Матю Райли
Петимата велики воини (7)

Момичето, наречено Лили

Австралия и Ирландия

Юни 2007 — януари 2009

Дъблин, Ирландия

Юни 2007

В онзи период на блажено спокойствие между Завъртането на Тартар от 2006 г. и деня, в който китайските сили атакуваха затънтената й ферма в края на 2007 г., Лили беше пътувала много.

До Дубай с Мечо Пух, до Канада с Магьосника и до Нова Зеландия със Скай Монстър (където остана в Дунедин с неговите чудни, но малко чалнати родители; непрекъснато тормозеха сина си с искания за внуче, което Лили намираше за много смешно).

Но най-много обичаше да ходи в Ирландия, със Зоуи.

За Лили Ирландия бе пълната противоположност на Австралия — докато Австралия бе суха, сурова и песъчлива, Ирландия бе зелена, влажна и листата. Хората бяха страшно дружелюбни и тя обожаваше акцента им.

На няколко пъти Зоуи вземаше Лили със себе си, когато се връщаше в Ирландия да се отчете пред военните и политическите си началници — онези, които бяха подкрепили първоначалната мисия за откриване на Седемте чудеса на Стария свят. Предвид централната си роля в тази мисия Лили се радваше на статута на нещо като звезда, когато се срещаше с тези хора. Естествено, това страшно й харесваше.

Особено се радваше на срещите с Колин О’Хара, ирландския генерал със сребриста коса, който бе участвал в онази съдбоносна среща на нациите през 1996 г., малко след раждането на Лили. О’Хара винаги се бе държал като дядо на Лили и я разглезваше ужасно с шоколади и подаръци всеки път, когато тя идваше в Ирландия.

Затова Лили донякъде се изненада, когато през юни 2007 г. двете със Зоуи отидоха в Ирландия, влязоха в кабинета на О’Хара в Специалния държавен департамент на Ирландия и откриха, че генералът не е там.

Вместо него ги посрещна много по-млад мъж.

Завариха го да седи лениво на бюрото на О’Хара и да ги чака. Лили забеляза, че е много красив, по един загладен, градски начин. Беше горе-долу на възрастта на Зоуи и имаше замечтани сини очи, четвъртита челюст и светлоруса коса, която се спускаше чак до очите му.

— Кийрън? — изненадано каза Зоуи.

— Здрасти, Зоуи — отвърна мъжът. — А това трябва да е Лили. Здравей, аз съм Кийрън Кинкейд, капитан Кийрън Кинкейд от армията, но в момента по съвместителство към Специалния държавен департамент.

— Здрасти — тихо рече Лили.

В него имаше нещо, което не й хареса. Изглеждаше твърде любезен, твърде много се напрягаше да се прави на непринуден, твърде мазен беше в самоувереността си. Хлъзгав — това определение изскочи неочаквано в главата й.

Зоуи изглеждаше, объркана и малко смутена, поне според Лили.

— Кийрън, какво… какво правиш тук?

— Съжалявам, че аз трябва да ти го съобщя, Зоуи, но генерал О’Хара почина преди три седмици. Инфаркт. Беше на шейсет и пет все пак.

— Господи… — промълви Зоуи.

Лили посърна. Зоуи постави окуражително длан на рамото й.

— Бях помолен да заема мястото му като ръководещ офицер по няколко специални мисии, в това число и вашата.

— Помолен или доброволно?

— Може би по малко и от двете — усмихна се Кийрън. — Познаваш ме, Зоуи.

И тогава Кийрън Кинкейд направи нещо, което изненада Лили.

Усмихна се пак, но по съвсем различен начин.

Не беше похотлива усмивка, но в нея определено имаше нещо мръснишко; не беше и ликуваща, но се долавяше някаква снизходителност. Каквато и да бе, Лили реши, че не й харесва някой да се усмихва на Зоуи по такъв начин.

— И защо са избрали теб да заместиш Колин? — остро попита Лили. — Ти си много по-млад от него.

Кийрън кимна спокойно.

— Имам известен опит в специални проекти и секретни разузнавателни мисии, а още по-голям в политиката. Не можеш да си представиш колко политически контакти си предизвикала за последните десет години, скъпа малка приятелко.

— Сто на сто не мога.

— Именно. — Кийрън или я игнорира, или не долови сарказма й. — Както и да е, изчетох всички материали на генерал О’Хара и съм готов да ускоря всичко, свързано с вашия случай. Кажи ми, Лили, как е животът с великия капитан Уест?

— Готин. Той е страхотен татко.

— Видях в досието, че те е осиновил официално.

— Нали казах, страхотен е.

— Ходиш ли редовно на литургия, Лили?

— Ъ? — Какво общо имаше литургията с всичко това? — Ъ-ъ-ъ, не.

Кийрън изгледа косо Зоуи.

— Нима детето не ходи на църква?

— Нека просто кажем, че вярата ми вече не е такава, каквато беше, Кийрън — отвърна Зоуи. — Покрай Джак и Лили видях неща, които ми дадоха повод да се съмнявам в истинските принципи на Католическата църква.

— Църквата е пътят и светлината.

— Да, защото е слънчев култ и… — почна Лили, но Зоуи деликатно я прекъсна.

— За теб сигурно е, Кийрън. Но не за всички.

Кийрън подмина въпроса със свиване на рамене, което отново изглеждаше малко пресилено нехайно, след което плавно смени темата.

— Е, Зоуи, мога ли да те изкуся и да те поканя на вечеря? За да обсъдим по-подробно обърканите моменти от тази мисия. Може би да отскочим до „Флеърти“ и да опитаме отново онова пино ноар?

„Отново?“ — помисли Лили и за миг видя на лицето на Зоуи да проблясва някаква емоция — емоция, която не бе виждала досега у нея. Тя обаче изчезна, преди Лили да успее да я разпознае.

— Благодаря, но не. — Зоуи се усмихна вдървено. — Мисля двете с Лили да докладваме на оперативната комисия и да тръгваме.

— Е, тогава някой друг път. — Кинкейд все така се усмихваше. — Вече ще се срещаме често.

След този случай Лили избягваше да ходи със Зоуи до Ирландия. Направи й впечатление обаче, че когато докладва по телефона, Зоуи изглежда някак изнервена.

Комуникационна станция Пайн Гап

Алис Спрингс, Централна Австралия

Септември 2007

Също така Лили понякога пътуваше с Джак, за да се отчетат пред неговите австралийски началници.

Обикновено срещите му с тях бяха в базата на Специалните въздушни части във Фримантъл, но веднъж — и на Лили страшно й хареса — сбирката с шефовете се проведе в станцията Пайн Гап недалеч от Алис Спрингс, в безплодното сърце на Австралийската пустиня.

Това бе свръхсекретна американско-австралийска комуникационна база с десетки антени, много ниски, вкопани в земята сгради, ограда с течащо по нея електричество и въоръжена охрана. На Лили й бе казано, че официално Пайн Гап осигурява рутинни сателитни връзки до и от американските военни спътници.

— Да бе — присмя се Скай Монстър. — Значи това прави сто и петдесет метровата иридиева антена, която е забита в земята под Пайн Гап, така ли? И защо я пазят толкова строго?

За съжаление при посещението си в базата Лили така и не успя да види никакви гигантски подземни антени.

Онова, което видя, бе бяла дъска, покрита със снимки 20×25 — снимки на мъже и жени, които й казаха да избягва на всяка цена, ако случайно ги види.

До снимката на отец Франческо дел Пиеро (която бе зачертана с червен X) имаше фотография на сурово гледащ чернокос католически кардинал. Текстът към нея гласеше:

Кардинал Рикардо Мендоса

„Ватиканът; Заместник-секретар на конгрегацията за доктрината на вярата (КДВ). Специалист по «Трисмаги». Подозиран за член на «Групата Омега» във Ватикана.“

— Заместникът на Дел Пиеро — каза мъжът, който провеждаше срещата. — Конгрегацията за доктрината на вярата е най-силната курийна група във Ватикана. Надзирава католическата доктрина. В миналото се е казвала…

— Светата инквизиция — довърши Джак.

— Именно.

— Новият папа Бенедикт Шестнайсети не беше ли глава на тази конгрегация, преди да бъде избран на престола?

— Беше — каза офицерът. — И след избирането на Бенедикт кардинал Мендоса бе много зает. Лично е посетил посолствата на Ватикана по цял свят — в Щатите, Индия, Бразилия и Камбоджа.

— Камбоджа ли? — Джак се намръщи.

— Да. Миналия месец новият папа лично се обърна към камбоджанския президент, за да уреди среща между него и Мендоса. Църквата отново се мобилизира.

— Хммм — загрижено изсумтя Джак.

На дъската имаше още една снимка, която грабна вниманието на Лили — снимка, която никога нямаше да забрави.

На нея бе показан мъж с половин лице. Беше неимоверно гротескно — късо подстригана черна коса, която образуваше шпиц по средата на челото, болнави жълтеникави очи и — да — долната лява половина на челюстта му липсваше. Сякаш някакво диво животно бе отхапало част от лицето му и грозната дупка бе запълнена с груба стоманена протеза.

Текстът към снимката гласеше:

Генерал Владимир Карнов

„Позивна: Месоядния

Бивш служител на КГБ; ФСС;

Пенсиониран през 2006 г.

Замесен в 9 убийства на руски журналисти в западни страни чрез отравяне с радиация за периода 1997 — 2006 г.

Местоположение — неизвестно.“

Лили зяпна ужасното лице на мъжа.

— Наскоро прихванахме кодиран телефонен разговор от Балморал до замъка Уиндзор — каза офицерът на Джак. — Частичното дешифриране разкри думите „… преди да бъде замесен Месоядния…“.

— Нов играч? — попита Джак.

— Ако е такъв, ще бъде от опасните. Има много сериозна репутация — каза офицерът.

— Само че с кого работи? — попита Джак. — Или участва във всичко това самостоятелно?

Нямаше начин Лили да не запомни Месоядния. Отвратителното му лице тормозеше сънищата й седмици след тази среща.

Декември 2007 — януари 2008

След полагането на Втория стълб

Все пак имаше и по-весели моменти, например, когато Джак я учеше на самозащита, когато двете със Зоуи се занимаваха с момичешки неща и когато висеше при близнаците.

През краткия си престой на остров Малък Макдоналд след полагането на Втория стълб, преди двамата с Алби да бъдат замъкнати в Пърт, Лили имаше удоволствието да опознае Лаклан и Джулиъс Адамсън.

Намираше ги за много весели — винаги довършваха изречението на другия, обсъждаха с ентусиазъм поредния нов код за измами, открит в „Уърлд ъф Уоркрафт“ или някой древен палеолитен обект, който изучаваха. Бяха като същински деца в тела на възрастни.

Лили си спомни първата си среща с двамата луничави рижави близнаци по пътя към Стоунхендж в началото на декември, когато бяха извършили светлинната церемония там.

Шотландци по рождение, Лаклан и Джулиъс бяха докторанти в Тринити Колидж и пишеха дисертации за различните неолитни цивилизации по света. Магьосника им беше научен ръководител и именно затова ги беше взел със себе си в Стоунхендж.

Желанието им да научават нови неща изглеждаше безгранично. Един ден на остров Малък Макдоналд Лили спомена това пред Джак.

— Лаклан и Джулиъс са много специални момчета — рече Джак. — Наистина страшно обичат да откриват разни неща. Сякаш всеки ден трябва да научат нещо ново. А и трябва да добавя, че са страхотни приятели.

— Какво искаш да кажеш? Те са братя.

— Да, братя са, но са и най-добрите приятели — а невинаги случаят е такъв. Вземи например Мечо Пух и Ятагана. Лаклан и Джулиъс винаги се грижат един за друг.

— Но те непрекъснато се дърлят!

— Вярно, дърлят се, но винаги изглаждат различията си, защото са много добри приятели. Лили, ако мога да те науча на нещо в този живот, нека бъде следното — верността на приятелите е по-силна от паметта им.

— Не разбирам.

— Може още да не си го изпитала, но при едно много дълго приятелство може да спориш с приятеля си, дори да му се ядосаш, също като Лаклан и Джулиъс. Но един истински приятел ще забрави този гняв след време, защото верността му към другия е по-голяма от спомена за несъгласието.

— И какво е станало с Мечо Пух и Ятагана? — попита Лили. — Защо вече не са приятели?

— Те са избрали различни пътища много отдавна — меко рече Джак. — За съжаление, тези пътища наскоро се пресякоха.

— В онази мина в Етиопия. Какво е станало там, тате? Как е могъл Ятагана да остави собствения си брат да умре?

— Ятагана и Мечо Пух са много различни хора, хлапе. Мечо Пух има широк поглед върху света, също като нас — за него светът е място, в което има място за всеки. Докато погледът на Ятагана е стеснен, за него светът е място само за такива като него. Колкото до братството, за съжаление, Ятагана вече не гледа на Мечо Пух като на свой брат.

— Ами Мечо Пух? Той все още ли обича Ятагана?

— По-добре да питаш него. Но знаеш какъв е нашият Пух — деветдесет кила ходеща и говореща вярност. Виж само какво направи за Стреч в Израел. Смятам, че винаги ще мисли за Ятагана като за свой брат, дори Ятагана да не мисли по същия начин за него.

Лили се замисли — за собствения си брат Александър, който бе възпитан от ранно детство да бъде владетел и бе малко вероятно някога да й стане приятел. После си помисли за Алби, най-добрия си приятел, който бе винаги верен.

— С Алби никога не се караме — рече тя. — Ние сме страхотни приятели.

Джак кимна.

— Така е. Мисля, че ще си останете цял живот най-добрите приятели.

Иначе следва да се каже, че животът на Лили бе доста хубав.

На Коледа на остров Малък Макдоналд Джак й подари ролер-маратонки на „Хийлис“ — приличаха на обикновени, само дето имаха колело на ролер на петата и можеше да се пързаляш по хълмовете. Естествено, нейните бяха розови и тя ходеше с тях навсякъде. Първата седмица не ги сваляше дори в леглото.

После, в началото на януари 2008 г., докато Джак и останалите бяха в Израел да спасяват Стреч, тя остана в дома на Алби в Пърт — и макар че никога нямаше да го признае, гостуването при Алби й даде приятното усещане за нормален крайградски живот.

С изключение на едно нещо — когато Лили откри, че не всички татковци са страхотни като Джак.

Докато Лоуис бе грижовна майка, таткото на Алби бе друга история. Той беше минен инженер от Америка, работещ в Пърт, и предпочиташе да прекарва времето си с Джош, по-големия брат на Алби. Джош бе по-висок и по-спортен тип от дребния очилат Алби. Джош беше най-добрият атлет в училището.

Лили забеляза, че през уикендите таткото на Алби предпочита да играе футбол в парка с Джош, отколкото да седи с Алби при телескопа му. И виждаше, че това натъжава Алби.

„Само татко му да знаеше истината“ — помисли Лили, докато седеше в салона на „Халикарнас“, обута с протритите ролер-маратонки. Летяща на изток от Монголия към изсветляващия хоризонт.

Алби бе незаменим. В края на краищата именно той бе открил местоположението на шестия свещен камък, Чашата на Рамзес II, в Англия. Тъкмо това откритие докара нещата дотам, че Мечо Пух, Стреч и близнаците отлетяха за Великобритания, докато Джак, Зоуи и Лили бяха отишли в Монголия.

Лили реши да му прати съобщение по мрежата. Не получи отговор. Сигурно не беше зад компютъра си.

Опита се да му се обади, но никой не отговори.

Наистина странно. Никой в дома на Алби не отговаряше.