Макс дьо Вьози
Имение в планината (6)

Наближаваше часът, в който Ив ле Кермьор щеше да се раздели с Ноел. Той бе настанил младата жена в един голям хотел в Симиез. Разположен на възвишение, сред прекрасен парк от големи палми, алое, кактуси и цъфнали мимози, този хотел представляваше за девойката едно приятно и удобно убежище на вълшебния бряг. От терасата, която се издигаше над града, се забелязваха сините вълни на Средиземно море, ограничени отдясно от близкия връх Борон, а отляво в далечината, от Антиб, неговото пристанище и внушителния му нос.

Като се изключеха хилядите напомняния и съвети, които Ив ле Кермьор даде на жена си, между тях двамата нямаше никаква друга проява на близост. Следобед те не спориха повече. Напротив, сякаш и двамата се стараеха да говорят само за обикновени и незначителни неща, които не ги засягаха.

С всеки изминал час, особена тревога свиваше сърцето на Ноел. Тя беше тази, която пожела да се отдалечи от Монжой и да напусне съпруга си. В такъв случай нямаше защо да се безпокои за това, че часът на раздялата наближава.

И въпреки това, без да може да си обясни защо, ето че всичко около нея започваше да й се вижда така неприятно и застрашително, че мраз обхващаше сърцето й.

Тази разкошна стая, която съпругът й бе запазил за нея, й се виждаше негостоприемна с двата си високи прозореца и с балкона, издигащ се над хилядите покриви на града. Тя предпочиташе една скромна, малка стаичка, която лесно можеше да се запълни, както стаичката, която бе заемала в началото на пребиваването си в Монжой. А тези дълги коридори, почти винаги пусти, тези стълби с богати килими, които заглушаваха стъпките, тези празни салони в приземния етаж, чужденците, които сновяха долу в преддверието, непознатите прислужници, които си даваха вид, че не я забелязват. О, всичко това беше толкова строго, студено, враждебно! И сега трябваше всеки ден да се движи и живее сред тази обстановка! Тя изпитваше отново чувството на изоставеност, което бе я обладало много отдавна пред вратите на Монжой.

— Хайде, ще видите, че ще бъдете добре тук. В тази част на града въздухът е особено мек. Тази стая е здравословна и хотелът е сравнително спокоен, но в същото време вие няма да се чувствувате самотна. Ще предупредя лекаря, който ще идва да ви наглежда всяка седмица.

— Но аз не съм болна.

— Когато духът на един човек е понижен, той все едно не е напълно здрав. Като ви гледам така бледа, чувствувам се длъжен да наредя да се грижат за здравето ви.

— Вие сте много добър — каза тя искрено признателна, затова че съпругът й се грижеше толкова за нейното добро самочувствие и за здравето й.

— Добър и глупав, дума да не става! — промърмори той.

Ив ле Кермьор не видя големите детски очи, вдигнати към него, не видя, че те бяха замъглени от сълзи. Той избягваше да погледне жена си, защото в душевното състояние, в което се намираше, не знаеше какви лоши и сигурно незаслужени упреци щеше да й отправи.

Той крачеше неспокойно наоколо, не заставаше на едно място и приличаше на лъв, който не го сдържа в клетката му.

Младият мъж действително не поглеждаше Ноел и все пак, той бе видял сълзата, овлажнила страната й.

— Хайде, Ноел — каза той все така, без да я поглежда, — не плачете повече. След малко аз ще замина и вие ще се отървете от мен и от лошото ми настроение! Един факт се налага между нас, ние не можем да се разбираме: нашите характери се сблъскват непрекъснато. Няма една седмица откакто сме заедно, оставени сами на себе си и вече всичко, което единият прави, дразни другия. Струваше ми се, че не съм променил своето внимание към вас, но сега започвам да мисля, че съм се лъгал, понеже вие изпитвате такова неудържимо желание да избягате от мен.

— Цялото зло идва от мен — увери го тя. — Казах ви, че вината беше моя.

— И аз започвам да се убеждавам в това — каза той без никаква благосклонност. — Жените винаги се залъгват с химери, които не могат да достигнат и лесно си въобразяват, че никой не може да ги разбере.

Тя се опита да се пошегува, за да разсее недоволството му.

— Ако това е жребият на всички жени, нямам претенции да избягна общата съдба.

Но той не се успокои — дори и от това, че тя му даваше право.

— О! Не отдавайте твърде голямо значение на моята шега. Откакто светът съществува мъжете са изпитвали нуждата, когато нещо не върви така, както им се иска на тях, да стоварват отговорността и яда си на гърба на жените. И понеже преди малко вие бяхте така великодушна да обвините сама себе си, аз побързах да се възползувам от тази милост.

Той говореше бързо и поривисто, сякаш изведнъж бе изпитал желание да се опияни от собствените си думи.

— Ще дойдете ли да ме изпратите до колата? Трябва да мина край банката, за да вложа там една сума на ваше име. Естествено, бих могъл да уредя всичките ви сметки тук, но не искам да ви оставя, без да разполагате с някаква сума. Ще ви бъде необходима една чекова сметка.

Те слязоха и по пясъчните алеи на парка тръгнаха към колата. Сега, когато часът на раздялата наближаваше, особена отмалялост обземаше девойката. Нима вече започваше да съжалява, че съпругът й ще си отиде и ще я остави сама сред чужди хора?

Тъкмо когато минаваха край терасата, девойката се спря и се облегна отпаднала на края на каменния зид. Тревогата, която я обземаше, сякаш изцеждаше физическите й сили и спираше крачките й.

— Тази гледка е прекрасна — забеляза Ив ле Кермьор. — Ето място, което често ще посещавате, предполагам.

— Да — отвърна тя несъзнателно.

В същото време Ноел си мислеше с ужас, че когато той си отиде, тя едва ли ще има смелост да мине по този път, който щеше да бъде свързан за нея с толкова мъчителни преживявания.

Зад ниския каменен зид, девойката гледаше надолу към стръмнината, след която започваха по-населените квартали. Гледаше и й се струваше, че пропастта я привлича. Тя се изправи и прокара ръка по палещото си чело. Но какво означаваше това чувство на отчаяние? Нима не беше тя тази, която пожела раздялата? Не беше ли тя тази, която смяташе, че гасне бавно между стените на Монжой? Ив ле Кермьор бе изпълнил желанието й. Тя бе напуснала старото жилище и сега щеше да бъде свободна. Никакви потискащи мисли нямаше да я тревожат, понеже съпругът й се връщаше обратно. Той щеше да замине. О! Нека да се отдалечи час по-скоро от този мъж, за когото бе представлявала толкова малко и който я оставяше да си върви без никакви други думи, освен философски разсъждения върху живота и върху благата, които той ни носи. Думи, теории, цяла купчина лични схващания, гледани от особен ъгъл. Морал, твърде различен от общоприетия, неразбираем за нея.

Един студен и безразличен човек, който никога не бе я обичал и никога нямаше да я обикне! Нека той си отиде, колкото може по-скоро, за да мисли за друго и да го забрави. Да започне отново живота си, свой нов живот! Да, нека си отиде… Така всичко щеше да бъде по-добре, нали? Ето, той я водеше вече към колата. Сега щеше да се качи и да й подаде ръка, за да се сбогува.

В тази последна минута младият мъж каза със своя малко нисък глас:

— Ще ми пишете, нали, Ноел? Искам да ме държите в течение на живота си. Ще трябва да получавам известия от вас поне два пъти в седмицата.

— О! — протестира тя, смаяна от това желание за кореспонденция, която й се струваше, че трудно ще поддържа. — Какво искате да ви разказвам и да ви пиша толкова често?

— Много лесно, ще ми пишете за времето, за морето, за небето — отвърна той ядосан, че тя се опитва да се отърве от едно така естествено задължение. — Искам само всяка седмица да прочитам по няколко реда от вас!

— Добре! — обеща тя, като гледаше някъде в далечината.

Но той настоя:

— Искам да получавам тези известия редовно. Това не е желание, което се задоволявам да изразя и което се колебаете да удовлетворите. Това е нареждане, което ви давам. Каквото и да си мислите, Ноел, вие трябва да ме държите в течение на вашия живот, разбирате ли?

Властният поглед на очите му принуждаваше девойката да се съгласи.

— Ще направя, както искате — обеща тя послушно, но всъщност цялата й мисъл бе съсредоточена в една точка: „Той ще замине“.

Младият мъж отвори вратичката на колата и запали мотора:

— Ето, дойде време да се връщам. По всичко личи, че ще пристигна късно в Рокбилиер. Довиждане, Ноел, грижете се добре за себе си. Не забравяйте, че сте обещала да останете свързана с мен до смъртта и в добри, и в лоши часове.

Той млъкна, за да позволи на гласа си, който леко потрепваше, да укрепне. После добави по-тихо:

— Аз имам доверие във вас, моя малка. Вие сте вярваща и каквито и да са грешките, които смятате, че съм извършил спрямо вас, вие сте моя съпруга и знаете, че нямате право да го забравите.

Внезапно, завладян от вълнението, което тлееше у него от часове, той я привлече в прегръдките си и я притисна до себе си с неочаквана сила. Той докосна устните си благоговейно, за най-чиста целувка, върху пребледнялото чело, което клюмна премаляло на рамото му.

Стори му се, че не иска нищо повече, освен да бъде голям брат или приятел на тази жена, която не бе пожелал да направи своя и която оставяше да си отиде.

— Сбогом, Ноел — повтори той.

Той я пусна, качи се в колата и запали фаровете, защото вече се смрачаваше.

С ръце на кормилото той погледна жена си за последен път. Тъжният му и съсредоточен поглед се спря за дълго на женските очи, сякаш искаше да прочете всичко, което се крие в тях или може би, в очакване на някаква желана реакция, която не идваше и която съвестта му го възпираше да предизвика.

Мъчителни мигове, в които се разпадна бавно цялата надежда на едно мъжко сърце пред това окаменяло лице. Разочарован, Ив ле Кермьор въздъхна. Вратичката хлопна и колата се понесе напред. Ноел долови погледа на мъжа си сякаш през мъгла. Тя имаше чувството, че някаква желязна ръка я бе сграбчила за гърлото, спираше дишането й и пречеше на кръвта й да се движи. В тази последна минута тя имаше желание да задържи пътника. Наистина, тя не искаше вече раздялата, която сама бе наложила. Вълнението й обаче беше толкова голямо, че тя не можа да направи никакво движение и остана като закована на мястото си. Едва когато колата се отдалечи, способността й да говори ида действува се възвърна.

„Той замина!“

Сега тя нямаше защо да скрива своето вълнение, да прави усилие, за да не издаде истинските си мисли. Съпругът й бе заминал, тя бе имала силата и смелостта да го освободи от своята личност. Понеже той се бе оженил за нея заради друг, тя се оттегляше великодушно от пътя му и му връщаше свободата.

Тя стоя дълго време права, като гледаше в посоката, в която колата се скри. И неочаквано, защото си припомни зигзагообразния стръмен път, изсечен в планината, по който колата трябваше отново да мине през нощта, девойката усети хлад да свива сърцето й. Дали няма да се случи нещо със съпруга й? Едно погрешно движение и бездната може да погълне колата и разсеяния шофьор.

Тази възможност просто я подлуди. Видението беше така ясно, че тя започна да стене от безпокойство и мъка.

— Боже мой! Покровителствувай го! Не трябваше да го оставям да замине. О, дано не му се случи нещо! Би било ужасно!

И това, което заминаването на младия мъж не можа да направи, го постигна страхът от опасностите, на които той се излагаше. Студенината и безразличието на девойката изчезнаха сред тежките, конвулсивни ридания, които разтърсиха гърдите й и дълго, дълго не можаха да спрат.

Съвсем естествено, като всяка любяща съпруга при подобни обстоятелства, Ноел плачеше тъжно над съдбата на съпруга си, който може би щеше да загине далеч от нея.

* * *

Няколко дни изминаха за Ноел в пълна самота. Само когато се хранеше, тя слизаше в общата трапезария, но сядаше колкото е възможно по-далеч от гостите, които хотелът бе приютил през месец януари, който беше особено мек и приятен тук, на възвишенията на Симиез.

Малко дива по природа, много стеснителна пред всяко ново лице, девойката напускаше своята тиха стая, само за да отиде в големия пуст парк, в който предпочиташе най-отдалечените ъгли. За да свикне с новия си живот, тя трябваше да изживее седмици на преход. Най-после, един ден, тя придоби смелост да тръгне из улиците на града и да слезе до брега на неспокойното море, което досега бе виждала само отдалеч, от влака, когато идваше от Париж, и от терасата на хотела, откъдето жадните й очи го съзерцаваха с часове. Замислена, обзета от приятна тъга, тя се наслаждаваше на чудната средиземноморска панорама: синьото море, което се губеше в безкрая; великолепният булевард с грамадни, издигащи се към небето палми; венецът от планини със снежни върхове, които обграждаха в далечината Марсилия; магазините, искрящи от светлини и разкош; дворците от мрамор, които бяха частни жилища; грамадните хотели, в които отсядаха гости от всички народности.

Въпреки че пред очите й постоянно бе този разкош и красота, нейната мисъл не се откъсваше от спомените й за Монжой. Между върховете, покрити със сняг, които се издигаха високо към небето, дали не беше този, който се извисяваше над къщата, която бе напуснала? Тя си припомняше ясно този дом: целия бял, с две редици прозорци, отворени към просторното плато, което тъмнееше от борове и маслинови дървета. И в този мълчалив замък имаше една стая, която Ноел виждаше по-ясно от другите: големият работен кабинет, в който стоеше самотен и потънал в мислите си един мъж. Тя си го представяше как, свел очи над книгата, се старае да чете, но мисълта му е отправена другаде, към твърде обезсърчаващи видения: мъртвия брат, намерен на дъното на пропастта и отсъствуващата съпруга, чието заминаване не можеше да си обясни.

Това болезнено видение помрачаваше замисленото чело на девойката и потискаше сърцето й с непоносимо мъчително чувство. Все пак, тя се бе успокоила за съдбата на мъжа си, защото на другия ден вестниците не бяха съобщили за никакво нещастие с автомобил. И сега, понеже никакви лоши новини не достигаха до нея, Ноел се стараеше да избегне вълнуващите я спомени.

Изминаха много дни. Малко по малко младата жена започна да се интересува от живота на другите и се реши да се смеси с тълпата разхождащи се, които изпълваха улиците на Ница. Тъй като беше едва двадесетгодишна, тя скоро започна да обръща внимание на тоалетите на жените. Не мина много време, дългите черни воали, които не виждаше на никоя жена около себе си, започнаха да й се струват тежки за носене.

Един ден тя влезе решително в един магазин за шапки и поиска съвет. Жената се усмихна, махна воалите и ги замени с голяма воалетка, която уви изящно около младото лице, чисто и свежо.

— Ето, сега изведнъж се променихте — каза тя. — Всичките тези воали са твърде тежки за вашата възраст. Кого сте загубила, та носите такъв дълбок траур?

— Брат — отвърна кротко девойката.

Тя се бе поколебала за миг. Без сама да знае защо, не искаше да отвърне „съпруг“. Вдовица ли беше тя всъщност? Между нея и изчезналия не бе съществувала никаква близост. Все пак тя, която бе преживяла прекалено странен роман, не забравяше, че мъртвият беше този, който бе я обичал, който бе пожелал да я направи своя и който бе искал да й даде своето име, но поради невъзможност да стори това, бе й дал името на друг.

— Всички тези крепове са излишни — настоя продавачката. — Достатъчно е да носите една простичка рокля от гладка коприна. Косите си бихте могла да носите по-свободни, по-разпилени, особено ако ги накъдрите. На вашата възраст всяка жена трябва да се вглежда повече в модата.

Ноел не долови добре какво иска да каже жената. Но тези думи й направиха впечатление и тя ги запомни. Тя не знаеше да се накъдри, но след няколко дни влезе в един фризьорски салон. Девойката разбра значението на дадените й съвети едва когато бързо движени ножици подрязаха кестенявите й коси и странни апарати, сякаш за мъчение, изопнаха косите й, които бяха навити на масури и с това я направиха подобна на индуско божество. Може би, девойката щеше да се уплаши от всички тези процедури, ако в това време в салона две други жени не понасяха същите мъчения с вид, който явно говореше, че те намираха всичко това за напълно естествено. Когато три часа по-късно Ноел излезе на улицата, малко замаяна, защото беше така различна от онова, което беше преди малко, тя не можеше да си наложи да не се спира пред всички витрини на магазините, за да гледа с почуда новата физиономия, която бе придобила. Сякаш някаква друга Ноел стоеше пред нея, не така далечна и по-модерна! След много колебания, създадени повече от смущение, отколкото от съжаление, тя трябваше да признае, че така изглежда много по-добре и с тази промяна само бе спечелила.

И животът продължи, донасяйки с всеки изминал ден по някое ново изменение във физическото или духовно състояние на това момиче, живяло сякаш в някакъв стар свят.

Писмата, които трябваше да пише на своя съпруг, й причиняваха истинско мъчение. Какво изобщо можеше да съобщава на този студен и смущаващ кореспондент, който се залавяше подигравателно за всяка нейна дума, дори и най-незначителната? Десет пъти скъса своето първо писмо, защото всеки път трябваше да промени по нещо. Най-после тя се реши. Трябваше да бърза, за да пусне навреме в пощата писмото и да спази срока, който той й бе дал.

„Аз съм добре и Ви благодаря, задето ми избрахте този хотел. Доволна съм и не чувствам нужда от нищо.“

Тя реши, че тези редове бяха подходящи и казваха тъкмо това, което трябваше. Затова нейното вълнение беше така голямо, когато на другия ден получи по-скоро подигравателния отговор на съпруга си:

„Възхитен съм, че Ви е приятно в Ница. Вашето, «не чувствам нужда от нищо» ми се видя особено многозначително! Не мога да кажа същото за себе си тук, в Монжой. Чувствам нужда от Вашето присъствие. Тук, сякаш всичко ме пита какво търсите Вие там, в Ница.“

Следващия път тя говори само за хубавото време и за цветята, за да не даде възможност на съпруга си да се залови с някоя нейна забележка.

„Сега в Ница времето е чудесно, въздухът е лек и приятен, никога не съм виждала такова хубаво синьо небе.

Градинарят е напълнил с цветя всички лехи в парка. Скоро и поляните ще се раззеленят, събуждайки се от своя сън, жълтите гроздове на мимозите скоро ще се разцъфнат. Ще бъде чудно хубаво!“

Ив ле Кермьор се задоволи да отговори:

„На гроба на моя брат, в топящия се сняг, кокичетата отварят своите бели цветчета. Това са единствените цветя, на които сега може да се радва моето неизказано тъжно сърце.“

Тогава Ноел плака, не само защото бе доловила мъката на този, който не можеше да се утеши, но и защото й се бе сторило, че между редовете се чете упрек за това, че бе запуснала тихото плато. Младият мъж бе останал самотен, за да плаче над един гроб, а тя се бе откъснала от своите съпружески задължения.

При този упрек, който бе излязъл изпод перото на съпруга й и чиято основателност тя чувстваше, Ноел усети да се пробужда в нея цялата неприязън и яд, които дремеха досега. Отново тя потъна в предишните тъжни мисли, които завършваха с един и същ въпрос: „Тя не представлява нищо за съпруга си! Защо тогава той упорстваше да свързва съдбата си с нейната?“.

Без сама да си дава сметка, девойката ставаше несправедлива и изостряше нервите си, като повтаряше все едни и същи обвинения.

Изпитваше болезнена нужда да си отмъсти, като засегне младия мъж. И тази нужда се затвърдяваше все повече у нея. В ума й се пораждаха проекти, които тя се залъгваше да смята за осъществими. И така, малко по-малко, у нея проникна мисълта за бягство. Тази мисъл се наложи в подсъзнанието й и впримчи волята й.

Сега не й беше достатъчно, че се е отдалечила от Монжой. Тя искаше да изчезне напълно от погледа на Ив ле Кермьор, да живее своя живот далеч от него. Не искаше да чува повече да се говори за него, да не може той да идва при нея и да го накара най-после да почувства, че въпреки неговото богатство и щедрост, въпреки правата си над нея, които изявяваше така гръмко и въпреки заповедта тя да му пише, той не представлява за нея нищо повече от това, което тя е за него.

Трябва да се отбележи, че обикновено, когато човек възнамерява да извърши някоя глупост, събитията сякаш са благосклонни към него и случаят изглежда винаги готов да благоприятства нашите неразумни желания.

Ако Ноел наистина бе имала нужда да припечелва хляба си и ако работата й беше необходима, за да осигури съществуванието си, възможно бе дълго време тя да не успее да намери никакво място. Понякога беднякът прекарва седмици и месеци в напразно търсене на желаната работа. Но сега, когато Ноел беше богата и можеше без никакво затруднение да чака, съдбата се показа благосклонна към нея! Тя едва бе започнала да разпитва, дали е възможно да се намери работа из околността, когато й предложиха едно добре платено място на продавачка в Кан. Въпреки своето намерение да скъса връзките със съпруга си, това бързо развитие на събитията я смути и озадачи. Но след една безсънна нощ, прекарана в размисъл, тя реши да не отблъсква случая, който истински я облагодетелствуваше.

Бяха й казали:

— Това е неочаквано добро положение: продавачката, която от пет години работи в тази книжарница, току-що е получила наследство. Тя ще напусне веднага щом се изпълни завещанието. В тези времена, когато толкова хора търсят работа, наистина е много рядък случай, човек да намери свободно място и то такова, каквото търси!

И Ноел се реши. Тя отиде в Кан, видя книжарницата и разговаря с търговеца, който я ръководеше. Той остана очарован от познанията на Ноел в областта на библиотечното дело. Те се разбраха така добре, че девойката взе решение, без повече да отлага, да приеме мястото, което просто й бе паднало от небето. Нещо повече, уговорено бе между нея и продавачката, която тя щеше да замести, Ноел да заеме малката й квартира, което щеше да й спести неприятността да търси мебелирана стая или да се настани в празен апартамент.

Със стотина франка Ноел заплати скромната мебелировка на бившата служителка. И така, за по-малко от половин ден, без мъка и сякаш с помощта на някакво благосклонно божество, девойката получи една сериозна работа и едно малко жилище, много приятно разположено, което можеше да заеме веднага, без да чака.

Ноел се прибра в Ница, малко замаяна от бързината на събитията, които я отведоха дори по-далече, отколкото тя очакваше. Тя твърдо бе решила да следва приключението докрай.

Беше събота, уговорено беше Ноел да поеме книжарницата в понеделник сутринта. Тя щеше да се възползва от неделния ден, за да приготви куфарите си и да ги пренесе в Кан. Девойката трябваше също да уреди сметката си в хотела, после да предупреди мъжа си за промяната, която внасяше в живота си, и която щеше да сложи край на техните връзки. Тъкмо тази последна задача й се виждаше най-трудно изпълнима. Въпреки това, тя не се колебаеше и знаеше, че трябва веднъж завинаги да изпълни намисленото.

Ноел се стараеше да се убеди, че прекараната година в Монжой беше за нея само една неприятна страница от живота й. Тя смяташе, че е напълно почтена към господаря на замъка, като изчезваше от хоризонта му така внезапно. Допускаше дори, че бе изпълнила всичките си задължения към него, като се изключеше заминаването й, което беше без негово знание.

Разумът й протестираше, когато тя разсъждаваше така: Ив ле Кермьор беше винаги много добър към нея. Ако той не бе действал от името на другия, тя наистина щеше да му дължи безкрайната си благодарност.

— Но понеже аз не представлявам нищо за него… — не преставаше да си повтаря тя.

Към тази невралгична точка я връщаха всички нейни разсъждения. В съвестта обаче, имаше един тих глас, който протестираше настойчиво, въпреки че Ноел се стараеше да не се вслушва в него.

— Ти си негова жена пред хората, както и пред бога!

И този таен съдия, който се налагаше и укоряваше, имаше твърде неприятни доводи, срещу които женският разум се бореше трудно.

— Можеше ли наистина да се счита за действителен един брак като нейния? Не почиваше ли той върху една размяна на лица, върху измама, тъй като нейният съпруг умишлено се бе оженил за нея вместо друг!

Тези бяха въпросите, които непрестанно се налагаха на Ноел. Но тъкмо срещу това тълкуване на нейната женитба, тайният глас протестираше най-много.

— Ти не си се омъжила за друг. Този, комуто си се заклела във вярност и в любов е наистина човекът, чието име ти носиш, човекът, когото искаш да напуснеш. Той може да не е устоял на своите задължения, но дава ли ти това право да не устоиш и ти на задълженията си.

Този довод не оставяше Ноел безразлична, но тя съумяваше да го използва в своя полза, като смяташе, че така той ще й донесе известно насърчение.

— Аз няма да престъпя моето обещание, понеже никога не ще обикна друг мъж, ще остана завинаги свързана с моя съпруг, без някога да се опитам да разкъсам връзките, свързани свободно пред бога!

И наистина, Ноел тържествуваше, когато си повтаряше:

— Аз го освобождавам от моето присъствие, което друг му наложи въпреки волята му! Ив не е нищо за мен и неговият брат не бе нещо повече! Ако между нас двамата бе съществувала най-малката любовна връзка, аз щях да остана вярна на нея, дори тя да бъде само една утопия. Впрочем, моят съпруг чувствува много добре, че това е така и ме остави да замина, без да се опита да ме задържи. Той си даваше сметка не по-зле от мен, че ние двамата сме съвършено чужди един на друг.

Но дали беше права като разсъждаваше така? Наистина ли Ив ле Кермьор се бе отказал от правата и задълженията, които му налагаше обета му на съпруг? Той бе казал, че неговият дом остава и неин, че тя беше негова съпруга и не трябва да го забравя. Освен това той изискваше от нея писма, снабдяваше я с пари…

— Но не, всичко това са само думи! — разколебаваше се Ноел. — Само учтивост, нищо повече! Той държи да запази приличие и да играе по-хубавата роля!

След подобно заключение тя ставаше лоша и се дразнеше от грижите и вниманието, които той искаше да й наложи въпреки волята й.

— Той се старае да ме смаже със своето великодушие, за да не мога да се съпротивлявам. Той не ме обича, но ми заплаща с безподобно великодушие. Приятно е да принуждаваш хората да ти бъдат признателни! Не искам и не мога повече! Трябва да се освободя и да дължа съществуванието си само на моя труд.

Нейната неприязън придаваше на всички тези несъстоятелни доводи най-голяма тежест. Ноел приготви куфарите си, плати сметката в хотела и напусна Ница, след като написа на съпруга си следното писмо:

„Ив,

Когато тези редове стигнат до Вас, аз ще съм напуснала Ница, за да отида да живея другаде. Намерих си сериозна работа, която може да осигури съществуванието ми.

Не ми се сърдете за това решение, което ми се вижда мъдро и разумно и което Ви освобождава от моята личност, която друг Ви наложи.

Има нещо, което искам да ви кажа в това последно писмо. Вашият брат не е имал никакво влияние върху моя интимен живот. Той не е нищо за мен, съвършено нищо! Той остана за мен един съвършено чужд човек. Разберете добре. Нищо. Тъкмо за това аз не позволих да бъда обвързана към него с признателност, като получа завещаното ми богатство, на което нямам никакво право. Още приживе между него и мен не бе съществувала никаква връзка.

След като изясних това, искам още да Ви кажа, че Вие единствен бяхте от значение в моя живот. Аз Ви смятах за мой съпруг, струваше ми се, че Вие трябва да бъдете всичко за мен. Аз приех от Вас всичко, без да мисля, без да пресмятам, без дори да си давам сметка, че нямам никакво право на Вашата щедрост. Простете ми, ако без да искам, съм била неблагодарна към Вас. То е защото не знаех, не можех да си дам сметка.

Затова, вярвайте ми, цялата моя признателност е отправена към Вас. Вие бяхте много великодушен и зная, че никога няма да мога да Ви се отплатя за всичко, което Ви дължа.

Сбогом, господине, изхвърлете от Вашите спомени тази злочеста година, в която заради мен Ви сполетяха толкова много грижи.“

Оставам Ваша от дълбоко признателна: Ноел

Към това тъжно писмо, което тя написа плачейки, девойката добави този наивен послепис:

„П. П. Връщам Ви чековата книжка, като се извинявам, че съм изтеглила толкова много пари, за да заплатя разноските си в хотела. Може би, не сте забелязал това, когато ме настанихте там, но този хотел е извънредно скъп и престоят ми струваше почти едно малко богатство. Ще се уверите в това от разписката, която прилагам към писмото си.

Много съжалявам за тези разноски. Едва ли някога ще мога да се отплатя. Благодаря.“

С тези последни редове, Ноел отново доказваше, че не познава живота и няма никакъв опит. Тя бе напуснала пансиона, за да отиде да живее в Монжой. Там не се занимаваше с нищо, което беше във връзка с доставчиците и с покупките.

При тези обстоятелства, каква представа би могла да има тя за стойността на нещата? Как и кога би могла да се научи да прави разлика между един първокласен хотел и друг — по-второстепенен?

Сумата, заплатена в хотела в Симиез, й се виждаше извънредно голяма, защото тя надминаваше тази, която Ноел притежаваше и която бе спестила за много месеци. Богатство, разбира се, понеже за няколкостотин франка тя би могла в Кан да си купи цяла мебелировка.

Но тя не допускаше, че с всичките пари, които бе заплатила за тази малка покъщнина, в никакъв случай не би могла да заплати нито една вещ от по-добро качество!

* * *

Сега Ноел прекарваше дните си в книжарницата, където беше на работа. Имаше голяма клиентела и от сутрин до вечер новата продавачка трябваше да опакова най-различни книги и вестници. Тази работа, която поглъщаше цялото й внимание, не позволяваше на девойката да се отдава на своите мисли през деня, въпреки че настъпилата промяна в живота пораждаше у нея известни горчиви мисли.

Но в часовете, когато оставаше сама, за да се храни или когато вечер се прибереше у дома си, в своя малък апартамент, смелостта на младото момиче я напускаше. Клетата Ноел започна да съжалява за своята безумна постъпка!

Миналата неделя, едва бе видяла писмото си за Ив ле Кермьор да изчезва в отвора на пощенската кутия в Ница, и веднага я бе обхванало съжаление, без сама да може да си обясни този внезапен обрат в чувствата.

Как бе могла така леко да скъса със своя съпруг?

Отначало, обзелото я чувство беше само една смътна тревога. На нея просто й се струваше, че се безпокои за впечатлението, което нейното писмо ще направи на Ив ле Кермьор. После, към тази неопределена грижа се прибави един страх:

— Дано писмото ми да не го настрои срещу мен! Нямам нищо против да го накарам да съжалява за мен, но не бих искала да породя у него чувство на неприязън и яд!

Странно противоречие! Преди да напише писмото, тя не преставаше да си повтаря упорито:

— Аз не представлявам нищо за моя съпруг.

Сега, когато бе скъсала с него, щеше да бъде много засегната, ако той приемеше безразлично постъпката й! И докато чакаше да види какъв ще бъде резултатът, тя не преставаше да се измъчва при мисълта, че младият мъж може да приеме спокойно и невъзмутимо скъсването.

И така тя се люшкаше от страх към мъка, от мъка към тревога, странна тревога, примесена със съжаления и угризения, а скоро дори и с отчаяние!

Постепенно, с всеки изминал час, Ноел следваше с мисълта си пътя, който изминаваше нейното писмо.

„В този час раздавачът беше още в Рокбилиер. А сега Гризели държеше вече в ръцете си белия плик! Писмото скоро щеше да пристигне в Монжой. Още малко и съпругът й щеше да се запознае със съдържанието му. О! Какво ли ще каже той тогава?“

Непоносимо й беше вече да си спомня за това писмо, което Ив ле Кермьор трябваше да прочете няколко пъти, докато разбере смисъла му, така неочакван за него.

— Бях луда наистина! Как можах да напиша подобни неща? Аз, аз ли съм тази, която каза на съпруга си, че между нас всичко е свършено! Напуснах огнището си! Изоставих мъжа си! Аз съм луда, луда!

През целия понеделник, въпреки че се стараеше да свикне и усвои работата, тя не преставаше да се измъчва от тази мисъл:

„Свършено е! Аз напуснах съпруга си!“

Книжарят, който първия ден бе решил да й помага при продажбата, гледаше с учудване нейния блуждаещ поглед и нейната бледост и си казваше:

— Странно, тази девойка, която отначало ми се видя така разумна и смела, на моменти има вид на човек, който не разбира нищо от това, което му се говори.

Но тя беше хубава, мила и не един клиент идваше повторно да купи някоя книга и то такава, която се намираше на най-високите и трудно достъпни полици, за да може да остане в магазина, колкото е възможно по-дълго време.

Продавачката като че не забелязваше интереса, който проявяваха към нея. Но понеже вечер, приходът беше добър, търговецът не правеше никакви неприятни забележки на своята работничка.

— Тя ще свикне! — казваше си той. — Млада е, трябва й още време, за да влезе в течение на работата.

И на нейното свенливо „Лека нощ“, той отвръщаше любезно и насърчително „До утре“. Но когато Ноел се прибереше сама в стаята си, в която не гореше никакъв огън, тогава я обхващаше най-голяма мъка. Студената и тиха стая й се виждаше изведнъж враждебна и негостоприемна. Никога досега, освен пред вратата на Монжой, след като я бяха отпратили, тя не бе изпитвала толкова тежко чувство на самота. Отпусната на стола, скрила лице в ръцете си, тя плака тази вечер като изоставено дете, което има чувството, че е стигнало до дъното на най-големите нещастия.

Ноел все още се заблуждаваше. Тя беше убедена, че обезсърчението й се дължеше на това, че се бе откъснала от живота, с който бе свикнала.

Ето, сякаш вчера около нея се суетяха усърдните прислужници в хотела в Симиез. Беше топло и масата бе сложена. Стаята й беше светла и така приветлива, така уютна. Нима можеше да я сравнява с новото си жилище, на което липсваше всяка задушевност с тези още неотворени куфари, поставени край леглото?

Тя се опита да се отърси от това потискащо душевно състояние. Хайде, не трябваше да пада духом и да се поддава на обезсърчаващи размисли! Не беше време да се залъгва с илюзии. Има моменти, когато мисълта е така опасна за духовната енергия, както и лошите съвети. Затова Ноел избърса смело очи.

Първо, тя реши да преобразува малкото жилище, в което трябваше да живее занапред и да го направи по-приятно и повесело. Тя смяташе да започне от печката. Искаше винаги да поддържа огън, за да има в малкия апартамент равномерна и приятна температура през цялата зима. След това възнамеряваше да прибере куфарите, естествено, не преди да е изпразнила съдържанието им.

Тъкмо когато се залови с тази работа, тя намери между дрехите си белия плик, който Ив ле Кермьор й бе предал в Леванс и който не бе намерила сили да отвори вечерта след неговото заминаване.

След това бе забравила напълно за тайнственото писмо и когато тази вечер се намери в ръцете й, тя изпита отново същото колебание, сякаш страниците, написани от ръката на този, който бе желал да я направи своя, не можеха да съдържат друго, освен жестоки думи.

Тя отправи поглед към камината, но за щастие огънят там не бе се разгорял и Ноел не можа да хвърли писмото в пламъците, писмото, което я плашеше и което не искаше да прочете.

В своите последни минути, Жак ле Кермьор не бе желал нищо друго, освен да поправи грешките, които неволно бе сторил спрямо тези, които щеше да напусне.

И когато изстиналите пръсти на Ноел отвориха плика, девойката се увери, че писмото съдържаше само редове, покъртителни и смирени като топлата молитва на една душа, откъснала се вече от земята:

„Ноел, пишеше клетият нещастник, простете ми, че се вмъкнах така във Вашия живот. Не трябваше да се опитвам да Ви разделя от моя брат, това беше лудост! Как можах да си изгубя ума до такава степен и да вярвам, че бихте могла един ден да ме обикнете!

Простете ми и не обвинявайте моя брат, който винаги се е жертвувал за мен. Аз исках твърде много от неговата доброта, като го заплаших, че ще се самоубия, ако той не се съгласи с моите изисквания спрямо Вас… Под този натиск той прие, прие и защото Вие отказвахте категорично да напуснете Монжой.

Но това, което Вие не знаете, е, че моят брат, който не мислеше за Вас преди сватбата, Ви обикна почти веднага след като Вие приехте неговото име. Мъжът се привързва към това, което е негово и той държи още повече на една жена, която друг му оспорва.

Видях Ив да ме отбягва и да се усамотява в планината, за да скрие своята мъка и своите съжаления. Той се придържаше отчаяно към дадената дума, пресилвайки своята почтеност.

Като гледах всичко това, Ноел, не можах да намеря нужната смелост да Ви се наложа. Мисълта за другия, който страда ме възпираше да сторя злото докрай! Тъкмо затова и реших да замина и да не се върна повече. Да не се изправям между вас двамата, това ще бъде моето изкупление.

Понеже Вие отгатнахте всичко, няма какво повече да ви обяснявам. Но моля Ви, Ноел, бъдете великодушна. Във Вашите малки ръце държите щастието и живота на един мъж, който досега не е познал нищо друго, освен жертви и отричане. Обичайте го и се опитайте да му помогнете да забрави мрачните часове, които е изживял заради моя егоизъм. На жената се пада задачата да донася забрава за скърбите и да вселява радост в сърцата. Мъжът има право да очаква това от своята съпруга. Последвайте съвета ми, Ноел, бъдете добра и не пресмятайте.

Където и да съм аз, ако бог ми позволи да Ви виждам, ще Ви благославям за всяка усмивка, която ще предизвиквате на устните на моя брат.

Моя малка Ноел, сбогом! Аз бях луд. Простете ми. И се постарайте моят беден Ив да си спомня за мен без огорчение.“

Жак ле Кермьор

Това писмо, което беше един вид морално завещание, развълнува девойката. Тя заплака с горещи сълзи, както често й се случваше напоследък.

Младата жена не можеше да не се разчувствува при мисълта за покъртителните изживявания, които бяха накарали изчезналия да напише подобно писмо. Въздействието на това послание от покойния беше неочаквано силно. Сякаш някакъв пламък пречисти отровената и изтерзана душа на Ноел.

Тя стоеше неподвижна, смъртно бледа, с втренчен поглед.

Защо не бе прочела по-рано това писмо?

Поради каква случайност, поради каква нещастна забрава то трябваше да попадне в ръцете й едва днес, двадесет и четири часа по-късно, след като бе изпратила писмото си за Монжой? След като бе скъсала със съпруга си.

Нейният съпруг! Та нима тя го бе напуснала! Защо му бе писала? Може би, за да не го види никога вече!

Всичко, което от часове разяждаше сърцето й, сега избухна като ослепителна истина. За миг на девойката се стори, че ще полудее.

Тя бе напуснала съпруга си!

Дълбоко, конвулсивно ридание я разтърси. Обхвана я такава слабост, че пожела да умре, за да се отърве от мислите, които я преследваха.

О, да, да забрави всичко, да престане да се обвинява, че наоколо й страдат заради нея. Да умре, за да се отскубне от горчивината на съжаленията, от мъчението на угризенията.

Тя си легна, без да яде: мъката бе убила у нея всяко желание. Ноел не беше в състояние нито да си приготви някаква храна, нито да сложи залък в устата си.

Цялата нощ тя плака, отдадена изцяло на отчаяните си мисли.

В тъмната стая, сгушена в леглото си, Ноел не търсеше вече различни предлози за мъката си.

Причината за скръбта си тя чувствуваше написана с огнени букви в собственото си сърце:

„Ив!“

Една единствена дума, едно-единствено име събираше цялата й мъка. Име, което й беше скъпо, въпреки че досега тя не искаше да го признае дори и пред самата себе си.

Но защо досега не бе се решавала да погледне ясно в собствената си душа?

Как не бе разбрала до преди час какво място заемаше в живота й нейният съпруг? Как не бе могла да схване, че за нея не би имало по-голямо мъчение от това да се лиши от неговото присъствие?

Тя не отдаваше вече никакво значение на нежеланите посещения на другия, на този, който се бе отдръпнал! Жак никога не бе имал значение за нея. Сега тя се питаше с почуда, как бе могла да бъде така сляпа и така заблудена, та да се убеди, че Ив не представлява нищо за нея и че другият е всичко!

С болезнена острота, която я отчайваше, тя не бе преставала да повтаря всеки ден: „Аз съм вдовица, която вече никой не обича!“.

Но защо? Защо е тази самоизмама, когато знаеше много добре, че като говори така, забулва истината?

Тя обвиняваше своя съпруг в най-тъмни помисли и дела, приписваше му всички грешки. Цялата й неприязън на невежо и строго момиче се отправяше към него. В действителност, тя бе се опитвала да го засегне, да му причини болка, да си отмъсти, а в края на краищата, бе наранила сама себе си.

Ноел разтваряше широко раната, която я измъчваше от толкова дни.

Писмото на Жак ле Кермьор бе стопило всички лоши чувства у нея. Изчезналият, като я предупреждаваше, че съпругът й я обича, бе прогонил всичките й съмнения, всичките й обвинения.

От цялата тази горчилка, от изострената й враждебност, у нея оставаше само съжалението, че бе подтикнала към такова трагично развитие отношенията между нея и съпруга й. Цялото положение с времето трябваше само да се облекчи и уреди, по този начин не бе ли опропастила своето щастие?

Едва сега младата жена усещаше, че Ив беше всичко за нея, че той единствен имаше значение. Той беше единственият мъж в нейния живот, единственият и първият, когото тя бе познала, този, за който мечтаеше, нейният съпруг! Едничкият смисъл на живота й!

Тя повтаряше почти като луда:

— Смисълът на живота ми!

Мозъкът й беше възбуден, както пред някакво голямо откритие. Откритие, което идваше твърде късно. Една безполезна светлина сега, когато тя бе скъсала.

Девойката заспа едва призори с пламнали страни със следи от сълзи.

В продължение на двадесет и четири часа тя се чувствуваше несигурна и нещастна, без да знае как да се измъкне от това положение, в което беше изпаднала.

Тя бе напуснала Монжой, без да размисли много, подтикната от мрачни предположения, които бяха засегнали нейното честолюбие и смятайки, че никога вече няма да се върне отново в планинското имение.

От друга страна, Ноел съвсем не беше борческа натура. Подтикната от събитията, които бяха взели връх в нейната инертност, тя би могла да извърши известни, неочаквани дори за нея, постъпки. Скъсала бе с Ив ле Кермьор, написала бе онова съдбоносно писмо, напуснала бе хотела в Симиез и бе постъпила на работа в книжарницата — все постъпки, които на пръв поглед можеха да изглеждат енергични, когато всъщност бяха само последица от липса на контрол над собствената воля и от непознаване на своите истински чувства. Тя се обвиняваше за това, че е скъсала със съпруга си, и не смееше повече да му пише. Освен това, откакто бе прочела писмото на Жак ле Кермьор, бе я обзело странно чувство на срам спрямо младия господар на Монжой. Не че тя приемаше напълно възможността за това прекрасно нещо: любовта на мъжа, чието име носеше. Това беше толкова хубаво, че на Ноел й беше приятно да го приема за възможно, макар то да изглеждаше невероятно.

Нямаше ли светлинки на надежда сред няколкото факти, които тя си припомняше: особената топлота, която придобиваше погледът на съпруга й, когато я погледнеше; нежността, с която той се бе отнесъл към нея горе в планината, когато бе навехнала крака си, дълбокия и вълнуващ глас, с който той й говореше. Най-накрая тези упреци, тази нервност, които той бе проявил, след като тя бе пожелала да напусне Монжой.

Да, всичко това, гледано под възможния ъгъл на любовта, беше допустимо, можеше да бъде прекрасно, обещаваше вече чудесни възможности, които караха сърцето й да се вълнува.

И естествено, понеже всичко това можеше да бъде и действителност, Ноел чувствуваше, че става още по-стеснителна със сериозния и снизходителен господар на замъка. Струваше й се дори, че никога занапред тя не би могла да му говори свободно, както преди. Всяка нишка на нейното същество щеше да бъде насочена към обичния и горещо желан съпруг и при все това, смутената и поруменяла Ноел не се осмеляваше дори да помисли за възможността да му пише, да се извини и да пожелае отново да заеме своето място в изоставеното огнище.

За да изпрати такова писмо и да се реши на подобна постъпка, беше необходима дързост и енергия, които плахата Ноел не притежаваше.

И както правят всички нерешителни хора, които непрекъснато се колебаят, девойката се задоволи да пише в хотела в Симиез, за да изпрати новия си адрес, под предлог, че ще трябва да й препращат в Кан всички писма, които можеха да пристигнат за нея.

Това беше всичко, което тя можа да измисли в своята наивност, за да не скъса окончателно нишката, която все още я свързваше с Монжой.

Когато във вторник сутринта Ив ле Кермьор получи писмото от Ноел, той пребледня и остана съвсем замаян. Не допускаше нито за миг, че младата жена би била способна на подобна неразумна постъпка.

— Тя ми изглеждаше така разумна — въздъхна той. — Как е могла да стигне дотам?

Веднага се упрекна, че бе имал толкова голямо доверие в нея. Трябваше да остане при младата жена или да я повери някому, който щеше да го държи в течение на всичките й постъпки и намерения.

— Трябваше да предвидя подобно нещо, но като я оставих сама и свободна в града, аз исках да й дам възможност да опознае малко живота. Нима можех да допусна, че тя ще вземе нещата толкова присърце? Че ще прибегне към такава крайност?

За миг той си припомни нежното затворено лице, което изглеждаше така разумно. Младият мъж потръпна, спомняйки си мълчаливия зов на големите тъжни очи, в които бе имало толкова много мъка през последния ден.

— Моя малка Ноел! Някаква голяма мъка е притискала сърцето ти, а аз не съумях да разбера това. Обвинявах те в безразличие, а ти си се старала да се овладееш, за да не издадеш страданието си.

Но изведнъж, едно предположение събуди у младия мъж непоносима тревога. Дали някой друг не се бе намесил помежду им със своето влияние? Тази възможност беше твърде неприятна, но за всеки случай не беше недопустима.

Ив взе отново писмото и го прочете още веднъж много внимателно, като преценяваше всеки негов израз. Нямаше никаква дума на нежност и обич в това решително сбогуване, но въпреки своята умишлена студенина, на младия мъж му се струваше, че долавя между редовете на това послание да трепти цялата нежна и обичлива душа на девойката. С каква настойчивост тя му казваше и повтаряше, че Жак не беше нищо за нея и той единствен имаше значение за живота й. Ако тя не искаше да му направи удоволствие, защо наблягаше толкова много на отношенията си с покойника?

„Той не е нищо за мен, съвършено нищо. Той винаги остана за мен един съвършено чужд човек. Разберете добре: нищо!“

Тя пишеше, че никаква връзка не е съществувала между брат му и нея. Силна руменина обагри челото на Ив ле Кермьор, защото това твърдение предизвикваше у него дълбоко вълнение.

Зъбите му захапаха нервно пребледнелите устни и погледът му придоби изведнъж особена твърдост. Мисълта му ровеше в миналото… Чувствата на брат му към младата жена… Посещенията, които той й бе наложил. Ах, мъчителното и ужасно видение! Какво се бе разиграло всъщност между мъртвия и избягалата девойка? Писмото на Ноел като чели се опитваше да разреши загадката.

„Нищо! Вие единствен имахте значение за мен. Гледах на Вас като на мой съпруг. Струваше ми се, че Вие трябва да бъдете всичко в моя живот.“

Той реши, че в случая не беше възможно никаква двусмисленост и тази мисъл му подействува така благотворно, че задоволство изпълни цялото му същество.

— Малка Ноел! Моя малка Ноел! — повтаряше той, цял потръпващ.

Дни наред неговото неспокойно сърце беше разкъсвано от толкова мъчителни предположения! Възможно ли беше цялата истина да бъде включена в тези няколко реда, така ясно написани:

„Вашият брат остана съвършено чужд за мен. Вие единствен имахте значение в моите очи.“

Какво щастливо облекчение му донасяше подобна увереност! От каква мъчителна тъмница се изтръгваше душата му!

Вълнението предизвика лек влажен блясък в очите на младия мъж!

— Жак, братко мой! Колко добър си бил! Колко великодушен!

Той никога не бе допускал възможността за едно толкова голямо щастие. Нещастният ранен от войната, всъщност не беше ли винаги малко егоистично взискателен? Как бе могъл той да не изпълни докрай своите печални изисквания? Да не приведе в изпълнение своите смущаващи теории за право на любов на всяка цена?

— Жак, мили, ти съумя да се покажеш великодушен и благороден. Намери нужните сили, братко мой, и въпреки че животът ти донесе толкова удари, ти не се предаде докрай!

Ив ле Кермьор изпитваше такава дълбока, безкрайна благодарност, че душата му се изпълни с доброта и милосърдие към всички.

— Ноел можеше да забрави, понеже в действителност не е пострадала и аз не съм бил един неволен съучастник.

Въпреки широтата на схващанията му, които го поставяха така далеч от човешките условности, той признаваше, че наистина беше голямо щастие, че нещата се бяха развили така и не бяха нарушили тези условности.

— Всичко е наред, какво облекчение!

Но изведнъж той потръпна, като си помисли за писмото на Ноел:

— Но тя няма да се предаде! Тя ми казва, че аз единствен съм имал значение в живота й и въпреки това, сега се откъсва завинаги от мен.

Изведнъж всичките му грижи се върнаха.

— Трябва да я намеря, трябва да й кажа. Необходимо е едно откровено обяснение между нас двамата. Всъщност, Ноел е едно голямо дете, което не знае нищо.

Той смяташе себе си толкова силен и с толкова богат опит, че се чувствуваше обзет от всеопрощаващо чувство към малката съпруга, която беше така уязвима, понеже не познаваше живота.

— Мое малко момиче! Дано да не е направила нещо по-лошо, а да се е задоволила с опита сама да си припечелва хляба. Страшно е да си помисли човек на какви опасности може да се изложи едно така неопитно същество.

Този страх от нещо непредвидено го накара да напусне Монжой час по-скоро и да тръгне за Ница, за да потърси младата си жена. Той предполагаше, че в хотела ще му дадат нужните сведения, за да може да намери Ноел, тъй като хотелският автобус трябва да е пренесъл багажа й. На касата сигурно беше отбелязан нейния адрес. Очакваше го голямо разочарование, когато там го увериха, че пътничката бе заминала, без да даде никакви подробности относно новото си местонахождение.

Колкото се отнася до куфарите й, тях тя отнесе с едно такси.

Ив ле Кермьор трябваше да направи усилие, за да остане невъзмутим, защото в никакъв случай не искаше поведението на Ноел да даде повод за разговори на хотелската прислуга.

— Тя ми беше телеграфирала да я последвам, но получих телеграмата й твърде късно — обясни той. — Ние щяхме да отидем на няколко места и съм сигурен, че жена ми ме чака на някое от тях, но как мога да знам къде? Предпочитах да зная, преди да тръгна отново на път.

— Наистина — съгласи се учтиво касиерката, която се стараеше да бъде любезна с този богат клиент.

— Има ли в хотела някой, който би могъл да ме осведоми? — настоя Ив. — Госпожа Ле Кермьор все трябва да е разговаряла с някой от вашите клиенти.

— О, господине, не мисля! Младата дама беше много сдържана. Тя не говореше и дори се държеше настрана от другите гости. Може би поради траура й! Тя изглеждаше толкова тъжна, че никой не се осмеляваше да й досажда.

— Нима тя не бе разговаряла с никого? — продължи да разпитва Ив, когото тази мисъл измъчваше и успокояваше едновременно.

— С никого, господине. През последните дни, наистина, тя не изглеждаше толкова мрачна. Не носеше вече големите черни воали и дори бе променила фризурата си. Младото й лице съвсем се бе изменило. Тя положително беше по-хубава така, господине. И все пак, не беше весела, но чакайте, господине, бихте могъл да разпитате момчето, което й помогна да пренесе куфарите си. Той може да е чул нарежданията, които младата дама е дала на шофьора.

Уви! Момъкът не можа да съобщи нищо повече.

— Клиентката поръча да я откарат пред новата поща в Ница. Въпреки че тя се намира близо до голямата гара, това съвсем не означава, че дамата е заминала с влака!

Макар и да беше съвсем озадачен, Ив ле Кермьор все пак се сети да поиска от момчето да му опише шофьора и колата. Вероятно ставаше дума за някое такси от множеството автомобилни пиаци в Ница. Младият мъж се надяваше, че като разпитва из различните гаражи и пиаци, в края на краищата, щеше да намери шофьора, който бе отвел Ноел. Чрез него той се надяваше да стигне до нея или поне да събере някакви полезни сведения.

Ив продължи дълго време това разследване, без да се добере до някакви факти. Навсякъде, разпитваните шофьори не можаха са отговорят на никой от въпросите му: никой не си спомняше да е бил в Симиез, за да вземе от там някаква млада жена с куфарите й.

След тези първи неуспехи и при страха, че няма да може да открие Ноел, лесно е да се предположи с какво задоволство на другия ден Ив ле Кермьор научи, че бе пристигнало писмо от жена му, с което тя съобщаваше новия си адрес.

Въпреки желанието си да не я обвинява, младият мъж започваше вече да си въобразява, че тя бе взела предпазни мерки, за да се скрие, да не бъде намерена. Той допускаше дори, че бе заминала за някоя далечна страна, където нямаше да му мине през ум да я търси. Имаше моменти, в които той подозираше младата жена, че не е заминала сама. Изобщо, въпреки че досега никога не бе имал случай да изпълнява точно задълженията си, и в неговата душа се промъкваха безпокойство и съмнения, които можеха да измъчват един истински съпруг.

Това писмо обаче оказа благотворно влияние върху младия мъж. Благодарение на него той щеше да намери Ноел. Освен това, то беше доказателство, че при младата жена нямаше никой, чието присъствие тя би искала да скрие, понеже, оставяйки адреса си, явно показваше, че не се страхува да бъде изненадана в новото си жилище.

— Моята малка Ноел е тук, близо до мен, а аз мислех, че е така далеч и вече започвах да се поддавам на най-грозни мисли.

Ив ле Кермьор не се бави дълго, за да тръгне на път с един от множеството автобуси, които свързват хубавата Ница с Кан, белият аристократичен град. Беше едва два часа следобед, когато той пристигна на посочения адрес. Той се озова пред къща с чист и спретнат, макар и скромен вид. Портиерката, която отговаряше на вида на къщата, го посрещна приветливо и отговори любезно на въпросите му.

Естествено, в този час Ноел отсъствуваше от къщи и жената не можа да осведоми Ив къде работеше новата наемателка.

— Тази млада жена е тук само от няколко дни и изглежда доста самотна. Не зная нищо за нейните навици, нито пък къде отива тя през деня.

— Без съмнение, тя работи?

— Не бих могла да ви осведомя, господине, тъй като тя самата не ми е казала нищо.

Въпреки привидната си любезност, портиерката беше много сдържана и явно не искаше да си даде труд да му услужи. Тогава Ив помисли, че на неопитната Ноел едва ли бе й минало през ум да даде нещо за почерпка на тази жена. Но щом той побърза да поправи този пропуск и то твърде великодушно, тя веднага направи усилие да го осведоми по-добре.

— Да, да, младата дама сигурно работи някъде, защото тя излиза и се прибира винаги по едно и също време. Жалко, че досега не съм се сетила да я попитам, къде би могъл да я намери човек през деня, в случай, че някой посетител дойде да я търси.

— Към колко часа казахте, че се прибира вечер?

— Хм! Горе-долу към седем часа и винаги с покупки в ръце, като човек, който се храни у дома. Сега-засега изглежда, че тя предпочита да си стои горе в стаята, защото веднъж, като се прибере, виждам я едва на другата сутрин.

— Може би й идват гости?

— О, жива душа не идва. Този дом е държан много строго. Ако някой идваше да я посещава, аз положително щях да го знам. Не! Вярвайте ми, господине, вие сте първият, който идва да се интересува за г-жа Сабатие.

Но внезапно, обзета от съмнение, въпреки че току-що бе прибрала тлъстата сума, тя запита:

— Господинът сигурно е някой роднина, нали?

— Да, да.

— Надявам се, че не носите лоши новини на моята наемателка. Тя е толкова спокойна и тиха млада жена, че би било жалко да има някакви неприятности.

Ив ле Кермьор не обичаше любопитните хора и незабавно даде възможност на жената да го разбере.

— Вие сте напълно на погрешен път, госпожо. Аз бързам да се видя с моята роднина и ми е крайно неприятно, че ще трябва да чакам до седем часа вечерта. Надявах се, че вие ще можете да ме уведомите къде е тази, която идвам да видя и по този начин да ми спестите дългото чакане.

— Ах, горкият господин! Но като не мога нищо да направя! Не зная нищо за младата дама. Тя ми се вижда малко горделивичка, за да разказва работите си! Но е елегантна, държи се добре. Господинът би направил добре, ако я потърси в клоновете, които са отворили тук големите парижки магазини.

Младият мъж благодари на бъбривата старица и за да убие по някакъв начин времето си, тръгна да се разхожда из града с надеждата, че може би случаят ще го срещне с тази, която бе дошъл да търси. Но не стана така и едва след седем часа вечерта Ив ле Кермьор, който дебнеше отдалеч вратата на къщата, в която живееше Ноел, я видя да пристига с няколко малки бели пакети в ръце. Той настигна жена си по стълбите. Тя се качваше бавно, с равномерна стъпка към третия етаж, където беше сгушено нейното малко апартаментче. Като чу зад себе си стъпки, които изглеждаха по-нервни от нейните, тя погледна назад, готова да се отдръпне, за да даде път на нетърпеливеца, който идваше зад нея. Но когато позна съпруга си, Ноел едва не изпусна всичките пакети, които държеше.

Тя остана неподвижна на стъпалото на стълбата, вкаменяла от учудване. Гледаше го и не можеше да произнесе нито дума. Няколко мига се гледаха мълчаливо. После сдържаността на Ноел се изпари, тя сведе глава и започна тихо да плаче.

С един скок Ив се озова до нея и веднага я притисна в прегръдките си. Машинално, той протегна ръка и й помогна да носи пакетите.

— Ноел, моя малка Ноел! — промълви той развълнуван.

Младият мъж трябваше да й помогне, за да може тя да изкачи последните стъпала. Той дори взе ключа, който Ноел държеше в ръката си, за да отвори входната врата. Заслепена от сълзите, девойката сякаш не си даваше сметка какво прави.

Когато вратата се затвори след тях, младият мъж взе мълчаливо пакетите от ръцете на Ноел, остави ги настрана, а после много смутен и почти неспособен да говори, той я привлече към себе си и я притисна трескаво.

— Моя малка Ноел! — повтаряше той развълнуван, смутен, забравил всичко друго, освен това, че най-после държеше в прегръдките си любимото същество, което смяташе, че бе загубил завинаги.

Те влязоха в стаята, изпълнена със здрач и със сенки. Там, сред тишината и спокойствието, останаха мълчаливи, плътно прегърнати. Нямаха сили да се отделят един от друг. Тази първа прегръдка ги вълнуваше безкрайно много.

За първи път, откакто съдбата бе я свързала с Ив ле Кермьор, Ноел се чувстваше наистина съпруга на този мъж, когото бе поискала да избегне завинаги. Този мъж, когото бе смятала, че мрази и към когото сега цялото й същество се стремеше така влюбено, така жадно.

От своя страна в този миг Ив ле Кермьор забелязваше, че младата жена неусетно бе завладяла изцяло сърцето му. Тя, същата малка и наивна съпруга, която смяташе така незначителна и която толкова дълго време бе пренебрегвал.

Защо едва сега бе проумял истинските си чувства? Нима трябваше да помисли младата жена за окончателно загубена, за да си даде сметка, че тя му беше така скъпа и незаменима, за да разбере какво голямо място бе заела тя в живота му.

— Моя малка Ноел — промълви той тихо, — да знаете колко съм щастлив, че най-после ви намирам! Защо ме напуснахте, когато ви обичах толкова много. Кажете ми, моя любима, нали се събираме вече завинаги? Нали вече никога няма да се разделим?

Свела глава на рамото му, затворила очи, девойката промълви смутено:

— Бях луда, Ив. Луда! Простете ми, сама не знаех какво става с мен. Мислех, че по този начин ще премахна мъката, която ме задушаваше. Не можех да предположа, че като се отдалеча от вас, ще страдам хиляди пъти повече, защото ще бъда лишена от вашето присъствие, защото няма да ви виждам.

Той я притисна по-плътно до себе си и зашепна на ухото й:

— Ноел, мила, аз не искам лоши спомени да ви наскърбяват. Но все пак, веднъж завинаги ние двамата ще трябва да поговорим за миналото открито и с пълно доверие един към друг, за да можете вие да разберете.

Но тя постави ръка на устата на съпруга си, за да не му даде възможност да продължи. Нужно ли беше повече да се говори за миналото? Нима мъртвият не й бе дал най-хубавото обяснение, което можеше да пожелае нейната любеща душа?

Нежна и мила, каквато Ив я бе обикнал, тя прошепна:

— Шшт! Да не говорим повече за нищо. Това, което зная, ми е достатъчно! Дълго време ми трябваше докато разбера, но сега вече имам пълно доверие във вас и зная, че мога да бъда ваша съпруга без всякакви съмнения, без всякакви подозрения.

Ив я помилва по косите и запита:

— А вие, Ноел, ще забравите ли, ще забравите ли всичко, без да ме обвинявате?

— Няма в какво да ви обвинявам — увери го тя с жар. — Ив, ръката на провидението ни води и всеки от нас отговаря само за собствената си съвест, а вие сте чист.

— И после — настоя пак младият мъж, — вие ми бяхте казала, бяхте ми писала, че… моят брат…?

— Казах ви самата истина, Ив. Той никога не е бил за мен нещо повече от един чужд човек.

— Чужд човек, Ноел, нима е възможно?

Тя поклати глава.

— Точно така е! Той беше само един посетител, който ме плашеше малко, който не се сближи с мен и все пак бе за мен един приятел.

Двамата отново се притиснаха горещо един към друг и известно време стояха мълчаливи и съсредоточени в собствените си чувства. Като мислеше за последното желание на изчезналия, Ноел, обзета от истинско великодушие реши, че беше неин дълг да предизвика в душата на този, който бе останал жив, пълно опрощение.

— Да — повтори тя, — вашият брат беше за мен почти приятел и той ви обичаше много. Може би, тъкмо заради това, Ив, аз мога да мисля за него с такова братско снизхождение.

— Ноел, вие не можете да подозирате колко ме радват вашите думи. Истински балсам пада върху сърцето ми, като чувам това. Аз обичах толкова моя брат. За мен беше неописуемо мъчение да гледам неговите постъпки и в същото време да бъда принуден да ги търпя и да си затварям очите пред тях.

Ноел вдигна глава към младия мъж, докосна страната си до неговата и промълви, обзета от дълбока нежност и милосърдие.

— Ив, забравете всичко, което може да помрачи твърде скъпия образ на покойния, защото той не е виновен, че е прегрешил в този случай. Каквото и да е миналото, то трябва да бъде между нашите скъпи спомени. Не сме ли ние свързани един с друг благодарение на Жак и сега можем да се опрем един на друг и така да навлезем в живота с повече вяра, с повече сигурност, пак благодарение на него? Виждате ли, Ив — добави тя, дълбоко убедена и искрена, — човек трябва да познае страданието, за да може да разбере стойността на щастието. Ние и двамата преминахме през този огън и тъкмо затова вярвам, че сега ние ще можем да бъдем наистина щастливи.

При тези думи младата жена се притисна още по-топло към мъжа си. Ръката й се плъзна свенливо по гърдите му и обгърна нежно врата му. После тя прошепна тихо:

— Ив, вие сте мой съпруг, единственият мъж в моя живот, първият, когото съм обичала и този, когото ще обичам винаги.

Тя правеше това признание, затворила очи, като усещаше чудната наслада да може най-после да се отпусне с доверие на рамото на любимия мъж. Можеше ли да допусне преди, в дните на неудържимо страдание, че ще дойдат тези блажени мигове, когато ще забрави всички горчивини и тревоги? Колко пъти, откакто се бе омъжила, бе изпитвала толкова голямо желание да се притисне до любимия мъж, да опре главата си на рамото му, да се сгуши до него, без да се помръдва и да стои така, прималяла от щастие, обладана от чудно спокойствие и от чувството, че двете силни ръце, които я притискат, са за нея целия свят!

— Ах! — промълви тя полугласно. — Толкова съм щастлива! Сякаш всичките ми мечти се сбъдват! Така копнеех да се приютя до вас, както сега, да бъда обзета от чувство на пълно успокоение, отмора и сигурност. Да бъда приютена в здрави прегръдки, където не може да ми се случи нищо лошо.

— Мила…

Но желанието у мъжа се смесва винаги повече или по-малко съзнателно с всички негови вълнения. Това топло, гъвкаво тяло, притиснато плътно до неговото, този нежен глас, който тръпнеше така смутено, нежните думи, които младата жена шепнеше на ухото му, всичко това събуди у Ив ле Кермьор твърде дълго потискани желания и разпали огън, който нищо вече не беше в състояние да потуши. Всъщност, нямаше нищо чудно в това. Ив ле Кермьор беше един здрав и силен влюбен мъж, който дълго време трябваше да обуздава искрените си и дълбоки чувства към собствената си съпруга.

Той си възвръщаше изведнъж любимата жена, след като неведнъж се бе измъчвал в неутолим копнеж по нея. Никакви пречки не съществуваха вече между тях, никакви недоразумения не ги разделяха. Напротив, младият мъж чувствуваше как бурно и влюбено тупти женското сърце до неговото, колко доверчива е ласката на нежните ръце. Тръпка премина по цялото му тяло. Той отпусна прегръдката, която правеше Ноел пленница между неговите здрави ръце и в здрача потърси с поглед очите на младата жена, сякаш за да прочете и в тях това, което издаваше трепетът на гласа й, ударите на сърцето й. Веднага след това ръцете му се сключиха отново около крехкото младо тяло, но този път прегръдката бе много по-буйна. Устните му се отделиха от меките копринени коси и притиснаха моминската уста в продължителна целувка. Целувката, която бе споделена, защото след четиримесечен брак, едва сега Ноел се чувствуваше като истинска съпруга на Ив ле Кермьор.

Едва сега те чувствуваха, че трябва да си принадлежат.