останалата част на самолета продължи през просторния вход.

Вълната го последва десет секунди по-късно — стовари се върху североизточния нос на Великденския остров като гигантска стена от бяла пяна. Разби се в скалите, вдигайки пръски чак до небето, а долу в залата с колоните просто пое „Халикарнас“ и го запрати като детска играчка към стълбите в дъното. Бяха минали само няколко минути, откакто екипът на Вълка бе изкачил стъпалата.

* * *

Докато първото цунами губеше инерция и се свиваше около северната част на острова, китайските самолети, продължили на юг след малкия сигнал на „Гълуинг“, го настигнаха…

… и откриха само крилете, управлявани дистанционно, и ухиления манекен, по прякор Джордж, завързан под тях.

 

 

В същия момент вътре във Върха разнебитената грамада на „Халикарнас“ се залюля на върха на стълбището, вдигната чак горе от огромната вълна.

Самолетът бе пълна развалина — едното му крило беше откъснато, коремът бе разкъсан от плъзгането по океанското дъно, всички прозорци на кабината бяха изпочупени, картечните му кули бяха задръстени с мокър пясък.

За един дълъг момент величественият някога „Боинг 747“ остана неподвижно кацнал на върха на стълбището. После една от вратите при крилете се отвори…

… и от унищожения самолет излезе Джак Уест-младши.

petimata_veliki_voini_shesti_vruh_velikdenski_ostrov.png

Джак погледна Шестия връх.

В сравнение с другите, които бе виждал, този изглеждаше доста проста структура, но това впечатление беше измамно.

Шестият връх бе изграден във формата на огромна фуния със стръмни склонове, които се събираха при кръгла бездна в дъното. В горната си част ширината й бе може би триста метра, но в основата си бе не повече от шестдесет.

Естествено, над фунията се спускаше познатата обърната бронзова пирамида. Върху две от стените й в момента се виждаха множество пулсиращи кехлибарени светлини — несъмнено сигнални ракети, изстреляни от Месоядния при пристигането му, за да осветят огромното пространство.

На слабата златиста светлина Джак огледа повърхността на огромната фуния. Изглеждаше плътна, но при по-внимателно вглеждане се оказа, че не е.

Никак даже.

Бе покрита с хиляди, а може би и милиони ужасно остри шипове с дължина около метър и половина, изработени от някакъв тъмносив камък. Всеки шип се намираше само на стъпка от следващия и всички заедно образуваха гъста гора — толкова гъста, че повърхността на огромната фуния изглеждаше плътна и гладка.

Джак докосна върха на най-близкия шип. Дори лекият допир бе достатъчен, за да му пусне кръв.

От лявата му страна се виждаше нещо като ров, изсечен през високата до кръста гора остриета. Приличаше на пътека и Джак видя, че се вие неравномерно надолу по склона, осигурявайки безопасен път през шиповете, за да се стигне до подобна на укрепление структура на ръба на бездната. От нея започваше дълга украсена тераса, по която се стигаше до върха на пирамидата.

Джак предположи, че макар да води през гората от шипове, пътеката е осеяна и с капаните на Върха, които можеха да се преодолеят с помощта на рамката от златната плочка. И наистина, малко по-надолу видя Вълка, Мао и хората им да бързат по пътеката; главите им се подаваха и скриваха между шиповете.

Часът беше 17:51.

Последният Стълб трябваше да бъде положен в 18:00, в момента на двойното равноденствие.

И тогава Джак видя Месоядния.

Намираше се много пред Вълка, всъщност вече беше на терасата, която водеше през бездната до пирамидата. Йоланте, Даян Касиди, Лили и Александър бяха с него, както и четирима телохранители от Спецназ.

Върху редица каменни пиедестали до него лежаха четирите Рамзесови камъка, които му трябваха — Огненият камък, Философският Камък, Чашата на Рамзес и Двойната плоча на Тутмос.

На отделен пиедестал пък бяха поставени заредените вече пет Стълба, отнети от различните участници в това начинание.

А в ръцете на Месоядния беше Шестият стълб, Стълбът на Исус, открит от Джак в римската солна мина. От него капеха капки.

Докато „Халикарнас“ правеше впечатляващото си явяване, Месоядния тъкмо завършваше двойното пречистване на Шестия стълб в напълнената с изворна вода Чаша. Рязко се обърна, когато чу гръмкия трясък на спиращия самолет, и се усмихна. Уест Младия никога не се отказваше — дори когато изоставаше безнадеждно.

Но както Месоядния знаеше и както Джак вече виждаше, простият факт бе следният — Месоядния имаше голяма преднина и не можеше да бъде догонен.

Никой не можеше да стигне навреме до него. Вълка не бе в състояние да го направи, Джак — още по-малко. Месоядния щеше да положи Шестия стълб и да спаси света от Тъмната звезда — и наред с това щеше да получи шестата и последна награда — власт.

Джак прецени ситуацията. Беше пристигнал последен в тази тройна надпревара. Нямаше начин да изпревари Вълка по пътеката, освен ако не мине директно над гората от шипове…

Обърна се.

„Халикарнас“ — раздран, очукан и само с едно останало крило — се люлееше на ръба на фунията, задържан само от закачилия се за него десен двигател.

— Това си е чисто мамене, но… — каза той, загледан в самолета. — Майната му.

Забърза към „Хали“.

След трийсет секунди беше в пилотската кабина. Настани се на седалката, свали предпазния капак и погледна четирите ключа — ключове, които в случай на опасност освобождаваха четирите двигателя от крилете на самолета. Всички турбореактивни машини имаха подобен предпазен механизъм.

Джак потупа самолета за последен път.

— Благодаря за спомените, миличък. Съжалявам, че трябва да ти го направя.

И превключи ключа за освобождаване на външния десен двигател на „Халикарнас“.

Механизмът на крилото рязко се взриви и огромният цилиндричен двигател, висящ под него, се отдели. Не падна далеч, тъй като вече беше заклещен на ръба на стръмния склон.

Но „Халикарнас“ се раздвижи.

Освободен от върха, той започна да се плъзга — отначало бавно, после все по-бързо — надолу по гигантската фуния.

 

 

Гледката на плъзгащия се по тунела на Шестия връх „Халикарнас“ не можеше да се опише другояче, освен като изумителна.

Разнебитеният черен самолет, вече само с едно крило, се пързаляше по осеяния с шипове под, алуминиевият му корем стържеше по остриетата и издаваше сцепващо тъпанчетата скърцане, сякаш някой драска с нокти по черна дъска.

„Хали“ се спускаше и набираше скорост.

Движеше се все по-бързо и по-бързо, вече сипеше искри около себе си. Писъкът на метал върху шиповете раздираше въздуха.

Вълка го видя — видя как грамадният черен самолет пресича лъкатушещия път и продължава направо към бездната — право надолу.

— Мамка му! — изрева той.

Самолетът вече се носеше с пълна скорост по склона. Въпреки огромните си размери изглеждаше незначително дребен на фона на обърнатата пирамида и фунията. Приличаше на играчка в сравнение с гигантското древно съоръжение.

Долу на терасата Месоядния се обърна и челюстта му увисна от изненада.

За пръв път в професионалния му живот нещо нарушаваше невъзмутимата му самоувереност. За пръв път някой беше направил нещо, което той изобщо не беше очаквал.

Смразен от ужас, Месоядния гледаше как големият черен „Халикарнас“ се носи по склона към него и хвърля искри във всички посоки.

После огромният нос на боинга проби подобната на укрепление структура около бездната и древните блокове се разхвърчаха, западаха по терасата и в пропастта. Хората на Месоядния се втурнаха да търсят прикритие. Даян Касиди се сви зад един каменен пиедестал. Йоланте и двете деца клекнаха зад съседния.

petimata_veliki_voini_uvisnal_samolet.png

Когато прахта се уталожи, цялата предна половина на огромния самолет стърчеше през разбитата стена. Черният боинг се бе килнал заплашително напред и носът му почти докосваше терасата. За миг Месоядния си помисли, че грамадната машина ще рухне и ще разруши площадката.

Но това не стана.

С метален стон самолетът спря, увиснал под опасен ъгъл над ръба на терасата, с нос надолу, заклещен от полуразрушената древна стена.

Часът бе 17:55.

 

 

Месоядния стоеше на откритата тераса пред „Халикарнас“. Огромният черен самолет го гледаше свирепо като разгневен бог, разбитите прозорци на кабината му забележително приличаха на присвити очи.

Месоядния затърси признак на живот в кабината, помъчи се да различи Джак.

— Стреляйте по всичко, което се появи от този самолет! — нареди той на хората си. После извика към боинга: — Уест! Предполагам, че онзи вътре си ти! Дързък ход в последния момент, но тук не можеш да победиш! Имам числено и огнево превъзходство!

Не забеляза, че стоящата до него Йоланте отстъпва назад. Лили и Александър направиха същото.

Изведнъж нещо в кабината помръдна и четиримата войници от Спецназ откриха огън и изсипаха дъжд от куршуми върху клюмналата кабина.

След няколко секунди спряха да стрелят. Дулата на автоматите им димяха.

В кабината вече нищо не помръдваше.

Месоядния продължаваше да се взира, да търси…

Гласът на Джак се разнесе от някакъв високоговорител:

— Числено превъзходство — да. Огнево — надали…

И изведнъж Месоядния видя движение — не от кабината, а от единственото останало крило на „Халикарнас“ — 50-милиметровата картечна кула, монтирана в началото на крилото, се завърташе…

… за да насочи двете си дула право в него.

— Господи… — изпъшка Месоядния, когато видя седящия в кулата Джак. — Печелиш, млади Уест.

Джак откри огън.

Двете 50-милиметрови картечници оживяха и избълваха дълги езици огън и унищожителна вълна куршуми, които с лекота можеха да разкъсат изтребител.

А когато улучваха човешко същество, ефектът бе потресаващ.

Предната половина от тялото на Месоядния изведнъж се превърна в кървава пихтия: десетки рани с размерите на юмрук цъфнаха по торса му. Месоядния се разтрисаше като марионетка при всеки удар — дъждът от куршуми не му позволяваше да падне. Джак спря да стреля и Месоядния най-сетне се свлече на терасата. Вече дори не приличаше на човешко същество.

Същото се отнасяше и за войниците от Спецназ до него. Бяха направени на решето и телата им се превърнаха в кървава каша. Единият бе изхвърлен от терасата от вълната куршуми и полетя с писъци в бездънната пропаст.

Когато всичко приключи, Джак излезе от кулата, спусна се по крилото и скочи на терасата с пистолети „Дезърт Игъл“ в ръце.

Лили се втурна към него и го прегърна. Той я остави да го направи, но не отвърна — оръжията му продължаваха да са насочени към Йоланте, Александър и Даян Касиди. Очите му бяха като от стомана.

Обърна се към Йоланте.

— Странна жена си, но веднъж ми спаси живота, затова не искам да те убивам… освен ако не ми дадеш повод да го направя. Вземи момчето и се махни от пътя ми.

Йоланте отстъпи назад, хванала Александър за ръка. Прояви достатъчно разум, да не каже нито дума. Даян Касиди направи същото.

Джак вдигна все още мокрия Стълб, който лежеше до останките на Месоядния, и погледна назад към просеката — пътека. Вълка и Мао все още бяха на нея, но вече бяха по-близо, почти стигаха.

Погледна обърнатата пирамида в отсрещния край на терасата. Времето щеше да им стигне точно.

Обърна се към Лили.

— Знаеш ли, хлапе, от самото начало си знаех, че в крайна сметка ние с теб ще трябва да се справим с това. Заедно.

17:59

Лили грабна двойната плоча и забърза до Джак, който крачеше по украсената тераса високо над тъмната бездна към обърнатата пирамида на Шестия връх.

Стигнаха до върха на пирамидата… и Джак подаде Стълба на Лили.

Тя се намръщи неразбиращо.

— Трябва да прочетеш надписа от една от плочите, когато полагаш последния Стълб — обясни Джак. — Аз не мога да чета Словото на Тот. А ти можеш.

Лили кимна нервно.

— Ами наградата? Власт. Ами ако стана… така де, всесилна?

Джак се вгледа в нея — внимателно, искрено.

— Хлапе. Няма друг човек на този свят, на когото бих поверил такава власт.

Лили се усмихна колебливо.

— Добре…

Часовникът отмери 18:00 — часа на залеза.

 

 

И когато започна двойното равноденствие и Великденският остров се оказа изложен едновременно на лъчите на двете слънца, охраняваната от Джак Лили започна да чете от едната плоча на език, който малцина бяха чували.

После, докато произнасяше последните думи, вкара Стълба в гнездото му на върха на пирамидата.

Той щракна и се закрепи на мястото си и — както бе станало при останалите пет Върха — от върха на обърнатата пирамида блесна ослепителен лъч бяла светлина и освети бездната, насочен към недрата на Земята.

Макар никой да не можеше да го види, в същия момент в земните недра се задейства един невероятен механизъм.

И петте други Върха — в Абу Симбел, в Англия, в Кейптаун, в Япония и в Диего Гарсия — засияха ослепително и лъчите им се устремиха към центъра на Земята от диамантените върхове на обърнатите пирамиди.

Шестте лъча се събраха в желязното ядро на планетата и започна огромен планетарен резонанс — вибриращо бръмчене, което изпрати в космоса невидима хармонична сила — сила, която балансира и нулира свирепото лъчение на Тъмната звезда точно когато тя достигна най-близката си точка до Земята, на самия край на Слънчевата система.

Свирепите бури на повърхността на Земята престанаха почти незабавно. Изригващите вулкани се успокоиха, гейзерите от лава отново се превърнаха в спокойни езерца разтопена земна маса; циклони и урагани спряха изведнъж, при което подмятаните от ветровете автомобили и каравани буквално изпопадаха на земята със скърцане на метал; разкъсваните от бури океани престанаха да блъскат крайбрежни скали и магистрали, по бреговете тихо запляскаха малки вълнички.

Хората по целия свят, досега скрили се по домовете си или борещи се храбро срещу стихиите, от бреговете на Америка до джунглите на Африка, от снежните равнини на Норвегия до сухите простори на Индия, изведнъж се озоваха насред разрухата объркани и смутени, когато внезапно се възцари спокойствие и всичко отново стана нормално.

Смъртоносната нулева енергия на Тъмната звезда бе отблъсната.

 

 

Каверната с форма на фуния на Шестия връх все още бе окъпана от неземно бялата светлина. После подобният на лазер лъч изведнъж угасна и цялата му могъща енергия сякаш се събра в Стълба, загнезден на върха на пирамидата.

Стълбът засия ярко и запулсира с чиста бяла светлина.

После, също като преди, Стълбът се отдели с изщракване от пирамидата и Лили го улови.

Пулсиращата бяла светлина от подобния на стъклена тухла Стълб озари лицето й и докато я гледаше, Джак видя как очите й се изцъклят като при хипноза — бялото им стана съвсем черно и те се разшириха, сякаш изпълнени с нещо… с някаква сила… енергия… власт…

И за един кратък миг Джак получи прозрение какво може да е всъщност последната награда — власт — и се запита дали не е направил най-голямата грешка в живота си, като я е дал на Лили.

 

 

Вълка и Мао се измъкнаха от просеката и заобиколени от петимата китайски войници от специалните части, минаха покрай разнебитения „Халикарнас“ и излязоха на открито.

Джак и Лили — бяха изминали половината тераса — сега се оказаха хванати в капан на нея.

Вълка видя Стълба в ръцете на Лили, видя смъртно черния й поглед и промълви:

— О, не, не…

С цялата си глупост китайските войници вдигнаха автомати срещу Джак и Лили.

Черните очи на Лили проблеснаха гневно към тях…

… и в същия миг петимата китайски войници се вкопчиха в гърлата си, неспособни да си поемат дъх. Рухнаха на колене, като се давеха, после се свлякоха мъртви на земята.

Вълка беше потресен. Мао също.

Джак стоеше изумен до Лили.

„Това е наградата власт — осъзна той. — Властта да осъществяваш мислите си, да налагаш волята си на другите абсолютно и без възможност за съпротива. Върховната власт.“

Отново погледна Лили, гневните й, неземни очи. А тя изгледа Даян Касиди, която още се свиваше зад един пиедестал.

— Ти. Ти ни предаде. Съобщаваше на враговете ни всичко, което правехме. Мисля, че трябва да умреш.

Даян моментално рухна на колене. Погледът й бе прикован в Лили. Започна да се задушава, а после от изцъклените й очи потече кръв миг преди те да се пръснат в два противни фонтана. Археоложката се строполи мъртва.

Мао побягна.

Лили го гледаше безстрастно как се спасява.

— Май не си бил толкова страхлив, докато си изтезавал Магьосника, полковник Гонли — каза с неестествено дълбок глас.

Запъхтяният Мао тичаше по терасата, устремен към полуразрушеното укрепление.

Лили небрежно махна с ръка към укреплението — и огромна лавина блокове се плъзна по постройката и се стовари точно върху Мао.

Тялото на китаеца бе смазано на мига и се превърна в кърваво петно на терасата. Каменната лавина спря до свитите фигури на Йоланте и Александър. Двамата бяха обезумели от страх каква съдба ще им отреди Лили.

Джак беше ужасен.

Обърна се към Лили. Лицето й бе изкривено от ярост. Стискаше здраво блестящия Стълб в ръката си.

„Стълбът й дава тези сили — помисли той. — Той подхранва гнева й…“

— Лили, скъпа… — започна Джак.

Тя се обърна към него, черните й очи проблеснаха… и тя примигна и го позна.

И този момент на разпознаване, този сблъсък между любовта и цялата омраза, надигнала се в нея, се оказа твърде много за мозъка на малкото момиче.

Лили припадна и се свлече на земята, Стълбът се изплъзна от ръката й и спря на самия ръб на бездната.

И Джак остана до нея на терасата, с блестящия Стълб в краката му, с огромната пирамида над него, с бездънната пропаст долу и с един човек, който му препречваше пътя — баща му.

 

 

Погледът на Вълка не се откъсваше от Стълба в краката на Джак.

— Джак — рече той, — помисли си. Който държи това нещо, може да направи каквото си поиска. Може да подчини на волята си всеки, може да убива само с мисъл, може да владее абсолютно, без ограничения или…

— … съвест — довърши Джак.

Разнесе се глух грохот. Предизвиканата от Лили каменна лавина беше отслабила стената, поддържаща „Халикарнас“, и огромният „Боинг 747“, който бе кацнал застрашително над терасата, всеки момент щеше да рухне на нея.

— Аз бих могъл да наложа мир на света — каза Вълка. — Мир чрез заплахата от употреба на върховната сила.

— Няма такова нещо като доброжелателен диктатор, татко…

— Тогава какво ще кажеш да го вземеш ти? Хайде, направи го — подкани го Вълка. — Почувствай силата. Почувствай как тече през теб. Знаеш, че го искаш.

Джак погледна надолу към сияещия Стълб. Той просто си лежеше в краката му — цялата власт на света…

Погледна Стълба, погледна и Лили, която лежеше до него със затворени очи и дишаше плитко. И в този момент дълбоко в сърцето си осъзна нещо.

Не искаше.

Не искаше да го вземе.

Не искаше да властва над никого.

И точно в този миг Джак осъзна с абсолютна яснота, че не е като баща си…

Куршумът го улучи в гърдите, но не успя да пробие бронираната жилетка, а само го завъртя и едва не го изхвърли от терасата.

Джак се просна по корем на самия ръб на терасата, краката му увиснаха над бездната.

Вдигна очи и видя втурналия се към Стълба Вълк. Всичките му приказки за власт и мир бяха само залъгалка, която целеше Джак да откъсне очи от него за мига, който му бе нужен да извади пистолета си и да стреля. И номерът бе успял.

Стълбът беше на педя от ръцете на Джак. До него Лили продължаваше да лежи в несвяст.

Пръстите на Джак задраскаха по гладките камъни на терасата, мъчеха се да се доберат до Стълба.

Чу как „Халикарнас“ изстена отново, видя как няколко камъка и хоросан се откъсват под него. Последни напъни преди падането…

И тогава, миг преди втурналият се Вълк да стигне до Стълба, Джак се пресегна отчаяно… и не хвана сияещия диамант — не искаше да го прави — а вместо това го блъсна с все сили и го запрати към отсрещния край на терасата.

Вълка се метна след него.

Но Джак знаеше, че е постигнал целта си. Беше ударил Стълба достатъчно силно, за да го плъзне по продълговатата тераса и…

… през ръба, в бездната.

Сияещият Стълб, зареден със смъртоносната си мощ, прелетя през ръба и се понесе в бездънната пропаст, за да изчезне завинаги.

Вълка го гонеше до самия край, метна се да го хване, но бе твърде късно.

Джак го гледаше как рухва на колене на самия ръб на терасата и надава отчаян рев — само за да бъде върнат рязко в реалността от внезапен грохот.

Надвисналият над терасата „Халикарнас“ най-сетне изгуби опора и рухна от стената на укреплението.

 

 

В някакво тъмно кътче на ума си Джак осъзна, че вече е виждал всичко това.

При Третия връх в Хокайдо, точно след като двамата с Вълка бяха положили Третия стълб, когато и двамата се бяха вкопчили в диаманта с окървавените си ръце.

Тогава Джак беше получил странно видение — как пада в бездна под Връх, а до него пада черен „Боинг 747“ с едно крило.

„Наградата за полагането на Третия стълб“ — помисли той и го побиха тръпки.

Зрение.

Спомни си коментарите на Магьосника за египетския ритуал, при който жрецът хващал предмет с окървавената си ръка и получавал видения; а също така и твърдението на Лао Дзъ, че зрението е може би способността да видиш собствената си смърт.

Значи това беше. Смъртта му.

Но това не означаваше, че не бива да се опита да я избегне.

Джак превъзмогна пулсиращата болка в гърдите и по цялото си измъчено тяло, събра последните си капки сила, вдигна Лили и с олюляване я помъкна към безопасния край на терасата точно когато „Хали“ се стовари върху нея с оглушителен трясък!

 

 

„Халикарнас“ се плъзна от мястото си, рухна върху терасата на три метра от стената и преряза камъка като някаква колосална брадва. Почти цялата тераса се откъсна от подобната на укрепление структура и полетя в бездната в мига, в който Джак и Лили скочиха на малката запазила се част до стената.

Джак се завъртя точно навреме, за да срещне погледа на баща си.

Все още легнал по корем в края на терасата, със свити в отчаяни юмруци ръце, Вълка се взираше невярващо в падащия „Халикарнас“.

И в този кратък миг Джак видя ужаса на откровението, изписан на лицето на баща му — необузданото преследване на силата на последния Стълб бе довело до края на Вълка. Именно то го бе поставило в това фатално положение. Желанието му за абсолютна власт щеше да го убие.

Ударена от масивното туловище на „Халикарнас“, великолепната тераса се откърши и пропадна в бездната, като отнесе и Вълка.

 

 

Вълка падаше.

Погледна нагоре и видя как обърнатата пирамида на Шестия връх се отдалечава бързо, става все по-малка и по-малка. После черната сянка на еднокрилия „Халикарнас“, който падаше след него, закри гледката.

Вълка също бе виждал тази картина — по същото време, по което я бе видял и Джак, когато двамата заедно сграбчиха Третия стълб с окървавените си ръце; само че върху Стълба бе кръвта на Вълка, а не на Джак, така че двамата бяха видели именно неговата смърт.

Така Джак Уест-старши, мъжът, известен като Вълка, полетя в бездънния мрак след всемогъщия Стълб и, подобно на него, изчезна завинаги.

 

 

Излизането от Върха отне доста време, но след месеците надпревара с небесния часовник Джак изобщо не бързаше.

Лили дойде на себе си, замаяна и изтощена, без абсолютно никакъв спомен за убийствената си демонстрация на власт.

Джак поднесе манерката си към устата й и тя предпазливо отпи.

После заедно с Александър понесоха пълната колекция от Стълбове и Рамзесови камъни на Месоядния навън.

Йоланте не направи опит да открадне или вземе артефактите. Изглежда, бе стигнала до негласно споразумение с Джак — ще й бъде позволено да излезе жива оттук, стига да не причинява повече неприятности.

Навлякоха водолазната екипировка, с чиято помощ Месоядния и хората му бяха проникнали във Върха през наводнения вход.

— Помниш ли как се използва това? — попита Лили Александър.

Той не отговори. След като беше видял изпълнението на сестра си, изглеждаше вцепенен от ужас пред нея.

— Ела, ще ти покажа как се прави — рече тя.

— Как смяташ да минеш през китайските кораби? — малко колебливо попита Йоланте.

Джак не й обърна внимание, а включи радиостанцията си.

— Тук ли си, Джей Джей?

Слушалката се изпълни с пращене.

— Чувам те, Джак — отговори гласът на Морския рейнджър. — Чакам вече няколко дни. Не бях сигурен, че ще се появиш.

— Че как няма да се появя — уморено рече Джак. — Готови сме за подводно измъкване. На северозападния нос сме.

— Плувайте навътре и оставете течението да ви понесе на изток покрай северния бряг. Ще ви чакам.

И така четиримата заплуваха през вече потопената входна зала с колоните. За по-сигурно Джак беше привързал децата за себе си. Когато излязоха от огромния вход, усетиха тегленето на силното океанско течение, което ги понесе на изток, далеч от военните кораби на китайците.

Не се съпротивляваха на течението. Просто го оставиха да ги понесе покрай северния бряг на Великденския остров и още няколко километра на изток, където ги посрещна „Индийски нападател“ на Дж. Дж. Уикам.

Влязоха през един люк и старата подводница клас „Кило“ отплава на юг, далеч от обърканите китайски самолетоносачи, които продължаваха да пазят Великденския остров.

Русия, Далечният изток

24 март 2008

Четири дни след последния краен срок

Джак и Лили се втурнаха в импровизираната лечебница, организирана в бившето леговище на Месоядния.

Зоуи, Алби и Лоуис лежаха на военни койки, почистени и будни. До тях, също на койка, беше Астро, а до него шейх Анзар ал Абас, заобиколен от Мечо Пух, Стреч, близнаците, Скай Монстър и група въоръжени мъже от полка на Мечо Пух.

Джак и Лили бяха долетели веднага щом Морския рейнджър успя да ги остави в приятелска държава, в този случай — в Нова Зеландия.

Лили се втурна към Алби.

Джак се насочи право към Зоуи.

— Добре ли си? — Лили прегърна силно Алби.

— Добре сме — отвърна той. — Пух и Стреч пристигнаха точно преди да ни свърши кислородът.

Лили погледна извинително майката на Алби.

— Съжалявам, госпожо Калвин. Съжалявам, че се забъркахте във всичко това.

Лоуис Калвин й се усмихна топло.

— През последните няколко дни Алби ми разказа всичко, Лили. Много се гордея с момчето си. И съм не по-малко горда, че има такъв чудесен приятел в твое лице.

Джак спря до леглото на Зоуи. Един дълъг момент двамата само се гледаха, без да кажат нито дума.

— Здрасти — наруши мълчанието той.

— Джак — каза Зоуи. — Ужасно съжалявам за онова, което направих в Дъблин, и…

— Не е нужно да съжаляваш.

— Беше тъпо. Имах толкова много за…

— Всичко е наред. Никога вече не нужно да казваш, че съжаляваш.

Лили също приближи и хвана ръката на Зоуи.

— Здрасти.

— Преди време казах на Лили нещо за приятелството — рече Джак. — Казах й, че верността на приятелите е по-дълговечна от паметта им. Зоуи, не ме интересува какво се е случило, а и по онова време аз протаках нещата помежду ни. Моята вярност към теб е завинаги. Колкото до случилото се там, за мен то вече е забравено.

Зоуи се усмихна и по бузите й потекоха радостни сълзи. После прегърна Джак и докато Лили ръкопляскаше, го целуна страстно.

 

 

Така екипът се събра отново и през остатъка от деня празнуваха победите си, разказваха истории и се перчеха с рани.

Мечо Пух разказа на баща си за предателството и смъртта на брат си, както и за опита си да спаси Стреч от Мордехай Мюниц. Старият шейх бе ужасен и покрусен, когато научи за постъпките на Ятагана, но накрая постави ръка на превързаното ляво око на Мечо Пух и каза:

— Радостен съм да зная, че имам поне един достоен син.

Джак им разказа за ефектната поява на „Халикарнас“ на последния Връх и как бе плъзнал самолета по склона на фунията.

— Нали казваше, че никога не бива да мамиш системата от капани? — обади се Лили.

Джак сви рамене и отвърна малко смутено:

— Бързах. А животът на цялата Земя беше заложен на карта.

Някой попита за Йоланте и Александър.

Джак им каза, че са оставили представителката на британската кралска фамилия в Нова Зеландия, откъдето да се оправя сама. Връзката й с тяхната мисия бе сложна — понякога беше враждебна към тях, понякога им помагаше, а при Петия връх в Диего Гарсия беше спасила живота на Джак, макар че спокойно можеше да го остави да умре. Джак бе сигурен, че ролята на Йоланте Комптън-Джоунс във всичко това съвсем не е приключила.

Колкото до Александър, Джак го беше оставил при свои доверени хора в Нова Зеландия — напълно непознато за военните по света семейство, за което Джак знаеше, че ще се грижи за момчето като за свое дете. Това бяха великолепните, жадни за внуци родители на Скай Монстър.

— Поне вече ще престанат да ми досаждат — отбеляза Скай Монстър.

Докато празненството течеше, Скай Монстър дръпна Джак настрани и го помоли да му разкаже по-подробно за случилото се с любимия му „Халикарнас“.

Джак не скри нищо и лицето на пилота посърна.

— Беше чудесен самолет…

— Наистина беше — съгласи се Джак. — Но ако след някоя и друга седмица влезеш във форма за малко екшън, мога и да измисля нещо.

Пустинята Симпсън
Южна Австралия

1 май 2008, 17:30

Месец и половина след последния краен срок

Залязващото слънце окъпа новата ферма на Джак във великолепна оранжева светлина.

Фермата представляваше огромен изолиран имот насред необятната австралийска пустош, до едно пресъхнало солено езеро. Беше му дадена от австралийското правителство като отплата за добре свършената работа — и като компенсация за предишната след нападението.

Беше стара военна база и имаше някои от чертите на предишната му ферма — малко възвишения, малка солна мина, писта с хангар и много открито пространство; имаше и нови придобивки, сред които системи за сателитно, лазерно и видеонаблюдение.

Джак седеше на опасващата цялата къща веранда и отпиваше от кафето си в компанията на Зоуи. Лили и Алби си играеха радостно на прашния двор пред тях — хвърляха на Хор гумена мишка, а соколът я улавяше в полет и им я връщаше.

Джак погледна към хангара, където Скай Монстър работеше по черния „Туполев-144“. Бяха освободили машината от Великденския остров преди няколко седмици. Самолетът беше по-малък от „Хали“, но пък развиваше по-високи скорости и Скай Монстър много го беше харесал. Беше го кръстил „Небесен воин“.

Като бонус в самолета откриха всички записи на Месоядния за Стълбовете, Машината и Тъмната звезда, както и чертежи, карти и цифрови фотографии на белите надписи на Словото на Тот върху Стълбовете.

Колкото до самите пет Стълба, които бяха останали, сега те се намираха в малката солна мина до езерото, в помещение с бели стени, запечатано със солни кристали, зад дървена врата, изписана от Лили с йероглифите на Словото на Тот.

И там, невидими за човешки очи, Стълбовете блестяха, течните им сърцевини сияеха ярко.

Докато Стълбовете останеха тук, скрити от света, далеч от човечеството и човешката жажда за власт, техните награди щяха да си останат неизползвани, колкото и могъщи, смъртоносни, спасителни или изключително важни да бяха.

Джак беше казал на шефовете си, че всички Стълбове са изчезнали по време на сблъсъка при последния Връх, че са паднали с Вълка и Шестия стълб в бездънната пропаст и са изгубени завинаги. Новината беше посрещната с известно мърморене, но накрая бе приета без повече въпроси — в края на краищата Джак бе спасил света както от унищожение, така и от тирания.

Така или иначе, човечеството трябваше да се оправя само, без познанията и способностите на прочутите Стълбове.

 

 

Зоуи се пресегна и хвана ръката му. Сега и двамата имаха сватбени халки — гражданската церемония се бе състояла миналата седмица.

— И тъй, светът отново е спокоен — рече Зоуи.

— Честно да си кажа, това определено ми харесва — отвърна Джак.

— Добре че онези хора, които и да са те, са построили Машината — каза Зоуи. — Спасиха ни задниците. Но едно все не ми дава покой — те самите в крайна сметка не са оцелели. В един момент цивилизацията им е изчезнала, колкото и развита да е била технологично.

Джак сви рамене.

— Земята е на повече от два милиарда години, Зоуи. А само за някакви си пет хилядолетия нашата версия на човечеството е стигнала от пещерите, лова и събирателството до космическите пътешествия. Строителите на Машината са били цивилизация, която се е издигнала до огромна висота, а после… кой знае? Може да ги е покосила някаква болест. Може да са се самоунищожили. Може да ги е заличил някой заблуден астероид, който не са успели да забележат. Цивилизациите се издигат и умират, след което всичко започва отново. Така е устроен светът. Нашата цивилизация също ще загине някой ден — и да, ние самите можем да предизвикаме гибелта й — само че това няма да се случи сега, поне не и докато аз имам думата.

Зоуи се усмихна и извади бележник.

— Знаеш ли, има още едно нещо, което така и не разгадахме.

— Какво по-точно?

— Самоличността на Петия велик воин. Ще ти прочета откъсите.

Зоуи отвори бележника.

— „Смъртна битка, между баща и син, единият се бие за всички, а другият — за един“. „Петият ще се изправи пред най-голямото изпитание и ще трябва да реши дали всички да живеят, или да умрат“. Както казах, така и не открихме кой е Петият воин.

Вгледа се внимателно в Джак. Той продължи да се взира с присвити очи в хоризонта, макар да усещаше погледа й.

— Ти беше при последния Връх по време на Второто пришествие, при завръщането на Тъмното слънце — рече Зоуи. — Ти се изправи срещу баща си и според онова, което ми разказа, си можел да вземеш онзи Стълб и да овладееш невероятната му сила. Можел си да промениш коренно живота на Земята, да я владееш или да оставиш Вълка да го направи. Но като си го хвърлил в бездната, ти си решил нашата съдба, решил си дали човечеството ще живее, или ще умре.

— Може и така да е — невинно рече Джак.

— Ох, боже мой… — промълви Зоуи. — Знаел си го, нали?

— Е, хрумна ми.

Зоуи поклати глава.

— Божичко, така и няма да го кажеш, нали? Джак Уест-младши… ти си Петият велик воин.

Джак се обърна към нея и се усмихна.