Агата Кристи
Огледалото на мъртвеца (5)

Глава пета

— Седнете, Снел — покани го приветливо майор Ридъл. — Имам много въпроси да ви задам. Предполагам, че сте шокиран от случилото се?

— О, да, сър. Благодаря ви, сър — Снел седна с толкова незабележимо движение, та едва се почувства, че е сменил позата си.

— Вие работите тук доста отдавна, нали?

— От шестнадесет години, сър. От деня, когато сър Джървейз реши да води заседнал живот.

— А, да. Вашият господар в младините си е бил много известен пътешественик.

— Да, сър. Участвал е в експедиция до полюса и до много други интересни места.

— А сега, Снел, кажете ми кога видяхте днес господаря си за последен път.

— Бях в столовата, сър, за да проверя дали приборите са правилно подредени. Вратата към хола бе отворена, така че можах да видя как сър Джървейз слиза по стълбището, прекосява хола и се отправя към кабинета си.

— Кога точно стана това?

Непосредствено преди осем часът, сър. Да е било най-много осем без пет.

— Значи, тогава го видяхте за последен път?

— Да, сър.

— Чухте ли изстрел?

— Да, сър. Обаче тогава не си дадох сметка, че е изстрел. Откъде можех да зная?

— А какво решихте, че сте чул?

— Помислих си, че е някакъв автомобил, сър. Нали шосето е съвсем близо до оградата на парка. Допуснах, че може и да е изстрел на някакъв бракониер в гората. Въобще не ми дойде на ум, че…

Майор Ридъл го прекъсна.

— В колко часа?

— Беше осем часът и осем минути, сър.

— Как съумявате да определите времето с такава точност? — попита строго началникът на полицията.

— Много е лесно, сър. Току-що бях ударил първия гонг.

— Първия гонг?

— Да, сър. По нареждане на сър Джървейз трябваше да се удря гонг точно седем минути преди да започне вечерята. Много държеше, сър, всички да са се събрали в гостната, когато дойде времето да ударя втория гонг. Веднага след като ударих втория гонг, отидох в гостната, обявих, че вечерята е поднесена и всички тръгнаха.

— Сега започвам да разбирам защо изглеждахте така смутен, когато обявихте, че вечерята е сервирана — каза Еркюл Поаро. — Беше ли обичайно за сър Джървейз също да се намира в гостната в този час?

— Не си спомням да е имало случай, когато е отсъствал, сър. Затова и бях малко изненадан. Помислих си…

Майор Ридъл отново го прекъсна.

— А останалите също ли спазваха това правило?

Снел се изкашля.

— Ако някой закъснееше за вечеря, сър, никога не го канеха повече в този дом.

— Доста драстично е действал сър Джървейз.

— Главният готвач на сър Джървейз по-рано е работил при императора на Моравия. Господарят ми обичаше да казва, сър, че вечерята е не по-малко важна от религиозен ритуал.

— А семейството съобразяваше ли се с изискванията му?

— Лейди Шевенис-Гор винаги внимаваше много да не го разтревожи, сър. Даже и мис Рут не си позволяваше да закъснява за вечеря.

— Любопитно — промърмори Еркюл Поаро.

— Разбирам — каза Ридъл. — Значи, след като вечерята е трябвало да започне в осем и петнадесет, вие сте ударил първия гонг в осем часа и осем минути както обикновено?

— Да, сър, но това бе по изключение. Вечерята по начало се поднася в осем. Сър Джървейз нареди тази вечер вечерята да се поднесе с четвърт час по-късно, тъй като очакваше един джентълмен да пристигне с късния влак.

Снел леко се поклони към Поаро при изричането на последните думи.

— Когато господарят ви се отправи към кабинета си, изглеждаше ли разтревожен или угрижен?

— Не бих могъл да зная, сър. Бе твърде далеч от мен, за да мога да видя изражението му. Просто го забелязах и толкоз.

— Той сам ли беше, когато отиде в кабинета си?

— Да, сър.

— Някой отправи ли се към кабинета след това?

— Съвсем не знам, сър. После отидох в стаята си и останах там до момента, когато ударих първия гонг в осем часа и осем минути.

— И именно тогава чухте изстрела?

— Да, сър.

— Ако не се лъжа, и други хора са чули изстрела? — вметна въпрос Поаро.

— Да, сър. Мистър Хюго и мис Кардуъл. И мис Лингърд.

— Те във вестибюла ли бяха?

— Мис Лингърд излезе от гостната, а мис Кардуъл и мистър Хюго тъкмо слизаха по стълбището.

— Имаше ли някакви коментари?

— Как да ви кажа, сър, мистър Хюго попита дали ще има шампанско за вечеря. Отговорих, че ще бъде поднесено шери, бяло и бургундско вино.

— Сиреч, той си е помислил, че е била отворена бутилка шампанско?

— Да, сър.

— Обаче навярно никой не е приел думите му сериозно?

— Така е, сър. Всички се запътиха към гостната. Разговаряха и се смееха.

— А прислугата къде беше?

— Съвсем не знам, сър.

— Можете ли да ни кажете нещо за този пистолет? — попита майор Ридъл. Показа го на иконома.

— О, да, сър. Принадлежеше на сър Джървейз. Държеше го винаги в чекмеджето на това писалище.

— Зареден ли го държеше?

— Съвсем не знам, сър.

Майор Ридъл остави пистолета и се изкашля.

— А сега, Снел, ще ви задам един много важен въпрос. Надявам се, че ще ми отговорите на него, колкото може по-точно. Известна ли ви е някаква причина, която би могла да подтикне господаря ви към самоубийство?

— Не, сър. Нищо такова не ми е известно.

— Сър Джървейз да е проявявал някакви странности в последно време? Да сте забелязвал, че е потиснат или разтревожен?

Снел неловко се изкашля.

— Моля да ме извините, сър, но хората винаги намираха някакви странности в поведението на сър Джървейз. Той бе, ако мога да се изразя така, много оригинален господин, сър.

— Да, да. Известно ми е.

— Другите хора, сър, невинаги разбираха господаря ми.

Снел произнесе думата „разбираха“ с по-особена интонация.

— Знам, знам. И все пак, нямаше ли нещо, което лично на вас да ви се е сторило необичайно?

Икономът сякаш се поколеба.

— Струва ми се, сър, че сър Джървейз бе разтревожен от нещо — каза той най-сетне.

— Разтревожен и потиснат, така ли?

— Не бих казал, че е бил потиснат, сър. Само разтревожен.

— Имате ли някакви предположения за причините?

— Не, сър.

— Допускате ли тревогата му да е била свързана с някого конкретно?

— Съвсем не знам, сър. Така или иначе, това е просто мое впечатление.

— Бяхте ли изненадан от самоубийството му? — обади се отново Поаро.

— Много изненадан, сър. Ужасно ме смути, сър. Никога не бих допуснал подобно нещо.

Поаро кимна замислено.

Ридъл погледна иконома.

— Добре, Снел, струва ми се, че нямаме други въпроси към вас. Все пак напълно ли сте уверен, че няма какво друго да ни кажете, че не сте забелязал например да се е случило нещо необичайно в последните дни?

Икономът се изправи и поклати глава.

— Не, сър, нямаше абсолютно нищо, сър.

— В такъв случай сте свободен.

— Благодаря ви, сър.

Снел се отправи към вратата, но внезапно се спря и се отдръпна встрани. В стаята влезе лейди Шевенис-Гор.

Бе облечена в роба с ориенталска кройка от пурпурна и оранжева коприна, обвита плътно около тялото й. На лицето й бе изписано спокойствие, а държанието й издаваше самообладание.

— Лейди Шевенис-Гор! — възкликна майор Ридъл и чевръсто се изправи.

— Казаха ми, че сте пожелал да разговаряме, и затова съм тук — обясни домакинята.

— Ако желаете, можем да отидем в друга стая. За вас навярно ще е болезнено да разговаряме тук.

Лейди Шевенис-Гор поклати глава и седна на един от столовете в стил Чипъндейл.

— Има ли значение? — рече тя тихо.

— Възхищавам се от вашето умение да контролирате чувствата си, лейди Шевенис-Гор. Мога да си представя какъв страшен шок сте…

Тя го прекъсна.

— Шок изпитах само в началото — призна тя със съвсем делничен тон. — Знам обаче, че такова нещо като Смъртта действително не съществува. Вярвам, че ме разбирате. Съществува единствено Промяна. Ако искате да знаете — добави тя, — Джървейз сега е застанал тъкмо зад лявото ви рамо. Съвсем ясно го виждам.

Лявото рамо на майор Ридъл леко трепна. Погледът, който отправи към лейди Шевенис-Гор, не бе лишен от известна недоверчивост.

Тя му отвърна с едва доловима, но щастлива усмивка.

— Не ми вярвате, разбира се. Много малко хора биха ми повярвали. За мен светът на духовете е не по-малко реален от нашия. Моля ви, задавайте каквито въпроси искате, без да се боите, че можете да ме разтревожите. Всичко е съдба. Човек не може да избяга от своята Карма. Всичко заема своето място в хармонията, и огледалото в това число.

— Каква връзка има това с огледалото, madame? — попита Поаро.

Тя кимна едва доловимо в посока към счупеното огледало.

— Разбито е. Нали виждате? Това е прокоба. Нали сте чел поемата на Тенисън? Самата аз често я четях в младостта си. Разбира се, тогава не ми бе по силите да схвана езотерическото начало в нея. „Върху гладката повърхност тънка паяжина плъзна, огледалото на късчета разби се. — Проклятието ме настигна! — изплака Дамата от Шалот.“ Точно това се случи на Джървейз. Проклятието го настигна съвсем неочаквано. Не може да не знаете, че старите родове са прокълнати. Огледалото наистина се разби. Той знаеше, че е обречен! Проклятието наистина го настигна!

— Madame, огледалото не е било разбито от проклятие! Било е разбито от куршум!

— Все едно… Има ли въобще някакво значение? Това бе съдбата… — отвърна лейди Шевенис-Гор със същия спокоен тон.

— Вашият съпруг обаче се е застрелял.

Лейди Шевенис-Гор се усмихна снизходително.

— Не биваше да го прави, разбира се. Джървейз обаче винаги проявяваше нетърпение. Никак не обичаше да чака. Неговият час бе настъпил и той не пожела да се бави. Всичко наистина е толкова просто.

— Какво излиза? — попита отчаяно майор Ридъл, след като се изкашля. — Излиза, че не сте изненадана от това, че вашият съпруг е посегнал на живота си? Че сте очаквала такова нещо да се случи, така ли?

— О, не! — разтвори широко очи тя. — Човек невинаги може да предскаже бъдещето. Джървейз, не ще и дума, бе много странен човек, много необикновен човек. Не приличаше на никого. Бе един от Великите преродили се. От доста време го знаех. Мисля, че и самият той го знаеше. Бе му много трудно да се нагажда към дребните малки условности на делника. Сега се усмихва — добави лейди Ванда, — надничайки над рамото на майор Ридъл. Удивлява се на нашата глупост. А и ние наистина сме глупави, също като деца. Даваме си вид, че приемаме живота като нещо реално и важно… Животът всъщност е само една от Великите илюзии.

Майор Ридъл вече усещаше, че е обречен на поражение.

— Нима все пак не можете да ни помогнете да разберем защо вашият съпруг посегна върху живота си? — попита той отчаяно.

Домакинята сви слабите си рамене.

— Движат ни сили… Ние им се подчиняваме… Вие просто не сте в състояние да ме разберете. Мислите ви се движат само в материалното измерение.

Поаро се изкашля.

— Като стана дума за материално измерение, madame, имате ли представа как вашият съпруг се е разпоредил с парите си?

— Пари ли? — тя го погледна втренчено. — Парите никога не са заемали място в мислите ми.

В гласа й се бе прокраднала презрителност. Поаро смени темата.

— Снощи в колко часа слязохте долу за вечеря?

— Час? Време? Какво друго е времето, освен безкрайност? То наистина е безпределно.

— Вашият съпруг, madame, много е държал на времето. Особено на това вечерята да започва в точно определен час, доколкото успях да науча.

— Клетият Джървейз — усмихна се лейди Шевенис-Гор снизходително, — наистина показваше голяма дребнавост по този въпрос. Така или иначе, точността в това отношение го радваше. Ето защо ние никога не закъснявахме за вечеря.

— Бяхте ли в дневната, madame, когато прозвуча първият гонг?

— Не. Тогава бях в стаята си.

— Дали си спомняте кой беше в дневната, когато отидохте там?

— Почти всички, ако не се лъжа — отвърна разсеяно лейди Шевенис-Гор. — Нима това има някакво значение?

— По всяка вероятност не — съгласи се Поаро. — Има обаче нещо друго. Съпругът ви споделял ли е някога с вас съмнения, че го крадат?

Лейди Шевенис-Гор не показа външно дали въпросът е изненадващ за нея.

— Да го крадат ли? Не, струва ми се.

— Да е бил жертва на кражба, на измама? Въобще, да е бил потърпевш?

— Не, не. Не, струва ми се. Джървейз много би се ядосал, ако някой си позволеше подобно нещо.

— Така или иначе, не е споделял нищо такова с вас?

— Не — лейди Шевенис-Гор поклати глава. Не пролича интересът й към темата да е нараснал. — Ако имаше такова нещо, щях да си спомня.

— Кога видяхте съпруга си жив за последен път?

— Той се отби при мен, както обикновено, преди да слезе за вечеря. И камериерката ми присъстваше. Той ми каза просто, че слиза долу.

— Коя беше любимата му тема за разговор през последните няколко седмици?

— Историята на рода. Много се бе въодушевил на тази тема. Бе решил, че онова забавно старо същество, мис Лингърд, е същинска скъпоценност. Ходеше да издирва разни неща за него в Британския музей. Преди това помогнала и на лорд Мълкастър да напише книгата си. Беше много тактична. Никога не издирваше нещата, които не са за пред хора. В края на краищата всички имаме някакви прадеди, които не бихме искали да излагаме на показ. Тя и на мен помогна. Намери ми много информация за царица Хатшепсут^[1]. Знаете ли, аз съм нейно превъплъщение. — Лейди Шевенис-Гор съобщи тази вест на двамата си събеседници със съвсем спокоен глас и продължи: — А преди това бях жрица в Атлантида.

Майор Ридъл се размърда в креслото си.

— Да, да, много интересно — каза той. — Ами… струва ми се, че това е всичко, лейди Шевенис-Гор. Благодаря ви за любезността.

Лейди Шевенис-Гор се изправи и източната й роба се развя.

— Лека нощ — пожела тя, след което впери поглед в някаква точка зад майор Ридъл. — Лека нощ, Джървейз. Лека нощ, мили. Щеше ми се да дойдеш с мен, но знам, че трябва да останеш тук. Знам, че трябва да останеш на мястото, на което душата ти се е отделила поне двадесет и четири часа. Едва след това ще можеш да се движиш свободно и да общуваш с нас.

Сетне излезе с изящна стъпка от стаята.

Майор Ридъл разтърка челото си с ръка.

— Ужас! — промърмори той. — Тя е много по-смахната, отколкото предполагах. Дали наистина вярва във всички тези глупости?

Поаро поклати глава замислено.

— Възможно е това да й помага. В момента й е необходимо да си създаде един собствен илюзорен свят, в който да се скрие от действителния. От този, в който съпругът й е мъртъв.

— На мен ми се стори готова за жълта книжка — каза майор Ридъл. — Не успях да видя и капчица здрав разум в идиотската й тирада.

— Не съм съгласен, драги ми приятелю. Любопитното е, както ми загатна мистър Хюго Трент, че сред всичките й безсмислици има проблясъци на здрав разум. Тя го и показа, имам предвид забележката й, че мис Лингърд е достатъчно съобразителна, за да не се занимава с нежеланите прадеди. Повярвайте ми, лейди Шевенис-Гор в никакъв случай не е глупачка — стана и започна да се разхожда из стаята. — В тази история има неща, които не ми харесват. Уверявам ви определено не ми харесват.

Ридъл го изгледа с любопитство.

— Мотивите за самоубийството ли имате предвид?

— Самоубийство, та самоубийство! Няма такова нещо, от мен да знаете. Подобна хипотеза е просто нелепа от психологична гледна точка. Как е възприемал себе си Шевенис-Гор? Като великан, като изключително ценен човек, като център на мирозданието. Такъв човек би ли се самоубил? Не вярвам. По-скоро би премахнал някой друг, някое жалко човекообразно насекомо, осмелило се да му досади. Такова действие би могъл да сметне за необходимо, дори и за благородно. Да унищожи обаче самия себе си? Да премахне собствената си велика личност? Не ми се вярва.

— Думите ви звучат убедително, Поаро, но доказателствата са още по-убедителни. Вратата е заключена и ключът е в джоба му. Прозорецът е затворен и залостен. Знам, че в книгите се описват какви ли не работи, но в живота си никога не съм се сблъсквал с тях. Има ли какво да добавим?

— Да, има — Поаро седна в креслото. — Ето ме тук. Представете си, че аз съм Шевенис-Гор. Седнал съм на писалището си. Решил съм да се самоубия, защото, нека предположим, съм разкрил някаква ужасна тайна, позоряща доброто име на рода ми. И на мен това не ми звучи убедително, но нека го приемем за работна хипотеза. Eh bien, какво ми остава да сторя. Написвам върху къс хартия думите „ПРОСТЕТЕ МИ“. Защо пък не, това е съвсем възможно. Сетне отварям едно от чекмеджетата на писалището, изваждам оттам пистолета, който винаги държа там, зареждам го, в случай, че не е зареден, и какво правя после? Застрелвам ли се? Не, първо си извъртам ей така креслото, сетне си накланям главата надясно, и чак след това опирам пистолета до слепоочието си и стрелям! — Поаро скочи от креслото и се извъртя към Ридъл. — Та, питам ви? Има ли някаква логика в това? Защо му е трябвало да премества креслото? Ако на това място на стената имаше някаква картина, можех да приема обяснението за задоволително. Можеше да се допусне, че обреченият човек е искал тя да е последното нещо, което ще видят очите му. Там обаче има завеса. Не, не. Изглежда ми съвсем нелогично.

— Може би е искал да надникне през прозореца. Да хвърли последен поглед върху родовото си имение.

— Драги ми приятелю, сам не си вярвате. Знаете, че е невъзможно. В осем часа и осем минути това е невъзможно, а и отгоре на всичко завесите са спуснати. Не, обяснението е някъде другаде…

— По моему обяснението е само едно. Джървейз Шевенис-Гор е бил луд.

Поаро с жест даде да се разбере, че не го приема.

Майор Ридъл стана.

— Да вървим! — рече той. — Да поразпитаме и останалата част от компанията. Току-виж открием нещо.