Агата Кристи
Огледалото на мъртвеца (9)

Глава девета

При идването си Поаро бе зърнал Сюзън Кардуъл съвсем бегло. Сега я огледа по-внимателно. Интелигентното й лицето не бе много красиво, но излъчваше привлекателност, на която би завидяло всяко момиче. Бе умело гримирана. Имаше разкошна коса, а както му се стори, очите й гледаха изпитателно.

Първоначално майор Ридъл зададе няколко общи въпроса, след което продължи по същество.

— Доколко сте близка със семейството, мис Кардуъл?

— Въобще не го познавам. Присъствието ми тук се дължи на Хюго.

— Сиреч, вие сте близка на Хюго Трент?

— Да. Аз съм приятелката на Хюго Трент — Сюзън Кардуъл отчетливо произнесе тези думи и се усмихна.

— Отдавна ли го познавате?

— Не. От около месец. Скоро ще се сгодим — добави тя.

— Той ви е поканил, за да ви представи на родствениците си, така ли?

— О, не! Нищо подобно. С Хюго не бързахме да даваме гласност на годежа си. Дойдох просто да ги видя. Той ми бе казал, че този дом прилича на лудница и аз реших сама да се уверя в това. Хюго е голям сладур, но никак не го бива по мисленето. Между нас казано, положението ни е доста трудно. Нито Хюго, нито аз имаме пари, а пък старият сър Джървейз, който бе последната му надежда, решил да го сватосва с Рут. Хюго е малко слабохарактерен. Никак не бих се учудила, ако се съгласи на този брак с надеждата, че сетне ще успее да се освободи от нея.

— Подобно решение не би ви допаднало, mademoiselle, така ли? — попита любезно Поаро.

— Естествено. Откъде да знам дали Рут после не би се заинатила и не му даде развод? Отсякох съвсем категорично — никаква църква, докато аз не съм тази под венчилото.

— Значи, дошла сте тук, за да се запознаете лично с обстановката?

— Да.

— Eh bien! — въздъхна Поаро.

— Хюго се оказа съвсем прав! Цялото семейство е откачено! С изключение на Рут, която си е съвсем наред. Тя си има приятел и по отношение на брака разсъждава като мен.

— Мистър Бъроуз ли имате предвид?

— Бъроуз ли? Не, разбира се. Рут не би се захванала с неискрен човечец като него.

— В такъв случай, кой е обектът на нейната привързаност?

Сюзън Кардуъл замълча, извади цигара, запали я и едва тогава отговори.

— Най-добре попитайте нея. В края на краищата, това не е моя работа.

— Кога видяхте сър Джървейз за последен път? — попита майор Ридъл.

— По време на чая.

— Нещо в държанието му впечатли ли ви?

Момичето сви рамене.

— Държа се както обикновено.

— Какво правихте след чая?

— Играхме билярд с Хюго.

— След това не видяхте ли отново сър Джървейз?

— Не.

— А какво ще кажете за изстрела?

— Много странна работа. Виждате ли, стори ми се, че гонгът вече е ударил веднъж и побързах да се облека. Излязох от стаята си, чух, както ми се стори, втория удар на гонга, и направо се затичах надолу по стълбите. В първата вечер след пристигането си закъснях за вечеря с една минута и Хюго ми каза, че съвсем ще паднем в очите на стареца, затова днес бързах. Хюго бе непосредствено пред мен. Точно тогава чухме някакъв пукот и Хюго изказа предположение, че е от отварянето на бутилка шампанско. Снел обаче го отрече, а и аз не останах с чувството, че звукът дойде откъм столовата. Мис Лингърд реши, че е откъм горния етаж, но после така или иначе всички стигнахме до извода, че вероятно е от ауспух. След това нахълтахме в гостната и забравихме за звука.

— Не ви ли мина през ум, макар и за миг, предположението, че сър Джървейз се е застрелял? — попита Поаро.

— Смея ли да ви попитам защо би трябвало да ми идва на ум такова нещо? Старецът много се радваше на собствената си значимост и въобще не можех да допусна, че е способен на такова нещо. И сега не знам защо го е направил. Може би, защото не е бил с всичкия си.

— Нещастен случай.

— Да, особено за нас двамата с Хюго. Разбрах, че не е завещал на Хюго нищо. Или почти нищо.

— Откъде научихте?

— Хюго го научил от стария Форбс.

— Е, мис Кардуъл — майор Ридъл замълча за миг, — мисля, че нямам повече въпроси. Смятате ли, че мис Шевенис-Гор се чувства достатъчно добре, за да поговорим с нея?

— Сигурно е наред. Ще й предам.

Намеси се Поаро.

— Само за миг, mademoiselle. Виждала ли сте това нещо преди?

Извади молива, направен от куршум.

— Да. Използвахме го по време на играта на бридж следобед. Ако не се лъжа, принадлежи на стария полковник Бъри.

— Той прибра ли си го, след като свърши роберът?

— Не си спомням.

— Благодаря ви, mademoiselle. Това е всичко.

— Добре. Ей сега ще се обадя на Рут.

Рут Шевенис-Гор влезе в стаята с походката на царица. Бузите й бяха румени, челото й високо вдигнато. Очите й, също като очите на Сюзън Кардуъл, показваха, че е нащрек. Бе облечена с роклята, в която я видя Поаро при пристигането си. Беше в светло кайсиев цвят, с прикрепена на рамото тъмночервена роза. Свежа преди около час, розата сега бе повехнала.

— Е? — каза Рут.

— Крайно неудобно ми е да ви безпокоя… — започна майор Ридъл.

Тя го прекъсна.

— Разбира се, че трябва да ме обезпокоите. Длъжен сте да обезпокоите всички. Ще ви спестя време, нямам и най-малка представа защо старецът се самоуби. Мога само да ви заявя, че не беше в неговия стил.

— Днес забелязахте ли нещо необичайно в поведението му? Беше ли потиснат или, напротив, безпричинно възбуден? Имаше ли нещо, което да ви се е сторило странно.

— Не. Нищо подобно не забелязах.

— Кога го видяхте за последен път?

— По време на чая.

— Не отидохте ли после в кабинета?

— Не. Последният път го видях тук. В гостната. Беше седнал ей там.

Тя посочи с ръка едно от креслата.

— Разбирам. Познат ли ви е този молив, mademoiselle?

— На полковник Бъри е.

— Виждала ли сте го скоро?

— Не мога да си спомня.

— Да ви е известно дали сър Джървейз и полковник Бъри са се спречквали за нещо?

— Компанията „Парагон Рабър“ ли имате предвид?

— Да.

— Не се учудвам. Старецът беше направо побеснял.

— Беше ли останал с впечатлението, че може би са го измамили?

Рут сви рамене.

— Той хабер си нямаше от финанси.

— Ще позволите ли да ви задам един въпрос, mademoiselle? Въпрос, който може да ви се стори и нетактичен?

— Разбира се, щом желаете.

— Съжалявате ли, че баща ви е мъртъв?

Тя го погледна удивено.

— Разбира се, че съжалявам. Нищо, че не хленча. Ще ми липсва. Обичах стареца. Така му викахме с Хюго — стареца. Приемахме го като първичен стар племенен вожд. Може да ви се стори и неуважително, но истината е, че много го обичахме. Разбира се, той бе едно старо опърничаво магаре.

— Заинтригувахте ме, mademoiselle.

— Старецът имаше ум колкото една кокошка. Съжалявам, че трябва да го кажа, но е вярно. Не го биваше за никакъв умствен труд. Но беше личност. Фантастично смел и така нататък. Бивало го е да ходи до полюса и да участва в дуели. Винаги съм смятала, че се е втурвал в такива приключения, защото е знаел, че умът му не струва много. Нямаше човек, който да не го превъзхожда в това отношение.

Поаро извади писмото от джоба си.

— Прочетете го, mademoiselle.

Тя го прочете внимателно и му го върна.

— Значи, ето причината за вашето идване.

— Писмото подсказва ли ви нещо?

Тя поклати глава.

— Не. По всяка вероятност е съвсем искрено. Всеки можеше да го излъже. Джон казваше, че предишният управител го е крадял както си иска. Виждате ли, старецът беше толкова важен и надут, че смяташе под достойнството си да се занимава с подробностите. Беше жива примамка за всякакви мошеници.

— Образът, който описвате, mademoiselle, се отличава от общоприетия.

— Как да ви кажа, той съумяваше да се прикрива. Ванда, майка ми, му помагаше с всичките си сили. Беше му много приятно да се държи като Господ Бог. Ако щете, в известен смисъл се радвам, че е мъртъв. Това беше най-доброто за него.

— Боя се, че не мога да ви разбера, mademoiselle.

— Вече му се бе насъбрало твърде много — каза тъжно Рут. — Както я караше, щеше да се наложи да бъде затворен под ключ. Хората започнаха да говорят.

— Беше ли ви известно, mademoiselle, че той е смятал да промени завещанието си по такъв начин, че да можете да го наследите единствено при условие, че се омъжите за мистър Трент?

— Та това е нелепо! — извика тя. — Уверена съм, че е могло да се оспори по съдебен път. Как така ще нареждаш на хората за кого да се женят?

— Ако беше подписал новото завещание, mademoiselle, щяхте ли да се подчините на условието му?

Тя го погледна с широко разтворени очи.

— Аз… Аз…

Не довърши мисълта си. Две или три минути огледа нерешително пантофа си. Парченце пръст, залепило се на крайчеца му, падна върху килима.

— Почакайте! — рече внезапно Рут Шевенис-Гор. Стана и с бърза стъпка излезе от стаята. Върна се почти веднага заедно с капитан Лейк.

— Рано или късно ще се разбере — заговори тя задъхано. — Няма защо да не го научите още сега. Преди три седмици сключихме брак с Джон в Лондон.