Морийн Шенън
Къщата на духовете (2)

И после настъпи неописуемият ден на радостта!

Потеглихме веднага след закуска. Взехме бащата на Норман и се отправихме бързо към планината.

Аз бях в треска. Виждах се като собственичка на романтичната къща, която мислено си представях. Нетърпението ми растеше с всяка минута.

И ето ни пред Блек Мур котидж. Къщата светеше като бижу във великолепната рамка на жив плет, храсти и дървета под лъчите на топлото есенно слънце.

С треперещи пръсти търсех ключа за входната врата. Чисто и просто бях изоставила Норман и баща му.

Те бяха още в колата, когато аз влязох в гостната. Чак сега ми хрумна колко хубава дума имаме ние в Англия и Шотландия за това помещение: Living-room. Това е повече от гостна. Това е стая, в която се живее!

Огледах се, сияеща, щастлива и ми се искаше тук да живея! От първия момент!

В стаята имаше камина. Само дето не гореше огън. Ние ще го запалим, когато дойдат студените есенни дни.

Гледах хубавите мебели — масата със столовете и креслата. Малък кът за хранене със стилизирана селска мебел. Влязох в кухнята, после пак се върнах в чудно хубавата гостна.

Чак тогава усетих колко силно мирише на мухъл в отдавна необитаваната стая. Разтворих всички прозорци и се подадох навън.

Норман разговаряше с баща си. Стояха все още до колата.

— Елате в нашата къщичка! — викнах им закачливо.

Те влязоха, но аз вече бях на горния етаж. Две стаи, две малки мансарди. Веднага си избрах едната за мен. Моето царство. Моето истинско малко царство в нашата собствена къща! Сигурна бях, че ще ни принадлежи.

И след това всичко стана бързо.

— Очарователно! — чух Норман да казва долу.

— Мили, ела горе! — викнах палаво аз, обзета от неудържима радост за нашата находка.

Норман дойде и ме прегърна. Разведох го из горния етаж.

— Това е стаята за гости — казах и го помъкнах нататък. — Тук може да бъдат покоите на милостивата госпожа. — След това му показах стаята, която предвиждах за него: — А тук е стаята на милостивия господин, собственика на дома. Съгласен ли си?

Прочетох отговора в очите на Норман. И този отговор ме прониза като сладостна тръпка.

Но чухме, че баща му се качва по стълбата. Забързах се да го посрещна.

— Добре дошъл в нашата къща — казах, — в Блек Мур котидж.

Бяхме във възторг от тази романтична къща. Не можехме да се нагледаме на хубавите мебели и чудесните килими, декоративния гредоред на тавана и оловните рамки на прозорците. Ами буйното великолепие на градината, която само чакаше да бъде укротена!

Исках да се върнем в Глазгоу. Не можех да чакам! Още сега, в тази минута!

Моето нетърпение се предаде и на Норман.

— Още днес ще съставим договора — каза той.

За следващите часове този ден вече не си спомням. Бях обзета от тържествуваща радост, от едно безкрайно ликуване, което не ми позволяваше да възприемам подробностите. Всичко преливаше и се сливаше в едно. И това беше нашият съюз с Норман, току-що започналият ни съвместен живот, нашето доверие, щастието ни, увенчано с покупката на една къща, по-красива и идилична, от която не можеха да си представят нашите романтични души.

Близостта на тресавището не ме плашеше. Изобщо нищо не можеше да ме уплаши, откакто Норман беше до мен.

— Ще ви дам Дженифър — каза ни по пътя бащата на Норман. — И двамата я познавате. Тя иска да избяга от града. Много шумно й било при нас. Тъй че Блек Мур котидж ще бъде най-подходящото място за това момиче. Грит, тя скоро ще стане незаменима за теб.

Идеше ми да хвръкна от радост. Такова хубаво младо момиче ще ми бъде в помощ в домакинството! А и няма да бъда сама, когато Норман е на работа или се налага да отсъства заради изпитания на новостроящ се мост.

При търговския посредник съставихме и подписахме договора. Спомням си само, че после ходихме за заверка при нотариуса.

И така, всичко свърши. Норман с гордост държеше в ръка документа за собственост.

Ние притежавахме къщата на моите мечти!

Нищо вече не можеше да ни спре. Привечер тръгнахме обратно, нагоре към платото.

 

 

Часове наред чистих и лъсках новопридобитата ни къщичка. В девет часа Норман ми поднесе лека вечеря. По пътя бяхме успели да купим само някои дреболии.

— Няма защо да бързаш толкова — каза той. — Тук смятаме да живеем толкова дълго, колкото е възможно. Тъй че си пести силите. Освен това утре ще ида при Дженифър. Ще я взема и същевременно ще прибера нещата ни от хотела в града.

Едва в този момент осъзнах с какво настървение съм се нахвърлила на работата. Чувствах се физически изчерпана, отпаднала. Поседяхме заедно още един час в гостната пред камината. Дните бяха меки и топли, никой още не мислеше да пали огън. Но ние си представяхме интимните вечери пред горящата камина. Задаващата се зима не можеше да ни уплаши.

И тогава, когато сняг, чист като цвят, покрие тресавището и пасищата, ние ще седим пред камината с пламтящите в нея цепеници, ще гледаме сенките, ще наблюдаваме лекото блещукане и трепкане на пламъците.

По очите на Норман разбрах, че и той като мене предвкусва тези идващи за нас дни.

Той застана пред мен, целуна ме по челото и по устата и каза:

— Днес, миличко, беше много напрегнат ден. Въпреки че сме на почивка. Аз съм жив заспал и ще се оттегля в новите си владения.

— Приятни сънища! — казах аз, като го целунах за лека нощ.

Той се упъти към витата стълба и започна бавно да се изкачва по стъпалата. Стигна до средата и спря. Там, в една ниша в стената, беше поставен голям, старинен стенен часовник. Както прецених, беше скъпа вещ. Много старо, масивно дърво.

— Ще го наглася и ще го навия! — извика Норман.

Сверихме си часовниците. Беше единадесет без двадесет и пет.

— Моля те, отвори голямата кутия! — извиках на Норман.

— Защо? — попита той.

— Ами спомни си какво ни разказваха търговският посредник и мистър Бърлинг долу в селцето.

— Е, и? Какво от това?

— Нали разправяли разни странни неща във връзка с къщата. Мистър Ханток, струва ми се, споменаваше и за някакъв часовник. Моля ти се, отвори кутията на часовника, да излезе духът навън. Тогава ще го изхвърлим от къщата и ще мирясаме веднъж завинаги.

Норман се зарази от моята лудешка палавост. Отвори вратичката на кутията, надникна вътре, подуши и извика:

— Моля ви, излезте навън, господин Демон. Почитаемата госпожа Грит Мортън и нейният съпруг, архитект Норман Мортън, биха желали да се освободят от вашето иначе тъй вълнуващо присъствие.

След това Норман започна като луд да маха с ръце, вживял се в ролята на гонител на духове. Направи комичен поклон към мене.

— Мадам — каза в заключение, — пълчищата от зли духове изфирясаха. Желая ви лека нощ.

 

 

Дали съм заспивала преди това, не зная. Предполагам, че през тази първа нощ, която прекарах в Блек Мур котидж, аз тъкмо съм се унасяла в сън.

След това вече не можах. Както в този час, така и през почти целия остатък от нощта.

Всичко започна с някакъв злокобен звън, който долетя отнякъде. Сякаш идеше от гигантска камбана, увиснала незримо над просторното тресавище.

Глух и тъп беше този протяжен звук, но ехото сякаш се разпространяваше навсякъде. А веднага след него долетя втори, после трети, четвърти. Ударите бяха така отмерени, че накрая при петия осъзнах откъде идва този шум, врязващ се в тишината.

Стенният часовник на стълбите! Оттам се чуваха ударите, гръмки и заканителни!

Започнах да броя. Шест, седем, осем заплашителни удара на гонга. Девет, десет пъти. Единадесетият и дванадесетия удар можех да предскажа с точност до секундата.

Дванадесет кънтящи удара на часовника. Полунощ!

Да съм лежала повече от един час будна? Наистина ли не съм заспивала?

Чак когато стихна и дванадесетият удар на часовника, аз си дадох сметка, че съм се уплашила от тези среднощни тежки, непознати и неочаквани звуци.

Защо да се плаша? Часовникът просто отмерваше часовете по характерния си начин.

И въпреки това имах чувството, че нещо не е в ред. Запалих лампата. На масичка до леглото ми лежеше ръчният ми часовник.

Автоматично посегнах към него и сънено погледнах циферблата. Минаваше единадесет и половина!

Изведнъж ме обзе такъв ужас, който и тогава, а и сега още не мога да опиша. Разбирах само, че нещо не е наред. Опитвах се да се успокоя с това, че часовникът дълго време не е работил. Норман наистина преди това го свери и нави. Но сигурно механизмът е развален. Избързва. Или пък часовникът си върви нормално, но звуковият сигнал не е в синхрон.

Станах, наметнах пеньоара и запалих горната лампа. След това предпазливо излязох в коридора.

Норман, изглежда, спеше. От стаята му не се чуваше звук. Запалих осветлението в стълбището. После се спуснах полека до нишата по средата на стълбите.

Това, което видях, не се побираше в ума ми.

Стрелките на часовника показваха дванадесет без двадесет!

Защо се уплаших отново? Защо търсех нещо тайнствено в тази глупава, незначителна случка?

Не знаех. В мислите и чувствата ми цареше пълна бъркотия и не можех нищо да направя срещу това. Все повече се затвърдяваше убеждението ми, че с този часовник нещо не е наред.

Накрая все пак успях да се овладея.

Нали току-що сама си бях обяснила, че механизмът на часовника вероятно е развален. Просто той бие за кръгъл час, преди стрелките да са заели съответното положение.

Доволна от това обяснение, тръгнах обратно нагоре. Угасих осветлението в стълбището и коридора и се прибрах в стаята си.

Малко след това трябва да съм заспала. Сетивата ми се бяха успокоили, мисълта ми бе станала ясна.

Причината за това, че часовникът започва по-рано да бие, сигурно е елементарна. Ще питам Норман. Той разбира много от техника. Ще види каква е работата. Още утре сутринта…

И тогава чух следващите удари на гонга. Мислех си, че спя дълбоко и сънувам.

Но ръцете ми, студени от пот, и горещото и влажно чело не бяха сън.

Не бяха сън и дванадесетте удара, които отново прокънтяха из къщата. Те бяха още по-зловещи и гръмки от първите. Струваше ми се, че дванадесет гръмотевици са ме изтръгнали от съня.

Скочих разтреперана и затърсих ключа на нощната лампичка.

Не можеше да бъде другояче. Аз не сънувах. Будна бях, както през деня, когато си купихме къщата.

Мисля, че извиках Норман. Но вече не си спомням.

Погледнах часовника си. Минаваше два.

Не, това беше невъзможно! Можех някак да приема, че часовникът избързва с ударите за часовете, но в рамките на два часа да бие два пъти полунощ — това не можеше да бъде!

Втурнах се към вратата, запалих всички лампи и изскочих в коридора. Исках да сляза по стълбите, но не можах.

Тъкмо когато се хванах за парапета, чух стъпки долу в гостната. Тихи, провлечени стъпки.

Сърцето ми спря да бие. Някой заключи вратата отвън!

Чух как ключът се пъхна и щракна ключалката…

 

 

Останах да стоя неподвижно. Умът ми трескаво работеше. Мислех да ида при Норман, в неговата стая.

Какво ме възпря да събудя мъжа си? Почти не можех да си представя как продължава да спи при тези злокобни удари на часовника.

В същия миг за пръв път ме прониза една жестока мисъл, която оттук нататък щеше да ме държи в своята власт.

Това беше мисълта, че всичко туй е внушение. Значи край с мене! Аз, Грит Мортън, само на двадесет и шест години, здрава и щастлива, имам халюцинации?

Дали не съм истеричка? Може би съм мръднала.

Исках да получа отговор на тези въпроси. Нали имах намерение да сляза долу и да проверя дали наистина няма някой в градината.

Защо не го направих? Страхът ли, който се надигаше у мен, ме възпря? Или вече бях признала пред себе си, че мозъкът ми не реагира нормално? Аз не направих нищо, за да си изясня нещата. Не събудих мъжа си и не слязох долу. Напротив, тичешком се прибрах в стаята си и пуснах резето. В леглото тутакси затворих очи, но за спане и дума не можеше да става. Пред погледа ми се нижеха кошмарни картини и привидения, прекалено ясни и почти осезаеми.

Виждах мислено как непознати хора се прокрадват наоколо, за да разбият вратата или направо да разрушат къщата.

„Какво ще стане по-нататък?“ — питах се аз. Отговор не намирах. Копнеех да свърши тази нощ, но минутите едва-едва се влачеха. Времето заприлича на ленивата, нетрепваща вода в мръсна кална локва.

Но призори трябва все пак да съм заспала. Нямах никакви спомени за часовете след ужасното преживяване.

Весело свирукане ме събуди малко след разсъмване. Норман бе буден, вече беше станал. Чух стъпките му в къщата, а после в градината.

Бързо станах и започнах да търся подходяща дреха. Време беше вече да си донесем останалите неща от хотела.

Така се сетих, че Норман ще пътува до града. През този първи ден ще бъда оставена сама на себе си. Сама с моя страх в Блек Мур котидж!

Умислена се заех с утринния си тоалет. На горния етаж имаше малка баня, явно предвидена за гости. Използвах нея, макар че банята на долния етаж беше значително по-голяма и по-приятна. Не исках Норман да ме види така недоспала.

В банята посветих повече време и грижи на лицето си. Знаех си обаче, че няма да измамя Норман. Изкуствено, с пудра и грим, не можех да прикрия тревогата и страха.

Стана точно така, както си мислех, и дори по-лошо.

 

 

Норман влезе в гостната тъкмо когато слизах по стълбите. Усмихнато поздрави, след това ме изгледа втрещено.

Бавно се приближи до мен.

— Грит, миличко, какво има? — попита той.

— Аз… аз изкарах нощта страшно лошо — почти изпелтечих.

Едва не се хвърлих на врата му, търсейки закрила у него, а той ме привлече и започна внимателно да ме гали по косата, по раменете.

— Норман, аз… аз се събудих, когато часовникът удари полунощ.

Думите се откъсваха почти беззвучно от устата ми, бавно, прекалено бавно и колебливо. Норман поклати глава.

— Но има още нещо, Грит, нали? — настоя той.

Сълзи бликнаха в очите ми. За да ги скрия, сложих глава на рамото му.

— Хайде, миличко, говори. Кажи ми всичко — пак подхвана Норман.

Беше толкова грижовен, толкова нежен, че ми идеше да си зашлевя една плесница заради моите задръжки.

Накрая събрах кураж да го погледна в очите. Виждах го обаче неясно с премрежени от сълзите очи.

— Не беше полунощ — изрекох с мъка, — а едва минаваше единадесет и половина, когато чух часовника да бие.

Е, свърши се. Норман вече знаеше.

Но той не реагира така, както бях очаквала. Всъщност направи го по обикновения си начин. Разумно, делово и винаги с усмивка. Такъв си беше Норман. Нищо не можеше да го извади от равновесие. Не можеше да понася единствено агресивната глупост, нахалството и лъжата. А аз чувствах, че съм на път да го излъжа. В този миг за нищо на света не бих могла да му кажа, че два часа по-късно отново са прозвучали дванадесетте удара на часовника.

— Не е беда, съкровище — каза той бодро. — В края на краищата часовникът цели две години не е работил. Значи нещо е заяло в механизма. Той, така да се каже, избързва, докато стрелките се движат нормално. Ще го поправя, съкровище. Това не е никаква причина за страхове. Уплашила си се, нали?

— Ужасно — признах си. — Това, което чух онзи ден, приказките за тази къща, догадките и слуховете… — казах аз и не продължих нататък.

— Миличко, имаш страхотна фантазия — каза преспокойно Норман. — Веднага ще проверя механизма на часовника. Ще го оправя. А стопанката на къщата нека се опита в това време да приготви една хубава закуска. Ще можеш ли? Или те е страх да не завариш призрак в кухнята?

Каза го без зъл умисъл и дори без ирония. Знаех това. Искаше да ми помогне да се освободя от страха. Но аз не издържах. Реагирах остро — отчасти на инат, но отчасти защото ми беше мъчно, че така започваме в тази къща.

— Не ме измъчвай! — сопнах се аз на мъжа си. — Не знаеш какво съм преживяла през тази първа нощ тук!

Норман замълча. Само ме стисна за раменете и в същото време леко се отдръпна назад. Погледна ме твърдо и изпитателно.

— Малката — каза той и от неговото спокойствие ми прикипя. — Малката, нали не искаш да кажеш, че някакъв смешен часовник те е изкарал от релсите.

— Не, не искам да кажа това, но когато за една нощ два пъти бие дванадесет часа, на човек може да му настръхне косата.

Сякаш го ударих по лицето. Норман ме гледаше с недоверие. След това започна да се смее.

— Ти ме вземаш на подбив — каза и понечи да ме погали по бузата.

Не знам кой дявол ме подтикна, но отблъснах ръката на Норман, изтръгнах се от него и забързах към кухнята.

Веднага дойде след мен.

— Грит, какво става с тебе? — попита и отново в гласа му прозвуча скептична нотка.

— По-добре да мълча, щом не ми вярваш.

Той отново ме погледна настойчиво. След това ми прегради пътя към печката. Хвана ме и ме задържа, а жестовете му този път бяха някак властни.

— Слушай, миличко, това не е сериозно. Нека да поговорим сега за онова, което ти се е счуло или присънило, искаш ли?

— Добре — казах примирено, — но не искам и не мога да говоря за нещо, което съм сънувала или съм си въобразила.

— Какво искаш да кажеш?

— Норман, аз чух ударите на часовника. Съвсем ясно. Два пъти по дванадесет удара. Първия път излязох от стаята и погледнах към часовника.

— И след това би втори път?

— Да, както ти казах. В два часа.

— В два часа през нощта? — попита и аз почувствах, че той нито разбира, нито иска да разбере.

— В два часа през нощта — повторих. — Ясно го чух.

— И пак излезе да погледнеш?

— Не, Норман, този път не.

— Защо? — попита бързо.

— Защото ме беше страх.

Норман ме пусна, съвсем бавно и нежно, но без да откъсва очи от мен.

— Ти не си могла да излезеш — каза накрая.

Звучеше като лекарско заключение. Като констатация, която не търпи нито тълкуване, нито оспорване.

— Защо не съм могла? — попитах.

— Защото си сънувала, съкровище. А насън краката ти са като вързани. Не можеш да помръднеш от мястото си. Опитваш се, но нищо не излиза. Така трябва да е било, Грит. Ти си се уплашила, когато за пръв път са прозвучали ударите на гонга. Този страх се е загнездил в тялото и в мозъка ти. И само те е чакал да заспиш. След това се е проявил чрез съновидение.

— Това е възможно обяснение, Норман. Но не в този случай. Аз бях будна или се събудих, когато започна втората серия удари.

Той не каза нищо.

Остави ме да си върша работата. Сложих вода за чая и извадих от хладилника някои неща за закуска. Не беше много това, което имахме вкъщи. Налагаше се час по-скоро да напазаруваме.

— Норман — казах и гласът ми затрепери.

— Да, какво има?

Пристъпи крачка към мен, взе от ръката ми салфетките и ги сложи до приборите.

— Би ли могъл да се отбиеш в онзи магазин? Нуждаем се от почти всичко, каквото трябва да има в една нормална кухня. Трябват ни хранителни продукти, и то всякакви.

— На отиване ще кажа в магазина — отговори Норман. — Ще ги приготвят и на връщане ще ги взема. Предполагам, че мистър Бърлинг ще приема и поръчки за доставка у дома, ако му станем редовни клиенти.

— Може би — казах и в същия миг се сетих, че мистър Бърлинг няма да го направи.

Нали той беше първият, който ни разказа за призрака в нашия дом. Споделих това с Норман, но той само се изсмя.

— Ела сега да закусим. Така най-лесно ще се отървеш от химерите.

Опитах да се защитя.

— Това е истина, Норман.

Но той отговори:

— Мила Грит, ти си едно сладко съкровище. Но съкровище, което си фантазира. Стига вече с тия приказки.