Робърт Силвърбърг
Нощни криле (4)

4.

Разказах за това на Хормон, когато излязох, и той така се смя, че бръчиците на хлътналите му бузи се наляха с кръв, сякаш са белези, и все повтаряше:

— Милостта на Принца на Рам — мърмореше той. — Милостта на Принца на Рам…

— Такъв е обичаят: онези, на които не им е провървяло, винаги молят за покровителство местния законодател — студено казах аз.

— Принцът на Рам не знае какво е това милост — ми каза Хормон. — Принцът на Рам ще ти отреже ръката или крака, за да не пукнеш от глад!

— Може би — намеси се Евлуела — ще се опитаме да намерим Хотела на Въздухоплавателите? Там ще ни нахранят.

— Само че не и Хормон — възразих аз. — А ние сме длъжни да мислим един за друг.

— Можем да му изнесем храна — каза тя.

— По-добре е най-напред да намерим двореца — възразих аз. — Нека ни обяснят нашето положение, а след това ще мислим как да живеем по-нататък.

Тя кимна в знак на съгласие и ние се запътихме към двореца на Принца на Рам, към една масивна сграда с излаз на огромен площад, заобиколена с колони, която се издигаше на онзи бряг на реката, дето разсичаше града на две. На площада веднага ни заобиколиха просяци от всички видове. Някои даже не бяха земни жители. Към мен се хвърли един с лепкави мустаци и сбръчкано безносо лице и започна да моли за милостиня, докато Хормон не го изблъска, а след секунда още едно същество, също такова странно, както и първото — кожата му беше осеяна с фосфоресциращи ранички, а крайниците — обсипани с очи, се притисна до коленете ми и започна да ме моли, в името на Волята, за милост.

— Аз съм само един беден Наблюдател — казах и посочих количката. — И аз самият съм дошъл тук за милост.

Но съществото не си отиваше, ридаеше, неясно изброяваше всички свои нещастия и, в края на краищата, за огромно неудоволствие на Хормон, аз хвърлих няколко хранителни таблетки в подобна на рафт чанта, която висеше на гърдите му.

След това се запътихме към портите на двореца. Пред покритата галерия пред нас изникна още по-неприятно зрелище: един осакатен Въздухоплавател. Хилавите му крайници бяха изкълчени, едното крило — полуоткъснато и по-късо от обикновено, другото крило липсваше съвсем. Въздухоплавателят се обърна към Евлуела, като я нарече с чуждо име и намокри пантофките й с такива едри сълзи, че там, където падаха те, вълната слепваше и потъмняваше.

— Застъпи се за мен в хотела — примоли се той. — Те ме изгониха, защото съм сакат. Но ако ти се застъпиш за мен…

Евлуела му обясни, че нищо не може да направи, че тя не живее в този хотел, но сакатият Въздухоплавател не желаеше да я пусне. Тогава Хормон внимателно го повдигна, като торба сухи кокали (какъвто той всъщност и беше) и го отмести настрана. Ние се изкачихме по стълбите и се сблъскахме с трима нютери, които ни попитаха за нашите намерения и ни препратиха към следващата бариера, зад която стояха двама съсухрени Разпоредители. Те в един глас ни заповядаха да спрем.

* * *

— Ние молим за аудиенция — казах аз. — Ние молим за милостта на Принца.

— Аудиенцията беше преди четири дни — каза Разпоредителят отдясно. — Ние ще запишем молбата ви на лента.

— Ние няма къде да спим! — не издържа Евлуела. — Гладни сме! Ние…

Аз я дръпнах назад. В същото време Хормон бръкна в отвора на кесията си. В ръката му блесна нещо ярко: парчета злато, вечният метал, с отпечатъци на брадати лица с ястребови носове. Той ги беше намерил, когато се е ровел в развалините. Той хвърли монета на Разпоредителя, който не ни пускаше. Онзи я хвана във въздуха, прекара палец по блестящата й лицева страна и монетата изчезна в гънките на дрехата му. Вторият Разпоредител търпеливо чакаше. Хормон, като се засмя, хвърли монета и на него.

— Може ли — казах аз — да се намери някоя специална аудиенция?

— Може и да се намери — отговори един от Разпоредителите. — Минавайте.

И ние влязохме в двореца и се спряхме в едно огромно резониращо пространство, поглеждайки към централния коридор, който водеше към тронната зала с кръгова защита. Тук имаше още повече просяци — привилегировани, с преминаващи по наследство грамоти — и тълпи Пилигрими, Свързочници, Летописци, Музиканти, Писари и Разпоредители. Аз чувах неясни молитви; чувствах миризмата на тамян; чувствах резонанса на подземни гонгове. През миналите цикли тази сграда е била молитвен дом на една от най-старите религии — християнството (както ми каза Хормон, като ме накара отново да подозирам, че той е Летописец, преобразен като Мутант), и тя до ден-днешен е запазила известна святост, въпреки че сега се използваше като резиденция на правителството на Рам. Но как да стигнем до Принца?

Отляво видях малък изрисуван параклис, към който се точеше опашка от преуспяващи Търговци и Земевладелци. Като се вгледах, забелязах три черепа над информационното устройство — знак на хранилищата на паметта, а до тях — тучен Писар. Като казах на Хормон и Евлуела да почакат, аз се наредих на опашката.

Тя бързо се придвижваше и след около един час аз стоях пред информатора. Черепите гледаха сляпо в мен, вътре в тези запушени кутии бълбукаше хранителен разтвор, който поддържаше дейността на мъртвия, но все още функциониращ мозък, чиито билиони, билиони синуси служеха за безценни килийки на паметта. Писарят, изглежда, беше слисан от това, че на опашката се е оказал Наблюдател, но преди още да е отворил уста, аз казах набързо:

— Дошъл съм да моля за милост Принца на Рам. Ние с моите приятели нямаме покрив над главата си. Собственият ми съюз не ме прие. Какво да правя? Как да получа аудиенция?

— Елате след четири дни.

— Аз вече много дни съм нощувал на пътя. Сега ми е нужна почивка.

— Обществен хотел…

— Но аз съм съюзен член! — протестирах аз. — Докато има хотел на моя съюз, няма де ме пуснат в обществен, а моят съюз ми отказа заради някакви си нови ограничения и… Влезте ми в положението!

* * *

Писарят каза уморено:

— Вие можете да подадете молба за специална аудиенция. Ще я върнат. Но можете да опитате.

— Къде?

— Тук. Формулирайте си молбата.

Казах си името на черепите от информационното устройство, назовах и имената на приятелите си и техния статус и обясних случая. Всичко беше изслушано и изпратено в хранилищата на паметта, някъде дълбоко под земята и, когато всичко беше направено Писарят каза:

— Ако молбата се приеме, ще Ви бъде съобщено.

— Къде трябва да бъда сега?

— Близо до двореца, предполагам.

Разбрах. Аз трябваше да се присъединя към легиона на неудачниците, претъпкали площада. Колко от тях се надяваха на благосклонността на Принца на Рам и се намираха тук с месеци, години, очаквайки разрешение да се представят? Като нощуваха на камъните, просеха огризки, живееха с безсмислена надежда…

Изчерпах всички средства. Върнах се при Евлуела и Хормон, обясних им ситуацията и предложих да се приспособяваме към живота в този град кой както може. Хормон, необвързания, ще го пуснат в който и да е приют за бездомници; Евлуела, вероятно, ще намери подслон в своя съюз; само аз ще трябва да нощувам на улицата, впрочем, не за първи път. Но аз все пак се надявах, че няма да се наложи да се разделим. Бях започнал да мисля за нашата компания като за семейство. Странна мисъл за един Наблюдател.

Отправихме се към изхода и в същото време моят вътрешен глас ми напомни, че е настъпил часът за Наблюдение. Това е мое задължение и моя привилегия: когато му дойде времето, да извършвам Наблюдения там, където се намирам, независимо от обстоятелствата. Затова се спрях, отворих количката и приготвих инструментите. Хормон и Евлуела се спряха до мен.

Съзрях кривите погледи и откровената подигравка върху лицата на минувачите. Към Наблюдателите престанаха да се отнасят с уважение, защото Наблюдаваме дълго, а обещаният враг така и не дойде. Но всеки си има свое занимание, даже и да е смешно от гледна точка на другите. Това, което за едни е безсмислен ритуал, за други е смисъл на целия им живот. С усилие си наложих да изпадна в транс. Светът се изметна назад и аз се устремих в небето. Позната радост ме обхвана; разглеждах места познати и не съвсем познати, мозъкът ми с гигантски скокове препускаше през галактиките. Не е ли скрита някъде армада? Не се ли събират войски за покоряване на Земята? Аз извършвах Наблюдението четири пъти дневно, същото правеха и останалите членове на съюза, всеки в различно време, така че всяка минута нечий буден мозък беше на стража. Не мисля, че това е празна измислица.

* * *

Когато излязох от транс, чух далечен глас с метална нотка:

— … на Принца на Рам! Път за Принца на Рам!

Започнах да премигвам, дъхът ми секна и с усилие на волята се отърсих от последните остатъци на транса. От ъгъла на двореца към мен се приближаваше позлатена покрита носилка, придружавана от четири редици нютери. До всяка редица вървеше човек с богато украсени дрехи и блестяща маска на Магистър. Начело на процесията бяха трима Мутанти, набити и широкогърди, а гушите им копираха резонаторите на гигантски жаби. При появяването те нададоха величествен тръбен рев.

Силно ме порази това, че Принцът прибягваше до услугите на Мутанти, даже и с такива дарби.

Количката ми стоеше на пътя на тази величествена процесия и аз забързано започнах да прибирам инструментите, за да я преместя, преди цялото това великолепие да се е приближило до мен. Годините и страхът караха пръстите ми да треперят и изобщо не можех да сложа правилно уплътненията: колкото повече бързах, толкова ми падаше всичко от ръцете, а Мутантите вече бяха така близо, че ревът им ме заглушаваше; Хормон се хвърли да ми помага, но аз му скръцнах със зъби, защото на всеки, който не членува в моя съюз, е забранено да се докосва до инструментите ми. Отблъснах го и в същия миг авангардът от нютери беше до мен, и те бяха готови да пуснат в ход блестящи камшици.

— В името на Волята! — възкликнах аз. — Аз съм Наблюдател!

В отговор дочух тих, спокоен глас:

— Оставете го. Той е Наблюдател.

Цялото движение замря: Принцът на Рам проговори.

Нютерите се стъписаха. Мутантите замлъкнаха. Носачите сложиха покритата носилка на земята. Тълпата отстъпи назад, само Хормон, Евлуела и аз останахме по местата си. Завесата от потрепкващи синджирчета се разтвори. Двама Магистри бързо се хвърлиха към носилката и протегнаха ръце през звуковата бариера, предлагайки помощ на своя господар. Бариерата падна с тихо бръмчене.

И се появи Принцът на Рам.

Той беше толкова млад! Той беше съвсем юноша, косата му беше тъмна и права, лицето — неоформено. Но той бе роден да заповядва и, въпреки младостта си, той беше властелин, подобен на когото не бях виждал. Тънките му устни бяха плътно стиснати, орловият нос беше тесен; очите му, дълбоки и студени, бяха като бездънни кладенци. Той беше облечен в богатите дрехи на съюза на Управниците, но на бузата си имаше белег: двойният кръст на Защитниците; върху раменете му беше загърнато наметало на Летописците. Управникът можеше да влезе във всеки, в който си пожелае съюз и за Управляващият е странно да не бъде Защитник, но бях поразен от това, че Принцът е и Летописец. Това не е съюз, където е нужна жестокост.

Без особен интерес той ме погледна и каза:

— Избрал си странно място за наблюдение, старче.

— Часът избира мястото, сир — отговорих. — Аз бях тук и изпълних дълга си. Не можех да зная, че вие ще пожелаете да минете през това място.

— Твоето наблюдение не откри ли врагове?

— Никакви, сир.

Готов бях да подложа на изпитание съдбата си, да се хвана за неочакваната поява на Принца и да го помоля за покровителство, но интересът му към мен се топеше като догаряща свещ, а аз не се осмелявах да говоря, когато той гледаше настрани. Той доста дълго разглеждаше Хормон, мръщейки се и търкайки брадичката си с пръст. След това погледът му падна върху Евлуела. Очите му светнаха. Мускулите на лицето трепнаха, тънкият му нос потрепери.

— Ела тук, малка Въздухоплавателко — каза той, като кимна. — Ти дойде заедно с този Наблюдател, нали?

Тя кимна изплашено.

Принцът протегна ръка към нея и я стисна в юмрук, тя се издигна във въздуха и се спусна пред покритата носилка. С насмешка, толкова неприятна, че приличаше на злобна гримаса, младият Управник издърпа Евлуела зад завесата. В същия този момент двамата Магистри включиха звуковата бариера, но процесията не тръгна. Аз се вцепених. До мен замря и Хормон, силното му тяло се вкочани като при тетанус. Придворните запазиха мълчание, разсеяно поглеждайки встрани.

Накрая завесата отново се разтвори. Евлуела направи крачка навън и залитна. Лицето й беше бледо, тя бързо премигваше. Изглеждаше зашеметена. По бузите й блестяха струйчици пот. Тя едва не падна, един нютер я подхвана и я сложи на земята. Крилете й се подаваха изпод дрехите, което за мен беше знак, че е обхваната от силно нервно сътресение. Тя се приближи безмълвно към нас с несигурна, тътреща се походка, хвърли към мен бърз поглед, хвърли се към Хормон и се притисна до него.

Носачите вдигнаха покритата носилка. Принцът на Рам напусна двореца.

Когато той изчезна от погледа ни, Евлуела дрезгаво подхвърли:

— Принцът ни дари място в кралския приют.