Скот Търоу
Обратими грешки (17)

16.

12 юни 2001

Отново В съда

Старата сграда на Федералния съд, пред която имаше колонада от източени коринтски колони, беше част от оригиналния градоустройствен план на Сентър Сити в Дюсейбъл — фокалната точка на широк площад, известен като Федералния площад. Докато Джилиан тичаше по гранитните пътеки, накацалите пред нея гълъби лениво се вдигаха във въздуха, колкото да й направят път. Както в повечето случаи, когато ставаше дума за обществения транспорт на околия Киндъл, автобусът й беше закъснял.

Преди два дни й бе позвънил Артър Рейвън в характерния за него извинителен стил. Съобщи й, че двамата с помощничката му били решили, че ако е възможно, Джилиан трябва да присъства в съда. Искаха да разчитат на нея в случай, че се наложи някой да удостовери истинността на изпратеното до нея писмо на Ердай или да потвърди, че го е получила в края на март, преди да се разбере за назначаването на Артър — събитие, което несъмнено би могло да внуши на Ердай идеята да пофантазира. Искането на Артър я поставяше до известна степен в неловко положение, но тя се бе съгласила да приеме призовката му с неочаквана дори за самата нея готовност.

И сега бързаше по красивото централно стълбище на съда — фина спирала от алабастър — и напразно се мъчеше да прогони от мислите си спомена за последния път, когато бе идвала тук. Датата се бе запечатала в съзнанието й: 6 март 1995. Всички процеси срещу други корумпирани адвокати и съдии, в които бе взела участие като потенциален свидетел, бяха приключили, без да се наложи да дава показания. Помощта й за правителството беше факт. При прочитането на присъдата срещу нея няколко млади заместник-прокурори бяха гарантирали, че е трезва и че доброволно се е съгласила да окаже сътрудничество, след което личният й адвокат бе помолил за снизходителност. Мойра Уинчел, главен съдия тук преди назначаването на Кентън Харлоу, бе предпочела да остане ужасена от престъплението и бе осъдила Джилиан на седемдесет месеца затвор. Присъдата бе поне една, а може би дори две години по-сурова, отколкото бе очаквала предвид указанията към федералния съд за определяне размера на наказанието, особено с оглед на помощта, оказана на прокурорите. Самата Джилиан бе произнесла хиляди присъди и съвсем рядко бе имала абсолютната увереност, че е претеглила точно важността на всички взаимосвързани фактори. Беше се изненадала от нуждата да каже една дума на съдията, след като Уинчел бе свършила с нея. „Разбирам“, бе изрекла Джилиан.

Най-сетне стигна на последния етаж и надникна крадешком през малките прозорчета в тапицираните с кожа въртящи се врати на огромната зала на главния съдия. Видя вътре Ерно, с накрайник за кислород в носа, хванал се здраво за перилата около мястото за даване на свидетелски показания. Настанил се на стол, който сред мраморните колони изглеждаше като купол за кръщаване, Кентън Харлоу изучаващо разглеждаше Ердай и попипваше с пръст забележителния си нос. Първоначалният й импулс бе да отвори вратата и да седне, но тя бързо го овладя. Само че мястото на потенциалните свидетели не беше в съдебната зала. Още по-малко нейното. Резултатът от пътуването до Ръдярд с Артър обаче бяха няколко нощи със странни сънища. След преживените вълнения тя бе признала на Дъфи, че й става все по-интересно какво има да каже Ерно, както и какво ще е въздействието от показанията му из Триградието и в частност върху нея самата.

Близо час прекара в малката стаичка за свидетели, зачетена в перипетиите на Пелопонеската война, когато шумът в коридора й показа, че заседанието е приключило. По навик тя се изправи, за да използва малкото огледало на стената, оправи подплънките на тъмния си костюм и центрира едрата перла върху високата си яка. Десет минути по-късно при нея влезе Артър Рейвън. Изглеждаше сериозен както винаги, но в очите му светеше светлина, която накара Джилиан да му завиди. Беше очевидно, че Артър тържествува.

Той започна с извинения. Мюриъл бе изнесла цяло представление пред съдия Харлоу, заявявайки, че е била изненадана от събитията, и бе поискала двайсет и четири часа, за да се подготви за кръстосания разпит на Ердай.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да дойда и утре? — попита Джилиан.

— Опасявам се. Бих попитал Мюриъл дали смята, че ще има нужда от теб, но честно казано, не мисля, че е подходящо. Нали знаеш, каквото повикало, такова се обадило. — Рани от битките. Джилиан помнеше. — Мога да ти дам друга призовка, ако ти е необходимо извинение в работата — предложи Артър.

— Не е нужно, шефът проявява разбиране. — Ралф Подолски, мениджърът, който лично я бе наел, беше по-младият брат на Лоуъл Подолски, бивш частен детектив и адвокат, който се бе опарил в същия скандал, сложил край на кариерата на Джилиан. Ралф не бе споменал връзката си с Лоуъл до първия й ден на работа, а след това никога не бе отварял дума по въпроса.

Джилиан прибра чантичката си. Артър й предложи да й покаже как да се измъкне от сградата незабелязано от репортерите, които — побърза да уточни той — в момента били заети с разпъването на Мюриъл. Докато слизаха с асансьора, тя го попита как е протекъл разпитът на Ерно Ердай.

— Смайващо — отговори й Артър.

— Справи ли се Ерно?

— Мисля, че да.

— Ти ликуваш.

— Аз ли? — Самата мисъл, че това е възможно, го смая. — Единственото, което чувствам, е бремето. Нали разбираш, убият ли клиента ти, това не е просто като да загубиш. Ще ти призная, че има нощи, когато се будя по три пъти. Това дело е единственото, за което мисля. Знаеш ли… бил съм, така да се каже, „в окопите“, години наред съм се борил за всеки долар, бъхтил съм се в корпоративното право, където големите компании се боричкат за сделки, от които светът се тресе. Харесвам повечето от клиентите си, искам да спечелят, но честно казано, отвъд това залогът не е голям. Докато ако в случая стане издънка, ще се чувствам сякаш някои е изсмукал светлината от вселената.

Асансьорът спря и вратата се отвори. Артър й показа тясно коридорче, което никога не би могла да открие сама, и я последва до улицата, обезпокоен да не бъдат забелязани от някой зорък репортер. Съобщи й, че се е съгласил да даде за два водещи телевизионни канала първите си интервюта в своя офис.

„Мортън“ се намираше на три преки от съдебната палата, по път за кантората на Артър в сградата на Ай Би Ем, и той я придружи.

— Имаш ли някаква представа какво впечатление си е съставил съдията за Ерно? — попита тя.

— Мисля, че му повярва. Стори ми се, че това просто беше неизбежно.

— Неизбежно?

— В един момент нещо влезе и се настани в залата — замислено обясни Артър. — Скръб, печал? Не че Ерно се опитваше да предизвика състрадание към себе си. Нищо подобно — той просто не е човекът, който ще накара някой да го съжалява, защото е извършил ужасни неща. Но във всяка негова дума се долавяше… тъга.

— Да, печал — съгласи се Джилиан. Може би точно това беше причината, поради която й се искаше да чуе Ерно. По тротоарите имаше малко пешеходци. Все още бе рано за края на работния ден, когато на улиците щеше да се изсипе тълпа. Денят беше мек, слънцето — ярко и те минаваха от слънце на сянка, докато вървяха покрай високите сгради по Гранд Авеню. Джилиан извади слънчевите си очила от чантичката. Артър я наблюдаваше.

— Ти не си направила онова, което е извършил той. Говоря за убийствата.

— Да, понякога си го повтарям за успокоение.

— Но си платила цената.

— Сега ще ти кажа ужасната истина — предупреди го тя. Прекрасно съзнаваше, че отново поема пред Артър онзи път надолу, който отказваше да извърви с другите, но човек не можеше да отклони Артър Рейвън с деликатност или увъртане. Той плачеше, когато му бе тъжно, а във всички останали настроения се смееше като дете. Беше обикновен, добротата му бе обикновена и общуването с него изискваше същите семпли реакции. Не че това беше една от силните черти на Джилиан, но в Ръдярд тя бе открила, че в негово присъствие подобни емоции — особено дълбокото чувство на загуба — някак се оказват на една ръка разстояние. И все пак засега този човек се оказваше напълно достоен за доверието й. — Не това, което съм направила, е нещото, за което най-много съжалявам, Артър — продължи тя. — Предполагам сега ще ме разбереш неправилно и не бих те обвинила за това, но не мисля, че парите са променили изхода на което и да било от онези дела. Разбира се, никой не може да е сигурен в това, най-малко от всички аз, и точно това е коварството на моето деяние. Но това е система, Артър, може да се каже почти като данъчната. Адвокатите забогатяват, значи съдиите имат право на своя дял. Лично аз никога не съм вземала подкуп по дело, но не защото съм толкова принципна или почтена, а защото никой не ми е предлагал. Никой от нас не искаше да рискува да бъде заподозрян. Срам ме е, че съм работила в тези условия толкова дълго. Срам ме е, че не съм се оказала достойна за гласуваното ми огромно доверие. Но ти си прав, годините зад решетките изглеждат като справедливо възмездие за това. Това, което ме яде отвътре, е прахосването.

— Прахосване?

— Говоря за различните шансове, които са се откривали пред мен, а аз съм ги прахосала.

— Виж… пред теб има достатъчно години, за да започнеш нов живот. Стига да пожелаеш да го имаш. Защото всеки живее в собствен часови пояс.

Сполучливото му сравнение я накара да се засмее. Тя обитаваше вселена може би паралелна, но не съвсем същата като на останалите. Нейното време, както бе предположил Артър, се движеше малко по-бързо. Беше завършила колеж на деветнайсет, беше работила една година, за да събере пари за таксите за юридическия факултет, беше се дипломирала в Харвард на двайсет и три и се беше върнала в околия Киндъл. В известен смисъл сякаш изобщо не беше напускала, а бе прекарала трите години при братовчедите на баща си в Кеймбридж. Можеше да отиде на Уолстрийт, в столицата, дори в Холивуд. Но за дъщерята на един полицай прокуратурата на околия Киндъл бе единствено възможният избор.

Във всичко това обаче определящият елемент бе нейната воля. Винаги бе гледала на себе си като на екзистенциалист: набележи си цел и я преследвай. Беше шокиращо да установи колко демоде е волята в днешните времена. Съвременните американци гледаха на себе си като на безсилни същества, безмилостно моделирани още по време на ранното си детство. Но може би така беше най-добре. В нейния случай, след като бе започнала да приема наркотици, тя бе възвеличила силата на волята си до степен да гледа на себе си като на ницшеанска фигура, супер жена, притежаваща куража да се постави извън ограниченията на конвенционалността. Едва години по-късно, в затворническата килия, бе осъзнала, че страхът е подхранвал отвращението й от моралните норми на средната класа, усещането по какъв смазващ начин тя би могла да приложи стриктните й оценки по отношение на самата нея.

— Хората преживяват какви ли не премеждия, Джилиан. В моето семейство има такива, които се оцелели след Дахау. Но са продължили нататък. Дошли са тук, захванали са се с живота си и са започнали да гледат внуци. Искам да кажа… трябва да вървиш напред.

— Само че аз сама си направих това, Артър. Не става дума за преживяване на природна катастрофа или някакво упражнение в човешко вероломство.

— Станала си жертва на обстоятелствата. За Бога, какво изобщо правиш тук, защо си се върнала? Страдаш или се самонаказваш, или се опитваш да изживееш отново онази психологическа дивотия, която те е докарала до това положение. Само че това свърши! Вече си различна.

— Дали? — Тя наистина трябваше да намери отговора на този въпрос.

— Спряла си да пиеш. Нямаш представа с какво притеснение очаквах да те видя при първата ни среща… опасявах се, че ще дойдеш натряскана до козирката. Но нищо подобно, ти си трезва. Бъди смела. Давай напред. Поне три пъти седмично ми се случва да отворя вестника и да видя името на някой, срещу когото съм предявявал обвинение, докато бях във „Финансови престъпления“, и обикновено става дума за хора, които са в центъра на важна сделка.

— И си мислиш, че не са наред.

— Нищо подобно, мисля си, че правят онова, което имат право да правят. А именно… да продължават живота си. Е, надявам се, че са помъдрели. Някои са, други — не. Но ако повторят грешката си, тогава вече наистина ще смятам, че не са наред.

Тя не беше напълно убедена, но оценяваше усилията му.

— Споменавала ли съм, че си много мил с мен, Артър?

Той я гледаше примижал, защото следобедното слънце се бе спуснало зад главата й.

— Това забранено ли е?

— Малко ми е… непознато.

— А може би смятам, че имаме нещо общо.

Винаги когато се видеше с Артър, нещата се връщаха по някакъв начин до онази тяхна среща, когато го бе направила на нищо в кафето. Макар да бе нормално да се предположи, че това би затръшнало всички врати, се бе случило точно обратното — беше се отворило нещо. Той продължаваше да настоява, че двамата са сродни души, докато тя все така беше изпълнена със съмнения, че между тях има някаква прилика. Но Артър й доставяше удоволствие. С изключение на Дъфи, който впрочем така и не бе получил пълни права, тя бе скъсала всякакви връзки с прокурори и адвокати. Но душата й жадуваше за истински разговор между адвокати, за пълноценни контакти с професионалисти, за сериозно обсъждане на мотиви и смисъл, за анализи, стигащи до същината на проблемите.

Вече стояха пред вратата на „Мортън“. Сградата, дело на известен архитект, учител на Франк Лойд Райт, беше пример за онова, което бе тласнало ученика в обратната посока. Екстериорът беше натруфен, в желязната фасада имаше дълбоки вдлъбнатини, а шестметровата стъклена врата беше в рамка от месинг. Дръжките бяха набраздени, излъскани от хилядите докосвания ежедневно и блестяха под силната слънчева светлина. Щандът за козметика беше близо до входа.

— Моят пост — посочи му мястото си тя. Дълго беше избягвала работата в магазина в Сентър Сити, където клиентите често я познаваха, но със започване на сезона на отпуските Лоуъл й бе завил, че има нужда от нея тук два дни седмично.

— Доставя ли ти тази работа удоволствие?

— Да, щастлива съм, че работя. В затвора това се смяташе за привилегия. И наистина си беше така. Видях обявата и реших, че мястото не е лошо.

Работата действително й се струваше забавна, макар в интереса й към модата да нямаше никакъв елемент на игра. С годините тя се бе наслушала на хиляди фрази, доста, от които й бяха направили силно впечатление, като сентенции от Евангелието или цитати от Шекспир. „Модата докосва най-чувствителното място на душата“. „Модата е част от живота, в същата степен като секса“. За нея нещата стояха съвсем просто: поне се опитвай да изглеждаш добре. Ставаше дума за малко маскарад, малко детска игра, малко уязвимост пред преценката на другите и, повече от всичко останало, наслаждението, което идва от формирането на чуждото мнение. Това, разбира се, нямаше смисъл — не повече от детинските игрички с топчета и стикове, в които се захласваха възрастни мъже — но толкова много жени, дали подвластни на култура, или на инстинкт, копнееха за красота и се оценяваха взаимно в зависимост от положените усилия. Напоследък тя се бе оттеглила от съревнованието. В сравнение с младите хубавици, които заставаха пред щанда й, като идваха направо от фитнес зали и салони за красота, Джилиан вече беше в категорията „бивши красавици“ — тъжни думи, напомнящи за „бивши спортисти“. Но като се занимаваше с клиентите, тя изпитваше облекчение, че суетността вече не е толкова важна за нея — факт, който свързваше с депресията, в която бе изпаднала.

— Това май ти се струва повърхностно, Артър.

— Ами…

— Спокойно можеш да го кажеш. Това е думата, мисля.

— Предполагам, проблемът при мен е, че нищо не разбирам. Според мен дори непривлекателните хора имат инстинкти, но човек трябва да се примири с това как изглежда.

— О, Артър, я остави това! — Тя често намираше ниското мнение на Артър за външността му за прекалено болезнено.

— Привлекателността на един мъж след определена възраст няма нищо общо със същото понятие, докато е тийнейджър. Успех, висока заплата, хубава кола. Знаем какви са критериите. Няма такова нещо като зле изглеждащ мъж с дебел портфейл.

— Това не се отнася до мен.

— Съмнявам се.

— Може би защото съм толкова незрял — каза той, а когато тя се засмя, допълни: — Такъв съм. Все още желая да се сбъднат нещата, които си фантазирам.

— Например?

— Хубава и умна… глупаво, нали? Искам някоя, която е всичко онова, което аз не съм.

— Млада красавица от корицата на списание?

— Нее, не съм чак толкова зелен. Зряла жена би ме устроила напълно. — Артър извърна лице. За миг изглеждаше, че е заслепен от слънцето, после добави приглушено: — Някоя като теб.

— Като мен?! — Тя панически погледна право пред себе си: надяваше се разговорът да не е тръгнал в посоката, от която се страхуваше. — Може би някоя по-близко до твоята възраст? — На четиридесет и пет, тя смяташе, че е поне с десет години по-голяма от Артър.

Артър се изсмя късо:

— О, ти ставаш прекрасно.

— Но аз съм достатъчно стара, за да ти бъда майка.

— Моля те.

— Добре, леля.

— Едно просто „не“ ще е напълно достатъчно, Джилиан — меко каза той. — Свикнал съм да го чувам.

— Артър — въздъхна тя. — Артър, аз съм развалина, която никой не би могъл, а според мен и не би трябвало да иска да разчисти. Такава е истината. Честно казано, не казвам „да“ на никого — това вече не е част от моя живот.

Насмешливостта още не го бе напуснала, но той се намръщи и за миг сведе глава; слънцето се отрази в плешивината на темето му. След това се насили да се усмихне.

— Няма нищо, Джилиан. Просто се опитвах да илюстрирам гледната си точка.

Сестринска целувка по бузата вероятно щеше да бъде съвсем уместна, но това не беше стилът й. Вместо това тя се опита да се усмихне по възможно най-приятелски начин и му обеща да се видят на следващия ден. Рейвън също се усмихна, но тръгна, като си влачеше краката, а ръката му с куфарчето бе безсилно отпусната. За пореден път почувства да я обхваща чувство на вина. Ликуващият мъж, който може би току-що бе проявил нехарактерна за него смелост, беше изчезнал. С няколко думи тя го бе унищожила и Артър отново се бе превърнал в онова, което беше бил винаги.