Тери Гудкайнд
Лавинен огън (40)

Четирийсета глава

РИЧАРД ОГЛЕДА ВНИМАТЕЛНО околните хълмове в търсене на каквито и да е признаци на опасност. Двамата с Кара навлизаха в китна горичка от брези и кленове на билото на плавно възвишение. Стройните високи стволове се разклоняваха в меки, възнасящи се арки и приличаха на масивни колони, които поддържаха тавана на гигантска зелена катедрала. Нежният бриз разнасяше уханието на диви цветя. Зад балдахина от потрепващи листа се мержелееха умопомрачителните кули на чертозите на Шота.

През листата се прокрадваха ивици златиста светлина, които танцуваха сред зелената трева. Между гладки кръгли камъни извираше поточе, което лъкатушеше на красиви завои. Камъчетата във водата бяха покрити със зелен мъх.

На висок камък край потока седеше жена в черна рокля и с гъста грива от руса коса. Беше се облегнала на едната си изящна ръка, докато бавно прокарваше другата през бистрата вода. От цялата и фигура струеше бляскава светлина. Сякаш дори въздухът наоколо сияеше.

Кара се надвеси към Ричард.

— Това Ничи ли е? — попита поверително.

— Де да беше.

— Сигурен ли си?

— Виждал съм Шота да прави този номер и преди — кимна той. — При първото ми посещение тук ме посрещна точно на същото място и ми се яви в образа на починалата ми майка.

— Доста жестоко от нейна страна.

— Тя твърдеше, че е подарък, проява на добра воля. Така съживявала за кратко скъп мой спомен.

— Тогава защо сега ти напомня Ничи? — изфуча скептично Кара.

Ричард я изгледа, но нямаше какво да и отговори.

Когато най-накрая стигнаха до камъка, жената се изправи елегантно и се обърна към него. Познатите сини очи намериха неговите.

— Ричард — каза жената, която приличаше на Ничи. Гласът и звучеше със същата копринена мекота. Изрязаното деколте на дантелената и рокля му се стори още по-щедро, отколкото си го спомняше. — Толкова се радвам да те видя пак. — Отпусна китки на раменете му и небрежно сключи пръсти на тила му. Въздухът около нея като че се беше сгъстил и тя изглеждаше някак мека, неестествена, забулена. — Преливам от щастие — додаде, сякаш задъхана от нега.

Дори самата Ничи да беше, пак не би звучала толкова като нея. Илюзията бе тъй убедителна, че Кара стоеше като гръмната, зяпнала широко. Ричард едва ли не изпита облекчение, че вижда Ничи.

Едва ли не.

— Дойдох да поговорим, Шота.

— Сладките приказки са за влюбените — отвърна тя и изящните и черти пропуснаха закачлива усмивка.

Зарови пръсти в косата на тила му и му се усмихна още по-топло и страстно. Очите и, също озарени от усмивката, изразяваха удоволствието и от срещата. В този момент тя изглеждаше по-доволна, по-щастлива и по-спокойна, отколкото Ничи изобщо някога е била. Освен това толкова много приличаше на нея, че Ричард с мъка си напомняше да не забравя, че пред него стои Шота. Ако не друго, то поне поведението и бе доста по-характерно за Шота, отколкото за Ничи. Ничи никога не би действала толкова директно. Да, пред него определено е Шота.

Тя нежно го придърпа към себе си. В този момент Ричард за малко да забрави, че трябва да измисли причина да се отдръпне. Не му хрумна никакво смислено оправдание. Не можеше да откъсне поглед от изкусителните и очи. Почувства как потъва в омаята на зашеметяващо красивото лице на Ничи.

— А ако имаш да ми казваш нещо подобно, Ричард, приемам.

Беше се долепила толкова плътно до него, че той усещаше сладостния и дъх в лицето си. Очите и се притвориха. Меките и устни посрещнаха неговите в бавна, изобилна целувка, на която той не отвърна. Но не я и отблъсна.

Щом прегръдката и се стегна около него и целувката и стана по-настоятелна, той усети как и тялото, и мисълта му се парализират. Прегръдката и, дори повече от целувката, събуди у него неистово желание да подири утеха в нечия категорична подкрепа, да почувства, че някой му е отдаден изцяло, че го приласкава нежно. Почувства се напълно обезоръжен най-вече от това обещание за тъй желаната утеха. Усещаше всеки сантиметър, всяка извивка, всяка изпъкналост на стегнатото и тяло, притиснато в неговото. Осъзнаваше, че се опитва да мисли за друго, не за целувката и, не за прегръдката и, не за тялото и. Но за какво точно — не можеше да се сети. Всъщност му беше изключително трудно да мисли за каквото и да било.

Всичко беше заради целувката. Беше целувка, която го караше да забрави кой е, защо е тук, макар че, странно, като че ли не беше целувка, която непременно обещаваше любов или поне сласт. Всъщност май изобщо не можеше да определи какво му обещава.

Знаеше само, че целувката на Шота е коренно различна от начина, по който го целуна Ничи в конюшнята преди заминаването му от Алтур’Ранг. В онази целувка, ако не друго, се долавяше удивителна сладост и вълшебна нежност — може би извиращи от магията. Тогава нямаше съмнение, че го целува истинската Ничи. Въпреки зрителната измама жената, която стоеше пред него сега, не беше Ничи. Тази целувка бе смазваща, както можеше да е смазваща огромна тежест. Това не я правеше непременно… еротична. Въпреки че го осъзнаваше, Ричард с мъка щеше да се измъкне от неизречените въпроси и скритите обещания на този акт.

— Ничи… или Шота… или която и да си ти — изръмжа Кара през зъби, стиснала юмруци покрай тялото си, — какво си наумила?

Жената се отдръпна, извърна глава, бузата и обърса лицето на Ричард, погледът и се втренчи в Кара с любопитство. Изящните пръсти продължиха да галят косата му на тила. Той почувства, че му се вие свят.

Шота, приела образа на Ничи, протегна другата си ръка и погали Морещицата по лицето, при което Кара се дръпна рязко.

— Ами… нищо повече от онова, което ти се иска и на тебе.

— Моля?

— Нали и ти това искаш? Мислех, че ще си доволна, че ти помагам да осъществиш грандиозния си план.

— Нямам представа за какво говориш — тросна и се Кара и заби юмруци в хълбоците си.

— Защо се гневим толкова? — Усмивката стана лукава. — Не аз измислих това. Ти го направи. Планът си е твой — сама си го излюпи. Аз просто ти помагам да го осъществиш.

— Защо мислиш, че…? — Кара явно не можеше да намери думи.

Сините очи, които толкова много приличаха на очите на Ничи, се плъзнаха към Ричард. Докато те изпиваха лицето му, почти прилепено до нейното, усмивката се върна на устните и.

— Тази млада жена ти е толкова скъп приятел и верен защитник. Да ти е споменавала твоята скъпа приятелка и вярна защитничка какви планове има за теб, Ричард? — Докосна го по носа. — Бива си ги плановете и. Подредила ти е целия живот оттук нататък, помислила е за всичко. Наистина някой ден трябва да я питаш какво ти крои.

Кара изведнъж разбра за какво говори Шота и лицето и пламна.

Ричард сграбчи вещицата за раменете и я отлепи от себе си, принуждавайки я да го пусне. Наред с това поднови усилията си да се осъзнае, да дойде на себе си.

— Както сама каза, Кара ми е приятел. Не се притеснявам от нещата, които би искала за мен. Как да ти кажа, освен онова, което искат да ми се случи приятелите и близките ми, или онова, което се надяват да постигна, животът си е мой и аз решавам какво да правя с него. Хората могат да си правят каквито си искат планове, да се надяват на каквото си щат за своите близки, но в крайна сметка всеки поема сам отговорността за своя живот и прави сам своя избор.

— Колко си сладък и невинен, като говориш такива неща! — Широката усмивка оголи зъбите и. Пръстите и пак се вкопчиха в косата му. — Настоятелно те съветвам да я попиташ какви планове крои за твоето сърце.

Ричард погледна Кара. Тя изглеждаше така, сякаш всеки момент можеше да изригне в ярост и в същото време явно бе на ръба на паниката. Но вместо да предприеме каквото и да било, просто стоеше неподвижна и мълчеше. Ричард нямаше представа за какво говори Шота, но му беше ясно, че не му е сега времето и мястото да разбира. Не можеше да позволи на Шота да го отклони от целта, която го бе довела тук.

Наред с другото забеляза, че кокалчетата на Кара са побелели от стискане на Агнела.

— Стига игрички, Шота. Желанията и намеренията на Кара засягат мен, не теб.

— Така си мислиш ти, Ричард — усмихна се тъжно Ничи. — Така си мислиш.

Мъглявината около фигурата и потрепна и пред тях вече стоеше Шота, не Ничи. Видът и вече не бе призрачен и илюзорен, а съвсем истински. Косата и, макар и пак толкова гъста, вече не беше руса, а огненочервена и вълниста. Черната и рокля бе заменена от дантелена одежда в различни нюанси на сивото, пак с дълбоко изрязано деколте и свободни краища на полата, които се ветрееха на лекия бриз. Шота не отстъпваше ни най-малко на красивата долина наоколо.

Когато се обърна да погледне Кара, лицето и се стегна в заплашителна маска.

— Нарани Самюъл.

— Съжалявам — сви рамене Морещицата. — Не съм искала да го наранявам.

Шота повдигна вежда, в погледа и святкаха свирепи искрици. Беше очевидно, че не вярва на казаното.

— Имах намерение да го убия — продължи Кара.

Гневът на Шота се изпари. От устните и се изтръгна искрен смях, съпроводен с лъчезарна усмивка. Хвърли на Ричард кос поглед, без да сваля усмивката от лицето си.

— Харесва ми. Можеш да я задържиш.

Ричард си спомни, че едно време Кара бе направила точно същата констатация по адрес на Калан.

— Шота, както ти казах, дошъл съм да поговорим.

Ясните и бадемови очи го изгледаха с почуда.

— Дошъл си с предложение да ми станеш любовник?

Ричард забеляза Самюъл да се спотайва сред дърветата, да наблюдава, в жълтите му очи блестеше омраза.

— Знаеш, че не е така.

— О, може би в такъв случай искаше да кажеш — усмивката се върна на устните и че си дошъл, за да искаш нещо от мен. — Хвана един от развените краища на роклята си. — Така ли е, Ричард?

Ричард с усилие отклони погледа си от бездънните и очи. Никак не му беше лесно. Имаше чувството, че Шота направлява посоката и крайната цел на всеки негов поглед.

Веднъж Калан му каза, че Шота го омагьосва. Според нея вещицата не го правела нарочно, просто това било в природата на жените като нея. Идвало им отвътре.

Калан.

Мисълта за Калан го накара да се стегне.

— Калан изчезна.

— Кой? — Шота сбърчи чело в недоумение.

Ричард въздъхна.

— Виж, става нещо ужасно. Калан, жена ми…

— Жена! Че откога си женен?

Изражението и застина в свиреп поглед. По внезапния бяс, сковал чертите и, и по учестените движения на гърдите и, преливащи от дълбоко изрязаното деколте, Ричард разбра, че изненадата и е искрена. Тя наистина не си спомняше Калан.

Ричард прокара пръсти през косата си и след като се съсредоточи, продължи:

— Виждала си Калан няколко пъти, Шота. Прекрасно я познаваш. По някакъв начин обаче споменът за нея е изтрит от съзнанието на всички. Никой не я помни, включително и ти, а…

— Освен теб ли? Само ти ли я помниш?

— Това е дълга история.

— Това, че е дълга, няма да я направи по-истинска.

— Истината ти казвам — продължи разпалено Ричард, — ти лично присъства на сватбата ни.

— Не мисля — рече тя и скръсти ръце пред гърдите си.

— Първия път, когато дойдох тука, ти залови Калан и я омота със змии…

— Змии… — Шота се усмихна. — Казваш, че съм харесала тази жена и съм се отнесла снизходително с нея, така ли?

— Не съвсем. Искаше да я убиеш.

Усмивката озари цялото и лице. Ръцете и се протегнаха към раменете му.

— Е, Ричард, това е малко грубичко, не мислиш ли?

Той я сграбчи за китката и плавно я отстрани от себе си.

Знаеше, че не го ли направи веднага, тя ще стори всичко възможно, за да обърка нормалния ход на мислите му.

— Определено останах с такова впечатление — рече той. — Освен всичко друго, ти искаше да ни попречиш да се оженим.

Шота прокара дългия си лакиран нокът по гърдите му и го изгледа изпод вежди.

— Ами сигурно съм имала нещо наум.

— Да, вярно е — ти не искаше да се роди наше дете. Каза, че двамата ще създадем чудовище, понеже от мен ще наследи дарбата, а от Калан — изповедническата сила.

— Изповедник! — Шота отстъпи чевръсто назад, сякаш Ричард внезапно бе станал отровен. — Изповедник ли каза? Ти да не си откачил?

— Шота…

— Изповедници вече няма. Всички са мъртви.

— Почти всички. Всички освен Калан.

Тя се обърна към Кара.

— Той да не е изкарал треска или друга болест?

— Ами… улучи го стрела. Беше на косъм от смъртта. Ничи го спаси, но въпреки това той не беше в съзнание няколко дни.

Шота подозрително размаха насреща и пръст, сякаш бе разкрила коварен заговор.

— Не ми казвай…, че е използвала Субстрактивна магия!

— Да, използва — отвърна Ричард вместо Кара. — Това бе единственият начин да ми спаси живота.

Шота пристъпи обратно напред и се върна на предишното си място до него.

— Използвала е Субстрактивна магия… — повтори сякаш на себе си, после го погледна. — Как по-точно, с каква цел?

— С нейна помощ унищожи стрелата, която се беше забила в гърдите ми.

— Сигурно е направила и още нещо — рече Шота и му направи знак с ръка да продължи.

— Освен това Субстрактивната магия и беше нужна, за да изсмуче кръвта, изпълнила гръдния ми кош. Каза, че нямало друг начин да извади стрелата и да премахне кръвта. Ако не го бе сторила, или едното, или другото са щели да ме убият.

Шота се извърна с гръб към тях и вдигнала ръка на хълбока си, се отдалечи на няколко крачки, замислена над чутото.

— Това обяснява доста неща — измърмори мрачно на себе си.

— Ти подари на Калан гердан — прекъсна мислите и Ричард.

— Гердан ли? — погледна го тя през рамо. — Какъв гердан съм и подарила? И защо, скъпо мое момче, си мислиш, че бих направила подобно нещо за… любовницата ти?

— За жена ми — поправи я Ричард. — Двете с Калан прекарахте известно време заедно, имам предвид насаме. С течение на времето започнахте да се разбирате. Ти и подари гердана, за да можем двамата с нея… хм, двамата да бъдем заедно. В него беше вложена някаква сила, която не позволяваше на Калан да зачене от мен. Макар и да не споделям твоето гледище за бъдещето, точно сега, на фона на бушуващата война и всичко останало, двамата с Калан решихме да приемем подаръка ти и примирието, което символизираше той.

— Изобщо не ми го побира главата как можеш дори да си въобразиш, че е възможно да направя, кое да е от тези неща! — Шота пак подири с поглед Кара. — Тежко ли прекара треската след раняването със стрелата?

Ричард би помислил, че Шота се шегува, но по изражението на лицето и разбра, че е напълно сериозна.

— Не много — каза след кратко колебание Кара. — Дори бих казала, че я изкара по-скоро леко. Но Ничи твърдеше, че проблемът му отчасти се дължи на факта, че е бил на косъм от смъртта, и най-вече на продължителното време, през което беше в безсъзнание. — Кара очевидно не беше особено склонна да разказва всичките тези подробности на човек, когото смяташе за потенциална опасност, но все пак довърши отговора си: — Каза, че страдал от делириум.

Шота въздъхна, пак скръсти ръце пред гърдите си и фиксира Ричард с бадемовите си очи.

— Какво да те правя!

— При последното ми идване тук ме предупреди, че ако кракът ми стъпи отново в Агаден, ще ме убиеш.

— Виж ти — отвърна тя, напълно безстрастно. — И какво ме е накарало да изрека подобно нещо?

— Мисля, че ми беше ядосана, защото отказах да убия Калан, като наред с това забраних и на теб да го направиш. — Посочи с брадичка планинския проход, през който бяха дошли. — Реших, че си решила да удържиш на думата си и затова си изпратила Самюъл — за да изпълни заканата ти.

Шота хвърли поглед на другаря си скрит сред дърветата. Самюъл изведнъж придоби силно притеснен вид.

— Какви ги говориш? — попита намръщено Шота.

— Да не твърдиш, че не си знаела?

— Какво да съм знаела?

Ричард стрелна с бърз поглед зловещите, изпълнени с омраза жълти очи.

— Самюъл ни издебна от засада в прохода и ми се нахвърли изневиделица. Грабна меча ми и ме бутна от една скала. Едва успях да се задържа на ръба. Ако Кара не беше с мен, Самюъл щеше да използва меча, за да ме свали от скалата. За малко да ме убие. Не го направи не защото нямаше намерение и не защото не положи всички усилия.

Погледът на Шота се откъсна от Ричард и се плъзна към сенките сред дърветата.

— Вярно ли е?

Самюъл не издържа на изпитанието. Изпълнени със самосъжаление, очите му се забиха в земята. Отговорът беше красноречив.

— Ще обсъдим този въпрос по-късно — рече тихо тя с глас, който стигна недвусмислено до дърветата и от който Ричард тръпки го побиха.

— Не съм имала намерение да правя подобно нещо, Ричард. Не е било по моя заповед, уверявам те. Единственото, което казах на Самюъл, беше да покани и съмнителната ти пазителка в дома ми.

— Виж, Шота, нещо започна да ми писва Самюъл да прави опит след опит да ме убие, а ти все да твърдиш, че не е било по твоя заповед. Веднъж да ти повярва човек, но вече ти стана навик. Искрената ти изненада при всеки подобен случай започва да ми се струва не толкова искрена. Явно си разбрала, че е по-лесно да отричаш, и затова предпочиташ да действаш така.

— Грешиш, Ричард — отвърна с премерен тон Шота. Отпусна ръце и сключи длани отпред. — Ти носиш неговия меч, Самюъл е малко докачлив на тая тема. При положение, че мечът му бе отнет, а не се раздели с него по собствено желание, значи оръжието все още си е негово.

Ричард понечи да възрази, но се сети, че не е дошъл тука да разговарят на тази тема.

Шота вдигна поглед от земята. В очите и блестеше гняв.

— И как се осмеляваш да ми се оплакваш за нещо, което Самюъл прави без мое знание, след като съзнателно смущаваш спокойствието на дома ми със смъртна заплаха?

— Не те разбирам за какво говориш? — попита Ричард, изненадан от хода на разговора.

— Не се прави на глупак, Ричард, не ти отива. Преследва те дива и смъртоносна заплаха. Колцина вече загинаха, понеже имаха нещастието да се намират в близост до теб, когато звярът реши да те търси. Ами ако реши да те последва тук, за да те убие? Идваш при мен и по най-безцеремонен начин излагаш живота ми на опасност, без мое позволение само защото по някаква случайност си решил да искаш нещо от мен?

Мислиш ли, че е правилно да ме излагаш на смъртна опасност заради собствените си желания? Това, че си мислиш, че имам нещо, което би могло да ти бъде полезно, дава ли ти право да се разпореждаш с живота ми и да го излагаш на подобен риск?

— Разбира се, че не — преглътна Ричард. — Не бях гледал на нещата от този ъгъл.

Тя разпери ръце във въздуха.

— Ха, значи извинението ти е, че можеш да ме поставиш в опасност, понеже не си се бил замислил.

— Имам нужда от помощта ти.

— Имаш предвид, че си дошъл при мен като безпомощен просяк, дошъл си да молиш за съдействие, независимо че това ме излага на опасност, просто, защото ти трябва нещо си.

Ричард потърка челото си с пръст.

— Виж, не знам всички отговори, но мога да те уверя, че имам сериозни основания да смятам, че съм прав. Калан съществува и поради някаква причина е изчезнала.

— Както споменах, искаш нещо и не смятащ за необходимо да прецениш риска, на който излагаш всички около себе си.

Той направи крачка към нея.

— Не е вярно. Нима не разбираш? Ти не си спомняш Калан. Никой освен мен не си я спомня. Помисли, Шота, приеми, че може да съм прав. Какво би означавал този факт?

— Би ли се изразил по-ясно? — Изглеждаше озадачена.

— Ако съм прав, това би означавало, че нещо на света тотално се е объркало и затова всички, включително и ти, са забравили Калан. Тя е била изтрита от съзнанието ти. Но нещата са още по-сериозни. Не само Калан липсва от съзнанието на хората. Липсва и всичко, което ти или който и да е друг са правили с нея. Някои от тези липсващи парчета са най-обикновени неща, но други могат да се окажат от жизненоважно значение.

Ти не помниш заплахата си да ме убиеш, ако кракът ми отново стъпи на твоя територия. Което означава, че когато си го казала, тази заплаха по някакъв начин е била свързана с Калан. Тя е допринесла за решението ти да отправиш подобна заплаха. Сега, понеже не си спомнящ Калан, си забравила и отправената срещу мен заплаха.

Ами ако има нещо важно, което си забравила поради същата причина? Поради факта, че си забравила Калан, ти си изгубила част от нещата, които си правила през живота си — някои от решенията, които си вземала. Колко ли други неща от онова, което си преживяла заедно с Калан, вече са заличени и ти нямаш никакъв спомен, че някога са се случили? Колко ли са важни тези липсващи парчета? Каква част от живота ти е променена поради факта, че не помниш промяната в начина ти на мислене, настъпил поради нейното влияние върху теб?

Шота, нима не осъзнаваш колко колосален е този проблем? Можеш ли да си представиш, че той би могъл да промени възприятията на хората въобще? Ако всеки е забравил по какъв начин Калан е променила лично неговия живот, значи хората живеят, без да се възползват от положителните промени в мисленето им.

Ричард вървеше напред-назад, вдигнал едната си ръка на хълбока, докато с другата жестикулираше енергично.

— Сети се за някой твой познат — обърна се след малко към Шота и я погледна в очите. — Да речем, за майка си. А сега се опитай да си представиш какво би загубила, ако пропаднат всичките ти спомени, свързани с нея, всичко, на което тя те е научила, всяко решение, във вземането, на което има пръст и тя — било то пряко или косвено.

А сега си представи, че всеки забрави по един човек, който за него е бил толкова важен, колкото е твоята майка за тебе. Но нека този човек бъде важен по някакъв начин за събития, касаещи повече хора. Представи си за момент как би се променил животът ти, мисленето ти, ако забравиш, че съществувам аз, ако никога повече не си спомниш нещата, които сме правили заедно, нещата, които си правила заради мен. Започваш ли да схващаш колко важно е това, което ти говоря?

Ти даде на Калан онази огърлица като сватбен подарък за двама ни, за да не може тя да забременее — поне засега. Но този подарък всъщност беше много повече от това. Той беше символ на примирието помежду ни. Той беше знак, че аз и ти, както и ти и Калан, сме сложили оръжие. Колко ли други актове на примирия, съюзничества и клетви са били направени заради Калан, а сега са забравени — също като гердана? Колко ли важни мисии ще бъдат изоставени?

Нима не разбираш? Този проблем може да всее смут в целия свят. Нямам представа какви биха могли да бъдат последствията от подобно мащабно събитие, но мога да предполагам, че е възможно да се стигне дори до промяна в дълбоката същност на борбата за свобода. До изгрева на Императорския орден. А оттам — до края на живота като такъв.

— До края на живота ли? — учуди се Шота.

— Това, което става, не е случайно. Не просто злополука или обикновена грешка. Сигурен съм, че има причина да стане така, а ако нещо е способно да причини подобно мащабно събитие, значи е изключително страшно и изключително зловещо.

Известно време Шота го наблюдава с непроницаема физиономия. После сграбчи крайчеца на ефирната си рокля и се завъртя, обмисляйки думите му. Накрая все пак се обърна.

— Ами ако просто страдаш от някакъв вид заблуда? При положение, че това е най-простото обяснение, най-вероятно е и истинският отговор.

— Права си, обикновено е така, но не винаги.

— Това, за което ми говориш, Ричард, е ужасно сложно и объркано. Не мога дори в най-общи линии да си представя последствията и усложненията, които биха могли да се появят при подобно събитие. То би причинило разпадането на цяла поредица от неща и впоследствие такъв хаос, че скоро ще стане съвсем очевидно за всички, че нещо е тотално объркано — макар никой да не може да разбере какво. А в момента не става нищо подобно. — Шота направи царствен жест с ръка. — Междувременно, каква неприятност би могъл да причиниш на света ти, предприемайки тази откачена мисия за намирането на жена, която не съществува?

Първия път дойде при мен с молба да ти помогна да попречиш на Мрачния Рал. Помогнах ти и по този начин съдействах за това да станеш Господаря Рал.

Войната бушува, Д’Харанската империя се сражава на ръба на силите си, а ето че ти ги заряза и не се биеш редом със своя народ, както подобава на един Господар Рал. Самозаблудите ти и необмислените ти действия те лишиха от тази лидерска позиция. На твоето място сега зее една огромна бездна. Хората, които запали да се бият за твоята кауза, няма да получат помощта, която би могъл да им окажеш.

— Убеден съм в правотата си — отвърна Ричард. — Ако наистина е така, то над света е надвиснала опасност, която аз единствен осъзнавам. Следователно единствен аз мога да се справя с нея. Изправен съм сам пред незнайна, ала разрушителна сила. Не мога просто ей така да зачеркна нещо, в чиято истинност съм убеден и за което вярвам, че представлява опасност, по-страшна и чудовищна, отколкото хората биха могли да си представят.

— Колко удобно извинение, Ричард.

— Не, това не е извинение.

Шота закима подигравателно.

— А ако междувременно наскоро основаната свободна Д’Харанска империя бъде победена? Ако диваците от Императорския орден вдигнат кървавите си мечове над труповете на всичките онези смелчаци, пожертвали живота си за свободата, докато водачът им гони призраци? Нима всичките тези храбри мъже ще са по-малко мъртви, защото ти единствен съзираш някаква неразгадаема опасност? Нима с каузата им — с твоята кауза — ще е по-малко свършено? Нима тогава светът ще може щастливо и спокойно да потъне в една безкрайна тъмна ера, през която милиони и милиони хора ще се родят под хомота на тиранията, глада, страданията и смъртта?

Нима преследването на отговора на загадката, която те е стегнала в здравата си хватка, ще направи гроба на свободата по-приемлив за теб, Ричард?

Ричард нямаше отговор на този въпрос. Всъщност истината бе, че дори се страхува да опита да и предложи отговор. След нейната разгорещена реч каквото и да кажеше той, би звучало плоско и егоистично. Той чувстваше, че има сериозни причини да се придържа към убежденията си, но наред с това знаеше, че в очите на всички останали доказателствата изглеждат доста крехки и неубедителни. Затова прецени, че в случая ще е най-добре да замълчи.

Защо той да е прав, а всички останали да грешат? Как е възможно той да е единственият прав? Може ли изобщо да се случи подобно нещо? Откъде знае, че е прав? С какви доказателства разполага — освен собствената му памет? Не съществуваше нищо, за което да се хване, никакво доказателство, което да посочи.

Пропукването на убедеността му го ужаси. Ако тази пукнатина започнеше да се увеличава, ако се превърнеше в бездна, тя щеше да погълне целия свят заедно със самия Ричард. Не можеше да понесе мисълта, че Калан не съществува.

Между нея и забвението стоеше само голата му дума.

Не можеше да продължи без Калан. Не искаше да живее в свят, в който нея я няма. Тя бе всичко за него. До този момент той бе изтласквал спомена за нея встрани, за да се занимава с маловажни неща и да може да понесе болката от нейната липса за още един ден. Но болката започваше да пристяга сърцето му, заплашваше да го повали на колене.

С болката от липсата и дойде и чувството за вина. Той бе единствената надежда на Калан. Той единствен поддържаше пламъка на живота и над повърхността на водата, която се опитваше да я погълне и да удави съществуването и. Само той се опитваше да я намери и да я върне. Но засега не бе направил нищо съществено по въпроса. Дните се нижеха един подир друг, а той още не бе направил нищо, което да го придвижи дори на една крачка по-близо до нея.

И за да се усложни ситуацията още повече, Ричард знаеше, че Шота е права най-малко в едно много важно отношение. Докато правеше всичко възможно да помогне на Калан, обръщаше гръб на всички останали. Именно той имаше основната заслуга за това хората да повярват в идеята, в реалната възможност за освобождаването на Д’Хара, за място, където хората могат да живеят и да работят сами за себе си, да преследват собствените си идеали и цели.

Даваше си сметка и че до голяма степен носи отговорността за падането на голямата бариера, позволила на император Джаганг да поведе Императорския орден към Новия свят с цел да застраши съществуването на новоизвоюваната му свобода.

Колцина ще бъдат изложени на опасност или направо ще изгубят живота си, докато той се опитва да открие един-единствен човек — своята любима? Как би искала Калан той да постъпи? Тя знаеше колко е привързана тя към хората от Средната земя, към народа, който някога бе управлявала. Тя би искала Ричард да забрави за нея и да се опита да спаси тях. Би казала, че залогът е твърде голям, за да губи той време да я търси.

Но ако бе изчезнал той, тя не би го изоставила заради никого, заради нищо на света.

Каквото и да би избрала Калан, за него нямаше нищо по-важно от нейния живот. За него тя бе целият свят.

Запита се дали Шота е права, че той просто си търси извинение в твърдението, че изчезването на Калан излага на опасност целия свят.

Реши, че засега най-доброто, което може да направи — докато намери по-добър начин да се сдобие с нужната му помощ и да спечели време, за да събере смелост, — е да смени темата.

— А какво ще кажеш за онова същество, за онзи звяр, който ме преследва? — попита след малко.

Тонът му бе загубил разгорещеността си. Едва сега си даде сметка колко уморен е всъщност — от дългия преход през планинския преход днес, пък и най-вече от безкрайното препускане през Стария свят, продължило с дни.

— Можеш ли да ми кажеш нещо по този въпрос?

Този въпрос го накара да се почувства на малко по-твърда почва, понеже звярът можеше да попречи не само на неговото търсене на Калан, но и на мисията, към която Шота го подтикваше да се върне.

Тя го изгледа за момент, накрая му отговори с доста по-мек тон. Явно и тя се беше поуспокоила, сякаш и двамата си бяха дали мълчаливо обещание да забавят топката и да не влизат в толкова яростни противоречия.

— Звярът, който те преследва, не е такъв, какъвто беше, преди какъвто беше създаден. Събитията доведоха да мутации в него.

— Мутации ли? — попита Кара, видимо притеснена. — Какво имаш предвид? В какво се е превърнал?

Шота ги изгледа един подир друг, сякаш за да се увери, че и двамата я слушат внимателно.

— Превърна се в звяр кръвопиец.