Морийн Шенън
Къщата на духовете (7)

Станах от леглото малко замаяна. Нощта прекарах неспокойно. Но при мисълта, че скоро ще тръгнем, умората ми отлетя. Изгарях от нетърпение да намерим ужасната непозната и да й поискаме обяснение.

Закусихме и поехме на път.

Аз си носех пакет цигари и запалка. По пътя за учудване на Норман запуших. Той се усмихна.

— Нерви?

— Ами малко. Повечето е напрегнатост. Но и ловна тръпка и нетърпение.

— Разбирам те — каза, — и аз съм така.

Изкачихме височинката преди платото. На много места мъглата още стоеше. Но докато стигнем до тресавището, слънцето проби и почти я разнесе.

Скоро стигнахме до мястото, където се отклоняваше пътят към езерото.

— Ето тук — казах на Норман, — тук видяхме с Дженифър жената. Тя отиваше в тази посока.

Норман проследи с очи пътя.

— Добре — реши той, — аз ще тръгна оттук. А вие ще вървите по другия, който вече е познат. През цялото време ще се държим близо до тресавището. Така вероятно ще можем да обиколим цялото място и да се срещнем някъде.

— Ами ако тресавището е много голямо? — възразих аз.

Норман погледна часовника си.

— Това, разбира се, е неизвестна величина. Ние можем само да се опитаме да претърсим целия район. Сега е девет часът. Като включим и почивките, ще търсим до обяд. Да кажем така: ако до единадесет часа не се срещнем, ще се върнем обратно и ще се срещнем отново тук. Това ще бъде около един часа. Време за ядене. Както виждам, Дженифър се е приготвила като за пикник.

Посочи към кошницата, която тя носеше.

— Няма да се разочаровате — каза Дженифър с усмивка.

— Или се срещаме, когато затворим кръга около тресавището, или се връщаме пак тук.

Кимнах. Взаимно си пожелахме късмет и тръгнахме, както се бяхме разбрали, на различни страни. Ние с Дженифър хванахме левия край на платото. Вървяхме по пътя до горичката с порутената хижа.

Преровихме я, но не открихме нищо ново. Нямаше дори и следа, че непознатата днес е била тук.

Вместо това по-нататък се натъкнахме на една жена, която излезе срещу нас на горския път. Поздрави с дрезгав глас.

— Вие ли бяхте в хижата? — попита без предисловия.

Ние кимнахме.

— Търсите ли нещо?

Потвърдихме.

— А търсите ли някого? — пак попита жената.

Не бях сигурна, че искам да кажа на старата истината по този въпрос. Но тя ми изтръгна отговора.

— Който влезе в хижата, той е дошъл да си нещата. Или пък търси старата Корин.

— Моля? — слисано попитах аз.

Дали пък тази жена не е нашата непозната?

— Зная, зная — изграчи старата, — идвате да търсите старата Корин.

— Коя е тя? — попитах.

— Корин Макферсън — каза тя.

— А вие познавате ли я? — продължих да питам.

— Хубаво! Много хубаво я познавам. Беше прислужница по-рано. Живееше в моето село едно време. Преди да започне да краде. Тя не е съвсем наред, знаете ли? Хлопа й дъската. И мен ме обра старата Корин Макферсън. И тогава край на приятелството. Нещастна женица, туй ще ви кажа. Къшей хляб, парче месо, някой плод. И почна да попипва преди две години. Че и много гордо разказва какво е отмъкнала на хората.

Бях озадачена. Попитах:

— Преди две години ли е започнало това?

— Да, точно преди две. Помня аз. Долу на едно място слугуваше тя, дълги години. После хората заминаха. И май нищо не беше спечелила старата Корин. Та почна да краде. Чат-пат ми показва. Продава по нещо, да изкара някоя пара. Но почна да краде и в селото и ние я прогонихме.

Сърцето ми биеше все по-силно, защото започнах да схващам връзката. Тъй че отговорът на следващия ми въпрос съвсем не ме порази. Усещах обаче какви усилия полага Дженифър, за да не се издаде. Моят въпрос беше:

— Знаете ли кое е последното място, където Корин Макферсън е била прислужница?

— Естествено, че знам! У Брандърбъроуз. Оттатък тресавището, в следващото селце. Къщата се казва Блек Мур котидж. Стопаните са я дали под наем. Или пък са я продали. Това не знам точно. Оттогава старата Корин остана без място.

Трябваше да напрегна всичките си сили, за да не издам тайната си.

— И на нас напоследък ни откраднаха разни неща — казах. — Вие знаете ли нещо за това? Старата жена не ви ли е показвала някакви работи?

— Много работи ми е показвала, почти всичко ми е показала. А на вас какво ви няма? — изграчи жената.

— Например една дузина златни лъжици — започнах да изброявам.

— Виждала съм ги — каза старата. — Възхищавах им се. Хубави прибори, чудно хубави. И на вас ви прилягат. Фина и изискана. Да, лъжиците, които са у старата Корин.

— Няколко якета и стари монети, които са много ценни — продължих аз. — Освен това…

— Да, да — прекъсна ме жената, — виждала съм ги, с очите си съм ги виждала, всичките. Изящни и скъпи, много ценни. Вие като че ли сте богата млада дама, а?

Направих се, че не съм чула въпроса, и сама зададох следващия:

— Знаете ли къде живее сега старата Корин?

Тя ме погледна, погледна и Дженифър.

— Тя се опитваше да продаде монетите. Но не намери никой, който да се интересува от това. Или пък да има толкова пари. Ако ви заведа до нейната къща… до нейната сиромашка стряха, вие ще си получите нещата обратно, нали?

— Надявам се — казах.

— Тогава, млада госпожо, ще ви кажа, ако ми дадете малко пари. И аз нямам много. Пък някаква награда за това ми се полага.

— Ще ви дам пет лири, ако си получа обратно откраднатите неща — обещах на старата.

Тя погледна към мен недоверчиво, после към Дженифър. Момичето кимна в знак на потвърждение. То знаеше, че празни обещания не давам. Но за старата жена явно петте лири бяха цяло състояние.

— Пет? — И повтори пак: — Пет лири? Наистина ли пет лири?

— Имате моята дума — казах.

Жената изведнъж се разбърза.

— Ще ви заведа — каза. — И без това бях тръгнала да занеса малко гъби на старата Корин. Ех, че хубаво се нарежда, хубаво се нарежда. Хайде, млади госпожи. Вървете след мен, ще ви водя. Но дотам има доста път, казвам ви. Почти цял час.

— Няма значение — заявих аз.

Из целия път жената повече не каза нито дума.

„Мисли си само за възнаграждението, което ще получи“ — казвах си аз.

Но дълбоко съм се заблуждавала. Имала е нещо друго наум, за което дори не можехме да предполагаме.

Вървяхме след нея, докато стигнахме до една барака в окрайнината на гората.

— Добре ходите — одобри тя. — Почакайте отвън. Аз ще говоря със старата. Нали ви казах, че не е съвсем наред. Ако си получите нещата, ще искате ли да я накажат?

Не мислих дълго. Исках да си взема от тази Корин Макферсън моите неща, моите накити и скъпи прибори. Ще й бия на съвест, та дано спре с тези ужасни посещения у нас. Но можех да й обещая, че от станалото няма да има никакви последици за нея. Тя е стара, умът й явно не е наред. Защо да я преследвам?

Исках тази досадна история да свърши.

И така, останахме с Дженифър да чакаме пред вратата.

 

 

Запустялата стара постройка сигурно бе служила като барака за инструменти. Дори и някога да са живели хора в нея, отдавна бяха заличени всички следи.

Наистина ли това е убежището на старата Корин Макферсън? Не си представях, че тук е възможно да живее човек.

Не виждах нещо друго, освен няколко куки на стената и ръждясали сечива от памтивека, които положително не се използваха вече. Жената, която бяхме срещнали в гората, повика Корин по име. Но не се чу никакъв отговор. Тогава гъбарката се приближи до задната стена.

В сумрачното помещение успях да зърна масивна плоча, опряна на стената. Маса ли беше това? Може би плот на метална маса.

След миг жената започна да слиза надолу. Значи там имаше стълба за мазето!

Продължавахме да я чуваме как вика по име старата Корин. И лека-полека се скри от очите ми. Направих знак на Дженифър и ние решително тръгнахме подир старата, към оная врата.

Чухме стъпки в долното помещение. Безсъмнено първият, креслив глас беше на старата. Последва друг, тих и почти мек, който звучеше като пълна негова противоположност. Значи нашата непозната се крие долу, живее в тази дупка в земята?

Разговорът продължи. Редуваха се кресливият и мекият глас. Жената от гората сякаш придумваше нещо старата Корин. Представях си как й обяснява, че никой няма да й направи нещо, стига да върне откраднатите неща.

След десетина минути гъбарката се изкачи обратно по стълбата.

— Не беше лесно — подзе тя, — но успях да склоня старата. Тя ще говори с вас. Ще ви върне нещата, ако й кажете, че няма да я закачат.

— Вече обещах — отвърнах спокойно.

— Добре, добре — каза жената. — Корин настоява да говори с вас. Каза ми да изляза. Аз ще почакам в гората отвън.

— Добре — съгласих се аз.

Кимнах на Дженифър да ме последва. От избата проникваше слаба светлина. Значи все пак долу имаше прозорец. А не можеше да е лампа, защото светлината беше по-бяла.

Дървените стъпала скърцаха и се огъваха под краката ми. Слизах внимателно надолу. Непосредствено зад мен вървеше Дженифър.

На пода се валяха парцали, късчета хартия и дървени стърготини. Озърнахме се наоколо. Но там нямаше никого.

Отгоре се разнесе подигравателен смях. Видяхме изкривената гримаса на старата жена от гората.

— Приятно търсене! Добре ви хързулна старата Корин Макферсън. Но вие бяхте прекалено сигурни, нали?

Отстъпи крачка назад и след миг тежкият железен капак се затвори. Същият този капак, който не събуди никакви подозрения у нас. Старата ни измами, като имитираше чужд глас по един неподражаем и толкова убедителен начин.

Капакът издрънча, Дженифър и аз изпищяхме. Още преди да се опомним от първоначалната уплаха, старата се появи пред прозореца.

Тежкият прозоречен кепенк ни отне светлината. Ние бяхме в плен. Неволно бяхме паднали в капана на старицата.

Обгърна ни ужасна тъмнина. Стояхме като парализирани. Няколко минути не отронихме ни дума. После започнахме да плачем неудържимо и да се вайкаме.

Но се окопитихме — не можехме така да се предадем.

— Да помислим — казах на момичето. — Не бива да се отпускаме. Загубим ли кураж, всичко е свършено.

— Но какво можем да направим? Няма никакви изгледи да се измъкнем от тази изба.

— Ще видим — утеших я аз. — Може пък да открием някаква възможност. Да опитаме първо капака.

Сега бях доволна, че носех запалка. Щракнах и пламъчето едва-едва освети наоколо.

Видяхме стълбата и пипнешком се добрахме дотам. Но веднага установихме, че силите ни не стигат, за да се справим с тежката желязна врата.

— Залостена е отвън — каза Дженифър. — Може би е затисната с нещо или пък има здраво резе.

Застанали бяхме на най-горното стъпало и с всички сили напъвахме с рамене във вратата.

Но тя не се отместваше. Дори и на милиметър. Така че тук не можехме да разчитаме на никакъв успех.

— Остава ни само прозорецът — обадих се аз.

Дженифър кимна и ние отново слязохме долу. Първо претършувахме наоколо, търсейки нещо твърдо. Намерихме един метален болт. Той щеше да бъде единственото ни оръдие.

— Безсмислено е — повтаряше Дженифър.

Но аз я успокоявах. Не можех да се откажа.

С няколко удара счупих стъклата на прозореца.

Дженифър стоеше до мен и ми светеше със запалката. Трябваше да пестим светлинката. Използвахме я само през няколко минути, колкото да се гледаме и ориентираме. С болта избивах малко по малко стъкълцата от прозоречната рамка. Те падаха със звън по пода. Дженифър хвана някакъв парцал и започна да ги събира настрана, за да не ги настъпваме.

— А сега? — попита ме тя, когато не се виждаха повече стъкла.

— Това тук е единственото място, където можем да пробием — казах, сочейки капака на прозореца.

— Искате да го пробием? — попита момичето.

— Дженифър, трябва да се опитаме.

Само приблизително можехме да определим дебелината на дъската. Но аз нямах време за губене. Грабнах отново малкия метален болт.

— Желязото е по-твърдо от дървото — казах на Дженифър. — Ще се редуваме. Ще стържем, ще чоплим, но ще издълбаем дупка в тази дъска. Пък после ще видим.

Оказа се по-трудно, отколкото си го бях представяла. Болтът не беше достатъчно остър. Пресеченият му връх едва забележимо проникваше в твърдото дърво. Но аз стисках зъби и дращех по дъската.

След един час капнах. Дженифър взе металния болт от мен и ме смени. Тежкото й дишане се чуваше в цялата изба. Работата, с която се бяхме заели, беше прекалено тежка.

Колкото и да се напрягах, не можех да открия никакъв друг изход. Само през този прозорец можехме да се измъкнем.

Виждах колко изнурителна е тази работа за Дженифър. Всеки път, когато щраквах запалката, за да видим докъде сме стигнали, пред очите ми се открояваше нейното бледо лице.

— Нямам въздух вече — каза тя и спря.

Помогнах й да седне върху купчина парцали. Тя се облегна на стената. С мъка си поемаше дъх.

Аз трябваше да побързам, нямахме време за губене. Въздухът намаляваше, кислородът ни щеше да свърши. Трябваше да пробия отвор в капака на този прозорец!

Отново се хванах на работа. Само моето шумно дишане и пъшкането на Дженифър прекъсваха ударите на болта.

От колко време бяхме тук долу? Струваше ни се, че вече дни наред отчаяно се блъскаме в тази преграда.

Но всъщност бяха минали два, най-много три часа.

Моят часовник беше спрял, а Дженифър нямаше. Нима с нас е свършено? Нима старата вещица иска тук да ни погребе?

Мислех упорито как да се измъкнем и дълбаех с всички сили в дъската на прозореца. Скоро усетих, че и моите сили свършват. Дженифър се стегна и ме отмени, макар да работеше по-бавно.

— Часът за срещата трябва отдавна да е минал — каза момичето. — Мистър Мортън вече се чуди къде сме.

— Моят часовник е спрял — отвърнах едва чуто. — Но и аз съм сигурна, че уреченият час отдавна е минал. Какво ще прави мъжът ми, това ние не знаем.

— Дали ще ни търси, мисис Мортън?

— Положително. Но какво може да направи? По нашия път той може да стигне само до хижата. Оттам вече не знае накъде сме тръгнали.

— Но той може да допусне, че нещо е нарушило плана — каза Дженифър. — Нали не се върнахме. Значи нещо ни се е случило или ни е задържало.

— Само по волята на провидението може да ни намери тук — казах на момичето. — На такова чудо не можем да се надяваме. А трябва да има някаква възможност да му помогнем в търсенето.

В момента аз още нямах идея как да покажем на Норман, че сме тук, в случай че той се приближи към нас. Все още нямах никакъв план.

Сега-засега ни оставаше само едно: да дълбаем дъската на прозореца, за да пробием дупка в нея.

И ние дълбаехме и човъркахме, дращехме и чоплехме дървото с малкото болтче. Плувнали в пот, трябваше да правим все по-дълги почивки. Силите ни напускаха, но най-много ни измъчваше недостигът на кислород.

Но ето че от дървото почнаха да се откъртват първите по-дълги трески. С последни сили въртях болтчето във вдълбаното място. Малко по малко увеличих микроскопичния отвор. Но сякаш бяха минали часове, докато се разшири дотолкова, че да си пъхнеш пръста в него.

Пробихме! Направихме дупка, един пръст широка!

Но ни обзе ужас, защото през нея не влизаше светлина. Вече беше нощ.

Безсилно се свлякох на пода до Дженифър.

За сън не можеше и да се помисли. Прекалено неудобно и студено беше да спим на пода.

За да не се въртя в кръга на собствените си мисли, аз се залових да разширявам отвора. Въртях болта методично, ръфах и сечах дървото. След първата треска другите вече се отцепваха по-лесно. Влакно по влакно се отделяха и падаха отвън или вътре на пода.

Колко часа ли са минали? И какво сме постигни дотук?

Добре, няма поне да се удушим. Но стомахът ми се свиваше от глад. Гърлото ми беше пресъхнало. И Дженифър не беше по-добре.

Измерих помещението с крачки, без да търся нещо определено. При това се натъкнах на някакъв кръгъл предмет, прикрепен до стената. Светнах със запалката да огледам мястото. Това беше стар, грозен, ръждясал леген, който сигурно служеше за умивалник. Покрит беше с дъска. На две педи над него намерих и крана. Опитах се да го отворя, но ръката ми бе отмаляла. Помолих Дженифър да дойде.

— Моля те, светни ми със запалката.

Момичето кимна, взе запалката и застана плътно до мене. Аз хванах крана с две ръце и натиснах с всички сили. Най-сетне поддаде. Потече тънка струйка вода. Махнах дъската и оставих водата да тече.

— Мисис Мортън — обади се Дженифър, — трябва да почакаме. Ако чешмата дълго не е използвана, не може да се пие от нея.

— Права си. Ще оставим да изтече известно количество.

Отворих крана по-широко. Дженифър, която пестеше газта на запалката, пак светна. Тогава аз се осмелих и подложих шепи под струята. Опитах водата. Беше сладка! Чиста и бистра като изворна вода!

— Пий и ти — подканих Дженифър, като взех запалката от нея.

Имахме чист въздух, имахме и вода!

— Спасени сме, Дженифър! — извиках. — Ще се измъкнем оттук!

В светлината на пламъчето зърнах скептичния поглед на Дженифър.

— Не вярваш ли? — попитах, като се мъчех да се усмихна.

— Надявам се — тихо отговори Дженифър. — Надявам се, но още не мога да повярвам.

Огледах се наоколо. Погледът ми падна върху пламъчето в ръката ми. После върху купищата парцали, боклуци и хартии по пода.

— Ще излезем оттук — казах с дълбоко убеждение.

— И как точно? — попита момичето.

Посочих старите парцали и хартии на пода.

— Ще накъсаме всичко това на дребни парчета — обясних аз. — Ще ни отнеме доста време, но това е начинът. Ще надробим тези неща и ще ги промушваме през дупката на кепенка. Отвън трябва да се образува една прилична купчина. След това ще я запалим. Пламъците ще подхванат кепенка. Той ще почне да гори. Тогава ще изчакаме отворът да стане по-голям и ще се измъкнем.

Няколко секунди Дженифър ме гледаше втренчено.

— Ами да… Мисис Мортън, това е изход! Гениална идея!

— Тази гениална идея е една случайност — отвърнах. — Но можем да я осъществим добре. Хайде на работа! Предлагам да се сменяме. Едната да остане до прозореца и да се опита да разшири дупката още малко. А другата да къса хартията и парцалите на дребно и да ги тъпче в дупката.

— Когато пламъците се издигнат нависоко — обади се Дженифър колебливо, — може да се запали и дървото в горната част на постройката.

— Помислила съм и за това — отговорих уверено. — Дженифър, ние имаме тук вода. Ще си оставим някои от по-големите парцали. Ще ги натопим и ще се омотаем с тях. В краен случай ще минем през огъня. Но това значи свобода. Това е една възможност да излезем оттук. Ще имаш ли смелост?

Дженифър усърдно кимна.

— Ако се наложи, мисис Мортън, ще минем през огъня.

Дженифър се залови да разширява отвора в капака, а аз насъбрах хартията от пода и я натрупах под прозореца.

Дърпах и късах, докато пред мен не се натрупа цяла камара хартийки. След това започнахме с Дженифър да ги промушваме заедно с парцалите през дупката.

Почти час отиде в тази работа. И тогава аз събрах кураж.

— Ще ги запаля — обявих.

Трябва да призная, че наистина се гордеех с плана си. И това, че вродената ми суетност не ме напусна дори в тази ситуация, говореше добре за мен. Имах достатъчно воля за живот, за да се осмеля да преодолея неприятното положение.

От парче хартия усуках нещо като фитил. Щракнах запалката. Пламъчето лизна хартията и започна да се извива нагоре.

Пъхнах тази горяща запалка през дупката в кепенка. И пламъкът веднага се усили. Можехме да видим как се разпространява!

В тази минута вече знаехме, че планът е успял.

През отвора започна да лъха горещ въздух, а отвън ставаше все по-светло.

И изведнъж запращя тежкият прозоречен капак! Той се бе изпречил по пътя на пламъците. Огнени езици запълзяха по него, обхванаха дървото в знойната си жар.

Гореше! Капакът на прозореца гореше! Чуваше се как пука от огъня, как трещи и се пръска.

Вътре проникваше миризма на изгоряла смола. Трябваше да си стискаме очите толкова близо беше огненият стълб пред нас.

Знаехме, че пламъците с пукане и свистете продължават по пътя си нагоре. Стигнаха до летвите на дървената барака и ги подхванаха. Огънят безмилостно поглъщаше всичко, което можеше да гори.

Трябваше да помислим за себе си. Отвън, на пътя, и вътре вече падаха горящи парчета дърво.

Грабнахме парцалите, почнахме да ги топим в легена, да тичаме до прозореца и да удряме по пламъците.

Огънят ни беше отворил път! Но още не можехме да излезем. Продължаваха да падат горящи талпи и дъски и да се трупат пред прозореца на избата.

Въпреки това ние с Дженифър ликувахме. Изходът беше намерен! Пътят към свободата!

Вътре нахлуваше все по-горещ въздух и трябваше да се дърпаме назад.

— Да имахме няколко съда — каза Дженифър, — кофи и купи и други такива. Тогава по-бързо щяхме да угасим огъня.

— Тук сме в безопасност — казах. — Огънят все някога ще догори и тогава ще излезем.

Продължавахме да тичаме до чешмата, да мокрим парцалите и да ги размахваме срещу огъня. Вдигаше се остър, лютив пушек.

Това трябва да е продължило не по-малко от час. Пред очите ни вече гаснеха дървените отломки. А навън беше призрачна нощ.

Тогава се осмелихме да се измъкнем през прозореца. Първо изпълзях аз. След това лесно изтеглих и Дженифър.

Като се окопитихме, чухме викове отдалеч. Това беше Норман и той ни викаше!

 

 

Хвърлихме последен поглед към тлеещите руини. Нямаше никаква опасност пламъците и искрите да се разпространяват повече. Времето беше абсолютно тихо и отломките от дървени талпи по земята щяха да догорят и изтлеят.

Обърнах се и почнах да слухтя натам, откъдето идваха виковете.

— Това е мистър Мортън! — облекчено възкликна Дженифър.

— Норман! — извиках аз.

Предполагах, че той е свързал по някакъв начин пожара с нас. Само безпогрешният му инстинкт можеше да го е насочил към нас.

— Да вървим! — казах на момичето.

В тъмнината естествено напредвахме много бавно. Разбирахме се с викане. И всеки път чувахме гласа на Норман все по-близо.

— Грит! Дженифър! — повтаряше той.

В отговор виках неговото име.

Почувствах неописуемо облекчение. И същевременно пълна изнемога. Ден и половин нощ в избата, в напрегнати усилия да се освободим — всичко това напълно ме беше омаломощило.

Осъзнах всичко това чак сега, когато бяхме на свобода. Краката ми се огъваха.

Но в този момент зърнах Норман. С последни сили изминах тези няколко метра. Дженифър вървеше до мен. Той ни хвана и двете. Улови ни и ни задържа да не паднем. Ясно му беше, че ни трябва време.

Без да каже нито дума, ни заведе обратно в бараката.

Разбирах, че иска да я огледа отвътре.

В горното помещение имаше два стола. Норман освети наоколо със силното си фенерче и ни направи знак. Ние с Дженифър се строполихме на столовете. Още не бяхме в състояние да говорим.

Норман крачеше из помещението и оглеждаше стените. Едната страна беше напълно рухнала. Онази, която е била от дърво. Пламъците не бяха оставили много от нея.

Накрая започнах да дишам по-свободно, спокойно и равномерно. Норман се приближи до мен и улови ръката ми.

— Всичко мина, нали? — попита ме той.

В светлината на фенерчето видях угриженото му лице. В отговор нежно стиснах ръката му.

— Всичко е наред.

— Кой е прогорил тази дупка? — попита той.

— Ние самите — обясних. — Старата ни подмами тук. Срещнахме я в гората. Твърдеше, че уж познавала крадлата. Каза ни името й, спомена, че жената не била с всичкия. И не ни направи лошо впечатление. Представи се за гъбарка.

— Как можахте така да се заблудите? — настоя Норман. — Никакво съмнение ли не се породи у вас?

— Не. Не изглеждаше да има лоши намерения. Така успя да ни подмами в избата. Тя слезе по стълбата долу, а ние с Дженифър останахме да чакаме горе. После се чуха два гласа. Изобщо не ни мина през ум, че старата може да имитира втория глас. Изглеждаше така, като че ли тя говори с някой друг. Така се хванахме на въдицата. Аз й казах, че искам да си взема нещата обратно. Че старицата няма да бъде наказана, ако престане да влиза в къщата ни.

— И тя уж се е съгласила? — попита Норман.

— Да. Жената ни каза да слезем долу при старата. Чак там разбрахме с Дженифър, че ни е подмамила в клопка.

— Предполагам, че е пуснала капака над главите ви.

— Да, Норман. Ужасно беше. Но после се окопитихме и съставихме план.

Разказах как накрая, след много часове, сме успели да се освободим.

— Моите поздравления! — похвали ни Норман. — Показахте голямо самообладание. А и без огъня аз не бих открил следите ви.

Той отново претърси бараката. Но не намери нищо от онова, което ни интересуваше. Крадените неща не бяха скрити там. Тъй че старата вероятно имаше и друго скривалище, друга бърлога.

— Навън е съвсем тъмно и твърде късно — каза Норман. — Нека се опитаме да се приберем вкъщи здрави и читави. Смятате ли, че ще можете да вървите?

Аз се чувствах достатъчно силна да тръгна за дома. Надигнах се и казах, че съм готова. Дженифър също се изправи и мълчаливо кимна.

Излязохме от бараката. Норман вървеше зад нас и осветяваше пътя. Не беше минала и минута, когато някъде наблизо се разнесе дрезгав глас.

— Пак ще ми паднете в ръчичките! — изкряка някакъв глас зад дърветата.

— Старата Корин! — възкликнах и цяла се разтреперих. — Трябва да е някъде там, под дърветата.

След миг я чухме как отпраши с колелото си. Норман насочи лъча на фенерчето между стволовете на дърветата. Видяхме тъмна фигура, щръкнала на седлото, да се носи по тясната пътека.

Норман понечи да тръгне след старата. Но зърна уплаха в очите на Дженифър и в моите. И се отказа от преследването.

— Безсмислено е да я гоня в тъмното — каза той. — Утре ще продължим издирването.

Аз продължавах и нататък по пътя да се треса. Устните на Дженифър трепереха от неописуем ужас. Бяхме на свобода, но знаехме, че още не сме извън опасност.

Старата жена беше болна от жажда за мъст. Затова беше коварна и непредвидима.