Скот Търоу
Обратими грешки (37)

36.

17 август 2001

Земята на Линкълн

Очакването на драма в съдебната зала на съдия Кентън Харлоу се бе изпарило. В галерията нямаше никакви посетители, а присъствието на пресата се бе редуцирало до обичайния кортеж: Стю Дубински, Мира Амир и един репортер за местната телевизионна станция, пресен випускник от факултета по журналистика, който — даже в очите на Артър — дори не се бе научил как да се облича. Артър се бе държал особено внимателно с представителите на медиите по отношение правните последици на исканията, които бе завел. Каквито и да бяха надеждите му в Харлоу, нямаше да има никаква полза, ако съдията сметнеше, че Мюриъл вече е достатъчно наказана от пресата за пропуските си.

Не бе спал добре. Не беше съвсем наясно в каква посока върви делото на Роми. Писмото на Мюриъл за Колинс му отваряше вратичка за известно протакане и дори може би му даваше възможност леко да надигне капака на ковчега, нещо повече — за известно време го бе накарало да фантазира, че вижда Колинс зад свидетелската банка и показанията му установяват по някакъв начин невинността на Роми. Само че напоследък Артър все по-често се замисляше за бъдещето. Защото рано или късно всичко това щеше да приключи. И както преди време се бе изразила Джилиан, животът отново щеше да стане живот, а не приключение. Понеже бе човек, свикнал да разполага винаги с дългосрочен план, Артър изведнъж бе загубил способността си да вижда ясно нещата. Тази неувереност отравяше сънищата му и ги правеше бурни и тревожни. Някъде към пет сутринта бе изпълзял в кухнята и се бе изправил пред източния прозорец, за да проследи как изгарящият слънчев диск си прорязва път в небето. „Всичко ще се оправи“, каза си той. И дори си повярва, още повече когато, без да каже нито дума, в кухнята дойде Джилиан, дръпна стола си до него, седна в тънкия си бял халат, хвана ръката му и не я пусна, докато слънцето не захвърли розовата си дегизировка и не заблестя ослепително в пълното си царствено великолепие.

В залата с решителни крачки влезе Мюриъл, следвана от Керъл Кийни. Беше облечена в пригладен костюм с панталон и както винаги приличаше на мършава котка, готова за бой. Остави папките си на една от свободните маси, прекоси съдебната зала и седна до Артър на предната скамейка, където той и още няколко адвокати очакваха началото на съдебното заседание.

— Е — каза тя, — колко е дълбока фокусническата ти шапка? Има ли в нея още останали зайчета?

— Надявам се това да е достатъчно.

— Беше наистина много умно, Артър. Признавам ти го.

Артър бе извоювал от Апелативния съд още едно удължение с мотива да му бъде предоставена възможност да разследва обстоятелствата около Колинс, за когото Мюриъл го бе информирала писмено. Това се очакваше. Но следващият му ход, замислен с помощта на Джилиан, беше наистина изненадващ. Позовавайки се на Правило 11 от Федералните правила на гражданско-процесуалния кодекс, Артър бе поискал от съдия Харлоу да санкционира прокуратурата на околия Киндъл за пропуска да направи достояние казаното от Колинс на Лари в Атланта. По същество Артър заявяваше, че даденият преди месеци от Мюриъл отговор на искането му да се даде на Колинс имунитет е бил функционално неверен. За наказание той настояваше съдия Харлоу да разпореди на Мюриъл да даде имунитет на Колинс и да позволи на Артър да снеме показанията му. Теоретично погледнато, съдия Харлоу вече нямаше власт по делото. Но от друга страна, първоначалният съдия би следвало да е в най-добра позиция да прецени дали е бил излъган, така че подобни въпроси следваше да бъдат отправени най-напред до него. И законът щеше да се съобрази с наложените от него санкции, ако той сметнеше, че една от страните е действала недобросъвестно.

— Апелативният съд ще прозре намеренията ти, Артър. Колкото и да е умен този ход, той е обречен.

— Не мисля, че е обречен, Мюриъл. Мисля, че съдия Харлоу ще повярва, че си скрила съществена информация.

— Нищо не съм скривала, Артър. Ако някой нещо е крил, това беше Ерно… не само крил, но и лъгал.

— Той защитаваше племенника си.

— Като е стрелял в него? Освен това не съм чувала мотивите да са извинение за лъжесвидетелстване. Думите на Ерно са без стойност, Артър. И винаги е било така.

— Особено ако не разкриеш обстоятелства, които биха ги подкрепили.

— Нищо не би ги подкрепило, Артър.

— А какво ще кажеш за това, че Колинс — според собственото му признание — се е молил всяка вечер на Бог да му прости за онова, което Ерно и той са сторили на Роми? Как е позволила съвестта ти да премълчиш това?

— Това са дивотии, Артър. Колинс се опитва да подкрепи вуйчо си по най-елементарния възможен начин и пуска димна завеса пред Лари, без да рискува да бъде уловен в лъжесвидетелстване. А ти, Артър, получи тази информация в мига, в който тя придоби някакъв смисъл по отношение на другите факти.

— Какво още има, Мюриъл, което според теб още не е придобило смисъл по отношение на други факти?

— Артър, заявих пред теб и пред съдията в моя отговор, че ти разполагаш с всичко, което може да бъде тълкувано благоприятно за Гандолф.

— С изключение показанията на Колинс. Наистина ли си вярвала, че съдът ще ти позволи да криеш Колинс в килера, докато не екзекутират Роми?

— Колинс е страничен проблем, Артър. Няма нищо, което да го свързва с тези убийства. Ти си много добър, когато опре до създаване на странични атракции. Такава ти е работата. Признавам ти го. И дори ще ти кажа, че има още една странична атракция, която ми се струва интригуваща.

— Например?

— Една птичка ми пошепна, че Джилиан Съливан доста често се навърта в офиса ти. И че ви е видяла да се държите за ръце в „Меч бук“. За какво става въпрос? Някои любопитни хора биха искали да научат… — Мюриъл зададе въпроса си с малко зловеща усмивка.

Това, разбира се, го постави на мястото му, каквото всъщност бе желанието на Мюриъл. Истината беше, че както Джилиан бе предрекла преди много време, Артър се притесняваше, когато чуваше злобните подхилвания, на които бе дал повод слухът за тяхната връзка.

— И какво общо има това, Мюриъл?

— Не зная, Артър. Малко е необичайно, не мислиш ли?

— Тук няма конфликт на интересите, Мюриъл. Още преди месец ти каза за протокола, че Джилиан няма роля в тази съдебна процедура.

— Опитах се да проявя разбиране, Арт. Винаги съм харесвала Джилиан. Всеки заслужава втори шанс.

Според самата Джилиан Мюриъл не даваше пет пари за нея. Честите сравнения между двете им бяха дотегнали още преди време. Освен това Мюриъл не вярваше в предоставянето на втори шанс. Тя беше прокурор, чието кредо бе пределно ясно: наказания за всички грешки… с изключение на нейните естествено. Но бе постигнала целта си. Артър искаше да приключи с разговора. Мюриъл почувства това и стана.

Още преди няколко седмици Артър бе взел предпазната мярка да предупреди Роми писмено, че между него и Джилиан съществуват близки приятелски отношения. Но Мюриъл се бе опитала да го уязви не на тема дали е редно, а по-скоро да му покаже, че е уязвим. И бе дошла да го предупреди. Намекът бе, че ако Артър подхване кампания на очерняне на високия й професионализъм, защото за известно време е укрила информация за Колинс, тя също разполага с известно количество кал, която с удоволствие би могла да запрати по него.

Артър разбираше, че не е приспособен за тази професия. Въпреки всичките му години в окопите на правото и въпреки онова, което му бе известно за Мюриъл, първата му мисъл, когато бе дошла да седне при него, бе, че иска да си поприказват дружески, понеже го харесва.

— Всички да станат — обяви съдебният пристав.

Харлоу делово излезе от кабината си и се отправи към креслото; стискаше няколко папки под мишница. Обяви набързо решенията си по няколкото други случая, включени в графика преди тяхното дело, и когато стигна до „Гандолф срещу директора на Ръдярд“, усмихнато изчака Артър и Мюриъл да заемат местата си на подиума.

— Мислех, че вече няма да се видя с вас, приятели. Добре дошли. — И той покани Мюриъл да декларира реакцията си на молбата на Артър.

Тя започна с плам:

— Първо, Апелативният съд заяви, че повече не съществува дело, което очаква някакви решения. Второ, господин Рейвън вече не е адвокат на Гандолф. Трето, периодът за ограничено събиране на нови улики, разпореден от съда, изтече преди повече от месец. И четвърто, няма абсолютно никакви нередности в нищо, което е било заявявано пред този или друг съд.

Харлоу се поусмихна, явно развеселен от стила на Мюриъл. Може да бе метър и петдесет и под петдесет килограма, но удряше като боксьор тежка категория. Съдията се облегна на високия си стол и прекара пръсти през дългата си бяла коса.

— С всичкото уважение към моите приятели тук, които са очите и ушите на обществеността — каза той, поглеждайки към репортерите — мисля, че има някои неща, които е най-добре да намерят решение отзад в кабинета ми. Защо адвокатите не се присъединят към мен там?

Той ги преведе през външния си офис в Земята на Линкълн, както най-често наричаха помещенията зад гърба му. Тук, по стените и полиците, имаше поне петдесет портрета и статуетки на Линкълн от всички фази на живота му, включително няколко фотографии, направени от прочутия Матю Брейди. Из цялата стая се виждаха документи, носещи подписа на Линкълн. В една кутия бяха изложени едноцентови монети с нумизматична стойност с неговия лик.

Следваха ги секретарите на Харлоу — бял мъж и чернокожа жена, — дошли с жълтите си бележници. Съдията се приближи до бюрото си, съблече тогата и я закачи на закачалката. Усмихваше се.

— Приятели — каза той, — виждал съм какви ли не дела вече от четиридесет и повече години, но уверявам ви, това ще го запомня. Напомня ми за онези мачове в колежа, когато всички отбелязваха точки в допълнителното време. Отидеш да си купиш бира и като се върнеш, не можеш да разбереш кой води. — Той ги покани да седнат около ореховата заседателна маса. Формалностите на съдебната процедура задължаваха съдията първо да изслуша адвокатите, но извън съдебната зала Харлоу нямаше особен респект пред протокола. — Не обичам да се крия от пресата, но сме я докарали дотам, че трябва да сме откровени един с друг, за да стигнем донякъде. — В този момент се обадиха да съобщят, че в залата е дошла Памела, и съдията нареди на пристава да я доведе при тях. — Окей, край на майтапите — каза Харлоу, когато и Памела зае мястото си край дългата маса. — Първо, госпожице Уин, вие не ме познавате много добре и аз също не ви познавам особено добре, но понеже сега си говорим насаме, смятам и двамата ще се съгласим, че беше редно да коригирате депозираните пред този съд улики веднага след разговора с господин Фаруел.

— Иска ми се да го бях направила, ваша чест.

— Чудесно. А вие, господин Рейвън, вероятно разбирате, че ако госпожица Уин бе искала да ви навреди, изобщо нямаше да разкрива нищо от това.

— Няма спор, съдия Харлоу. Но тя изчака до постановлението на Апелативния съд. Положението, в което се намира моят клиент сега, е да се опита да поправи практически fait accompli^[1].

— Значи става дума само за момента на разкриване на информацията, Артър, така ли е? — Артър разпери безпомощно ръце, изразявайки неохотно съгласие, но Харлоу продължи: — Не омаловажавам случилото се, Артър. А и всички знаем, че е от значение кой точно съд се произнася. Честно казано, госпожице Уин, ако бях чул, че племенникът на господин Ердай се моли всяка вечер на Бог да му прости за онова, което са причинили на Гандолф, щях да съм много любопитен какво би могъл да каже пред съда Колинс Фаруел.

— При цялото ми уважение, ваша чест — каза Мюриъл, — прокуратурата никога не дава имунитет по желание на обвиняемите или на която и да било от страните в съдебен процес, най-сетне и на съдилища, които искат да получат достъп до показания. Ако законодателната власт е смятала, че тези лица трябва да имат властта да дават имунитет, тя е щяла да им я даде. Но не го е направила. Ние нямаше да дадем имунитет на господин Фаруел тогава, няма да го направим и сега.

Съдията я гледа с присвити очи няколко секунди.

— Не мисля, че верният подход тук сега, госпожице Уин, е да си броим снарядите в арсенала. Всеки от нас разполага с различна власт. Вие имате властта да не давате имунитет. Аз пък имам властта да взема някои съдебни решения, които може да не ви допаднат. А господин Рейвън пък има властта да направи така, че те да бъдат чути нашир и надлъж. Така че вместо да говорим за власт, предпочитам да поразмишляваме кое е справедливо. За всички нас е очевидно, че Колинс Фаруел знае нещо за обстоятелствата, съпътствали това престъпление — нещо, което не е съобщил преди години. Господин Рейвън казва, че ние трябва да знаем всичко, преди да екзекутираме клиента му, и на мен това ми се струва доста разумно желание. Сега, след казаното от Женевиев Кариер за поведението на господин Гандолф през юли деветдесет и първа, никой от нас няма да се изненада, ако господин Рейвън получи повод да съжали за желанието си да разпита господин Фаруел. Но всички ние ще бъдем с чиста съвест за онова, което ще последва за него и неговия клиент. В това число вие. Уверявам ви — и аз също. Така че предлагам да отделим един-два дни на размисъл кое е справедливо, а не да мислим за дадената ни власт, понеже последното може да ни отведе по път, в края на който няма да ни очаква нищо приятно.

Съдията гледаше Мюриъл изпод гъстите си прошарени вежди. Тя не отговори нищо, но беше очевидно, че обмисля възможните последици. Резултатът бе онова, което Артър й бе казал в залата: Кентън Харлоу нямаше да допусне екзекуцията на Роми Гандолф, без да е чул разказа на Колинс. Това, че показанията на Колинс Фаруел можеха да покажат преждевременността в постановлението на Апелативния съд за приключване на случая, допълнително мотивираше Харлоу. Но той предоставяше на Мюриъл няколко възможности. Под лупата на пресата тя можеше благородно да даде имунитет на Колинс, като обясни това с верността си пред истината, или можеше да избере да се дуелира срещу един федерален съдия, на когото окото му нямаше да мигне да я засили в избирателната кампания, жигосана като лъжкиня.

— Защо не помислим за тези неща? — отново предложи Харлоу. После продиктува на секретаря, който водеше протокола, кратко решение, в което се казваше, че се дава ход на искането на Артър. След което ги отпрати. Мюриъл избърза да си тръгне първа, без да скрива възмущението си. Щом се скри от погледите им, Памела не се сдържа, прегърна Артър и се засмя.

— Това беше гениално! — За момента Артър бе нейният герой.

Той отклони приписваните му заслуги и я прати в кантората, за да изготви кратка паметна бележка за случилото се днес, която да заведат в Апелативния съд.