Тери Гудкайнд
Лавинен огън (4)

Четвърта глава

С ДВА ПРЪСТА НИЧИ ОТСТРАНИ ОТ ПЪТЯ СИ мокро борово клонче и продължи след мъжете през гъстата гора. След като минаха през почти непроходими дебри, поеха надолу по лъкатушеща пътека, която правеше големи завои, за да компенсира поне отчасти стръмния наклон. Хлъзгавите камъни усложняваха спускането още повече. Това бе по-краткият път, не онзи, по който донесоха ранения Ричард в изоставената къща. Щом слязоха, продължиха през гола камениста местност, за да заобиколят вонящите блата, охранявани от посребрените скелети на застанали на стража кедри.

В плодородната горска почва се врязваха бързо водни ручеи, които оголваха земята чак до прошарените гранитни плочи отдолу. Няколкото дни напоителен дъжд бяха оставили тук-там по ниските места езера. В гората се носеше приятен упоителен аромат на свежест и влажна почва, но тук, в ниското, вонеше на гнилоч.

Ничи уж се постопли от енергичната разходка по пресечения терен, но пак усещаше ръцете и ушите си ледени. Знаеше, че тук, в далечните южни райони на Стария свят, съвсем скоро ще ги връхлети непоносимата влажна жега и че съвсем скоро сегашният свеж хлад ще се превърне в непостижим блян.

Израсла в града, Ничи не бе живяла много-много сред природата. В Двореца на пророците, където бе прекарала по-голямата част от живота си, природата се заключаваше в добре поддържани градини и ливади, разположени на територията на остров Халсбанд. Извънградските земи винаги и се бяха стрували враждебни, сякаш издигаха препятствие между два населени района и бяха нещо, което е по-добре човек да избягва. Градовете и сградите за нея бяха бягство от неразгадаемите опасности на дивата пустош.

Нещо повече — градовете бяха мястото, където тя се трудеше в полза на доброто на човечеството. Тази работа нямаше край. Горите и полята не събуждаха интереса и по никакъв начин.

Преди да се запознае с Ричард, Ничи никога не бе оценявала красотата на хълмове, дървета, потоци, езера и планини. Сега дори градовете и изглеждаха по-различни. Ричард умееше да превръща живота в истинско чудо.

Тя продължи да се изкачва предпазливо по хлъзгавата тъмна скала, докато накрая забеляза групата мъже, които тихо я изчакваха по-напред на пътеката, под разтворените клони на стар клен. По-надалеч пред тях бе приклекнал Ричард и оглеждаше внимателно земята. След малко се изправи и заби поглед в тъмната гора пред себе си. Кара, неизменната му сянка, бе до него както винаги. На фона на плътната зелена пелена на дърветата червената кожена униформа на Морещицата изпъкваше като кърваво петно на колосана бяла покривка.

Ничи разбираше привързаността на Кара и страстта, с която Морещицата защитаваше Ричард. Някога и Кара бе сред враговете на Ричард. Когато той стана Господарят Рал, спечели не само нейното сляпо подчинение и вярност, а — и това бе далеч по-важно — нейното уважение, лоялност и доверие. Червената и кожена униформа внушаваше страх и бе гаранция за безмилостно отношение към всеки, дръзнал да си помисли да причини зло на Господаря Рал. Това не беше просто празно обещание. Още от съвсем малки Морещиците биваха обучавани в жестокост и коравосърдечност. Тъй като основното им предназначение бе да пленяват хора, родени с дарбата, и да използват дарбата на жертвите си срещу самите тях, умееха прекрасно да намират слабите места на противника си. Всеки, който познаваше Кара и и имаше доверие, знаеше, че когато е облечена в червената си униформа, е благоразумно да стои по-настрани от нея.

Ничи прекрасно разбираше как се чувства Морещицата, сега, след като Ричард бе сложил край на съществуването и в безропотно и сляпо подчинение на безумен дълг.

Някъде в далечината, сред сенките и подгизналите листа, гората бе озвучена от дрезгавото грачене на гарван. Ничи долови отвратителна воня на мърша. Докато се оглеждаше за особености на местността, както я бе учил Ричард, забеляза в основата на изпъкнала скала познат бор. Беше го запомнила, понеже имаше двоен ствол и едното разклонение бе тръгнало хоризонтално по земята, образувайки нещо като пейка. Да, мястото определено и беше познато — отвъд паравана от гъста растителност се простираше поляната, където се бе разразила битката.

Преди Ничи да успее да настигне Ричард, той се шмугна сред клоните и изчезна в гъсталака. Щом излезе от другата страна, размаха ръце над главата си и се разкрещя като обезумял. Тъмната сянка, спотаена под високите дървета, мигом се откъсна и изригна в ято размахани криле. В един-единствен миг във въздуха се вдигнаха стотици едри черни птици, които нададоха възмутени крясъци, задето са им прекъснали пира. В първия момент хората си помислиха, че птиците ще влязат в бой за плячката си, но щом характерният звън на меча на Ричард огласи въздуха, те се отдръпнаха в сенките сред дърветата, сякаш знаеха прекрасно какво е оръжие, а точно от това се страхуваха съвсем категорично. Противното плътно грачене заглъхна в мъглата. Ричард, доволен, че ги е стреснал, остана още малко с меч в ръка, преди да го прибере обратно в ножницата.

Накрая се обърна към мъжете.

— Моля ви, засега стойте извън този периметър. — Гласът му отекна кристално чист между високите дървета. — Изчакайте по местата си.

Тъй като за Кара въпросите, касаещи безопасността на Ричард, не подлежаха на обсъждане, тя не си и помисли, че тези думи могат да важат за нея. Директно последва Господаря Рал към поляната, като се движеше плътно зад него, но без да му пречи. Ничи си проправи път между боровете и влажната папрат, мина покрай притихналите мъже и стигна до групичка бели брези, кацнали на възвишение в единия край на поляната. Стотици черни очи проследиха движението и и я видяха да спира край дърветата, вдигнала ръка върху бялата кора на една бреза. От ствола стърчеше стрела. Още доста дървета в близката околност бяха пронизани по същия начин.

Навсякъде се валяха трупове. Вонята беше нетърпима. Гарваните бяха прогонени, но мухите не се плашеха от мечове и продължиха да пируват и да се размножават на спокойствие. Първото люпило ларви щеше да се пръкне всеки момент.

Мнозина от жертвите бяха без глави или крайници. Части от тялото на някои бяха затънали в зловонните гьолове. Гарваните и другите мършояди се бяха възползвали от улеснението на зейналите рани. Дебелите кожени ризници на тези мъже, тежките им пелерини и коланите с шипове, металните доспехи и зловещият асортимент от всякакви оръжия вече не им вършеха никаква работа. Телата се подуваха, копчетата на дрехите едва удържаха на напора, сякаш решени да запазят достойнството там, където то беше безвъзвратно изгубено.

Всичко — от плътта и костите до фанатичните им убеждения — щеше да остане да гние в този затънтен горски край.

Под прикритието на дърветата Ничи наблюдаваше как Ричард оглежда набързо труповете. В онази злокобна утрин той бе избил голяма част от вражеските войници, още преди Виктор и останалите да му се притекат на помощ. Ничи не знаеше колко време Ричард се е бил със стрела в гърдите, но в едно беше сигурна — малцина биха оцелели с такава рана.

Скупчени под относително сухите клони на огромния клен, двайсетината мъже се сгушиха в пелерините си и зачакаха.

Цялата гора бе подгизнала от влага, от натежалите клони на смърчовете и боровете кротко се стичаха водни струйки. При внезапните пориви на вятъра тежкият воден товар се изливаше от клоните на кленове, дъбове и брястове и короните на дърветата се поклащаха, сякаш махаха за поздрав. Там, където ситните капчици дъжд не достигаха, влагата се просмукваше през въздуха, така че всичко придобиваше нещастен и окаян вид.

Ричард внимателно изучаваше терена. Ничи нямаше никаква представа какво би могъл да търси той.

Никой от сгушените в дрехите си мъже не изглеждаше заинтригуван да оглежда мястото на битката или труповете. По-скоро бяха доволни да останат да чакат на местата си. За тези мъже убиването беше нещо противоестествено и трудно. Те се биеха за своята кауза и правеха нужното, за да я защитят, но не изпитваха удоволствие от това. Сам по себе си този факт говореше много за ценностите им. Бяха успели да погребат трима от своите, ала оставиха недокоснати труповете на стотина врагове, които не биха се замислили да им видят сметката, ако Ричард не се бе намесил.

Ничи си спомни колко се изненада, когато сутринта след битката откри Ричард сред труповете и не можа да си обясни какво ли е сполетяло всичките тези хора. После го видя да се промъква между свирепите воини, мечът му се завъртя плавно, като в танц. Гледката беше направо смайваща. При всеки замах загиваше човек. Редиците на враговете бяха многобройни, но мнозина се стъписаха при вида на толкова много покосени свои другари. Повечето от тях бяха едри мъжаги, свикнали да диктуват правилата благодарение на мускулите си — от хората, на които им прави удоволствие да унижават другите. Те се опитваха всячески да стигнат до Ричард, да го достигнат с оръжията си, но така и не съумяваха да го изпреварят и неговият удар ги покосяваше първи. Движенията му не пасваха на хаотичната им атака. По едно време им хрумна, че всичко това е дело на добрите духове. Което в известен смисъл не беше далеч от истината.

Но въпреки всичко бяха прекалено много, за да се справи с тях сам човек, пък бил той и Ричард, при това въоръжен с Меча на истината. Сполучеше ли дори един от тези нескопосани и недодялани първобитни мъжаги да стовари отгоре му боздугана си — край с него. А както се оказа, и една стрела е достатъчна. Ричард не бе нито непобедим, нито безсмъртен.

Виктор и останалите пристигнаха точно навреме — малко преди да се появи Ничи. Хората на Виктор отклониха вниманието на врага от Ричард. Ничи сложи край на суматохата с ослепителна мълния, която довърши малцината оцелели със съкрушителна сила.

От една страна, заради наближаващата буря, а, от друга, поради опасността от нови сблъсъци с вражески сили Ничи заповяда на мъжете да отнесат Ричард до отдалечената и изоставена горска къща. Най-многото, което успя да направи за него по пътя, бе да пусне в тялото му тънка нишка от своя Хан с надеждата тя да запази живота му, докато има условия за полагане на по-сериозни грижи. С мъка преглътна горчивия спомен.

От скришното си място проследи с поглед как Ричард продължава щателния оглед на бойното поле. Той не обръщаше почти никакво внимание на труповете, а се взираше внимателно в пръстта. Ничи изобщо нямаше представа на какво се дължи интересът му. Забеляза, че движенията на Ричард са зигзагообразни, постепенно разширяваха периметъра и излизаха към периферията на поляната. Сегиз-тогиз той оглеждаше земята коленичил, подпрян на ръце.

Някъде по обяд вече бе потънал в гората.

Изнервен от безмълвното чакане, Виктор си запроправя път през папратите, които се поклащаха, разлюлени от ситния дъждец, и се приближи до Ничи.

— Какво става? — попита тихо.

— Търси нещо.

— Това го виждам и сам. Питам каква е тая история с жена му?

— Не знам — въздъхна Ничи.

— Но все подозираш нещо.

Ничи мярна Ричард, който обикаляше между дърветата оттатък поляната.

— Беше тежко ранен. В подобно състояние хората често изпадат в делириум.

— Да, но вече е добре. Няма вид на болен, пък и действията му изглеждат съвсем нормални. Във всяко друго отношение изглежда съвсем нормален, не прилича на човек, обладан от видения и разни от тоя сорт. Никога не съм го виждал да се държи така.

— И аз не съм — призна Ничи. Знаеше прекрасно, че Виктор никога не би споделил притесненията си с нея, ако не бе сериозно разтревожен. — Според мен трябва да се опитаме да проявим колкото е възможно повече разбиране по отношение на преживяното от него и да видим дали с течение на времето няма да успее да подреди мислите в главата си. Доста дни прекара в безсъзнание. Дойде на себе си едва преди няколко часа. Да му дадем време да се окопити.

Виктор помълча, докато осмисли думите и, след малко въздъхна и кимна. Ничи изпита облекчение, задето той не попита какво ще правят, ако Ричард не успее да преодолее временното си състояние на делириум.

Най-сетне видя Ричард да излиза измежду сенките и да приближава под дъжда. Двамата с Виктор тръгнаха към бойното поле да го посрещнат. Лицето му изглеждаше спокойно и непроницаемо, но тъй като Ничи го познаваше добре, веднага разбра, че има нещо ужасно объркано.

Вървешком Ричард изтупа панталона си от полепналите по него листа, вейки и мъх.

— Виктор, тези войници не са имали за цел да си върнат Алтур’Ранг.

— Така ли? — повдигна вежда ковачът.

— Аха. За подобно нападение би им била нужна хилядна армия, може би десетки хиляди войници. Тези, които виждаме тук, едва ли биха се справили с подобна задача. Пък и ако целта им наистина е била Алтур’Ранг, каква работа имат тук, в пущинака, толкова далеч от града?

Виктор кимна в знак на съгласие.

— В такъв случай какво ги е довело тук?

— Когато ги усетих да се промъкват между дърветата, още не беше съмнало. Това ме навежда на мисълта, че са били изпратени на разузнаване. — Ричард посочи гората. — Ей в тая посока има път. По него дойдохме. Харесах това място за бивак, понеже беше на достатъчно разстояние от пътя, за да е безопасно и да избегнем неприятности. Явно съм сбъркал.

— Последното, което чухме за теб, беше, че си тръгнал на юг — рече Виктор. — Пътят по принцип спестява време, затова решихме да минем напряко през планината и да излезем на него, за да тръгнем да те търсим.

— Този път е ключов — обади се и Ничи. — Той е сред няколкото най-важни пътни артерии, построени от Джаганг. Той безпроблемно и бързо придвижва войските си по него. Джаганг се зае да строи пътища, за да може по-лесно осъществи идеята си за покоряването на Стария свят.

Ричард обърна поглед по посока на пътя, сякаш можеше да го види през гъсталака и дърветата.

— Наред с другото — продължи той — пътят е и улеснение за транспортиране на провизии и всякакви стоки. Според мен тук става въпрос именно за това. Бидейки толкова близо до Алтур’Ранг и при положение, че знаят за избухналия тук бунт, войниците вероятно са се опасявали от нападение. Щом не са имали намерение да нападат Алтур’Ранг значи задачата им е била друга, още по-важна: да надзирават транспортирането на провизиите за армията на Джаганг, която се придвижва на север. Той иска да срази и последните вълни на съпротива в Новия свят, преди революцията в собствения му дом да му подпали опашката.

Ричард спря поглед върху Виктор.

— И така, според мен тези войници са разузнавали. Задачата им е била да осигурят безпрепятственото преминаване на конвоя с провизиите. Явно са излезли на оглед призори с надеждата да изненадат неподготвени евентуални нападатели на конвоя.

— Да, ние наистина спяхме. — Виктор скръсти ръце к гърдите си и изсумтя възмутено. — Изобщо не очаквахме, че е възможно тук, из тези затънтени дебри, да ни нападне въоръжена армия. И си нанкахме като бебенца. Ако ти не ги беше усетил, щяха да ни изколят като агнета още докато спим. Сега не те, а ние щяхме да сме храна за мухите и гарваните.

Всички притихнаха, замислени над опасността, с която се бяха разминали на косъм.

— Да сте чували нещо за провизии, които се транспортират на север? — попита Ричард.

— Ами да — отвърна Виктор. — За никого не е тайна, че на север пътуват огромни кервани с продукти. Някои от тях се охраняват от батальони, изпратени да се включат в бойните действия на север. Така че предположението ти, че тези мъже са разузнавали района, за да предвидят евентуални опасности за транспортирането на провизиите, звучи съвсем логично.

— Виждаш ли тези следи? — Ричард се приведе напред и посочи. — Оставени са след битката — малко след нея. Били са доста хора, явно изпратени да търсят убитите. Стигнали са дотук. Вижда как са завили и са се върнали. Явно са дошли, видели са мъртвите си другари и са си тръгнали. По следите личи, че са бързали.

Ричард се изправи и отпусна лявата си ръка върху ефеса на меча си.

— Ако не ме бяхте изнесли веднага след битката, тези вторите щяха да ни нападнат. За радост са се върнали, а не са решили да претърсят околността.

— Как мислиш, защо са решили да постъпят така? — попита Виктор. — Защо са си тръгнали, след като са видели пресните следи от тази сеч?

— Може би ги е било страх, че наблизо се спотайва многочислена армия. Върнали са се, за да съобщят за опасността и да се погрижат за безпрепятственото преминаване на припасите. Явно главната им задача е била да изведат конвоя извън тази област, затова са изоставили събратята си, без дори да ги погребат.

Виктор огледа следите изпод вежди, после плъзна поглед към труповете на бойното поле.

— Е, поне можем да се възползваме от ситуацията — рече след малко и приглади косата си назад, като същевременно избърса капчиците вода. — Докато цялото внимание на Джаганг е насочено към войната, можем да се опитаме да завземем властта тук.

— Джаганг може и да е погълнат от войната — поклати глава Ричард, — но това няма да му попречи да дойде тук и да си възвърне властта. Ако има нещо, което със сигурност знам за пътешественика по сънищата, то е, че не търпи неподчинение и е способен да смазва всяка опозиция методично и безапелационно.

— Ричард е прав — подкрепи го Ничи. — Опасно и погрешно е да смятаме Джаганг за най-обикновен насилник. Вярно, той наистина е жесток, но наред с това е и високоинтелигентна личност и превъзходен стратег. С годините е натрупал богат опит. Почти невъзможно е да го принудиш да действа импулсивно. Може да бъде и дързък, когато има основания да смята, че това ще му донесе полза. Но по-скоро е свикнал да действа премерено и по строго подготвен план. Него го водят твърди убеждения, а не наранена гордост. Способен е да те остави да си мислиш, че си го надхитрил — всъщност може да ти позволи да си мислиш, каквото си щеш, — като в същото време методично подготвя следващия си съкрушителен удар. Търпелив е и това е най-смъртоносното му качество.

Тръгне ли да напада, му е все едно колко жертви ще понесе собствената му армия, стига да му останат достатъчно хора, за да му извоюват победата. Но по време на цялата му кариера — поне допреди кампанията за превземане на Новия свят — обикновено понасяше доста по-малки загуби от противниците си. Причината е, че не е привърженик на наивните принципи на класическата борба, на ордите, които се хвърлят в битка, за да защитят честта и достойнството си. Обикновено той напада с толкова многочислена армия, че врагът бива смлян на пихтия.

Легенди се носят за това как постъпват ордите му с победените. За тези, които попаднат пред очите им, очакването е непоносимо. Никой нормален човек не би искал да бъде заловен жив от хората на Джаганг.

Поради тази причина мнозина го приветстват с разтворени обятия, благославят избавлението си, молят се за позволение да се присъединят към Ордена.

Единственият звук в меката прегръдка на дърветата бе нежният ромон на дъжда. Виктор не се съмняваше в правотата на думите и. Тя бе видяла с очите си всичко това.

На моменти споменът, че е била част от тази извратена кауза, че е вярвала в налудничави идеи, способни да превърнат хората в диваци и примитиви, изпълваше Ничи с желание да сложи край на живота си. Беше убедена, че заслужава именно това. Но сега имаше изключителната възможност да помогне за извоюване на победа над Ордена. Едничката и цел сега бе да поправи грешките си от миналото — това и вдъхваше сили, това я мотивираше да продължава напред.

— Въпрос на време е Джаганг да си възвърне Алтур’Ранг — отрони Ричард в тишината.

— Да — кимна Виктор, — ако Джаганг прецени, че революцията е ограничена зад стените на Алтур’Ранг, логично е да положи съответните усилия, за да си върне града, при това, както каза и Ничи, ще се заеме с цялата си злоба и разрушителна енергия. Нашата задача пък е да му попречим. — Усмихна се мрачно към Ричард. — Опитваме се да запалим огъня на революцията, където можем, по градове и села — навсякъде, където хората проявят воля за отхвърляне на оковите на робството. Раздухваме огъня на борбата и свободата надлъж и нашир, за да не може Джаганг да го потуши толкова лесно.

— Не се залъгвай — отвърна Ричард. — Алтур’Ранг е родният му град. Именно оттам започна бунтът срещу Ордена. Всенароден бунт в града, където Джаганг е издигнал величествения си дворец, подкопава основите на учението на Императорския орден. Нали уж това е градът и дворецът, откъдето Джаганг и първосвещениците на Братството на ордена би трябвало да управляват човечеството за вечни времена в името на Създателя. А хората избраха свободата и унищожиха двореца.

Джаганг няма да търпи подобна гавра с властта му. Ако иска Орденът да оцелее и да установи владичество над Стария свят — а впрочем и над Новия, — той трябва да смаже бунта. За него това е въпрос на принципи — той смята съпротивата срещу учението на Братството за обида срещу Създателя. Императорът няма да се поколебае да изпрати в Алтур’Ранг най-опитните си и жестоки войници. Ще се опита да ви даде кървав пример. Дори мога да кажа, че според мен това ще се случи по-скоро в близко бъдеще, отколкото след време.

Виктор изглеждаше притеснен, но не и изненадан.

— Освен това не забравяй — обади се Ничи, — че избягалите братя от Братството на ордена ще се включат в редиците на яростните борци за повторно установяване властта на Императорския орден. А тези мъже не са редови войници. Засега не сме успели да направим почти нищо срещу тях.

— Всичко това е вярно, няма спор, но желязото се кове, докато е горещо. — Виктор размаха яростно юмрук. — Поне поставихме началото на онова, което трябва да се направи.

Ничи се съгласи с кимване и дори се усмихна, сякаш за да разсее мрачната картина, която лично нарисува пред събеседниците си. Знаеше, че Виктор има право, че все отнякъде трябва да се започне. Той вече бе помогнал на един народ, изгубил всичко освен надеждата си, да удари гонга на свободата. Но Ничи беше на мнение, че каквото и да са постигнали досега, не бива да губят чувство за реалност и да се заблуждават по отношение на трудностите, които ги очакват занапред.

Ако не познаваше Ричард толкова добре, Ничи вероятно би си отдъхнала да го види погълнат от важните задачи, с които им предстоеше да се заловят. Тя обаче знаеше, че когато той се фиксира върху жизненоважен за него проблем, не му пречи, когато е нужно, да се занимава и с текущи задачи, но би било ужасна грешка да се смята, че е изгубил основната си цел дори за миг. Всъщност Ричард отправи към Виктор кратко и ясно предупреждение — да не му се пречка. Ничи познаваше по погледа му, че той е погълнат от неща, които за него имат несравнимо по-голяма важност.

Най-сетне блуждаещият му поглед се спря върху Ничи.

— Ти не си била с Виктор и хората му?

Ничи изведнъж разбра защо за него е толкова важно да разнищи въпроса с войниците и конвоя с доставките — това бяха елементи от голямото уравнение. Ричард се опитва да разбере как и дали конвоят участва в илюзията, която все още го държи в плен. Това бе уравнението, което искаше да реши.

— Не — отвърна Ничи. — Никой не ни беше казал и нямахме представа какво става с теб. В мое отсъствие Виктор е тръгнал да те търси. Скоро след това аз се върнах в Алтур’Ранг. Разбрах накъде е тръгнал Виктор и тръгнах да го настигна. Привечер на втория ден от пътуването си все още бях на доста разстояние зад него, така че на третия ден тръгнах още преди съмнало, с надеждата да успея да наваксам. След близо два часа път стигнах в района и чух звуците на битката. Когато дойдох, всичко беше приключило.

Ричард кимна замислено.

— Събудих се и Калан я нямаше до мен. Тъй като бяхме близо до Алтур’Ранг, първата ми мисъл беше, че ако те намеря, може би ще ми помогнеш да я открия. Тогава чух потайните звуци на скришно придвижване на войници из гората.

Ричард посочи близкия хълм.

— Чух ги да приближават през ей онези дървета. Тъмнината беше на моя страна. Те все още не ме бяха забелязали, така че успях да ги изненадам.

— Защо не се скри? — попита Виктор.

— Чух да приближават още хора — и отсам, и оттам. Нямах представа колко точно са, но разбрах, че се движат в разгърнат строй, така че явно претърсваха гората. Би било рисковано да опитам да се скрия. От друга страна, не знаех дали Калан не е наблизо, така че не можех да рискувам да я изоставя и тя да пострада. Ако се бях скрил, за да изчакам войниците първи да ме намерят, губех предимството на изненадата. Още по-неприятното беше, че скоро щеше да съмне. Тъмнината и изненадата бяха на моя страна. При положение, че Калан бе изчезнала, нямах нито секунда време за губене. Трябваше да им попреча да я заловят.

Никой не каза нищо.

— Ами ти къде беше? — продължи Ричард, вече към Кара. Морещицата примигна изненадана. Беше и нужно малко време, преди да отговори.

— Не съм… не знам точно.

— Не знаеш точно ли? — Ричард смръщи чело. — Какво си спомняш?

— Бях на пост. Излязох да огледам на известно разстояние извън лагера. Предполагам, че нещо е събудило подозренията ми, поради което съм искала да се уверя, че районът е чист. За миг долових мирис на пушек, отидох да огледам отблизо и в следващия миг чух бойните викове.

— И хукна обратно, така ли?

Кара разсеяно отметна плитката си назад. Явно и се губеха част от спомените.

— Не… — Намръщи се. — Не, знаех какво става, знаех, че те нападат…, понеже чух звън на метал, предсмъртни викове. В един момент си дадох сметка, че явно Виктор и хората му са бивакували наблизо и сигурно съм усетила техния огън. Разбрах, че съм доста по-близо до тях, отколкото си ти, и прецених, че най-разумно би било да ги събудя и да ги извикам на помощ.

— Вярно, звучи разумно — подкрепи я Ричард. Изтри капчиците дъжд от лицето си.

— Аха — обади се и Виктор. — Малко след като чух дрънкане на оръжия в далечината, в лагера се появи Кара. Спомням си го много добре, защото бях буден и лежах, заслушан.

Ричард повдигна вежди и го погледна.

— Защо си бил буден?

— Събуди ме вълчи вой.