Макс дьо Вьози
Имение в планината (2)

От този миг за Ноел започна един така спокоен живот, какъвто никога не бе си представяла, че може да вкуси. В голямата тиха къща девойката се радваше на истинска свобода. Изобщо с нея никой не се занимаваше. Тя прекарваше по цели дни без дори да зърне господаря на замъка. Изглежда, че повече време той прекарваше затворен в своя кабинет. Когато някоя случайна среща ги изправеше един срещу друг младият мъж се задоволяваше да поздрави съвсем сдържано с едно „Добър ден, госпожице“, което звучеше доста студено и пресичаше всяка размяна на повече думи.

Нарежданията й се предаваха писмено, върху един бележник, който й донасяше Норина и върху който господарят записваше своите забележки. Тя трябваше да отговаря по същия начин и понеже винаги се страхуваше, че г-н Ле Кермьор може да промени мнението си и да я отпрати от Монжой, избягваше да му досажда с въпроси или забележки, които биха го отегчили.

Тя беше много щастлива, когато един ден прочете в бележника неоспоримото одобрение на г-н Ле Кермьор:

„Доволен съм от вашата работа. Можете да продължите класирането на книгите по реда, по който сте започнала.“

Обикновено Ноел се задоволяваше да одобрява всичко, което казваше господарят, без никога да си позволява дори и най-малка забележка. Но този път тя беше толкова доволна от похвалата, че се осмели да напише: „Благодаря, господине“ и да се подпише.

Освен тогава, когато отиваше да се храни сама в малката столова, Ноел прекарваше цялото си време в библиотеката, където влагаше всичките си познания и цялото си желание. Тази огромна стая, облицована и постлана с дъб, чак до тавана с полици от същото дърво, бе станала особено близка и обична на младото момиче. Ноел бършеше, лъскаше, пишеше, ту кацнала с кърпа в ръка на горния край на високата стълба, ту седнала пред голямата квадратна маса и разтворила безкрайните списъци. Самотното момиче се чувствуваше в уютна обстановка. Убеждението, че тук е на мястото си, повдигаше самочувствието й.

И все пак, през дъждовните дни, когато мракът изпълзяваше из отдалечените и полутъмни ъгли на помещението, Ноел се чувствуваше някак изоставена в тази голяма стая, сред неизброимите томове книги. Девойката сама не можеше да разбере на какво се дължеше това чувство, защо трепваше при най-малкия шум и защо се плашеше така лесно. Впрочем, откакто работеше сама, въображението й бе станало почти болезнено. Едно изпукване на мебелите, падане на книга, трепване на електрическата крушка, всичко й правеше впечатление. Понякога й се струваше, че усеща зад себе си нечие човешко присъствие. Обръщаше уплашено глава, търсеше с очи невидимото лице, чието дишане й се струваше, че чува. И понеже голямата стая оставаше все така празна и запазваше същия вид на спокойно убежище, Ноел се усмихваше над напразния си страх и сама се упрекваше.

Един ден, течение, дошло кой знае откъде, пръсна внезапно листовете на един ценен ръкопис и изпълни с ужас девойката. За миг тя остана трепереща, без да има сили дори да се помръдне.

Скоро, обаче, тя затвърди убеждението си, че страховете й са оправдани. Тогава, когато смяташе, че е сама в библиотеката, някакво друго лице се навърташе наоколо. Този ден, тъкмо когато Ноел се бе покачила на най-горния край на стълбата, чу зад себе си силна кихавица. Това беше така неочаквано, че тя нададе вик на ужас и едва не падна от мястото си.

— О, как ме уплашихте, господине! — възкликна, като смяташе, че г-н Ле Кермьор е зад нея.

Но когато се обърна към тази страна, от която бе дошъл шумът, девойката широко отвори очи. Стаята беше празна. Ужасена, тя се вкопчи в медната пръчка, на която беше окачена стълбата и започна да се взира във всеки ъгъл на голямата стая, без да открие нещо.

И все пак, тя не сънуваше. Сигурна беше, че бе чула с ушите си звънкия шум на силна кихавица, която е невъзможно да се удържи.

— Кой е тук? — запита тя с треперещ глас.

И понеже никой не й отговори, тя замоли:

— О, моля ви, не ме плашете! Някой току-що кихна тук.

Но същата потискаща тишина изпълваше стаята и тъмните й ъгли.

Ноел бе свикнала да пали само лампите над тези полици, където работеше, така че цялата останала част на библиотеката тънеше в полумрак. Да слезе надолу по стълбата и с един скок да се спусне към електрическия ключ, за да го превърти бе за нея работа, която не трая повече от един миг. Изведнаж тридесетина лампи блеснаха из всички краища и заляха с обилна светлина голямата зала. С един поглед Ноел можа да установи, че наоколо нямаше никой. Вратата беше добре затворена, прозорците — също.

Момичето прокара ръка по челото си и изведнъж почувствува непоносимо, остро главоболие.

— Боже мой! Но аз не съм луда! Сигурна съм, че преди малко, зад гърба ми, някой кихна.

По-смела, откакто силното осветление заливаше просторната стая, Ноел направи една обиколка край стените, погледна под масите, взря се във всички ъгълчета.

— Явно е, няма никой! — въздъхна тя успокоена. — Но все пак, аз чух…

И понеже държеше на всяка цена да намери някакво обяснение на случилото се, девойката се опита да разсъждава спокойно. Във всеки случай, тя чувствуваше, че не трябва да намесва г-н Ле Кермьор в това произшествие. Кой знае дали неволно нямаше да създаде повод, от който той да се възползува, за да я отдалечи от Монжой. Този случай щеше да бъде удобен за него, за да й припомни, че не жена, а мъж трябваше да вземе на работа, за да има спокойствие! Тя трябваше да съумее да се успокои сама, като намери някакво обяснение, което едновременно да разсее страха й и да го оправдае.

— Понеже няма никой в тази стая, то аз съм се излъгала и сигурно шумът е дошъл отнякъде другаде.

След като стигна до това заключение, тя продължи:

— Щом съм се излъгала, трябва да е кихнал някой в една от съседните стаи.

При тази мисъл лицето на девойката изведнъж се проясни.

— Много просто! Тази голяма стая усилва значително звука. Дори когато ходя, моите стъпки отекват по-силно. Ето обяснението на моя страх: Някой се е намирал в една от съседните стаи или на по-горния етаж и неговата кихавица е достигнала дотук, усилена през отвора на камината и през някоя цепнатина на стените или тавана.

Това обяснение на случилото се й подействува добре.

— Човек не трябва да допуска да го завладее страхът, иначе е загубен!

Сега вече тя беше напълно спокойна. Все пак, понеже уплахата я бе разстроила, девойката не работи повече този ден.

Тя чувствуваше, че е безполезно, в нервното състояние, в което беше, да се излага на някое ново приключение, което можеше да я обезкуражи напълно. За да не остане сама дори и в своята стая, тя взе някаква бродерия и отиде в кухнята при Норина.

* * *

В бележника, където господарят на Монжой записваше своите нареждания до девойката, една сутрин се появи малка бележка, която направи Ноел необичайно весела и радостна.

„Шивачката ще бъде утре в Монжой. Ще останете с нея през цялото време, докато тя е тук. Можете да си изберете няколко рокли, както и бельо, което ви е нужно. В Монжой трябва да бъдете облечена добре.“

Кое младо момиче не би посрещнало с радост подобно съобщение!

За Ноел това внимание от страна на господаря струваше колкото всички възможни думи на благодарност и похвала.

— Господинът сигурно е доволен от мен! — обясни тя оживено на Норина. — Сега вече не мисля, че смята да ме освободи.

Старата жена изгледа скромната престилка на Ноел и поклати глава подигравателно:

— Не намирам, че г-н Ив ви е оказал някакво изключително благоволение. Не зная дали сте честолюбива или не, моя бедна госпожице, но смятам, че не е излишно да се облечете малко по-добре.

Девойката изгледа дрехите си невъзмутимо и поклати глава:

— Но дрехите ми не са лоши. Ето, вижте още не са закърпени дори. В пансиона, ако някое място се протрие, слагахме отгоре кръпка.

— Да, възможно е, но не е много красиво. Смятам, все пак, че ще предпочетете роклите, които ще имате възможност да изберете тук, пред мъдрата пестеливост на сестрите.

— О, сигурно! — отвърна весело Ноел. — Но ако г-н Ле Кермьор трябваше, както сестрите, да облича четиристотин сирачета, положително не би бил толкова щедър!

И двете жени се засмяха от сърце, като си представиха какво би представлявал Монжой, ако в него се заселеха толкова момичета.

Шивачката се стори на Ноел като истинска вълшебница, защото от няколко метра плат съумя да й направи простички, но приятни и удобни рокли.

На девойката й се струваше, че сънува. Толкова богатство за нея! Тя щеше да се преобрази като Пепеляшка с приказните си рокли. Нейното наивно възхищение й спечели симпатията на шивачката. Тя й обясни, че от десет години идва редовно четири пъти в годината в Монжой.

— Норина би искала да се съглася да идвам всеки месец, защото тук има доста поправки, но аз предпочитам тя да ми изпраща работата у дома. И без това не е леко да идвам всеки три месеца на заточение по тези непристъпни места!

— Но тук е толкова красиво!

— Хм, не отричам, че е красиво, въпреки, че вятърът брули прекалено платото. Но аз изобщо ненавиждам тази местност. Тукашните хора казват, че из този край бродели духове и било опасно да се скита нощем по тези места.

— Духове в Монжой! — протестира момичето. — Ето два месеца откакто съм тук и уверявам ви, че никакъв призрак…

Внезапно тя млъкна и потрепери при една тайна мисъл. Припомни си неочаквано произшествието в библиотеката.

— Вие виждала ли сте някога призрак в Монжой? — запита тя с неуверен глас шивачката.

— О! Аз? Не! Не съм виждала нищо! — увери я жената, като се прекръсти. — Бъдете сигурна, че ако тук ми се бе случила някоя неприятна среща, никакви преимущества и обещания не биха могли да ме накарат да се върна!

— Тогава кой ви е говорил за призраци?

— Младите планинци, които нощем са се губили към италианската граница. Има митничари, а също и контрабандисти. И едните, и другите твърдят, че по височините на Траверс, Льован и Монжой нощем броди едър, тъмен конник, който просто лети над пропастите.

— Тук никога не се е говорило за подобно нещо — отвърна Ноел смутена.

— Разбира се, по-добре е да не се говори за вълка!

— Но, има ли хора — настоя момичето, — които да са виждали този конник?

Жената вдигна рамене.

— Нали знаете как се разказват тези работи? Всички говорят! Всеки добавя по нещо към разказа на съседа, така че човек не знае на кое да вярва и на кое да не вярва. Все пак, сина на Бредини твърди, че веднъж се е озовал лице срещу лице с черния конник.

— Ах! И тогава? — запита Ноел, потръпваща.

— Той твърди, че под лунните лъчи конникът изглеждал черен от главата до петите. Като че бил загърнат в грамаден плащ, чиито краища плющели злокобно на вятъра. Той бил яхнал необичайно голям бял кон, който се носел из планината от скала на скала. Никога един необикновен кон не би могъл да направи това.

— Нищо лошо ли не се е случило на момъка след тази среща?

— Не, той успял благополучно да се прибере вкъщи, въпреки че това видение почти го накарало да изгуби ума и дума. Майка му ми каза, че той трябвало да остане цели два дни на легло, толкова бил съсипан от вълнение.

Девойката беше твърде разумна, за да може така изведнъж да допусне, че е възможно един призрак да се разхожда с кон на лунно осветление по острите върхове на планината.

— Не мислите ли, че вашият г-н Бредини е бил пийнал малко повече тази нощ?

Шивачката поклати глава и се усмихна:

— Естествено, може да се допусне и това. Но митничарят Пабло, който не пие никога, твърди, не често чувал конски копита да тропат по каменистата почва на алпийските хребети.

— Все пак — забеляза Ноел — ето един призрак, който възпира войнствения плам на контрабандистите и техните преследвачи. Не мислите ли, че той е бил създаден от едните, за да отстрани другите?

— Не се смейте, малка госпожице. Черният конник съществува. Твърде много хора говорят за него, за да бъде само слух. Ако чуете някога през нощта шум от лудешки конски бяг, ще признаете, че подобно препускане не може нито да се забрави, нито да се обърка с какъвто и да е друг шум.

— О! — възкликна весело Ноел. — Всъщност, едва ли е толкова страшен един призрак, който препуска безспирно. Ужасно би било да го видиш, че се спира и тръгва подире ти, за да ти говори. Но понеже досега не е правил нищо подобно, този призрак е по-скоро симпатичен!

Жената се прекръсти отново.

— Да не говорим повече за това, малка лудетино! Не се знае дали той не ви слуша сега, когато се шегувате така непочтително с неговата личност.

Девойката погледна неволно зад себе си. Но беше съвсем светло и в малката стая, където двете жени бъбреха, златните лъчи на слънцето проникваха във всяко кътче. Наистина, в този час никакъв страх не можеше да се породи във възбуденото й въображение. Все пак, когато си легна, Ноел си припомни думите на шивачката и затова избягна да вдигне бялото перде на прозореца, за да погледне планината при лунно осветление, както правеше обикновено.

След като шивачката си отиде, всички нови рокли бяха наредени в гардероба на закачалки, освен една, която Ноел облече веднага, понеже много й харесваше. Радостна и оживена, девойката отиде в библиотеката и се залови с любимата си работа. Освен няколко изскърцвания, които й се стори, че чува и тихи, плъзгащи се стъпки, които сякаш се разнасяха зад самите книги, девойката не забеляза нищо особено и не изпита никакъв страх в тази стая.

Здравият й разум и доброто възпитание, което бе получила, не й позволяваха, въпреки известна наивност, да отдава значение на подобни невероятни неща. Напротив, струваше й се много по-естествено, когато някакъв шум я изненадаше или стряскаше, да потърси веднага разумно обяснение на случилото се.

Беше към края на май, дните вече бяха по-дълги и Ноел можеше да работи спокойно при широко отворени прозорци чак до свечеряване. Тя почти бе забравила приказките на шивачката, когато една нощ, след като не можа да заспи, стана, отвори прозореца и се облегна на перваза да съзерцава чудната гледка. Лунната светлина сякаш бе посребрила белите върхове на планината. Зрелището беше величествено и Ноел усети изцяло неговото ново обаяние.

Вятърът донасяше до нея уханието на цъфналите храсти около платото, полята блестяха от роса, а дивата мащерка пъплеше по краищата на пропастите и се спущаше в богати, уханни килими надолу към заспалата долина. Откъм планината се носеха множество неопределени шумове.

Ноел протегна с наслада ръце над главата си. Изпитваше истинско удоволствие от свежия нощен въздух. Но изведнъж, тя остана като закована на мястото си и очите й се разшириха от ужас.

Долу, на обширната поляна, заляна от лунна светлина, една голяма сянка се отдалечаваше. Ноел, изумена, видя да се очертава грамадно, недействително животно, един почти чудовищен кон и не по-малко внушителен конник.

Всъщност, това беше сянка, образувана от тяло, намиращо се между лунните лъчи и поляната. Но тази сянка беше така странно разтегната, така особено очертана, че не можеше да бъде на две обикновени същества. Изведнъж Ноел си помисли, поразена:

— Черният конник!

Тя трябваше да избяга и да затвори прозореца, но краката й оставаха като заковани за пода, докато ужасените й очи не можеха да се откъснат от чудовищното видение.

Сянката, която бе останала за миг неподвижна, се раздвижи изведнъж и до слуха на Ноел достигна тайнствен шум. Чудноватият ездач, като че ли се наведе над коня и той веднага се изправи на задните си крака, така че сянката му се проточи до другия край на поляната. След това с един страхотен скок смразяващото видение изчезна и сякаш потъна вдън земя.

Ноел нададе вик на ужас, когато сянката се раздвижи. На девойката й се стори, че със своя невероятен скок конникът ще се озове при нея. Лицето й застина, а очите й почти се изцъклиха от ужас. Отдръпна се назад полупримряла.

Когато няколко мига по-късно дойде на себе си и хвърли поглед към поляната, тя бе спокойна и тиха под ясната лунна светлина.

Все още изплашена до смърт, Ноел се запита дали не бе сънувала някакъв кошмарен сън. Но в далечината тя дочу шум от лудешко препускане, което отекваше глухо, като безспирно чукане. Все още се долавяше тропота на конски копита по търкалящите се камъни на стръмните пътеки. Ноел трябваше да признае, че случилото се беше действителност. Безспорно, бе изживяла тези незабравими мигове. Съвсем съсипана, тя се върна в леглото си. Главата я болеше, ушите й бръмчаха, трепереше като трескава. Сега разбираше как синът на Бредини, без да е пил, можеше да се разболее от вълнение при страшната среща и да легне на легло.

* * *

Ноел се пробуди с тежко главоболие, но споменът за нощното изживяване бе почти избледнял. Сега, когато се бе събудила отново в своята светла и слънчева стая, тя не беше вече така сигурна, че не е сънувала чудноватото видение. Дали не бе се повлияла от приказките на шивачката. Тъкмо снощи бе говорила с Норина за нея по повод на работата за шев, която се изпращаше в Рокбилиер. Девойката отвори прозореца си и дълго се взира в тихата поляна.

— Да, струва ми се, че наистина видях, видях с очите си! Не беше сън!

Но все пак, у нея съществуваше известно съмнение. По пладне тя излезе навън и напразно търси около голямото жилище подозрителни следи от неимоверно големи копита. Следи не намери и затова си помисли:

— Вълшебните копита няма да оставят следи!

Дори това да беше мираж, изникнал пред сънените й очи, някаква измислица на преуморения й мозък или действително някой призрак скитник, в случилото се имаше нещо невероятно и загадъчно.

— Най-добре е да смятам цялата история за нереална и да не се замислям прекалено над нея — реши тя. — Това е единственият начин, за да запазя разума си непокътнат и да не се вдетиня и оглупея като някои наивни селски жени, които малко са виждали и малко знаят, та затова си обясняват всичко с чудеса.

Ноел реши да говори за случилото се с Норина. После, понеже се срамуваше да признае, че макар и за миг бе повярвала в съществуването на някакъв призрак, загатна само за приказките на шивачката.

Старата жена отвърна ядосано:

— Всичко това са пиянски измислици. Хората от долината си въобразяват, че познават платото по-добре от нас, които живеем тук. Аз съм възрастна и нощем почти не спя. Мога да ви уверя, че никога не съм чувала препускането на този призрачен кон, нито съм го виждала да се появява. Ех, да, вярно е, че аз не пия!

Девойката се усмихна и си помисли:

— В такъв случай съм имала кошмари, защото и аз не пия! И все пак!

После тя каза гласно:

— Шивачката вярваше съвсем искрено в съществуванието на този черен конник.

— Тази жена е луда!

— Тя изреждаше имената на хората, които са срещали злокобния ездач.

— Глупаци! — отвърна презрително Норина.

Ноел не се колеба повече. Тя реши, че бе направила много добре, като се бе въздържала да разкаже необяснимата история. Кой знае как щеше да се подиграва с нея старата прислужничка! Може би, тя щеше да каже на господаря и с това неволно да я изложи.

При тази мисъл девойката поруменя и въздъхна с облекчение.

В дъното на душата си тя не беше много горда, че дори за миг бе допуснала съществуването на някакъв черен призрак.

Следобед тя направи едно откритие, което още веднъж промени насоката на мислите й. Девойката бе забелязала, без да обръща някакво внимание на това, че в главната постройка на Монжой, само две крила от зданието бяха обитавани. Цялата друга половина на замъка изглеждаше пуста, въпреки че на прозорците имаше пердета и Криспен, прислужникът, който изглеждаше най-доверено лице на господаря, беше зает с почистването на тази част от зданието.

Този ред сигурно никога нямаше да заинтригува Ноел, ако веднъж, когато подреждаше една стара папка, не намери плановете, дадени от архитекта по време на строежа на Монжой. И понеже започна да разглежда плановете с голям интерес, изведнъж откри, че не познава много от апартаментите в замъка. Тя преброди един салон, една голяма галерия, една стая за пушене и една зала за билярд само на партера. В такъв случай на първия етаж щеше да има поне шест, седем необитаеми стаи.

Това откритие не предизвика у нея никаква мисъл, освен тайно съжаление, че не бе попаднала при някой по-общителен и приветлив господар. Ако господарят беше светски човек и имаше семейство, прекрасно разположеният замък щеше да бъде през цялата година място за срещи на блестящо и многобройно общество.

Зимният спорт би привлякъл тук смели и шумни посетители, а топлите дни щяха да доведат спокойни хора, които щяха да се освежат и отпочинат, защото на тази височина горещите летни дни са тихи и прохладни.

Ноел не мислеше за нищо друго този ден. Когато се наобядва, тя се запъти към тази част на парка, която заобикаляше необитаемото крило на замъка. Широка завеса от зеленина разделяше парка на две части. Любопитството на девойката никога не бе я подтиквало да премине преградата от дръвчета и храсти, които пречеха на погледа да проникне оттатък. Досега планината бе привличала цялото й внимание и никога не бе я отегчавала.

Този път обаче, любопитството на Ноел беше изострено от сутрешното й откритие и тя потърси мястото, откъдето можеше да мине в другата част на платото. Но щом тръгнеше по някоя алея, която я извеждаше през високия жив плет, скоро завиваше обратно и се връщаше там, откъдето бе тръгнала.

Много заинтригувана, Ноел навлезе в самите храсти, въпреки че бяха много гъсти и се опита да мине оттатък. Скоро, обаче, една наелектризирана мрежа я спря, Ноел се опита да погледне през дупките й, но не видя нищо, защото шубраците бяха засадени много близо един до друг. Не можа да разбере дори дали платото не свършва внезапно оттатък живия плет или пък поляната продължава до самия склон на планината.

Но девойката не се колеба дълго между тези две предположения. Защо господарите на Монжой биха се нагърбили доброволно да оградят цялото имение? Щом тези изходи бяха преградени, то не означаваше ли това, че постройките бяха издигнати върху самия гребен на планината? В такъв случай, целият този жив плет беше засаден, за да прикрие края на платото и да осигури безопасността на обитателите срещу коварните пропасти.

Ноел се върна и се залови с обичайната си работа, без да се занимава повече с този въпрос.

Следващата неделя, възползувайки се от свободното си време, Ноел тръгна към високите върхове на планината. Лека-полека тя се изкачи до едно оголено място, което се издигаше над Монжой. От тази височина постройките изглеждаха прихлупени към земята и позволяваха да се види свободно цялата предна част на платото.

Ноел скоро се ориентира. Тук свършваше пътеката, която тя бе изкачила първия ден; тези зидове разграничаваха постройките за прислугата, предната част на замъка, поляната до края…

Поляната? Но ето една напълно непозната част!

Девойката позна големия парк, потънал в цветя, който тя прекосяваше всеки ден. Но отвъд високия жив плет гладкият зелен килим продължаваше при лек наклон надолу, доста далеч вдясно, в посока, която й беше съвършено непозната. По-късно узна, че се наричаше Бертмон.

Ноел се учуди. Местността беше пуста и изглеждаше изоставена. Докато другата част на парка беше гледана грижливо, тази имаше нехаен, див и запустял вид с тревясалите си алеи, с растящите на воля къпинови храсти.

Каква болезнена тайна се криеше зад тази запустялост?

Каква мъка, какви болезнени спомени бяха желали да погребат в тази изоставена част на къщата и на обширната поляна?

Имаше такова рязко противоречие между тези две части на платото, че девойката остана замислена.

Тя си припомни строгия вид на господаря на замъка, нуждата му от самота, желанието му да не вижда никакви нови лица около себе си и то най-вече жени!

Защо тази последна мисъл я наведе на предположението, че мъжът беше, може би, женен и още оплаква загубата на любима съпруга?

Това предположение я накара да разгледа още по-добре платото.

Големите й очи се взираха във всяко кътче, търсейки някое по-грижливо поддържано ъгълче, което би могло да бъде място на поклонение. Но никъде в тази част нямаше нито следа от гроб, нито камък, нито кръст, нито цветя. Нищо, освен пълна запустялост. Тя се завърна замислена в Монжой.

Тъкмо когато минаваше край постройките за прислугата, Ноел видя г-н Ле Кермьор да говори с един от прислужниците. Той я поздрави учтиво отдалеч, но без да й обръща повече внимание. За пръв път Ноел го изгледа по-внимателно. Той беше висок, слаб и имаше вероятно около тридесет и пет години. Студеното и сериозно лице му придаваше строг вид. Но когато човек срещнеше погледа на сините му очи, се учудваше, че той беше по-скоро печален, отколкото строг.

Ноел не бе открила все още тази печал и господарят оставаше за нея властният и хладен човек, чието недоволство в никакъв случай не трябваше да предизвика.

* * *

Пробудилият се у Ноел интерес към господаря на замъка, поради изоставената част от зданието, няколко дни по-късно достигна своя връх. Един следобед, г-н Ле Кермьор изпрати да извикат девойката.

Ноел влезе напълно спокойна в кабинета на господаря. В последно време нейната работа на няколко пъти бе заслужила похвални редове в знаменития бележник.

И все пак, щом се озова лице срещу лице с младия мъж, тя почувствува, че ще се случи нещо неочаквано. В миг сърцето й се сви тревожно.

— Седнете, госпожице — каза той благосклонно.

Сериозният му поглед се взираше внимателно в момичето, което седеше на един стол от другата страна на писалището му.

— Преди всичко — започна той, — държа да ви кажа, че мога само да се похваля от вашата работа. Толкова съм доволен и мисля, че и най-добрият секретар не би могъл да бъде по-примерен от вас.

Тя благодари с леко кимване на главата. Малкото й неспокойно личице се бе обърнало към мъжа в очакване на думи, които, без сама да знае защо, предполагаше, че ще бъдат решаващи.

След кратко колебание, сякаш това, което щеше да каже му струваше извънредно много, мъжът заговори, като гледаше някъде надалеч:

— И все пак, госпожице, обстоятелствата не зависят от моето добро желание и аз не мога да ви задържа повече в замъка.

Ноел трепна и сърцето й замря.

— Вие ме освобождавате, господине? — промълви тя, готова да заплаче.

Той направи уклончиво движение.

— Не, аз не искам — протестира той меко, — но съм принуден да постъпя така, което не е все същото.

След като се замисли за миг, младият мъж допълни:

— Като ви приемах в моя дом, аз не бях помислил за всички отговорности, които щяха да се стоварят върху мен.

— Какви отговорности? — попита тя с треперещ глас.

Но без да я слуша, той продължи със същия замислен вид и то така, сякаш разказваше научен на наизуст урок:

— Искрено се извинявам пред вас, мое дете. Аз съм достатъчно възрастен и трябваше да предвидя всичко, трябваше да преценя всички неудобства, които можеха да възникнат.

Той млъкна за миг и сините му очи се смекчиха значително, когато се спряха на тъмнокосата главица и на облените в сълзи очи.

— Вие бяхте на моята врата сама и изоставена от всички. Не можех да ви оставя навън без подслон цялата нощ. Тогава ви дадох убежище само за няколко часа.

— Вие бяхте много добър, господине — промълви Ноел, като едва сдържаше сълзите си.

— Постъпката ми беше напълно естествена. Кой мъж би имал толкова твърдо сърце, че да остави една жена да умре от студ и глад на собствения му праг? С една дума — продължи той, — на другата сутрин, вместо да ви изпратя да си вървите, както трябваше да направя, аз допуснах слабост пред вашата младост, пред вашето отчаяние, а може би и пред усмивката ви. Възможно е да ме е подвела и лекотата, с която можех да направя едно добро дело, за което не беше нужно нищо повече косвен да кажа: Останете тук. И милосърдието има понякога свои примамки! Смятайки, че ви правя услуга, всъщност аз ви навредих и тъкмо затова днес ви се извинявам.

— Но, господине, вие не сте ми навредил ни най-малко — протестира горещо Ноел.

Младият мъж поклати тъжно глава.

— Да, мое дете, и то много повече, отколкото вие подозирате.

Той млъкна отново. Погледът му се отправи към широко отворения прозорец, от който се виждаше слънчевият парк. Но нищо не привличаше вниманието на младия мъж навън. Всъщност, той беше погълнат само от собствените си тежки мисли.

— Вие сте много чиста и много пряма, госпожице — продължи той с усилие. — За мен е мъчително да говоря с вас на тази тема и все пак, трябва да ви дам възможност да разберете по някакъв начин създалото се положение.

Изведнъж по лицето на Ноел се изписа въпросително изражение. Големите, невинни очи на младото момиче го гледаха така настойчиво, че Ив ле Кермьор направи неволно нервно движение и възкликна:

— Вие сте на двадесет години, госпожице, а аз не съм на повече от тридесет и пет. Разбирате ли сега?

Но върху кроткото лице на девойката той четеше пълно неразбиране.

Тогава, накратко, за да завърши по-бързо, той изреди всички обяснения:

— Моята възраст не ми позволява да имам секретарка като вас. Аз ви намекнах вече за това, но вие не разбрахте моите опасения. Днес вече съм принуден да ви го кажа. Ако живеех заедно с майка си или бях женен, спокойно можехте да останете тук. Но аз съм сам и въпреки че отношенията ни са строго определени и съвършено коректни, обстоятелството, че вие, двадесетгодишна девойка, работите при един тридесет и петгодишен мъж, без семейство, в неговото усамотено имение, не е много приятно. При това не забравяйте, че тук сте единствената жена.

— О! — възкликна най-чистосърдечно Ноел. — А Норина?

Толкова много наивност обезоръжи младия мъж и той не можа да не се усмихне.

— Уверявам ви, че доброто име на Норина е вън от всяко подозрение.

И той избухна в смях, сякаш това, което бе казал, бе наистина много смешно. Смехът му прозвуча свежо и младежки в голямата слънчева стая, но на младото момиче се стори безкрайно подигравателен.

Свела печално глава, Ноел си мислеше: „Когато човек е намислил да направи нещо, все ще намери някакъв повод и оправдание за постъпката си. Явно г-н Ле Кермьор желае да ме освободи и иска да се възползува от първия въображаем предлог. Всъщност, няма никаква истинска причина и всичко, което ще кажа, няма да послужи за нищо“.

Сякаш прочел мислите й, младият мъж каза:

— Не мислете, че на мен ми прави особено удоволствие да повдигам този въпрос. Само че, от известно време насам, намирам в пощата проспекти, каталози, изпратени за г-жа Ле Кермьор… каквато не съществува. Това, обаче, ми подсказва какво мислят хората отстрани.

— О, хората! Какво ни интересува мнението на чуждите хора.

— Не сте права. Още сте твърде млада и неопитна, за да знаете как хорското мнение понякога може да напакости. И понеже вие не сте в състояние да се грижите сама за себе си, то аз трябва да го направя. Искате или не, вие вече не можете да отречете, че цели осем месеца сте живяла сама при един мъж без семейство! Ако утре си потърсите друго място и ви попитат откъде идвате, никоя сериозна къща няма да ви приеме, щом вие признаете честно и искрено при какви условия сте била тук. Ще добавя дори, че ако желаете да се омъжите, хората ще се учудят, че едва излязла от пансиона, вие сте дошла да живеете при мен и всеки сериозен човек ще сметне за нужно да ви зададе доста въпроси, преди да се реши да ви даде името си.

Ноел вдигна големите си тъмни очи към младия мъж и забеляза мило:

— В такъв случай, ще кажа да ви пишат, господине, и да ви попитат не съм ли била винаги изправна, съвестна и усърдна в работата си.

Отново младият мъж обгърна девойката с поглед, изпълнен с леко подигравателно снизхождение.

— И колкото по-добри сведения давам за вас, колкото повече ви хваля, толкова по-подозрителна ще изглеждате на всички. Виждате ли, мое дете — подзе той сериозно, — обществото е създадено от условности и предразсъдъци, заради които трябва да правим известни жертви, ако искаме да живеем в мир и спокойствие със себеподобните си. Вашето присъствие тук, макар и съвършено оправдано и почтено, би могло да бъде подозрително и предизвикателно в очите на някои. Аз лично много съжалявам за всичко това, но в същото време съм убеден, че и сестрите, които са ви отгледали и напътствували в пансиона, ще бъдат първите, които ще се съгласят с мен.

— Сестрите? — прошепна девойката с тревога и тутакси мисълта за тях и за тяхното одобрение пробуди всичките й страхове.

Тя сведе глава. Не знаеше вече къде свършва доброто и къде започва злото. Винаги се бе старала да бъде работлива и послушна, по-грижлива към задълженията, отколкото към удоволствията си. И ето сега, човекът, от когото зависеше съдбата й, казваше, че трябва да си върви. Нещо повече, убеждаваше я, че дори и бившите й учителки биха сметнали за по-благоразумно тя да си отиде!

Отпусната на стола, скрила лице в ръцете си, тя започна да плаче с дълбоки и безмълвни ридания, които повдигаха гърдите и разтърсваха раменете й.

Обзет от истинско вълнение, младият мъж не можа да се сдържи и стана. Той се приближи до момичето и постави ръка на нежната главица.

— Не плачи, Ноел. Трябва да бъдете разумна и да разберете, че ви карам да заминете само за ваше добро.

— Да замина? Но къде да отида? — запита през сълзи момичето. — Аз нямам никой близък, който да се грижи за мен и да може да ме прибере. Аз работих с горещото желание да бъдете напълно доволен от мен и правех всичко възможно, за да не ви досаждам и преча. И въпреки това, сега ме пъдите!

— Аз не ви пъдя, така както се пъди лош прислужник, мое дете. Напротив, уверявам ви, че храня към вас най-големи симпатии.

— И все пак ме освобождавате!

— Не правете задачата ми още по-тежка и мъчителна. Уверявам ви, действувам с пълното съзнание, че постъпвам като почтен човек и ми е много мъчно, защото неволно ставам причина за сълзите ви.

— Но ако аз ви напусна, къде мога да отида? Аз съм съвсем сама на света! Разбирате ли, господине, съвсем сама!

— Ще ви дам пари! Ще ви намеря друго място, положение…

Той беше много объркан от нейното отчаяние, което не бе предвидил.

— Защо ме карате да си вървя, когато сте доволен от мен? Позволете ми да остана завинаги тук, господине! Такъв страх изпитвам при мисълта, че отново ще бъда съвсем сама!

В същото време тя си припомняше своето пътуване, самотата си сред непознатите хора, ужаса пред бавното стопяване на скромните й средства. Клета, малка птичка, прокудена от гнездото, без опит в живота, тя не можеше да си представи, че би могла да живее някъде другаде, освен в Монжой. Тук бяха я изпратили, тук трябваше да остане да живее в голямата гостоприемна къща, в която бе прекарала осем месеца спокойно съществувание. Ноел беше готова на всички жертви.

— Ако искате, ще работя денем и нощем и ще правя всичко възможно, за да ви бъда полезна! А когато остарея като Норина, ще я заместя в домакинската работа, понеже ще знаете, че може да имате пълно доверие в мен.

Ноел беше почти жалка в този миг, сключила умолително ръце и отправила покорно облените си в сълзи очи към своя господар. И понеже тя го развълнува и той не успя да преодолее вълнението си, младият мъж се ядоса.

— Престанете! — викна той. — Престанете! Тази сцена трае достатъчно дълго. Вие сте истинско дете и ако аз ви послушам, ще постъпя като непочтен човек, който се възползува от неопитността на едно дете. Казвате да ви оставя завинаги тук? Но вие ми предлагате целия си живот!

Тя му се усмихна кротко през сълзи и протегна леко ръце напред.

— Да — промълви с тих глас, който звучеше почти неземно, — да прекарам целия си живот в Монжой, без да позная глад, без да усетя студ, без да страдам от самота и уединение, да имам сигурността на постоянния покрив над главата си и на защита срещу всички опасности на неизвестността.

Младият мъж стисна юмруци. Тази девойка, със своята наивност и със своята пълна вяра в него, можеше да бъде опасна. Тя го правеше почти безпомощен. Той изпитваше желание да я хване за раменете, да я разтърси, да я уплаши, за да разбере най-после тя, че той не я иска в Монжой, че трябва да си отиде, без да пита, без да се противи.

Дали упорството на това голямо дете нямаше да му донесе нещастие?

Тъкмо когато Ле Кермьор вдигаше ръка за едно по-заплашително и убедително движение, което, може би, щеше да има по-силно въздействие от думите му, той видя, че клетото същество беше съвършено крехко и слабо! И тъкмо тази слабост го обезоръжи така, както не би могла да го направи никоя сила, насочена срещу него.

— Един човек с моята сила — помисли си той — не може да смаже физически или духовно едно същество, което се предава без съпротива.

Гневът му се стопи в тежка въздишка, но не облекчи гърдите му, потиснати от твърде голям товар.

Къде е доброто? Къде е злото?

Изведнъж младият мъж доби жалък вид. Той седна пред писалището си, опря лакти на масата и глава на дланите и се замисли. Все още не можеше да се освободи от разигралата се невероятна сцена. В това време Ноел, съвсем малка до стената, стоеше, както в първия ден, смазана сякаш от нещастие и мъка. И все пак, колкото и слаба да беше в безутешното си отчаяние, тя не можеше да не изпитва голямо съчувствие към мъжа, приведен над писалището. Тя виждаше неговата тъга, но не можеше да я разбере. Ако имаше достатъчно смелост, тя щеше да се приближи до него, да постави смирено глава на рамото му, да го погледне право в очите, като верен другар и да му каже:

„Ако сте нещастен, аз мога да ви утеша. Най-тежко е, когато човек сам носи кръста си. Не ме прогонвайте от вашия живот, защото аз мога да бъда добър другар, който винаги е готов да се грижи за вас и никога от нищо не се страхува.“

В този миг, в който нещастието като че я смазваше от всички страни, девойката беше пропита само от доброта, от съчувствие и преданост. Без никаква неприязън към човека, причинил сълзите й, тя бе обърнала към него своето прекрасно личице, на което беше изписано само благост и милосърдие.

* * *

Забравил присъствието на Ноел, Ив ле Кермьор продължаваше да се лута сред своите противоречиви мисли. Голяма, болезнена гънка се бе появила на загриженото му чело. Понякога той поклащаше глава, сякаш отговаряше отрицателно на някоя упорита мисъл, а после юмруците му се свиваха под напора на нуждата да отблъсне с всички сили едно разрешение, което не се решаваше да приеме. Когато изправи глава, неговите унесени очи хвърлиха почти объркан поглед наоколо.

— Боже мой! — промълви той едва чуто. — Къде ме водите?

Ръцете му притиснаха главата, където мислите се тълпяха и блъскаха хаотично. После погледът му се спря отново на Ноел. Той се вгледа в нея така, сякаш не я виждаше и все пак долови мекото сияние, което се излъчваше от това невинно същество.

— Защо? Защо упорствувате да останете тук? — каза той. — Толкова лесно и просто щеше да бъде да си отидете доброволно. Да знаете от какъв товар щяхте да ме освободите!

Тежка сълза, която се търколи по страната на девойката, бе единственият й отговор.

— Противопоставяте ми своята слабост и нещастна съдба, за да ме обезоръжат по-добре — продължи младият мъж с блуждаещ поглед и сякаш говореше на себе си. — Боже мой, наистина ли твоята воля е да поема на раменете си толкова тежък кръст?

Неговият горещ и трескав поглед се бе спрял на разпятието от слонова кост, окачено между двата прозореца.

Какъв тайнствен и ужасен въпрос се надигаше от сърцето на мъжа към неговия бог при това нямо съзерцание?

Ноел, която гледаше своя господар, видя лицето му да се напряга в мъчителна тревога, а после да се отпуска. Неспокойната му душа беше ли намерила някакво разрешение и утеха? Девойката следеше всяко негово движение. Тя скръсти несъзнателно ръце върху гърдите си и устните й прошепнаха съвсем тихо тази молба:

„О, Боже, ти, който можеш всичко, направи така, че да остана в Монжой!“

Дали се вслуша бог в смирената молба на това невинно дете? Кой знае. Тъй невидими и непроницаеми са пътищата, по които той ни води към нашата съдба!

В този миг, нарушавайки дълбокото мълчание, в стаята се разнесе продължителен мелодичен звън. Той сякаш премина през стените и смути настъпилата тишина.

Ноел се огледа неспокойно, без да може да разбере откъде идва това странно изсвирване, което бе чула още първия ден.

Ле Кермьор, след едно неволно трепване, като че започна да се вслушва в шумове, доловими само от него. Той въздъхна отново продължително, тежко! После прокара бледата си ръка по оросеното си от хладна пот чело, а видът му беше като на човек, който се е примирил с някакво тайнствено и властно решение. Действително, в този миг младият мъж си мислеше: „Нека бог единствен бъде мой съдник, щом трябва да поема един път, така различен от човешките пътища“. Този призив към божествената справедливост като че успокои неговата съвест и подкрепи слабостта му.

Ле Кермьор се обърна отново към Ноел и този път не я изгледа така твърдо.

— Значи — каза той — въпреки всички мои предложения, вие предпочитате да останете в Монжой?

— О, да, господине — каза момичето със смирени треперещ от вълнение глас.

— Хайде, не плачете сега. Отговаряйте ми спокойно, за да разбера какво мислите. Преди малко вие ми предложихте вашия живот, целия ваш живот! Давате ли си сметка какво означават тези думи: целият ви живот в Монжой?

— Аз съм щастлива, откакто съм тук и бих искала това да продължи завинаги.

— Мога да ви задържа при себе си само при едно условие.

— Приемам го, каквото и да е то! — прекъсна го тя живо.

— Дори и то да представлява за вас една спънка за бъдещето?

— Ако съм сигурна, че ще живея винаги тук, Монжой ще бъде моето бъдеще.

Той се усмихна малко тъжно:

— Много лесно изключвате изгледите си за щастие.

— Какво по-голямо щастие може да се случи на едно момиче без семейство, без покрив и без средства от това да намери сигурна подкрепа срещу всички опасности, които го застрашават?

— Може би, във вашата упоритост се крие известна мъдрост — забеляза той полугласно. — Поне бих искал да бъда убеден в това.

После продължи по-високо:

— Безспорно, ако моето предложение ви хареса и вие го приемете, в Монжой ще бъдете завинаги спасена от нищета и несигурност. Но достатъчно ли е това, за да се запълни целият ви живот?

— Не виждам какво по-добро бих могла да желая. Вашият дом, може би, е бил целта на моето съществувание. Винаги ми се е струвало, че само Провидението ме доведе дотук.

— И все пак, вие сама виждате колко се колебая да ви задържа! Провидението, казахте? Ах, ако бях сигурен в това, щях да изрека по-лесно условието за вашето оставане.

— Нима това условие е толкова ужасно?

У Ноел се надигна известно безпокойство.

— Вие сама ще прецените.

Настъпи мълчание. Младият мъж като че продължаваше все още да се колебае. Внезапно той се реши:

— За да останете тук, трябва да се съгласите да носите моето име и да станете моя съпруга — обясни най-после той, като изричаше думите с мъка.

Ноел изведнъж трепна. Тя очакваше всичко друго, но не и това. Погледът й се насочи въпросително към лицето на младия мъж.

— О! — каза той. — Само не схващайте погрешно моето предложение. Аз не искам да се възползувам от положението, за да ви принудя към една женитба, която досега нито съм търсил, нито съм желал. Вашият отказ да напуснете Монжой ме изправя пред една необходимост да ви покровителствувам срещу собственото ви невежество в живота. Да ви пазя от другите, като ви предложа ръката си за най-почтена подкрепа, заедно с моето почтено име.

Сега Ноел сведе очи. Колкото и да не познаваше любовта, девойката изведнъж бе смутена. Силна руменина изби по бледите й страни.

Понеже тя продължаваше да мълчи, младият мъж стана, окрилен от внезапна надежда.

— Разбира се, ако вие предпочитате да заминете, аз ще поема грижите за съществуванието ви дотогава, докато си намерите ново място.

— Значи, вие не ме задържате и бихте ме оставил да замина без никакво съжаление — запита тя, без да разбира защо задаваше този въпрос.

Той направи движение на учтиво съжаление, но не отговори нищо.

— Впрочем — подзе тихият беззвучен глас на момичето, — разрешението се свежда до следното: или да замина, да напусна Монжой завинаги, или да приема да бъда ваша съпруга?

Той кимна мълчаливо, сякаш се страхуваше да не би с една своя дума да подтикне младото момиче да отговори по един или друг начин.

Сега обаче, Ноел мълчеше. С втренчени очи, тя сякаш се взираше напред, за да долови възможностите, които се разкриваха пред нея. После забеляза тихо:

— Ако се вслушвах само в страха си от неизвестността, в ужаса си да остана отново сама и в решителността си да напусна Монжой, бих отговорила веднага, че приемам с благодарност вашето великодушно предложение, но предложението, което вие ми правите изисква повече размисъл. Да отговоря веднага на него би означавало да намаля стойността му. Както и да е, господине, аз не мога да не ви бъда благодарна за това, че имахте великодушието да направите подобно предложение.

— Отказвате ли! — възкликна той, почти облекчено.

— О, не — отрече тя живо. — Но ако държите да ви дам отговор веднага, бъдете уверен, че аз ще приема.

Тя вдиша очи към младия мъж, който остана невъзмутим.

— Все пак — подхвърли тя свенливо, — струва ми се, че за вас, както и за мен, би било по-достойно, ако размислим малко пред едно подобно решение. Аз не се заблуждавам, зная, че ми предлагате да сключа с вас една разумна женитба. Вие сте добър и се смилихте над моята слабост. Търсите начин, за да сложите край на моите тревоги. Но аз съм толкова бедна, че дори и бедняк би се поколебал да ми предложи да споделя неговата нищета. Сигурен ли сте, господине, че утре вече няма да съжалявате за вашето великодушие?

— Един сърдечен човек никога не се разкайва за подобно предложение — заяви той просто.

— Тогава аз искам една малка отсрочка за себе си, господине. Може ли да размисля до утре?

Той кимна с глава и каза учтиво:

— Вашето колебание е напълно естествено. Предпочитам да размислите добре, преди да вземете решение. Трябва да си дадете точна сметка, че аз не се старая да ви повлияя и вие оставате напълно свободна да приемете или да отклоните моето предложение.

Откровеността и чистотата на младия мъж правеха такова силно впечатление на девойката, че не й мина през ум да се учудва на това така странно изказано предложение за женитба.

Дълбоко в душата си тя се чувствуваше особено благодарна на Ив ле Кермьор, задето той беше така внимателен в отношенията си с нея. Тя имаше желание да му благодари и тъкмо търсеше подходящи думи, когато той стана, приближи се до нея и сложи ръка на рамото й:

— Вървете си сега, мое дете. И преди всичко, не забравяйте, че сте твърде млада, за да искате да останете настрана от борбата в живота. Твърде млада също, за да се откажете от радостите на една споделена любов, в каквато все още можете да вярвате на вашите години.

Ръката му решително поведе Ноел навън от кабинета. Тя виждаше все по-голямата загриженост, която се изписваше по лицето на младия мъж.