Агата Кристи
Огледалото на мъртвеца (10)

Глава десета

Капитан Лейк бе по-смутеният от двамата.

— За мен е голяма изненада, мис Шевенис-Гор, извинявам се, мисис Лейк — каза майор Ридъл. — Никой ли не знае за вашия брак?

— Не. Решихме да не му даваме гласност, макар и Джон да беше против да мълчим.

— Знам, че това не би се сторило съвсем редно на някои — започна с леко заекващ глас Лейк. — Щеше да бъде по-правилно първо да отида да поговоря открито със сър Джървейз…

Рут го прекъсна.

— И какво щеше да постигнеш, като му кажеш, че искаш да се ожениш за дъщеря му? Теб щеше да изгони, а мен, да лиши от наследство и отгоре на всичко да подлуди цялата къща. Единствената ни утеха щеше да бъде достойното ни държание. Повярвай ми, стана по-добре, че постъпихме, както аз казах. Пак щеше да има разправии, но в крайна сметка баща ми щеше да се примири с един свършен факт.

Лейк все още продължаваше да гледа тъжно.

— Кога смятахте да известите за брака си сър Джървейз? — попита Поаро.

— Бях започнала да подготвям почвата — отговори Рут. — Той вече имаше някакви подозрения относно мен и Джон, така че си дадох вид, че флиртувам с Годфри. Естествено, от това старецът щеше съвсем да побеснее. Реших, че след като по-късно научи, че съм се омъжила за Джон, ще го приеме почти с облекчение.

— Никой ли не знаеше за брака ви?

— В крайна сметка се реших да го кажа на Ванда. Исках да я привлека на моя страна.

— И успяхте ли?

— Да. Намерението на стареца да ме омъжи за Хюго никак не я бе въодушевило. Навярно защото сме братовчеди. Намираше, че родът и без това е достатъчно откачен, и че от такъв един брак биха се родили вече напълно откачени деца. Може и да изглежда нелепо, защото съм осиновена, макар и да съм чувала, че съм дъщеря на някакъв далечен братовчед на стареца.

— Сигурна ли сте, че сър Джървейз не се е досетил за случилото се?

— Сигурна съм.

— Вярно ли е, капитан Лейк? — попита Поаро. — Сигурен ли сте, че днес следобед в разговора ви със сър Джървейз не е станало дума за това?

— Не, сър. Не стана дума.

— Виждате ли, разполагам със сведения, че след разговора с вас сър Джървейз е бил възбуден и веднъж или дваж е споменал за позор, стоварил се върху рода му.

— Въобще не стана дума за брака ни — повтори Лейк. Лицето му бе съвсем побеляло.

— Именно тогава ли видяхте за последен път сър Джървейз?

— Да. Вече ви казах.

— Къде бяхте тази вечер в осем часа и осем минути?

— Къде съм бил ли? У дома си. В края на селото, на около половин миля оттук.

— През това време не сте ли идвал към Хембъро Клоуз?

— Не.

Поаро се обърна към момичето.

— А вие, mademoiselle, къде се намирахте, когато баща ви се е застрелял?

— В градината.

— В градината? Чухте ли изстрела?

— Да, чух го. Обаче не му обърнах внимание. Реших, че сигурно някой стреля по зайци. Макар че сега, като си припомням, прозвуча доста отблизо.

— После откъде влязохте в къщата?

— През този прозорец.

Рут посочи с кимване прозореца зад нея.

— Тук имаше ли някой?

— Не, но Хюго, Сюзън и мис Лингърд влязоха почти веднага след мен откъм вестибюла. Говореха нещо за гърмежи и убийства.

— Да… — рече Поаро. — Да, май че започвам да разбирам…

— Добре, благодаря ви — каза майор Ридъл по-скоро неуверено. — Струва ми се, че засега това е всичко.

Рут и съпругът й излязоха от стаята.

— Какво по дяволите… — започна майор Ридъл и заключи с отчаяние. — Цялата тази история става все по-заплетена.

Поаро кимна с разбиране. Бе взел в ръка парченцето пръст, паднало от пантофката на Рут, и го разглеждаше замислено.

— Сещам се за разбитото огледало — каза той. — За огледалото на мъртвеца. Всеки нов факт, който научаваме, ни разкрива покойника от нов, различен, ъгъл. Не след дълго ще разполагаме с цялостна картина на случилото се.

Стана и внимателно постави малкото парченце пръст в кошчето за отпадъци.

— Ще споделя нещо с вас, драги приятелю. Ключът на тайната се крие в огледалото. Идете в кабинета и го огледайте, ако не ми вярвате.

— Ако това е убийство, ще трябва да го докажете — отвърна решително майор Ридъл. — Що се отнася до мен, категорично смятам, че е налице самоубийство. Запомнихте ли думите на момичето за предишния управител, който бил мамил сър Джървейз? Обзалагам се, че Лейк й го е разправил от користни подбуди. Сигурно и той е крадял по нещичко, а сър Джървейз го е заподозрял и се е свързал с вас, за да си изясни докъде са стигнали нещата между Лейк и Рут. Днес следобед пък Лейк му е съобщил, че се е оженил за нея. Това е сломило Джървейз. Решил е, че вече е „прекалено късно“, за да предприеме каквото и да е. Решил е да се отърве веднъж завинаги от всички неприятности. Неговият ум, който и в най-добрите му дни не се е отличавал с уравновесеност, този път не е сработил. Според мен именно така се е случило. С какво бихте могли да ме оборите?

Поаро все още продължаваше да стои в средата на стаята.

— С какво ли? Ще ви кажа следното. С нищо не мога да възразя на вашата теория, но тя не отчита всички факти. Има неща, които остават извън обсега й.

— Като например?

— Като например необяснимите промени в настроението на сър Джървейз, като намирането на молива на полковник Бъри, като казаното от мис Кардуъл, което е много важно, като реда, в който хората са слезли за вечеря, като разположението на креслото на сър Джървейз, когато го открихме, като книжната кесия за портокали. Най-сетне, изключително важната следа, която представлява счупеното огледало.

Майор Ридъл го погледна учудено.

— Нима наистина искате да ме убедите, че във всичко, което изредихте има някакъв смисъл?

— Надявам се да успея да го докажа не по-късно от утре — отвърна спокойно Поаро.