Уилям Фокнър
Врява и безумство (4)

Осми април 1928 година

Още от утрото денят почваше мрачен и ледовит, от североизток пъплеше стена от сивкава светлина, която вместо да се разтвори във влага, сякаш се разпадаше на едва забележими отровни частици и когато Дилси отвори вратата на къщицата и се показа навън, те буквално се впиха в плътта й като игли, втечнявайки се не толкова като мокрота, колкото като материя, добиваща свойствата на рядка, не съвсем втвърдена мазнина. Върху тюрбана си бе наложила корава черна сламена шапка, на раменете имаше тъмнокафеникаво бархетено наметало, поръбено с проскубана кожа от неизвестно животно, а отдолу се подаваше пурпурна копринена рокля; постоя на прага, вдигнала нагоре ситно набърчено и хлътнало лице и длан, съсухрена и опъстрена с точици като рибешки корем, сетне отметна наметалото и опипа роклята на гърдите си. Царствено мъртвешка на цвят, тя се смъкваше от хилавите й рамене над увисналите гърди, сетне се впиваше над корема, падаше отново и леко се издуваше от многокатните фланели, който щеше да сваля една по една до края на пролетта и настъпването на топлите дни. Едно време беше едра жена, но сега костите й изпъкваха, хлабаво покрити с набърчена безплътна кожа, която се стягаше единствено на подутия като от тумор корем, като че плът и тъкан са й придавали онази упоритост и морална издръжливост, които сетне дните и годините бяха изсмукали, за да остане само един несъкрушим скелет, стърчащ като руина или като триангулачен знак над задрямали и вече непроницаеми черва, а над всичко това — изпитото лице, сякаш подсказващо как навсякъде костите са излезли вън от плътта; вдигна го сега към идващия ден с изражение, едновременно приемащо предначертанията на съдбата и по детински изненадано-огорчено, после се обърна и си влезе, затваряйки вратата.

Земята пред тази врата беше гола, като че покрита с патина от стъпките на безброй поколения боси нозе, както става със стареещо сребро или с ръчно измазаните стени на мексикански къщи. Засенчващи я през лятото, до къщата стърчаха три черници, чиито никнещи листа, които по-късно щяха да се разгънат като спокойни длани, сега потрепваха като равни вълни, понесени от вятъра. От нищото се взеха две сойки, понесени в кръговете на вихъра като пъстри късчета плат или хартия, и кацнаха в черниците, където се залюляха с резки залитания, уж да отпочинат, закрещяха към вятъра, а той диплеше дрезгавите им писъци и отново като късчета хартия или плат ги отнасяше нататък. Към тях прилетяха още три и продължиха заедно да крещят и да се люлеят залитащи в неусмиримия клонак. Вратата се отвори и Дилси се показа отново, този път с мъжка филцова шапка и войнишки шинел, под чиито оръфани пешове се издуваше и пърпореше синкава басмяна рокля, прекоси двора и изкачи стъпалата до кухненската врата.

Миг по-късно излезе пак, този път с разтворен чадър, държеше го под наклон срещу вятъра и се отправи към дървата. Там реши да остави чадъра на земята, без да го затваря, но мигновено се хвърли върху него, задържа го и като се оглеждаше, притисна го до себе си. Сетне го затвори, пусна го на земята и взе да нарежда дърва върху ръката си, притисна ги до гърди, пое чадъра, отвори го с мъка и се върна до стъпалата; държейки наръча в несигурно равновесие, смогна да затвори чадъра и като влезе, подпря го в ъгъла зад вратата. Дървата изсипа в сандъка до печката. След това съблече шинела и шапката, откачи от стената една омазнена престилка и като си я върза, стъкна огъня в печката. И докато потракваше със скарата, решетъчната вратичка и колелата на печката, от горния край на стълбището я завика мисис Компсън.

Бе застанала насред горната площадка на задното стълбище и с едната ръка притискаше под брадичката си халат от черен атлаз, подплатен и съшит на карета като юрган. В другата ръка държеше термофор от червена гума и на равни промеждутъци извикваше с безличен глас към стихналите стъпала, които се спущаха в пълна тъмнина, а сетне наново се появяваха в бледата светлина на долното прозорче. „Дилси“ — провикваше се тя, без извивки в гласа, без да влага чувство, без да бърза, като че изобщо не очакваше някой да й отговори. „Дилси.“

Дилси престана да трополи около печката и отговори, но още непрекосила кухнята, мисис Компсън отново я повика, още непреминала през трапезарията и неподала глава в сивото петно на прозореца, чу името си пак.

— Чувам — обади се Дилси, — идвам, ето ме. Ще го напълня веднага щом се стопли водата. — Поприбра поли и се заизкачва, напълно препречвайки сивата светлина. — Оставете го долу и се връщайте в леглото.

— Не можах да разбера какво става — каза мисис Компсън. — Лежа будна най-малко от час, а от кухнята нищо не се чува.

— Оставете го там долу и се връщайте в леглото — повтори Дилси. Безформена, задъхана, с мъка се качваше нагоре. — След минутка ще запаля огъня и водата ще е готова след още две.

— Най-малкото час лежа — рече мисис Компсън — и си помислих дали пък не чакаш да сляза и тогава да запалиш.

Дилси се добра до горното стъпало и пое грейката.

— За минутка всичко ще бъде готово. Лъстър тая заран се успа, посред нощ се върна от цирка. Аз сама ще запаля. Хайде, вървете, да не събудим другите, преди да съм се приготвила.

— Щом позволяваш на Лъстър неща, които после на тебе ти пречат, сама ще си носиш последствията — каза мисис Компсън. — Ако Джейсън чуе, никак няма да се зарадва. Знаеш сама.

— Но той не отиде с Джейсънови пари — рече Дилси. — Това поне знам. — И заслиза. Мисис Компсън се върна в стаята си и като легна, дочу как Дилси се смъква по стъпалата с онази ужасяващо болезнена забавеност, която — ако не бе секнала изведнъж зад изхлопалата преграда на вратата за килера — би била направо влудяваща. Дилси се върна в кухнята, стъкми огъня и се зае да приготви закуската. По едно време изостави всичко и доближи прозореца да погледне към хижата си, после пристъпи до вратата, отвори и викна през вятъра:

— Лъстър! — Ослуша се, обръщайки лице от духавицата. — Хей, Лъстър! — Пак се ослуша и тъкмо се канеше наново да извика, Лъстър се показа иззад ъгъла на кухнята.

— Какво, мем? — невинно се обади той, толкова невинно, че Дилси го изгледа, за миг неподвижна, повече от изненадана.

— Къде ходиш? — попита го тя.

— Никъде. В избата.

— Какво дириш в избата? И не стой на дъжда, глупчо!

— Нищо не диря — отвърна той и се изкачи по стъпалата.

— Да не си посмял да влезеш през тая врата без наръч дърва — скастри го тя. — Виж, трябваше аз да ти нося дървата и да ти паля печката. Снощи не ти ли казах никъде да не ходиш, преди да си напълнил тоя сандък с дърва?

— Че как не? — каза Лъстър. — Аз го напълних.

— Къде са отишли тогава?

— Не знам. Не съм ги пипвал.

— Хубаво, сега пак да го напълниш — каза, — а сетне иди да видиш Бенджи.

Дилси затвори вратата, а Лъстър отиде към купчината дърва. Петте сойки се стрелкаха над къщата, изкрещяха и пак накацаха в черниците. Той се загледа в тях, вдигна камък и ги замери.

— Марш! — запъди ги Лъстър. — Прибирайте се в ада, там ви е мястото! Още не е дошъл понеделник.^[1]

Натрупа в ръцете си огромна купчина дърва, та чак нищо не виждаше над нея, но криво-ляво изкачи стъпалата, засуети се и се блъсна във вратата, разпилявайки треските. Дилси му отвори и той запристъпва слепешката из кухнята.

— Ах, ти! — смъмри го тя, но той вече бе изтърсил дървата с оглушителен трясък в сандъка.

— Уф! — въздъхна Лъстър.

— Искаш да събудиш цялата къща ли? — сгълча го Дилси и с опакото на ръката си го перна по тила. — Върви сега горе да облечеш Бенджи.

— Да, мем — рече той и се отправи към външната врата.

— Къде тръгна там? — спря го Дилси.

— Помислих, че е по-добре да мина от предния вход, да не събудя мис Каалайн и останалите.

— Върви по тия стълби, както ти казах, и да облечеш Бенджи. Хайде, тръгвай веднага!

— Добре, мем — каза Лъстър, върна се и профуча през вратата на трапезарията. Тя дълго се люля подире му.

Дилси се залови да приготви тестото. И докато подмяташе равномерно ситото над голямата дъска за хляб, запя — първо на себе си, нещо без определена мелодия и без думи, монотонно, тъжно и строго-тържествено, а брашното се сипеше като лек, непресекващ снежец върху дъската. Печката почваше да хвърля топлината си и да изпълва кухнята с миньорното мъркане на огъня. И ето че ненадейно тя запя по-високо, сякаш и гласът й се бе разтопил от растящата топлина, но в този момент мисис Компсън отново я повика. Дилси вдигна лице, сякаш очите и можеха и щяха да проникнат през тавана и стените, и видя старицата на горната площадка, загърната с подплатения си халат, да я вика на име с механично повтаряща се настойчивост.

— Божичко! — каза си Дилси. Остави ситото, хвана си края на престилката да обърше ръце, грабна термофора от стола, където го беше захвърлила, и осука престилката около дръжката на вече едва съскащия чайник. — Само една минутка — провикна се тя, — водата ей-сегичка завря. — Само че мисис Компсън не искаше грейката, която Дилси бе хванала за шипката, както се носи заклана кокошка. Стигна подножието на стълбата и погледна нагоре. — Лъстър не е ли при него? — попита тя.

— Лъстър го няма. Лежа и слушам кога ще дойде. Знам, че ще закъснее, но все се надявах да приготви Бенджамин, преди да е разбудил Джейсън. Днес му е едничкият ден в седмицата, когато може да поспи до късно.

— Не разбирам как очаквате някой да спи, когато още от тъмни зори стоите в коридора и непрекъснато викате — каза Дилси и се заизкачва с мъка. — А туй момче съм го пратила горе още преди половин час.

Мисис Компсън я наблюдаваше, без да изпуска халата под брадичката си.

— И какво смяташ да правиш? — попита тя.

— Ще облека Бенджи и ще го сваля в кухнята да не разбуди Джейсън и Куентин — отвърна Дилси.

— Още ли не си почвала закуската?

— И за нея ще се погрижа — каза Дилси. — Най-добре се връщайте в постелята, докато Лъстър не ви е запалил печката. Доста е студеничко тая сутрин.

— Знам — отвърна мисис Компсън. — Краката ми са лед. Толкова бяха изстинали, че от това се и събудих. — Продължаваше да наблюдава изкачването на Дилси, нямаше да е много бързо. — Знаеш как се сърди Джейсън, когато закуската закъснее.

— Две неща едновременно не мога — рече Дилси. — Връщайте се в леглото, че да не ми легнете и вие на ръцете още от сутринта.

— Ако смяташ да зарежеш всичко, за да обличаш Бенджамин, по-добре аз да сляза и да приготвя закуска. Знаеш не по-зле от мене какво ще направи Джейсън, ако закъснеем.

— А кой ще яде вашите буламачи? — каза Дилси. — Кажете де. Хайде, вървете. — И продължи да се изкачва с мъка. Мисис Компсън все така стоеше и я наблюдаваше, подпряла се с една ръка на стената, прихванала полите си с другата.

— И сега ще го събудиш само за да го облечеш.

Дилси се спря с крак, вдигнат за следващото стъпало, и застана, също подпряна на стената, а безформена и неподвижна, фигурата й препречи безцветното сияние на прозорчето зад гърба й. След това попита:

— Значи още спи?

— Да, като надникнах, спеше — отвърна мисис Компсън. — Но трябваше отдавна да се е събудил. Никога не е спал след седем и половина. Сама знаеш. — Дилси замълча. Замръзна на мястото си. И макар да не различаваше нищо освен размазаната й маса, лишена от обем, мисис Компсън се досети, че леко е навела глава и хванала термофора за шията, стои като крава на дъжд. — Но на тебе няма защо да ти тежи — продължи тя. — Ти не носиш отговорност. Върни се, иди си. Не си длъжна да търпиш това бреме цял живот. Какво общо имаш ти и с тях, и с паметта на мистър Компсън? Сама знаеш, никога не си обичала Джейсън. Дори не си се старала да го скриеш.

Дилси отново замълча. Извърна се бавно и заслиза, като на всяко стъпало снижаваше тяло, както правят малките деца. Ръката й не се откъсваше от стената.

— Върнете се и го оставете на мира — каза тя. — Повече не влизайте при него. Щом намеря Лъстър, ще го пратя. Сега го оставете на спокойствие.

И се върна в кухнята. Погледна печката, изниза престилката презглава, наметна палтото, отвори външната врата и огледа двора. Свиреп и пронизващ, вятърът връхлетя плътта й. Всичко беше опустяло, нищо не помръдваше. Смъкна се по стъпалата внимателно, сякаш да не вдига шум, и заобиколи ъгъла зад кухнята. В този момент от вратата на избата се показа невинно забързаният Лъстър. Дилси се спря.

— Ти какво правиш? — попита го тя.

— Нищо — отвърна Лъстър. — Мистър Джейсън ми каза да проверя откъде в избата капе вода.

— И кога ти каза да направиш това? Още на Нова година, нали?

— Рекох си, я да погледна, докато още спят — рече Лъстър. Дилси се доближи до вратата на избата. Той остана встрани, а тя се взря в мрака, изпълнен с мирис на влажна пръст, плесен и гума.

— Хм — изсумтя Дилси и отново изгледа Лъстър, а той посрещна погледа й открито, спокойно и невинно. — Какви ги вършиш, не зная, но тук нямаш никаква работа. И ти ли като другите си решил тая заран да ме ядосваш? Качвай се горе и се погрижи за Бенджи, чуваш ли?

— Да, мем — рече Лъстър и поривисто се отправи към кухненските стъпала.

— Чакай — спря го Дилси, — като съм те хванала, донеси ми най-напред още един наръч дърва.

— Добре, мем — каза той. Задмина я и се насочи към дървата. Когато миг по-сетне отново се блъсна във вратата, отново невидим и невиждащ зад дървеното си превъплъщение, Дилси му отвори и с твърда ръка го преведе през кухнята.

— Хвърли ги тука в сандъка — нареди му тя, — хайде, хвърляй.

— Май така ще стане — рече той, — иначе няма как да ги оставя.

— Тогава постой малко така и ги подръж — каза Дилси. И започна да го разтоварва дръвце по дръвце. — Какви те прихващат тази сутрин? Като съм те пращала за дърва, досега нито един път не си донесъл повече от пет-шест дървета. А днес какво си намислил да ми искаш? Циркът не си ли тръгна?

— Тръгна си.

Тя сложи и последното дръвце в сандъка.

— А сега, както ти казах: право горе при Бенджи! И не искам вече никой да ми подвиква по стълбите, докато не дръпна със звънчето.

— Добре, мем. — И Лъстър изчезна през летящата врата.

Дилси пъхна още малко дърва в печката и се върна при брашното. И ненадейно отново запя.

Кухнята бе започнала да се стопля. И както шеташе насам-натам, събирайки на едно място продуктите, който щяха да й трябват, кожата й скоро доби лъскавина и сочност; само допреди малко и тя като тази на Лъстър бе сякаш посипана със ситни дървени стърготини. На стената над един бюфет, различим само нощем при светлината на лампата, но дори и тогава загадъчно непроницаем, тъй като му липсваше едната стрелка, цъкаше часовник — с едно предварително запъване, сякаш се изкашляше, подир малко той удари пет.

— Стана осем — каза си Дилси, килна глава назад да го чуе и се ослуша. Но освен часовника и огъня, нищо друго не се чуваше. Открехна фурната да види хляба и както бе наведена, така си остана, защото по стълбата слизаше някой. Чу как стъпките преминаха през трапезарията, сетне летящата врата се отвори и в кухнята влезе Лъстър, следван от огромен мъжага, като че издялан от материя, чиито частици не искат или не могат да стоят в сцепление и помежду си, и в общите му очертания. Безкосмена, кожата му изглеждаше като измита. Вървеше подпухнал и провлачил нозе като дресирана мечка. Имаше тънка светла коса, гладко сресана по челото му надолу като на детски портрет от времето на дагеротипията.^[2] Очите му бяха ясни, бледосинкави като метличини, дебелата му устна висеше отворена, като че слюнката ей-сега ще потече.

— Студено ли му е? — попита Дилси. Обърса ръце в престилката и пипна ръката му.

— На мене ми е студено — каза Лъстър. — На Великден винаги ми е студено. Един път не е било другояче. Мис Каалайн каза да не се тревожиш, ако си нямала време да й приготвиш грейката.

— Божичко! — въздъхна Дилси. На празното място между сандъка с дървата и печката, където се образуваше ъгъл, тя тикна един стол и човекът послушно се настани на него. — Я виж в трапезарията къде ли съм я турила тази грейка — нареди тя. Лъстър донесе термофора, Дилси го напълни и му го подаде. — Бързо — рече, — и виж Джейсън дали е станал. Кажи му, че е готово.

Лъстър излезе. Бен седеше до печката. Седеше отпуснато, абсолютно неподвижно, с изключение на главата: като наблюдаваше Дилси с отвлечено-умилителен поглед, тя непрекъснато потрепваше. Лъстър се върна.

— Станал е — докладва той. — Мис Каалайн каза да слагаш масата. — Приближи се до печката и простря ръце над дървата с дланите надолу. — Станал е — повтори, — само че със задника нагоре.

— Какво правиш сега? — каза Дилси. — Махай се оттам, нищо не мога да свърша, както си ми виснал над печката.

— Студено ми е — рече Лъстър.

— Да си мислил за това, като слиза в избата — каза Дилси. — Та какво му е на Джейсън?

— Казва, че ние с Бенджи сме му счупили прозореца.

— Счупен ли е?

— Така разправя — отвърна Лъстър. — Казва, че аз съм го счупил.

— Че как е станало, като си държи стаята ден и нощ заключена?

— Отвън. Казва, че с камък съм го счупил.

— Така ли беше?

— Не, мем — каза Лъстър.

— Не ме лъжи, момченце! — закани се Дилси.

— Аз не лъжа — отвърна Лъстър, — питай Бенджи лъгал ли съм някога. Хич не ми е работа тоя прозорец.

— Тогава кой ще го счупи? — зачуди се Дилси. — Той само вдига врява, да събуди Куентин — добави тя и извади хляба от фурната.

— Така ще е — съгласи се Лъстър. — Смахнати хора. Добре че не съм от тях.

— От кои? Слушай какво ще ти кажа, черньо — смъмра го Дилси, — и у тебе има също толкова злосторство, колкото у всички Компсъновци. Сигурен ли си, че не си счупил прозореца?

— За какво ми е да го чупя?

— А за какво вършиш всичките си злосторства? Наблюдавай го сега, докато наредя масата, да не си изгори пак ръката. — И отиде в трапезарията, чуваха я, като шета. Сетне се върна, сложи една чиния на кухненската маса и я напълни. Бен я наблюдаваше разлигавен, издаваше тихи, нетърпеливи звуци. — Хайде, миличък — подкани го тя, — ето ти закуската. Лъстър, донеси му стола. — Лъстър премести стола и като се лигавеше и скимтеше, Бен се намести на него. Дилси му върза кърпа през врата и попи устата му с единия й край. — И внимавай — рече тя на Лъстър, подавайки му лъжицата — поне веднъж да не му окапеш дрехите.

Бен престана да скимти. Очите му се приковаха във вдигащата се към устата му лъжица. Изглежда, у него дори гладът бе също така свързан с мускулатурата, сам по себе си неопределен, неосъзнат като глад. Лъстър го хранеше с небрежна ловкост. Но от време на време вниманието му се възвръщаше, колкото да направи фалшиво движение с ръката и тогава Бен напразно отваряше уста. Все пак ясно беше, че вниманието на Лъстър е другаде. Другата му ръка лежеше върху облегалото на стола; по тази мъртва повърхност тя се движеше нежно и внимателно, като че изтръгва нечута мелодия от мъртва коруба. Веднъж дори забрави да подлъже Бен с лъжицата, но пръстите му продължаваха да изтръгват от безжизненото дърво страстни, но беззвучни арпежи. Бен го върна в действителността с ново скимтене.

В трапезарията Дилси шеташе напред-назад и накрая издрънча с ясната камбанка, след което Лъстър чу как мисис Компсън и Джейсън слизат от горния етаж, долови гласа на Джейсън и облещи до бяло очи, за да се ослуша.

— Много естествено — казваше Джейсън, — знам, че не са го счупили те. Навярно е от вятъра.

— Не виждам как ще стане — каза му мисис Компсън. — Щом тръгнеш сутрин за работа, стаята ти остава заключена през целия ден. Никой от нас не влиза там, освен в неделя, да се почисти. Не искам да си мислиш, че ще нахлуя там, дето не съм желана, или пък че някому ще позволя това.

— Да съм казвал, че ти си го счупила? — обади се Джейсън.

— Хич и не ми се влиза в твоята стая — отвърна му мисис Компсън. — Уважавам частния живот на хората. И ключ да имах, пак нямаше да ти пристъпя прага.

— Да — каза й Джейсън, — знам, че твоите ключове не стават. Нали по тази причина смених ключалката. Едно само искам да зная: как се е счупил прозорецът.

— Лъстър казва, че не е той — обади се Дилси.

— Това го знаех и без да го питам — каза Джейсън. — А къде е Куентин?

— Където е всяка неделя сутрин — отвърна Дилси. — Прочее какво те е прихванало от няколко дни?

— Ясно, тук всичко трябва да се промени — каза Джейсън. — Иди горе да й кажеш, че закуската е готова.

— Остави я сега на мира, Джейсън — сгълча го Дилси. — Всеки ден става рано за закуска, затуй Каалайн й е позволила да си поспива в неделя. Знаеш това.

— Аз не мога да поддържам цяла кухня негри, за да й прислужват на капризите, колкото и да ми се иска — сопна се Джейсън. — Върви й кажи да слезе на закуска!

— Работата не е да й се прислужва — каза Дилси. — Аз й слагам закуската в долната фурничка и после тя…

— Чу ли какво ти казах? — рече Джейсън.

— Чух — каза Дилси. — Когато си вкъщи, друго нищо не чувам. Ако не се заяждаш с Куентин, то ще е с майка си, ако не с нея, с Лъстър и Бенджи. Защо му позволявате да се държи така, мис Каалайн?

— Ти по-добре направи каквото ти казва — рече мисис Компсън. — Сега той е глава на семейството и негово право е да изисква да изпълняваме желанията му. Аз се старая, а щом аз мога, значи и ти можеш.

— Няма никаква причина за лошото му настроение. Защо трябва да вдига Куентин, само за да е неговата ли! Или мислиш — продължи Дилси, — че тя ти е счупила прозореца?

— Стига да й хрумне, ще го направи — каза Джейсън. — Хайде, прави каквото казах!

— Ако е била тя, не бях я укорила — додаде Дилси, отправяйки се към стълбата. — След като в тия благодатни часове, докато си вкъщи, непрекъснато й мелиш сол на главата…

— Престани, Дилси — обади се мисис Компсън, — не е нито твоя, нито моя работа да учим Джейсън какво да прави. Понякога и аз мисля, че не е прав, но гледам да се подчинявам на желанията му заради всички. Щом аз намирам сили да дойда на масата, какво остава за Куентин.

Дилси излезе. Чуха я да изкачва стъпалата. Продължи доста дълго.

— Притежаваш първокласен комплект от прислуга — каза Джейсън. След това допълни чинията на майка си и своята. — Никога ли не си имала някой, който си е струвало да бъде убит? Сигурно е било още преди да съм бил пораснал, затуй не помня.

— Длъжна съм да се приспособявам към тях — рече мисис Компсън, — от тях завися всецяло. И то не защото вече нямам сили. Ех, де да имах! Цялата къщна работа сама щях да си върша. Поне това можех да снема от плещите ти.

— И в какъв чудесен свинарник щяхме да живеем тогава! — отвърна Джейсън. — По-бързо, Дилси! — провикна се той.

— Зная, че ми се сърдиш, дето им позволих да отидат днес на черква — каза мисис Компсън.

— Къде да отидат? — попита той. — Още ли не си е заминал този проклет цирк?

— Черква, не цирк — поправи го тя. — Черните имат днес нарочна великденска служба. Още преди две седмици съм обещала на Дилси.

— Което означава, че или ще ядем студена гозба на обед, или изобщо няма да обядваме.

— Зная, грешката е моя — каза мисис Компсън. — Знам, че аз съм виновна.

— За какво? — сопна се Дженсън. — Нали ти още не си възкресявала Христа?

Чуха как Дилси изкачва и последното стъпало, сетне нозете й бавно задумкаха отгоре.

— Куентин! — извика тя. При това първо повикване Джейсън остави ножа и вилицата и двамата с майка си очевидно зачакаха от двете страни на масата в почти еднакви пози; той — хладен и пресметлив, с прилепнала кестенява коса, завита от двете страни на челото му в две упорити кръгчета, и кафяви като лешник очи с черно ръбче около ирисите, досущ като стъклено топче за игра — ще кажеш, карикатура на кръчмар, а тя — хладна и готова да се разплаче, с изцяло побелели коси, смутени и подпухнали очи, толкова черни, че изглеждаха като да са само зеница или само ирис. — Куентин! — повтори Дилси. — Ставай, милинка! Чакат те за закуска.

— Не мога да разбера как се е счупил тоя прозорец — обади се мисис Компсън. — Сигурен ли си, че е станало вчера? Може да е така от по-дълго време, нали беше доста топло. И то горе, зад пердето.

— За последен път ти казвам, че е станало вчера — отвърна Джейсън. — Или смяташ, че не познавам стаята, в която живея? Мислиш ли, че цяла седмица няма да видя дупка, през която можеш да си провреш ръката?… — Гласът му секна, пресъхна и той остана взрян в майка си с очи, които за миг се изпразниха от всякакво съдържание. Като че очите му затаиха дъх. А майка му го гледаше с отпуснато и хленчещо лице, с нескончаем, пророчески, но тъп поглед. В това време Дилси отново се обади:

— Куентин, не си играй с мене, мила! Хайде на закуска, всички те чакат.

— Не мога да го проумея — продължи мисис Компсън. — Все едно че някой се е мъчил да проникне в къщата… — Джейсън подскочи, столът му полетя назад.

— Какво… — поде мисис Компсън и го проследи с поглед: той префуча покрай нея и с няколко скока се озова на горния етаж — там се сблъска с Дилси. Лицето му попадна в сянката, а Дилси каза:

— Тя е в лошо настроение, майка ти не е отключила… — Но Джейсън профуча и покрай нея и се спусна по коридора към една врата. Без да се обажда, сграбчи бравата, насили я и дръжката остана в ръката му, а той закриви глава, като че слуша нещо много по-далечно, отколкото определеното пространство от другата страна на вратата, нещо, което вече бе чул. Имаше вид на човек, който се прави, че слуша само затова, защото не иска да повярва на онова, което е доловил. След него, като го викаше на име, мисис Компсън заизкачва стълбите, сетне, като забеляза Дилси, взе нея да вика. — Нали ти казвам, вратата още не е отключена — поясни Дилси.

В това време той се извърна и се спусна към нея, но като продума, гласът му бе делови и спокоен:

— У нея ли е ключът? — попита той. — Тя има ли ключ или ще се наложи…

— Дилси! — провикна се мисис Компсън от стълбата.

— Какъв ключ? — учуди се Дилси. — А защо…

— Какъв ли? — викна Джейсън. — Ключа за тази стая. Да не би непрекъснато да го носи у себе си? Мамо — забеляза майка си и слезе няколко стъпала да я посрещне, — дай ми ключа. — И взе да опипва джобовете на ръждивочерната й широка дреха. Тя се възпротиви.

— Джейсън — обади се тя, — Джейсън! Вие с Дилси пак ли искате да ме върнете в постелята? — И се помъчи да го отблъсне. — Дайте ми поне една неделя спокойствие.

— Ключът! — викаше Джейсън и я опипваше. — Дай го тука! — И хвърли поглед към вратата, като че очакващ тя да се разтвори, преди да се е върнал с ключа, който не бе още открил.

— Хайде, Дилси! — викаше мисис Компсън и притискаше дрехата до себе си.

— Давай ключа, дърта глупачко! — внезапно извика Джейсън и от джоба й измъкна огромен сноп ръждясващи ключове, нанизани на желязна халка, каквито са имали средновековните тъмничари. След това се спусна обратно по коридора, а двете жени го последваха.

— Чакай, Джейсън! — провикна се мисис Компсън. — Няма да го намери — обърна се тя към Дилси. — Знаеш, че никому не си давам ключовете. — И захлипа.

— Тихо сега — каза Дилси. — Нищо няма да й направи, пък и аз няма да му позволя.

— В собствения ми дом, и то в неделя преди обед! — вайкаше се мисис Компсън. — След всичките ми старания да ги възпитам като добри християни! Джейсън, дай аз да намеря ключа! — И го хвана за ръката, сборичкаха се и с едно движение на лакътя си той я отхвърли встрани, след което я изгледа със студен, унищожаващ поглед, сетне отново се зае с вратата и неподчиняващите се ключове.

— Тихо — повтори Дилси. — Джейсън!

— Станало е нещо ужасно — изрече мисис Компсън и отново застена. — Знам си аз. Хей, Джейсън! — извика и отново се нахвърли върху ръката му. — Не ми дава да намеря един ключ от собствената ми къща!

— Спокойно — заутешава я Дилси, — какво толкова може да се случи? Нали аз съм тук, няма да му дам нищичко да й направи. Куентин — викна към вратата, повишавайки глас, — не бой се, миличка, аз съм тука!

Вратата се отвори и полетя навътре. Той застана на прага, за миг скривайки стаята, след това отстъпи встрани.

— Влизайте — гласът му беше присвит, хриплив. Влязоха. Това не беше стая на момиче, а по-скоро ничия. Едва доловимият аромат на евтин парфюм, няколкото дамски принадлежности и останалите доказателства за грубите, но безнадеждни усилия да й се придаде нещо женствено само подсилваха нейната безличност и внушаваха онази мъртвешко-безлика Бременност, присъща на стаите в домовете за срещи. Леглото беше непокътнато. На пода се въргаляше изцапана долна дреха от евтина коприна в яркорозов цвят. От полуотвореното чекмедже на скрина висеше един чорап. Прозорецът беше отворен. Съвсем близо до къщата се издигаше круша, цялата покрита с цвят. Клоните и стържеха и дращеха стената, а нахлуващият през прозореца въздух носеше с милиардите си частици печалния аромат на цветовете.

— Ето — обади се Дилси, — нали ви казвах, че всичко е в ред.

— В ред ли? — попита мисис Компсън. Дилси я последва в стаята и посегна към нея.

— Хайде сега елате да си легнете. Аз ще я намеря за десет минути.

Мисис Компсън отблъсна ръката й.

— Намери бележката — нареди тя. — Куентин също бе оставил бележка.

— Добре — прие Дилси, — ще я намерим, но вие си влизайте в стаята.

— Още от мига, когато я кръстиха Куентин, си знаех, че така ще стане — продължи мисис Компсън. Пристъпи към тоалетната масичка и взе да преобръща разхвърляните по нея вещи: стъкълца от парфюми, кутийка пудра, един на дъвка и молив, ножица с един пречупен връх, захвърлена върху многократно закърпван шарф, целият в пудра и петна от червило. — Търси писмо! — рече тя.

— Търся — каза Дилси. — Но вие се прибирайте. Ние с Джейсън ще я намерим. Вървете си в стаята.

— Но къде отиде Джейсън? — сепна се мисис Компсън. Отиде към вратата, а Дилси я последва в коридора до другата врата. Беше затворена. — Джейсън! — извика тя. Отговор не последва и тя завъртя бравата. Повика го още веднъж. Но и този път никой не се обади. В това време той се бе намъкнал в стенния си шкаф — изхвърляше през рамо съдържанието му: дрехи, обувки, цял куфар. Като се показа, държеше изрязано парче от няколко съединени помежду си дъски, остави го, отново се пъхна в шкафа и този път изнесе метална касетка. Сложи я на леглото си и се вгледа в разбитата ключалка. От джоба си измъкна халка с ключове, отдели търсения ключ, но продължаваше да наблюдава ключалката. Сетне прибра ключовете в джоба си, внимателно изсипа съдържанието на касетката върху леглото и все така внимателно се зае да подрежда книжата едно по едно, разгъваше ги, изтърсваше ги, но напразно. После обърна касетката с дъното нагоре и след като я разклати, нареди обратно книжата и се изправи с касетката в ръце и наведена глава, без да откъсва очи от разбитата ключалка. През прозореца долетяха писъците на няколко прелитащи сойки, вятърът шибна и отнесе гласовете им, някъде премина автомобил и също отшумя. Зад вратата майка му отново го повика, но той остана неподвижен. Чу как Дилси я отведе по коридора, след това се затвори врата. Тогава върна касетката в шкафа, нахвърли дрехите обратно и слезе при телефона. Докато изчакваше със слушалката на ухо, отгоре слезе и Дилси. Изгледа го, без да спира, и продължи.

— Тук е Джейсън Компсън — каза, след като се обадиха. Гласът му излезе дрезгав и неясен, та затова повтори: — Джейсън Компсън. — Сега вече бе овладял положението. — Пригответе си автомобила и ако не можете вие, нека дойде помощникът ви… След десет минути. Аз ще бъда при вас… Какво ли? Грабеж. В моя дом. Знам кой е… Казвам ви, грабеж… Пригответе си колата… Какво? Нали ви плащат да поддържате закона… Да, ще бъда при вас след пет минути. Пригответе се да потеглим веднага. В противен случай ще уведомя губернатора.

Окачи слушалката с трясък и прекоси трапезарията — едва докосната, закуската на масата бе изстинала. Влезе в кухнята. Дилси наливаше гореща вода в грейката. Бен седеше притихнал и безучастен. Застанал до него, Лъстър приличаше на куче, наострило уши и обоняние, и дъвчеше нещо. Джейсън се отправи към вратата.

— Няма ли да си изядеш закуската? — попита го Дилси. Той не й обърна внимание. — Върви да си довършиш закуската, Джейсън. — Но той излезе и вратата се тръшна зад гърба му. Лъстър надникна през прозореца.

— Брей! — извика той. — Какво става там горе? Да не е напердашил мис Куентин?

— Затваряй си устата! — смъмра го Дилси. — Само да си разревал Бенджи, ще ти откъсна главата! Гледай да е спокоен, докато се върна. — Завъртя капачката на термофора и излезе. Чуха я как се качва нагоре, после покрай къщата профуча автомобилът на Джейсън. И в заглъхналата кухня настана тишина, нарушавана единствено от съскащия шепот на чайника и от часовника.

— Знаеш ли какво — поде Лъстър, — обзалагам се, че е имало бой. Блъснал й е главата и сега отива за доктора. Обзалагам се, че точно така е станало. — Тържествен и многозначителен, часовникът продължаваше да тиктака, но това можеше да бъде и безкръвният пулс на загиващия дом. След малко той замърка, изкашля се и удари шест пъти. Бен вдигна поглед към него, после погледна приличния на куршум силует на Лъстъровата глава в прозореца и наново заклати глава, олигавен и скимтящ. — Млъквай, глупчо — каза Лъстър, без да се извръща. — Изглежда, днес няма да се ходи на черква. — Заклатил огромните си меки ръце между коленете, Бен едва чуто застена. Внезапно се разплака: един безсмислен, продължителен мучащ вой. — Тихо! — рече Лъстър, обърна се и вдигна ръка. — Или искаш да те напердаша? — Бен го гледаше и на всяко издишване бавно измучаваше. Лъстър го раздруса. — Още сега да млъкнеш! — извика той. — Стани! — заповяда му, изблъска Бен от стола и го отнесе пред печката, отвори вратичката и, сетне го настани отново да седне. За миг заприличаха на влекач, който тегли непохватен шлеп през тесен канал. Бен се настани с лице към червенеещия отвор. Беше се умълчал. Часовникът отново се обади, а Дилси бавно заслиза по стълбата. С влизането й той пак захленчи и след малко повиши глас.

— Какво си му направил!? — попита тя. — Не можеш ли един път да го оставиш на мира, особено тая сутрин?

— Нищо не съм му направил — оправда се Лъстър. — Мистър Джейсън го уплаши. Да не би да е убил мис Куентин, а?

— Тихо, Бенджи — каза Дилси и той млъкна. Тя отиде до прозореца и погледна. — Спря ли да вали?

— Да, мем — каза Лъстър. — Отдавна.

— Излезте тогава да се поразходите — нареди тя. — Току-що утеших мис Каалайн.

— Ще ходим ли на черква? — попита Лъстър.

— Като му дойде времето, ще ти кажа, И докато не те повикам, дръж го по-далече от къщата.

— Може ли да отидем на поляната?

— Може. Само да е по-далече от къщата. Каквото можах, направих.

— Добре, мем — каза Лъстър. — А къде отиде мистър Джейсън?

— Не е твоя работа — каза Дилси и взе да раздига масата. — Тихо, Бенджи, Лъстър ей-сега ще те заведе да си играете.

— А какво е направил на мис Куентин, мами? — продължи да пита Лъстър.

— Нищо не й е направил. Още ли не сте излезли?

— На бас, че тя не е тука! — подхвърли Лъстър. Дилси го изгледа.

— Отде знаеш, че я няма?

— Снощи я видяхме с Бенджи, като се измъкна през прозореца. Нали, Бенджи?

— Сериозно ли говориш? — попита Дилси, без да отмества поглед от него.

— Тя излиза така всяка нощ, ние сме я виждали. Смъква се по крушата.

— Ей, негърче, не ме ли лъжеш?

— Не лъжа. Питай Бенджи.

— Тогава защо нищо не си ми казал?

— Не ми е работа отвърна Лъстър. — Аз не се бъркам в работите на белите. Тръгвай, Бенджи, да излизаме.

След като излязоха, Дилси постоя до масата, сетне се зае да почисти остатъците от закуската в трапезарията, сама закуси и разтреби в кухнята. Свали престилката, окачи я, отиде до подножието на стълбата и се ослуша. Не долови никакъв звук. Нахлузи шинела, нахлупи шапката и прибяга до дома си.

Дъждът беше спрял. Изместил се сега откъм югоизток, вятърът откриваше отгоре късчета синьо небе. Зад дърветата, покривите и черковните кули на града, над хребета на възвишенията слънцето ту просветваше в бледа ивица като платно, ту отново се затулваше. Въздухът донесе звън на камбана, след това, като по даден знак, той бе подет и повторен от други камбани. Вратата на къщицата се открехна и Дилси се показа, отново с бархетеното наметало и пурпурната рокля, без тюрбан, но с дълги до лактите доста износени бели ръкавици. На двора повика Лъстър. Почака малко, сетне се отправи към къщата и заобиколи откъм входа за избата, като се движеше близо до стената. В отворената врата съзря Бен, седнал на стъпалата, а пред него Лъстър клечеше на влажния под. В лявата си ръка бе хванал изгънат от лекия натиск трион и тъкмо се готвеше да го удари с дървеното чукало, с което повече от трийсет години тя им беше разбивала тестото за пържените хлебчета. Трионът издаде един-единствен ленив звук, който заглъхна с безжизнена готовност, и си остана все така елегантно извит между пода и ръката на Лъстър, мистериозен и онемял.

— Точно така правеше оня — обясни Лъстър. — Но аз не мога да намеря с какво да го бия.

— Значи с това се занимаваш, а? — рече Дилси. — Я да си ми дадеш чукалото.

— Че аз не съм го повредил — оправда се Лъстър.

— Давай го тука — нареди Дилси — и прибери триона откъдето си го взел.

Той захвърли триона и подаде чукалото на Дилси. Бен издаде отчаян и протяжен вой. Нищо. Просто звук. Сякаш чрез определено подреждане на планетите времето, несправедливостта и мъката за миг се превръщаха в глас.

— Чуй го — рече Лъстър. — Откакто сме излезли, все така вие. Не знам какво му става тая сутрин.

— Доведи го тука — каза Дилси.

— Ела, Бенджи — подкани го Лъстър. Върна се по стъпалата и подхвана ръката на Бен. Той тръгна послушно, но продължи да вие с онзи провлачен дрезгав звук, който издават корабите, започващ привидно още преди издаването на звука и заглъхващ преди самият звук да е замрял.

— Изтичай да му донесеш шапката — каза Дилси. — И не вдигай врява да не те чуе мис Каалайн. По-бързо! Хайде, че закъсняхме!

— Ако не го накараш да млъкне, тя и така ще го чуе.

— Ще млъкне, когато излезем — каза Дилси. — Той просто надушва, това е.

— Какво надушва, мами? — заинтересува се Лъстър.

— Върви за шапката — подкани го Дилси. Лъстър пое. Останаха пред вратата за зимника, Бен на едно стъпало по-долу. Небето вече се разкъсваше на забързани парцали от облаци, които влачеха менливи сенки по одрипавялата градина, през поломената ограда и двора. Бавно и настойчиво Дилси погали Бен по главата и поприглади косата на челото му. Той стенеше тихо и протяжно. — Тихо — рече му тя, — млъквай. Тръгваме след малко. — Притихнали и продължителни, стоновете му не секваха.

Лъстър донесе една платнена шапка, а на главата си бе наложил нова сламена гарсонетка с цветна панделка. На пръв поглед тя отделяше черепа му като в прожекторен кръг и подчертаваше всичките му характерни ръбове и плоскости. Толкова очебийно странна бе формата й, че страничният наблюдател би се разколебал дали пък не се намира върху главата на застанал току зад Лъстър друг човек. Дилси я изгледа и попита:

— Защо не си взе старата шапка?

— Не можах да я намеря — поясни Лъстър.

— То се знае — рече Дилси. — Ти още снощи я забута така, че да не можеш да я намериш. Сега искаш и тая да съсипеш.

— О, мами — отвърна Лъстър, — днес няма да вали.

— Отде знаеш? Върви си вземи старата, а тая скрий.

— О, мами!

— Тогаз донеси чадъра.

— О, мами!

— Избирай — каза Дилси: — или старата шапка, или чадъра. Мен ми е все едно.

Лъстър се върна в бараката. Бен хленчеше тихо.

— Да вървим — подкани го Дилси, — те ще ни настигнат. Сега ще послушаме, като пеят. — Заобиколиха къщата и се отправиха към портала. — Тихо — гълчеше от време на време Дилси. Дилси разтвори вратите. Зад тях пристъпваше Лъстър с чадъра в ръка. С него идваше и една жена. — Ето ги, идват — каза Дилси. Излязоха навън. — Стига вече — нареди му тя и Бен млъкна. Лъстър и майка му ги настигнаха. Фрони беше с яркосиня копринена рокля и шапка, украсена с цветя. Беше слаба женица с плоско, приятно лице.

— Това, дето си нахлузила на гърба си, ни струва месец и половина работа — отбеляза Дилси. — Какво ще правиш, ако завали?

— Сигурно ще се намокря — отвърна Фрони. — Досега не съм успяла да пропъдя нито един дъжд.

— На мами все това й е в устата — обади се Лъстър, — все за дъжд приказва.

— Не знам какво щяхте да правите всички, ако аз не се грижех за вас — рече Дилси. — По-бързо, че закъсняхме!

— Днес ще проповядва преподобният Шигот — каза Фрони.

— Така ли? — попита Дилси. — А кой е той?

— Дошъл е от Сейнт Луи — обясни Фрони. — Голям проповедник бил.

— Хм — продума Дилси, — тия разхайтени млади негри имат нужда от човек, който да ги научи на страх божи.

— Днес ще говори преподобният Шигот — повтори Фрони. — Така разправяха.

Поеха но улицата. По притихналото й протежение към черквата се движеха спретнати групи бели хора. Вятърът носеше звън на камбани, а хората от време на време попадаха в случайните и още несигурни слънчеви петна. Вятърът се подемаше от югоизток на пориви, суров и мразовит след топлите дни.

Мисля, че не трябва всеки път и него да водиш на черква — каза Фрони. — Хората приказват.

— Кои хора? — попита Дилси.

— Нали ги слушам — отвърна Фрони.

— Знам аз кои са тези хора — рече Дилси. — Някакви бели отрепки. Това са те. Според тях за черквата на белите не го бива, а черквата на черните не я бива за него.

— Все пак хората шушукат — додаде Фрони.

— Пращай ги при мене — каза Дилси. — Да им кажа аз, че господ бог не прави разлика дали е с всичкия си, или не. Само бялата паплач се тревожи от тия неща.

Под прав ъгъл встрани се отделяше друга улица, спускаше се надолу и се превръщаше в черен път. От двете й страни земята падаше още по-стръмно и преминаваше в широка низина, осеяна с малки схлупени жилища, чиито похабени от времето покриви едва достигаха повърхността на пътя. Стърчаха насред малки, лишени от растителност дворчета, из които се търкаляше всевъзможна смет: изпочупени предмети, тухли, дъски, пръстени съдове — все вещи, който навремето са притежавали някаква приложимост. Там, където имаше растителност, това бяха смърдящи бурени, акации, черници и чинари — дърветата, също участвуваха в отблъскващото безплодие, което заобикаляше и къщите; дървета, чиито пъпки все още носеха някакъв упорит и тъжен спомен за есента, сякаш дори пролетта ще ги отмине и ще ги остави да се хранят само с непогрешимо гъстата миризма на негри, в която са израсли.

От вратата се показваха негри и ги заговаряха, обръщайки се най-вече към Дилси:

— Как си със здравето, сестро Гибсън?

— Добре, а вие как сте?

— И ние сме добре, сполай ти.

Измъкваха се от хижите си и се изкатерваха по сенчестия насип до пътя — мъже в скромно тъмнокафяво или черно облекло, със златни верижки за часовници, някои с бастуни; младежи в яркосиньо или в райета с нахално нахлупени шапки; жени с колосани, лекосъскащи поли, и дечурлига с купени на старо дрешки от белите, хвърлящи към Бен потайни погледи като нощни зверчета:

— Хайде на бас, че те е страх да го пипнеш!

— Кой ти каза?

— Не можеш. На бас, че те е страх.

— Той не закача хората. Само е смахнат.

— Че как може смахнат да не закача хора?

— Този — не. Аз съм пробвал.

— Но на бас, че сега не можеш.

— Само ако мис Дилси не види.

— Пак няма да смееш.

— Не закача хора, само е кукуригу.

Както обикновено, по-старите заговаряха Дилси, а на по-младите отговаряше Фрони:

— Тая сутрин мама не се чувствува добре.

— Лоша работа. Но преподобният Шигот ще я излекува. Мъката й ще отнеме, облекчение ще й предложи.

Пътят отново се възвисяваше и местността заприлича на рисуван декор. Врязвайки се в един отвес от червена глина, увенчана отгоре с дъбове, пътят прекъсваше отведнъж като прерязана лепта. Като нарисувана, до него обрулена от сезоните черква бе навирила крехка камбанария и тъкмо като рисунка върху картон, гледката бе лишена от всякаква перспектива, плоска, поставена сякаш на самия ръб на равната земя, а иззад нея струеше буреносната слънчева светлина на пространството, на април и на изпълнения с камбанен звън предобед. Хората се тълпяха нататък със спокойна, празнична целенасоченост. Жените и децата влизаха, а мъжете спираха отвън и кротко разговаряха на трупи. Когато камбаната млъкна, влязоха и те.

Вътрешността бе украсена с някое и друго цвете от градинките зад кухните или от живите плетове, вееха се ивици от разноцветна разтегателна хартия. Над катедрата висеше поокъсана коледна камбанка, от ония, дето се свиват като хармоника. На катедрата още нямаше никой, но хорът вече бе застанал на мястото си и макар съвсем да не бе топло, хористките си вееха с ветрила.

Повечето жени се бяха стълпили в едната страна и разговаряха. При първия звън на камбанката те се пръснаха, заеха си местата и паството замря в очакване. При втория звън хорът се изправи, запя и всички глави се извърнаха като една. В колона по един се заредиха шест деца — четири момиченца със стегнато оплетени плитчини и малки панделки като пеперуди и две ниско остригани момчета — зададоха се в маршова стъпка по пътеката като вързани в един общ впряг с цветя и бели панделки, а подире им крачеха двамина мъже. Вторият беше огромен, с цвят на светло кафе, внушителен със сюртука и бялата си вратовръзка. Имаше величествена и явно дълбокомъдра глава, шията му над яката се въртеше насам-натам и показваше дебелите си гънки. Той обаче им беше добре познат, затова главите на всички си останаха обърнати и чак когато хорът млъкна, те осъзнаха, че гостуващият проповедник вече е влязъл — едва сега обърнаха внимание, че вървящият преди техния пастор вече се е изправил на катедрата — надигна се неописуем шум, нещо като въздишка, звуци на удивление и разочарование. Гостът беше с нищожни размери, с износено палто от лама. Имаше черно и сбърчено като на одъртяла маймунка лице. През цялото време, докато хорът пя повторно, а шестте деца се надигнаха да пригласят с тънките си, подплашени и почти шептящи гласчета, всички наблюдаваха това незначително на вид човече, седнало още по-смалено от съседството с внушителната маса на пастора, и не можеха да се отърват от пълното си объркване. Все така тревожно и недоверчиво продължиха да го наблюдават и когато техният пастор се изправи, за да им го обрисува в разточителни и преливащи се краски, чиято елейност още повече подчертаваше незначителността на госта.

— И да го доведат чак до Сейнт Луи! — прошепна Фрони.

— Виждала съм и по-любопитни пратеници на бога — рече Дилси. — Тихо сега — обърна се към Бен, — след малко пак ще запеят.

Гостът се изправи да говори и речта му прозвуча като на бял. Имаше равен и безстрастен глас. Звучеше твърде гръмко за такъв човечец и най-напред го слушаха от любопитство, както се слуша говоряща маймуна. Наблюдаваха го, както се наблюдава човек, който ходи но въже. Заради виртуозността, с която подтичваше, спираше и се премяташе по студеното, лишено от всякаква интонация въже на своя глас, те дори забравиха незначителния му външен вид. И когато накрая с нещо като приплъзващо премятане презглава той замря до катедрата с вдигната върху нея ръка на височината на рамото си и лишено от всякакво движение маймунско телце, подобен на мумия или на изпразнен съд, паството въздъхна като събудено от масова дрямка и се раздвижи по столовете. Хористките зад катедрата не спираха да размахват ветрилата. Дилси пошушна:

— Тихо сега, всяка минута ще запеят наново.

И тогава един глас се обади:

— Братя!

Проповедникът си беше все така на мястото. Ръката му все така лежеше на катедрата и докато думата не замря в напевното ехо на стените, той си остана в същата поза. Този глас се различаваше от досегашния като деня от нощта, с някаква печална и другозвучна окраска, напомняща алтова валдхорна, и проникна в сърцата им, за да се обади наново след заглъхването си в последователно многозвучие:

— Братя и сестри! — обади се отново той. Проповедникът свали ръка от катедрата и взе да се разхожда пред нея напред-назад, скръсти длани на гърба си — една нищожна, прегърбена в себе си фигура на същество, отдавна самопогребало се в схватката с неумолимата земя. — У мен е паметта и кръвта на агнеца божи! — Прегърбен, със скръстени отзад ръце, тон не спираше да крачи напред и назад под драпираната хартия и коледната камбанка. Приличаше на излъскано камъче, подхвърляно от неспирните вълни на собствения си глас. Сякаш с тялото си той подхранваше този глас, впил като вампир зъбите си в него. И паството наблюдаваше със собствените си очи как гласът го поглъща, додето от него не остава нищо, не остава нищо и от тях, и дори от гласа, и само сърцата им заговориха едно с друго в напевен ритъм, надмогнали необходимостта от слова. И щом млъкна, застанал до катедрата с повдигнато маймунско лице и в безметежната скръб на разпятието, която се извисяваше над всякаква незначителност и невзрачност и ги превръщаше в нищожна подробност, от всички гърди се изтръгна продължителен стон и въздишка, а нечие сопрано припя:

— Да, Исусе!

Някъде отгоре отминаваше мъгливият ден и мътните стъкла на прозорците засияваха и призрачно се стъмяваха и чезнеха. По пътя отвън премина автомобил, избуксува в пясъка и сетне замря. Дилси седеше изправена с ръка върху коляното на Бен. По хлътналите й страни се плъзнаха две сълзи, изцедени от многобройните разискрени случаи на саможертва, себеотрицание и завинаги изтекло време.

— Братя! — отново се обади проповедникът с дрезгав шепот; бе като застинал.

— Да, Исусе! — долетя женският глас и погасна.

— Братя и сестри! — Гласът му отново прокънтя като валдхорна. Раздвижи се и вдигна ръце нагоре. — Аз още помня агнето господне и кръвта му изплискана! — Те не забелязаха кога интонацията, наречието и словата му бяха станали негърски, седяха на столовете и леко се поклащаха, а гласът все повече ги поглъщаше. — Когато безкрайните и студени… О, аз ви думам, братя, когато безкрайните и студени… Аз, клетият грешник, виждам светлината, виждам и словото! Те загинаха в Египет, загинаха пеещите колесници. Поколения измряха. Имаше богат човек, няма го. Къде е той, братя мои? Имаше сиромах човек, няма го. Къде е той, сестри мои? О, казвам ви аз, тежко ще ви бъде без меда и млякото на вечното спасение, когато безкрайните и студени години се оттърколят!

— Да, Исусе!

— Истина ви казвам, братя, истина ви казвам, сестри, всекиму ще дойде времето. Клетият грешник ще каже: Пуснете ме да легна до Спасителя, позволете всяка грижа да изоставя. И какво тогаз ще каже Исус, о, братя? О, сестри? Помниш ли още кръвта на агнето господне? Защото аз няма да разтворя небето! — Взе да си рови в палтото, измъкна носна кърпа и попи лице. От паството се изтръгна тих, задружен звук: „Ммммммммммммммм!“ А женският глас извика:

— Да, Исусе! Исусе!

— Братя! Погледнете ония дечица там! Такъв някога е бил Исус. Неговата майчица е изстрадала и радостта, и мъката. Може понявга да го е люляла на ръце, в туй време ангелите с песен са го приспивали. Надничала е от вратата не се ли задават римските шерифи. — Крачеше напред-назад и попиваше лице. — Чуйте, братя! Аз виждам деня, седи Мария на прага и държи Исус в скута си, малкия Исус. Досущ като ония дечица там, малкият Исус. И дочувам песните на ангелите, пеят Слава на небето, а на Земята мир. Виждам го, като затваря очи, а Мария рипва, че е съзряла лицето на войника: Ние ще убием, ние ще убием, ние ще убием твоя мъничък Исус! И чувам горката майчица как плаче и оплаква, че ги няма спасението и словото божие!

— Ммммммммммммммм! Исусе! Исусчо! — И друг глас:

— Виждам, о, Исусе! Всичко виждам! — Сетне още един глас, без слова, като бълбукащи във вода мехури.

— Виждам, братя! Виждам! Виждам гледка ослепителна и съкрушителна! Виждам Голгота и светите дървени кръстове, крадеца виждам, и убиеца, виждам го и последния между тях; чувам ги, като му се присмиват и горделиво му викат: Ако си Исус, защо не слезеш от кръста? Дочувам плач на жени и вопли по вечеря; чувам плач и ридания и виждам как господ отвръща лице: Убиха Исуса, моя син убиха!

— Мммммммммммммм! Исусе! Аз виждам, Исусе!

— О, грешнико заслепен! Истина ви казвам, братя, истина, сестри мои, ви казвам. Отвръща господ бог лицето си от тях и казва: На моето небе място за вас няма! И виждам как осиротелият бог затваря своите двери; и съзирам голямата вода как се разлива помежду им; съзирам мрак и погибел вековечна за всички поколения. И тогава — чудо! Братя мои, какво виждат очите ми? Какво виждат те, о, грешнико? Виждам възкресението и светлината, виждам кроткия Исус, който им говори: Мен убиха, за да станете вие от мъртвите, аз приех смъртта, за да живеят вечно ония, които видяха и повярваха. О, братя, братя! Виждам още Страшния съд и дочувам тръбите златни, що въздават слава от небесата, и съзирам как се надигат мъртвите, у които е паметта и кръвта на агнеца божи!

И сред всички гласове и ръце седеше Бен и в светлосиния му поглед се четеше радостен екстаз. До него Дилси бе изправила снага и беззвучно и сдържано ридаеше за изпитанията и кръвта на преждеспоменатия Исус. Тя не престана да плаче и когато поеха обратно в яркото пладне по пясъчния път. Паството водеше незначителни разговори и на групи се пръскаше към домовете си. Тя не чуваше ни една дума.

— Това се казва проповедник! В началото нищо и никакъв, ама после…

— Сякаш сам е видял и силата, и славата.

— Истина е. Всичко е видял, лице в лице.

Дилси не издаваше звук, лицето й не трепваше, само сълзите следваха лъкатушните му бразди; пристъпваше с вдигната глава и дори не посягаше да пресуши очите си.

— Да беше престанала, мами — обади се Фрони. — Хората гледат, подир малко и с бели ще се разминем.

— Не ми обръщай внимание — отвърна Дилси. — Видях първите, виждам и последните.

— Кои са тия първи и последни? — попита Фрони.

— Няма значение — продължи Дилси. — Видяла съм началото, сега виждам и края.

И все пак, преди да достигнат улицата, тя се поспря, вдигна поли и с най-горната от фланелите си пресуши сълзите. Сетне продължиха. Бен се мъкнеше до Дилси, без да отделя очи от Лъстър, който се кривеше и кълчеше пред тях с новата сламена шапка, заканително накривена към слънцето, и подмяташе чадъра в ръка — все едно голям и глупав пес, който наблюдава мъничко, но умно пале. Стигнаха портата, влязоха и Бен тутакси поднови скимтенето. За миг всички се загледаха по алеята към четвъртитата небоядисана къща с вече къртещи се колони.

— А там какво ли е станало днес? — обади се Фрони. — Но има нещо.

— Нищо няма — рече Дилси. — Върви да си гледаш работата и остави белите да си гледат своята.

— Има нещо — повтори Фрони. — Нали го чух още сутринта. Макар че не ми е работа…

— Аз пък знам какво е — рече Лъстър.

— Няма никаква полза много да знаеш — продължи Дилси. — Не чу ли какво каза Фрони? Това не е твоя работа. Заведи сега Бенджи отзад и го забавлявай, докато приготвя обеда.

— Аз знам къде е мис Куентин — каза Лъстър.

— Мълчи си тогава — рече Дилси. — Ако Куентин има нужда от твоя съвет, веднага ще ти обадя. Вървете сега да поиграете отзад.

— Нали знаеш какво ще стане, когато ония там почнат да играят с топката? — прекъсна я Лъстър.

— Още не са почнали. Дотогава Т.П. ще се върне и ще го изкара на разходка. Дай ми сега новата шапка.

Лъстър й подаде шапката и двамата с Бен се отправиха към задния двор. Макар и не високо, Бен продължаваше да вие. Дилси и Фрони се упътиха към къщичката си. След малко Дилси се показа, отново с басмената рокля, и се отправи към кухнята. Огънят беше угаснал. В къщата не се чуваше нищо. Върза си престилката и се заизкачва по стъпалата. Отникъде ни звук. Стаята на Куентин си стоеше, както я бяха оставили. Влезе, вдигна комбинезона от пода, прибра чорапа в чекмеджето и го затвори. Вратата на мисис Компсън беше затворена. Дилси застана пред нея и за миг се ослуша. После отвори и влезе — блъсна я задушаващата миризма на камфор. Завесите бяха спуснати, стаята и леглото тънеха в полумрак и затова най-напред си помисли, че мисис Компсън е заспала и вече се канеше да затвори вратата, когато тя се обади:

— Е? Какво има?

— Аз съм — каза Дилси. — Искате ли нещо? — Мисис Компсън не отвърна. След малко, без да помества глава, попита:

— Къде е Джейсън?

— Още не се е върнал — обясни Дилси. — Какво искате?

Мисис Компсън не каза нищо. Подобно на повечето студени, но слаби хора, най-сетне изправени пред неосуетимо бедствие, тя винаги изравяше отнякъде някаква морална издръжливост и сила. В нейния случай тя се изразяваше в непоколебимо убеждение за все още неизвестното събитие.

— Е? — накрая попита тя. — Намерихте ли го?

— Кое да намерим? За какво говорите?

— Писмото. Трябваше най-малкото от уважение да остави писмо. Дори Куентин постъпи така.

— За какво говорите? — сопна й се Дилси. — Не знаете ли, че нищо й няма? Обзалагам се, че до мръкнало ще се появи ей на тая врата.

— Глупости — сряза я мисис Компсън. — Това й е в кръвта. Какъвто вуйчото, такава и племенницата. Или майката. Вече не зная кое може да е по-лошо. Май ми стана все едно.

— Защо все такива ги приказвате? За какъв дявол й е да постъпва така?

— Знам ли? А на Куентин защо му трябваше? Какви, за бога, са могли да бъдат неговите основания? Не е било само за да ми се подиграе и да ме съкруши. Какъвто и да е господ, такова нещо не би допуснал. Аз съм една благородна жена. Като гледаш децата ми, може и да не ти се вярва, но е така.

— Поизчакайте и ще видите — рече Дилси. — До довечера ще си бъде вкъщи, направо в леглото. — Мисис Компсън замълча. На челото й белееше напоена с камфоров спирт кърпа. Черният халат бе захвърлен в нозете й, пряко на леглото. Дилси застана до вратата и хвана дръжката.

— Добре — обади се мисис Компсън, — какво ще правиш сега? Ще сготвиш ли обед за Джейсън и Бенджамин или няма?

— Джейсън още не се е прибрал — отвърна Дилси. — Но все нещо ще приготвя. Вие сигурна ли сте, че нищо не искате? Грейката не изстина ли?

— Ако може, подай ми Библията.

— Оставих ви я още сутринта, преди да изляза.

— Ти я остави на ръба на леглото. Докога смяташ да стои там?

Дилси се върна до постелята и заопипва в полумрака зад таблата и напипа Библията, обърната със заглавието надолу. Изправи подгънатите страници и отново положи книгата на леглото. Мисис Компсън не отвори очи. По цвят косата и възглавницата й бяха еднакви, а под напоената кърпа приличаше на стара, молеща се монахиня.

— Не я слагай пак там — обади се тя, без да отваря очи. — Нали и преди там я беше оставила. Или искаш да стана, че да си я взема?

Дилси се пресегна през леглото, взе книгата и я остави отстрани.

— Тук нищо не се вижда, как ще четете? — рече тя. — Искате ли малко да вдигна завесите?

— Не, остави ги както са. Иди приготви на Джейсън нещо за хапване.

Дилси излезе, затвори вратата и се върна в кухнята. Печката беше направо студена. В това време часовникът върху бюфета удари десет пъти. „Един часът — рече си тя на глас. — Джейсън няма да се върне. Виждала съм и първите, и последните.“ — И погледна изстиналата печка. — Виждала съм и първите, и последните. Сложи на масата студено ядене. И додето се движеше насам-натам, запя един църковен химн. Повтаряше първите два стиха, докато изкара цялата мелодия. Подреди храната, отвори вратата и повика Лъстър. След малко двамата с Бен се появиха. Бен все още простенваше, сякаш на себе си.

— Така и не млъкна — докладва Лъстър.

— Сядайте да се храните — нареди тя. — Джейсън няма да си идва. — С по-твърдата храна Бен се справяше сравнително добре, но въпреки това, макар храната да беше изстинала, Дилси му привърза салфетката на врата. Почнаха да се хранят. Дилси се въртеше из кухнята и припяваше двата стиха, които помнеше. — Яжте — подкани ги тя, — Джейсън няма да се прибере.

В този момент той се намираше на двайсет мили разстояние. Като тръгна от къщи и подкара към града, настигаше бавнодвижещите се групи хора, тръгнали за неделна служба, дочуваше решителния звън на камбаните в непостоянния въздух. Прекоси празния площад, сви в една тясна уличка, която се оказа още по-притихнала, спря пред една дървена постройка и се изкачи по украсената с цветя веранда. Зад замрежената врата говореха хора. Приготви се да похлопа, но чу стъпки и задържа ръката си. Вратата се отвори от един едър мъж с черни сукнени панталони и колосана отпред бяла риза без яка. Имаше буйна и несресана стоманеносива коса, а сивите му очи бяха закръглени и блестящи като на момче. Хвана Джейсън за ръката и докато я разтърсваше, въведе го навътре.

— Влизай — рече той, — влизай.

— Готови ли сте да тръгваме? — попита Джейсън.

— Влизай направо — подкани го другият и го въведе за лакътя в една стая, където седяха още един мъж и една жена. — Нали се познавате със съпруга на Мъртъл? Върнън, това е Джейсън Компсън.

— Да — отвърна бегло Джейсън, без изобщо да поглежда човека. Докато шерифът донасяше стол от другия край на стаята, мъжът каза:

— Ние и без това тръгваме, ще ви оставим да си поговорите. Хайде, Мъртъл!

— Не, не! — възпротиви се шерифът. — Стойте си на местата. Надявам се, не е нещо сериозно, нали, Джейсън? Седни.

— Ще ви обясня, като тръгнем — каза Джейсън. — Вземете си шапката и палтото.

— Ние излизаме — повтори другият човек и се надигна.

— Сядай си на мястото — нареди шерифът. — Ние с Джейсън ще излезем на верандата.

— Вземете си палтото и шапката — настоя Джейсън. — Те имат вече дванайсет часа аванс. — Шерифът го поведе към верандата. Двама преминаващи, мъж и жена, нещо го заговориха. Той им отвърна с чистосърдечен и разточителен жест. Откъм мястото, известно под името Негърската дупка, все още долиташе звън на камбани. — Вземете си шапката, шерифе — каза Джейсън. Шерифът притегли два стола.

— Сядай и ми разкажи какво е станало.

— Нали ви казах по телефона — поде Джейсън, без да сяда. — Обадих се, за да пестим време. Трябва ли да се отнасям до закона, за да ви принудя да изпълнявате длъжността, за която сте положили клетва?

— Първо седни и разкажи — повтори шерифът. — Аз ще се погрижа за тебе.

— Глупости, ще се погрижите! — викна Джейсън, — Вие на това ли му викате грижа?

— В момента само ти ни задържаш — каза шерифът. — Сядай и разказвай.

Джейсън взе да разказва, но с всяка нова дума чувството му на накърненост и безсилие така се засилваше, че след малко забрави всякаква припряност, още повече че невъздържано бе почнал да смесва гняв и самооправдания. Шерифът го наблюдаваше с нетрепващи, хладни и блестящи очи.

— Но ти не знаеш дали те са го направили — рече той. — Само предполагаш.

— Не знам ли? — викна Джейсън. — След като цели два дни си изгубих да я гоня по улиците, за да не се среща с него, след като й бях казал какво ще сторя, ако я пипна с него! И ще ми разправяте, че не съм знаел дали тая нищо и никаква, боже, прости ме…

— Достатъчно — каза шерифът, — това стига. Повече не е нужно. — И с ръце в джобовете се загледа към оттатъшната страна на улицата.

— И затова идвам при вас, избрания блюстител на реда — каза Джейсън.

— Тази седмица циркът ще бъде в Мотстаун — рече шерифът.

— Да, и ако можех да открия един служител на закона, който ще направи поне най-малкото, за да защити хората, които са го избрали на тази длъжност, досега вече да съм там — изрече Джейсън и повтори цялата история, правейки на места груби изводи, като че наистина това му доставяше удоволствие, особено състоянието на гняв и на безсилие. Шерифът като че вече не слушаше.

— Джейсън — поде той, — а за какъв дявол трябва да криеш три хиляди долара вкъщи?

— Какво?! — подскочи Джейсън. — Не е ли лично моя работа къде си държа парите? А вашата работа е да ми съдействате да си ги възвърна.

— Майка ти знаеше ли, че държиш у вас такава сума?

— Вижте какво — почна Джейсън, — моят дом е ограбен и аз знам кой го е направил и къде са те сега. При вас съм дошъл като при служител на закона и още веднъж питам: ще си направите ли труда да ми върнете нещо, което ми принадлежи, или не?

— Какво смяташ да правиш с момичето, ако ги хванеш?

— Нищо — отвърна Джейсън. — Абсолютно нищо. Няма с пръст да я докосна. Кучка! Коства ми кариерата, едничкия ми шанс да напредна в живота, баща ми погуби, всеки ден скъсява живота на майка ми, а името ми стори за посмешище в града! Нищичко няма да й направя. Абсолютно нищо.

— Ти, Джейсън, сам си я докарал до това бягство — рече шерифът.

— Не е ваша работа как си водя семейните дела — каза Джейсън. — Ще ми помогнете ли или няма?

— Ти сам си я прогонил — каза шерифът. — Освен това имам известни подозрения кому могат да принадлежат тези пари, само че едва ли някога ще узная това със сигурност.

Джейсън помачкваше периферията на шапката си.

— И значи няма да направите никакъв опит да ги хванете вместо мене?

— Това не е моя работа, Джейсън — каза шерифът. — Ако разполагаше с някакво сигурно доказателство, тогава щях да действувам. Но без такова, струва ми се, нищо не мога да направя.

— И това е вашият отговор, така ли? — обади се Джейсън. — Помислете си добре.

— Това е, Джейсън.

— Добре — каза Джейсън и наложи шапка. — Ще съжалявате. Аз не съм безпомощен. Тук не сме Русия, дето само с една значка на ревера човек получава имунизация против закона. — Смъкна се по стъпалата, качи се в автомобила и запали. Шерифът го проследи, като зави зад ъгъла и зафуча към града.

Високо в менливата слънчева светлина в ясни, разбъркани отзвуци камбаните биеха отново. На бензиностанцията спря да му налеят бензин и да напомпат гумите.

— На разходка, а? — попита негърът. Не му отговори. — Май накрая ще се изясни — прогнозира момчето.

— Глупости, ще се изясни! — обади се Джейсън. — Към дванайсет ще плисне като из ведро. — И се загледа в небето, сетил се за дъжда, за хлъзгавите кални пътища, по които можеше да заседне на мили от града. Но си мислеше за това с някакво усещане за победа, мислеше как ще пропусне обеда си, как, тръгвайки сега, по този начин подчинил се на необходимостта да бърза, по пладне сигурно ще се намира някъде на възможно най-голямото разстояние и от двата града. Стори му се, че в този случай обстоятелствата му предлагат един шанс. Обърна се към негъра: — Къде, по дяволите, се зазяпваш? Да не би да ти плащат, за да държиш тук колите колкото си искаш?

— В тази гума нямаше капка въздух — каза служителят.

— Върви тогава по дяволите, дай да я сменим — викна Джейсън.

— Готово — каза негърът, — свърших я тази работа. — И се изправи. — Карайте!

Джейсън се качи отново и подкара. Включи на втора, моторът задави и засъска, той форсира, изключи компресията, като полудял задърпа аванса. „Ще вали — каза си той. — Поне половината път да съм минал, после ако ще да плисне!“ И продължи нататък, далече от камбаните и от града, виждайки се как шляпа из калта и търси впряг да го измъква. „За проклетия всички ще са на черква!“ Представи си как най-сетне намира черквата, взима един впряг, но собственикът му излиза и се развиква, а той го поваля с един удар. „Аз съм Джейсън Компсън! Хайде да видим можеш ли да ме спреш! Да видим как си избрал за една служба човек, който може да ме спре!“ И си представи как влиза в съдилището с едно отделение войници, за да измъкнат оттам шерифа. „Въобразява си, че може да седи със скръстени ръце и да гледа как ме изхвърлят от работа. Ще му покажа аз как някой може да загуби длъжността си!“ За племенницата си изобщо не се досещаше, нито му беше до точната сума на парите. От десет години насам нито едното, нито другото не бе съществувало поотделно, но заедно те просто олицетворяваха банковата служба, от която бе лишен още преди да я заеме.

Светлината ставаше по-ярка, сенките на облаците препускаха в неговата посока, стори му се, че проясняването е още един хитър ход от страна на неприятеля, че му предстои нова схватка, в която щеше да влезе със старите си рани. От време на време отминаваше черкви — небоядисвани дървени постройки и покрити с ламарина камбанарии, — около които стояха разпрегнати животни и очукани автомобили, и все му се струваше, че това са наблюдателни пунктове, откъдето крадешком надничат ариергардните постове на Обстоятелствата. „Майната ви и на вас! — закани им се той. — Ще видим дали ще ме спрете!“ И се виждаше със своите войници, повели отзад окования шериф, как смъкват, ако това е необходимо, и самия Всевишен от трона му; съзря построените легиони на Ада и Рая, а той си пробива път между тях и най-накрая слага ръка върху избягалата си племенница. Вятърът идеше от югоизток, през цялото време го усещаше на страната си. Сякаш усещаше как непрестанният му вой прониква през черепа му. Обзет от старо предчувствие, натисна спирачката, спря и остана напълно неподвижен. Посегна с ръка към врата си и заруга, седеше и ругаеше с дрезгав шепот. Досега, ако се е налагало да шофира по-дълго време, винаги се беше запасявал с напоена в камфоров спирт носна кърпа — излезеше ли от града, вързваше си я около врата и дишаше изпаренията. Слезе и вдигна седалката с надеждата, че може да е забравил там някоя. Погледна и под другата и за миг остана неподвижен, псуващ, виждайки се вече подигран от собствения си триумф. Затвори очи и се облегна на вратата. Можеше да се върне за проклетия камфор, можеше и да продължи. И в двата случая главата щеше да го зацепи, но поне вкъщи със сигурност щеше да намери камфоров спирт, докато в празничен ден другаде я би открил, я не. Върнеше ли се обаче, в Мотстаун щеше да се добере чак след едно закъснение от час и половина. „Може би ако карам бавно — каза си той. — Ще карам бавно и ще си мисля за нещо друго…“ Качи се и потегли. „Ще си мисля за друго“ — си каза и се замисли за Лорейн. Представи си, че са заедно в леглото, само че той просто лежи до нея и я моли да му помогне. Но отново се досети за парите, за това, че го бе изиграла жена, едно момиче! Да можеше да си внуши, че го е ограбил онзи, другият! Но да бъде обран, да му вземат онова, което трябваше да компенсира изгубената длъжност, добита с толкова усилия и рискове, и то от самото олицетворение на тази загубена длъжност, а най-лошото — от едно момиче с леко поведение!… Продължи, прикривайки с яка лицето си от непреставащия вятър.

Стори му се, че вижда как противоположните сили, съдбата му и волята му, бързо се сближават към един-единствен сборен пункт, който ще се окаже неотвратим; бе почнал бързо да съобразява. Не мога да си позволя провал — повтаряше той. Верният избор тук можеше да бъде само един, без варианти, и той е длъжен да го направи. Вярваше, че и двамата веднага ще го познаят, но трябваше да предполага, че първо ще забележи нея, може би оня вече не е с червена вратовръзка. И обстоятелството, че трябваше да разчита на тази вратовръзка, взе да му се струва като синтез на непосредствено предстояща беда; почти я надушваше, усети я, въпреки че главата му бе почнала вече да пулсира.

Прехвърли и последната височина. В долината бе полегнала мъгла, тук-там се съзираха покриви и две-три камбанарии над дърветата. Спусна се към града и намали, казвайки си отново, че е необходима предпазливост, че първо трябва да открие къде е разпъната шатрата. Почна да не вижда много добре и разбра, че това е бедствието, заради което непрекъснато си бе повтарял, че трябва да вземе нещо против главобола. На една бензиностанция му обадиха, че цирковата шатра още не била опъната, но вагоните им били в една глуха линия на гарата. Тръгна натам.

На релсите стояха два пъстро боядисани пулманови^[3] вагона. Преди да слезе, разузна. Помъчи се да диша по-плитко, за да не бие кръвта му така силно в черепа. Излезе и наблюдавайки вагоните, тръгна покрай стената на гарата. По прозорците тук-там висяха дрехи, провлечени и смачкани, явно току-що опрани. На земята до стъпалата на единия забеляза три платнени стола. Никакъв признак на живот. Най-сетне на една от вратите се появи мъж с мръсна престилка и с широк размах плисна леген помия. Слънцето се отрази в легена и мъжът се прибра. Сега трябва да го изненадам, преди да ги е предупредил — каза си той. И през ум не му минаваше, че може и да не са тук, във вагоните. Това, че можеха да не са тук, че крайният резултат не трябваше да зависи от това дали той ще ги види пръв, или те него ще зърнат, би противоречало на природния закон, би било в разрез с досегашния ритъм на събитията. Нещо повече: той трябва да ги забележи пръв, да си вземе парите обратно, а какво щяха да правят сетне му беше безразлично. Иначе цял свят ще разбере, че той, Джейсън Компсън, е бил ограбен от своята племенница Куентин, курва.

Отново разузна. Сетне приближи вагона и се покачи по стъпалата тихо и пъргаво. На вратата спря. Коридорът миришеше на престояло ядене, беше тъмно. Човекът приличаше на бяло размазано петно и пееше с несигурен, пропукващ се тенорец. Старец, помисли си Джейсън, не е по-едър от мене. Навлезе навътре и в този момент човекът го видя.

— Хей! — викна той и песента секна.

— Къде са? — попита Джейсън. — Бързо! В спалните купета?

— Кои къде са? — каза човекът.

— Не ме лъжете! — извика Джейсън и слепешката се втурна по задръстения мрачен коридор.

— Какво става? — запита се оня. — Вие кого наричате лъжец? — А когато Джейсън го сграбчи за рамото, възкликна: — Внимавай, приятелю!

— Не ме лъжете — повтори Джейсън, къде са?

— Ама че нахално копеле! — каза човекът. Ръката му беше крехка и тънка. Помъчи се да я освободи, сетне се извърна и взе да опипва пълната маса зад гърба си.

— Хайде — подкани Джейсън, — казвайте къде са!

— Ей-сегичка ще ви кажа къде са — изкрещя човекът. — Само да си намеря касапския нож!

— Вижте какво — рече Джейсън, мъчейки се да удържи другия, — аз просто ви задавам въпрос.

— Проклетник! — изкрещя оня и пак заопипва масата. Джейсън се помъчи да го хване с две ръце и да укроти миниатюрната му злоба. Човекът беше толкова слаботелесен, толкова крехък, а въпреки това целенасочен, че сега Джейсън ясно осъзна провала, към който се беше устремил.

— Стига! — викна Джейсън. — Добре, добре, отивам си. Дайте ми възможност и ще сляза.

— Да ме нарича лъжец! — завайка се другият. — Веднага да ме пуснеш! На секундата! Аз ще ти покажа.

Без да го изпуска от ръце, Джейсън се огледа. Навън беше ярко слънце, бързащо, светло и пустинно, спомни си, че скоро тихо и кротко хората ще се приберат у дома си за неделния обед, празнично натруфен, а той стои тук и се старае да задържи това фатално, неукротимо старче, докато не си обърне гърба и не хукне.

— Ще се укротите ли за малко, докато изляза? — попита той. — А? — Но оня продължаваше да се дърпа, Джейсън освободи едната си ръка и го хлопна по главата. Несръчен, прибързан удар, при това не много силен, но човечецът тутакси клюмна и се свлече сред тропота на тигани и кофи. Задъхан и цял в слух, Джейсън стоеше над него. Сетне се обърна и побягна от вагона. На вратата се удържа да слезе по-бавно, дори спря за миг. Жестоко задъхан, помъчи се да успокои дишането, хвърли поглед вляво и вдясно и в този момент долови зад гърба си неравни стъпки; обърна се тъкмо за да види как старецът се готви несръчно и необмислено да се хвърли от платформата, високо вдигнал ръждясал сатър.

Посегна да хване сатъра — не бе усетил никакъв удар, но осъзнал, че пада, когато му бе минала мисълта, че това ще е краят, когато повярва, че смъртта е дошла, а нещо го блъсна в тила, той си помисли: Как можа да ме удари точно там? Или може би ме е ударил отдавна, а аз го усещам едва сега? По-бързо, помисли си той, по-бързо! Приключвайте по-бързо! Тогава го обзе бясното желание да не умира, замъчи се и чу как старецът стене и го ругае с пресъхналия си глас. Продължаваше да лази, когато го изправиха на нозе, но сега вече трябваше да се предаде.

— Много ли е кръвта? — попита той. — Отзад, на тила. Тече ли? — И продължи да повтаря въпроса, докато усети, че бързо го отнасят, чу тъпичкия гневен гласен, на стареца да заглъхва някъде отзад. — Погледнете ми главата — рече той. — Почакайте, аз…

— Какво ще чакаме — възмути се човекът, който го придържаше. — Тая гадна и проклета оса ще ви убие. Да вървим. Нищо ви няма.

— Той ме удари — каза Джейсън. — Тече ли кръв?

— Вървете — рече другият и поведе Джейсън покрай ъгъла на гарата към празния перон, където имаше някакъв камион за бързи превози, където тревата едва бе набола в едно парче земя, оградено с изкуствени цветя, а отгоре просветваше електрически текст: „Всички погледи към Мотстаун!“, като между всяка дума мигаше по едно електрическо око. Човекът го пусна.

— Хайде сега — рече той — махайте се оттук и стойте по-далече! Какво си бяхте намислили? Самоубийство?

— Исках да намеря двама души — обясни Джейсън. — И само го попитах къде са.

— А кого търсите?

— Едно момиче — отвърна Джейсън. — И един мъж. Вчера в Джеферсън беше с червена вратовръзка. От цирка е. И ме ограбиха.

— О-хо! — каза човекът. — Значи това сте вие. Е, те не са тук.

— То се знае — каза Джейсън. Облегна се на стената, допря длан до тила си, сетне си погледна дланта. — Мислех, че ми тече кръв — каза. — Нали уж ме халоса с оня сатър.

— Вие си ударихте главата в релсата — обясни човекът. — А сега по-добре заминавайте. Те не са тука.

— Да, и той така каза, но си помислих, че лъже.

— И аз ли според вас лъжа? — попита човекът.

— Не — каза Джейсън. — Знам, че ги няма тук.

— Казах му да се пръждосват и двамата по дяволите — продължи оня. — Такива неща в моето представление не приемам. Аз давам порядъчни представления. И трупата е от порядъчни хора.

— Разбирам — каза Джейсън. — И не знаете накъде са тръгнали?

— Не знам. И не искам да знам. Никой от моята трупа няма право да изпълнява подобни номера. А вие какъв сте й… може би брат?

— Не съм — каза Джейсън, — но това е без значение. Просто исках да се видим. А сигурен ли сте, че не ме е наранил? Тоест кръв няма, нали?

— Кръв щеше да има, ако не бях дошъл навреме. А сега се махайте по-надалеч. Иначе това дребосъче ще ви види сметката. Онзи автомобил там ваш ли е?

— Да.

— Тогава качвайте се и обратно към Джеферсън! Ако ги откриете, не ги искам тука! Моята програма е порядъчна. И казвате, че са ви ограбили?

— Ами — рече Джейсън, — вече няма значение. — Отиде си до автомобила и се качи. Какво трябва да направя сега — помисли си той. И си спомни. Подкара бавно по улицата, докато намери дръгстор. Беше затворено. Постоя с ръка на бравата и с леко наведена глава. Сетне се извърна и когато се приближи първият човек, попита го има ли някъде отворени дръгстори. Нямаше. После се осведоми кога тръгва влакът на север; казаха му, че е в два и половина. Тогава премина паважа и се намести в автомобила. След малко се зададоха двама млади негри. Повика ги.

— Някой от вас знае ли да шофира?

— Да, сър.

— Колко ще ми вземете да ме откарате веднага до Джеферсън? — Спогледаха се и нещо си промърмориха. — Давам един долар — каза Джейсън. — Отново си продумаха.

— За толкова не можем — каза единият.

— А за колко?

— Ти можеш ли да тръгнеш? — попита единият.

— Не мога — отвърна другият. — Защо ти не го откараш? И без това нямаш какво да правиш.

— Как да нямам.

— И какво е то?

Пак нещо си продумаха и се разсмяха.

— Ще ви дам два долара — каза Джейсън. — Който се съгласи.

— Аз също не мога — рече първият.

— Добре тогава — каза Джейсън, — вървете си.

Постоя още време. Някъде часовник удари за половинката час. Сетне се появиха минувачи, облечени като за Възкресение. Като се изравняваха, някои от тях поглеждаха този човек, седнал неподвижно зад кормилото на един малък автомобил, човек, чийто неизвестен живот се разплиташе около него като износен чорап. След малко се появи възрастен негър с работен комбинезон.

— Вие ли искате да ви откарат до Джеферсън? — попита го той.

— Да — отвърна Джейсън. — Колко ще ми вземеш?

— Четири долара.

— Давам ти два.

— За по-малко от четири не тръгвам. — Мъжът в автомобила мълчеше и дори не го поглеждаше. Негърът попита: — Става или не става?

— Добре — каза Джейсън. — Качвай се.

Отмести се, а негърът седна на волана. Джейсън затвори очи. В Джеферсън ще взема някакво лекарство, каза си той и се отпусна въпреки друсането, ще глътна нещо. Хората по улиците чинно и мирно се прибираха по къщите си при своите неделни трапези. Излязоха от града. И той си спомни. Не мислеше за дома, където сега Бен и Лъстър сърбат студена гозба на кухненската маса. Дали беше отсъствието на гибелна беда, на заплаха, каквито се съдържат във всяко постоянно зло, или нещо друго, но то му позволи да забрави Джеферсън като място, което някога е виждал и където животът му трябваше отново да започне.

Когато Бен и Лъстър се нахраниха, Дилси ги прати навън.

— И гледай до четири часа да не го закачаш. Тогава си идва Т.П.

— Добре, мем — каза Лъстър. Излязоха. Дилси похапна и разтреби кухнята. После застана в подножието на стълбището и се ослуша, но горе беше съвършено тихо. Върна се през кухнята и застана на стъпалата към задния двор. Не видя никъде Бен и Лъстър, но по едно време долови познатото лениво издрънчаване откъм вратата за избата и като тръгна натам, свари пълно повторение на сутрешната сценка.

— Точно така го правеше — обясни Лъстър. И се загледа в безжизнения трион с унила надежда. — Нямам с какво да го удрям като хората.

— Там долу няма да намериш каквото ти трябва — рече Дилси. — Изведи го на слънце. На тая влага и двамата ще пипнете пневмония. — Почака, додето преминат двора към кедрите недалеч от оградата, и се върна в къщичката си.

— Хайде сега, не почвай пак! — смъмра го Лъстър. — За днес толкова ми стига. — Там имаше люлка, направена от привързани с преплетена тел дъски от буре. Лъстър се излегна отгоре й, а Бен се зашляя безцелно, напосоки. Бе започнал наново да хленчи. — Шшт! — усмиряваше го Лъстър. — Ще взема да те напердаша! — И пак се излегна на люлката. Бен стоеше на едно място и Лъстър долови, че пак скимти. — Ти ще млъкнеш ли или няма — обади се Лъстър. Изправи се, тръгна към Бен и го свари да клечи пред купчинка пръст. От двете й страни стърчаха забити в земята сини шишенца, в каквито се държи отрова, сега празни, ако не се смята изсъхналото стръкче татул в едното от тях. Бен клечеше пред него, издавайки нечленоразделни звуци и стенания. Все така виещ, поогледа се наоколо, намери, някакво клонче и го пъхна в другото шишенце. — Защо не млъкнеш поне? — обади се Лъстър. — Или искаш да направя нещо, та да има за какво да скимтиш? Ето, гледай! — И той коленичи, внезапно грабна едното шишенце и го скри зад гърба си. Бен млъкна. Клечеше и се взираше във вдлъбнатинката, където бе стояло шишето, и вече си поемаше дълбоко въздух, когато Лъстър му го показа. — Тихо! — изсъска той. — Да не си посмял да ревнеш! Ето го, виждаш ли? Ето. Но ако останеш тук, готов си пак да почнеш. Ела да видим не са ли почнали вече да пердашат оная топчица. — Взе ръката на Бен, дръпна го да се изправи и поеха към оградата. Там застанаха един до друг, надничайки през живия плет от още нецъфнал горски нокът. — Ето — каза Лъстър, — там някой идва насам. Виждаш ли го? — И се загледаха: четиримата играчи се движеха по тревата, излизаха вън от нея, към стартовите могилки, откъдето биеха топките. Разлигавен и скимтящ, Бен не откъсваше поглед. Ако някой от четиримата тръгнеше нанякъде, той го следваше покрай оградата, стенеше и мучеше. Единият от тях се обади:

— Насам, кеди! Донеси чантата!

— Млъквай, Бенджи! — скастри го Лъстър, но той се впусна с непохватния си тръс покрай оградата и стенеше с безнадеждно дрезгав глас. Човекът замахна и продължи нататък и Бен го последва покрай оградата, само че накрая тя се извиваше обратно под прав ъгъл и той се хвана за нея, все така наблюдавайки движенията на играчите. — Няма ли да млъкнеш? — рече Лъстър. — Няма ли, кажи! И го разтърси за ръката. Бен не се пускаше от оградата, не спирайки дрезгаво да вие. — Абе ти ще млъкнеш ли най-после? Или няма, а? — Бен се кокореше нататък, отвъд оградата. — Искаш ли поне да има за какво да ревеш? — И Лъстър погледна през рамо към къщата и почна шепнешком да повтаря: — Кеди! Кеди! Хайде сега, реви! Кеди! Кеди! — След малко, в един от промеждутъците между стенанията на Бен, той чу, че Дилси ги вика. Хвана Бен за ръката и го поведе през двора към нея.

— Нали ти казах, че няма да мълчи — докладва Лъстър.

— Ах ти, разбойник! — развика се Дилси. — Нали ми бил казал! Какво си му направил?

— Нищо не съм му направил. Казах, ти, щом ония почнат да играят, и нашият почва.

— Елате тука — каза тя. — Тихо, Бенджи, млъквай вече! — Но той продължи. Прекосиха двора набързо и влязоха в нейната къщица. — Тичай да донесеш оня чехъл! — заповяда тя на Лъстър. — И недей да безпокоиш мис Каалайн. Ако нещо ти рече, кажи й, че е при мене. Върви, туй поне вярвам ще свършиш. — Лъстър се измъкна, а Дилси отведе Бен до леглото и го притегли да седне до нея. Прихвана го с ръка да го полюлява напред-назад, а с другата си хвана края на полите и взе да попива лигите му. — Тихо, тихо — зауспокоява го тя и взе да го гали по главата, — няма нищо, Дилси е с тебе. — Но той все така мучеше тихо, без сълзи, безнадеждно: в този потискащ и отчаян звук сякаш се бе събрала цялата безгласна мъка под слънцето. Лъстър донесе белия сатенен чехъл. Сега бе вече пожълтял, напукан и зацапан. Щом го пъхнаха в ръцете на Бен, за малко той се поуспокои, но не престана да скимти и подир малко наново вдигна глас. — Не можеш ли някак да откриеш Т.П.? — обърна се към Лъстър.

— Вчера казваше, че щял днес да ходи до Сейнт Джон. Обеща да се върне в четири.

Дилси отново залюля Бен, като галеше главата му.

— Докога ще чакам, Исусе? Докога?

— Мами, аз мога да карам каруцата — обади се Лъстър.

— И да пребиеш всичките — каза Дилси. — Тебе дяволът те кара. Знам, че можеш, но аз не мога да ти се доверя. Тихо! Шшт. Хайде, тихо!

— Нищо няма да направя — заврънка я Лъстър. — Нали Т.П. ми е давал да карам. — Прихванала Бен, Дилси се люлееше напред-назад. — Мис Каалайн каза, че ако ти не можеш да го усмириш, щяла да стане и да дойде.

— Тихо, миличък — повтаряше Дилси и галеше Бен по главата. — Лъстър, момчето ми — каза тя, — нали няма да забравяш старата мами и ще караш тая каруца както трябва?

— Да! — скокна Лъстър. — Ще я карам също като Т.П.

Дилси галеше Бен по главата и продължаваше да го люлее.

— Правя каквото мога — рече тя, — бог знае. Хайде, върви да я приготвиш. — И се изправи. Лъстър се изниза начаса. Бен плачеше, притиснал чехъла. — Шшшшт! Лъстър ей-сегичка ще докара каруцата и ще те заведе на гробището. Но за шапката няма да ходим. — Отиде до гардероба си, който се състоеше от една басмена завеска, провесена в единия ъгъл, и взе филцовата шапка, с която обикновено излизаше. — Разбере ли някой тая работа, лошо ни се пише — нареждаше тя. — Но ти си божие чадо. То не се знае, скоро и аз ще стана, слава на Исуса. Ето! — Наложи шапката на главата му и закопча палтото. Хленчът му не секваше. Взе от ръцете му чехъла, скри го и после излязоха навън. Лъстър вече се задаваше с престарелия бял кон, запрегнат в очуканата, изкривена на една страна каручка.

— Нали ще внимаваш, Лъстър? — рече тя.

— Да, мем — отвърна той. С нейна помощ Бен се настани на задната седалка. Беше престанал да плаче, но почна отново да скимти. — Иска си цветето — досети се Лъстър. — Чакай, ще му донеса.

— Стой там — нареди му Дилси и отиде да хване поводите на коня. — Хайде сега, върви, ама бързай! — Лъстър заобиколи къщата към градината и след малко се върна с един нарцис.

— Не виждаш ли, че е прекършен? — рече Дилси. — Защо не избра друг?

— Друг не можах да намеря — отвърна Лъстър. — Нали в петък обрахте всичките да украсявате черквата. Чакай, ще го наглася. — Докато Дилси все още придържаше коня, той привърза към скършеното стъбълце една пръчка и го подаде на Бен. Сетне се качи и хвана поводите, но Дилси още не ги пускаше.

— Нали знаеш пътя? — попита го тя. — По улицата, покрай площада, оттам към гробищата и после право у дома.

— Да, мем — каза Лъстър. — Дий, Куини!

— Нали ще внимаваш?

— Разбира се. — Дилси пусна коня.

— Давай, Куини! — провикна се Лъстър.

— Чакай — спря го Дилси, — я ми дай камшика!

— О, мами! — Лъстър беше недоволен.

— Дай го тука! — заповяда тя и се доближи до колелото. Лъстър й го подаде с неохота.

— Как сега ще подкарвам Куини?

— Ти за това не мисли! — каза Дилси. — Куини по-добре и от тебе си знае накъде да върви. Твойта работа е да си седиш там и да не изпускаш поводите. Нали знаеш пътя?

— Да, мем, нали всяка неделя и Т.П. минава по същия път.

— Така ще направиш и ти тази неделя.

— Разбира се. Нали сме го минавали с Т.П. сто пъти!

— Сега пак така! — рече Дилси. — Потегляй. Пък ако на Бенджи му се случи нещо, не знам какво ще те правя! Така или иначе полската работа с окови на краката няма да ти се размине, ама аз ще те пратя там и по-раншко.

— Добре, мем — отговори Лъстър. — Давай, Куини!

Удари с поводите широкия гръб на Куини и каручката потегли.

— Ей, Лъстър! — повика го Дилси отново.

— Давай, давай! — подкани той и повторно шибна с поводите. Издавайки сякаш подземни стонове, Куини дръпна каруцата на тласъци, бавно пое по алеята и сви по улицата. Там Лъстър я накара да се движи с ход, напомняш непрекъснато, но в последния момент възпирано залитане напред. Бен бе престанал да скимти. Седеше в средата на седалката, държеше в юмрука си закърпеното цвете право нагоре, а очите му излъчваха чистота и неизразимост. Точно пред него куршумообразната глава на Лъстър непрекъснато се обръщаше назад, но когато къщата се скри от погледа му, спря в едната страна на улицата и под наблюдението на Бен слезе и откърши от живия плет една пръчка. Куини наведе глава и взе да дърпа тревата, но Лъстър се качи обратно на каручката, дръпна й главата с поводите и тя отново се раздвижи, сетне разтвори лакти и с каишите и пръчката, вдигнати високо, застана в такава наперена поза, която нямаше нищо общо със смиреното поклопване на копитата и органоподобния бас на нейния чревен съпровод. Задминаваха ги автомобили, задминаваха ги и пешеходци. Срещнаха групичка недорасли негърчета.

— Вижте го Лъстър! Къде си тръгнал бе? При черепите ли, а?

— Здравейте! — отвърна Лъстър. — И вие един ден ще отидете при черепите! Дий, слонице!

Наближиха площада, където войникът на Конфедерацията все така се вглеждаше в природните стихии изпод мраморната си ръка. Лъстър си каза, че трябва много да внимава, шибна невъзмутимата Куини с пръчката и обиколи площада с поглед. „Я, автомобилът на мистър Джейсън!“ — каза си той и забеляза още една група негри. — Бенджи, хайде да им покажем на тия черньовци как се возят хората! Какво ще кажеш? — И се обърна. Бен седеше с цветето в юмрука си и с празен, несмущаван поглед. Лъстър шибна Куини още веднъж и подкара откъм лявата страна на паметника. Още миг Бен остана в състоянието си на пълно отсъствие. Сетне изведнъж замуча. При всяко измучаване гласът му се издигаше, като че няма време да си поеме дъх. И в този глас имаше не изненада, а ужас, сътресение, безока и безезична агония, просто врява. „Велики, боже — рече си Лъстър и очите му се извъртяха до бяло. — Тихо! Млъквай! Божичко!“ Извърна се и удари Куини с пръчката, но тя се счупи, той я захвърли и докато гласът на Бенджи се извисяваше все повече към някакво невероятно кресчендо, обърна поводите и тъкмо се навеждаше напред, Джейсън долетя през площада на няколко скока и се метна на стъпенката. Отхвърли Лъстър с опакото на ръката си, грабна поводите, размаха ги, обърна Куини и със свободната им част шибна хълбока й. Удари я няколко пъти, додето премина в залитащ галоп, а около тях се носеше дрезгавият рев на Беновата агония. Този път минаха откъм дясната страна на паметника. След това Джейсън удари с юмрук Лъстър по главата.

— Толкова ли ти стига умът, да го прекарваш от лявата страна? — извика той, обърна се, посегна и удари и Бен. Стръкчето на нарциса се счупи. — Млъквай! — заповяда той. — Млъквай! — Смушка Куини и скочи от каруцата. — Веднага се прибирайте у дома! И ако още веднъж го изведеш от портата навън, ще те убия!

— Да, сър — каза Лъстър. Пое поводите и удари Куини със свободния им край. — Давай, давай! Бенджи, за бога!

Гласът на Бен ехтеше и гърмеше. Куини потегли и копитата й наново заклопаха равномерно. От ляво и зад рамото на Бен преминаваха фасадите на сградите, а каручката продължаваше нататък. Пречупеното цвете клюмна върху юмрука му, а очите му отново добиха своята празна синева и безметежност; отляво вдясно минаваха корнизи и фасади, стълбове, дървета, прозорци, входове, табели — всяко на своето предопределено място.