Уилям Фокнър
Врява и безумство (3)

Шести април 1928 година

Едно знам аз: родиш ли се парцал, парцал си оставаш. Имате късмет, казвам, че едничката ви тревога е била, дето бяга от училище. Ето сега например, вместо да се намира там долу, в кухнята, тя се е затворила горе в стаята си, боядисва си физиономията с разни мазила и чака шестима негри, дето от стола си дори не могат да се дигнат, ако не се натъпчат с по една тенджера хляб и мръвки за равновесие, те да й приготвят закуската. А майка ми се вайка:

— Но училищните власти да сметнат, че нямам никаква власт над нея, това аз не мога…

— Добре де — казвам, — не можеш, нали? Да си се помъчила някога да се справиш с нея? Да не би — казвам — да се надяваш, че можеш да почнеш сега, като е вече на седемнайсет?

За миг се замисли.

— Но пък да вземат да си мислят, че… Аз дори не съм знаела, че има ученически бележник. Есента ми съобщи, че от тази година ги премахват. А ето ти сега учителят Джънкин звъни по телефона да ми каже, че ако направи още едно отсъствие, ще трябва да напусне училище. Как става тая работа? Къде ходи? Ти си по цял ден в града, трябва да си я видял, ако се мотае по улиците.

— Да — казвам, — ако се е мотала по улиците. Мен ако питаш, едва ли ще бяга от училище, за да върши нещо, което може да направи и пред хората.

— Какво искаш да кажеш? — пита ме тя.

— Нищо не искам да кажа — казвам. — Просто отговарям на твоя въпрос. — Тогава отново заплака, повтаряйки как нейното проклятие идва от собствената й плът и кръв. — Мене питаш, нали?

— Не става дума за тебе — казва тя. — Ти са единственият, който не ме е изложил.

— Естествено — казвам, — никога не съм имал време за това. За мен никога не е имало време да отида да се уча в Харвард като Куентин, или да се погреба от пиене като татко. Наложи се да работя. Но, разбира се, ако искаш да я следя и да гледам какво прави, мога да зарежа магазина и да си намеря някаква работа само нощна смяна. Тогава ще мога денем да я наблюдавам, а за през нощта използвай Бен.

— Зная, че съм ти бреме и ти досаждам — казва тя и заплаква на възглавницата.

— Би трябвало да го зная — казвам. — Повтаряш ми ги от трийсет години. Досега и Бен е трябвало да го разбере. Искаш ли да поговоря с нея?

— А според теб ще има ли полза? — пита тя.

— Няма да има, ако довтасаш тъкмо когато сме почнали — казвам. — Ако държиш аз да я контролирам, кажи, но ти стой настрана. При всеки мой опит ти се намесваш и тогава тя и на двамата ни се присмива.

— Не забравяй, тя е твоя плът и кръв.

— Естествено — казвам, — нали и аз за това си мисля: плътта. И мен ако питаш, съвсем малко кръв. Ако някои хора се държат като негри, няма значение какви са, едничкото, което ти остава, е да се отнасяш към тях като към негри.

— Страх ме е, че премного ще се разгорещиш — казва тя.

— Затова пък — казвам — твоята система не даде кой знае какви резултати. Искаш ли да направя всичко или не? Кажи да или не. Работа ме чака.

— Зная, че си заробил живота си заради нас — казва тя. — Знаеш, ако нещата бяха станали както аз ги исках, ти щеше да притежаваш собствен кабинет и приемни часове, както се полага на един Баскъм. Въпреки презимето си, ти си истински Баскъм. И зная, че ако баща ти можеше да предвиди…

— Защо — казвам, — според мен и той има право сегиз-тогиз да греши, както всички останали, като вселен Смит или Джонс. — Тя наново се разплака.

— Да слушам какви приказки говориш за мъртвия си баща.

— Добре — викам, — добре, нека бъде, както ти искаш. Но тъй като не притежавам собствен кабинет, длъжен съм да се примирявам с онова, което имам. Искаш ли да говоря с нея?

— Боя се, че ще се разгорещиш — отвръща тя.

— Добре — викам, — тогава нищо няма да й кажа.

— Все пак нещо трябва да се направи — казва тя. — Представяш ли си, хората да си мислят, че й позволявам да не ходи на училище и да се мотае по улиците, или пък че не мога да я спра у дома… Джейсън, Джейсън — вайка се тя, — как можа? Как можа да ме изоставиш с тия неволи?

— Недей — казвам, — недей, пак ще се разболееш. А защо не я заключиш за цял един ден или пък да ми я повериш и за нея повече грижа да нямаш?

— Моя плът и кръв! — стене тя и плаче.

Тогава казвам:

— Добре де. Ще се погрижа за нея. Не плачи!

— Само недей да се горещиш! — казва тя. — Не забравяй, още е дете.

— Няма — казвам. И излязох, затваряйки вратата.

— Джейсън! — обажда се тя. Мълча. И слизам по стълбите. В трапезарията няма никого, сетне я чувам в кухнята. Мъчи се да накара Дилси да й свари още една чаша кафе. Влязох.

— Сигурно това ти е училищната униформа? — питам. — Или пък днес имате празник?

— Само половин чашка, Дилси — казва тя, — моля те.

— Дума да не става — отвръща Дилси, — в никакъв случай! Седемнайсетгодишно момиче повече от една чаша не бива да пие, да не говорим за това, което каза мис Каалайн. Върви да се приготвиш за училище, че да тръгнеш с Джейсън. Или пак искаш да закъснееш?

— Вече няма — обаждам се. — С тия неща ще приключим още сега. — Погледна ме с чашата в ръка. Сетне отметна коси от лицето си, а халатът се смъкна от рамото й. — Остави тая чаша и ела за минутка.

— Защо? — пита.

— Ела — казвам, — остави чашата в умивалника и ела.

— Какви те прихващат, Джейсън? — пита Дилси.

— Да не би да си мислиш, че можеш да се разпореждаш с мене като с баба си и всички останали? — питам я. — Не е така, ще видиш. Давам ти десет секунди, дай чашата, както ти е наредено!

Вече не ме гледа, а гледа Дилси.

— Колко е часът? — пита. — След десет секунди да свирнеш. Само половин чашка, Дилси…

Сграбих я за лакътя. Изпусна чашата. На пода тя се счупи, а оная отскочи назад и ме гледа, но аз не й пускам ръката. Дилси се надигна от стола.

— Ей, Джейсън! — вика.

— Я ме пускай — казва Куентин, — да не ти зашлевя един.

— Така ли — питам, — какво говориш! Ще ми зашлевиш… — Тя замахна. Хванах и другата й ръка и я държа така, като дива котка. — Ще ме удряш, а? Ти какво си мислиш?

— Ах, Джейсън — обажда се Дилси. Замъкнах я в трапезарията. Халатът й се развява непривързан, а отдолу почти гола. Дилси куцука подире ни. Обърнах се и с един ритник затворих вратата под носа й.

— Ти стой настрана! — викнах. Куентин се беше подпряла на масата и си привързва халата. Гледам я и викам: — Кажи сега, искам да зная какво значи това бягане от училище, а на баба си да разправяш лъжи, да й преправяш подписа в бележника си и чак до болест да я докарваш. Какво значи всичко това? — А тя си мълчи. Привърза си халата и под брадата, пристегнала се в него и ме гледа. Още не се беше изрисувала, а лицето й сякаш го е търкала със зебло. Отивам и я хващам за китката. — Какво значи?

— Не е твоя работа — казва — и ме пусни!

— Хей, Джейсън — вика Дилси оттатък вратата.

— Изчезвай, както ти е наредено — викам, без да се обръщам. — Искам да знам къде ходиш, като бягаш от училище. Сигурно не се мотаеш по улиците, иначе щях да те забележа. С кого бягаш? Да не би да се криеш в гората с някой от ония гадни и зализани сладури? Там ли ходиш?

— Ти ли… ти ли, дърт проклетник! — вика тя и се мъчи да се отскубне, но аз я държа. — Ама че долен проклетник!

— Ще ти дам да се разбереш — казвам. — Старата баба можеш да заплашваш, но ще ти покажа аз в чии ръчички си сега! — Държах я само с една ръка, а тя престана да се противи и ме гледа с ония ми ти черни ококорени очи.

— Какво смяташ да правиш? — пита.

— Само почакай да си сваля колана и ще ти покажа — отвръщам и си издърпвам колана. В този миг Дилси ме хвана за ръката.

— Джейсън — вика, — спри се, Джейсън! Засрами се!

— Дилси — обажда се Куентин, — Дилси!

— Няма да му разреша — казва Дилси. — Не бой се, душичко. — И ми хваща ръката. Коланът се изниза, освободих се от нея и я блъснах встрани. Тя се препъна в масата. Толкова беше остаряла, че вече едва-едва се движеше. Но какво пък, нали все трябва да има някой в кухнята да дояжда залците, които младите не са могли да ометат. Застана, накуцвайки, помежду ни и пак се мъчи да ме възпре. — Удари ме де — вика, — щом толкоз ти се е дощяло, удари ме!

— Мислиш, че няма ли? — викам.

— От такъв като тебе всичко може да се очаква — казва. В този момент чух майка си на стълбата. Знаех си го, не можеше да не се набърка. Пуснах я. Придържайки халата си, политна назад към стената.

— Добре — викам, — отлагаме тая работа за по-късно. Но хич да не си мислиш, че можеш ме надхитри. Нито съм бабичка, нито някоя дърта и полуумряла негърка. Ама че недорасла мръсница!

— Дилси — вика тя, — Дилси, искам при мама!

Дилси пристъпи към нея.

— Не бой се — говори й Дилси. — Няма да му разреша да те пипне. — И посяга с ръка към нея, а Куентин я блъсна.

— Стара и проклета сажда! — извика и се спусна към вратата.

— Дилси — вика майка ми от стъпалата. Куентин изтича покрай нея нагоре. — Куентин! — викна я майка ми. — Хей, Куентин! — Но Куентин не спря. Чух като стигна горе, сетне в коридора, накрая се тръшна врата. Мама беше спряла, но продължи: — Дилси — вика.

— Чувам — рече Дилси, — идвам. А ти иди да изкараш колата и я чакай — нарежда ми, — че да я откараш на училище.

— Ти не се безпокой — казвам. — Ще я откарам и ще се погрижа оттам да не мърда. Като почна едно нещо, докарвам го докрай.

— Джейсън — вика майка ми от стъпалата.

— А сега върви — вика ми Дилси и се тътри към вратата. — И нея ли искаш да я почнеш? Идвам, мис Каалайн.

Излязох. Но ги чувах на стълбите.

— Хайде сега обратно в леглото — говореше Дилси. — Нали знаете, че не сте много добре, защо ставате? Хайде връщайте се. Аз ще се погрижа да не закъснее за училище.

Отидох отзад да изкарам автомобила на заден ход и трябваше целия двор да обиколя, додето ги намеря.

— Мисля, че ти бях казал да сложиш тая гума на задницата на колата — казвам.

— Нямах време — вика Лъстър. — Докато мами не се оправи в кухнята, няма кой да го гледа.

— Да — казвам, — аз тука да хрантутя цяла една скапана кухня негри, за да се мъкнат насам-натам подире му, но ако поискам да ми се смени една гума, ще трябва сам да го сторя.

— Нямаше на кого да го оставя — казва той. А оня почна да стене и да се лигави.

— Хайде, закарай го в задния двор — викам. — За какъв дявол си решил да го държиш тука, дето ще го гледат хората? — Изгоних ги, преди да се е разревал здравата. Неделен ден е много лошо, тия скапани поляни са пълни с народ, надошъл да пердаши някаква си топчица колкото нафталинено зърно — явно си нямат по домовете нито цирк, нито шестима негри да ги хрантутят. А на него му дай да търчи нагоре-надолу покрай оградата и да реве всеки път, като види някой играч, додето, току-виж, някой ден взели да ми взимат и такса за участие в голфа, та тогава ще се наложи майка ми и Дилси да грабнат по един бастун и чифт порцеланови топки от входна брава и да заиграят и те, пък аз ще играя нощем на фенер. И тогава сигурно всички ни ще пратят с усмирителни ризи в Джексън. И тогаз ела виж съседите, има цяла седмица да гуляят.

Тръгвам пак към гаража. Ето ти я и гумата, стои си, облегната на стената, но да пукна, ако тръгна да я слагам. Изкарах колата на заден ход и завих. А тя стои на алеята. Казвам й:

— Знам, че нямаш никакви учебници. Просто искам да попитам, колкото и да не ми е работа, какво си направила с тях. Естествено нямам право да питам — казвам, — ама през септември аз бях тоя, дето даде за тях единайсет долара и шейсет и пет цента.

— Учебниците майка ми ги купува — отвръща. — За мен не е даден нито един твой цент. По-скоро бих пукнала от глад.

— Нима? — казвам — Кажи същото на баба си и виж какво ще ти отговори. Освен това още не си тръгнала гола — викам, — макар че под тая цапотия лицето ти е май най-прикрито от цялото тяло.

— Според тебе това нещо — и си сочи роклята — е било купено с твои или нейни пари, така ли?

— Питай баба си — отвръщам. — Питай я какво е станало с всички досегашни чекове. Доколкото си спомням, и ти сама видя как тя изгори един от тях. — Но тя не ме слуша, лицето й цялото наплескано с мазила, а очите свирепи като на бясно куче.

— Знаеш ли какво бих направила, ако и за миг си помисля, че за това е бил даден дори само един цент твои или нейни пари? — И сочи роклята си.

— Какво би направила? — викам. — Ще наденеш бъчва?

— Веднага бих я накъсала на парчета и ще я хвърля на улицата. Не ми ли вярваш?

— Как не — казвам, — всички твои рокли тъй свършват.

— Хайде да видим дали няма — рече тя, хвана с две ръце якичката и понечи да дръпне.

— Само смей да я скъсаш — казвам, — и такъв пердах ще ти ударя още тука, че ще го помниш цял живот!

— Да видим няма ли — вика. Но видях, че наистина се мъчи да я скъса, от себе си да я скъса. Изключих мотора и докато да я хвана за ръцете, насъбраха се десетина зяпачи. Толкова се ядосах, че за миг ми причерня.

— Още една такава постъпка — казвам, — и ще те накарам да съжаляваш, че си се родила.

— И сега съжалявам — отвръща. Сетне се умири, очите й станаха весели, пък аз си думам, ако ми заплаче сега в колата, по улиците, така ще я напердаша, че кожата й ще смъкна. За свое щастие тя не го направи, пуснах й ръцете и поехме. За щастие не бяхме далеч от една пряка, от която, по една друга задна улица, можех да избегна площада. Върху празното място на Биърд вече опъваха шатрата на цирка. Ърл вече ми бе дал двата афиша за нашата витрина. Тя седеше с извърнато лице и хапеше устни.

— Сега вече съжалявам — казва. — Просто не разбирам защо съм се родила.

— Познавам най-малко още един човек, който също не го разбира — отвръщам й. Спрях пред училището. Звънецът беше ударил, последните ученици тъкмо влизаха. — Веднъж и ти да си навреме — викам. — Сега ще влезеш и ще останеш, или да дойда с теб да те заставя? — Тя слезе и тръшна вратата. — Помни какво ти казах, не се шегувам. Само да съм чул, че се мъкнеш по задните улички с някой от тия долни досадници! — При тия думи се обърна.

— Аз не се мъкна — вика. — Всеки може да знае какво правя.

— И наистина знаят — казвам. — Всички в града те знаят каква си. Но аз повече няма да търпя, чуваш ли? Лично мен ми е все едно какви ги вършиш, но в този град аз имам някакво положение и няма да допусна човек от моето семейство да се развява като черна уличница. Чуваш ли?

— И на мен ми е все едно — вика. — Щом съм лоша, значи ще отида в пъкъла, не ми пука. И по-добре в пъкъла, отколкото там, където си ти.

— Ако още един път чуя, че не си била на училище, наистина ще ти се до ще да отидеш в пъкъла. — Тя се извърна и претича през двора. — Само още един път, запомни! — викнах, но тя не се обърна.

Минах през пощата за писмата и спрях пред магазина. Като влязох, Ърл ме изгледа. Дадох му възможност да каже нещо за това, че съм закъснял, но едничкото, което рече, бе:

— Ония култиватори пристигнаха. Най-добре да помогнеш на чичо Джоб да ги разопаковате.

Отидох в задния двор, където старецът Джоб разковаваше сандъците със скорост приблизително три болта в час.

— Май трябва да те взема на работа при мене — казвам му. — Всеки втори безполезен негър в града се храни в моята кухня.

— Работя, колкото да угодя на човека, който ми плаща в събота вечер — отвръща. — Така и не ми остава никакво време да угаждам на други. — Затягаше някаква гайка. — Днес в тая страна никой не си дава много труд освен памучния хоботник.

— Ти да се благодариш, че не си памучен хоботник с тия култиватори — викам му аз. — Още преди да ти попречат, щеше да пукнеш от работа.

— Така си е — вика. — И на хоботника не му е лесно. Всеки ден работа без неделя, направо под жежкото слънце, в дъжда, в бурята. Няма си верандичка, да седне и да гледа как растат дините, а пък събота за него нищо не значи.

— Ако зависеше от мене — викам, — събота и за тебе нямаше нищо да значи. Извади сега тия неща от сандъците и ги вкарай вътре.

Първо отворих нейното писмо и извадих чека. Като всяка жена. Шест дни закъснение. На всичко отгоре се мъчат да убедят мъжете, че ги бивало да вършат работа. В коя работа ще се задържи мъж, който смята шесто число от месеца за първо? Като дойде месечното известие от банката, майка ми вече е видяла датата и ще пита защо още не съм й връчил заплатата, след като вече е шесто число. Такива неща на една жена никога не й минават през ума.

„Не получих отговор на писмото си за великденската рокля на Куентин. Не пристигна ли? Нямам отговор и на двете си последни писма до нея, макар че чекът във второто беше предявен с другия. Да не е болна? Пиши веднага, иначе идвам лично да видя. Обещал си да ми пишеш, ако тя има нужда от нещо. Очаквам да получа отговор до 10-и. Или най-добре веднага ми телеграфирай. Знам, че отваряш моите писма до нея. Знам го, сякаш те наблюдавам. Най-добре телеграфирай ми веднага на този адрес какво става с нея.“

Точно на това място Ърл се развика по Джоб, аз сгънах писмата в джоба и отидох да му вдъхна малко живот. Нашата страна има нужда от едно нещо: бяла работна ръка. Остави ги тия пипкави негри да гладуват година-две, тогава ще им се отворят очите как лесно са я карали досега.

Като се върнах в магазина, наближаваше вече десет. Дошъл някакъв търговски пътник. До десет оставаха няколко минути, затуй го каня малко по-нагоре да пием по една кока-кола. Разприказвахме се за реколтата.

— Нищо не става — викам. — От памука печелят само спекулантите. Помпат фермерите с топъл въздух, само и само да изкарат по-голяма реколта, че като го изкарат на пазара, да ударят с един куршум два заека. И какво, мислите, печели фермерът от тая история? Само един зачервен врат и гърбица. Да не си мислите, че оня, дето си ръси потта да го засажда, печели нещо повече от един мизерен животец? Пусни го да изкара голяма реколта — викам, — поевтинява и никой не го бере. Ако пък е малка, няма какво да отнесе на магана. И за какво? За да могат там шепа долни евреи от източните щати… не говоря за хората с юдейско вероизповедание — казвам, — познавам евреи, които са великолепни граждани. Може и вие да сте от тях.

— Не — казва, — аз съм американец.

— Не исках да ви обидя. Всекиму заслуженото, няма значение нито вероизповеданието, нито друго. Нямам нищо против евреите като личности — казвам. — Само расата им имам предвид. Признайте, нищо не произвеждат. Мъкнат се подир заселниците по новите земи да им продават дрехи.

— Май говорите за арменците — вика оня. — Пионерите-заселници нямат нужда от нови дрехи.

— Не се обиждайте — викам. — Аз нямам нищо против хорското вероизповедание.

— Естествено — вика оня. — Аз съм американец. В рода ни има малко френска кръв, оттам и тоя нос, но иначе съм си американец.

— И аз — казвам. — Такива като нас не останаха. Имам предвид ония там в Ню Йорк, дето смучат баламите.

— Правилно — вика. — На сиромаха хазарт не му трябва. Закон да се гласува!

— Не мислите ли, че съм прав? — питам.

— Разбира се — вика, — мисля, че сте прав. Фермерът ги усеща тия работи.

— Знам си аз, че съм прав — казвам. — Има да те смучат, ако нямаш вътрешен човек да понаучава туй-онуй от някой, който знае какво става. По една случайност — казвам — имам връзка с хора, които научават информацията на място. А техен съветник е един от най-страхотните шашмаджии в Ню Йорк. От дълго време го използвам, но никога не рискувам големи суми. Ония там само чакат да се появи някой, дето си мисли, че много разбира, и се мъчи с три долара да убие два заека. Нали точно от такива още не са им изстинали местата.

Удари десет. Отидох до телеграфната станция. Точно както беше предсказано, борсата започваше с известно повишение. Отивам в ъгъла и вадя телеграмата, случайно да не сбъркам. В това време се получава ново съобщение. Акциите се повишаваха с два пункта. Всички се хвърлиха да купуват. Разбрах го от думите им. Да не изпуснат случая. Сякаш не са знаели, че точно така ще стане. Сякаш е противозаконно или кой знае какво да не купуваш. Какво, казвам си, нека и тия евреи от източните щати да живеят. Но да пукна, какво време настъпи — всеки загубен чужденец, дето не може да си изкара залъка в страната, в която го е посадил господ, идва при нас и почва да смуче пари от джобовете на американците. Повишиха се с още два пункта. Всичко четири. По дяволите, нали всички са там, знаят какво става. За какво им плащам по десет долара месечно, ако не се възползвам от съвета? Тръгнах да излизам, ама се досетих и се върнах да пратя телеграма: „Всичко нормално К ще пише днес.“

— „К“ ли? — пита чиновникът.

— Да — казвам, — „К“. Не знаете ли как се пише „К“?

— Питам за всеки случай — вика.

— Пращайте както съм го написал, аз гарантирам. С наложен платеж.

— Какво пращаш, Джейсън? — пита ме доктор Райт и ми наднича през рамото. — Шифровано нареждане за покупка на акции?

— То си е моя работа — казвам. — Пък вие правете, каквото знаете. Нали ги разбирате повече от ония там, в Ню Йорк.

— Няма как, длъжен съм — казва докторът. — Сега щях да съм спестил повече, ако се бях хванал на повишението с четири цента на килограм.

Дойде ново съобщение. Пада с една точка.

— Джейсън продава! — вика Хопникс. — Вижте му физиономията!

— То си е моя работа какво правя — казвам. — А вие, момчета, правете каквото сте си решили. Нали и ония богати евреи в Ню Йорк трябва от нещо да живеят!

След това се връщам в магазина. Ърл се занимава с нещо отпред. Отивам в канцеларията да прочета писмото от Лорейн. „Мили татко, защо сега не си тук! Като те няма, нито едно празненство не е като хората. Липсваш ми, скъпи татко.“ Сигурно е така. Последния път й дадох четирийсет долара. Дадох й ги. На жена никога нищо не обещавам, нито загатвам какво ще й дам. Само така можеш да се оправиш с тях. Дръж ги винаги в напрежение, да гадаят. И ако не можеш да измислиш как другояче да ги изненадаш, бухвай по един в челюстта!

Скъсах го и го изгорих над плювалника. За мен е правило никога да не задържам и едно късче хартийка с женски почерк, аз пък изобщо не им пиша. Лорейн все ме кара да й пиша, но всеки път й казвам: Ако нещо съм пропуснал да ти кажа сега, ще остане, докато дойда в Мемфис, затова пък, викам, нямам нищо против от време на време ти да ми пишеш с плик без подател. Но само да си посмяла да ми звъниш по телефона, Мемфис ще ти стане тесен. Когато съм при тебе, казвам, все едно че съм ти клиент като останалите, но жена да ми се обажда по телефона, тая няма да стане. Вземи, викам, тия четирийсет долара. И ако някога се напиеш и ти хрумне да ми звъниш по телефона, помни това и първо преброй до десет.

— Кога пак? — пита ме.

— Кое? — казвам.

— Кога ще дойдеш пак?

— Ще ти обадя — казвам. Поиска да поръча бира, но не и позволих. — Дръж си парите — викам. — Купи си с тях рокля. — На камериерката също дадох петарка. В края на краищата, мисля си, парите нямат никаква стойност. Зависи от това как ги харчиш. Те никому не принадлежат, тогава защо да ги трупаш? Те са за оня, който може да ги придобие и да ги скъта. Имаше тук, в Джеферсън, един такъв — сума и пари натрупа да продава долнопробна стока на негрите, а живя в една стаичка над магазина, не по-голяма от кочина, сам си готвеше. Преди четири-пет години се поболя и така се подплаши, че като се изправи на нозе, стана религиозен и на свои разноски прати мисионер в Китай, струваше му по пет хиляди долара годишно. Често си мисля как ли ще побеснее, ако вземе да умре и си помисли за тия пет хиляди, след като е разбрал, че никакъв рай не съществува. Затуй викам по-добре по-рано да пукне, та да спести някой и друг долар.

Когато писмото догоря, викам си я да прибера останалите в джоба си, но изведнъж нещо ми говори да отворя писмото до малката Куентин още преди да съм се прибрал; точно по туй време обаче Ърл ме извика да отида отпред, прибрах ги и отивам да обслужа някакъв дебелак, който петнайсет минути решава какви точно халки за поводи да вземе — от двайсет или от трийсет и пет цента.

— По-добре си вземете от тия — викам. — Как си я мислите бе, хора, с евтин инвентар може ли да се върви напред?

— А щом тия не чинат — пита, — защо тогаз ги продавате?

— Не казвам, че не струват, казвам, че не са толкова хубави като другите.

— Отде знаете? — пита. — Да не сте ги пробвали?

— Иначе няма да са по-евтини от ония — отвръщам. — По това разбирам, че не са по-добри.

Взе една от двайсет, подържа я в шепа, промуши си пръстите през нея и отсече:

— Май тая ще взема — предложих да му я загъна, но той си я пусна в джоба на комбинезона. Сетне вади една торбичка за тютюн, най-сетне я развърза и измъкна няколко монети. Подава един четвъртак. — А с тия петнайсет цента — казва — ще похапна на обед.

— Ваша работа — казвам, — вие сте си стопанинът. Само догодина да не ми се оплаквате, че трябва нови да се купуват.

— Още не съм допрял до другата година — казва. Най-сетне се отървах от него, но река ли да извадя писмото, друго ще изникне. Всички се довлекли в града за представлението, хукнали на тълпи да си харчат парите за боклуци, от което градът нищо не печели, защото парите си ги разпределят ония мошеници в кметството. Ърл търчи напред-назад като кокошка в курник и говори: „Да, мем, мистър Компсън ще ви обслужи. Джейсън, и покажи на госпожата маслобойките, дай за пет цента халки за пердета.“

Джейсън обича работата, казвам. Никога не съм имал възможност да уча в голям университет, в Харвард те обучават как нощно време да се топиш вън водата, без да знаеш да плуваш, а в Сиуони^[1] дори вода какво е не те учат. Казвам й на майка си: можехте да ме пратите в щатския университет, все щях да се науча, как да спирам часовника с гутатор, сетне, викам, можете да пратите Бенджамин във военния флот или в кавалерията, и без това там предпочитат скопени. После, като пратя Куентин у дома да я храни, казвам си, сигурно е правилно, вместо да замина на работа на Север, те ми пращат работата тука, а майка ми се разплака и аз й викам: Не че имам нещо против нея; щом това ще ти достави удоволствие, ще напусна работа и сам ще я отгледам, а вие с Дилси гледайте само бурето с брашно да е винаги пълно. Или да вземем Бен. Дай го в някой цирк, все някъде ще се намерят хора, дето ще дадат един десетак, за да го видят. А тя още по-силно се разплака и повтаря горкото ми смахнато момче, пък аз й викам: Да, голям помощник ще ти стане, само да порасте, да не е един път и половина по-нисък от мене. А тя си знае едно — щяла скоро да умре, а ние сме щели да си отдъхнем. Добре, добре, нека да е твоята. Повече от сигурно е, казвам, че ти е внучка, само че коя е другата й баба? Но това е само въпрос на време. Ако вярваш, че ще постъпи, както се зарича, и няма да идва да я вижда, значи се заблуждаваш; защото още първия път беше, когато майка ми взе да повтаря: Слава богу, че си Компсън само по име, сега ти си всичко, което ми остана, ти и Мори, пък аз й казвам: Лично аз мога и без вуйчо Мори. По това време вече идват и казват, че всичко е готово да тръгваме. Майка ми спря да плаче, спусна си черния воал и слязохме долу. От трапезарията тъкмо излиза вуйчо Мори, притиснал на устата си носна кърпа. Направиха нещо като шпалир, ние излизаме и тъкмо в тоя миг виждам как Дилси издърпва Бен и Т.П. зад ъгъла. Спуснахме се по стъпалата и се качихме в каретата. А вуйчо Мори непрекъснато повтаря: „Горката ми сестра, горката ми сестра“, върти нещо в устата си и потупва мамината ръка. „Ти сложи ли си траур? — пита го тя. — Защо не тръгват, преди да се е показал Бенджамин, току-виж, направил някоя магария. Горкото момче, не знае. И през ум дори не му минава.“ „Хайде, хайде — утешава я вуйчо Мори и потупва ръката й, без да отваря уста. — Така е по-добре. Додето е възможно, дано не усети, че е осиротял.“ „Децата на другите жени в подобни случаи са им опора“ — казва майка ми. „Ти нали имаш Джейсън и мене“ — вика той. „Много ми се събра — оплаква се тя. — За по-малко от две години двама души да загубиш.“ „Хайде, дръж се“ — казва й той. След малко вдига крадешком ръка до устата си и после ги хвърли през прозореца. Едва сега разбрах на какво ми е миришело. На карамфил. Навярно си е помислил, че това е най-малкото, което може да направи за погребението на баща ми, или пък бюфета го е взел именно за баща ми и като е минавал покрай него, с нещо го е препънал. И си казвам, щом е трябвало да продаде нещо, за да прати Куентин в Харвард, колко дяволски по-добре щеше да бъде за всички нас, ако беше продал именно този бюфет, а сетне с част от парите да си беше купил усмирителна риза с един ръкав. Според мен това, че бе изгубил всичко компсъновско у себе си, както повтаряше мама, още преди да се е предало на мен, идваше оттам, че предварително го бе изпил. И досега поне не съм чувал да е смятал нещо да продаде, за да прати мене в Харвард.

Та потупва я той по ръката и повтаря: „Горката ми сестрица“, потупва я с една от черните ръкавици, за които сметката пристигна четири дни по-късно, точно на двайсет и шесто число, когато стана месец, откакто баща ми бе ходил при него и я доведе у дома, но не пожела никому да каже нито къде е тя, нито нищо. А майка ми плаче и се вайка: „И дори не се видя с него? И дори не се постара да изискаш от него издръжка за детето?“ А баща ми й казва: „Не, тя няма да получи нито един цент негови пари.“ „Но той може да бъде заставен по законен път — вика майка ми. — Нищо не може да докаже, освен ако… Слушай, Джейсън Компсън, нима беше толкова глупав, че да кажеш?…“

„По-тихо, Каролайн“ — казва той и ме отпраща да помагам на Дилси да свалим от тавана старата люлка. И аз казвам на Дилси:

— Видиш ли, тази вечер ми сервираха нова длъжност — защото през цялото време сме се надявали, че нещата ще се оправят и той ще я задържи при себе си, нали майка ми все повтаряше, че сега поне тя е длъжна да си уважи семейството и да не проваля плановете ми, след като тя и Куентин вече са провалили своите.

— Че къде другаде й е мястото? — казва Дилси. — Кой друг ще я отгледа, ако не аз? Вас не ви ли отгледах до един?

— И дяволски добре си се справила — викам. — Ама сега на нея каква грижа ще й се струпа! — Свалихме люлката и Дилси се зае да я сглоби в бившата стая на Кеди. Майка ми веднага започна.

— Шшт, мис Каалайн — рече Дилси, — ще събудите детето.

— В тази стая? — вика майка ми. — В тази заразена атмосфера? Хич няма да ми е леко с наследството, което ми оставя.

— Тихо — намесва се баща ми, — не ставай глупава.

— Защо да не спи тука — пита Дилси, — нали в тая стая всяка нощ съм слагала майка й в леглото, додето поотрасна и взе да си ляга сама?

— Нищо не знаеш ти — казва майка ми. — Родната ми дъщеря да бъде изгонена от мъжа си! Горкото невинно детенце — вика и поглежда към малката Куентин. — Никога няма да узнаеш колко страдания си причинило.

— Достатъчно, Каролайн — казва баща ми.

— Вие защо, заради Джейсън ли? — пита Дилси.

— Как не се мъчих да предпазя Джейсън — казва майка ми. — Все това гледах, да го предпазя. Но поне ще се помъча, всичко ще направя нея да защитя.

— Аз искам да знам с какво ще й навреди, ако спи в тая стая — обажда се Дилси.

— Както искате — рече майка ми. — Знам, сега съм единствено една досадна старица. Но зная още и това, че хората не могат безнаказано да се подиграват на божиите закони.

— Глупости — казва баща ми. — Дилси, сложи я тогава в стаята на мисис Каролайн.

— Според тебе може да са глупости — обажда се мама, — но тя никога не бива да узнае. Дилси, забранявам ти да произнасяш това име в нейно присъствие. Ще съм благодарна на бога, ако порасне и никога не узнае, че е имала майка.

— Не ставай глупава — смъмри я баща ми.

— Никога не съм ти се бъркала в начина, по който си ги възпитавал — вика тя. — Но сега повече не мога да търпя. И това трябва да се реши още сега, тази вечер. Или никой няма да произнася това име в нейно присъствие, или тя ще си отиде, а може и аз да си отида. Избирайте.

— Стига — спира я баща ми, — сега си просто разстроена. Тук, Дилси, остави люлката тука.

— И вие не изглеждате добре — обръща се към него Дилси. — На живи мощи сте заприличали. Хайде и вие в леглото, пък аз ще ви направя един пунш и гледайте да поспите. Обзалагам се, че откак заминахте, и една нощ не сте спали като хората.

— Не! — противи се майка ми. — Не знаеш ли какво му казаха докторите? Я не го окуражавай да пие! Нали в това му е бедата. Виж мене, и аз страдам, ама не съм дотам без воля, че да се самоубива с уиски.

— Дрън-дрън — казва баща ми. — Какво ли разбират докторите? Преживяват от това, че съветват хората да правят онова, което в момента не правят, и това е пределът на нашите познания относно изродилата се маймуна. Току-виж, утре си ми довела свещеник. — След което майка ми се разплака, а той излезе. Смъкна се на долния етаж и подир малко чух, че отваря бюфета. През нощта пак го чух, бях се събудил, да слиза надолу. Изглежда, майка ми беше заспала, тъй като най-сетне къщата бе утихнала. Той също се мъчеше да не вдига шум, защото освен босите му нозе и шумоленето на нощницата му пред бюфета, друго не чух.

Дилси нагласи люлката, съблече момиченцето и го сложи вътре. Откакто баща ми го донесе, още не беше се пробуждало.

— Още малко и ще й стане къса — вика Дилси. — А сега аз ще си постеля един дюшек тука, в коридора, за да не ставате вие през нощта.

— И без това няма да заспя — казва майка ми. — Ти се прибирай. На мен нищо ми няма, с радост ще си отдам живота, колкото е останал, на това детенце, стига само да мога да предотвратя…

— Тихо — сгълча я Дилси, — и двете ще го гледаме. Върви и ти да лягаш — обръща се към мене. — Утре си на училище.

Тръгнах, но мама ме извика обратно и си поплака още малко:

— Ти си ми едничката надежда. Всяка нощ благодаря на господа за тебе.

И докато чакаме да потеглят, тя ми говори: Щом е трябвало и той да си отиде, благодаря на бога, че ми остави тебе, а не Куентин. Слава богу, ти не си Компсън. Сега ми оставате само вие двамата с Мори. Пък аз викам: Лично аз мога и без вуйчо Мори. А той я тупа по ръката с черната ръкавица и уж й говори, ама тя не слуша. Като дойде редът му да хвърли пръст с лопатата, свали ръкавиците. Беше се подредил да е един от първите, където отгоре им държаха чадъри и от време на време тупаха с нозе да отърсват калта от обущата си, буците ехтяха глухо, като падаха върху капака, а после, като се дръпнах към каретата, съзирам го зад някакъв надгробен паметник да надига шишето. Помислих си, че сигурно никога няма да спре, пък и бях с новия си костюм, но така се случи, че по колелата още нямаше много кал. Майка ми забеляза и вика, че не знаела кога ли ще мога да си купя друг, а вуйчо Мори повтаря: Хайде, хайде, изобщо не се безпокой, на мен винаги можеш да разчиташ.

Така и беше. По всяко време. Четвъртото писмо беше от него. Но нямаше никаква нужда да го отварям. Можех да й го издекламирам наизуст, все едно не аз съм го писал, а за по-сигурно прибавям и десет долара. Но за другото писмо имах някакво предчувствие. Просто усещах, че е дошло време за някой от поредните й номера. След първия път бе станала доста хитра. Твърде бързо й стана ясно, че аз не съм от породата на татко. Като взеха да зариват гроба и почти го бяха вече запълнили, майка ми взе да плаче, то се знае, затуй се наложи вуйчо Мори и тя да се качат на каретата и да тръгнат. А ти — казва — можеш да се върнеш с друга кола, всеки с радост ще те вземе, Трябва да откарам майка ти. Идеше ми да му кажа: Да си беше взел две шишета, не едно, ама като си помислих къде се намираме, оставих ги да потеглят. Малко ги беше грижа дали ще се намокря, иначе майка ми страшно се страхуваше да не ме хване пневмония. Та както си мислех такива неща и ги гледам как зариват гроба и бъхтят калта, сякаш бъркат хоросан или изливат основи за ограда, взе да ми става едно особено и реших малко да се поразходя. Мислех, че ако тръгна към града, те ще ме настигнат и все някой ще ме повика да се кача, затуй се върнах назад към негърското гробище. Застанах под някакви кедри, там не валеше тъй силно, само от време на време прокапваше — изчаках ги да свършат и да тръгнат. След малко се ометоха до едни, постоях още малко и поех.

За да не газя в мократа трева, наложи се да вървя по алеята, така че я забелязах едва когато се приближих — стои с черно наметало и не откъсва очи от цветята. Познах я веднага, още преди да се е обърнала и да ме погледне под вдигнатия воал.

— Здравей, Джейсън — вика и протяга ръка. Здрависахме се.

— Какво търсиш тук? — питам я. — Мисля, беше обещала тук да не се връщаш. Мислех, че си по-разумна.

— Нима? — казва. Погледна отново цветята. Цветя най-малко за петдесет долара. Някой беше оставил един букет и на Куентиновия гроб. — Ти си мислел?

— Впрочем не съм изненадан — казвам. — От тебе всичко може да се очаква. С никого не се съобразяваш. Пет пари за никого не даваш.

— О — казва, — пак ли това? — Погледна гроба. — Мъчно ми е, Джейсън.

— Не се и съмнявам — отвръщам. — Сега ще ги приказваш едни захаросани… Но нямаше защо да идваш. Нищо не е останало. Ако не ми вярваш, питай вуйчо Мори.

— Нищо не искам — казва. Погледна гроба. — Защо никой не ми съобщи? Просто видях във вестника. На последната страница. Съвсем случайно.

Не й отговорих. Стояхме, загледани в гроба, и аз изведнъж се сетих за времето, когато бяхме малки, за едно, за друго и отново ми стана някак особено, стигна ме яд, особено като се сетих как вуйчо Мори ще се мотае из къщата и всичко ще подрежда така, както подреди преди малко и мене, като ме остави да се прибирам в тоя дъжд пешком.

— Доста си се загрижила — казвам, — примъкваш се веднага след смъртта му. Само че никаква полза няма да имаш. Хич и не мисли, че като се довлечеш, та ще има от какво да се възползваш. Човек, който не може да седи на коня си, ходи пешком — викам. — В нашия дом дори името ти е неизвестно. Знаеш ли това? Ние дори не ви познаваме, тебе, него и Куентин. Знаеш ли?

— Зная — вика. — Джейсън — и гледа към гроба, — ако ми уредиш да я зърна за минутка, ще ти дам петдесет долара.

— Ти нямаш петдесет долара — казвам.

— Ще го уредиш ли? — пита и не ме поглежда.

— Чакай да се разберем — казвам, — ти нямаш петдесет долара.

Забелязах ръцете й да шават под наметката, сетне извади и протегна ръка. Да пукна, беше пълна с пари. Зърнах и две-три жълти банкноти.

— Нима и досега ти дава пари? — питам. — По колко ти праща?

— Сто ти давам — казва тя, — ще го уредиш ли?

— Но само минутка — викам. — И помни: и хиляда да ми дадеш, тя не бива нищо да разбере.

— Добре — казва, — да бъде, както искаш. Да я видя само за минутка. Нищо друго няма да искам или да правя. И веднага си тръгвам.

— Давай парите.

— След това.

— Не ми ли вярваш? — питам.

— Не — казва, — познавам те, заедно сме израсли.

— Ако трябва да говорим за доверие, ти си чудесен пример. Е? — викам. — Време е да се скрия от дъжда. Сбогом! — И понечих да тръгна.

— Дженсън — вика ме. Спрях се.

— Какво? — питам. — Побързай, вир-вода съм.

— Добре — казва, — вземи! — Наоколо нямаше нито една жива душа. Върнах се да взема парите. А тя още не ги дава. — Ще го направиш ли? — пита и ме гледа изпод воала. — Нали обещаваш?

— Дай парите — викам — или искаш някой да мине и да ни види?

Даде ги. Сложих си ги в джоба.

— Нали ще го направиш, Джейсън? — пита. — Нямаше да те моля, ако имаше друг начин.

— Адски права си, няма друг начин — отвръщам. — Ще го направя, разбира се. Нали вече обещах? Само че — както се уговорихме, нали?

— Да — казва, съгласна съм.

И тъй, казах й къде да чака, а аз — направо в градската конюшня. Избързах и стигнах тъкмо когато разпрягаха каретата. Питам платено ли е, оня вика не, а аз казвам, че мисис Компсън нещо е забравила и я иска отново. Дадоха ми я. На капрата беше Минк. Купих му една пура и се поразкарахме, докато взе да се стъмва и в по-безлюдните улички никой не би ни видял. По едно време Минк взе да разправя, че трябвало вече да прибира впряга, но му обещах още една пура да ме откара до дома и от алеята пресякох право към къщи. В хола поспрях, долових гласовете на мама и вуйчо Мори от горния етаж, сетне отидох до кухнята. Тя беше там с Бенджамин и Дилси. Съобщих, че майка ми иска да я види и я вкарах в хола. Намерих мушамата на вуйчо Мори, загърнах я с нея, грабнах я и през поляната — направо в каретата. На Минк наредих да кара към гарата. Беше го страх да мине покрай конюшните, та се наложи да заобиколим и тогава я видях да стои на ъгъла под лампата. Наредих на Минк да кара близо до плочника и като му кажа: „Давай!“, да шибне конете. Свалих от нея мушамата, блъснах я до прозореца и като я забеляза, Кеди едва ли не подскочи към нас. „Давай, Минк!“ — викам, оня ги шибва и профучахме покрай нея като пожарна команда. „Сега се качвай на влака, както обеща! — извиках към нея и я забелязах през задното прозорче да тича подире ни. — Удряй! — викам на Минк. — И направо у дома!“ Като завивахме на ъгъла, тя все още продължаваше да ни гони.

Същата вечер преброявам наново парите, скривам ги и се чувствувам почти добре. И си казвам, това ще ти бъде за урок. Сега, предполагам, знаеш, че не можеш да ме надхитриш и това да ти се размине. Хич и не предполагах, че няма да си изпълни обещанието и няма да се качи на влака. Но аз тогава почти нищо не знаех за тях; толкова ми беше умът, вярвах на думите им. И какво? Ето ти я на другата сутрин, да й се не види, влиза в магазина, само дето се досетила да дойде с воала и с никого дума да не размени. Беше събота сутрин, помня, защото отидох в магазина, а тя бърза направо в задната стаичка и вика припряно:

— Лъжец! Лъжец!

— Да не си полудяла? — питам. — Какво значи това, да нахлуваш по тоя начин? — Засили се да влезе, но аз затварям вратата. — Ти вече ми струваш една длъжност — викам, — и тази ли искаш да загубя? Ако имаш нещо да ми казваш, да се видим някъде подир мръкнало. И какво имаш да ми казваш? Не направих ли всичко, както ти казах? Обещах ти да я видиш за миг, нали? Е, не стана ли така? — А тя стои и ме гледа като трескава, стиснала ръце и се тресе. — Направих, каквото ти обещах — казвам. — Ти си тая, която излъга! Обеща да вземеш влака. Обеща, нали? И ако мислиш, че ще ти върна парите, много ти здраве! И хиляда долара да ми беше дала, след риска, който поех, пак щеше да си ми длъжна. И ако след тръгването на влак номер 17 съм видял или чул, че си още в града, ще кажа — викам — на мама и на вуйчо Мори. И тогава се прости с намерението пак да я видиш! — А тя стои, гледа ме и кърши ръце.

— Дяволите да те вземат — вика, — проклет да си!

— Разбира се — казвам, — точно така! И внимавай, чуй ме добре! Влак номер 17, иначе за всичко ще узнаят!

Тръгна си и се почувствувах по-добре. Според мен, мисля си, сега ще си помислиш два пъти, преди да ме лишиш от обещаната длъжност. Тогава бях дете. Вярвах на хората, като разправяха, че туй щели да направят, онова да свършат. Оттогава поумнях. Освен това аз така или иначе от чужда помощ нямам нужда, за да живея, и както е било винаги, сам си стоя на краката. Неочаквано обаче си спомних за Дилси и за вуйчо Мори. Сетих се как лесно би преметнала Дилси, а вуйчо Мори за десет долара е готов на всичко. А аз дори не мога да се откъсна от магазина, за да защитя собствената си майка. Ако е трябвало, казва тя, да ми бъде отнет единият от вас, слава богу, че ми остана ти, на тебе мога да се уповавам. Да, казвам, то се е видяло, че по-далече от магазина нямам къде да се махна от вас. Нали все някой трябва да поддържа и малкото, което ни е останало, викам си.

И тъй, веднага щом се прибрах, заех се с Дилси. Кеди е прокажена, й казвам, вадя библията и прочитам за онзи, дето месата му гният и се скапват^[2], и я заплашвам, че ако случайно погледне нея, Бен, или Куентин, те също ще се заразят. Помислих, не с това всичко съм уредил, но един ден се връщам у дома и чувам Бенджамин да мучи. Врява до бога и никой не може да го успокои. Добре, казва майка ми, дайте му тогава чехъла. Дилси се прави, че не чува. Майка ми повтаря и аз викам аз ще му го дам, не мога да понасям тия кански крясъци. И друг път съм казвал, много неща мога да изтърпя и от тях друго не искам, по след като съм бил длъжен цял ден да се бъхтя в един скапан магазин, мисля — заслужавам малко тишина и спокойствие, да си изям вечерята. Затуй казвам, че аз ще му го донеса, а Дилси бърза:

— Джейсън!

Мигновено разбирам какво е станало, но, за да се убедя, отидох да му донеса чехъла и точно както си мислех, щом го зърна, нададе вой, като че го колят. Натиснах Дилси да си признае, сетне обадих на мама. Наложи се да я сложим горе в леглото, а след като шумотевицата малко стихна, хванах Дилси да й внуша страха божи. Доколкото, разбира се, това е възможно за негрите. Там е цялата беда с тия чернокожи слуги — ако са живели с тебе дълго време, изпълват се с такова самочувствие, а не виждат, че и пет пари не струват. Въобразяват си, че въртят цялата къща.

— Искам да знам какво толкоз страшно, дето ще му дадеш на горкото да се види със собствената си рожба? — пита ме Дилси. — Ако беше жив старият мистър Джейсън, друго щеше да бъде.

— Само че мистър Джейсън вече го няма — казвам. — Знам, че на моите приказки няма никакво внимание да обърнеш, но смятам, ще изпълниш каквото рече майка ми. Продължавай още така да я тормозиш, додето и нея пратиш в гроба, пък тогаз, ако щеш, напълни цялата къща с всякакви отрепки. Но за какъв дявол си позволила и на тоя нещастен идиот да я види?

— Студен човек си ти, Джейсън, ако изобщо си човек! — отвръща. — Благодарна съм на бога, че ми е дал по-голямо сърце от твоето, нищо че е черно!

— Само че ако не съм аз, какво ще ми ядете тогава? — викам. — И ако повториш, да знаеш, че от моя хляб и троха няма да видиш.

И тъй, като се видяхме следващия път, казах й, че ако още веднъж се възползва от Дилси, мама ще изгони Дилси, Бенджи ще прати в Джексън, а Куентин ще вземе със себе си и ще замине. Гледаше ме, но не успях да й видя израза, тъй като наблизо нямаше улична лампа. Просто усещах, че ме гледа. Като бяхме малки, ядосаше ли се, а е безсилна да стори нещо, горната й устна почваше да подскача. Подскача и все повече оголва зъби, иначе стои неподвижна като пън, нито един мускул не й трепва, само горната устна подскача и оголва зъбите. Без много приказки, попита само:

— Добре, колко?

— Ами след като един поглед през прозорчето на каретата струва стотачка… — Оттук насетне се укроти, само по едно време изведнъж поиска да види книжката с банковата сметка.

— Зная, че се води на мамино име — казва, — но искам да видя докъде е стигнала, със собствените си очи да се уверя къде отиват тези чекове.

— Това си е лично нейна работа — казвам. — Ако смяташ, че имаш някакво право да се бъркаш в личните й работи, ще й предам, че според теб чековете се присвояват незаконно и ти искаш сверка, защото не й вярваш. — Мълчи и не помръдва. Чувам само как шепнешком ме кълне. — Кажи го на глас — викам. — Смятам, че не е никаква тайна какво мислим един за друг. Или може би си искаш парите обратно?

— Слушай, Джейсън — казва, — недей да ме лъжеш. За нея. Не искам нищо да ми показваш. Ако месечната сума е малко, ще пращам повече. Обещай ми само, че тя… че на нея… Ти можеш това. Все ще й дотрябва това-онова. Бъди мил с нея. Всякакви дреболии, които аз не мога, няма да ми позволят… Неее, няма да го направиш! В теб никога не е имало и една капка топла човешка кръв! Слушай — казва, — ако успееш да склониш мама да си я взема обратно, ще ти дам хилядарка!

— Нямаш толкова. Знам, че ме лъжеш.

— Напротив, имам. Ще имам. Мога да намеря.

— Знам как ще ги намериш — казвам. — Ще се сдобиеш с тях тъй, както се сдоби с нея. А когато тя порасне… — В този миг си помислих, че наистина ще ме удари, просто не мога да позная какво ще направи. За миг заприлича на играчка с пренавита пружина, която всеки момент ще се пръсне на парчета.

— Ох, аз съм полудяла — изстена, — обезумяла съм. Та аз не мога да я взема. Не мога да я задържа. Какви си ги мисля! Джейсън — вика и ми грабна ръката, а нейните ръце парят като трескави, — ти трябва да обещаеш, че ще се грижиш за нея, че… та тя ти е роднина, твоя плът и кръв. Обещай ми, Джейсън! Ти носиш татковото име, смяташ ли, че би се наложило два пъти да го моля за едно и също нещо? Или дори един път?

— Това е така — казвам, — все нещо ми е оставил. И какво искаш да сторя? — питам. — Да си купя престилка, а за нея проходилка? Да не би аз да съм те забъркал в тия истории? Аз рискувам повече от тебе, ти нищо не си заложила. Тъй че ако очакваш…

— Не — вика тя и почва да се смее, а заедно с това се старае да потисне смеха, — не, аз нищо не съм заложила! — Смее се и закрива устата си с ръце. — Ни-ни-нищо!

— Слушай — казвам, — стига вече!

— Нали и аз това искам — и си покрива устата с ръце. — Ох, боже, боже!

— Аз тръгвам — рекох, — не бива да ме виждат тука. А ти веднага да се махаш от града, чу ли?

— Почакай — казва и ме хваща за ръката. — Млъкнах. Няма вече. Обещаваш ли ми, Джейсън? — А очите й сякаш парят лицето ми. — Нали обещаваш? Мама… тия пари… ако понякога има нужда от нещо… Ако освен другите, пращам чекове за нея на твое име, ще й ги даваш, нали? И няма да издаваш. И нали ще се грижиш да има, каквото имат и другите момичета?

— Разбира се — казвам, — стига да се държиш като хората и да правиш каквото ти наредя.

И ето ти го Ърл, излиза от задната стаичка с шапка на глава и казва:

— Ще отскоча до Роджърс да хапна. Май няма да остане време да си отидем до вкъщи.

— Защо да не остане време? — питам.

— Ами с тоя цирк и тем подобни… Ще имат следобедно представление и затуй всеки ще гледа да си направи покупките преди това. Та най-добре да хапнем при Роджърс.

— Хубаво — казвам. — Стомахът над всичко. Щом искаш да ставаш роб на търговията, аз нямам нищо против.

— Според мен ти май на нищо не можеш да бъдеш роб — отвръща.

— Освен ако не се отнася до интересите на Джейсън Компсън — казвам.

Като се върнах в стаичката и отворих писмото, какво да видя — пощенски запис, а не чек. Това е, на нито една не можеш да вярваш. След всички рискове, на който се подложих, рискувах и това майка ми да узнае за нейните посещения веднъж, че и по два пъти в годината, а аз се принуждавам да баламосвам майка си, ето ти я благодарността. Не бих се изненадал, ако се опита да уведоми пощата никому, освен на Куентин, да не изплащат сумата. Да дадеш ей тъй петдесет долара на едно хлапе! Та аз не бях виждал петдесет долара до двайсет и първата си година. Всички други момчета следобед се шляят, а в събота по цял ден, а аз — на работа в магазина. Та казвам, как може да се очаква някой да я държи под око, когато майка й зад гърба ни й дава пари? Живее в същия дом, в който ние с тебе сме живели, казвам й, получава същото възпитание. И според мен мама по-добре от тебе може да прецени от какво тя има нужда, ти дори дом нямаш. „Ако искаш да й даваш пари — казвам, — пращай ги на мама, не й ги давай лично. И ако трябва да се подлагам на този риск на всеки няколко месеца, прави каквото ти казвам, иначе ще те издам на мама.“

Вече бях готов да се заема със записа; ако Ърл си въобразява, че ще хукна до ъгъла, за да се налапам с несмилаеми боклуци за четвърт долар за негова сметка, горчиво се лъже. Аз може да не седя с крака на махагоново писалище, но ми се плаща, за да си гледам работата тук, в това помещение. Пък ако не мога да смогна по-културно да живея вън от него, ще отида там, където мога. Аз си стоя на краката, нямам нужда от махагонови писалища, на който да се подпирам. Та вече бях готов, но се наложи пак да отложа, за да продам на някакъв селяк гвоздеи за десет цента, а току-виж, Ърл си натъпкал сандвича и всеки миг се върне. И внезапно откривам, че нямам празни чекове. Спомних си, че имах намерение да взема повече, но сега вече бе късно — вдигам очи и ето ти я, влиза Куентин, минала през задния вход. Чух като попита Джоб тук ли съм. Имах време колкото да пъхна всичко в чекмеджето и да го затворя.

А тя идва зад масата. Погледнах си часовника.

— Ти вече си обядвала? — питам. — Сега е точно дванайсет, чух, като удари. Изглежда, си хвърчала до вкъщи и обратно.

— Няма да си ходя за обед — казва. — Има ли днес писмо за мене?

— А ти очакваш ли? Значи имаш гадже, което знае да пише.

— От майка ми — вика. — Имам ли писмо от мама? — И ме гледа.

— Има, но за баба ти. Не съм го отварял. Ще се наложи да почакаш първо тя да си го отвори. Възможно е и да ти го покаже.

— Моля те, Джейсън — дори не ме слуша, — имам ли?

— Какво ти става? — питам. — Не съм знаел, че можеш толкова да се безпокоиш за някого. Сигурно очакваш да ти прати пари, а?

— Тя ми каза, че… Моля те, Джейсън, имам ли писмо?

— Ти май днес наистина си била на училище — отбелязвам. — Научили са те да казваш „моля“. Изчакай само да изпратя този клиент. — И отидох да го обслужа. Като се обърнах да се връщам, тя се скрила зад бюрото. Изтичах, заобиколих го и я пипнах тъкмо като си вадеше ръката от чекмеджето. Хващам й ръката и с кокалчетата по масата, докато го пусна. Взимам писмото. — Така значи, а? — викам.

— Дай ми го! Вече си го отворил. Дай ми го, моля ти се, Джейсън! То си е мое. Видях адреса.

— Като хвана сега един конски ремък! Точно това заслужаваш. Да ми бърка из книжата!

— Има ли в него пари? — пита и посяга. — Каза, че ще ми прати. Обеща. Дай ми го!

— За какво са ти пари? — питам.

— Каза, че ще прати — отвръща. — Дай си ми го, моля те, Джейсън! Ако ми го дадеш сега, вече за нищо друго няма да те моля.

— Ще ти го дам, само не бързай — казвам. Извадих писмото и записа, подавам й само писмото. А тя посяга към записа, изобщо не поглежда писмото. — Първо се разпиши — викам.

— За колко е? — пита.

— Прочети писмото, там сигурно пише.

Прочете го надве-натри.

— Нищо не пише — казва и ме поглежда, сетне пуска писмото на пода. — За колко е?

— За десет долара — отвръщам.

— Десет долара? — и ме гледа, без да мига.

— Трябва да си адски доволна, че и толкова ти е пратила. На едно дете като тебе. Какво така изведнъж толкоз ти дотрябваха пари?

— Десет долара? — повтаря като насън. — Само десет долара? — И посяга да сграбчи записа. — Лъжеш! — вика. — Крадец! Крадец!

— Така значи! — казвам и я блъскам.

— Дай ми го! — вика. — Той си е мой. Тя на мен го е пратила. Ще видя аз за колко е, ще видя!

— Ще видиш? — казвам и я държа настрана. — И как ще стане това?

— Нека да видя, Джейсън, моля ти се! За нищо вече няма да те моля.

— Значи мислиш, че те лъжа? — казвам. — Само затуй няма да го видиш.

— Но само десет долара? Тя ми каза… каза, че… Моля те, Джейсън, моля те, моля те! Аз трябва да имам някакви пари. Просто се налага. Дай ми го, Джейсън. Ще направя всичко, което поискаш.

— Кажи ми за какво са ти пари? — питам.

— Трябват ми. — И ме гледа. Сетне, без да отмества очи, престана да ме гледа. Разбрах, че ще излъже. — Имам да връщам — казва. — Трябва да върна едни пари, още днес трябва да ги върна.

— Кому? — А тя кърши ръце. Гледам и чакам каква лъжа ще съчини. — Пак ли си купувала нещо на кредит? Не си прави труд да ми отговаряш — казвам. — Ще го преглътна само ако намериш търговец в града, който би ти дал нещо на кредит, след като всички съм предупредил.

— На едно момиче — казва. — Взех пари назаем от едно момиче. И трябва да й ги върна. Джейсън, дай ми записа, моля ти се! Всичко ще направя. Но се налага да ги получа. Мама ще ти плати. Ще й пиша да ти ги плати, ще й кажа, че вече никога нищо няма да искам от нея. И ще ти покажа писмото си. Моля те, Джейсън! Трябва да ми го дадеш.

— Кажи ми какво искаш да правиш с тях и ще видим. Кажи ми. — А тя стои и си мачка роклята. — Добре — викам, — щом десет долара са ти малко, ще отнеса записа на баба ти, ти знаеш какво ще стане с него тогава. Естествено, ако си толкова богата, че нямаш нужда от десет долара…

Стои, гледа в пода и нещо си мърмори.

— Тя каза, че ще ми прати пари. Каза, че тук ще ги прати, а ти викаш, че не е пратила. Каза ми, че ти е изпращала сума пари. И те са за мене. За мене, когато ми дотрябват. А ти нямали сме никакви пари.

— Ти знаеш толкоз, колкото и аз — отвръщам. — Нали видя какво става с тия чекове?

— Да — казва и гледа в пода. — Десет долара. — И повтаря: — Десет долара.

— Благодари се на щастливата си звезда, че са десет — викам. — Ето — и слагам записа на масата обърнат, сумата надолу, пълномощното нагоре, и го държа с ръка, — подпиши!

— Дай само да погледна — моли се тя. — Искам само да погледна. Колкото и да пише, повече от десет долара няма да ти поискам. Задръж останалите. Само да видя!

— Няма да ти дам, защото не се държиш както трябва — отговарям. — Едно нещо трябва да научиш и то е, че като ти кажа да направиш нещо, длъжна си да го направиш. Хайде, подпиши се на този ред!

Взе перодръжката, но не подписва, а стои с наведена глава и перодръжката трепери в ръката й. Същата като майка си.

— Господи! Ох, господи! — въздиша.

— Да — казвам, — друго нищо да не научиш, това трябва да си го знаеш. Подписвай и се пръждосвай!

Подписа.

— Къде са парите? — пита. Взех записа, ударих му една попивателна и си го пускам в джоба. След това й дадох десет долара.

— А сега се връщай за следобедните часове, чуваш ли? — Не ми отговаря. Смачка банкнотата в шепа, сякаш е парцал или нещо подобно, и се измъкна през предния вход, тъкмо като влизаше Ърл. С него влезе и клиент и се спряха отпред. Прибрах си нещата, наложих шапка и се показах.

— Имаше ли много работа? — пита Ърл.

— Не много — отвръщам. Той погледна навън.

— Това твоята кола ли е? — пита. — Най-добре не си отивай да обядваш вкъщи. Положително ще има наплив току преди представлението. Хапни при Роджърс и остави един жетон за моя сметка.

— Много съм ти задължен — казвам. — Надявам се, все още съм в състояние да се изхранвам.

Там ще си и остане, зяпнал вратата като ястреб, додето не се върна обратно. Хубаво, ще позяпа доста време, макар че смятах да свърша бързо. Още преди това си бях отбелязал, че това е последният празен чек; човек трябва овреме да се запасява. Но в тая бъркотия кой да ти помни? А сега и този проклет цирк, намери да се изтърси точно в деня, когато се налага да обърна града за един празен чек, да не говорим за всичко останало, което трябва да свърша за вкъщи, та сега и Ърл да зяпа вратата като ястреб.

Отивам в печатницата и му викам на оня, че искам да си направя майтап с един приятел, но нищо не се намери. Той ме посъветва да погледна в стария театрален салон, където били струпали всякакви книжа и боклуци от бившата Търговско-земеделска банка, след като стана необитаема. Заобиколих по още няколко странични улички, да не ме зърне Ърл, и най-сетне открих стария Симънс, взех от него ключа, отивам и почвам да се ровя. Накрая намерих един кочан от някаква банка в Сейнт Луис. Естествено тъкмо този път тя ще реши да огледа чека по-отблизо. Но няма как, трябва да свърши работа. Повече време не можех да губя.

Връщам се в магазина.

— Забравих едни документи — обяснявам, — а майка ми нека да ходи в банката. — Сядам си на бюрото и попълвам чека, гледам всичко да свърша набързо. Хубаво, викам си, че поне със зрението е зле, пък и с това разхайтеното у дома, горката ми майка, търпелива християнка! Знаеш, казвам й, не по-зле от мен каква ще стане, като порасне, но ако искаш само заради татко да я държиш у нас и да я гледаш в дома си, то си е твоя работа. А тя се разревава и повтаря, че й била родна плът и кръв. Щом е така, хубаво, казвам, прави каквото щеш. Ти я търпиш, и аз ще я търпя. Сложих всичко обратно в плика, залепвам го и се показвам.

— Гледай да не се забавиш по-дълго — казва ми Ърл.

— Ще гледам — отвръщам. И отивам в пощата. А там се събрали всичките умници.

— Някой от вас вече да е ударил милиона? — питам.

— Какво можеш да направиш при тая конюнктура на пазара? — оплаква се Док.

— Докъде стигна? — питам пак. Влизам и гледам. Три пункта по-долу от началния курс. — Абе, момчета — викам, — нима ще се оставите да ви бие една такава дреболия като цената на памука? Мислех ви за по-хитри.

— Да-да, по-хитри! — възмущава се Док. — В дванайсет часа спадна с дванайсет пункта. Загинах.

— Дванайсет пункта? — викам. — И защо, по дяволите, никой не ми съобщи? Ти защо не ме уведомяваш? — питам телеграфиста.

— Аз само приемам сводките — казва той. — Аз да не съм нелегална борса?

— Ти си бил голям умник бе! — казвам. — Аз тука толкова пари ти давам, а ти нямаш време да ми се обадиш. Или навярно вашата долнопробна компания е в таен съюз с ония мръсни източни акули. — Не отвръща нищо. И се прави на зает. — Взехте да ставате много шишкави за панталоните си. Ама, току-виж, още утре хлябът взел да не ви достига.

— На тебе какво ти става? — пита ме Док. — Ти все още имаш три пункта на разположение.

— Да викам, — ама ако тръгна да продавам. Но май още не съм казал такова нещо, нали? Вие всички ли отпаднахте?

— Аз на два пъти — казва Док — и добре че се отказах на време.

— Ами то — обажда се П. О. Сноупс — и мене удари, то не може всеки път един път да не те удари, не е честно.

Тръгнах си и ги оставих да купуват и продават помежду си по пет цента пункта. Намерих един негър, пратих го да ми докара автомобила и застанах на ъгъла да го изчакам. Представях си как Ърл се оглежда, в двете страни на улицата, а едното му око все на часовника. От мястото си не виждах вратата. Когато оня се върна, стори ми се, че се е забавил цяла седмица.

— Къде, по дяволите, се разкарваш? — питам го. — Или правиш кръгчета, да те видят женските, а?

— Бързах колкото можах — вика, ама трябваше да заобикалям площада, целия натъпкан с фургони.

Досега никога не съм срещал негър, който да няма желязно алиби за всяка своя постъпка. Но само дай някому да ти кара автомобила и тръгва да се пъчи, Качих се и заобиколих площада. От другата му страна зърнах Ърл на вратата.

Влизам направо в кухнята и казвам на Дилси да побърза с обеда.

— Куентин още не се е върнала — отвръща.

— Какво от това? — питам. — Другия път да не ми кажеш, че Лъстър още не се е подготвил за обед?! Куентин знае кога в тази къща се обядва. Хайде, по-бързо.

Майка ми си беше в стаята. Давам й писмото, тя го отваря, вади чека и присяда. Донасям от ъгъла лопатката и й връчвам кибрита.

— Хайде — казвам, — свършвай с тая работа, че ей-сега ще се разплачеш.

Поема кибрита, но не драска. Седи и наблюдава чека. Точно както си знаех.

— Безкрайно ми е неприятно — подема тя. — Да се товариш парично заради Куентин…

— Все ще изкараме някак — прекъсвам я. — Хайде, приключвай!

А тя седи и гледа чека.

— Но този е от друга банка — вика. — Нейните бяха от Индианаполис.

— Да — казвам, — но на жените е простено и това.

— Кое? — пита.

— Да си държат парите в две различни банки.

— Аха — казва и не откъсва поглед от чека. — Радвам се, че е толкова… че има… Бог ще реши постъпвам ли правилно.

— Хайде — викам, — свършвай, направи си удоволствието.

— Какво удоволствие? — казва. — Само като си помисля, че…

— Аз си мислех, че всеки месец изгаряш по двеста долара за лично удоволствие. Хайде, или искаш аз да ти драсна клечката?

— Аз щях да се съглася да ги приемам — спира ме тя. — В името на децата си. Не ми трябва гордост.

— И никога нямаше да бъдеш доволна — казвам, — сама го знаеш. Веднъж си решила нещо, нека тъй си остане. Все някак се справяме.

— Всичко на теб съм оставила. Но понякога ме хваща страх, че по този начин лишавам всички ви от онова, което по право ви принадлежи. И навярно ще бъда наказана за това. Ако ти поискаш, ще стъпча гордостта си и ще почна да ги приемам.

— Каква ще бъде ползата сега, след като цели петнайсет години ги унищожаваш? Ако продължиш да го правиш, нищо няма да загубиш, но ако сега вземеш да ги приемаш — викам, — значи досега си пропиляла петдесет хиляди долара. Нали досега все някак сме я карали? Още не си постъпила в бедняшки приют.

— Да — казва, — ние, Баскъмовци, нямаме нужда от хорската милостиня. Най-малко от една паднала жена.

Драсна клечката, подпали чека, пусна го в лопатата, сетне подпали и плика и се загледа в пламъка.

— Ти не знаеш какво ми е — добавя след малко, — благодари се на господа, че никога няма да узнаеш какво чувствува една майка.

— Светът е пълен с такива като нея.

— Но не са мои дъщери — отвръща. — Мене ме остави. Но нея, каквито и грехове да е сторила, с радост бих я приела отново, нали е моя плът и кръв. И заради Куентин. — Тук можех да й кажа, че едва ли би се намерил някой, който кой знае колко може да й навреди, но както винаги съм повтарял, мене много не ми е нужно, искам само спокойно да се храня и да спя, без женски кавги и плачове в къщата. — Сестра ти е — продължава. — Зная какво изпитваш към нея…

— Мен ако питаш, да се върне — казвам.

— Още не — вика. — Имам дълг пред паметта на баща ти.

— След като през цялото време се мъчеше да те убеди, когато Хърбърт я изхвърли, че трябва да й позволиш да се върне?

— Не разбираш — казва. — Знам, ти нямаш намерение да правиш живота ми по-тежък. Но моята орисия е да страдам за децата си. Това аз мога да приема.

— Мен ми се струва — казвам, — че си създаваш куп ненужни тревоги. — Хартията бе изгоряла. Отнесох пепелта и я хвърлих в камината. — Срамота е да се горят пари.

— Дано не доживея деня, когато децата ми ще трябва да посрещнат претеглянето на греховете си. Преди туй по-скоро тебе мъртъв в ковчега бих видяла.

— Както искаш — казвам. — Скоро ли ще обядваме? Ако няма да е скоро, трябва да се връщам. Днес има много работа. — Тя се надигна. — Веднъж вече й казах, но както изглежда, изчаква някого, Куентин ли, Лъстър, друг ли някой? Чакай, аз ще я повикам. — Но тя бе вече в горния край на стълбата и се провикна.

— Куентин още не се е върнала — рече Дилси.

— Тогава аз трябва да се връщам. Мога да хапна един сандвич и в града — казвам. — Не искам да се бъркам в реда на Дилси. — Това й стигаше да почне отново, а Дилси закрета насам-натам и нарежда:

— Добре, добре, ей-сегичка ще сложа.

— Мъча се на всички ви да угаждам — казва майка ми. — Колкото мога, на вас да ви е по-лесно.

— Да не би да се оплаквам? — питам. — Казах ли нещо? Само туй, че се връщам на работа.

— Знам — продължава тя, — знам, ти не получи възможностите, които другите имаха, и трябваше да се погребеш в това провинциално магазинче. Искаше ми се да напреднеш. Виждах, че баща ти така и не си даде сметка, ти беше единственият с практичен разум, а сетне, когато всичко пропадна, почнах да се надявам, че ако тя се омъжи, ако Хърбърт… при всичките му обещания…

— Какво пък, навярно и той е лъгал — казвам. — Сигурно дори и банка не е притежавал. А и така да е било, не виждам защо трябваше да идва чак до Мисисипи, за да търси човек.

Седнахме да обядваме. От кухнята се обажда Бен, там Лъстър го храни. Та си мисля, след като ни е дошло да храним още едно гърло, а парите за нея не ги искаме, защо него поне да не го изпратим в Джексън? Там, между себеподобните си, ще се чувствува по-добре. И си казвам, бог вижда, в нашето семейство не става дума за кой знае каква гордост, но пък изобщо не се иска гордост, за да ти е неприятно да гледаш как един трийсетгодишен човек се е разиграл по двора с едно негърче, търчи покрай оградата и мучи като крава, ако има кой да играе голф оттатък. Ако още в самото начало, казвам, го бяхме пратили в Джексън, днес къде-къде по-добре щяхме да бъдем. Ти, казвам, си изпълнила дълга си към него, направила си всичко, което хората могат да очакват от тебе, та дори и повече от мнозина други, защо да не го пратиш там — ще имаме изгода от данъчна гледна точка. А тя ми казва: „Аз скоро ще си отида, знам, че съм ти в тежест.“ „Толкова често го повтаряш — й отвръщам, — че започвам да ти вярвам“, и си казвам, гледай да не разбера, че си поела към оня свят, защото още същата вечер ще го натоваря на влак номер 17, а и за нея знам едно място, където я чакат с отворени обятия, но то съвсем не се казва нито улица „Мед“, нито булевард „Масло“. Тогава тя се разплака и аз викам: Хайде, хайде, и аз се гордея с близките си, колкото и всички останали хора, макар не винаги да зная откъде са се взели.

Продължаваме да се храним. Майка ми отново праща Дилси отпред да види не си ли е дошла Куентин.

— Колко пъти да повтарям, че няма да си дойде за обед — казвам.

— Не е толкова глупава — отвръща майка ми. — Знае, че не й разрешавам да се шляе по улиците и да не се прибира за обед. Добре ли видя, Дилси?

— Продължавай тогава да не й разрешаваш — казвам.

— Какво да сторя? — вайка се. — Вие всички все ми се подигравахте. Вечно.

— Ако не си ти да се намесваш, щях да я заставя да слуша — казвам. — Нужен ми е само около един ден и ще я оправя.

— Много си груб с нея — вика. — Имаш нрава на вуйчо си Мори.

Сега си спомних за писмото. Измъкнах го и й го подавам:

— Може и да не го отваряш, банката ще ти извести каква е този път сумата.

— Но то е адресирано до тебе.

— Нищо, отвори го — казвам. Отвори го, прочете го и ми го дава.

„Скъпи мой млади племеннико,

Ще ти бъде приятно да узнаеш, че понастоящем съм в състояние да си позволя една възможност, относно която, по причини, които ще ти разкрия по-долу, няма сега да навлизам в подробности, докато не ми се удаде възможността да ги споделя с тебе по един по-сигурен начин. Деловият ми опит ме е научил да бъда сдържан в предаването на каквато и да било информация от поверителен характер посредством всякакви други по-конкретни способи, освен устно; изключителната ми предпазливост в настоящия случай би трябвало да ти подскаже стойността на гореспоменатата възможност. Излишно е да казвам, че аз вече извърших най-изчерпателно изследване на всички нейни етапи и без колебание мога да ти съобщя, че става дума за онзи златен шанс, който в живота се открива само веднъж; сега съвсем ясно виждам пред себе си целта, към която съм се стремил дълго и непоколебимо, сиреч окончателната консолидация на моите дела, посредством която ще мога да възстановя полагаемото се обществено положение на един род, на който имам честта да бъда единственият жив наследник от мъжки пол, същия онзи род, към който винаги съм причислявал твоята дълбокоуважаема майка и нейните деца.

Понастоящем обаче не съм изцяло в състояние да се възползувам от поменатата възможност в най-добрите условия, които тя предлага, и за да не излизам за тази цел извън семейните рамки, днес заех незначителна сума от банковата сметка на майка ти — а тя ще ми е необходима да допълня първоначалните си инвестиции, — във връзка с което прилагам, заради чистата формалност, писмена разписка при осемпроцентова лихва годишно. Едва ли е нужно да повтарям, това е просто една формалност за обезпечаването на майка ти в случай на обстоятелства, в чиито ръце човек е само една играчка. Естествено аз ще употребя тази сума като своя собствена, давайки по такъв начин на майка ти шанс да се възползува от тази възможност, която моето изчерпателно проучване изясни като златна мина от най-висша проба, ако ми позволиш този вулгаризъм.

Всичко това, както разбираш, е строго доверително — от един делови човек към друг. Нали разтръбяването е враг на успеха? А като познавам крехкото здраве на майка ти и онази плахост, която такива деликатно възпитани дами от Юга естествено изпитват по отношение на деловите въпроси, както и тяхната очарователна склонност несъзнателно да разискват подобни теми в своите разговори, бих те помолил абсолютно нищо да не й споменаваш. Като размислям обаче, бих те посъветвал да го сториш. Може би ще е по-добре след известно време чисто и просто да възстановя сумата заедно с останалите дребни суми, за които съм й задължен, без изобщо да й съобщаваме това. Наш дълг е да я предпазваме от грубо материалния свят, доколкото това е възможно. Твой любящ те вуйчо,

Мори Л. Баскъм“

— И какво мислиш по този въпрос? — питам и подхвърлям писмото през масата.

— Знам, че ти свиди за онова, което му давам.

— Та това са твои пари — казвам. — Ако щеш и на кокошките да ги хвърлиш, твоя работа.

— Но той ми е брат — казва мама. — Последният Баскъм. След нас никой няма да остане.

— И някой много ще страда от това — казвам. — Добре де, това са твои пари. Прави с тях каквото си искаш. Да кажа ли в банката да ги преведат?

— Знам, че му завиждаш. Съзнавам какво бреме носиш на гърба си. Като си ида, ще ти олекне.

— Аз и сега мога да направя тъй, че да ми олекне — казвам. — Добре, повече нищо няма да ти кажа. Ако искаш, можеш да докараш тука цялата лудница.

— Но Бенджамин е твой брат! — възмущава се. — Какво като е малоумен?

— Ще ти взема банковата книжка — викам. — Днес ще си изтегля заплатата.

— Цели шест дни те кара да чакаш — казва тя. — Сигурен ли си, че делата му вървят както трябва? Чудно ми е, че един платежоспособен търговец не може да си плаща на служителите редовно.

— Нищо му няма — отговарям. — Надежден като банка. Сам му казах да не се тревожи за заплатата, докато не приключим месечната сметка. Затуй понякога закъснява.

— Просто не бих понесла, ако изгубиш и малкото, което внесох на твоя сметка — казва. — Често съм си мислила, че Ърл не е добър търговец. Знам, че не те уведомява за хода на бизнеса, доколкото го изисква твоето участие в капитала. Трябва да поговоря с него.

— Остави го на мира — казвам, — то си е негова работа.

— Но ти си вложил хиляда долара.

— Остави го, ти казвам. Аз имам грижата. Нали си ме упълномощила. Всичко ще бъде наред.

— Не знаеш ти каква си ми утеха — казва. — Винаги си бил моя гордост и радост, но когато по свое собствено желание настоя всеки месец да си внасяш заплатата на мое име, благодарих на бога, че когато от всички бях лишена, ти ми остана.

— И другите не бяха лоши — добавям. — Кой каквото можа, направи.

— Като говориш по този начин, знам, че не уважаваш паметта на баща си. Да кажем, имаш право. Но като те слушам, сърцето ми се къса.

— Ако искаш да си поплачеш — викам и ставам от масата, — ще го направиш насаме, аз трябва да се връщам. Отивам да ти взема банковата книжка.

— Аз ще я донеса — казва.

— Не ставай — гълча я, — аз ще я взема. — Качих се горе, взех книжката от чекмеджето й и се върнах в града. Отидох в банката, депозирах чека и записа плюс още десет долара и се отбих в телеграфната станция. С един пункт отгоре. Бях вече изгубил тринайсет пункта само защото Куентин дойде точно в дванайсет да ме занимава с това писмо.

— От колко часа е това съобщение? — питам.

— Отпреди един час — отвръща.

— Един час ли? — викам. — Ние за какво ти плащаме? За седмичните сводки ли? Как може при такива условия човек да направи нещо? Там изведнъж могат да пощуреят, а ние тук нищо няма да знаем.

— А и нищо не бихте направили — казва оня. — Вече отмениха закона, който задължаваше хората да играят на памучната борса.

— Така ли? Не съм чул. Навярно са ви съобщили чрез вашия „Уестърн Юниън“^[3].

И се връщам в магазина. Тринайсет пункта! Да пукна, ама не ми се вярва, че има някой, който да ги разбира тия дяволски истории, освен ония, дето си седят в нюйоркските кантори и само гледат как провинциалните балами им идват на крак и ги молят да им вземат парите. Да, но такъв, който иска само да му осребряват акциите, показва, че няма вяра в себе си. Нали казвам, ако няма да се вслушаш в един съвет, каква е ползата да плащаш за него? При това ония там се намират на място и са в течение на всичко. Усещах телеграмата в джоба си. Ще им докажа аз, че си използват телеграфната компания само за да ти нарушават правата с измама. Борса от мошеници. А и няма дълго да се колебая. Дяволите ме взели, ама излиза, че една такава голяма и богата компания като „Уестърн Юниън“ не може да предава борсовите сводки навреме. Два пъти по-бързо ще ти предадат телеграма „Сметката ви е закрита“. Но те и пет пари не дават за хората. И те са дупе и гащи с ония мошеници в Ню Йорк. За никого не е тайна.

Като влязох, Ърл си погледна часовника, но се обади чак след като клиентът си излезе:

— Беше ли си у дома да обядваш?

— Трябваше да отскоча до зъболекаря — казвам, тъй като съвсем не е негова работа къде се храня, а трябва да вися с него в магазина цял следобед. След всичко, което ми се е случило, да му слушам сега приказките! Някакъв мизерен провинциален търговец, човек, който има да се грижи за петстотин долара, а си дава вид, че са петдесет хиляди.

— Можеше да ми кажеш — казва. — Очаквах веднага да се върнеш.

— Когато поискаш, готов съм да ти отстъпя тоя зъб, че и десет долара отгоре ще ти дам — викам. — Разбрали сме се за един час обедна почивка и ако не ти изнася, знаеш какво трябва да направиш.

— Знам, и то отдавна — казва, — и ако не беше заради майка ти, вече да съм го направил. Тя е дама, към която, Джейсън, аз изпитвам дълбоко съчувствие. Жалко, ама редица други хора и това не биха казали.

— Ами запази си го — отвръщам. — Ако почувствуваме нужда от нови съчувствия, ще те уведомя своевременно.

— Вече доста време прикривам онази работа, Джейсън.

— Нима? — казвам, оставяйки го да продължи. Искам да чуя какво ще каже, преди да съм му затворил устата.

— Струва ми се, че по-добре зная от майка ти как се сдоби с този автомобил.

— Така ли мислиш? — викам. — И кога смяташ да пуснеш вестта, че съм го откраднал от нея?

— Нищо не казвам — отвръща. — Зная, че ти е дала пълни пълномощия. Знам още и това, че тя и досега вярва, че ония хиляда долара са включени в нейния бизнес.

— Добре тогава, щом знаеш толкова много, ще ти кажа още нещо: иди в банката и се осведоми на чия сметка внасям по сто и шейсет долара всяко първо число от дванайсет години.

— Нищо не казвам — повтаря. — Просто те моля да си по-внимателен занапред.

Нищо повече не казах. Никакъв смисъл. Забелязал съм, че когато човек води безличен живот, най-добре е да го оставиш да си го води. А влезе ли му в главата, че за твое собствено добро е длъжен да приказва за теб наляво и надясно, боже опази! Доволен съм, че нямам такава съвест, която трябва непрекъснато да люлея на ръце като болно кученце. Аз никога не бих издребнявал като него само за да не изкарам от нищожния си и несигурен бизнес повече от осем процента печалба. Сигурно си мисли, че ако прибере повече от осем процента, ще го дадат под съд за лихварство. Какви, по дяволите, възможности може да има човек, вързан в едно такова градче и с такава работа? Та ако си сменим местата за една година, така ще го обезпеча, че до края на живота си работа да не пипне, само ще раздава благодеяния на църквата. Ако има нещо да не понасям, това са долните лицемери. Човек, който смята, че всяко нещо, което не му е ясно докрай, непременно е мошеничество — такъв се чувствува морално задължен при първа възможност да го разтръби, макар че не е негова работа. Та нали ако си мислех, че всеки път, когато някой извърши постъпка, а аз не я разбирам, то следователно той е непременно мошеник, нищо няма да ми струва да открия нещичко в счетоводните му книжа, макар да не виждате никакъв смисъл в това, и да хукна да разправям на трето лице, което според мен трябва да е уведомено, и тогава ще се окаже, че това трето лице положително знае много повече от мене и ако още нищо не е сторило, то не е моя работа. А той ми казва:

— Моите книжа са отворени за всекиго. Всеки, който има претенции или смята, че тя може да има претенции към моя бизнес, да заповяда и да провери.

— Ти естествено няма да й кажеш — прекъсвам го. — Не би поставил съвестта си на такова изпитание. Просто ще я заведеш вътре сама да намери каквото търси. Сам ти няма нищо да й кажеш.

— Нямам намерение да ти се меся в работите — казва, — но знам, че ти бяха отказани някои неща за сметка на Куентин. Но и животът на майка ти не е бил особено щастлив и ако дойде да ме пита защо си напуснал, аз ще бъда длъжен да й кажа. Не е до тия хиляда долара. Знаеш го. Работата е там, че ако книгите му не съвпадат с фактите, човек доникъде няма да стигне. И няма никого да излъжа — нито заради себе си, нито заради другиго.

— При това положение — казвам — излиза, че съвестта ти е по-ценен служител от мене, при това не си ходи до вкъщи за обед. Само едно ще искам — нека да не ми разваля апетита. — Защото как, дявол да го вземе, мога да свърша една работа както се полага, когато на главата ти е това шантаво семейство, а майка ми не си дава труд да ги държи в ръце — нито нея, нито останалите. Ами онзи път, когато по една случайност забеляза как един от тях целува Кеди? На другия ден до вечерта се мота из къщи с черна дреха и траурен воал и дори баща ми не успя да изтръгне от нея и една дума, само плачеше и повтаряше, че нейното момиченце било мъртво, а Кеди тогава беше на около петнайсет. При тия обстоятелства след три години трябваше да навлече власеница или дори дреха от шкурка. Да не си мислиш, че мога да си позволя ей така да я оставя да се мъкне по улиците с всеки търговски пътник, който се появи в града, а сетне тръгва и наляво и надясно по пътищата разказва на новопристигащите, че в Джеферсън трябва да потърсят еди-коя си, била много страстна. Не мога да говоря за лична гордост, защото и няма как да си я позволя с една претъпкана от негри кухня, които чакат да ги нахраниш, пък съм и лишил щатската лудница от една още непостъпила звезда. Кръвта ни, казвам, губернаторска и генералска. И дяволски голям късмет, никога в рода ни не е имало нито крале, нито президенти; иначе досега всички ни да бяха въдворили в Джексън, да припкаме по двора и да гоним пеперуди. И щеше, казвам, да бъде не по-малко срамно, ако беше моя, но щях преди всичко да бъда поне сигурен, че е незаконородена, а сега и сам господ навярно не знае това със сигурност.

Не се мина много и чувам: оркестърът гръмна и всички внезапно се понесоха натам. Всеки тръгнал на представление. Пазарят се за един двайсетцентов ремък, за да спестят петнайсет, а тръгнали да ги дават на една банда янки, дето я платят десет долара на общината, я не. Излязох през задната врата.

— Е? — питам го. — Ако не внимаваш, този болт ще ти се врасне в ръката. И тогаз грабвам секирата и хат! Ако не подготвиш култиваторите навреме, че да засеят хората, с какво според тебе ще се храни хоботникът? С джоджен ли?

— Ония оттатък здравата надуват — казва Джоб. — Чух, имало един, можел да свири на трион. Също като на банджо.

— Слушай — викам, — ти имаш ли представа тия циркаджии колко ще похарчат в нашия град? Не повече от десет долара — казвам. — Десетте долара, които Бък Търпин има в джоба си.

— Че за кво са му дали на мистър Бък десет долара? — пита.

— За правото да изнесат представление — му казвам. — А ти сам си направи сметка колко ще похарчат.

— Значи дават представление, че отгоре плащат и десет долара? — пита.

— Толкова — казвам. — А ти колко мислиш, че…

— Хубава работа! — вика. — Искаш да кажеш, че за да се представляват пред нас, трябва и да си платят? Че аз ако ги имах, веднага давам десет долара да го видя оня как свири на трион. А на другия ден, казвам ти, щях да му дължа още девет долара семсет и пет цента.

И след всичко това севернякът главата ти замайва с приказки за напредъка на черните! Да напредват! Толкоз да напреднат, че да не можеш южно от Луивил с хрътка и един да намериш. Обяснявам му, че като си тръгнат след утрешното, съботно представление, ще отнесат най-малко хиляда долара, а той:

— Не им завиждам, заслужават си моите двайс’пет цента!

— Хайде и ти с твоите двайсет и пет цента! — викам. — Само с туй ли ще се отървеш? Ами десетака или петнайсетте, които ще дадеш за една шантава кутийка бонбони, дето струват два цента? Ами времето, което губиш сега, като им слушаш музиката?

— Така е — вика. — Ако доживея, ще отнесат от мене още двайс’пет, сигурна работа.

— Значи си глупак — казвам.

— Добре — вика, — няма да се караме я! Но ако това е престъпление, щяха ли всички трудови лагери да бъдат пълни само с черни?

И така, някъде по това време случайно поглеждам уличката и я виждам. Не забелязах кой е той, тъй като се отдръпнах да си погледна часовника. Беше точно два и половина, четирийсет и пет минути по-рано от времето, когато поне аз очаквах да ги пуснат от училище. И тъй, оглеждам се пред вратата и веднага ми се набива червената му вратовръзка и тутакси си казва: Какъв ли е пък тоя, дето носи червена вратовръзка! А тя се промъква и наблюдава входа; затуй хич и не се замислих кой ще е, докато не отминаха. Стана ми интересно: толкоз ли не ме уважава, та не само е избягала от училище, след като й бях казал да не го прави, ами и минава покрай магазина, рискувайки да я забележа. Нямаше как да различи вратата, тъй като слънцето светеше право в нея, все едно да видиш нещо през фаровете на автомобил. Стоя аз там и я гледам, като отминава, нацапала си лицето като клоун, а косата й накъдрена и напръскана с фиксаж, да не говорим за роклята — в младостта ми дори на улица „Гейозо“ или улица „Бийл“ в Ню Орлеанз ако се покажеше жена с поличка, едва-едва закриваща бедрата и задника, веднага щяха да я приберат в затвора. Да пукна, ама ми се струва, че се обличат така, за да накарат всеки мъж, с когото се разминават по улицата, да посегне и да ги плесне по дупето. Та стоя аз и си мисля какъв ще е тоя, дето си връзва червена вратовръзка, и внезапно си спомням, като да ми е казала, че това е един от циркаджиите. Да, много неща мога да понеса; но не мога ли, изпадам в нещо като заслепление. Щом свиха зад ъгъла, скочих и ги последвах. Току след пладне да ги преследвам по задните улички, без шапка, само заради доброто име на майка си! Нали ви казвам, с такава жена, щом веднъж й влезе в главата, нищо не можеш да направиш. А пък ако й е в кръвта — съвсем нищо. Остава ти само едно — да се отървеш от нея, да си гледа работата и да живее с такива като себе си.

Излизам на улицата, а от тях няма и помен. А аз — там, без шапка, оглеждам се като побъркан. Всеки нормален човек ще си помисли: ето, единият е шантав, другият се удави, третата беше изгонена от мъжа си, каква е гаранцията, че и останалите не са смахнати? Усещал съм ги как през цялото време ме следят като ястреби и само чакат случай, за да кажат: „Нищо чудно, отдавна съм го очаквал, в това семейство всички са побъркани.“ Земя продават, за да го пратят в Харвард, непрекъснато плащат данъци за един щатски университет, който видях само на два пъти покрай бейзболните мачове, не дават да се спомене името на дъщеря им, а не след дълго бащата вече не слизаше в града — по цял ден седеше вкъщи с чашката; като сега виждам пешовете на нощницата му и босите му нозе и дочувам потракването на шишето в чашката (накрая вече Т.П. му наливаше), а тя ще ми говори: „Нямаш капка уважение към паметта на баща си“, пък аз й викам: „Не виждам защо. Добре е съхранена и ще остане.“ Само че ако и аз съм побъркан, само един бог знае какво бих правил — погледна ли вода, повръща ми се, пред чаша уиски бих предпочел бензин, а Лорейн им казва: „Може и да не пие, но ако не ви се вярва, че е мъж, аз ще ви обадя как да проверите. А хвана ли те, казва, с някоя от тези курветини, знаеш какво ще й направя. Бой, докато си забрави името.“ Пък аз й казвам: „Ако не пия, това си е моя работа, но да си ме виждала някога без пари? Ако искаш, мога да те окъпя в цяла вана с бира, аз уважавам добрата и честна курва…“ При това здраве на майка ми и доброто име, което се старая да поддържам, тя да няма и капка уважение към старанието ми тя, аз и мама да не станем за резил на града!

Изчезна от погледа ми. Видя ме, че идвам, и свърна в друга улица, тича нагоре-надолу по улиците с, някакъв загубен циркаджия, вързал червена връзка — кой ли няма да го зазяпа и да си каже: какъв ли ще е тоя глупак с червената връзка? А момчето нещо ми говори и ми дава телеграмата, а аз не разбирам, че съм я взел. Не разбрах какво е, докато не се разписах, и небрежно разкъсах плика. Струва ми се, през цялото време съм знаел всъщност какво е. Друго не можеше и да се случи, особено след като не ми я бяха връчили, преди да внеса чека в книжката.

Не разбирам как в един град като Ню Йорк могат да се поберат всички тия, дето изсмукват парите на провинциалните балами като нас. Блъскаш се по цял ден като смахнат, всеки ден, пращаш им парите си и получаваш някакво листче, „Сметката ви е закрита при курс 20,62“. Примамват те, като ти позволяват да понатрупаш някаква си печалбица, сетне — бам! „Сметката ви е закрита при курс 20,62.“ Не стига това, ами да плащаш по десет долара месечно на някой си там, за да ти дава съвети как по-бързо да ги загубиш — такъв или нищо не разбира от тая работа, или е в комбина с телеграфната компания. Но това е за последен път. Повече никой няма да ме смуче. Всеки глупак, като махнем ония, на които толкова им стига умът, че вярват на евреи, можеше да каже, че през цялото време акциите се покачват, а при нас в Делтата^[4] отново ни се пише наводнение и памукът ще бъде отнесен от почвата също като миналата година. Мине се не мине година, водата отнася хорската реколта, а ония горе във Вашингтон харчат по петдесет хиляди дневно за войската в Никарагуа^[5] и не знам къде още. Естествено пак ще има наводнение и тогава памукът ще стане трийсет цента за фунт. Добре, но на мен ми се иска един път да си го върна и да си взема парите обратно. Не че се стремя към финансов удар, за подобно нещо могат да мислят само провинциалните комарджии; просто си искам парите, които тия мазни евреи ми измъкнаха със своята гарантирана поверителна информация. И след това — край, да ми целуват петата, ако видят от мене и един меден цент!

Върнах се в магазина. Наближаваше три и половина. Ужасно малко време да се свърши нещо, но аз и на това съм свикнал. За тая работа не се иска да учиш в Харвард. Оркестърът беше замлъкнал. Музикантите се бяха прибрали, нямаше повече нужда да си издухват дробовете.

— Получи ли си телеграмата? — пита ме Ърл. — Преди малко беше тук и аз помислих, че си някъде отзад.

— Да — казвам, — получих я. Нямаше как да я крият цял следобед. Градът е малък. Сега се налага да отскоча до вкъщи. Удръж ми го от заплатата, ако от това ще ти стане по-леко.

— Върви — казва, — сега вече мога да се справя. Надявам се, не е лоша вест.

— За да разбереш, ще се наложи да отидеш до пощата — викам. — Те имат време да ти разкажат, аз нямам.

— Просто питам. Майка ти знае, че може да разчита на мене.

— И ще оцени това — казвам. — Няма да се бавя повече, отколкото се налага.

— Бъди спокоен — отвръща, — сега мога и сам. Бягай.

Качих се в колата и се прибрах. Веднъж сутринта, втори път на обед и сега пак да я гоня из целия град, пък и да им се моля да хапна нещо от онова, което купуват с мои пари. Понякога си мисля: Каква е ползата от всичко? С това мое предразположение трябва да съм луд, за да продължавам. А сега, викам си, ще се прибера и ще ми остане време за една дълга автомобилна разходка, ще купя отнякъде една кошница домати или нещо друго, а сетне ще трябва да се прибера в града, вонящ на фабрика за камфор, за да не ми се пръсне главата върху раменете. Все й разправям, че в този шантав аспирин няма нищо друго освен брашно и вода, като за мними болни. Не знаеш, казвам, какво значи главоболие. Да не мислиш, че ако зависеше от мене, щях да се пипкам с тоя скапан автомобил? Мога и без него, научил съм се да живея без много неща, но ако ти се ще да си рискуваш живота в оня стар, износен кабриолет с едно недорасло негърче за кочияш, то си е твоя работа; аз съм казал: за такива като Бен господ се грижи, защото знае, че няма кой друг, но ако смяташ, че ще поверя една изпипана машинария за хиляда долара на едно недорасло негърче, та дори да е порасло, по-добре ти му купи автомобил, сама знаеш, че ти е приятно да се возиш.

Дилси каза, че майка ми си била вкъщи. Влязох в антрето и се ослушах, но нищо не чух. Качих се горе и като минавах покрай стаята й, повика ме.

— Искам само да разбера кой е — казва. — Нали стоя все сама, чувам и най-малкия звук.

— Не си длъжна да стоиш тука — отвръщам. — Можеш по цял ден да ходиш на гости като другите жени, стига да искаш. — Тя пристъпи към вратата.

— Помислих да не си болен — вика. — Така набързо си изяде днес обеда.

— Другия път ще е по-бавно — казвам. — Ти какво толкова искаш?

— Да няма нещо лошо? — пита.

— Че какво лошо може да има — казвам. — Не мога ли да се върна у дома по-рано следобед, без да разстройвам цялата къща?

— Виждал ли си Куентин? — пита.

— Тя е на училище.

— Три минава — казва. — Най-малко преди половин час чух като удари три. Досега да се е прибрала.

— Нима? — викам. — Кога си я видяла да се прибира преди мръкнало?

— Вече трябваше да си е тук. Аз като бях момиче…

— Си имала кой да те научи на поведение. Тя няма.

— Нищо не мога да направя с нея — казва. — Как ли не съм опитвала.

— А на мене, кой знае защо, не ми даваш — казвам. — Ето ти, бъди доволна. — И се прибрах в стаята си. Превъртях тихо ключа и след малко бравата се завъртя и тя се обажда:

— Джейсън.

— Какво? — питам.

— Страх ме е да не се е случило нещо.

— Не на мене — казвам. — Сбъркала си адреса.

— Не искам да те тревожа.

— Радвам се да го чуя — отвръщам. — Защото не бях сигурен, помислих да не би нещо да съм сгрешил. Искаш ли нещо?

След малко се обажда:

— Не. Нищо. — И си отиде. Смъкнах сандъчето, преброих парите, сетне пак го скрих, отключих и излязох. Сетих се за камфора, но сега би било късно. При това ми оставаше още едно излизане. Тя ме чакаше на вратата си.

— Да искаш нещо от града? — питам.

— Не — казва. — Нямам намерение да ти се бъркам в работите. Но не зная какво бих правила, ако ти се случи нещо.

— Нищо ми няма — отвръщам. — Само този главобол.

— Че вземи аспирин — вика. — Знам, няма да се откажеш от този автомобил.

— Какво общо има това с автомобила? — питам. — Как може от автомобил да се получи главоболие?

— Знаеш, че от бензина винаги ти е ставало лошо, още от малък. Искам да вземеш аспирин.

— Продължавай да искаш — казвам, — няма да ти навреди.

Подкарах обратно към града. И тъкмо да изляза на улицата, срещу мен фучи някакъв форд. След това внезапно спря. Чух как гумите му поднесоха, извъртя се встрани, сетне тръгна назад и направи пълен кръг. Тъкмо си мисля какви ги вършат тия, виждам червената вратовръзка. През прозореца разпознах и нейното лице, обърнато назад. Сви в нашата уличка, видях го пак да завива, но когато излязох на задната улица, той вече изчезваше с шеметна скорост.

Причерня ми. Като видях червената вратовръзка след всичко, което й бях наговорил, изгубих и ума, и дума. Забравих и главобол, и всичко, но на първия разклон трябваше да спра. Толкова пари хвърляме за пътища, а ела после да видиш, все едно че караш по вълнообразна покривна ламарина. Бих искал да зная как може тук да се кара дори ръчна количка. Но аз държа на автомобила си и нямам намерение да го троша на парчета като техния форд. По всяка вероятност го бяха откраднали, иначе от какво толкова има да се тревожат. Нали разправям, кръвта си личи. Имаш ли от нейната кръв, от тебе всичко да очакват. Ако смяташ, казвам на майка си, че тя има някакви претенции към теб, знай, че те вече не съществуват. Отсега нататък можеш само себе си да обвиняваш, нали знаеш какво би направил всеки разумен човек? И ако трябва половината от времето си да пилея като някакъв побъркан детектив, по-добре да ида там, където ще ми плащат за това. И така, наложи се да спра на разклона. Едва сега отново си усетих главата. В нея сякаш някой биеше с чук. Мъчех се да те предпазя от всякакви тревоги за нея, казвам на майка си. Колкото до мене, час по-скоро да се пръждосва по дяволите, и колкото по-скоро, толкоз по-добре. Какво друго, викам, можеш да очакваш, освен да й се лепне всеки търговски пътник или евтин циркаджия, защото и нашите градски лиглювци почнаха вече да я отбягват. Ти представа си нямаш какво става, не чуваш приказките, които аз чувам, но заради тебе ги преглъщам. Моите прадеди, разправям, са притежавали тук роби, когато всички вие сте държали някакви жалки селски магазинчета и сте обработвали на изполица земя, която и негър не би погледнал. Ако изобщо някога са я обработвали. Добре поне, че бог е наспорил богато тая земя, защото хората, които я населяват, и пръста си не мръдват. Сега сме петък следобед и от мястото си виждам три мили земя, в която лопата изобщо не е влизала, ама нали трябва всички яки и здрави мъже от околията сега да са там, в цирка! Представям си, ако бях умиращ от глад другоселец — не се вижда жива душа, дори за пътя към града да попиташ. А тя седнала да ме убеждава аспирин да гълтам. Като ям хляб, казвам, ям го на маса. Все повтаряш от колко неща си се отказала заради нас; вместо да си купуваш по десет нови тоалета в годината, ти хвърляш тия пари за всякакви долнопробни лекарства. Аз нямам какво да лекувам с тях, на мен ми дай редовен отдих, за да не ми трябват, но докато се налага да работя по десет часа дневно, за да поддържам една пълна с негри кухня в стила, с който са свикнали, че и да ги пращам на цирк с всички останали черни мутри от околията… Само че този беше позакъснял. Докато стигне, представлението ще е свършило. След малко се изравни с автомобила и когато най-сетне мозъкът му разбра, че го питам не са ли го задминавали двама с един форд, отвърна „да“. Продължих и като стигнах мястото, където се отбиваше черният коларски път, забелязах следите от гумите. Ейб Ръсел си беше в градината, но не си направих труда да го питам и тъкмо краварникът му се скри от пътя, зърнах и форда. Бяха се помъчили да го маскират. Извършено почти толкова добре, колкото и всичко, което тя вършеше. Пак казвам, не бих имал нищо против, може би няма сили да се противопостави, но пък тя няма и за пет пари уважение към семейството си, да съблюдава някакво приличие. Непрекъснато ме е страх, че ще се натъкна на тях посред улицата, или под някой фургон на площада, заклещени като кучета.

Спрях и слязох. Сега се налагаше да заобиколя отдалече и да прекося една разорана нива, единствената, която виждах от напускането на града, и да пристъпвам така, сякаш някой ме дебне отзад да ми стовари тояга по главата. Мислех си, че като премина през нивата, щеше поне да може да се върви по равно, а не да кълчиш глезени на всяка крачка, но там пък навлязох в гората; беше цялата обрасла с гъстак, из който се омотах, после стигнах урва, пълна с бодливи храсти. Известно време вървях по дължината й, ставаше все по-непроходимо, а през това време Ърл сигурно вече е телефонирал у дома и наново е разстроил мама. Когато най-после се измъкнах, наложи се толкова много да заобикалям, че спрях да си помисля къде може да се намира автомобилът. Знаех, че няма да са далече от него, сигурно под най-близкия храст, затуй се обърнах и ударих обратно към пътя. По едно време вече не знам на какво разстояние съм, та пак се спрях и се ослушах, а в нозете ми сякаш няма и капчица кръв, всичката се качила в главата и а-ха да я пръсне; слънцето се смъкнало и ми блести право в очите, ушите ми бучат и нищо не чувам. Като се мъчех да не шумя, продължих нататък, но внезапно дочух кучешки лай или нещо подобно. Сега, викам си, ще ме надуши, ще се спусне с вой и джавкане и цялата работа ще пропадне. Целият бях в бодли, клончета, листа, бяха ми се вмъкнали и под дрехите, в обувките — навсякъде. Огледах се и открих, че съм се хванал за сноп клони от отровен дъб. Едничкото, което не ми стана ясно, бе защо именно за отровен дъб съм се хванал, а не, да кажем, за някоя змия. Майната му, не си дръпнах ръката, нито се отместих. Останах така, Докато кучето отмина. Сетне продължих. Сега вече нямах никаква представа къде може да е автомобилът. Не можех да мисля за нищо друго освен за главоболието си. Застанах на едно място и взех да се питам наистина ли съм видял някакъв форд, впрочем беше ми все едно видял ли съм или не. И си казвам, като иска, нека по цял ден и по цяла нощ да ляга с всичко живо от града, което носи панталони, мене какво ми става? С какво мога да съм длъжен на човек, който няма и капка уважение към мене, та дори е стигнал дотам да крие някакъв форд и да ми пропилява цял следобед, а Ърл в това време завежда майка ми в задната стаичка и тъй като е прекалено праведен на тоя свят, показва й книжата. Един ден чудесно ще си прекараш на небето, говоря на племенницата си, няма да има кому да се бъркаш в работата, само не се оставяй да те пипна на местопрестъплението. Ако си затварям очите, то е заради баба ти, но само да те пипна да го правиш някога тук, където живее моята майка! А на тия гадни и зализани нищожества, дето се мислят за кой знае какви храбреци, ще им покажа някои работи; на тебе също. Ще го накарам, след като си мисли, че може да се вре по горите с племенницата ми, да повярва, че гадната му червена връзка е синджирът, с който ще го откарат в ада!

Всичко ми се навира в очите — и слънцето, и какво ли не, а кръвта ми така пулсира, че на всеки тласък виждам как главата ми се издува, пръска се и всичко се свършва, а драките и всичко останало ме държат. В този момент излязох на пясъчния ров, където са били, разпознах дървото, под което беше автомобилът, и щом излязох от рова и се затичах, чух, че колата потегля. Подкара бясно и натиска клаксона. И продължиха да го надуват, сякаш с него искаха да ми кажат Да, да, даааааааааааа, след което ги изгубих от очи. Тъкмо вече бях излязъл на пътя, и те изчезнаха.

Докато стигна до колата си, те вече се бяха изгубили, но клаксонът продължаваше да вие. В началото за нищо не се сещах, само си повтарях бягай, бягай обратно в града! Бягай у дома и гледай да убедиш баба си, че аз изобщо не съм те виждал в такъв и такъв автомобил. Да повярва, че не зная с кого си била. Да повярва, че никога не съм бил на десет стъпки да те пипна в онзи пясъчен ров. Да повярва, че през цялото време си била права, на крак.

Продължаваше да повтаря Даааа, Даааа, Даааа, но вече все по-слабо. Сетне всичко стихна и откъм краварника на Ръсел долетя мученето на крава. А аз все още не се досещам. Приближавам вратата, отварям и вдигам крак. В този момент ми мина мисълта, че колата е малко повече наведена на една страна, отколкото наклонът на пътя предполага, но все още нищо не разбирам, докато не се качих и не стартирах. И така, сядам. Вече наближаваше залез, а до града има около пет мили. Не са имали достатъчно кураж да я спукат, да я пробият с нещо. Просто пуснали въздуха. Поседях още малко и си мисля за тая кухня, пълна с негри, нито един от които не намери време да вдигне резервната гума и да завинти няколко болта. Беше малко странно, дори тя не е могла да предвиди и нарочно да отмъкне помпата, а може би й е минала тази мисъл, докато той е изпускал въздуха. Но най-вероятното беше да са я извадили, за да я дадат на Бенджи — той играеше с нея на пръскалка, — по чието желание бяха готови да разглобят целия автомобил на части. А Дилси разправя: „Никой не ти е пипал колата. За какво ни е да си играем с нея?“ Пък аз ще и кажа: Знаеш ли колко сте щастливи вие, негрите? По всяко време съм готов да се разменим, защото само един бял може да е толкова глупав, че да се тревожи от онова, което върши едно малко, бяло, разпуснато момиче.

Отидох до Ръселови. Той имаше помпа. Както предполагам, това не са предвидили. Само че още не можех да повярвам колко нагла е могла да стане. Мисля и не разбирам. И не зная що за човек съм аз, та не се научих, че една жена е готова всичко да направи. Продължих да си мисля. Хайде за малко да забравим кой какви чувства храни към другия. Аз не бих постъпил така към тебе. Каквото и да си ми направила. Защото кръвта си е кръв и човек не може да я заобиколи. Не е до шегата, на каквато е способно и едно осемгодишно момче, а в това, че родния си вуйчо си направила за посмешище на един, който си е вързал червена вратовръзка. Идват в нашия град, наричат всички ни грубияни и решават, че е твърде малък, за да ги задържи. О, такъв не знае просто колко е прав. А и тя също. Ако и тя мисли така, най-добре да си хваща пътя, а ние накрая да се отървем.

Спрях да върна на Ръсел помпата и продължих към града. Отбих се в дръгстора да пия една кока-кола, сетне отидох в телеграфната станция. При закриването на борсата курсът беше спаднал до 12,21, с четирийсет пункта по-долу. Четирийсет по пет; ако можеш, купи си нещо с такава сума, а тя веднага би заповтаряла: Трябват ми, трябва да си ги купя, а пък аз ще й кажа: Жалко, обърни се към друг човек, аз нямам никаква пари, много зает бях и не можах да спечеля.

Стоя и го гледам.

— Имам новини — казвам. — Ще се изненадате да научите, че се интересувам от курса на памука. Това не ви е хрумвало никога, нали?

— Направих всичко, за да ви я предам — казва оня. — На два пъти проверявах в магазина, телефонирах и у вас, но никой не знаеше къде сте. — И рови в чекмеджето си.

— Какво да ми предадете? — питам. А оня ми подава една телеграма. — Кога пристигна?

— Към три и половина — отговаря.

— А сега е пет и десет — казвам.

— Опитах се да я предам, но не ви открих.

— Грешката не е моя, нали? — И я разпечатвам да видя каква лъжа ще ми сервират този път. Изглежда, доста са го загазили, щом трябва да си правят труд чак от Мисисипи да крадат по десет долара месечно. Продавайте — съветват ме. Пазарът е нестабилен, има обща тенденция към понижение. Не се паникьосвайте от правителствения доклад. — Колко може да струва тази телеграма на подателя? — питам. Отвръща ми.

— Платена е — вика.

— Значи толкова им и дължа — казвам. — Вече го знаех. А сега тази ще пратите с наложен платеж — добавям и взимам една бланка. Купувайте — пиша. — Предстои рязко повишаване. Периодичните колебания имат за цел да примамят нови провинциални наивници, които още не са проверили в телеграфа. Не изпадайте в паника. С наложен платеж — повтарям.

Пое текста, сетне погледна часовника.

— Борсата е приключила преди един час.

— Е, та? — казвам. — И за това не съм виновен. И не съм го измислил аз. Просто купих малко акции под впечатлението, че телеграфната компания ще ме държи в течение на нещата.

— Сводката я закачаме веднага, като се получи — казва.

— Да — викам, — а в Мемфис я изнасят на една черна дъска на всеки десет секунди. Само че днес следобед се намирах на шейсет и седем мили оттам.

Погледна телеграмата ми.

— Искате да изпратя това? — пита.

— Все още нямам друго намерение — отвръщам. Написах втора телеграма и отброих парите. — А също и тази, ако сте сигурен, че знаете как се пише „купувайте“.

Върнах се в магазина. Оркестърът се чуваше от улицата. Голяма работа е сухият режим. Беше време, ще дойдат в събота, единствения чифт обуща в семейството нахлузил бащата, и ще отидат в кантората за поръчка на стоки да си получат пакетчето; сега на представлението всички са отишли боси, а търговците — застанали на вратите си, все едно шпалир от тигри в клетка, и ги гледат, като минават.

— Вярвам, че не е било нещо сериозно — подкача ме Ърл.

— Какво? — викам. А той си поглежда часовника. Сетне отива до вратата и гледа към часовника на съдилището. — Трябва да си вземеш часовник за един долар — казвам. — Няма да ти струва толкова много да вярваш, че всеки път те лъже.

— Какво? — пита.

— Надявам се, не съм ти създал неприятности.

— Нямаше много работа — казва. — Всички отидоха на представление. Бъди спокоен.

— Ако не трябва да бъда спокоен — казвам, — знаеш какво трябва да направиш.

— Казах да бъдеш спокоен — вика.

— Чух — казвам. — Пък ако не трябва да съм спокоен, ти знаеш какво трябва да се направи.

— Да не искаш да напуснеш? — пита.

— Това не е моя работа — казвам. — Моите желания не струват пукната пара. Но съвсем не си мисли, че ме държиш тук, защото ме протежираш.

— От теб, Джейсън, би станал добър търговец, стига да си го решиш — казва.

— Поне личните си дела мога да гледам и никому да не се бъркам — отвръщам.

— Не разбирам защо се стараеш да ме накараш да те уволня — казва. — Можеш по всяко време да напуснеш, знаеш го, при това пак ще си останем приятели.

— Навярно затова и не напускам. Докато си гледам работата, дотогава ще ми плащаш — казвам. Отидох отзад, пих една вода и излязох на двора. Джоб най-сетне бе разопаковал култиваторите. Беше тихо и след малко почувствувах, че главата ме отпусна. Дочух ги сега да пеят, след малко се обади и оркестърът. Добре, нека приберат и последния четвъртак или петак в околията; кожата на моя гръб си оставаше цяла. Бях извършил своето, на моята възраст човек е длъжен да знае кога трябва да се откаже, иначе ще бъде глупак. Особено ако нещо не ме засяга. Да беше моя дъщеря, съвсем друго щеше да бъде, нямаше време да й остава. Ще и се наложи да поработва за прехраната на всички тия инвалиди, идиоти и негри, тъй като аз не бих имал очи да доведа друга жена. Прекалено уважавам хората, за да го направя. Аз съм мъж, мога да понеса, а те са от моята плът и кръв и много бих искал да видя какъв цвят са очите на онзи, който би изрекъл непочтителна дума по адрес на жена, която е моя приятелка. С това се занимават именно дяволски порядъчните жени. Защо още не съм срещнал добра и набожна жена, която да е поне наполовина толкова честна, колкото Лорейн, нищо че е с леко поведение. Та й казвам на майка си: Ако реша да се оженя, ти ще се пукнеш като балон, знаеш си го. А тя: Искам да бъдеш щастлив, да си имаш собствено семейство, а не цял живот да робуваш заради нас. Мен скоро няма да ме има, вземи си жена, но пък ти няма да намериш достойна, а аз се съгласявам, така е, но и да намеря, ти знаеш, че тутакси ще изскочиш от гроба. Не, казвам, много благодаря, и сега си имам достатъчно жени, за който се грижа. Река ли да се оженя, тя положително ще се окаже я наркоманка, я нещо друго. А в нашето семейство само това липсва.

Слънцето се беше спуснало вече зад методистката черква и гълъбите кръжаха около камбанарията й — заглъхнеше ли музиката, чувах ги да гукат. Нямаше още и четири месеца от Рождество, а те вече почти толкова, колкото бяха. По мои сметки пасторът Уолтол сигурно и сега си тъпчи стомаха с тях. А как се застъпваше, ще речеш, че стреляме по живи хора, държи речи и дори хвана пушката на едного, когато долетяха. И все повтаря: На земята мир, благоволение към всяка твар и нито едно врабче на земята да не падне^[6]. На него му е все едно, нека се плодят, той няма нищо общо; едничкото, което го засяга, е колко е часът. Не плаща данъци, не е длъжен да гледа как всяка година парите му отиват за почистването на часовника върху съдилището, та отново да тръгне. На часовникаря, който вършеше това, плащаха по четирийсет и пет долара. Преброих повече от сто полуизлюпени гълъбчета на земята. Толкова ли не им стига умът, че да се пръждосат от тоя град? Хубаво е, че не съм обвързан и съм свободен като гълъб.

Засвириха отново, този път нещо гръмко и бързо, както се свири за финал. Сега вече сигурно са доволни. Наслушаха се на музика, ще има да ги забавлява през цялото време, докато изминат петнайсетте мили до домовете си, да разпрегнат в тъмното, да нахранят добитъка, да надоят млякото. И нищо друго няма да правят, само ще си подсвиркват музиката, ще преразказват на говедата в обора майтапите, които са чули, а след това може и да пресметнат колко са спестили от това, че не са завели и кравите на цирк. Могат да изчислят, че ако имаш пет деца и седем мулета и си отишъл със семейството си на цирк, то значи, че имаш четвърт долар чиста печалба. Такива работи. Ърл се показа с няколко пакета.

— Това са поръчки, които трябва да се отнесат — казва. — Къде е Джоб?

— Отишъл е, надявам се, на представлението. Трябвало е да го наблюдаваш.

— Не би се измъкнал така — отвръща, — аз на него разчитам.

— За разлика от мене — подхвърлям.

Отиде до вратата и ослушвайки се, надникна навън…

— Добре свирят — вика. — Но според мен време е вече да свършват.

— Ами ако са решили да я карат така цяла нощ? — казвам. Застрелкаха се лястовици, от дърветата в двора на съдилището долетя цвъртежът на врабците. Сегиз-тогиз някоя групичка от тях ще се стрелне над покрива, сетне ще отлети. Мен ако питате, и те са също такива досадници като гълъбите. От тях не можеш да седнеш в двора на съда. Докато се усетиш и — цвък! — върху шапката ти. Но за да си позволи някой да ги стреля, трябва да е милионер — по пет цента патрона. Но ако пръснат отрова по площада, ще се отървем от тях за един ден, пък да му мислят търговците, дето не могат да си приберат кокошките от площада — по-добре тогава да търгуват с нещо, което не яде, например плугове или лук. Това и казвам: ако в един град цялата търговия се води по селски, значи не е град, а село.

— И да свършат — казвам, — малко полза ще имаш. Всеки ще впряга и ще тръгва, че поне до полунощ да се прибере.

— Какво пък — вика, — поне се развеселиха. Нека от време на време похарчат нещичко и за развлечение. Фермерите по високите места доста труд хвърлят, а припечелват нищожни пари.

— Никой не ги е задължил да обработват баирите — казвам. — Места много.

— А къде щяхме да сме ние с тебе, ако ги нямаше фермерите? — пита.

— В този момент щях да си бъда у дома — казвам. — Легнал и с една торба лед на главата.

— Много често те хващат тия главоболия — вика. — Защо не вземеш да си прегледаш зъбите? Тази сутрин не ги ли прегледа?

— Кой да ги прегледа? — питам.

— Нали сутринта каза, че отиваш на зъболекар.

— Имаш ли нещо против, че главата ме боли в работно време? Кажи! — По улицата вече пъплеше излизащият народ.

— Ето ги — вика. — Май по-добре да мина отпред. — И отиде. Странна работа, независимо от това какво ти е, един мъж ще те посъветва да си прегледаш, зъбите, а една жена ще ти каже да се ожениш. И все така става — идва да те поучава някой как да си подреждаш живота и прочие, а сам той нищо особено не може да свърши. Като ония преподаватели по колежите — на свое име не притежават дори един чифт чорапи, ама те съветват как за десет години можеш да спечелиш един милион, или пък жена, която мъж не може да си намери — тя винаги ще ти каже как се гледа семейство.

Старият Джоб пристигна с каруцата. Как да е, успя да намотае поводите около гнездото за камшика.

— Е — викам, — хареса ли ти представлението?

— Не съм ходил — казва. — Но ако тази вечер ме арестуват, то ще е в тяхната шатра.

— Как да не си ходил! — викам. — От три часа те няма. Мистър Ърл ей-сегичка идва тук да те търси.

— Моя си работа съм гледал — вика. — Мистър Ърл знае къде съм ходил.

— На него му ги разправяй — казвам. — Но аз няма да те издам.

— Друг може, ама него никога няма да излъжа — вика. — За кво ми е да си губя времето да баламосва един човек, дето ми е все едно дали с него си прекарвам почивката? Аз и тебе няма защо да те баламосвам. Е, ти си много хитър. Точно така — и се прави на много зает, защото натоварва пет-шест пакетчета в каруцата, — в сравнение с мене си много хитър. В тоя град няма човек, дето да ти излезе насреща по хитрина. Ти ще излъжеш и оня, дето се мисли за толкоз хитър, че го е страх и себе си дори да надхитрява. — Качи се на колата и размота поводите.

— И кой може да е този човек? — питам.

— Това е мистър Джейсън Компсън — вика. — Дий, Дан!

Едно от колелата аха-аха да излезе от оста си. Останах да видя дали ще успее да излезе на улицата, преди да се е случило. Само дай на негър някаква кола или нещо подобно. Една такава скапана бричка е направо грозилище, викам си, ама ще я държат сто години под навеса, за да може тоя хубавец веднъж в седмицата да ходи на гробища. Той не е първият, казвам, който трябва да върши неща, които не му се искат.

Ако е до мене, нека се вози в автомобил като човек цивилизован, в противен случай да си стои у дома. Като че ли разбира къде го возят и на какво го возят, а ние държим кола и кон, за да се вози в неделя следобед. Все му е толкова на Джоб ще се измъкне ли колелото или не, стига да не трябва да се връща пешком много отдалече. Нали това казвам: за тях най-доброто място е на полето, да се блъскат от съмнало до мръкнало. Не признават нито напредък, нито лека работа. Пусни някого от тях да се върти известно време около белите и вече и да го убиеш не си струва. Дойде ли до работа, пред очите ти ще те надхитри — като Роскъс, чиято единствена грешка бе там, че един ден се писа небрежен и умря. Клинчат и крадат, стават все по-нагли, додето накрая грабнеш първата суровица и ги изгониш. В крайна сметка това си е работа на Ърл. Но на негово място за нищо на света не бих допуснал търговията ми да се рекламира из града от един одъртял, готов да се разглоби негър и една каруца, която ти се струва, че ще се разпадне на първия завой.

Слънчевата светлина сега бе останала вече високо във въздуха и вътре почна да притъмнява. Излязох на входа. Площадът се беше опразнил. В задната стаичка Ърл заключваше касата и в този миг часовникът взе да бие.

— Ти заключи задния вход — ми нареди. Заключих и се върнах. — Сигурно довечера ще отидеш на представлението, нали ти дадох вчера два пропуска?

— Да — викам, — искаш ли си ги?

— Не, не, просто бях забравил дали ти го дадох. Няма смисъл да изгарят.

Заключи вратата, пожела ми лека нощ и си тръгна. Врабците продължаваха да цвъртят в дърветата, но с изключение на няколко автомобила, площадът беше празен. Пред дръгстора имаше някакъв форд, но така и не го погледнах. Познавам нещо, като ми дойде в повече. Нямам нищо против един опит да й помогна, но засега ми стига. Май ще взема да науча Лъстър да шофира, пък тогава ако искат, по цял ден да я гонят, аз ще си стоя у дома и ще си играя с Бен.

Влязох да си купя пури. Сетих се, че за късмет главата отново ще ме стегне и останах да побъбря.

— Кажи — подема Мак, — сигурно тази година ще заложиш на „Янките“^[7], а?

— Защо пък? — питам.

— Шампиони са — казва. — В лигата никой не може да ги бие.

— Как не! — викам. — Изгърмяха. Или според тебе един отбор може вечно да е с късмет?

— Не е до късмета — казва Мак.

— Никога не бих заложил на отбор, в който играе тоя тип Рут^[8] — казвам. — Дори да знам, че ще спечели.

— И защо? — пита Мак.

— Мога да ти назова по име десетина играчи и в двете лиги, сто пъти по-ценни от него — викам.

— Какво имаш против Рут?

— Нищо — казвам. — Абсолютно нищо. Дори не мога да му гледам снимката.

Излязох. Фенерите светваха един по едни, по улиците народ — прибират се хората. Понякога врабчетата не утихват, докато не мръкне напълно. През първата нощ след поставянето на лампите около съдилището светлината ги пробуди и цяла нощ летяха и се блъскаха в тях. Така продължи две-три нощи, сетне изведнъж една сутрин се изметоха. Върнаха се чак след около два месеца.

Подкарах към дома. Вкъщи още не светеше, но сега всички гледат през прозорците, а Дилси все ломоти в кухнята, като че ли собствената си храна трябва да притопля, докато се върна. Ако човек я слуша, ще си помисли, че на света има само една вечеря и това е онази, която тя трябва да поддържа заради мене ще няколко минути топла. Как не мога веднъж да се прибера и да не сваря Бен и онова негърче да висят на входа като мечка и маймуна в една клетка! Само да почне да се свечерява и той се отправя към портала, както кравите се връщат в обора, увисва там, подмята глава и все нещо си простенва. Голямо наказание. Ако онова, което му се случи на отворената врата, ми се беше случило на мен, нямаше никога да погледна ученичка. Често съм се питал какво ли си мисли, като стои на портала, наблюдава ученичките на връщане от училище и се мъчи да поиска нещо, за което дори не помни, че е искал и вече не му се иска. А какво ли му минава през главата, когато го събличат за спане и случайно се погледне и заплаче? Мисля си, не биваше да се страхуват. Зная от какво имаш нужда, казвам, и на теб да се случи, каквото се случи с Бен — тогава ще се държиш прилично. Пък ако не ти е известно за какво говоря, можеш да попиташ Дилси, тя ще ти каже.

В стаята на майка ми светеше. Прибрах колата и влязох в кухнята. Вътре бяха Лъстър и Бен.

— Къде е Дилси? — питам. — Вечерята ли слага?

— Горе е, при мис Каалайн — обяснява Лъстър. — Нещо се карат. Още като се върна мис Куентин. А мами отиде да не се сбият. Циркът дойде ли, мистър Джейсън?

— Да — викам.

— Стори ми се, че чувам музиката. Ех, да можех да отида! Само едно четвъртаче ми трябва.

В това време Дилси се върна.

— Върна се значи? — казва. — Къде се забави тая вечер? Знаеш колко работа ми тежи на ръцете, защо не се прибра по-рано?

— Може пък да съм ходил на цирк — викам. — Вечерята готова ли е?

— Ех, да можех да отида! — повтаря Лъстър. — И можех, ама нямах четвъртаче.

— Не ти е мястото по цирковете — скастря го Дилси. — Влез вътре и седни — обръща се към мене. — Горе не се качвай, че пак ще почнат.

— Какво има? — питам.

— Куентин се върна преди малко и разправя, че цяла вечер си я гонил насам-натам, а мис Каалайн като й се нахвърли! Защо не я оставите на мира бе? Не можеш ли да живееш под един покрив с племенницата си, без да се джавкате?

— Аз не мога да се джавкам с нея — викам, — тъй като не съм я виждал от сутринта. От какво се оплаква сега? Че я накарах да отиде на училище? Много лошо от моя страна.

— Ти си гледай своята работа, а нея остави на мира — съветва ме Дилси. — Ако вие с мис Каалайн ми позволите, аз ще се захвана с нея. Иди сега там и чакай прилично да приготвя вечерята.

— Ех, да имах едно четвъртаче! — обажда се Лъстър. — Щях да отида на представлението!

— Ако имаше крила, щеше да литнеш на небето — гълчи го Дилси. — Повече и дума да не чувам за тоя цирк!

— Разгеле — казвам, — дадоха ми тук два билета. — Извадих ги от джоба си.

— И ще отидете ли? — пита Лъстър.

— Аз не — отвръщам. — И десет долара да ми дават.

— Дайте ми единия, мистър Джейсън — примолва се.

— Ще ти го продам — викам. — Какво ще кажеш?

— Аз нямам пари — отвръща.

— Много лошо! — И се правя, че излизам.

— Дайте ми единия, мистър Джейсън — моли се, — на вас няма да ви трябват и двата.

— Затваряй си устата! — смъмря го Дилси. — Не знаеш ли, че даром нищо не е дал?

— Колко искате за него? — пита Лъстър.

— Пет цента — отговарям.

— Нямам толкова.

— А колко имаш?

— Нищо нямам — вика.

— Щом е така… — и се запътвам.

— Мистър Джейсън! — спира ме.

— Защо не млъкнеш? — скарва му се Дилси. — Той само те дразни. Ще си използва и двата билета, да не мислиш! Хайде, Джейсън, остави го на мира!

— На мене не ми трябват — казвам. И се връщам обратно към печката. — Дойдох да ги изгоря. Но ако искаш да купиш единия за едно петаче… — гледам го и отварям печката.

— Нямам толкова — отвръща.

— Добре тогава. — И хвърлих единия в огъня.

— Хей, Джейсън, не те ли е срам? — обажда се Дилси.

— Мистър Джейсън — проплаква Лъстър, — моля ви се, сър, цял месец всеки ден ще ви закачам гумата.

— Аз искам в брой — казвам. — Един петак и го получаваш.

— Стига, Лъстър! — намесва се Дилси и го дръпва назад. — Хайде де — вика, — хвърли го, хвърляй и да приключваме!

— Срещу един петак ще бъде твой — казвам.

— Хайде хвърляй! — предизвиква ме Дилси. — Пукнат петак няма момчето. Хвърляй.

— Добре — казвам, хвърлих поканата, а Дилси затвори печката.

— И това ми било голям човек! — сърди се тя. — Бързо да ми се махаш от кухнята! Млъквай — гълчи Лъстър, — че и Бенджи ще почне. Довечера ще ти взема едно петаче от Фрони и утре ще отидеш. Млъквай сега.

Отидох във всекидневната. От горния етаж нищо не се чуваше. Тъкмо разгърнах вестника, нахълтаха Бен и Лъстър. Бен пристъпи към потъмнялото място на стената, където е било огледалото, почна да го опипва с длани, лигави се и стене. Лъстър се залови да съживява огъня.

— Какво правиш? — питам го. — Тая вечер повече няма нужда от камината.

— Гледам да го успокоя — отвръща ми. — По Великден винаги е студено.

— Сега не е Великден — казвам, — остави.

Лъстър остави ръжена на мястото му, взе възглавницата от стола на майка ми и я подаде на Бен — той се сви пред камината и се успокои. Зачетох вестника. Отгоре не се чуваше нищо. Дилси дойде да прати Бен и Лъстър в кухнята, вечерята била готова.

— Хубаво! — обаждам се. Тя излезе. А аз седя и чета вестника. След малко дочувам: Дилси наднича от вратата.

— Защо не дойде да ядеш? — пита.

— Аз чакам вечеря.

— На масата е — казва, — нали съобщих.

— Така ли? — викам. — Извинявай. Не съм чул от горе никой да е слязъл.

— Няма да идват. Ела ти да се нахраниш, че да мога и горе да им кача нещо.

— Да не са болни? — питам. — Какво рече докторът? Надявам се, не е скарлатина.

— Идвай, Джейсън — вика ме, — че да привърша овреме.

— Добре — казвам и отново вдигам вестника, — сега ще изчакам вечерята. — Усещам я как ме наблюдава от вратата. А аз си чета.

— За какъв дявол се държиш така — вика, — знаеш още колко грижи имам.

— Ако сега майка ми е по-болна, отколкото беше на обед, добре — казвам. — Но докато в този дом аз плащам за прехраната на по-млади от себе си, те ще трябва да слязат и да се нахранят на масата. Като се приготвиш, обади ми. — И отново се зачетох във вестника. Чух я да се качва, влачи нозе, пъшка и охка, сякаш стъпалата вървят право нагоре и са по на един метър едно от друго. Спря пред вратата на майка ми, сетне чух да вика Куентин — сигурно вратата беше заключена, — върна се до мамината врата и след това майка ми отиде да говори с Куентин. После заслизаха. Зачетох се. Дилси се появи на вратата.

— Хайде — вика, — докато не си измислил още някоя дяволия. Нещо те прихваща тая вечер.

Отивам в трапезарията. Куентин седнала с наведена глава. Лицето й отново изрисувано. Носът й прилича на порцеланов изолатор.

— Радвам се, че се почувствува достатъчно добре, за да слезеш — обръщам се към майка си.

— Това е най-малкото, което мога да сторя за тебе — отвръща. — Кой ме пита как се чувствувам? Но си давам сметка, че щом един мъж е по цял ден на работа, вечер на масата трябва да бъде заобиколен от цялото семейство. Искам да ти доставя удоволствие. Едничкото ми желание е да се разбирате по-добре с Куентин. И за мен ще е по-леко.

— Ние се разбираме прекрасно — отвръщам. — Щом тя иска, нямам нищо против по цял ден да си седи заключена в стаята. Но на трапезата не приемам цупене и циркаджилъци. Знам, че много искам от нея, но така ще бъде в моя дом. Исках да кажа, в твоя.

— Той е твой — казва майка ми. — Сега ти си глава на семейството.

Куентин не вдигна очи. Напълних чиниите и тя начена.

— Хубаво парче месо ли ти се падна? — питам я. — Ако не, ще се помъча да ти намеря друго. — А тя мълчи. — Хубаво ли ти е месото, питам.

— Какво? — казва. — Да, да, хубаво е.

— А искаш ли още ориз?

— Не — казва.

— Нека да ти сложа още малко.

— Не искам повече.

— Моля, моля — викам, — както кажеш.

— Мина ли ти главата? — пита майка ми.

— Главата?

— Уплаших се да нямаш главоболие — казва майка ми. — Като се върна следобед.

— О — казвам, — повече не се обади. Бяхме толкова претрупани следобеда, че съвсем я забравих.

— Затова ли закъсня? — пита тя. Забелязвам, че Куентин се ослушва. Поглеждам я. Ножът и вилицата й продължават да се движат, по я улових, че ме поглежда, сетне пак наведе очи.

— Не. Бях си дал колата на един приятел, към три часа беше, та трябваше да го изчакам да ми я върне. — И продължавам да се храня.

— Кой приятел? — пита тя.

— Едни от артистите — казвам. — Мъжът на сестра му ли, не разбрах точно кой, тръгнал с някаква от нашия град, та той замина да ги гони.

Продължавайки да дъвче, Куентин седеше абсолютно неподвижна.

— На такива хора не си давай колата — казва майка ми. — Много си щедър с тоя автомобил. Затова и аз гледам да не ти го искам.

— Точно това бях почнал и аз да си мисля — викам, — но той благополучно се върна. Намерил каквото му трябвало.

— А коя е била жената? — пита майка ми.

— После ще ти кажа. За такива работи не искам да говоря пред Куентин.

Куентин бе спряла да яде. От време на време отливаше вода, сетне разтроши един сухар, а очите й все в чинията.

— Така е — продължава майка ми. — Хората, които водят затворен живот като мене, нямат представа какво става в тоя град.

— Да — казвам, — нямат.

— Колко по-различен е бил моят живот — подема тя. — И се благодаря на бога, че ме е опазил от такива безсрамия. Дори не искам да знам за тях. По-различна съм от другите хора.

Нищо повече не казах. Куентин продължава да седи и да троши сухара. Спрях да се храня, а тя пита:

— Мога ли вече да стана? — И никого не поглежда.

— Какво? — питам. — Да, разбира се, можеш. Няма защо да ни чакаш.

Изгледа ме. Беше натрошила целия сухар, но ръцете й продължаваха да се движат, сякаш все още го чупят. Погледът й като на животно в капан. Взе да си хапе устните, като че иска да се отрови от напластеното по тях червено олово.

— Бабо — казва, — бабо…

— Не искаш ли да хапнеш нещо друго? — питам я.

— Бабо, защо се държи така с мене? Нищо не съм му направила.

— Аз искам всички да се разбирате помежду си — казва майка ми. — Вие ми останахте сега, искам да сте в добри отношения.

— Той е виновен — казва Куентин. — Не ме оставя на мира, аз затова… Щом като не ме иска тука, защо не ме пусне да се върна при…

— Достатъчно — казвам, — нито дума повече!

— Тогава да ме остави на мира! Той… той просто…

— Сега ти по-близък човек нямаш — казва майка ми, — той ти е като баща. Ние с тебе ядем неговия хляб. Затуй естествено е да иска от теб и послушание.

— Той е виновен! — вика тя и скача. — Той ме принуждава. Ако той беше… — изгледа ни с присвити очи, а лактите й някак потрепват.

— Ако аз бях… какво? — питам.

— Каквото и да правя, ти си виновен. Ако съм лоша, значи така трябва. Ти ме принуждаваш. Как не мога да умра! Всички да умрем! — И побягна. Чухме я нагоре по стъпалата, сетне се хлопна врата.

— Първото смислено нещо, което каза — обаждам се.

— Днес не е била на училище — казва майка ми.

— Откъде знаеш? — питам. — Да не си ходила до града?

— Просто зная — отвръща. — Искам да бъдеш по-добър към нея.

— За да е така, трябва да я виждам по няколко пъти на ден — казвам. — Ти трябва да й наредиш да слиза тук за всяко хранене. Тогава ще мога всеки път да й давам по едно извънредно парче месо.

— Има и дреболии, които не бива да забравяш.

— Като например да не давам пет пари, когато ти ме молиш да се погрижа да ходи на училище — викам.

— Днес не е била на училище — казва. — Знам, че не е била. Разправи ми, че следобед била на разходка с автомобил с някакво момче, а ти си я следил.

— Как бих могъл? — питам. — Бях си дал колата за целия следобед. Но дали днес е била на училище, или не — това е минала работа. Ако ти трябва за нещо да се тревожиш, тревожи се за следващия понеделник.

— Много ми се искаше вие двамата да се разбирате — казва тя. — Но тя е наследила цялото ви вироглавие. Че и това на Куентин. Дори навремето си мислех, при наследството, което е получила по рождение, дали и тя трябва да носи същото име. Понякога си мисля, че тя е моето наказание заради Кеди и Куентин.

— Господи! — викам. — Колко хубавичко разсъждаваш! Нищо чудно, че непрекъснато си болнава.

— Какво? — пита. — Не те разбирам.

— Дано! — казвам. — Една порядъчна жена много неща пропуска, но е по-добре нищо да не знае.

— Те и двамата бяха еднакви. Щом река за нещо да ги укоря, веднага се съюзяваха с баща ти против мене. А той все повтаряше, че не се нуждаят от контрол, че вече знаели какво е чистоплътност и честност и че на повече никой не бивало да смята, че може да ги научи. Дано сега е доволен.

— Нали имаш Бен, на него ще разчиташ — казвам. — Радвай се.

— Умишлено ме изключваха от живота си — продължава тя. — Все тя и Куентин! И вечно заговорничеха против мене, а и против тебе, но ти нищо не разбираше, малък беше. На тебе и на мене вечно гледаха като на външни хора. На вуйчо ти Мори също. Все повтарях на баща ти, че им е дадена прекалено голяма свобода, че непрекъснато са все заедно. Когато Куентин тръгна на училище, на другата година дадохме и нея, та пак да са заедно. Тя не понасяше някой от вас с нещо да я превъзхожда. Беше изтъкана от суета, суета и фалшива гордост. И когато почнаха нейните нещастия, знаех, че Куентин ще реши да извърши нещо не по-малко ужасно. Но не ми се вярваше, че е могъл да бъде толкова егоистичен, че да… И насън не ми е хрумвало…

— Навярно е знаел, че детето ще бъде момиче — подхвърлям. — И че не би понесъл да са две.

— Можеше поне да й повлияе — казва. — Изглежда, беше единственият, в когото тя имаше доверие. Но мисля, че и това е било писано да стане.

— Да — казвам. — Колко жалко, че се случи с него, а не с мене. Сега щеше да се чувствуваш по-добре.

— Казваш тия неща, за да ме оскърбиш — отвръща тя. — Макар и да съм си го заслужила. Като тръгнаха да продават земя, за да пратим Куентин в Харвард, казах на баща ти, че трябва и теб да обезпечи със същите средства. Сетне, когато Хърбърт предложи да те вземе на работа в банката, казах си: ето, сега и на Джейсън въпросът му се урежда; а когато дълговете взеха да се трупат и се видях принудена да продам покъщнината и останалата част от ливадите, веднага й писах, защото си казах: ще осъзнае, че след като тя и Куентин получиха не само своите дялове, но и част от Джейсъповия, сега от нея зависи да го овъзмезди. Казах й, защото тогава го вярвах, че сигурно ще постъпи така от уважение към баща си. А се оказа, че съм само една клета старица, възпитавана с вярата, че в името на собствената си кръв хората и от себе си дори ще се отрекат. Вината е моя. И ти имаш право да ме упрекваш.

— Имам ли според теб нужда от хорската помощ, за да стоя на нозете си? — питам я. — Най-малкото от жена, която не знае как се казва бащата на собственото й дете.

— Джейсън! — смъмря ме тя.

— Извинявай — казвам. — Не исках това да кажа.

— След всичко, което съм изстрадала, да вярвах, че е възможно…

— Не е, разбира се, че не е — убеждавам я. — Не исках това да кажа.

— Надявах се, че поне това ще ми се размине.

— Разбира се казвам. — Тя толкова много прилича на тях двамата, че няма място за съмнение.

— Не мога да понеса това — мълви тя.

— Тогава престани повече да мислиш. Продължава ли да те безпокои с излизания посред нощ?

— Не. Накарах я да схване, че е за нейно добро, че един ден ще ми бъде благодарна за това. След като заключа вратата, тя си взима учебниците горе и учи. Някой път лампата й свети чак до единайсет.

— А от де знаеш, че учи? — питам.

— Знам ли? Какво друго може да прави сама? Никога не е чела много.

— Не е — казвам. — И ти няма да узнаеш. И за това трябва да се благодариш на съдбата. — Но какъв ли е смисълът да го изричам гласно? Ще вземе наново да се разплаче.

Чувам я, като се качва. Сетне повика Куентин. Куентин я попита какво има.

— Лека нощ — казва майка ми през затворената врата. После дочух превъртането на ключ и майка ми се прибра в стаята си.

Допуших си пурата и се качих. Лампата още светеше. Забелязах празната дупка от ключа, но никакъв звук не долових. Не чете на глас. Навярно е научила това в училище. Пожелах на мама лека нощ, прибрах се в стаята си, измъкнах кутията и пак ги преброих. Чувах как Великият американски евнух оттатък хърка като банциг. Бях чел някъде, че посредством кастрация на някои мъже гласовете им ставали като женски. Но навярно той не би разбрал какво са му сторили. Дори не мисля, че някога е съзнавал какво иска да извърши тогава с момичето, нито защо мистър Бърджис го халоса с оная дъска от оградата. И ако го бяха пратили в Джексън още като беше под влиянието на етера, едва ли би открил някаква разлика. Но един Компсън за такова просто нещо няма да се сети. Не е достатъчно усложнено. Трябваше ли да се изчаква, докато се отскубне и налети на момичето, насред улицата и пред очите на баща й? Мен ако бяха питали, трябваше по-рано да се развърти скалпелът, сетне беше късно. Знам най-малко още двамина, които имаха нужда от подобно нещо, единият живееше на по-малко от миля. Но смятам, че дори и това не би имало смисъл. Едно знам аз: родиш ли се парцал, парцал си оставаш. Дайте ми само едно денонощие без съветите на ония чифути от Ню Йорк. Нямам намерение да правя финансов удар — оставям това за примамка на хитрите комарджии. Просто искам равни възможности, за да си възстановя парите. А успея ли веднъж, ако искат, нека доведат у дома цялата улица „Бийл“ и всички питомни на лудницата, на леглото ми, ако щат, двама нека си легнат, а трети може да ми седне и на стола в трапезарията.